Включено в книгата
Оригинално заглавие
Братья Карамазовы, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 78 гласа)

По-долу е показана статията за Братя Карамазови от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Братя Карамазови.

Братя Карамазови
Бра́тья Карама́зовы
Първата страница от първото издание на романа
Първата страница от първото издание на романа
Автор Фьодор Михайлович Достоевски
Първо издание 1879-1880 г.
Руска империя
Издателство „Русский вестник“
Оригинален език руски
Жанрове Философски роман
Семейна сага
Вид роман
Поредица Петокнижие
Предходна „Юноша“

Издателство в БГ 1892 – Васил Юрданов (Шумен)
Преводач Васил Юрданов (1892)

бележки
  • първо издание на български език от 1892 г. в Шумен
Братя Карамазови в Общомедия

„Братя Карамазови“ (на руски: Бра́тья Карама́зовы) е роман на руския писател Фьодор Достоевски, публикуван през годините 1879-1880 в списание „Руски вестник“. Творбата е последната книга на знаменития автор, считана за неговото най-добро произведение и един от големите шедьоври на световната литература.

Книгата е философски роман, разглеждащ етически проблеми като Бог, свободата на волята и морала. Действието се развива в Русия от XIX век, като мястото на дейстивето има сходства със Старая Руса, където е написана по-голямата част от текста.

По произведението на Достоевски са направени редица филми, сериали и театрални пиеси, базирани или вдъхновени частично от първоизточника. Известната американска трупа „Летящите Братя Карамазови“, занимаващи се с жонглиране и комични изпълнения, взимат името си от руския роман.

Сюжет

Историята се върти около трима братя, всеки от тях с коренно различен характер: най-големият – Дмитрий Карамазов е безразсъден и буен войник, Иван Карамазов е циничен интелектуалец, а Альоша Карамазов религиозно и добродушно момче, който желае да влезе в манастир, под наставленията на своя старец Зосима. Баща на тримата е Фьодор Карамазов, който влиза в остра разправа с Димитрий заради наследството си. Буйният младеж се заканва публично, че ще убие баща си. Когато старецът умира изненадващо и мистериозно, всички обвинения падат върху Дмитрий. Истинският виновник на подлото деяние обаче се оказва Павел Фьодорович Смердяков – прислужник и незаконен син на Фьодор Карамазов. Смердяков признава за своето престъпление на Иван Карамазов, от чиито нихилистични концепции се повлиява да извърши злото деяние. След изповедта убиецът се самоубива.

Край на разкриващата сюжета част.

Персонажи

  • Фьодор Павлович Карамазов – заможен помешчик, баща на Дмитрий, Иван и Алексей. Жени се два пъти: първия за Аделаида Ивановна, от която е първият му син. Описан е налудничав и развратен старец, който води пиянски и сладострастен живот. Държи се абсурдно и шутовски, но чрез хитрост успява да урежда имотите и парите си. Изключително алчен и сребролюбив, готов на измами и изнудвания, за да се добере до голяма сума пари или богати имоти. Започва като беден помешчик. Избягва и се жени за богата наследница от дворянския род Миусови само заради паричните облаги. Успява да вземе от нея известна сума пари, преди да се разделят. Загива трагично и неясно.
  • Дмитрий Фьодорович Карамазов – първи син на Фьодор Крамазов от първия му брак с Аделаида Ивановна.
  • Иван Фьодорович Карамазов – втори син на Фьодор Карамазов и първи от втория му брак.
  • Алексей Фьодорович Карамазов – трети син на Фьодор Карамазов и втори от втория му брак.
  • Аделаида Ивановна Миусова – първата съпруга на Фьодор Павлович и майка на Дмитрий Фьодарович. Красавица, произхождаща от дворянския род Миусови. Аделаида е буйна и своенравна девойка, надарена със забележителна физическа сила. Избягва и се жени за Фьодор не по любов, а като израз на бунт към установените норми на обществото. Веднага след отвличането Миусова разбира, че мрази новия си мъж. Брачния им живот е напрегнат, изпълнен с множество скандали. Говори си, че самата тя често пребивала Карамазов. Нещастният съвместен живот приключва с бягството на Миусова с един обеднял учител-семинарист в Петербург, където след време умира при неизяснени обстоятелства.

Стил на писане

Историята в „Братя Карамазови“ се разказва от измислен безименен персонаж, който живее в същия град, обитаван от семейство Карамазови. Сюжетът включва много ретроспекции, странични истории и пасажи, посветени изцяло на даден образ от романа. Известна част от книгата е главата „Великият инквизитор“, разказана от Иван на Альоша, която заживява свой живот като разказ, отделен от обемната творба.

Външни препратки

Книга пета
Pro и Contra[1]

I. Годявката

Госпожа Хохлакова пак посрещна Альоша първа. Тя бързаше: беше се случило нещо сериозно: истерията на Катерина Ивановна свършила с припадък, после настъпила „ужасна, страшна слабост, тя легна, затвори очи и взе да бълнува. Сега е в огън, изпратихме за Херценщубе, за лелите. Лелите са вече тук, а Херценщубе още го няма. Всички седят в стаята при нея и чакат. Ще стане нещо, а тя е в безсъзнание. Ами ако е треска!“

Възкликвайки тъй, госпожа Хохлакова изглеждаше сериозно изплашена: „Това вече е сериозно, сериозно!“ — прибавяше тя към всяка дума, сякаш всичко, което й се беше случило преди, е било несериозно. Альоша я изслуша с огорчение; той почна да й разправя и своите приключения, но тя го прекъсна още на първите думи: нямала време, молеше го да постои при Lise и там да я почака.

— Lise, мили Алексей Фьодорович — му зашепна тя почти на ухото, — Lise страшно ме учуди ей сега, но ме и умили и затова сърцето ми й прощава всичко. Представете си, щом излязохте, тя изведнъж почна да се разкайва искрено, че ви се била присмивала вчера и днес. Но тя не се е присмивала, само се шегуваше. Обаче така сериозно се разкайваше, почти до сълзи, та чак се учудих. Никога досега не се е разкайвала сериозно, когато ми се е присмивала, а все на шега. А знаете ли, тя непрестанно ми се смее. А сега се разкайва сериозно, сега всичко е тръгнало на сериозно. Тя цени извънредно много вашето мнение, Алексей Фьодорович, и ако можете, не й се сърдете и бъдете снизходителен. Аз самата все това правя, жаля е, защото е такава умничка, вярвате ли! Тя казваше ей сега, че сте й бил приятел от нейното детство, „най-сериозният приятел на моето детство“, представете си — най-сериозният, а аз? В това отношение тя има извънредно сериозни чувства и дори спомени, и най-вече — тези фрази и думички, тези най-неочаквани думички, дето когато най-малко очакваш, току някоя изскочи. Ето наскоро за бора например: имаше в нашата градина в нейното ранно детство един бор, който може да е там и сега, та няма защо да говоря в минало време. Боровете не са хора, те бавно се променят, Алексей Фьодорович. „Мамо, казва, аз помня този бор (сосна) като насън (со сна)“ — тоест „сосна като со сна“ — това тя малко по-инак го изрази, защото става бърканица, „сосна“ е глупава дума, само че тя ми наговори по този повод нещо толкова оригинално, че аз решително не се наемам да го предам. Пък и всичко съм забравила. Е, довиждане, аз съм много потресена и сигурно полудявам. Ах, Алексей Фьодорович, аз съм се побърквала два пъти в живота си и са ме лекували. Идете при Lise. Ободрете я, както винаги прекрасно умеете да го направите. Lise — извика тя, като отиде до нейната врата, — ето, доведох ти толкова оскърбения от тебе Алексей Фьодорович и той никак не се сърди, уверявам те, напротив, чуди се как си могла да помислиш такова нещо!

— Мега, maman! Влезте Алексей Фьодорович.

Альоша влезе. Lise гледаше някак сконфузено и изведнъж цялата се изчерви. Тя явно се срамуваше от нещо и както става винаги в такива случаи, заговори бързо за съвсем други неща, сякаш само от тези други неща се интересуваше в момента.

— Мама неочаквано ми разправи сега, Алексей Фьодорович, цялата история с тия двеста рубли и поръчението, с което са ви натоварили… за онзи беден офицер… разправи ми и цялата ужасна история, как бил обиден, и знаете ли, макар че мама разправя много неразбрано… несвързано… но аз слушах и плаках. Е какво, как, предадохте ли тези пари и как е сега онзи нещастник?…

— Там е работата, че не ги предадох, и това е цяла история — отговори Альоша, от своя страна сякаш най-много загрижен именно от това, че не е предал парите, обаче Lise много добре видя, че и той гледа встрани и също явно се мъчи да говори за странични неща. Альоша седна до масата и започна да разправя, но още от първите думи напълно престана да се стеснява и увлече на свой ред и Lise. Той говореше под влияние на силното чувство и скорошното извънредно силно впечатление и сполучи да разправи всичко добре и подробно. Той и преди, още в Москва, още когато Lise беше дете, обичаше да ходи при нея да й разправя ту за нещо, което току-що му се беше случило, ту за нещо прочетено, ту да си спомня нещо от своето детство. Понякога дори двамата мечтаеха заедно и съчиняваха цели истории, но повечето весели и смешни. Сега и двамата сякаш изведнъж се пренесоха в миналите московски дни от преди две години. Lise беше трогната извънредно много от неговия разказ. Альоша успя да опише пред нея с пламенно чувство образа на „Илюшечка“. А когато завърши най-подробно сцената как онзи нещастен човек тъпчеше парите, Lise плесна с ръце и викна с неудържимо чувство:

— И вие не предадохте парите, оставихте го да избяга! Боже мой, да бяхте тичали подире му да го настигнете…

— Не, Lise, по-добре, че не тичах — каза Альоша, стана от масата и се заразхожда угрижен из стаята.

— Как по-добре, защо по-добре? Сега те са без хляб и ще загинат!

— Няма да загинат, защото тези двеста рубли все пак няма да им се разминат. Той въпреки всичко ще ги вземе утре. Утре непременно ще ги вземе — изрече Альоша, крачейки в размисъл. — Знаете ли, Lise — продължи той и се спря изведнъж пред нея, — и аз самият направих тук една грешка, но и тя излезе за хубаво.

— Каква грешка и защо за хубаво?

— Защото този човек е страхлив и слабохарактерен. Измъчен е много и е много добър. И сега все си мисля от какво се обиди изведнъж и стъпка парите, защото, уверявам ви, до последния миг не подозираше, че ще ги стъпче. И мене ми се струва, че той се обиди от много неща… пък и не можеше да е другояче в неговото положение… Най-напред се обиди дори от това, че прекалено се зарадва пред мен на парите и не скри това. Да беше се зарадвал, но по-малко, да не беше показал това, да беше почнал да прави фасони като други някои, приемайки парите, да се превзема, е, тогава можеше да понесе и да приеме, но той се зарадва много искрено и това именно го ядосаха. Ах, Lise той е искрен и добър човек, а тъкмо там е цялата беда в такива случаи! През цялото време докато говореше, гласът му беше такъв слаб, отпаднал и приказваше някак бързо-бързо, все някак непрекъснато се хилеше с един ситен смях или пък плачеше… да, наистина плачеше, толкова беше възхитен… и за дъщерите си говори… и за мястото, което щели да му дадат в другия град… И щом си изля душата, изведнъж се засрами, че така ми разкри цялата си душа. И затова тутакси ме намрази. А той е от ужасно срамежливите бедняци. Най-вече обиди се, че много бързо ме взе за свой приятел и бързо ми се предаде; уж се нахвърляше върху ми, плашеше ме, а изведнъж, щом видя парите, почна да ме прегръща. Защото той ме прегръщаше, през цялото време ме докосваше с ръце. Именно по този начин трябва да е почувствувал цялото това унижение, а тъкмо тогава аз направих тази грешка, много важна: казах му, че ако не му стигнат парите за преселване в друг град, ще му дадат още и дори аз самият ще му дам от моите пари, колкото иска. Ето това го слиса изведнъж: от къде на къде и аз се намерих да му помагам? Знаете ли, Lise, това е ужасно тежко за един обиден човек, когато всички почнат да го гледат като благодетели… така съм чувал, старецът ми е казвал. Не знам как да го изразя, но и аз често съм го виждал. Пък и аз точно така го усещам. Но най-важното е, че макар той и да не знаеше до последния миг, че ще стъпче банкнотите, но все го е предчувствувал, без друго го е предчувствувал. Затова и възторгът му беше толкова голям, защото го е предчувствувал… И макар че всичко стана толкова лошо, все пак е за хубаво. Мисля дори, че е за още по-хубаво; по-добре не можеше и да стане…

— Защо, защо по-добре не е можело да стане? — възкликна Lise, като гледаше Альоша с голямо учудване.

— Защото, Lise, ако не беше ги стъпкал, а беше ги взел тези пари, като си отидеше в къщи, след някой и друг час щеше да заплаче за своето унижение, непременно така щеше да стане. Щеше да заплаче и щеше може би още утре рано-рано да дойде при мене и може би да ми хвърли банкнотите и да ги стъпче като одеве. А сега си отиде ужасно горд и тържествуващ, макар да знае, че „се е погубил“. Което ще рече, че сега няма нищо по-лесно да го накараме да приеме същите тези двеста рубли, и то още утре, защото той вече доказа, че има чест, хвърли парите, стъпка ги… Не е могъл да знае, когато ги тъпчеше, че утре пак ще му ги занеса. А в същност тези пари са му ужасно нужни. Макар че сега е горд, все пак още днес ще започне да си мисли от каква помощ се е лишил. През нощта ще мисли още повече, ще сънува, а утре сутринта може би дори ще е готов да тича при мене и да моли за прошка. И точно тогава аз се появявам! „Вие, ще кажа, сте горд човек, доказахте, е, сега ги вземете, простете ни.“ И тогава ще ги вземе!

Альоша го изрече с някакво упоение: „И тогава ще ги вземе!“ Lise изпляска с ръце.

— Ах, наистина, ах, изведнъж го разбрах ужасно добре! Ах, Альоша, откъде знаете всичко това? Такъв млад и вече знае какво се крие в душата… Аз никога не бих се сетила за такова нещо…

— Главното е сега той да се убеди, че е на равна нога с всички нас, макар че взема пари от нас — продължаваше в упоението си Альоша, — и не само на равна нога, но дори и на висша нога…

— „На висша нога“ — прекрасно, Алексей Фьодорович, но говорете, говорете!

— Тоест, не се изразих както трябва… за висшата нога… но нищо, защото…

— Ах, нищо, нищо, разбира се, нищо! Простете, Альоша, мили… Знаете ли, аз досега почти не ви уважавах… тоест уважавах ви, но на равна нога, а сега ще ви уважавам на висша. Мили, не се сърдете на „остроумията“ — подхвана тя тутакси със силно чувство. — Аз съм смешна и малка, но вие, вие… Слушайте, Алексей Фьодорович, няма ли тук, в цялото това наше разсъждение, тоест ваше… не, по-добре наше… няма ли презрение към него, към този нещастник… в това, че сега така разнищваме душата му, като че ли някак отвисоко, а? В това, че така категорично решихме сега, че ще приеме парите, а?

— Не, Lise, няма презрение — твърдо отговори Альоша, сякаш вече подготвен за този въпрос, — като идвах насам, мислих за това. Какво презрение, кажете, след като самите ние сме същите като него, след като всички са като него. Защото и ние сме същите, не сме по-добри. Пък и да бяхме по-добри, пак щяхме да бъдем същите на негово място… Не знам как мислите вие, Lise, но за себе си смятам, че в много отношения съм дребна душа. А той не е, напротив, много е деликатен… Не, Lise, в това няма никакво презрение към него! Знаете ли, Lise, веднъж моят старец каза: за всички хора трябва грижи като за деца, а за някои като за болните в болниците…

— Ах, Алексей Фьодорович, ах, миличък, хайде да се грижим за хората като за болни!

— Хайде, Lise, готов съм, само аз самият не съм много подготвен: понякога съм твърде нетърпелив, а понякога съм сляп. Вие сте друго нещо.

— Ах, не вярвам! Алексей Фьодорович, колко съм щастлива!

— Колко е хубаво, че го казвате, Lise.

— Алексей Фьодорович, вие сте страшно добър, но понякога сте като педант… а в същност изобщо не сте педант. Идете надникнете през вратата, отворете я лекичко и вижте дали не подслушва маминка — пошепна изведнъж Lise с с някакъв нервен, бърз шепот.

Альоша отиде, открехна вратата и съобщи, че никой не подслушва.

— Елате насам, Алексей Фьодорович — продължи Lise, като се изчервяваше все повече и повече, — дайте си ръката, ей така. Слушайте, аз трябва да ви направя едно голямо признание: вчерашното писмо не ви го писах на шега ами сериозно…

И тя затули с ръка очите си. Ясно беше, че много я е срам да направи това признание. Изведнъж хвана ръката му и поривисто я целуна три пъти.

— Ах, Lise, това е прекрасно! — извика радостно Альоша. — Та аз бях напълно сигурен, че сте го писали сериозно.

— Сигурен, представете си! — И тя отстрани веднага ръката му, но без да я пуска от своята ръка, като при това руменееше ужасно и се смееше с тих, щастлив смях. — Аз му целунах ръка, а той казва: „това е прекрасно“. — Но тя го укоряваше несправедливо: Альоша също беше много смутен.

— Аз бих желал да ви се харесвам винаги, Lise, но не знам как да го направя — измънка той набързо и също се изчерви.

— Альоша, мили, вие сте студен и дързък. Виж ти! Благоволил да ме избере за своя съпруга и толкова! Бил вече сигурен, че съм писала сериозно, я го виж! Но това е дързост, да знаете!

— Нима е лошо, че съм бил сигурен? — засмя се изведнъж Альоша.

— Ах, Альоша, напротив, ужасно хубаво е — нежно и щастливо го погледна Lise. Альоша стоеше и ръката му още беше в нейната ръка. Изведнъж се наведе и я целуна право в устните.

— Какво е това? Какво правите! — извика Lise. Альоша съвсем се обърка.

— Простете, ако не трябваше… Може би постъпих ужасно глупаво… Казахте, че съм студен, и аз взех, че ви целунах… Но виждам, че се получи глупаво…

Lise се засмя и закри лицето си с ръце.

— И в тези дрехи! — изтръгна се от нея сред смеха, но изведнъж престана да се смее и стана съвсем сериозна, почти строга.

— Е, Альоша, да почакаме с целувките, защото и двамата още не умеем, а има да чакаме още много дълго — завърши тя изведнъж. — Кажете по-добре, защо ме вземате, мене, такава глупачка, болна глупачка, вие, такъв умен, такъв мислещ, такъв наблюдателен? Ах, Альоша, аз съм ужасно щастлива, защото никак не ви заслужавам!

— Заслужавате ме, Lise. Тези дни ще напусна манастира завинаги. Като вляза в обществото, трябва да се оженя, знам това. И той така ми заръча. Коя по-добра от вас ще взема… и коя освен вас ще ме вземе? Аз вече съм го обмислял. Първо, вие ме познавате от дете и после, имате твърде много способности, каквито на мен съвсем ми липсват. Вашата душа е по-весела от моята; и най-вече сте по-невинна от мене, а пък аз вече съм се сблъсквал с много, много неща… Ах, вие не знаете ли: та и аз съм Карамазов! Какво от това, че се смеете и шегувате, макар и с мене; напротив, смейте се и се шегувайте, аз толкова се радвам на това… Но вие се смеете като малко момиче, а в мислите си сте като мъченица.

— Как мъченица? Как така?

— Да, Lise, например вашият одевешен въпрос: няма ли в нас презрение към онзи нещастник, дето така му анатомираме душата — този въпрос е мъченически… вижте, аз изобщо не мога да го изразя, но у когото се явяват такива въпроси, той самият е способен да страда. Във вашето кресло вие трябва да сте премислили вече много неща…

— Альоша, дайте ми ръката си, защо я отдръпвате — промълви Lise с отпаднал от щастие, някак притихнал гласен. — Слушайте, Альоша, как ще се облечете, като излезете от манастира, с какви дрехи? Не се смейте, не се сърдете, това е много, много важно за мене.

— За дрехите, Lise, още не съм мислил, но с каквито искате, с такива ще се облека.

— Искам да имате тъмносиньо кадифено сако, бяла жилетка от пике и касторена сива мека шапка… Кажете, повярвахте ли одеве, че не ви обичам, като се отрекох от вчерашното си писмо?

— Не, не повярвах.

— О, непоносим човек, непоправим!

— Вижте, аз знаех, че вие… сигурно ме обичате, но се престорих, че ви вярвам, че не ме обичате, за да ви е… по-удобно…

— Още по-лошо! И по-лошо, и по-хубаво. Альоша, аз ужасно ви обичам. Одеве, преди да дойдете, си казах: ще си поискам вчерашното писмо и ако го извади спокойно и ми го даде (както винаги може да се очаква от него), значи, никак не ме обича и нищо не чувствува, а е просто глупаво и недостойно момче и аз съм загубена. Но вие сте оставили писмото в килията и това ме ободри: нали сте го оставили в килията, защото сте предчувствували, че ще си го искам, и за да не ми го дадете? Така ли е? Нали е така?

— Ох, Lise, изобщо не е така, писмото е в мене сега и одеве беше в мене, ей в този джоб, ето го.

Альоша със смях извади писмото и й го показа отдалече.

— Обаче няма да ви го дам, само го вижте.

— Как! Значи, одеве излъгахте; монах, пък излъгахте?

— Може и да съм излъгал — засмя се Альоша, — излъгах, за да не ви дам писмото. То ми е много скъпо — добави изведнъж със силно чувство и пак се изчерви, — то ще остане в мен завинаги и никога никому няма да го дам!

Lise го гледаше с възхищение.

— Альоша — промълви пак, — я погледнете през вратата дали мама не подслушва.

— Добре, Lise, ще погледна, но не е ли по-добре да не гледам, а? Защо да подозираме майка ви в такава низост?

— Как низост? В каква низост? Това, че подслушва дъщеря си, е нейно право, а не низост — избухна Lise. — Бъдете уверен, Алексей Фьодорович, че когато стана майка и имам дъщеря като мене, непременно ще я подслушвам.

— Нима, Lise? Това не е хубаво.

— Ах, Боже мой, каква низост има в това? Ако беше някакъв обикновен светски разговор и аз подслушвах, щеше да е низост, а сега собствената й дъщеря се е затворила с младеж… Слушайте, Альоша, да знаете, че и вас ще ви следя, щом се венчаем, и да знаете освен това, че ще разпечатвам всичките ви писма и всичко ще чета… Това да си го знаете отсега…

— Да, разбира се, щом… — мънкаше Альоша — само че не е хубаво…

— Ах, какво презрение! Альоша, мили, да не се караме още от първия път — най-добре да ви кажа цялата истина: разбира се, че е много лошо да се подслушва, и аз, разбира се, не съм права, прав сте вие, но аз въпреки това ще подслушвам.

— Подслушвайте. В нищо няма да ме уловите — засмя се Альоша.

— Альоша, а ще ми се подчинявате ли? И това трябва да се реши предварително.

— На драго сърце, Lise, и непременно, само че не в най-важните неща. В най-важните неща, ако не сте съгласна с мене, аз все пак ще направя така, както и и повелява дългът.

— Правилно. Тогава знайте, че и аз, напротив, не само съм готова да се подчинявам за най-важните неща, но и във всичко ще ви отстъпвам, и още сега ви се заклевам в това — във всичко и цял живот — извика пламенно Lise, — и то с удоволствие, с удоволствие! Освен това кълна ви се, че никога няма да ви подслушвам и никога няма да прочета нито едно ваше писмо, защото вие сте прав, а аз не. И макар че ужасно ще ми се иска да подслушвам, знам го, все пак няма да го направя, след като вие го смятате за неблагородно. Сега вие сте ми като провидение… Слушайте, Алексей Фьодорович, защо сте толкова тъжен през всичките тези дни, и вчера, и днес; знам, че имате грижи, нещастия, но виждам освен това, че имате някаква особена тъга, може би тайна, а?

— Да, Lise, имам и е тайна — тъжно издума Альоша. — Виждам, че ме обичате, щом го отгатнахте.

— Но каква тъга? За какво? Можете ли да ми кажете? — с плаха молба издума Lise.

— Друг път ще ви кажа, Lise… после… — смути се Альоша. — Сега може би няма и да ме разберете. Пък и аз няма да мога да ви го обясня.

— Аз знам освен това, че ви мъчат вашите братя, баща ви?

— Да, и братята ми — изрече Альоша умислен.

— Аз вашия брат Иван Фьодорович не го обичам, Альоша — каза изведнъж Lise.

Альоша отбеляза тези думи с известно учудване, но нищо не каза.

— Братята ми се погубват сами — продължи той, — баща ми също. Погубват и другите заедно със себе си. Това е „земната карамазовска сила“, както се изрази веднъж отец Паисий — земна и необуздана, некултивирана… Дали се носи Дух Божи над тази сила — и това дори не знам. Знам само, че и аз съм Карамазов… Аз съм монах, монах, нали? Монах ли съм Lise? Нали казахте току-що, че съм монах?

— Да, казах.

— Пък аз може би не вярвам в бога.

— Вие ли не вярвате, какво ви става! — тихо и предпазливо изрече Lise. Но Альоша не отговори. Имаше в тези твърде неочаквани негови думи нещо твърде тайнствено и твърде субективно, може би и за самия него неясно, но нещо, което несъмнено го мъчеше.

— И ето сега, на всичко отгоре, моят приятел си отива, първият човек на света напуща земята. Да знаете, да знаете, Lise, как съм свързан, как съм споен душевно с този човек! И ето ще остана сам… Ще дойда при вас, Lise. Отсега нататък ще бъдем заедно…

— Да, заедно, заедно! Отсега нататък винаги заедно, за цял живот. Слушайте, целунете ме, аз позволявам.

Альоша я целуна.

— А сега вървете, Христос да ви е на помощ! (И тя го прекръсти.) Вървете по-скоро при него, дордето е жив. Виждам, че жестоко ви задържах. Днес ще се моля за него и за вас. Альоша, ние ще бъдем щастливи! Ще бъдем ли щастливи, ще бъдем ли?

— Струва ми се, ще бъдем, Lise.

Като излезе от стаята на Lise, Альоша не намери за нужно да се отбие при госпожа Хохлакова и си тръгна, без да се сбогува с нея. Но едва отвори вратата и излезе на стълбите, изневиделица изникна пред него лично госпожа Хохлакова. От първите й думи Альоша се досети, че го е чакала тук специално.

— Алексей Фьодорович, това е ужасно. Всичко това са детски глупости и празни работи. Надявам се, че няма да си въобразите… Глупости, глупости и пак глупости! — нахвърли се тя върху него.

— Само не й го казвайте — рече Альоша, — че ще се развълнува, а това сега е вредно за нея.

— Чувам благоразумните думи на благоразумен млад човек. Трябва ли да ви разбирам така — че вие самият се съгласихте с нея само защото не сте искали от състрадание към нейното болезнено състояние да я ядосате, ако й противоречите?

— О, не, съвсем не, аз говорих с нея съвсем сериозно — твърдо заяви Альоша.

— Сериозност тук е невъзможна, немислима и, първо, никога повече няма да ви приема, а, второ, ще замина и ще я взема с мен, да знаете.

— Но защо? — каза Альоша. — Това няма да е толкова скоро, ще трябва да се чака може би още година и половина.

— Ах, Алексей Фьодорович, това, разбира се, е вярно и за година и половина вие хиляда пъти ще се скарате и ще се разделите с нея. Но аз съм тъй нещастна, тъй нещастна! Макар че е глупост всичко това, но то ме сломи. Сега съм като Фамусов в последната сцена[2], вие сте Чацки, тя е Софя и, представете си, нарочно притичах тук, на стълбите, за да ви срещна, а нали там всичко съдбоносно става на стълбите. Чух всичко, едвам издържах. Ето къде било обяснението за ужасите през цялата тази нощ и за всички одевешни истерики! За дъщерята — любов, а за майката — смърт. Лягай и мри. Сега второто и най-важното: какво е това писмо, което ви е писала, покажете ми го веднага, веднага!

— Не, не мога. Кажете как е със здравето Катерина Ивановна, трябва непременно да знам.

— Все лежи и бълнува, не е дошла на себе си; лелите й са тук и само охкат и ме гледат отвисоко, а Херценщубе дойде и толкова се уплаши, че не знаех какво да го правя и как да го спася, мислех дори да пратя за доктор. Откараха го с моята карета. И изведнъж на всичко отгоре и вие с това писмо. Макар че това ще стане чак след година и половина. В името на всичко велико и свято, в името на вашия умиращ старец покажете ми това писмо, Алексей Фьодорович, на мене, майката! Ако искате, дръжте го с пръсти, а аз ще чета от вашите ръце.

— Не, няма да ви го покажа, Катерина Осиповна, дори и тя да позволи, аз няма да ви го покажа. Ще дойда утре, и ако искате, ще говорим за много неща, а сега — прощавайте!

И Альоша бързо слезе по стълбите навън.

II. Смердяков с китара

А и нямаше време. Още когато се сбогуваше с Lise, му се мярна една мисъл: как по най-хитър начин да хване сега брат си Дмитрий, който очевидно се криеше от него? Не беше вече рано, наближаваше три след пладне. С цялото си същество се стремеше Альоша към манастира, към своя „велик“ умирающ, но нуждата да види брат си Дмитрий надделя над всичко: в ума на Альоша от час на час нарастваше убеждението за неминуема ужасна катастрофа, която наближаваше. В какво именно се състоеше катастрофата и какво би искал да каже на брат си в тази минута, може би и той не би могъл да определи. „Нека моят благодетел умре без мене, но поне няма да се укорявам цял живот, че може би съм могъл да спася нещо и не съм го спасил, минал съм и заминал, бързал съм да се прибера. Ако направя така, ще постъпя според неговото велико слово…“

Планът му се състоеше в това, да хване брат си Дмитрий неочаквано, а именно: да се прехвърли като вчера през онзи плет, да влезе в градината и да заседне в същата беседка. „Ако го няма там — мислеше Альоша, — без да се обадя нито на Фома, нито на хазайките, ще се спотая и ще чакам в беседката, ако ще и до вечерта. Ако все още дебне Грушенка, много е възможно да дойде в беседката…“ Альоша впрочем не разсъждаваше кой знае колко за подробностите на плана, но реши да го изпълни, дори ако се наложи да не отиде днес в манастира…

Всичко мина без усложнения: той се прехвърли през плета почти на същото място като вчера и скришом се промъкна в беседката. Не искаше да го забележат: и хазайката, и Фома (ако е тук) може да са на страната на брат му и да се подчиняват на неговите заповеди, а, значи, или да не го пуснат в градината, или да предупредят овреме брат му, че го търси и пита за него. В беседката нямаше никой. Альоша седна на вчерашното си място и зачака. Той огледа беседката, която му се стори, кой знае защо, много по-срутена от вчера, сега му се видя направо отвратителна. Денят впрочем беше хубав също като вчера. Върху зелената маса се беше отпечатало кръгче от вчерашната, навярно поразляла се чашка коняк. Празни и безполезни мисли, както става винаги по време на скучно очакване, се въртяха в главата му: например защо като влезе сега тук, седна именно на съвсем същото място, на което седя вчера, а не някъде другаде? Най-накрая му стана много тъжно, тъжно от тревожната неизвестност. Но не беше минал и четвърт час и изведнъж някъде много наблизо се чу акорд на китара. Някой имаше или сега беше дошъл само на двайсетина крачки от него, не повече, някъде в храсталаците. Альоша изведнъж си спомни, че като се разделяше вчера с брат си в беседката, видя или някак му се мярна край очите вляво при стобора зелена градинска ниска пейка сред храстите. Явно там сега бяха седнали гостите. Кои? Мъжки глас изведнъж запя със сладникав фалцет един куплет, акомпанирайки си на китара:

С непобедима сила

обичам мойта мила.

Господи, поми-и-и-луй

нея и мене!

Нея и мене!

Нея и мене!

Гласът спря. Лакейски тенор и извивките на песента лакейски. Друг, вече женски глас изведнъж издума ласкателно и сякаш плахо, но с голямо кокетство:

— Защо толкова отдавна не сте идвали, Павел Фьодорович, защо толкова ни презирате?

— А, не — отговори мъжкият глас, макар и любезно, но преди всичко с упорито и твърдо достойнство. Явно мъжът държеше положението, а жената се умилкваше. „Мъжът е май Смердяков — помисли си Альоша, — поне по гласа, а дамата е сигурно дъщерята на стопанката на тази къща, дето пристигнала от Москва, носи рокля с шлейф и ходи за супа при Марфа Игнатиевна…“

— Ужасно обичам разни стихове, ако са добре нагласени — продължи женският глас. — Защо не продължавате?

Гласът запя пак:

Царска корона давам —

да е мойта мила здрава.

Господи, помилуй

нея и мене!

Нея и мене!

Нея и мене!

— Миналия път излизаше още по-добре — забеляза женският глас. — Вие изпяхте за короната: „Да е миличката моя здрава“. Така по-нежно излизаше, днес сигурно сте го забравили.

— Стиховете са глупост! — отсече Смердяков.

— Ах, не, аз много обичам стихчета.

— Щом е стих, то е съществена глупост. Разсъдете сама: кой на тоя свят говори в рими? Пък и да почнем да говорим в рими, макар дори и по заповед на началството, много ли нещо бихме изказали? Стиховете са безсмислица, Маря Кондратиевна.

— Как сте толкова умен във всичко, как сте се изтънчили във всичко! — галеше се все повече и повече женският глас.

— Можех да бъда и много повече от това, можех и много повече да зная, ако да не беше такъв моят жребий от самото детинство. Щях да убия на дуел с пистолет онзи, който ми каже, че съм подлец, защото съм се родил без баща от Смрадливата, а те и в Москва все това ми навираха в очите, препълзяло е оттук благодарение на Григорий Василиевич. Григорий Василиевич натяква, че се бунтувам против рождеството си: „Ти, кай, си й разтворил утробата.“[3] Какво ме интересува утробата, бих позволил да бъда убит още там, вътре, само и само да не се пръкна на бял свят. На пазара разправяха, а и вашата майчица също взе да ми разправя, поради голямата си неделикатност, че била чорлава и висока само два аршина и ниещо. Защо пък и ниещо, след като може да се каже просто — „и нещо“, както го произнасят всички хора. Решила прочувствено да го каже, но това е, така да се рече, селяшка сълза, селяшко чувство. Може ли руският селянин да има чувство спрямо образования човек? Поради своята необразованост не може да има никакво чувство. Аз от най-ранното си детинство като чуя „и ниещо“, просто ми иде да си блъсна главата в стената. Цяла Русия ненавиждам, Маря Кондратиевна.

— Да бяхте военно юнкерче или младичко хусарче, нямаше да говорите така, ами щяхте да измъкнете сабята и да защищавате цяла Русия.

— Аз не само не желая да съм военно хусарче, Маря Кондратиевна, но желая, напротив, унищожението на всички войници.

— А когато дойде неприятелят, кой ще ни защищава?

— Не е и нужно. Дванайсета година е станало великото нашествие на императора Наполеон Французки Първи, баща на сегашния[4], срещу Русия, и де да бяха ни покорили тогава същите тези французи: една умна нация щеше да покори една доста глупава и щеше да я присъедини към себе си. Съвсем друг ред даже щеше да има.

— Че да не би там, при тях, да са по-добри от нашите? Аз някое наше конте и за трима млади англичани на англичаните не бих дала — издума нежно Маря Кондратиевна, придружавайки сигурно в този миг думите си с най-мил поглед.

— То е според кой както обожава.

— Пък и вие самият сте като чужденец, същински благороден чужденец, чак ми е неудобно да ви го казвам.

— Ако искате да знаете, по разврат и тамошните, и нашите, всички си приличат. Всички са шмекери, но с тази разлика, че тамошният ходи с лачени ботуши, а нашият подлец смърди в немотията си и не намира нищо лошо в това. Руският народ трябва да се бие, както правилно каза вчера Фьодор Павлович, макар че е луд с все децата си.

— Вие самият казвате, че уважавате Иван Фьодорович.

— А той се изказа за мене, че съм бил вонящ лакей. Смята, че мога да се бунтувам; лъже се. Да имах в джоба си нужната сума, отдавна да ме няма тука. Дмитрий Фьодорович е по-зле от всеки лакей и по поведение, и по ум, и по немотията си и нищо не знае да прави, а пък, напротив, е тачен от всички. Аз, да речем, съм само чорбар, но с малко късмет мога да отворя кафе-ресторант в Москва на Петровка. Защото готвя специално, а никой от тях в Москва освен чужденците не може да поднася специално. Дмитрий Фьодорович е голтак, но да извика на дуел най-важния графски син, онзи ще отиде да се бие с него, а с какво е по-добър от мене? Защото е къде по-глупав от мене! Колко пари е пропилял без никаква употреба!

— На дуел ми се струва, е много хубаво — обади се внезапно Маря Кондратиевна.

— От къде на къде?

— Страшно е някак си и храбро, особено когато млади офицерчета с пистолети се стрелят за някоя. Просто картинка. Ах, да пущаха госпожиците да гледат, ужасно бих искала да погледам.

— Хубаво е, когато го мери, но ако него самия го мерят право в мутрата, тогава е най-глупавото чувство. Ще избягате, Маря Кондратиевна.

— Вие бихте ли избягали?

Но Смердяков не я удостои с отговор. След минутно мълчание се чу пак акорд и фалцетът запя последния куплет:

Каквото ще да става,

почвам да се отстранявам,

на живота да се наслаждава-а-авам

в столицата аз!

Няма да тъжа,

хич няма да тъжа,

хич не мисля в този час да тъжа!

В този миг се случи нещо неочаквано: Альоша изведнъж кихна, онези на пейката веднага се смълчаха. Альоша стана и тръгна към тях. Това беше наистина Смердяков, наконтен, напудрен и едва ли не накъдрен, с лачени обувки. Китарата беше оставена на пейката. А дамата беше Маря Кондратиевна, дъщерята на хазайката; роклята й беше светлосиня, с два аршина шлейф; девойката беше още съвсем младичка и не беше грозна, но с прекалено кръгло лице и със страшни лунички.

— Брат ми Дмитрий скоро ли ще се върне? — каза. Альоша колкото се може по-спокойно.

Смердяков бавно се надигна от пейката, надигна се и Маря Кондратиевна.

— Откъде да знам за Дмитрий Фьодорович, да не съм му пазач — тихо, ясно и пренебрежително отговори Смердяков.

— Но аз просто попитах дали не знаете — обясни Альоша.

— Не знам нищо за неговото пребиваване, нито желая: да знам.

— А брат ми каза, че именно вие му съобщавате за всичко, което става в къщи, и сте обещали да му съобщите, когато дойде Аграфена Александровна.

Смердяков бавно и невъзмутимо го изгледа.

— Ами вие как сте благоволили да влезете сега, тъй като тукашната врата от цял час вече е затворена с мандалото?

— Аз минах от уличката през плета право в беседката… Вие, надявам се, ще ме извините за това — обърна се той към Маря Кондратиевна, — трябваше да намеря по-скоро брат си.

— Ах, можем ли да ви се обиждаме! — възкликна Маря Кондратиевна, поласкана от извинението на Альоша. — Че и Дмитрий Фьодорович често пъти по същия начин влиза в беседката, ние хич и не знаем, а той вече си седи в беседката.

— Сега той много ми трябва и много бих желал да го видя или да науча от вас къде е. Повярвайте, че е по много важна за него самия работа.

— Той не ни се обажда къде ходи — измънка Маря Кондратиевна.

— Макар да идвам тук по лично познанство — почна пак Смердяков, — но той и тук ме притеснява безчовечно с непрестанни разпитвания за господаря: как е, какво става, кой влиза и кой излиза и дали не мога да му съобщя нещо друго. Два пъти ме заплашва дори със смърт.

— Как със смърт? — зачуди се Альоша.

— Че какво е това за него пред вид на характера му, който вчера сам благоволихте да наблюдавате. Ако, казва, изпусна Аграфена Александровна и тя пренощува тук, ти пръв ще се простиш с живота. Страх ме е много от него и ако не ме беше страх още повече, би трябвало да го обадя в градоначалството. Бог знае какво може да направи.

— Тия дни му казал: „Ще те стрия в чутура“ — намеси се Маря Кондратиевна.

— Е, щом в чутура, сигурно са само приказки… — каза Альоша. — Да можех да го срещна сега, бих могъл да му кажа нещо и за това…

— Ето какво единствено мога да ви съобщя — сякаш реши изведнъж Смердяков. — Аз идвам тука по старо съседско познанство и как да не идвам? От друга страна, Иван Фьодорович днес в ранни зори ме прати при него в квартирата, на неговата улица Озьорна, без писмо, ами само Дмитрий Фьодорович непременно да отиде в кръчмата на площада, за да обядват заедно. Аз ходих, но не заварих Дмитрий Фьодорович в квартирата, а часът вече беше осем. „Пиши го бегал“ — това ми казаха хазаите. Сякаш са в някакъв заговор и от двете страни. А сега може би точно в този момент седят в онази кръчма с брат си Иван Фьодорович, тъй като Иван Фьодорович не дойде да обядва в къщи, а Фьодор Павлович обядва преди един час сам и сега легна да почива. Но най-убедително ви моля да не изказвате нищо за мене и за това, което ви съобщих, щото като нищо ще ме убие.

— Брат ми Иван е викал Дмитрий днес в кръчмата? — бързо попита Альоша.

— Точно така.

— В кръчмата „Столичен град“ на площада ли?

— В същата.

— Много е възможно. — Възкликна Альоша доста развълнуван. — Благодаря ви, Смердяков, това е важна новина, веднага отивам там.

— Не ме издавайте — изрече подире му Смердяков.

— О, не, ще се появя в кръчмата уж случайно, бъдете спокоен.

— Но къде отивате, чакайте, ще ви отворя портата — извика Маря Кондратиевна.

— Не, оттука е по-близо, пак ще прескоча през плета. Тази новина страшно потресе Альоша. Той се втурна към кръчмата. Да влезе в кръчмата с неговото облекло не му приличаше, но можеше да запита от стълбите и да ги повика. Обаче едва беше стигнал до кръчмата и изведнъж един прозорец се отвори и брат му Иван извика:

— Альоша, можеш ли веднага да дойдеш тук, при мене, или не? Голяма услуга ще ми направиш.

— Разбира се, мога, само не знам как да вляза с това облекло.

— Аз съм сам в сепаре, ела пред входа, ще те посрещна…

След минута Альоша седеше е брат си. Иван беше сам и обядваше.

III. Братята се запознават

Иван обаче не беше в сепаре. Една маса до прозореца беше само отделена с параван, но седналите зад паравана все пак се виждаха. Помещението беше първото до входа, с бюфет до едната странична стена. През него всеки момент сновяха кръчмарските слуги. От посетителите имаше само едно старче, бивш военен, който пиеше чай в единия ъгъл. Затова пък в другите помещения на кръчмата цареше обичайният кръчмарски шум, чуваха се подвиквания към слугите, отпушване на бирени бутилки, тракане на билярдни топки, бучеше орган. Альоша знаеше, че Иван почти никога не влиза в тази кръчма и изобщо не беше любител на кръчмите, значи, именно затова се е озовал тук, помисли си той, за да се срещне с брат си Дмитрий. Обаче Дмитрий го нямаше.

— Да ти поръчам рибена чорба или нещо друго, нали не караш само на чай? — извика Иван, явно ужасно доволен, че е хванал Альоша. Самият той вече беше свършил обяда и пиеше чай.

— Давай рибена чорба, давай и чай после, че здравата съм изгладнял — отговори весело Альоша.

— А сладко от вишни? Тук има. Помниш ли колко обичаше като малък сладкото от вишни на Поленови?

— Ти си го запомнил? Хайде и сладко, и сега обичам. Иван позвъни на слугата и поръча рибена чорба, чай и сладко.

— Помня всичко, Альоша, помня те до единадесет години, тогава карах петнадесетата година. Петнадесет и единадесет, това е такава разлика, че братята на тези години никога не са приятели. Не знам дали съм те обичал дори. Когато заминах за Москва, първите години дори изобщо не си спомнях за тебе. После, когато и ти дойде в Москва, само веднъж май се срещнахме някъде. А ето тук живея вече четвърти месец и досега с тебе не сме си казали нито дума. Утре заминавам и като седях тука сега, си мислех: как да го видя, за да се сбогувам, и не щеш ли, ти се зададе.

— А ти много ли искаше да ме видиш?

— Много. Исках да се запозная е теб веднъж за винаги и да те запозная със себе си. И с това да се сбогуваме. Според мене най-добре е хората да се запознават преди раздяла. Виждах как ме гледаш през тези три месеца, в очите ти имаше някакво непрекъснато очакване, пък аз точно това не понасям, затова не се сближих с тебе. Но най-накрая се научих да те уважавам, твърдо си държи човечето на своето. Забележи, макар и да се шегувам сега, но говоря сериозно. Нали твърдо държиш, а? Такива твърди обичам аз, на каквото и да държат, ако ще да са такива малки момченца като тебе. Твоят очакващ поглед най-накрая вече не ми беше неприятен, напротив, обикнах дори този твой очакващ поглед… Струва ми се, че ти, кой знае защо, ме обичаш, Альоша, а?

— Обичам те, Иване. Брат ни Дмитрий казва за тебе: Иван е гроб. Аз казвам за тебе: Иван е загадка. Ти и сега си загадка за мене, но вече проумях някои неща в тебе, и то едва тази сутрин!

— Какви са те? — засмя се Иван.

— Няма ли да се разсърдиш? — засмя се и Альоша.

— Кажи де!

— Това, че ти си същият младеж, като всички други двадесет и три годишни младежи, същият, от млад по-млад, ведър и чудесен хлапак и в крайна сметка хлапак с жълто на устата! Е, не те ли обидих много?

— Напротив, изненада ме с това съвпадение! — весело и с жар извика Иван. — Вярваш ли, че аз след тази среща при нея все за това си мислех, за това двадесет и три годишно мое жълто по устата, а ти сега изведнъж сякаш уцели и със същото започваш. Като седях сега тука, знаеш ли какво си казвах на себе си: и да не вярвам в живота, и да се разочаровам в скъпата жена, да се разочаровам в реда на нещата, да се убедя дори, че всичко, напротив, е безреден, проклет и може би дяволски хаос, да ми се стоварят дори всички ужаси на човешкото разочарование — аз все пак ще искам да живея и щом съм поднесъл до устата си тази чаша, няма да се откъсна от нея, докато не я пресуша! Впрочем към тридесет години сигурно ще захвърля чашата, без да съм я изпил до дъно, и ще се махна… не знам къде. Но до тридесетата си година, това знам с положителност, младостта ми ще победи всичко — всяко разочарование, всяко отвращение от живота. Питал съм се много пъти: има ли на света такова отчаяние, което да победи у мене тази екзалтирана и неприлична може би жажда за живот, и реших, че май няма такова, тоест пак до тридесетата година, а оттам нататък и аз самият вече няма да искам, така ми се струва. Тази жажда за живот някои охтичави сополанковци-моралисти често наричат подла, особено поетите. Тази черта е донякъде карамазовска, това е истина, тази жажда за живот, независимо от всичко — в тебе също без друго я има, но защо да е подла? Страшно много центростремителна сила има още в нашата планета, Альоша. Живее ми се и аз живея, пък макар и противно на логиката. Нека да не вярвам в реда на нещата, но скъпи ми са нежните листенца[5], които се разтварят напролет, скъпо ми е синьото небе, скъп ми е някой човек, когото някой път, ако щеш вярвай, дори не знаеш защо обичаш, скъп ми е някой човешки подвиг, в който отдавна вече може би си престанал дори да вярваш, но все пак по стар навик го почиташ в сърцето си. Ето донесоха ти чорбата, яж, да ти е сладко. Чорбата е чудесна, добре я правят. Аз искам да отида до Европа, Альоша, и направо оттук ще тръгна, и знам, че ще отида само на гробищата, но поне на най-най-скъпите гробища, това е! Скъпи покойници лежат там, всеки камък над тях говори за такъв пламенен минал живот, за такава страстна вяра в своя подвиг, в своята истина, в своята борба и в своята наука, че аз, знам го отсега, ще се хвърля на земята и ще целувам тези камъни, и ще плача над тях — в същото време убеден с цялото си сърце, че всичко е отдавна вече гробище и нищо повече. И няма да плача от отчаяние, а просто затова, защото ще бъда щастлив от моите пролети сълзи. От собственото си умиление ще се опия. Нежните пролетни листенца, синьото небе — обичам ги и толкова! Тук няма ум, няма логика, тук обичаш, тук обичаш с вътрешностите си, с утробата си, обичаш първите си млади сили… Разбираш ли нещо от моите врели-некипели, Альоша, или не? — засмя се изведнъж Иван.

— Много добре разбирам, Иване: с вътрешностите си и с утробата си искаш да обичаш — прекрасно го каза и аз ужасно се радвам, че толкова ти се живее — възкликна Альоша. — Аз мисля, че всички трябва най-много на света да обикнат първо живота.

— Да обикнат живота повече, отколкото смисъла му?

— Непременно; да го обикнат преди логиката, както ти казваш, непременно преди логиката, само тогава ще разбера смисъла му. Ето това отдавна ми се върти в главата… Половината ти работа е налице, Иване, и е спечелена: ти обичаш да живееш. Сега трябва да се постараеш за втората твоя половина и си спасен.

— Ти вече ме спасяваш, пък аз не съм и загивал може би! А в какво се състои тази твоя втора половина?

— В това, че трябва да се възкресят твоите мъртъвци, които може би никога не са и умирали. Хайде, поръчай чая. Радвам се, че си говорим, Иване.

— Ти, както виждам, си в някакво вдъхновение. Аз ужасно обичам такива profession de foi[6], ей от такива… послушници. Твърд човек си ти, Алексей! Вярно ли е, че искаш да напуснеш манастира?

— Вярно е. Моят старец ме изпраща сред хората.

— Пак ще се видим, значи, сред хората, ще се срещнем до трийсетте ми години, когато ще почна да се отдръпвам от чашата. А виж, тате не иска да се откаже от своята чаша до седемдесетата си година, до осемдесетата дори мечтае, сам го казва, и то съвсем сериозно, макар че е шут. Крепи се на своето сладострастие също като на камък… макар че след трийсетата година наистина няма на какво друго да се крепиш освен на това… Но до седемдесет е подло, по-добре до трийсет: може ли човек да запази „отсянка на благородство“[7], мамейки себе си. Не си ли виждал днес Дмитрий?

— Не, не съм го виждал, но видях Смердяков.

И Альоша разправи на брат си набързо и подробно за срещата си със Смердяков. Иван изведнъж го заслуша много загрижено и дори взе да пита за някои неща.

— Само ме помоли да не казвам на брата Дмитрий това, което каза за него — прибави Альоша.

Иван се свъси и се замисли.

— Ти заради Смердяков ли се свъси? — попита Альоша.

— Да, заради него. Но дяволите го взели него, ами Дмитрий наистина исках да го видя, обаче сега няма нужда… — неохотно издума Иван.

— Наистина ли толкова скоро заминаваш, брате?

— Да.

— Ами Дмитрий и татко? Какво ще стане с тях? — промълви тревожно Альоша.

— Е, ти все това си знаеш! Какво общо имам аз с това? Да не съм пазач на брата си Дмитрий?[8] — нервно отсече Иван, но изведнъж някак горчиво се усмихна. — Каиновия отговор на Бога за убития брат, а? Може би това си мислиш в тази минута? Но, дявол да го вземе, наистина не мога да остана тук да им бъда пазач! Свърших си работата и заминавам. Да не мислиш, че ревнувам Дмитрий и през тия три месеца съм се мъчил да му отнема неговата хубавица Катерина Ивановна? Е, по дяволите, аз си имах свои работи. Свърших ги и заминавам. Току-що всичко свърших, ти беше свидетел.

— Току-що при Катерина Ивановна ли?

— Да, при нея, и всичко приключих. Така е! Какво ме интересува Дмитрий! Дмитрий няма нищо общо! Аз си имах само свои собствени работи с Катерина Ивановна. Ти самият знаеш, напротив, че Дмитрий се държеше така, като че ли е в заговор с мене! Хич не съм го молил, той самият ми я предаде тържествено и ме благослови. Всичко това е просто смешно. Не, Альоша, не, да знаеш как леко се чувствувам сега! Ето аз седях тук и обядвах и, ако щеш вярвай, исках да си поръчам шампанско, за да отпразнувам първия час на моята свобода. Тю, почти половин година — и изведнъж всичко разчистих. Та подозирал ли съм, дори до вчера, че щом поискам, нищо няма да ми струва да свърша!

— Ти за своята любов ли говориш, Иване?

— Любов, ако щеш, да, аз се влюбих в госпожицата, в пансионерката. Измъчих се с нея и тя ме мъчеше. Треперех й… и изведнъж всичко рухна. Одеве говорих вдъхновено, а като излязох навън, се разсмях с глас — вярваш ли? Буквално ти казвам.

— Ти и сега така весело го говориш — отбеляза Альоша, като се вглеждаше в неговото наистина изведнъж развеселено лице.

— Та откъде да знам, че изобщо не я обичам! Хе-хе! И ето излезе, че не я обичам. А как ми харесваше тя! Дори тогава, когато произнасях речта си. И знаеш ли, и сега ми харесва ужасно, а същевременно колко ми е лесно да замина. Мислиш, че само се хваля?

— Не. Само че това може би не е било любов.

— Альошка — засмя се Иван, — не се впущай да разсъждаваш за любовта! Не ти прилича. Ами одеве, одеве как хубаво го каза, а! Пък аз забравих да те целуна за това… Как ме е мъчила тя! Наистина, бях пред изстъпление. О, тя знаеше, че я обичам! Тя обичаше мене, а не Дмитрий — весело настояваше Иван. — Дмитрий е само изстъпление. Всичко, което й говорих одеве, е самата истина. Само че най-важното е, че са й потребни може би петнадесет или двадесет години, за да се досети, че изобщо може би не обича Дмитрий, а само мене, когото мъчи. А може и да не се досети никога, дори въпреки днешния урок. И още по-добре: станах и си отидох завинаги. Впрочем, как е тя сега? Какво стана там, след като си отидох?

Альоша му разправи за истерията и че сега е май в безсъзнание и бълнува.

— Да не лъже Хохлакова?

— Струва ми се, не.

— Трябва да се разпита. Впрочем от истерия никой не е умрял. Пък и нека е истерия. Бог от любов е пратил на жената истерията. Повече няма да отида там. Защо да се навирам отново.

— Все пак ти одеве й каза, че никога не те е обичала.

— Нарочно. Альошка, ще поръчам шампанско, да пием за моята свобода. Да знаеш само колко се радвам!

— Не, братко, по-добре да не пием — каза изведнъж Альоша, — освен това ми е някак тъжно.

— Да, тебе отдавна ти е тъжно, отдавна го виждам.

— Значи, утре сутринта непременно заминаваш?

— Сутринта ли? Не съм казал, че сутринта… Но впрочем може и сутринта. Вярваш ли, днес обядвах тука само за да не обядвам със стареца — толкова ми е станал противен. Само заради него отдавна бих заминал. Но защо се безпокоиш толкова, че заминавам. Ние с тебе имаме още Бог знае колко време до заминаването. Цяла вечност време, безсмъртие!

— Щом заминаваш утре, каква вечност?

— Че какво ни засяга това нас двамата? — засмя се Иван. — Ние нашето все пак ще успеем да си го кажем, нашето, за което сме дошли тук. Какво гледаш учудено? Отговаряй: за какво сме се събрали тук? Да говорим за любовта към Катерина Ивановна, за стареца и Дмитрий? За чужбина? За съдбоносното положение на Русия? За император Наполеон? Така ли, за това ли?

— Не, не за това.

— Сам разбираш, значи, за какво. Другите както искат, а ние, с жълтото по устата, преди всичко трябва да разрешим предвечните въпроси, това ни е грижата. Цяла млада Русия сега говори само за вечните въпроси. Именно сега, когато старите изведнъж до един са се хванали да се занимават с практическите въпроси. Ти за какво ме гледа е очакване цели три месеца? За да ме изпиташ: „Како веруеши[9], или изобщо не веруеши“ — ето към какво се свеждаха вашите тримесечни погледи, Алексей Фьодорович, нали?

— Май е така — усмихна се Альоша. — Нали не ми се присмиваш сега, братко?

— Аз ли да ти се присмивам? Как ще огорчавам сега братчето си, което ме е гледало три месеца с толкова очакване. Альоша, погледни ме в очите: аз самият съм съвсем същото малко момченце като тебе, само дето не съм послушник. Досега руските момчета как действуваха? Някои тоест. Ето например, тукашната вонеща кръчма, ето, съберат се, седнат в ъгъла. Преди това цял живот не са се познавали, а като излязат от кръчмата, сто години пак няма да се познават, е, и за какво ще разсъждават през тази минута в кръчмата? За световните въпроси, разбира се: има ли бог, има ли безсмъртие? А които не вярват в бога, е, те пък за социализма и анархизма ще заговорят, за преобразуването на цялото човечество по нов образец, но от всичко това все същият дявол излиза, все същите въпроси, само че от другия край. И много, много най-оригинални руски момчета само това правят, да говорят по вечните въпроси у нас, в наше време. Не е ли така?

— Да, за истинския русин въпросите има ли бог и има ли безсмъртие или, както казваш ти, въпросите от другия край, са, разбира се, най-важните въпроси и на първо място, и така е и редно — проговори Альоша, като се вглеждаше в брат си с все същата блага и изпитателна усмивка.

— Виж какво, Альоша, понякога никак не е умно да си русин, но все пак по-глупаво нещо от това, с което сега се занимават руските младежи, не може да си представи човек. Но аз ужасно обичам едно руско момче — Альошка.

— Как хубаво го извъртя — засмя се изведнъж Альоша.

— Е, казвай откъде да започнем, ти заповядай — от бога ли? Дали съществува бог, така ли?

— Откъдето искаш, оттам почвай, ако щеш, от „другия край“. Ти вчера провъзгласи у татко, че няма бог — изпитателно погледна брат си Альоша.

— Вчера на обяд у стария нарочно го дразних с това и видях как ти пламнаха очичките. Но сега съм готов да поговоря с тебе и го казвам съвсем сериозно. Искам, Альоша, да се сближим с тебе, защото нямам приятели, искам да опитам. Е, представи си, че и аз може би приемам Бога — засмя се Иван, — за тебе това е неочаквано, нали?

— Да, разбира се, стига и сега да не се шегуваш.

— „Да не се шегуваш.“ И вчера казаха у стареца-монах, че съм се бил шегувал. Знаеш ли, драги мой, имало един стар грешник от осемнадесетото столетие, който изрекъл, че ако нямало бог, той трябвало да се измисли, s’il n’existait pas Dieu il faudrait l’inventer. И наистина човекът е измислил бога. И не това е странното, не това би било удивителното, че Бог действително съществува, но удивителното е, че такава мисъл — мисълта за необходимостта от бога — е могла да влезе в главата на такова диво и злобно животно, каквото е човекът, толкова е свята тя, толкова е трогателна, толкова е премъдра и толкова прави чест на човека. Колкото до мене, аз отдавна съм решил да не мисля за това: човекът ли е създал бога, или бог — човека? Няма да се спирам, разбира се, на всички съвременни аксиоми на руските момчета по този въпрос, всички до една известни от европейските хипотези, защото онова, което там е хипотеза, за руското момче става веднага аксиома, и не само за момчетата, но дори и за техните професори, защото и нашите руски професори сега много често са също като руските момчета. Затова оставям настрана всички хипотези. Защото каква е сега нашата задача с тебе? Задачата е колкото може по-бързо да ти обясня какво представлявам, тоест що за човек съм, в какво вярвам и на какво се надявам, така е, нали? И затова ти заявявам, че приемам бога направо и просто. Ето какво трябва да се отбележи обаче: ако има бог и ако той наистина е създал земята, то, както ни е добре известно, той я е създал според Евклидовата геометрия, а човешкият ум има понятие само за трите измерения на пространството. А пък имало е и има дори и сега геометрици и философи, и дори измежду най-забележителните, които се съмняват, че цялата вселена или още по-широко — цялото битие е било създадено само според Евклидовата геометрия, осмеляват се дори да мечтаят, че две успоредни линии, които според Евклид в никакъв случай не могат да се пресекат на земята, може да се пресекат някъде в безкрайността. Аз, драги, съм решил, че щом дори това не мога да разбера, как ще мога да разбера нещо за бога? Смирено признавам, че нямам никакви способности да разрешавам такива въпроси, моят ум е евклидовски земен и затова къде ти ще решаваме неща, които са извън нашия свят. Пък и тебе те съветвам да не мислиш никога за тях, приятелю Альоша, и най-вече относно бога: има ли го, или го няма. Всичко това са въпроси съвсем несвойствени за ум, създаден само за трите измерения. И тъй аз приемам бога и не само на драго сърце, но нещо повече, приемам и премъдростта му, и целта му, вече съвсем неизвестни нам, вярвам в реда, в смисъла на живота, вярвам във вечната хармония, в която всички сме щели да се слеем, вярвам в Словото, към което се стреми вселената и което самото „бе к Богу“, и което самото е бог[10] и прочие, и прочие, и така нататък до безконечност. За тези неща са изприказвани много думи. Струва ми се, вече съм на прав път — а? Е, представи си сега, че като краен резултат аз този божи свят не го приемам и макар да зная, че той съществува, но не мога да го допусна. Не бога не приемам, разбери, а света, създаден от него, божия свят не приемам и не мога да се съглася да го приема. Да се изясня: аз съм убеден като младенец, че страданията ще минат и ще се забравят, че целият оскърбителен комизъм на човешките противоречия ще изчезне като жалък мираж, като гнусна измислица на слабосилния и мъничък като атом човешки евклидов ум, че в крайна сметка в световния финал, в момента на вечната хармония ще се случи и ще се яви нещо толкова скъпоценно, че ще стигне за всички сърца, за утоляване на всички негодувания, за изкупление на всички злодейства на хората, на цялата проляна от тях кръв, така ще стигне, че да стане възможно не само да се прости, но и да се оправдае всичко, което се е случило на хората — нека, нека да стане и да дойде всичко това, но аз не го приемам и не искам да го приема! Нека дори успоредните линии се пресекат и аз лично да го видя: ще го видя и ще кажа, че са се пресекли, но пак няма да го приема. Ето това съм аз, Альоша, това е моята теза. Тези неща ти казвам съвсем сериозно. Нарочно почнах този наш разговор с тебе по най-глупавия възможен начин, но стигнах до моята изповед, защото единствена тя ти трябва. Не ти трябваше нищо за бога, а само да разбереш с какво живее твоят любим брат. Е, казах ти.

Иван завърши своята дълга тирада изведнъж с някакво особено, неочаквано чувство.

— А защо започна „по най-глупавия възможен начин“? — попита Альоша, като го гледаше замислен.

— Че, първо, ако щеш, дори за русизъм: руските разговори на тези теми винаги се водят по най-глупавия начин. А, второ, колкото е по-глупаво, толкова е по-близо дори до самата същина. Колкото по-глупаво, толкова по-ясно. Глупостта е кратка и не хитрува, а умът шикалкави и се крие. Умът е подлец, а глупостта — открита и честна.

Аз докарах нещата до моето отчаяние и колкото по-глупави съм ги представил, толкова по-добре за мен. — Ще ми обясниш ли защо „не приемаш света“? — продума Альоша.

— Разбира се, ще ти обясня, не е тайна, натам бия. Братче мое, не искам тебе да те развратя и да те мръдна от устоите ти, ами може би себе си бих искал да изцеря чрез тебе — усмихна се изведнъж Иван, досущ като малко, кротко момченце. Альоша никога не беше го виждал с такава усмивка.

IV. Бунтът

— Аз трябва да ти направя едно признание — започна Иван: — никога не съм могъл да разбера как може човек да обича ближните си. Именно ближните според мен е невъзможно да се обичат, а може би само далечните, някога някъде бях чел за „Йоан Милостиви“[11] (един светец), че той, като дошъл при него един гладен и измръзнал пътник и го помолил да го стопли, легнал заедно с него в леглото, прегърнал го и почнал да му диша в гноясалата и зловонна от някаква ужасна болест уста. Убеден съм, че го е направил в изстъпление на неискреност, поради наложена от чувството на дълг любов, от самоналожена епитимия[12]. За да обикнеш човека, той трябва да се крие, а щом малко си покаже лицето — край на любовта.

— За това много пъти е говорил старецът Зосима — вметна Альоша, — той казваше също, че лицето на човека пречи на мнозина още неопитни в любовта да обичат. Но у човечеството има и много любов, и то почти подобна на Христовата любов, аз знам това, Иване…

— Е, аз пък още не го знам и не мога да го разбера, а заедно с мене и безброй много хора. Въпросът в същност е дали това произлиза от лошите черти на хората, или пък защото природата им е такава. Според мене Христовата любов към хората е своего рода невъзможно чудо на земята. Наистина, той е бил бог. Ала ние не сме богове. Да речем, аз например мога дълбоко да страдам, но друг никога не може да разбере до каква степен страдам, защото е друг, не аз, и освен това човек рядко се съгласява да признае другия за страдалец (сякаш това е чин). Защо не се съгласява, как мислиш? Затова например, че лошо мириша, че лицето ми е глупаво, че някога си веднъж съм го настъпил по крака. При това има страдание и страдание; унизителното страдание, което ме унизява, глада например, такова страдание моят благодетел може да допусне у мене, но малко по-висше страдание, за идея например, не, може би само в редки случаи ще го допусне, защото например ще ме погледне и изведнъж ще види, че лицето ми изобщо не е такова, каквото според неговата фантазия трябва да има човек, който страда например в името на еди-каква си идея. Затова той ме лишава тутакси от своите благодеяния и дори не от коравосърдечие. Просяците, особено благородните просени, би трябвало никога да не се показват навън, а да просят милостиня чрез вестниците. Ближният може да бъде обичан абстрактно и понякога дори отдалеч, но отблизо — почти никога. Ако всичко беше като на сцена, като в балета, където просяците, когато се появяват, са с копринени дрипи и изпокъсани дантели и просят милостиня с грациозен танц, е, тогава можеш криво-ляво да им се любуваш. Да им се любуваш, но все пак не да ги обичаш. Но стига за това. Исках само да ти представя моята гледна точка. Исках да заговоря за страданията на човечеството изобщо, но по-добре да се спрем на страданията само на децата. Това ще намали обема на моята аргументация десеторно, но по-добре само за децата. Толкова по-неизгодно за мене, разбира се. Но, първо, дечицата може да се обичат дори и отблизо, дори и мръсните, дори и грозните (впрочем, струва ми се, че дечицата никога не са грозни). Второ, за възрастните няма да говоря и затова, защото, освен че са отвратителни и не заслужават любов, те имат възмездие: те са изяли ябълката и са познали доброто и злото, и са станали „като богове“. Продължават и сега да я ядат. Но дечицата не са изяли нищо и не са виновни още за нищо. Обичаш ли децата, Альоша? Знам, че ги обичаш и ще разбереш защо искам сега да говоря само за тях. Щом и те страдат на земята така ужасно, страдат, разбира се, заради своите бащи, наказани са заради своите бащи, които са изяли ябълката[13] — но това е разсъждение от друг свят и е непонятно за сърцето човешко тук, на земята. Не бива да страда невинният заради друг, и то толкова невинният! Почуди ми се, Альоша, и аз ужасно обичам децата. И забележи, че жестоките хора, страстните, сладострастните, карамазовците, понякога много обичат децата. Децата, докато са деца, до седемгодишна възраст например, са страшно далече от хората: сякаш съвсем друго същество и с друга природа. Познавах един разбойник в затвора: беше му се случвало в неговата кариера, като унищожава цели семейства в домовете им, в които се промъква нощем за грабеж, да заколи и няколко деца. Но докато беше в затвора, той ги обичаше просто до странност. Само това правеше, да гледа през прозореца на килията децата, които играеха в двора на затвора. Научи едно малко момче да идва при него под прозореца и то много се сприятели с него… Не знаеш ли защо говоря всичко това, Альоша? Боли ме нещо главата и ми е тъжно.

— Ти говориш със странно лице — забеляза с безпокойство Альоша, — сякаш си обзет от някакво безумие.

— Да, наскоро един българин в Москва ми разправяше — продължи Иван Фьодорович, сякаш не чуваше брат си — как турците и черкезите там при тях, в България, повсеместно злодействували[14], опасявайки се от поголовно въстание на славяните — тоест палят, колят, изнасилват жени и деца, заковават с гвоздеи арестантите за ушите на стоборите и ги оставят така до сутринта, а на сутринта ги обесват — и прочие, невъзможно е да си представиш всичко. Наистина понякога се говори за „зверската“ жестокост на човека, но това е страшно несправедливо и обидно за зверовете: звярът никога не може да бъде така жесток като човека, така артистично, така художествено жесток. Тигърът просто захапва, къса и само това умее. И през ум не би му минало да заковава хората за ушите с гвоздеи, дори и да можеше да го направи. Тези турци между другото сладострастно са мъчили и децата, като се почне от изваждането им с кинжал от утробата на майката и се стигне дотам, че хвърлят нагоре кърмачетата и ги намушкват на щиковете пред очите на майките. Пред очите на майките — в това именно била най-голямата сладост за тях. Но ето впрочем една картина, която много ме заинтересува. Представи си: кърмаче в ръцете на разтрепераната майка, наоколо й нахълталите турци. Хрумнала им е една весела дивотия: галят кърмачето, смеят се, за да го развеселят, и сполучват, кърмачето се смее. В този момент турчинът насочва към него пистолета на няколко сантиметра от лицето му. Момченцето се смее радостно, протяга ръчички, за да хване пистолета, и изведнъж артистът дръпва спусъка право в лицето му и му раздробява главичката… Художествено, нали? Между другото, турците много обичали сладките работи.

— Брате, защо говориш всичко това? — попита Альоша.

— Аз мисля, че ако дяволът не съществува и следователно го е създал човек, той го е създал по свой образ и подобие.

— В такъв случай също както и бога.

— Ама ти чудно можеш да преобръщаш думичките, както казва Полоний в „Хамлет“[15] — засмя се Иван. — Ти се хвана за казаното от мен, нищо, доволен съм. Бива си го твоя бог, щом човекът го е създал по свой образ и подобие. Ти попита сега защо говоря всичко това: аз, ще знаеш, съм любител и събирач на някои фактчета и ако щеш вярвай, записвам и събирам от вестниците и разказите, откъдето ми падне, някои своего рода анекдотчета и имам вече добра колекция. Турците, разбира се, влязоха в колекцията, но това са все чужденци. Аз имам и някои родни нещица, и дори по-добри от турските. Знаеш ли, у нас има повече бой, повече тояги и камшици, и това е национално: у нас ушите, заковани с гвоздеи, са немислими, ние все пак сме европейци, но пръчките, но камшикът — това си е вече нещо наше и не може да ни бъде отнето. В чужбина сега като че ли никак не бият, нравите ли са се очистили, или пък такива закони са се създали, че човек човека май не смее да бие, но затова пък те са се възнаградили е нещо друго и пак чисто национално, както у нас, и то толкова национално, че у нас като че ли е невъзможно, макар че изглежда, се насажда и у нас, особено от времената на религиозното движение в нашето висше общество. Аз имам една прекрасна брошура, превод от френски, как в Женева не много отдавна, само преди пет години, екзекутирали един злодей и убиец, Ришар, двадесет и три годишен младеж, струва ми се, който се разкаял и се обърнал към християнската вяра точно преди ешафода. Този Ришар бил някакъв незаконороден и още като дете на шест години родителите му го подарили на някакви швейцарски планински овчари и те го отгледали, за да им работи. Той расъл при тях като диво зверче, на нищо не го научили овчарите, напротив, седемгодишен вече го пращали да пасе стадото в сняг и студ, почти без дрехи и почти без да го хранят. И, разбира се, като постъпвали тъй, никой от тях не се замислял и не се разкайвал, напротив, смятали се напълно прави, защото Ришар им бил подарен като вещ и те дори не намирали за необходимо да го хранят. Самият Ришар свидетелствува, че в онези години той като блудния син в Евангелието ужасно искал да яде поне от ярмата, дето я давали на отглежданите за продан свине, но не му давали дори и това и го биели, когато крадял от свинете, и така прекарал цялото си детство и цялата си младост, докато израснал, и като заякнал, тръгнал той самият да краде. Този дивак почнал да изкарва пари с надничарска работа в Женева, спечеленото пропивал, живеел като изверг и накрая убил някакъв старец и го ограбил. Хванали го, съдили го и го осъдили на смърт. Там не си играят на сантименталност. И ето в затвора веднага го пипват пастори и членове на разни Христови братства, дами благотворителки и прочие. Научили го в затвора на четмо и писмо, почнали да му тълкуват Евангелието, очовечавали го, убеждавали го, тормозели го, не го оставяли на мира, напирали и ето че той самият тържествено признава най-сетне престъплението си. Преобразил се, сам написал до съда, че е изверг и че най-после Господ удостоил и него с озарение и му изпратил благодат. Всичко в Женева се развълнувало, цяла благотворителна и благочестива Женева. Всичко висше и благовъзпитано се юрнало към него в затвора. Ришар го прегръщат, целуват го: „Ти си наш брат, споходи те Божията благодат!“ А самият Ришар само плаче в умиление: „Да, споходи ме Божията благодат! По-рано през цялото си детство и младост бях доволен от храната на свинете, а сега и мен ме споходи Божията благодат, умирам во Господе!“ — „Да, да, Ришар, умри во Господе, ти си пролял кръв и трябва да умреш во Господе. Макар да не си виновен, защото не си знаел Господа, когато си завиждал на храната на свинете и когато са те били, дето си им крал храната (което е много лошо, защото не е позволено да се краде) — но ти си пролял кръв и трябва да умреш.“ И ето идва последният ден. Омаломощеният Ришар плаче и само повтаря всяка минута: „Този е най-хубавият от дните ми, отивам при Господа!“ — „Да — крещят пастори, съдии и дами благотворителки, — това е твоят най-щастлив ден, защото отиваш при Господа!“ Всичко това се движи към ешафода подир позорната колесница, в която карат Ришар, с карети и пеша. Стигат ешафода: „Умри, брате наш — викат на Ришар, — умри во Господе, защото те споходи благодатта!“ И ето, обсипан от целувките на братята, брата Ришар го замъкнали на ешафода, сложили го на гилотината и ей така най-братски му клъцнали главата, защото го споходила Божията благодат. Не, това е характерно. Тази брошурка е преведена на руски от някакви руски лутеранствуващи благотворители от висшето общество и е разпратена безплатно с вестниците и другите издания за просвещение на руския народ. Номерът с Ришар е хубав, защото е национален. Макар че у нас е нелепо да се сече главата на брата само защото ни е станал брат и защото го е споходила Божията благодат, но, повтарям, ние си имаме свои неща, които почти не падат по-долу. Ние си имаме историческо, непосредствено и най-близко наслаждение чрез изтезаване с бой. Некрасов има едно стихотворение[16] как селякът шиба коня с камшик по очите, „по кротките очи“. Кой не е виждал такова нещо, то си е русизъм. Той описва как слабосилното конче, натоварено прекалено много, затънало с колата и не може да я измъкне. Селянинът го бие, бие го бясно, бие го най-после, без да разбира какво прави, опиянен от биенето, шиба здраво, безброй пъти: „Макар и да нямаш сили, тегли, умри, ако щеш, но тегли!“ Посталото конче се дърпа и той почва да го бие, беззащитното, по разплаканите, по „кротките очи“. С последни сили кончето се напъва и измъква колата, и тръгва, цялото разтреперано, без дъх, някак на верев, с някакво подрипване, някак неестествено и позорно — у Некрасов това е ужасно. Но това е всичко на всичко кон, конете и сам бог ги е дал, за да ги бият. Така са ни научили татарите и са ни подарили камшика за спомен. Но и хората може да се бият. И ето, интелигентен, образован господин и неговата госпожа[17] бият собствената си дъщеря, седемгодишно дете, с пръчки — това го имам подробно записано. На татенцето му е драго, че с неокастрена пръчка „по боли“, казва той, и ето, почва да „жули“ собствената си дъщеря. Знам със сигурност, има такива побойници, които се разгорещяват от всеки удар до сладострастие, буквално до сладострастие, с всеки удар все повече и повече, все по-прогресивно. Бият минута, бият най-после пет минути, бият десет минути и все повече, по-бързо, по-често, по-силно. Детето пищи, детето най-накрая не може и да пищи, задъхва се: „Тате, тате, татенце, татенце!“ Случаят по някакъв дяволски неприличен начин стига до съда. Наема се адвокат. Руският народ вече отдавна е нарекъл адвоката „лукатин — наемна съвест“. Адвокатът крещи в защита на клиента си. „Работата е толкова проста, семейна, най-обикновена, бащата напердашил дъщеря си, а ето, за срам на нашето време се стигнало до съд!“ Убедените заседатели се оттеглят на съвещание и произнасят оправдателна присъда. Публиката вие от щастие, че мъчителят е оправдан. Ех, не съм бил аз там, да ревна едно предложение да се основе стипендия на името на мъчителя!… Прекрасни картинки. Но за дечицата имам и още по-хубави, събрал съм много, много неща за руските дечица, Альоша. Малко момиченце, петгодишно, го намразили баща му и майка му[18], „най-почтени и добре поставени хора, образовани и възпитани“. Виждаш ли, аз още веднъж с положителност твърдя, че често има едно особено свойство у мнозина от човечеството — това е любовта към изтезаването на децата, но само на децата. Към всички други субекти на човешкия род същите тези мъчители се отнасят дори благосклонно и кротко като образовани и хуманни европейци, но много обичат да мъчат децата, обичат дори и самите деца в този смисъл. Именно беззащитността на тези създания съблазнява мъчителите, ангелската доверчивост на детето, което няма къде да се дене и няма при кого да отиде — точно това разпалва гадната кръв на мъчителя. У всеки човек, разбира се, се таи звяр, звярът на гневливостта, звярът на сладострастното разпалване от виковете на изтезаваната жертва, звярът без задръжки, пуснат от веригата, звярът на придобитите от разврат болести, подагри, болни черни дробове и пр. Това клето петгодишно момиченце тези образовани родители подлагали на всевъзможни изтезания. Те го биели, удряли, ритали го с крака, без дори да знаят защо, направили го цялото в синини; най-накрая стигнали и до по-висша изтънченост: в студ и мраз го затваряли цяла нощ в нужника и задето не си казвало през нощта (сякаш петгодишно дете, което спи своя ангелски здрав сън, може на тази възраст да се научи да си казва) — му мажели цялото лице със собствените му изпражнения и го карали да яде тези изпражнения, и то майката, майката го карала! И тази майка е могла да спи, когато през нощта се чували стоновете на клетото дете, затворено на това гнусно място! Разбираш ли го това, когато мъничкото същество, което не може още дори да разбира какво става с него, в това гнусно място, в тъмнината и студа, се удря с мъничкото си юмруче по измъчените гърдички и плаче с кървавите си незлобливи, кротки сълзици пред „боженцето“, да го защити — разбираш ли тази безсмислица, приятелю и брате мой, послушнико мой божи и смирени, разбираш ли за какво е толкова потребна и създадена тази безсмислица! Без нея, казват, не можел да живее човекът на земята, защото не би познал доброто и злото. За какво да се познава това дяволско добро и зло, след като е на такава цена? Та целият свят на познанието не заслужава тогава тези сълзици на детенцето към „боженцето“. Не говоря за страданията на големите, те са изяли ябълката и по дяволите, всички да ги вземат дяволите, но тези, тези! Мъча те, Альоша, ти сякаш не си на себе си. Ще престана, ако искаш.

— Нищо, и аз искам да се мъча — измънка Альоша.

— Една, само една картинка още, и то за куриоз, че е много характерна, и най-вече току-що я прочетох в един от историческите сборници, в „Архив“ ли беше, в „Старина“ ли, трябва да направя справка, забравих дори къде я прочетох. Било е в най-мрачното време на крепостното право, още в началото на века, и да живее освободителят на народа![19] Имало тогава, в началото на века, един генерал, генерал с много големи връзки и много богат помешчик, но от ония (май и тогава вече твърде малобройни), които, напускайки службата, едва ли не смятали, че са заслужили някакви права върху живота и смъртта на своите хора. Имало тогава такива. Та живее генералът в своето имение от две хиляди души, големее се, третира дребните съседи като хрантутници и свои шутове. Кучкарница със стотина кучета и близо стотина кучкари, всички с мундири, всички на коне. И ето, едно дете от прислугата, малко момченце, само осемгодишно, както си играело, хвърлило камък и ударило крака на любимата генералска хрътка. „Защо е окуцяло любимото ми куче?“ Докладват му, че еди-кое си дете хвърлило камък по хрътката и я ударило по крака. „А, ти ли си — изгледал го генералът, — затворете го!“ Взели го от майка му, цяла нощ престояло в дранголника, на сутринта, призори, излиза генералът с всичките му салтанати на лов, качил се на коня, около него хрантутници, кучета, кучкари, ловци, всички на коне. Наоколо събрали прислугата за назидание, а пред всички — майката на виновното дете. Изкарват детето от дранголника. Мрачен, студен, мъглив есенен ден, чудесен за лов. Генералът заповядва да съблекат момченцето, събличат го голо, то трепери, обезумява от страх, не смее да гъкне… „Гони го!“ — командува генералът. „Бягай, бягай!“ — викат му кучкарите, детето бяга… „Дръж!“ — крещи генералът и пуща по него цялата сюрия хрътки. Насъскали ги пред очите на майката и кучетата разкъсали детето на парчета!… Генерала, струва ми се, го турили под опека. Е… какво да го правят? Да го разстрелят? За удовлетворение на нравственото чувство да го разстрелят ли? Кажи, Альоша!

— Да го разстрелят! — тихо продума Альоша, като вдигна очи към брат си, с бледа, някак разкривена усмивка.

— Браво! — изкрещя Иван в някакъв възторг. — Щом ти казваш, значи… Ей, че схимник[20]! Ето какво дяволче се крие в сърчицето ти, Альоша Карамазов!

— Аз казах нелепост, но…

— Там е работата, че има едно но… — викна Иван. — Знай, послушнико, че нелепостите са твърде нужни на земята. Светът се крепи върху нелепостите и без тях може би нищо нямаше да става в него. Ние знаем, каквото знаем!

— Какво знаеш?

— Аз не разбирам нищо — продължи Иван, сякаш бълнуваше — и не искам сега нищо да разбирам. Искам да остана при фактите. Отдавна съм решил да не разбирам. Ако поискам да разбера нещо, веднага ще изневеря на фактите, а съм решил да остана при фактите…

— Защо ме измъчваш? — в изстъпление, горестно изпика Альоша. — Ще ми кажеш ли най-после?

— Разбира се, ще ти кажа, натам върви, да ти кажа. Ти си ми скъп, не искам да те изпусна и няма да те отстъпя на твоя Зосима.

Иван помълча една минута, лицето му стана изведнъж много тъжно.

— Чуй ме: аз взех само дечицата, за да излезе по-очевидно. За останалите сълзи човешки, с които е пропита цялата земя от кората до центъра, изобщо не говоря, нарочно стесних темата си. Аз съм дървеница и признавам с цялата си принизеност, че нищо не мога да разбера — защо е наредено всичко тъй. Значи, хората сами са си виновни: даден им е бил рай, те поискали свобода и похитили огъня от небесата[21], знаейки, че ще станат нещастни, значи, няма какво да ги жалим. О, за мен, за моя жалък земен евклидовски ум, е ясно само това, че има страдание, че няма виновни, че всичко следва едно от друго направо и просто, че всичко тече и се уравновесява — но това е само евклидовска глупост, знам това и не мога да се съглася да живея според нея! Какво значение има, че няма виновни и че аз го знам — на мене ми трябва възмездие, защото иначе ще се самоизтребя. И то възмездие не някъде и някога в безкрайността, а тук, на земята, и така, че аз лично да го видя. Аз съм вярвал, затова искам лично да го видя, а ако в този час бъда вече мъртъв, нека ме възкресят, защото ако всичко стане без мене, ще бъде прекалено оскърбително. Не съм страдал за това, че със себе си, с моите злодейства и страдания да наторя някому бъдещата хармония. Аз искам да видя със собствените си очи как сърната ще легне до лъва[22] и как закланият ще стане и ще се прегърне с убиеца си. Искам да бъда тук, когато всички изведнъж разберат за какво е било всичко. Върху това желание се градят всичките религии на земята, а аз вярвам. Обаче дечицата — какво да правя тогава с тях? Това е въпросът, който не мога да реша. За стотен път повтарям, много са въпросите, но аз взех само децата, защото тук е абсолютно ясно онова, което ми е нужно да кажа. Слушай: ако всички са длъжни да страдат, за да спечелят със страданието си вечната хармония, то какво общо имат с това децата, кажи ми, моля ти се! Съвсем непонятно е защо е трябвало да страдат и те и защо те ще печелят хармонията със страдания! Защо са попаднали и те в този материал и са станали тор за бъдещата хармония на някого си? Солидарност между хората в греха разбирам, разбирам солидарност и във възмездието, но не и с децата солидарност в греха, и ако истината е действително там, че и те са солидарни с бащите си във всичките злодейства на бащите, то, разбира се, тази истина не е от този свят и за мен е непонятна. Някой шегобиец може да каже, че все едно, детето ще порасне и ще успее да натрупа грехове, но ето, преди да е пораснало, осемгодишно, го преследват с кучетата. О, Альоша, аз не богохулствувам! Разбирам какво ще бъде сътресението на вселената, когато всичко на небето и под земята се слее в един хвалебствен глас и всичко живо и живяло възкликне; „Прав си ти, Господи, защото се откриха твоите пътища!“[23] И когато майката се прегърне с мъчителя, разкъсал с кучетата си нейния син, и тримата възгласят със сълзи: „Прав си ти, Господи“, тогава, разбира се, ще настане венецът на познанието и всичко ще се обясни. Но ето тук именно е трудността и това именно не мога аз да приема. И докато съм на земята, бързам да взема своите мерки. Виж какво, Альоша, може би наистина така ще се случи, че когато доживея до този момент или възкръсна, за да го видя, аз самият също ще възкликна с всички, като видя как майката се е прегърнала с мъчителя на своето дете: „Прав си, Господи!“, но аз не искам тогава да възкликвам. Дордето е още време, бързам да се предпазя и затова напълно се отказвам от висшата хармония. Тя не струва колкото една сълзица дори само на онова измъчено дете, дето се е удряло с юмруче по гърдите и се е молило в зловонната си дупка със своите невъзмездени сълзици на „боженцето“! Не струва, защото неговите сълзици са останали без изкупление. Трябва изкупление за тях, иначе не може да има хармония. Но с какво, с какво ще се изкупят? Мигар е възможно? С това, че ще се отмъсти за тях? Но защо ми е отмъщението, защо ми е адът за мъчителите, какво може да поправи адът, след като онези са вече измъчени? И каква ще е тази хармония, щом ще има ад: аз искам да простя и искам да прегърна, не искам повече да се страда. И ако страданията на децата са отишли за попълване на онази сума страдания, която е била необходима за купуването на истината, предварително заявявам, че цялата истина не заслужава тази цена. Не искам, в края на краищата, майката да се прегръща с мъчителя, който е разкъсал сина й с кучета! Да не е посмяла да му прощава! Ако иска, нека му прости за себе си, нека прости на мъчителя собственото си безмерно майчино страдание; но страданията на своето разкъсано дете няма право да му прости, забранено й е да прощава на мъчителя, дори ако самото дете му прости! А ако е така, ако те нямат право да простят, къде е тогава хармонията? Има ли в целия свят същество, което да може и да има право да прости? Не искам хармония, от любов към човечеството не я искам. Предпочитам да остана с неотмъстените страдания. По-добре да си остана с неотмъстеното си страдание и неутоленото си негодувание, дори и да не съм прав. Пък и твърде скъпо е оценена хармонията, хич не е за нашата кесия да плащаме толкова за вход. И затова бързам да върна входния си билет. И ако наистина съм честен човек, длъжен съм да го върна колкото се може по-рано. Това и правя. Не че не приемам бога, Альоша, а само най-почитателно му връщам билета[24].

— Това е бунт — тихо и със сведена глава издума Альоша.

— Бунт ли? Не бих искал да чуя от тебе такава дума — каза проникновено Иван. — С бунт не може да се живее, а аз искам да живея. Кажи ми го направо — призовавам те — отговаряй: представи си, че ти самият градиш зданието на човешката съдба с цел на финала да ощастливиш хората, да им дадеш най-после мир и покой, но за това е необходимо и неминуемо предстои да се измъчи само едно-единствено мъничко създанийце, същото онова дете, дето се удряло с юмруче в гърдите, и върху неговите неотмъстени сълзици да се издигне това здание, би ли се съгласил ти да бъдеш архитектът при тези условия, кажи и не лъжи!

— Не, не бих се съгласил — тихо изрече Альоша.

— И можеш ли да допуснеш идеята, че хората, за които строиш, биха се съгласили да приемат своето щастие за сметка на неоправданата кръв на малкото измъчено дете и ако го приемат, да си останат навеки щастливи?

— Не, не мога да допусна. Брате — издума с внезапно блеснали очи Альоша, — ти каза сега: има ли в целия свят същество, което да може и да има право да прости? Но това същество го има и то може да прости всичко, все и вся и за всичко, защото то самото е дало невинната си кръв за всички и за всичко. Ти забрави за него, а върху него се изгражда зданието и нему ще възклицават: „Прав си, Господи, защото се откриха твоите пътища!“

— А, това е „единственият безгрешен“ и неговата кръв! Не, не съм забравил за него и се учудвах, напротив, през цялото време защо толкова дълго не го изтъкваш, защото обикновено в споровете вашите винаги споменават най-напред него. Знаеш ли, Альоша, няма да ми се смееш, аз веднъж съчиних поема, преди една година. Ако можеш да си загубиш още десет минути с мене, бих ти я разказал.

— Написал си поема?

— О, не, не съм написал — засмя се Иван — и никога през живота си не съм съчинил и два стиха дори. Но измислих тази поема и я запомних. С жар я измислих. Ти ще си първият ми читател, тоест слушател. Защо наистина авторът да губи поне единствения си слушател — усмихна се Иван. — Да разправям ли, или не?

— Слушам на драго сърце — рече Альоша.

— Моята поема се казва „Великият инквизитор“ — нелепа работа, но ми се ще да ти я разкажа.

V. Великият инквизитор

— Но ето че и сега не може без предисловие, тоест без литературно предисловие, тю! — засмя се Иван. — Пък и какъв съчинител съм аз! Виж какво, моето действие се развива през шестнайсети век, а тогава — това впрочем трябва да ти е известно още от училище, — тогава тъкмо е било на мода в поетическите произведения да се привикват на земята висшите сили. За Данте да не говоря. Във Франция писарите при съдилищата, а също и монасите из манастирите са давали цели представления, в които изкарвали на сцената Мадоната, ангели, светии, Христос и самия Бог. Тогава всичко това е ставало съвсем простодушно. В „Notre-Dame de Paris“[25] на Виктор Юго в чест на раждането на френския престолонаследник[26] в Париж по времето на Людвик XI, в залата на съдебната палата се дава нравоучително и безплатно представление за народа, наречено „Le bon jugement de la très sainte et gracieuse Vierge Marie“[27], където тя ce явява лично и произнася своя bon jugement. И У нас, в Москва, в предпетрови времена са се давали понякога същите драматични представления, особено по Стария завет, но освен драматическите представления, тогава са се разпространявали и много повести и „стихове“, в които са действували според случая светци, ангели и всички небесни сили. Из нашите манастири също са се занимавали с преводи, с преписване и дори със съчиняване на такива поеми, и то още кога — по времето на татарщината. Има например една манастирска поема (разбира се, от гръцки): „Ходене на Богородица по мъките“, по картини и смелост не пада по-долу от Данте. Богородица посещава ада, а я води „по мъките“ Архангел Михаил. Тя вижда грешниците и мъченията им. Там има между другото една свръхзанимателна категория грешници в горящо езеро: някои от тях така потъват в това езеро, че не могат вече да изплуват и „тях вече Бог ги забравя“ — израз с извънредна дълбочина и сила. И ето поразената и плачеща Богородица пада пред Божия престол и моли помилване за всички в ада, за всички без разлика, които е видяла там. Разговорът й с Бога е колосално интересен. Тя моли, тя не си отива и когато Бог й посочва прикованите с гвоздеи ръце и нозе на нейния син и пита: как ще простя на неговите мъчители — тя казва на всички светци, на всички мъченици, на всички ангели и архангели да коленичат заедно с нея и да молят за помилването на всички без разлика. Накрая измолва от Бога прекратяване на мъките всяка година от Велики петък до Света троица, а грешниците от ада начаса благодарят на Господа и ридаят пред него: „Прав си Господи, че тъй отсъди.“ Та и моята поема щеше да е нещо подобно, ако се беше появила по онези времена. При мене на сцената се появява той: в същност той нищо не говори в поемата, а само се появява и преминава. Петнадесет века са минали вече, откак е дал обет да дойде неговото царство, петнадесет века, откак неговият пророк е писал: „Ето ида скоро.“[28] „За оня ден и час не знае нито синът, само отецът ми небесен“[29], както е казал и сам той още на земята. Но човечеството го чака с все същата вяра и все същото умиление. О, с по-голяма вяра дори, защото вече са минали петнадесет века, откак са свършили небесните свидетелства за човека:

Вярвай в себе, не поглеждай[30]

плахо тия небеса.

Има само вяра в казаното от сърцето! Вярно е, че тогава е имало и много чудеса. Имало е светци, които са вършели чудни изцеления; при някои праведници според животописите им се е явявала самата царица небесна. Но дяволът не дреме и човечеството започнало вече да се съмнява в правдивостта на тези чудеса. Точно тогава на север, в Германия, се появила страшна нова ерес.[31] Огромна звезда, „подобна на светило“ (тоест на църквата), „падна върху водните извори и те се вгорчиха“.[32] Тези ереси почнали богохулно да отричат чудесата. Но толкова по-пламенно вярват останалите верни. Сълзите на човечеството възхождат към него, както и преди, чакат го, обичат го, надяват се на него, жадуват, както и преди, да страдат и да умрат за него… И ето толкова века е молила човечеството с вяра и с плам: „Господи, и ни осияй“, толкова века е отправяло молби към него, че той в неизмеримото си състрадание е възжелал да слезе при молещите. Идвал е, посещавал е и преди това някои праведници, мъченици и свети отшелници още на земята, както е записано и в техните „жития“. У нас Тютчев, дълбоко вярващ в истината на своите думи, възвести, че:

От кръстния товар съсипан[33],

теб целия, край жаловит,

обходи те с благословия

небесний цар във робски вид.

Което без друго е било така, казвам ти. И ето той е възжелал да се появи макар за миг при народа — при народа, който се мъчи, страда, който е смрадно грешен, но младенчески го обича. Моето действие се развива в Испания, в Севиля, а най-страшните времена на инквизицията, когато в Името Божие в страната всекидневно горели клади и

С аутодафетата великолепни[34]

изгаряли опасни еретици.

О, това, разбира се, не е пришествието, в което ще се яви той, според обещанието си, в края на времената, в цялата си небесна слава и което ще бъде внезапно, „както светкавица от изтока дори до запада“[35]. Не, той възжелал поне за миг да посети децата свои, и то именно там, където тъкмо тогава запращели кладите на еретиците. Поради безмерното си милосърдие той минава още веднъж между хората в същия човешки образ, в който е бил три години между тях преди петнадесет века. Той идва на „жарките стъгди“ на южния град, в който точно предната вечер във „великолепно аутодафе“, в присъствието на краля, царедворците, рицарите, кардиналите и най-красивите придворни дами, пред многобройното население на цяла Севиля, били изгорени от кардинала — великия инквизитор, наведнъж стотина души еретици ad majorem gloriam Dei.[36] Той се появил безшумно, незабелязано и ето че всички — странно е това — го разпознават. Това би могло да бъде едно от най-добрите места на поемата, тоест, защо именно го разпознават. Народът се устремява с непреодолима сила към него, обгражда го, струпва се наоколо, върви подир него. Той минава мълчаливо сред хората с кротката си усмивка на безкрайно състрадание. Слънцето на любовта гори в сърцето му, лъчите на Светлината, Просвещението и Силата струят из очите му, изливат се върху хората и разтърсват сърцата им с ответна любов. Той простира ръка към тях, благославя ги и докосването до него, дори само до одеждите му, излъчва лековита сила. Ето от тълпата възкликва старец, сляп от дете: „Господи, изцели ме, та и аз да те видя“ — и сякаш люспи падат от очите му и слепият го вижда. Народът плаче и целува земята, по която върви той. Децата хвърлят пред него цветя, пеят и викат към него: „Осанна!“ „Това е топ, самият той — повтарят всички, — това ще е само той и никой друг.“ Той се спира в предверието на Севилската катедрала тъкмо в мига, когато в храма с плач се внася детски отворен бял ковчег: в него е седемгодишното момиченце, единствената дъщеря на виден гражданин. Мъртвото дете е обсипано с цветя. „Той ще възкреси детето ти“ — викат от тълпата към плачещата майка. Излезлият да посрещне ковчега патер гледа в недоумение и свива вежди. Но ето че се чуват воплите на майката на починалото дете. Тя пада в нозете му: „Ако си ти, възкреси детето ми!“ — възклицава тя, простирайки към него ръце. Процесията ето спира, слагат малкият ковчег в преддверието, пред неговите нозе. Той гледа със състрадание и устата му тихо произнася още веднъж: „Талита куми“ — „и въста̀ девица“[37]. Момиченцето се надига от ковчега, сяда и с усмивка гледа наоколо с учудено отворени очички. В ръцете му е букетът бели рози, с които е лежало в ковчега. В тълпата настава смут, чуват се викове, ридания и в същата минута неочаквано по площада при катедралата минава самият кардинал — великият инквизитор. Той е почти деветдесетгодишен старец, висок, изправен, с изсушено лице, с хлътнали очи, в които обаче още свети блясък като огнена искрица. О, той не е във великолепните си кардиналски одежди, в които се явил вчера пред народа, когато са изгаряли враговете на римската вяра — не, в този миг той е със старото си, грубо монашеско расо. На някое разстояние подире му вървят неговите мрачни помощници и роби и „свещената“ стража. Той спира пред тълпата и наблюдава отдалеч. Видял е всичко, видял е как са сложили ковчега пред неговите нозе, видял е възкръсването на девицата и лицето му се помрачава. Мръщи белите си гъсти вежди и в погледа му блясва зловещ огън. Вдига пръст и заповяда на стражите да го хванат. И такава е силата му и дотолкова вече народът е научен и покорен и трепетно послушен пред него, че тълпата веднага се разстъпва пред стражите и те всред гробното мълчание, настъпило изведнъж, го хващат и го отвеждат. Тълпата моментално до един, скланя доземи глави пред стареца-инквизитор, той мълчаливо благославя народа и отминава. Стражата завежда пленника в тясната и мрачна сводеста тъмница в старото здание на светото съдилище и го заключва там. Минава денят, настъпва тъмна, гореща и „бездиханна“ севилска нощ. Въздухът „не трепва — лимонов аромат и дъх на лавър“[38]. Сред дълбокия мрак изведнъж желязната врата на тъмницата се отваря и старикът — великият инквизитор, бавно влиза в затвора със светилник в ръка. Той е сам, вратата подире му тутакси се затваря. Спира пред входа и дълго, минута или две, се взира в неговото лице. Най-накрая се приближава безшумно, слага светилника на масата и му казва: „Това ти ли си, ти ли си? — Но като не получава отговор, бързо добавя: — Не отговаряй, мълчи. Пък и какво ли би могъл да кажеш? Аз знам много добре какво ще кажеш. А и нямаш право да добавяш нищо към онова, което вече си казал. Защо си дошъл да ни пречиш? Защо си дошъл да ни пречиш и ти знаеш това. Но знаеш ли какво ще стане утре? Не зная кой си и не искам да знам ти ли си, или си само негово подобие, но още утре ще те осъдя и ще те изгоря на кладата като най-опасния еретик и същият този народ, който днес целуваше нозете ти, още утре, щом дам знак, че се спусне да разпалва твоята клада, знаеш ли това? Да, ти може би го знаеш“ — допълва той в проникновен размисъл, без да откъсне нито за миг поглед от своя пленник.

— Аз много не разбирам, Иване, какво е това — усмихна се Альоша, който през цялото време слушаше мълчаливо, — дали просто безбрежна фантазия, или някаква грешка на старика, някакво невъзможно qui pro quo[39]?

— Нека е последното, ако щеш — засмя се Иван, — щом дотам те е разглезил вече съвременният реализъм, че не можеш да понесеш нищо фантастично — щом искаш qui pro quo, нека е така. Вярно — засмя се пак, — старикът е на деветдесет години и отдавна може да се е побъркал от фикс-идеята си. А може пленникът да го е слисал с външността си. Най-сетне може да е просто сън, видение на деветдесетгодишния старец преди смъртта, на всичкото отгоре възбуден от вчерашното аутодафе на стоте изгорени еретици. Но не е ли все едно за нас двамата кое е qul pro quo, кое безбрежна фантазия? В случая работата е само там, старикът има нужда да говори, че най-после след цели деветдесет години говори и казва на глас всичко, за което цели деветдесет години е мълчал.

— И пленникът ли мълчи? Гледа го и не продумва нито дума?

— Във всички случаи това е единственото възможно — засмя се пак Иван. — Самият старец подчертава, че той дори няма право нищо да прибави към онова, което вече е казал. Ако щеш, в това именно е най-основната черта на римското католичество, според мен поне: тоест, „всичко си предал на папата и следователно всичко сега е у папата, а ти изобщо не идвай повече, не ни пречи, поне засега.“ В този смисъл са им не само приказките, но и писанията, на йезуитите поне. Аз самият съм го чел у техните богослови. „Имаш ли право да ни възвестиш поне една от тайните на онзи свят, от който си дошъл?“ — пита го моят старик и сам му отговаря вместо него: „Не, нямаш право, за да не притуриш нищо към онова, което вече е било казано, за да не отнемеш на хората свободата, за която толкова държеше, когато беше на земята. Всичко, което ще възвестиш наново, ще бъде посегателство върху свободата на вярата у хората, защото ще се яви като чудо, а свободата на тяхната вяра ти беше най-скъпа от всичко още тогава, преди хиляда и петстотин години. Нали ти казваше тогава толкова често: «Искам да ви направя свободни.»[40] Е, сега видя тези «свободни» хора — допълва изведнъж старикът със замислена усмивка. — Да, всичко тук ни излезе скъпо — продължава той, като го гледа строго, — но най-после завършихме това дело в твое име. Петнадесет века се мъчихме с тази свобода, но сега всичко е свършено, и то окончателно. Не вярваш ли, че е свършено окончателно? Гледаш ме кротко и не ме удостояваш дори с негодуване? Но знай, че днес и именно сега тези хора са сигурни повече от всякога, че са напълно свободни, а в същност те самите ни поднесоха свободата си и покорно я положиха пред нозете ни. Но това направихме ние, а него ли желаеше ти, такава ли свобода?“

— Аз пак не разбирам — прекъсна го Альоша, — иронизира ли той, надсмива ли се?

— Ни най-малко. Той смята именно за заслуга, своя и на своите хора, че най-после са победили свободата и са го направили, за да станат хората щастливи. „Защото чак сега (тоест той, разбира се, говори за инквизицията) стана възможно за пръв път да се помисли за щастието на хората. Човекът е сътворен бунтовник: могат ли бунтовниците да бъдат щастливи? Ти беше предупреден — казва му той, — ти имаше предостатъчно предупреждения и указания, но не послуша предупрежденията, отхвърли едничкия път, по който можеха да се направят хората щастливи, но за щастие, като си отиваше, предаде делото си на нас. Ти обеща, ти утвърди със словото си, ти ни даде правото да свързваме и да развързваме[41] и, разбира се, през ум не може да ти минава да ни отнемеш това право сега. Защо тогава си дошъл да ни пречиш?“

— А какво значи: имаше предостатъчно предупреждения и указания? — попита Альоша.

— Това именно е основното, за което старикът иска да говори.

„Страшният и умен дух, духът на самоунижението и небитието — продължава старикът, великият дух говорил с тебе в пустинята и на нас е предадено в книгите, че те бил «изкушавал»[42]. Така ли е? И възможно ли е да се каже нещо по-истинно от онова, което той ти е възвестил в три въпроса и което ти си отхвърлил и то именно в книгите се нарича «изкушенията»? А същевременно, ако някога е било извършено на земята истинско гръмовно чудо, то е било именно в този ден, в деня на тези три изкушения. Именно в появата на тези три въпроса е било чудото. Ако е възможно да се помисли, само пробно и примерно, че тези три въпроса на страшния дух са безследно загубени от книгите и че трябва да се възстановяват, отново да се измислят и съчинят, за да се внесат отново в книгите, и за тая цел да се съберат всички земни мъдреци — управници, първосвещеници, учени, философи, поети, и да им се даде следната задача: измислете, съчинете три въпроса, но такива, които, освен че ще съответствуват на големината на събитието, ще изразяват освен това с три думи, само с три човешки фрази, цялата бъдеща история на света и на човечеството — мислиш ли ти, че цялата премъдрост на земята, събрана заедно, би могла да измисли нещо поне подобно по сила и по дълбочина на тези три въпроса, които наистина са ти били предложени тогава от могъщия и умен дух в пустинята? Дори само по тези въпроси, само по чудото на тяхната поява може да се разбере, че имаш работа не с човешки текущ ум, а с вековечен и абсолютен. Защото в тези три въпроса сякаш е събрана в едно цяло и е предсказана цялата по-нататъшна човешка история и са показани трите образа, в които ще се съберат всичките неразрешими исторически противоречия на човешката природа по цялата земя. Тогава това още не е могло да бъде толкова очевидно, защото бъдещето е било неизвестно, но сега, когато са изминали петнадесет века, ние виждаме, че всичко в тези три въпроса е така предугадено и предсказано и така се е оправдало, че нищо вече не може нито да се добави към тях, нито да се махне.

Реши, прочее, сам кой е бил прав: ти ли или онзи, който тогава те е питал? Припомни си първия въпрос: макар не буквално, но смисълът му е този: «Ти искаш да отидеш при хората и отиваш с голи ръце, с някакъв обет за свобода, който те в своята простота и поради вроденото си безчинство не могат дори да осмислят, от който те се боят и плашат — защото нищо никога не е било за човека и човешкото общество по-непоносимо от свободата! А виждаш ли тези камъни в тази гола знойна пустиня? Обърни ги на хлябове — и човечеството ще се затири след тебе като стадо, благодарно и послушно, макар и вечно тръпнещо, че ще вдигнеш ръка и ще им свършат твоите хлябове.» Но ти не поиска да лишиш човека от свобода и отхвърли предложението, защото каква е тая свобода, реши ти, щом послушанието им е купено с хлябове? Ти възрази, че човек живее не само с хляб, но знаеш ли, че в името на същия този земен хляб ще въстане срещу теб духът на земята и ще се стълкнови с тебе и ще те победи — и всички ще тръгнат подире му и ще викат: «Кой прилича на тоя звяр, той ни даде огън от небесата!»[43] Знаеш ли, че ще изминат векове и човечеството ще провъзгласи с устата на своята премъдрост и наука, че няма престъпление и следователно няма и грях, а има само гладни. «Нахрани ги и тогава искай от тях добродетели!» — ето какво ще напишат на знамето, което ще издигнат срещу тебе и с което ще се разруши твоят храм. На мястото на храма ти ще се издигне ново здание, ще се издигне пак страшна Вавилонска кула и макар че и тя няма да се дострои, както и предишната, но все пак ти можеше да избегнеш тази нова кула и с хиляда години да съкратиш страданията на хората, защото нали при нас ще дойдат, след като се измъчат хиляда години с тяхната кула! Ще ни намерят тогава пак под земята, в катакомбите, скрити (защото ще бъдем пак гонени и мъчени), ще ни намерят и ще възридаят към нас: «Нахранете ни, защото онези, дето ни обещаха огън от небесата, не ни го дадоха.» И тогава вече ние ще достроим тяхната кула, защото ще я дострои онзи, който ги нахрани, а ще ги нахраним само ние, в името твое, и ще излъжем, че в името твое. О, никога, никога няма да се нахранят те без нас! Никаква наука няма да им даде хляб, дордето останат свободни, но ще се свърши с това, че ще поднесат свободата си пред нашите нозе и ще ни кажат: «По-добре поробете ни, но ни нахранете.» Ще разберат най-накрая и те, че свободата и земният хляб до насита за всеки са немислими заедно, защото никога, никога няма да се спогодят помежду си. Ще се убедят също, че никога не могат да бъдат и свободни, защото са слабосилни, порочни, нищожни и бунтовници. Ти им обеща хляба небесен, но пак повтарям, може ли той да се сравни в очите на слабото, вечно порочно и вечно неблагодарно хорско племе със земния? И ако след тебе в името на хляба небесен тръгнат хиляди и десетки хиляди, какво ще стане с милионите и с десетките хиляди милиони същества, които няма да могат да пренебрегнат земния хляб заради небесния? Или тебе ти са мили само десетките хиляди велики и силни, а останалите милиони, многобройни като морския пясък, слаби, но любещи те, трябва да послужат като материал за великите и силните? Не, нам са мили и слабите. Те са порочни и бунтовници, но най-накрая тъкмо те ще станат и послушни. Те ще ни се дивят и ще ни смятат за богове, задето сме ги оглавили и сме се съгласили да понасяме свободата и да господствуваме над тях — така ужасно ще им стане накрая да бъдат свободни! Но ние ще кажем, че сме послушни на тебе и господствуваме в твое име. Ние ще ги измамим пак, защото тебе вече няма да те пуснем при нас. В тази измама ще бъде и нашето страдание, защото ще бъдем длъжни да лъжем. Ето какво значеше този първи въпрос в пустинята и ето какво отхвърли ти в името на свободата, която постави над всичко. А в същност в този въпрос се заключаваше великата тайна на този свят. Ако бе приел «хлябовете», ти щеше да отговориш на всеобщата и вековна скръб човешка както на едноличното същество, така и на цялото човечество — тя е: «Пред кого да се прекланяме?» Няма по-неспирна и по-мъчителна грижа за човека от тази — като остане свободен, да намери по-скоро онзи, пред когото да се прекланя. Но човекът търси да се преклони пред онова, което вече е безспорно, толкова безспорно, че всички хора едновременно да се съгласят на всеобщо преклонение пред него. Защото грижата на тези жалки създания не е само да намерят онова, пред което аз или някой си да се преклоним, но да намерят такова нещо, че всички да повярват в него, и то непременно всички заедно. Ето тази потребност от общност на преклонението е и най-главното мъчение за всеки човек еднолично и като цялото човечество още от началото на вековете. Заради всеобщото преклонение са се изтребвали взаимно с меч. Създавали са богове и са викали всеки на всекиго: «Оставете вашите богове и елате да се поклоните на нашите, иначе — смърт на вас и на вашите богове!» И тъй ще бъде до свършека на света, дори и тогава, когато изчезнат от света боговете: все едно ще коленичат пред идолите. Ти си знаел, ти не може да не си знаел тази основна тайна на природата човешка, но ти отхвърли единственото абсолютно знаме, което ти се предлагаше, за да накараш всички да се преклонят пред тебе безспорно — знамето на хляба земен, и го отхвърли в името на свободата и на хляба небесен. Погледни сега какво си направил по-нататък. И всичко пак в името на свободата! Казвам ти, човек няма по-мъчителна грижа от тази, да намери някой, на когото да предаде час по-скоро тази дарена свобода, с която това нещастно същество се ражда. Но свободата на хората завзема само онзи, който успокои съвестта им. С хляба на тебе ти се даваше безспорното знаме: даваш му хляба и човекът се прекланя, защото няма нищо по-безспорно от хляба, но ако в същото време някой завземе съвестта му независимо от тебе — о, тогава той дори ще захвърли хляба ти и ще тръгне подир оногова, който прелъсти съвестта му. В това си бил прав. Защото тайната на човешкото битие не е само да се живее, а за какво да се живее. Без да си представя ясно за какво живее, човек няма да се съгласи да живее и по-скоро ще се самоизтреби, отколкото да остане на земята, ако ще наоколо му да е само хлябове. Това е така, но какво стана: вместо да завземеш свободата на хората, ти им я умножи още повече! Или си забравил, че спокойствието и дори смъртта са по-скъпи за човека от свободния избор в опознаването на доброто и злото? Няма нищо по-съблазнително за човека от свободата на съвестта му, но няма и нищо по-мъчително. И ето вместо твърди основи за успокоение на човешката съвест веднъж за винаги — ти взимаш всичко, което е особено, гадателно и неопределено, взимаш всичко, което е непосилно за хората, и затова си постъпил така, сякаш изобщо не ги обичаш — и кой това: онзи, който бе дошъл да отдаде за тях живота си! Вместо да завземеш свободата на хората, ти я умножи и обремени с мъченията й душевното човешко царство вовеки. Ти възжела свободната любов на човека, та свободно да тръгне след тебе, прелъстен и пленен от тебе. Вместо твърдия древен закон[44] — човекът вече трябваше със свободно сърце сам да решава занапред кое е добро и кое зло, имайки за напътствие само образа ти пред себе си — но мигар ти не помисли, че той ще отхвърли най-накрая и ще оспори дори и твоя образ и твоята истина, ако е угнетен от толкова страшно бреме, каквото е свободата на избора? Те ще възкликнат най-накрая, че истината не е в тебе, защото не можеше да бъдат оставени в по-голям смут и мъчение, отколкото го направи ти, като им остави толкова грижи и неразрешими задачи. По този начин ти сам положи основата за разрушаване на собственото си царство и не обвинявай никого за това. А в същност какво ти се предлагаше? Има три сили, единствени три сили на земята, които могат навеки да победят и да пленят съвестта на тези слабосилни бунтовници в името на собственото им щастие — тези сили са: чудото, тайната и авторитетът. Ти отхвърли и едното, и другото, и третото и сам даде пример за това. Когато страшният и премъдър дух те постави на храмовата стряха и ти каза: «Ако искаш да узнаеш дали си Синът Божи, хвърли се долу, защото писано е за него, че ангелите ще го поемат и ще го понесат и няма да падне, и няма да се удари, и ще узнаеш тогава дали си Синът Божи, и ще докажеш тогава каква е вярата ти в отеца твой», но ти го изслуша и отхвърли предложението, не се поддаде и не се хвърли долу. О, разбира се, постъпил си гордо и великолепно — като бог, — но хората, но това слабо бунтуващо се племе — те богове ли са? О, ти разбра тогава, че само да направиш крачка, само да понечиш да се хвърлиш долу, веднага щеше да изкусиш Господа и да загубиш цялата си вяра в него, и щеше да се убиеш в земята, която си дошъл да спасяваш, и щеше да се възрадва умният дух, който те изкушаваше. Но повтарям, колцина са такива като тебе? И нима наистина си могъл да допуснеш макар и за миг, че хората ще преодолеят подобно изкушение? Така ли е създадена природата човешка, че да отхвърли чудото и в такива страшни моменти от живота, моменти на най-страшните основни и мъчителни душевни въпроси, да остане само със свободното решение на сърцето? О, ти си знаел, че подвигът ти ще се запази в книгите, ще стигне до дълбините на времето и до последните предели на земята, и си се надявал, че следвайки те, и човекът ще остане с бога, без да се нуждае от чудеса. Но не си знаел, че щом човек отхвърли чудото, веднага ще отхвърли и бога, защото човекът търси не толкова бога, колкото чудесата. И тъй като за човека е непосилно да остане без чудото, той ще си създаде нови чудеса, вече собствени, и ще поклони вече на знахарските чудеса, на женските магии, ако ще да е сто пъти бунтовник, еретик и безбожник. Ти не слезе от кръста, когато ти викаха е хули и присмех: «Слез сега от кръста, та да повярваме, че си ти.» Ти не слезе, защото пак не пожела да заробиш човека с чудеса и жадуваше свободна вяра, а не чудеса.

Жадуваше свободна любов, а не робския възторг на роба пред могъществото, ужасило го веднъж за винаги. Но и тогава мнението ти за хората беше твърде високо, защото те, разбира се, са рая, макар да са създадени бунтовници. Огледай се и отсъди, ето изминали са петнадесет века, иди ги виж: кого си издигнал до себе си? Кълна ти се, човекът е по-слаб и създаден по-низш, отколкото си мислил за него! Може ли, може ли да извърши същото като теб? Ти толкова го уважаваше, а постъпи така, сякаш си престанал да му състрадаваш, защото и прекалено много поиска от него — и кой това, този, дето го възлюби повече от самия себе си! Ако го уважаваше по-малко, по-малко щеше и да поискаш от него, а това щеше да е по-близо до любовта, защото и бремето му щеше да е по-леко. Той е слаб и долен. Какво от това, че сега повсеместно се бунтува против нашата власт и се гордее, че се бунтува? Това е гордостта на хлапака и ученика. Това са малки деца, които са се разбунтували в клас и са изпъдили учителя си. Но ще дойде край и на възторга на дечурлигата, той скъпо ще им струва. Те ще съборят храмовете и ще залеят с кръв земята. Но ще се сетят най-накрая глупавите деца, че макар и да са бунтовници, но са бунтовници слабосилни, дето на собствения си бунт не издържат. Облени в глупавите си сълзи, ще проумеят най-накрая, че онзи, който ги е създал бунтовници, несъмнено е искал да им се присмее. И ще кажат това в отчаяние, и казаното от тях ще бъде богохулство, от което ще станат още по-нещастни, защото човешката природа не понася богохулството и накрая винаги тя самата отмъщава за него. И така, тревога, смут и нещастие — ето сегашната съдба на хората, след като ти толкова нещо понесе за свободата им! Великият ти пророк във видения и в алегории казва, че видял всички участници в първото възкресение[45] и били по дванадесет хиляди от всяко коляно. Но ако са били толкова, те са били може би не хора, а богове. Те са изтърпели кръста ти, изтърпели са десетки години гладна и гола пустиня, с пост и недояждане — и, разбира се, ти можеш да посочиш с гордост тези деца на свободата, на свободната любов, на свободната им великолепна жертва в твое име. Но спомни си, че са били само няколко хиляди, и то богове, ами останалите? И какво са виновни останалите слаби хора, че не са понесли онова, което са понесли силните? Какво е виновна слабата душа, че й е непосилно да вмести толкова страшни дарове? Та мигар наистина си идвал само при избраните и заради избраните? Но ако е така, тук има някаква тайна и ние не можем да я разберем. А щом има тайна, тогава и ние сме били в правото си да проповядваме тайна и да ги учим, че не свободното решение на техните сърца е важно и не любовта, а тайната, на която трябва да се подчиняват сляпо, дори и пряко съвестта си. Така и направихме. Ние поправихме подвига ти и го основахме върху чудото, тайната и авторитета. И хората се зарадваха, че отново са ги повели като стадо и че от сърцата им е отнет най-сетне страшният дар, който им е донесъл толкова мъки. Прави ли бяхме, като ги учехме и правехме така, кажи? Нима ние не сме обичали човечеството, след като толкова смирено осъзнахме неговото безсилие, облекчихме с любов бремето му и разрешихме на слабосилната му природа дори и греха, но с наше позволение? Защо си дошъл сега да ни пречиш? И защо мълчаливо и проникновено ме гледаш с кротките си очи? Разсърди се, аз не искам твоята любов, защото аз самият не те обичам. И какво да крия от теб? Или не знам с кого говоря? Всичко, което имам да ти кажа, вече ти е известно, виждам по очите ти. Аз ли ще скрия от тебе нашата тайна? Може би искаш да я чуеш именно от моите уста, слушай тогава: ние не сме с тебе, а с него, това е нашата тайна! Ние отдавна не сме с тебе, а с него, вече осем века.[46] Точно преди осем века взехме от него онова, което ти с негодувание отхвърли, онзи последен дар, който той ти предлагаше, като ти показа всички земни царства: ние взехме от него Рим и меча на кесаря и обявихме само себе си за земни царе, единствени царе, макар и досега да не сме смогнали още да докараме делото си до пълен завършек. Но кой е виновен? О, това дело досега е само в началото си, но то е вече започнато. Още дълго ще се чака завършекът му, и още много ще изстрада земята, но ще го достигнем и ще бъдем кесари и тогава вече ще помислим за всемирното щастие на хората. А ти можеше още тогава да вземеш меча на кесаря. Защо отхвърли този последен дар? Ако би приел този трети съвет на могъщия дух, щеше да обземеш всичко, което човек търси на земята, тоест: пред кого да се преклони, на кого да връчи съвестта си и по какъв начин да се съединят най-накрая всички в един безспорен общ и солидарен мравуняк, защото потребността от всемирно съединение е третото и последно мъчение на хората. Винаги човечеството в своята цялост се е стремило да се устрои непременно всемирно. Имала е много велики народи с велика история, но колкото по-високо са стояли тия народи, толкова по-нещастни са били, защото са съзнавали повече от другите потребността от всемирно съединение на хората. Великите завоеватели, тимуровците и чингисхановците[47], са прелетели като вихър по земята, стремейки се да завоюват вселената, но и те, макар и несъзнателно, са изразили същата тази велика потребност на човечеството към всемирно и всеобщо единение. Ако беше приел света и багреницата на кесаря, ти щеше да основеш всемирното царство и да дадеш всемирния покой. Защото кой да завладее хората, ако не онези, които са завладели съвестта им и в чиито ръце са хлябовете им? И ние взехме меча на кесаря, а като го взехме, разбира се, отхвърлихме тебе и тръгнахме след него. О, ще минат още векове безчинство на свободния ум, на тяхната наука и антропофагия, защото, започнат ли да издигат Вавилонската си кула без нас, ще свършат с антропофагия. Но тъкмо тогава ще припълзи към нас звярът[48] и ще лиже нозете ни, и ще ги опръска с кървави сълзи из очите си. И ние ще се качим върху звяра и ще вдигнем чаша, и на нея ще бъде написано: «Тайна!» Но тогава и само тогава ще настане за хората царството на покоя и щастието. Ти се гордееш с твоите избраници, но имаш само избраници, а ние ще успокоим всички. А дали е и така: колко много от тези избраници, от силните, които биха могли да станат избраници, са се уморили най-накрая да те очакват и са понесли и ще понесат силите на духа си и жарта на сърцето си на друга нива и ще свършат с това, че срещу тебе самия ще издигнат свободното си знаме. Но ти самият вдигна това знаме. А при нас всички ще бъдат щастливи и няма повече нито да се бунтуват, нито да се изтребват взаимно навред, както в твоята свобода. О, ние ще ги убедим, че само тогава ще станат свободни, когато се откажат от свободата си заради нас и ни се покорят. И какво, прави ли ще бъдем ние, или ще ги излъжем? Те самите ще се уверят, че сме прави, защото ще си спомнят до какви ужаси на робството и смута ги е докарвала твоята свобода. Свободата, свободният ум и науката ще ги завлекат в такива дебри и ще ги изправят пред такива чудеса и неразрешими тайни, че едни от тях, непокорни и свирепи, ще се самоизтребят, други, непокорни, но малосилни, ще се изтребят помежду си, а третите, останалите, слабосилни и нещастни, ще припълзят към нозете ни и ще възкликнат към нас: «Да, вие бяхте прави, само вие владеехте тайната му и ние се връщаме при вас, спасете ни от самите нас.» Като получават от нас хлябовете, разбира се, те ще виждат ясно, че същите техни хлябове, от техните ръце добити, ние взимаме от тях, за да ги раздадем пак на тях, без никакви чудеса, ще видят, че не сме обърнали камъните в хлябове, но наистина повече, отколкото на самия хляб, ще се радват, че го получават от нашите ръце! Защото ще помнят много добре, че преди, без нас, самите хлябове, добити от тях, са се обръщали в ръцете им само на камъни, а когато са се върнали при нас, самите камъни са се обърнали в ръцете им в хлябове. Много добре, много добре ще оценят какво значи да се подчинят веднъж за винаги! И докато хората не разберат това, те ще бъдат нещастни. Кой е спомагал най-много за това неразбиране, кажи? Кой е раздробил стадото и го е разпръснал по пътища неведоми? Но стадото пак ще се събере и пак ще се покори и вече веднъж за винаги. Тогава ние ще им дадем кротко, смирено щастие, щастието на слабосилните същества, каквито са и създадени.

О, ние ще ги убедим най-накрая да не се гордеят, защото ти ги превъзнесе и с това ги научи да се гордеят; ще им докажем, че са слабосилни, че са само жалки деца, но че детското щастие е по-сладко от всяко друго. Те ще станат плахи и ще почнат да ни гледат и да се гушат в нас от страх като пиленца в квачката. Те ще се дивят и ще се ужасяват от нас и ще се гордеят, че ние сме толкова могъщи и толкова умни, та сме могли да умирим такова буйно хилядомилионно стадо. Те ще треперят безсилни пред нашия гняв, умовете им ще се наплашат, очите им ще станат сълзливи като на децата и жените, но също толкова лесно ще преминават те, само да им дадем знак, към веселба и смях, към светла радост и щастлива детска песенчица. Да, ние ще ги караме да работят, но през свободните от труд часове ще им наредим живота като детска игра, с детски песнички, хор, невинни танци. О, ние ще им разрешим и греха, те са слаби и безсилни и ще ни обичат като деца, защото ще им позволим да съгрешават. Ние ще им кажем, че всеки грях ще бъде изкупен, ако е направен с наше позволение; а им позволяваме да съгрешават, защото ги обичаме, а наказанието за тези грехове — добре, ние ще го поемем. Да, ще го поемем ние, а те ще ни обожават като благодетели, понесли техните грехове пред бога. И те няма да имат от нас никакви тайни. Ние ще им позволяваме или ще им забраняваме да живеят със своите жени и любовници, да имат или да нямат деца — всичко това според тяхното послушание — и те ще ни се подчиняват с веселие и радост. Най-мъчителните тайни на съвестта си — всичко, всичко ще споделят с нас и ние всичко ще решим и те ще повярват на нашето решение с радост, защото то ще ги избави от великата грижа и страшните сегашни мъки на личното и свободно решение. И всички ще бъдат щастливи, всичките милиони същества, освен стотиците хиляди, които ги управляват. Защото само ние, ние, които пазим тайната, само ние ще бъдем нещастни. Ще има хиляди милиони щастливи младенци и сто хиляди страдалци, поели върху себе си проклятието на познанието на доброто и злото. Кротко ще умрат те, кротко ще угаснат в твое име и след гроба ще намерят само смърт. Но ние ще запазим тайната и за тяхно щастие ще ги примамваме с награда небесна и вечна. Защото, дори да има нещо на оня свят, то, разбира се, няма да е за такива като тях. Казано е и е предсказано, че ти ще дойдеш и пак ще победиш, ще дойдеш е твоите избраници, е твоите горди и могъщи, но ние ще кажем, че те са спасили само себе си, а ние сме спасили всички. Казано е, че ще бъде опозорена блудницата[49], която седи върху звяра и държи в ръцете си тайната, че ще се разбунтуват наново слабосилните, че ще разкъсат багреницата и ще направят голо «гадното» й тяло. Но тогава аз ще стана и ще ти посоча хилядите милиони щастливи младенци, които не са познали греха. И ние, поели техните грехове в името на тяхното щастие, ние ще застанем пред тебе и ще кажем: «Съди ни, ако можеш и ако смееш!» Знай, че не ме е страх от тебе. Знай, че и аз съм бил в пустинята, че и аз съм постил и гладувал, че и аз съм благославял свободата, с която ти благослови хората, и аз се готвех да вляза в числото на избраниците твои, в числото на могъщите и силните с жаждата да се «допълни броят»[50]. Но се пробудих и не пожелах да служа на безумието. Аз се върнах и се присъединих към сонма на онези, които поправиха твоя подвиг. Напуснах гордите и се върнах при смирените за щастието на тези смирени. Това, което говоря, ще се сбъдне и нашето царство ще се съгради. Повтарям ти, още утре ти ще видиш това послушно стадо, което, щом му дам знак, ще се хвърли да събира горящите въглени към кладата, на която ще те изгоря, задето си дошъл да ни пречиш. Защото, ако има някой, който да е заслужил най-много от всички нашата клада, това си ти. Утре ще те изгоря. Dixi[51]“.

Иван млъкна. Той беше се разгорещил и приказваше е увлечение, а когато свърши, изведнъж се усмихна.

Альоша, който го слушаше през цялото време мълчаливо, а към края извънредно развълнувано, като понечи на много пъти да прекъсне думите на брат си, но очевидно се сдържаше, изведнъж заговори като обезумял.

— Но… това е нелепост! — извика той пламнал. — Твоята поема е хвала на Исуса, а не хула… както си искал. И кой ще ти повярва за свободата? Така ли, така ли трябва да я разбираме! Това ли е представата в православието… Това е Рим, и не целият Рим, това не е истина — това са най-лошите в католичеството, инквизиторите, йезуитите!… Пък и невъзможно е такова фантастично лице като твоя инквизитор. Какви са тези грехове на хората, поети от другите? Какви са тези носители на тайната, нагърбили се с някакво проклятие заради щастието на хората? Кога ги е имало? Ние знаем йезуитите, за тях лошо се говори, но такива ли са, каквито са при тебе? Изобщо не са такива, изобщо не са… Те са просто римската армия за бъдещето всемирно земно царство, с император — с римския първосвещеник начело… ето техния идеал, но без никакви тайни и възвишена скръб… Най-обикновено желание за власт, за земни нечисти блага, за поробване… Нещо като бъдещо крепостно право, при което те ще станат помешчици… това им е всичкото. Те и в бога може би не вярват. Твоят страдащ инквизитор е само фантазия…

— Но чакай, чакай — засмя се Иван, — как се разпали! Казваш фантазия, нека е така! Разбира се, фантазия. Но моля ти се: наистина ли мислиш, че цялото това католическо движение от последните векове е в същност само желание за власт заради нечистите блага. Отец Паисий ли така те учи?

— Не, не, напротив, веднъж отец Паисий говори даже нещо като твоето… но, разбира се, друго, съвсем друго — веднага се опомни Альоша.

— Все пак скъпоценно сведение, въпреки твоето „съвсем друго“. Аз те питам именно, защо твоите йезуити и инквизитори да са се събрали само за материалните мръсни блага? Защо сред тях да не може да се случи някой страдалец, измъчван от велика скръб и обичащ човечеството? Виж какво: предположи, че се е намерил поне един измежду всички тези желаещи само материални и нечисти блага — поне само един такъв като моя старец инквизитор, който е постил в пустинята и се е мъчил, за да победи плътта си, за да стане свободен и съвършен, но който все пак целия си живот е обичал човечеството и изведнъж е прозрял и е видял, че не е голямо нравствено блаженство да достигнеш съвършенството на волята, за да се увериш в същото време, че милионите други божи същества са останали само за подигравка, че те никога няма да са в състояние да се справят със своята свобода, че тия жалки бунтовници никога няма да станат великани, за да довършат кулата, че не заради такива гъсоци великият идеалист е мечтал за своята хармония. Като разбира всичко това, той се връща и се присъединява… към умните хора. Нима това не би могло да се случи?

— Към кого се е присъединил, към кои умни хора? — извика Альоша почти стръвно. — Никакъв такъв ум нямат и никакви такива тайни и секрети… Само безбожие, това е цялата им тайна. Твоят инквизитор не вярва в бога и това е цялата му тайна.

— Така да е! Ти най-накрая се сети. Наистина е така, наистина само в това е цялата тайна, но нима това не е страдание, поне за такъв човек като него, дето целия си живот е погубил за подвиг в пустинята и не се е излекувал от любовта към човечеството? В заника на дните си той се убеждава ясно, че само съветите на великия страшен дух биха могли малко от малко да уредят малосилните бунтовници, „недоизкусурените пробни същества, създадени за подигравка“. И ето, след като се уверява в това, той вижда, че трябва да върви по указанието на умния дух, на страшния дух на смъртта и разрушението, а за тази цел да се приеме лъжата и измамата и да се водят хората вече съзнателно към смърт и разрушение и при това да се мамят през целия път, та да не забележат по никакъв начин къде ги водят, та поне из пътя тези жалки слепци да се смятат щастливи. И забележи: лъжа в името на онзи, в чийто идеал толкова страстно е вярвал старикът през целия си живот! Нима това не е нещастие! И ако само един такъв се озовеше начело на цялата тази армия, „жадуваща власт само за нечисти блага“ — нима не е достатъчен макар само един такъв, за да стане трагедия? Нещо повече: достатъчен е един такъв, застанал начело, за да се намери най-после същинската ръководна идея на цялото римско дело, с всичките му армии и йезуити, висшата идея на това дело. Казвам ти направо, аз твърдо вярвам, че този едничък човек не е липсвал никога сред стоящите начело на движението. Кой знае, може би са се случвали и между римските първосвещеници такива единици. Кой знае, може би този проклет старик, който толкова упорито и толкова посвоему обича човечеството, съществува и сега във вид на цял сном такива отделни старци и дори не случайно, а съществува като съгласие, като таен съюз, отдавна вече учреден за опазване на тайната, за опазването й от нещастните и слабосилни хора, с цел да ги направи щастливи. Това непременно е така, пък така и трябва да бъде. Струва ми се, че дори при масоните има нещо подобно на тази тайна в основата им и затова католиците така ненавиждат масоните, защото виждат в тях конкуренти, раздробяване единството на идеята, докато трябва да има само едно стадо и един пастир[52]… Впрочем, като защищавам моята мисъл, аз приличам на съчинител, който се е оказал под всякаква критика. Стига за това.

— Може би ти самият си масон! — изрече внезапно Альоша. — Ти не вярваш в бога — додаде той, но вече с извънредно голяма скръб. Стори му се освен това, че брат му го гледа с насмешка. — И как свършва твоята поема? — попита той изведнъж, свел очи към земята. — Или вече свърши?

— Исках да я свърша така: когато инквизиторът млъква, чака известно време какво ще му отговори пленникът. Тежи му неговото мълчание. Видял е как затворникът го е слушал през цялото време проникновено и кротко, гледайки го право в очите и очевидно не желаейки да възразява нищо. Старикът би искал онзи да му каже нещо, макар и горчиво, страшно. Но той изведнъж мълчаливо се приближава до старика и леко го целува по безкръвната деветдесетгодишна уста. Това е целият отговор. Старецът трепва. Нещо мръдва в ъглите на устните му, той отива към вратата, отваря я и му казва: „Върви си и не идвай повече… изобщо не идвай… никога, никога!“ И го пуска по „тъмните градски стъгди“[53]. Пленникът си отива.

— А старикът?

— Целувката гори на сърцето му, но старикът си остава със същите идеи.

— И ти заедно с него, и ти? — извика горестно Альоша. Иван се засмя.

— Но това са глупости, Альоша, това е само несмислена поема на несмислен студент, който никога и два стиха не е написал. Защо го вземаш толкова сериозно? Да не мислиш, че ще отида сега право там, при йезуитите, за да се наредя при сонма хора, които поправят неговия подвиг? О, Господи какво ми влиза в работата! Аз ти казах: да стигна само тридесет години — и чашата в пода!

— А нежните листенца, а скъпите гробове, а синьото небе, а любимата жена! Как ще живееш, с какво ще ги обичаш? — извика горестно Альоша. — С такъв ад в гърдите и в главата нима е възможно това? Не, именно ти отиваш, за да се присъединиш към тях… а ако не отидеш — ще се убиеш сам, няма да издържиш!

— Има една сила, която всичко може да издържи! — вече със студена усмивка издума Иван.

— Каква сила?

— Карамазовската… силата на карамазовската низост.

— Това значи да потънеш в разврат, да си смажеш душата в разтление — така ли, така ли?

— Ако щеш и това… само че до трийсет години може би ще го избягна, а после…

— Как ще го избегнеш? С какво ще го избегнеш? Това е невъзможно с твоите мисли.

— Пак по карамазовски.

— С това „всичко е позволено“? Всичко е позволено, така ли, така ли?

Иван се намръщи и изведнъж някак странно пребледня.

— А, ти подхвана вчерашната думичка, от която толкова се обиди Миусов… и с която така наивно изскочи и прекали брат ни Дмитрий? — криво се усмихна той. — Да, може би „всичко е позволено“, щом веднъж е казана тази дума. Не се отричам. Пък и редакцията на Митенка не е лоша.

Альоша го гледаше мълчаливо.

— Аз, брате, си мислех на заминаване, че имам на този свят поне теб — продума изведнъж Иван с неочаквано чувство, — а сега виждам, че и в твоето сърце няма за мен място, мой мили отшелнико. От формулата „всичко е позволено“ няма да се отрека, е, и заради това пък ти ще се отречеш от мене, нали, нали?

Альоша стана, отиде при него и мълчаливо го целуна по устните.

— Плагиат! — извика Иван, като изведнъж изпадна в някакъв възторг. — Ти открадна това от моята поема! Благодаря ти все пак. Ставай, Альоша, да тръгваме, време е и за мене, и за тебе.

Те излязоха, но се спряха пред входа на кръчмата.

— Виж какво, Альоша — продума Иван с твърд глас, — ако наистина доживея до нежните листенца, ще ги обичам само защото ще си спомням за тебе. Стига ми, че си тук някъде, и няма да ми се отще животът. Стига ли ти това? Ако искаш, приеми го дори като обяснение в любов. А сега ти — надясно, аз — наляво — и стига, чуваш ли, стига. Тоест ако утре не замина (струва ми се, че непременно ще замина) и пак случайно се срещнем, дума не ми продумвай повече на всички теми. Моля те настоятелно. А за брата Дмитрий също, особено те моля, дори не заговаряй с мене никога вече — прибави той изведнъж нервно, — всичко е изчерпано, всичко е обсъдено, нали? А пък аз на тебе от своя страна ще ти дам също едно обещание за това: когато на тридесет години поискам „да разбия чашата в пода“, където и да си, ще дойда още веднъж да поговоря с тебе… ако ще и от Америка, да знаеш. Специално ще дойда. Много ще ми е интересно и тебе да те видя тогава какъв ще бъдеш. Виждаш ли, доста тържествено обещание. А в същност може би се сбогуваме за седем, за десет години. Хайде, върви сега при твоя Pater Seraphicus[54], нали умира; ще умре без тебе и ще вземеш да ми се разсърдиш, дето съм те задържал. Довиждане, целуни ме още веднъж, така, и върви…

Иван изведнъж се извърна и си тръгна, без повече да се обръща. Горе-долу както вчера братът Дмитрий беше оставил Альоша, макар че вчера беше съвсем друго. Това странно подмятане прелетя като стреличка през печалния ум на Альоша, печален и скръбен в тази минута. Той почака малко, гледайки подир брат си. Кой знае защо, изведнъж забеляза, че брат му Иван върви някак с полюшване и че дясното му рамо, като се гледа отзад, изглежда по-ниско от лявото. Никога по-рано не беше забелязвал това. Но изведнъж и той се обърна и почти се затича към манастира. Смрачаваше се бързо и почти го обзе страх; у него се надигаше нещо ново, на което не би могъл да отговори. А когато влезе в горичката на скита, пак както вчера се изви вятър и вековните борове мрачно зашумяха около него. Той почти тичаше. „«Pater Seraphicus» — това име той е взел отнякъде — откъде? — мина му през ум. — Иване, клети Иване, кога ли ще те видя пак?… Ето и скита, Господи! Да, да, той, той, Pater Seraphicus, той ще ме спаси… от него и навеки!“

По-късно на няколко пъти през живота си припомняше с голямо недоумение как можа, след като се раздели с Иван, изведнъж съвсем да забрави за брат си Дмитрий, когото сутринта, само преди няколко часа, беше решил непременно да намери и да не си отива, без да го е открил, ако ще дори да не се върне тази нощ в манастира.

VI. Засега още твърде неясна

А Иван Фьодорович, като се раздели с Альоша, си тръгна към къщи, към дома на Фьодор Павлович. Но чудно нещо, изведнъж го обзе непоносима тъга и най-вече, с всяка крачка, колкото повече се приближаваше към къщи, толкова повече тя нарастваше. Чудното не беше тъгата, а това, че Иван Фьодорович не можеше да определи в какво се състоеше тя. Случвало му се беше да тъжи често пъти и по-рано и не беше чудно, че тъгата беше го завладяла в такава минута, когато още утре се канеше да скъса изведнъж с всичко, което беше го привлякло тук, и пак да направи остър завой и да тръгне по нов, съвсем непознат път, и пак съвсем самотен както преди, надявайки се на много, без да знае на какво, очаквайки много от живота, но без да може да определи нищо нито в очакванията, нито дори в желанията си. И все пак в тази минута, макар наистина в душата му да имаше тъга от новото и неизвестното, съвсем не го мъчеше това. „Дали не е отвращение към родителския дом? — помисли си той. — Май е това, толкова ми е опротивял и макар че днес за последен път ще прекрача този отвратителен праг, все пак ми е противно…“ Но не, и това не е. Дали не е раздялата с Альоша и воденият с него разговор: „Толкова години мълчах с целия свят и не удостоявах никого с разговор, и изведнъж надрънках толкова щуротии.“ В същност това можеше да е младежка досада от тази младежка неопитност и тщеславие, досада, че не съумя да се изкаже, и то пред такова същество като Альоша, по отношение на когото несъмнено съществуваха в неговото сърце големи надежди. Разбира се, имаше го и това, тоест такава досада, дори положително я нямаше, но и това не беше, не беше това. „Повдига ми се от мъка, а пък не съм в състояние да определя какво искам. Най-добре да не мисля…“

Иван Фьодорович се опита „да не мисли“, но и това не помогна. Най-вече тая тъга беше досадна и го дразнеше е това, че имаше някакъв случаен, съвсем външен характер; той чувствуваше това. Като че стоеше, стърчеше някъде някакво същество или предмет, също както стърчи понякога нещо пред очите ти и дълго време, зает с работа или в разпален разговор, не го забелязваш, а същевременно явно се дразниш, почти се измъчваш, докато най-после се сетиш да отстраниш проклетия предмет, често съвсем глупав и смешен, някаква вещ, оставена не на място, кърпа, паднала на пода, книга, неприбрана в библиотеката, и пр., и пр. Най-после Иван Фьодорович в най-лошо и нервно настроение стигна бащината си къща и изведнъж на петнадесетина крачки от портата, щом погледна към вратата, моментално се сети какво го мъчеше и тревожеше толкова.

На пейката пред вратата седеше на вечерна хладина лакеят Смердяков и Иван Фьодорович от пръв поглед към него разбра, че и в неговата душа в същност беше заседнал лакеят Смердяков и че именно този човек не може да понесе душата му. Изведнъж го озари прозрение и всичко му стана ясно. Одеве, още от разказа на Альоша за срещата му със Смердяков, нещо мрачно и противно изведнъж прониза сърцето му и веднага предизвика в него ответната злоба. После, по време на разговора, позабрави Смердяков, но все пак той беше останал в душата му и щом се раздели с Альоша и си тръгна сам към къщи, тутакси забравеното чувство почна изведнъж бързо да изплува. „Та нима този нищожен негодник може до такава степен да ме безпокои!“ — помисли си той е непоносима злоба.

Истината е, че Иван Фьодорович действително много беше намразил този човек напоследък и особено през последните дни. Дори самият той бе почнал да забелязва тази нарастваща почти ненавист към това същество. Може би процесът на омраза беше се изострил именно защото отначало, веднага след пристигането на Иван Фьодорович при нас, беше станало обратното. Тогава Иван Фьодорович като че ли прояви изведнъж някаква особена симпатия към Смердяков, намери го дори твърде оригинален. Той самият го свикна да разговаря с него, но винаги го учудваше впрочем особената обърканост или по-точно особената неспокойност на неговия ум и почти не разбираше какво би могло така постоянно и неотстъпно да безпокои „този съзерцател“. Те говореха и по философски въпроси, и дори защо е светила светлина първия ден, след като слънцето, месечината и звездите са били създадени чак на четвъртия ден, и как трябва да се разбира това; но Иван Фьодорович скоро се убеди, че работата изобщо не е в слънцето, месечината и звездите, че слънцето, месечината и звездите, макар и да са интересен обект, но за Смердяков са съвсем третостепенни и че на него му трябва нещо съвсем друго. Така или иначе, във всеки случай започна да се проявява и да проличава едно крайно самолюбие и при това — самолюбие оскърбено. Това никак не хареса на Иван Фьодорович. Оттам и започна неговото отвращение. По-късно в къщи започнаха бъркотиите, яви се Грушенка, почнаха историите с брат му Дмитрий, разни тревоги — те разговаряха и върху това, но макар че Смердяков винаги водеше разговорите за тези неща с голямо вълнение, пак не можеше да се разбере какво иска в същност в случая той. Човек можеше дори да се учуди на нелогичността и объркаността на някои негови желания, които неволно се проявяваха и бяха винаги еднакво неясни. Смердяков все разпитваше задаваше някакви косвени, явно преднамерени въпроси, но за какво — не обясняваше и обикновено в момента, когато разпитваше най-разгорещено, изведнъж млъкваше или минаваше на съвсем друг въпрос. Но главното, което най-накрая окончателно ядоса Иван Фьодорович и го изпълни с такова отвращение, беше отвратителната и особена фамилиарност, която Смердяков с всичка сила започна да проявява към него, и с всеки ден все повече. Не че си позволяваше да бъде невежлив, напротив, говореше винаги извънредно почтително, но така се обърнаха нещата, че той явно взе да се смята накрая, бог знае защо, някак солидарен в нещо с Иван Фьодорович, говореше винаги с такъв тон, сякаш между тях двамата има вече нещо уговорено и все едно тайно, нещо някога казано от двете страни, само на двамата известно, а на другите смъртни, които гъмжат около тях, дори непонятно. Впрочем Иван Фьодорович все пак дълго време не можеше да разбере тази истинска причина за нарастващото у него отвращение и най-после едва напоследък бе успял да я открие. Изпълнен с чувство на погнуса и раздразнение, искаше да мине сега през портичката мълком и без да погледне Смердяков, но Смердяков стана от пейката и вече само по този жест Иван Фьодорович мигом се досети, че той желае да води с него някакъв по-особен разговор. Иван Фьодорович го погледна и се спря, но това, че се спря така изведнъж, а не отмина, както бе пожелал само преди минута, толкова го озлоби, че го побиха тръпки. С гняв и отвращение гледаше той Смердяковата изпита физиономия на скопец, с пригладени коси над слепоочията и с бухнал перчем над челото. Лявото му, малко присвито оченце мигаше и се усмихваше, сякаш казваше: „Къде отиваш, не можеш да отминеш, нали виждаш, ние двамата, умни хора, имаме нещо да си поговорим.“ Иван Фьодорович се разтрепери:

„Махай се, негоднико, каква компания мога да съм ти аз, глупак!“ — едва не се изплъзна от езика му, ала за негово най-голямо учудване излезе съвсем друго:

— Какво става, спи ли тате, или се събуди? — тихо и смирено изрече той неочаквано за самия себе си и изведнъж, пак съвсем неочаквано, седна на пейката. За миг почти го обзе страх, той си спомни това после. Смердяков стоеше срещу него, с ръце зад гърба, и гледаше самоуверено, почти строго.

— Още си почива — продума той бавно. („Ти пръв ме заговори, не аз.“) — Чудя ви се, господарю — прибави той, като помълча и някак кокетно сведе очи и изпружи десния си крак напред, въртейки върха на лачената си обувка.

— Какво ми се чудиш? — отегчено и сурово изрече Иван Фьодорович, сдържайки се с все сила, и разбра изведнъж с отвращение, че изпитва огромно любопитство и в никакъв случай няма да се махне оттук, докато не го задоволи.

— Защо вие, господарю, не отивате в Чермашня? — изведнъж вдигна очички Смердяков и се усмихна фамилиарно. „А защо се усмихнах, сам трябва да го разбереш, ако си умен човек“ — сякаш говореше примижалото му ляво оченце.

— Защо да ходя в Чермашня? — учуди се Иван Фьодорович.

Смердяков пак помълча.

— Самият Фьодор Павлович толкова ви моли за това — изрече най-после той, без да бърза и някак без сам да смята, че отговаря сериозно: сиреч измъквам се с формален отговор, само колкото да кажа нещо.

— Е, по дяволите, говори по-ясно, какво искаш? — извика най-после сърдито Иван Фьодорович, преминавайки от кротост към грубост.

Смердяков постави десния си крак до левия, поизпъчи се, но продължаваше да гледа със същото спокойствие и със същата усмивчица.

— Нищо съществено… само така, понеже стана дума… Пак настъпи мълчание. Мълчаха, кажи-речи, минута.

Иван Фьодорович знаеше, че трябва тутакси да стане и да се разсърди, а Смердяков стоеше пред него и сякаш чакаше: „Я да видя дали ще се разсърдиш, или не?“ Така поне му се струваше на Иван Фьодорович. Най-после той направи движение да стане. Смердяков точно улови този миг.

— Ужасно е моето положение, Иван Фьодорович, не знам дори как да си помогна — продума той изведнъж твърдо и отчетливо и на последната дума въздъхна. Иван Фьодорович тутакси седна пак.

— И двамата са съвсем безумни, и двамата са се вдетинили напълно — продължаваше Смердяков. — Говоря за вашия родител и за братчето ви Дмитрий Фьодорович. Той сега ще стане, Фьодор Павлович, и веднага ще почне да ми опява всяка минута: „Не е ли дошла? Защо не е дошла?“ И така чак до среднощ, дори и след полунощ. А пък ако Аграфена Александровна не дойде (защото тя май изобщо няма никакво намерение някога да дойде), ще се нахвърли пак върху мене утре сутринта: „Защо не дойде? По каква причина не дойде? Кога ще дойде?“ — сякаш съм му нещо виновен за това. От друга страна, става така, че щом се мръкне, пък и по-рано, вашето братче с оръжие в ръце ще се появи тука от комшиите: „Гледай, значи, добре, шарлатанино, чорбарино, ако я изпуснеш и не ми съобщиш, че е дошла, най-напред тебе ще убия.“ Мине нощта, а сутринта и той също като Фьодор Павлович най-мъчителски почва да ме мъчи: „Защо не дойде, скоро ли ще се появи?“ — сякаш и на него съм му виновен, че неговата госпожа не дошла. И толкова много всеки ден и всеки час все повече се сърдят двамата, че мисля си, някой път от страх ще се самоубия. Аз, господарю, на тях им нямам вяра.

— А защо си се замесил? Защо си се наел да донасяш на Дмитрий Фьодорович? — рече раздразнено Иван Фьодорович.

— Че как да не се замеся? Пък и не бих се замесвал никак, ако искате да знаете напълно точно. Аз от самото начало все мълчах, без да смея да възразявам, а той самият ме направи да съм му като слугата Личарда.[55] Оттогава само това знае: „Ще те убия, шарлатанино, ако я изпуснеш!“ Със сигурност предполагам, господарю, че утре ще ми се случи дълъг припадък.

— Какъв дълъг припадък?

— Един дълъг припадък, извънредно дълъг. Няколко часа, а може и ден, и два да продължи. Веднъж ме държа три дни, паднах от тавана тогава. Уж престане малко, а после пак започне и аз цели три дни не можах да се свестя. И за Херценщубе, тукашния доктор, прати тогава Фьодор Павлович, той ми слага лед на темето, че и още едно средство употреби… Можех дори да умра.

— Но казват, че епилепсията не може отрано да се предугади, че ще стане в този и този час. Защо казваш, че ще дойде утре? — с особено и нервно любопитство попита Иван Фьодорович.

— Вярно е, че не може да се предугади.

— Освен това ти тогава си паднал от тавана.

— Аз се качвам на тавана всеки ден, може и утре да падна от тавана. Пък ако не от тавана, ще падна в избата, и в избата ходя всеки ден по свои работи.

Иван Фьодорович го изгледа продължително.

— Въртиш и сучеш нещо, както виждам, и много не ти разбирам — тихо, но някак страшно изрече той, — искаш да се престориш утре за три дни в припадък, така ли?

Смердяков, който гледаше в земята и въртеше пак върха на обувката на десния крак, си прибра крака, вместо него простря напред левия, вдигна глава, подсмихна се и произнесе:

— Дори да можех да го направя този номер, тоест да се престоря, и тъй като никак не е мъчно за опитния човек да го направи, то и тук съм в пълното си право да употребя това средство за спасение на живота си от смърт; защото, когато легна болен, дори и Аграфена Александровна да дойде при родителя му, не може той тогава да пита болния човек: „Защо не ми обади?“ Сам ще се засрами.

— Е, по дяволите! — подскочи изведнъж Иван Фьодорович с изкривено от злоба лице. — Какво току се страхуваш за живота си! Всички тези закани на брат ми Дмитрий са само приказки в раздразнение и нищо повече. Няма да се убие тебе; и да убие, няма да е тебе!

— Ще ме убие като муха, и най-напред мене. А най-много се страхувам от друго: да не ме сметнат за негов съучастник, когато стори нещо нелепо с родителя си.

— Защо да те сметнат за съучастник?

— Затуй ще ме сметнат за съучастник, защото му съобщих в голям секрет същите онези знаци.

— Какви знаци? Кому си съобщил? Дявол да те вземе, говори по-ясно!

— Трябва да си призная напълно — протакаше с педантско спокойствие Смердяков, — че имаме тук една тайна с Фьодор Павлович. Той, както сам благоволявате да знаете (ако само благоволявате да знаете това), вече няколко дни, щом стане нощ или дори вечер, веднага се заключва отвътре. Вие всеки път напоследък почнахте да се връщате рано в стаята си горе, а вчера изобщо никъде не излязохте и затова може и да не знаете как почна сега да се заключва старателно нощем. И да дойде дори самият Григорий Василиевич, той, само ако се увери по гласа му, ще отключи. Но Григорий Василиевич не идва, защото само аз му прислужвам сега тук — така разпореди той самият от мига, когато почна тази история с Аграфена Александровна, а сега нощем и аз по негово разпореждане напускам и нощувам в пристройката, та до среднощ да не спя, а да дежуря, да ставам и да обикалям двора и да чакам кога ще дойде Аграфена Александровна, понеже той вече от няколко дни я чака като същински побъркан. А той разсъждава така: тя, казва, се страхува от него, от Дмитрий Фьодорович (той го нарича Митка), и затова през нощта късно ще дойде при мене през задните дворове, а ти, казва, я дебни до среднощ и по-късно. И ако дойде, притичай до вратата и ми почукай на вратата или на прозореца откъм градината първите два пъти по-тихо, ей така: раз-два, а после веднага три пъти по-бързо: чук-чук-чук. И аз, казва, ще разбера веднага, че тя е дошла, и леко ще ти отключа вратата. Друг знак ми съобщи за в случай, че стане нещо неочаквано: най-напред два пъти бързо: чук-чук, после да изчакам и още веднъж по-силно. И той ще разбере, че се е случило нещо внезапно и че непременно трябва да го видя, и пак ще ми отвори, а аз ще вляза и ще доложа. Всичко е за в случая, че Аграфена Александровна може да не дойде, а да изпрати някого със съобщение; освен това и Дмитрий Фьодорович също може да дойде, та и за него да обадя, че е близо. Много се страхува от Дмитрий Фьодорович, така че дори Аграфена Александровна да е дошла вече и той да се е заключил с нея, а Дмитрий Фьодорович в това време да се появи някъде наблизо — и в този случай непременно трябва веднага да доложа за това, като почукам трикратно, като първият знак от пет почуквания означава: „Аграфена Александровна дойде“, а вторият знак от три почуквания — „непременно ми трябвате“, той самият на няколко пъти с примери така ме учи и ми разяснява. А тъй като в цялата вселена за тези знаци знаем само аз и той, та той без никакво съмнение и без да ме пита (много го е страх да се обажда гласно), ще отключи. Та ето същите тези знаци сега станаха известни на Дмитрий Фьодорович.

— Защо са му известни? Ти си му ги предал? Как си посмял да му ги предадеш?

— Пак от същия този страх. И как ще посмея да скрия от него! Дмитрий Фьодорович всеки ден напираше: „Ти ме лъжеш, ти криеш нещо от мене! Ще ти строша краката!“ Тогава аз му съобщих същите тези секретни знаци, за да види най-после моето раболепие и с това да се удостовери, че не го мамя, а всячески му донасям.

— Ако мислиш, че ще се възползува от тези знаци и ще иска да влезе, не го пускай.

— Ами ако аз самият съм в припадък, как тогава няма да го пусна, ако дори можех да се осмеля да не го пусна, като го знам колко е буен.

— Е, дявол да го вземе! Защо си толкова сигурен, че ще имаш припадък, дявол да те вземе? Подиграваш ли ми се, или какво?

— Как бих посмял да ви се подигравам и до подигравки ли ми е, като толкова ме е страх? Предчувствувам, че ще имам припадък, такова предчувствие имам, дори само от страх ще ми дойде.

— Е, дяволе! Ако си на легло, ще пази Григорий. Предупреди Григорий, той няма да го пусне.

— За знаците без заповед на господаря не смея по никакъв начин да съобщя на Григорий Василиевич. А относно това, че Григорий Василиевич ще го чуе и няма да го пусне, той точно днес се поболя от вчерашната случка, а Марфа Игнатиевна смята утре да го лекува. Така се разбраха одеве. А това тяхното лечение е много интересно: една такава билка знае Марфа Игнатиевна и постоянно й се намира, някаква силна билка — знае някакъв таен начин. И лекува с това тайно лекарство Григорий Василиевич по три пъти в година, когато му се схване целият кръст, просто все едно се парализира, горе-долу по три пъти в годината. Тогава взима една кърпа, потапя я в този спирт с билката и му разтрива половин час целия гръб, докато изсъхне, та дори съвсем да почервенее и да подпухне, а после останалото, което е в шишенцето, му дава да го изпие с някаква молитва, но не всичкото, защото една малка част в такъв рядък случай оставя и за себе си и също го изпива. И двамата, да ви кажа, понеже не пият, веднага се тръшват и спят много дълго време непробудно, и щом се събуди, Григорий Василиевич почти винаги след това е здрав, а Марфа Игнатиевна като се събуди, винаги след това я боли глава. Та ако утре Марфа Игнатиевна изпълни това си намерение, те надали ще чуят нещо, та да не пуснат Дмитрий Фьодорович. Ще спят.

— Какви са тези глупости. И всичко това сякаш нарочно така едновременно ще се случи: ти ще си с припадък, а те и двамата в несвяст! — извика Иван Фьодорович. — Да не си решил ти самият да направиш така, че всичко да съвпадне? — кресна той внезапно и страшно свъси вежди.

— Как тъй да направя… и за какво ще го направя, след като всичко зависи само от Дмитрий Фьодорович и само от неговите мисли… Рече ли да направи нещо, ще го направи, ако пък не, няма аз нарочно да го доведа, та да го вкарам при родителя му.

— А защо му е да идва при тате, при това скришом, ако, както казваш, Аграфена Александровна изобщо няма да дойде — продължи Иван Фьодорович, пребледнял от гняв, — ти самият го казваш и аз през цялото време, откак живея тук, съм сигурен, че старецът само фантазира и че тази твар няма да дойде при него. Защо му е на Дмитрий да се вмъква при стареца, ако онази не дойде? Говори! Искам да знам мислите ти.

— Сам благоволявате да знаете защо ще дойде, какво значение имат моите мисли? Ще дойде само от злоба или от мнителност, в случай, да речем, на моята болест; ще се усъмни и ще тръгне с нетърпение да дири из стаите като вчера: дали не е дошла някак скришом от него. Той също е съвсем наясно, че Фьодор Павлович има приготвен един голям плик, а в него са запечатани три хиляди с три печата, пликът е вързан с лентичка и е надписан собственоръчно от него: „На моя ангел Грушенка, ако поиска да дойде“, а после, след три дни притури: „и пиленце“. Та ей това е то съмнителното.

— Глупости! — изкрещя Иван Фьодорович почти в изстъпление. — Дмитрий няма да тръгне да краде пари, а на това отгоре и да убива баща си. Той можеше вчера да го убие заради Грушенка като екзалтиран злобен глупак, но няма да търси да краде!

— Сега много му трябват пари, до последна крайност му трябват, Иван Фьодорович. Вие дори не знаете колко му трябват — извънредно спокойно и забележително ясно разясни Смердяков. — Същите три хиляди при това ги смята като свои собствени и той самият така ми обясни: „На мен, казва, баща ми има да ми дава още точно три хиляди.“ И на това отгоре, разсадете, Иван Фьодорович, и една чиста истина: зер това е почти със сигурност, трябва да ви кажа, Аграфена Александровна, стига само да поиска, без друго ще го накара да се ожени за нея, тоест самият господар Фьодор Павлович, стига само тя да поиска — а пък може и да поиска. Аз само така го казвам, че няма да дойде, а тя може да поиска и нещо много повече, тоест направо да стане господарка. Аз лично знам, че нейният търговец Самсонов й говорил на самата нея с пълна откровеност, че тази работа не е никак глупава, и при това се смеел. А тя самата по ум никак не е глупава. Тя такъв голтак, какъвто е Дмитрий Фьодорович, няма да го вземе. Та като се вземе това пред вид, разсъдете сам, Иван Фьодорович, че тогава нито за Дмитрий Фьодорович, нито дори за вас с вашия брат Алексей Фьодорович нищичко няма да остане след смъртта на родителя ви, нито рубла, защото Аграфена Александровна затова ще го вземе за мъж, та всичко да припише на себе си и каквито капитали има той, да ги прехвърли на свое име. А ако умре вашият родител, докато нищо такова още не е станало, на всеки от вас по четиридесет хиляди твърдо ще се паднат начаса, дори и на Дмитрий Фьодорович, когото толкова мрази, щото завещание още не е направил… Всичко това е много добре известно на Дмитрий Фьодорович…

Нещо сякаш се изкриви и трепна в лицето на Иван Фьодорович. Той изведнъж се изчерви.

— Тогава защо — прекъсна той изведнъж Смердяков — ме съветваш след всичко това да замина за Чермашня? Какво искаше да кажеш с това? Аз ще отида и ето какво ще се случи при вас. — Иван Фьодорович с мъка си поемаше дъх.

— Точно така — тихо и разсъдително издума Смердяков, следейки впрочем внимателно Иван Фьодорович.

— Как точно така? — повтори след него Иван Фьодорович, като едва се сдържаше и очите му страшно святкаха.

— Казах го от жал за вас. Да бях някак на ваше място, да съм зарязал всичко тука… вместо да се меся в такива работи… — отговори Смердяков, като гледаше право в святкащите очи на Иван Фьодорович. Двамата мълчаха.

— Ти май си голям идиот и, разбира се… голям мерзавец? — изведнъж стана от пейката Иван Фьодорович. После веднага понечи да мине през портичката, но изведнъж се спря и се обърна към Смердяков. Стана нещо странно: Иван Фьодорович внезапно, сякаш конвулсивно, прехапа устни, стисна юмруци и — още миг, и непременно щеше да се нахвърли върху Смердяков. Онзи поне го забеляза в същия миг, трепна и се дръпна назад с цялото си тяло. Но този миг отмина благополучно за Смердяков и Иван Фьодорович мълчаливо, но като че ли в някакво недоумение тръгна към портичката.

— Утре заминавам за Москва, ако искаш да знаеш, утре рано сутринта — това е! — със злоба, натъртено и високо изрече изведнъж той, учудвайки се после сам на себе си защо му беше дотрябвало тогава да каже това на Смердяков.

— Най-добре — подхвана онзи, сякаш точно това бе очаквал, — само дето в Москва могат да ви обезпокоят оттук по телеграфа в някакъв подобен случай.

Иван Фьодорович пак се спря и пак бързо се обърна към Смердяков. Но и на онзи като че ли му стана нещо. Всичката му фамилиарност и небрежност се изпариха мигом, цялото му лице изрази извънредно внимание и очакване, но вече плахо и раболепно: „Няма ли да кажеш още нещо, няма ли да добавиш нещо“ — просто се четеше в неговия внимателен, впит в Иван Фьодорович поглед.

— А от Чермашня не биха ли ме повикали… в някакъв подобен случай? — развика се изведнъж Иван Фьодорович, като изведнъж, кой знае защо, ужасно повиши глас.

— Че и от Чермашня… ще ви обезпокоят… — измънка Смердяков почти шепнешком, като че смутен, но все така внимателно втренчен право в очите на Иван Фьодорович.

— Само дето Москва е по-далече, а Чермашня — по-близо, та ти за пътните пари ли съжаляваш, а, като настояваш за Чермашня, или мене ме жалиш, че ще бия много път?

— Точно така… — измънка вече с пресекнал глас Смердяков, като се усмихваше гнусно и пак инстинктивно готов овреме да отскочи назад. Но Иван Фьодорович изведнъж, за учудване на Смердяков, се засмя и бързо влезе през портичката, продължавайки да се смее. Ако някой го погледнеше в лицето, би решил навярно, че се е засмял не защото му е толкова весело. Но и той самият никога не би могъл да обясни какво му стана тогава в тази минута. Той се движеше и вървеше някак конвулсивно.

VII. „С умен човек да ти е драго да поприказваш“

Така и говореше. Като срещна Фьодор Павлович в салона, щом влезе, изведнъж му викна, размахал ръце: „Отивам си горе, не при вас, довиждане“ — и мина покрай него, като дори се мъчеше да не погледне баща си. Твърде е възможно старецът да му беше много омразен в тази минута, но такава безцеремонна проява на враждебно чувство беше неочаквана дори за Фьодор Павлович. А старецът очевидно искаше да му съобщи час по-скоро нещо, за което специално беше излязъл да го посрещне в салона; но като чу тази любезност, спря се мълчалив и с насмешлив вид проследи с очи сина си, който се изкачваше по стълбите към мецанина, докато не му се изгуби от погледа.

— Какво му става? — бързо попита той влезлия подир Иван Фьодорович Смердяков.

— Сърдит е нещо, можеш ли го разбра — измънка онзи уклончиво.

— По дяволите тогава! Нека се сърди! Донеси самовара и по-скоро се махай, бърже. Има ли нещо ново?

И започнаха разпитвания, именно онези разпитвания, от които Смердяков току-що се беше оплакал на Иван Фьодорович, тоест пак за очакваната посетителка, но тук ние ще ги изпуснем. След половин час къщата беше заключена и побърканото старче се разхождаше нагоре-надолу само из стаите в трепетно очакване, че всеки миг ще се чуят петте уговорени почуквания, надзърташе от време на време в тъмните прозорци, дето не виждаше нищо освен нощта.

Беше вече много късно, а Иван Фьодорович още не спеше и размишляваше. Тази нощ си легна късно, към два часа. Но ние няма да предаваме цялото течение на мислите му, пък и не е време да навлизаме в тази душа: ще дойде ред и за нея. И дори да бихме се опитали да предадем нещо, би било твърде трудно, защото в същност нямаше мисли, а нещо много неопределено и най-вече — твърде развълнувано. Той самият чувствуваше, че е изпуснал всичко. Мъчеха го също разни странни и просто съвсем неочаквани желания, например: след полунощ изведнъж упорито и непреодолимо му се дощя да слезе долу, да отключи вратата, да отиде в пристройката и да пребие Смердяков, но ако го питате защо, и той в никакъв случай не би могъл да изложи точно нито една причина освен може би тази, че въпросният лакей му беше станал омразен като най-големия оскърбител, какъвто може да се намери на света. От друга страна, неведнъж през тази нощ душата му се изпълваше с някаква необяснима и унизителна боязън, от която — той чувствуваше това — дори сякаш отведнъж губеше физическите си сили. Главата го болеше и му се виеше свят. Някаква омраза притискаше душата му, сякаш се канеше да отмъщава някому. Ненавиждаше дори Альоша, като си спомняше одевешния си разговор с него, на моменти много ненавиждаше себе си. За Катерина Ивановна почти беше забравил и после много се чудеше на това, толкова повече, че добре помнеше как още вчера сутринта, когато с лека ръка се похвали у Катерина Ивановна, че утре заминава за Москва, вътрешно още тогава си беше пошепнал сам на себе си: „Глупост е това, няма да заминеш и няма да ти е толкова лесно да се измъкнеш, както сега фанфаронствуваш.“ Като си спомняше после, много след това, тази нощ, Иван Фьодорович с особено отвращение си представяше как от време на време ставаше внезапно от дивана и леко, сякаш страшно се боеше да не го следят, отваряше вратата, излизаше на стълбите и се ослушваше надолу, към долните стаи, как шумоли и се разхожда насам-натам Фьодор Павлович, слушаше дълго, по пет минути, с някакво странно любопитство, притаил дъх, и с разтуптяно сърце, а защо правеше всичко това, защо слушаше, разбира се, и сам не знаеше. Тази „постъпка“ после цял живот наричаше „гнусна“ и цял живот я смяташе дълбоко в себе си, в дълбините на душата си, за най-подлата постъпка през целия си живот. А към самия Фьодор Павлович не изпитваше в онези минути дори никаква омраза, а само, кой знае защо, просто изнемогваше от любопитство да разбере: как се разхожда той там, долу, какво например прави сега там, предугаждаше и си представяше как сигурно сега се взира в тъмните прозорци и изведнъж спира насред стаята и слухти, слухти — не чука ли някой. Иван Фьодорович излиза на стълбите за това занимание на два пъти. Когато всичко утихна и вече си легна и Фьодор Павлович, към два часа, легна си и Иван Фьодорович с твърдото намерение час по-скоро да заспи, защото се чувствуваше страшно измъчен. И настина заспа изведнъж дълбоко и спа без сънища, но се събуди рано, в седем часа, когато вече се беше развиделило. Като отвори очи, за свое учудване изведнъж почувствува в себе си прилив на някаква необикновена енергия, бързо скочи и бързо се облече, после измъкна куфара си и веднага припряно почна да го нарежда. Долните му дрехи тъкмо вчера сутринта бяха дошли от перачката. Иван Фьодорович дори се усмихна при мисълта, че всичко така се е наредило, та няма никаква пречка да замине внезапно. А заминаването му наистина изглеждаше внезапно. Макар Иван Фьодорович да казваше вчера (на Катерина Ивановна, на Альоша и после на Смердяков), че утре заминава, но когато си лягаше снощи да спи, той помнеше много добре, че в този момент изобщо не мислеше за заминаване; най-малкото не си представяше, че сутринта, като се събуди, първото нещо ще бъде да се хвърли да си нарежда куфара. Най-после куфарът и чантата бяха готови: часът беше вече към девет, когато Марфа Игнатиевна влезе при него с обичайния всекидневен въпрос: „Къде ще обичате да пиете чай, тук, или ще слезте долу?“ Иван Фьодорович слезе долу, изглеждаше почти весел, макар че нещо в него, в думите и в движенията му, беше някак разсеяно и припряно. Като поздрави приветливо баща си и дори специално се осведоми за здравето му, той, без да дочака впрочем края на бащиния си отговор, изведнъж заяви, че след един час заминава за Москва завинаги и моли да изпратят някого за кабриолет. Старецът изслуша това съобщение без ни най-малко учудване, като свръхнеприлично забрави да изкаже съжаление за заминаването на сина си; вместо това изведнъж много се разтревожи, като си спомни тъкмо навреме за една важна своя собствена работа.

— Ах, ти! Виж какъв си! Не каза вчера… е, все едно, и сега ще се оправим. Направи ми една голяма услуга, миличък, отбий се в Чермашня. Ще трябва само малко да свърнеш вляво от станция Воловя, някакви си дванадесетина версти, и ето ти Чермашня.

— Моля ви се, не мога: до железницата са осемдесет версти, а влакът тръгва за Москва в седем часа вечерта — тъкмо колкото да стигна навреме.

— Ще стигнеш утре, ако не — в други ден, а днес се отбий в Чермашня. Какво ти струва да успокоиш баща си? Да нямах тук работа, отдавна да съм отскочил, защото е бързо и извънредно важно, а сега нямам възможност… Виж какво, там онази моята гора в двата парцела, в Бегичево и Дячкино, е закелявяла! Маслови, баща и син търговци, дават само осем хиляди за сеч, а пък миналата година се беше намерил един купувач, даваше дванайсет хиляди, ама не е тукашен, там е работата. Защото то е тукашните не се върши работа. Маслови, бащата и синът, колкото дават, толкова, а от тъдявашните никой не може да им излезе. Но не щеш ли, илинският поп ми писа миналия четвъртък, че пристигнал Горсткин, и той търговче, познавам го, хубавото е само, че не е тукашен, а от Погребово, значи, не го е страх от Маслови, защото не е тукашен. Единадесет хиляди, казал, ще дам за гората, чуваш ли? А той ще остане тук, ми пише отчето, само още една седмица. Та да отидеш, да се спазарите с него…

— Че пишете на отчето, то ще се спазари.

— Не умее той, там е лошото. Този поп за нищо не става. Инак е злато човек, ей сега мога да му връча двадесет хиляди без разписка за съхранение, но за нищо не става, все едно не е човек — всяка врана може да го излъже. А пък учен човек, представи си. Този Горсткин е наглед селяк, със синя поддьовка[56], само че по характер е страшен подлец, там е тя, нашата обща беда: лъже, това е белята. Понякога толкова лъжи ще каже, че се чудиш и маеш защо го прави. Излъга преди три години, че жена му умряла и че се оженил за друга, а нищо подобно, представи си: жена му не е умирала, живее и досега и го бие на всеки три дни. Та и сега трябва да се разбере дали лъже, или казва истината, че искал да купи и щял да даде единадесет хиляди.

— Ами и аз нищо няма да направя, и мен не ме бива.

— Стой, почакан, ставаш и ти, защото ще ти съобщя всичките особености на тоя Горсткин, аз с него отколе вече имам работа. Виж какво: трябва да го гледаш в брадата; брадичката му е червеникава, гадничка, редичка. Ако тя се тресе, а той самият като говори, се ядосва — значи, добре, казва истината, иска работата да стане; пък ако си глади брадата с лявата ръка и се подсмива — значи, иска да те измами, шмекерува. Не го гледай никога в очите, нищо няма да разбереш, тъмна вода, шмекер — гледай го в брадичката. Аз ще ти напиша една бележка до него и ти му я дай. Уж Горсткин, ама какъв ти Горсткин — само е Копой, но ти не му казвай, че е Копой, ще се докачи. Ако се разбереш с него и видиш, че работите са наред, начаса ми пиши. Само това пиши: „Не лъже.“ Дръж на единадесет хиляди, една хилядарка можеш да свалиш, но повече не. Помисли: осем и единадесет — три хиляди е разликата. Тези три хиляди аз все едно, че съм ги намерил на пътя; лесно не се намира купувач, а пари ми трябват до немай-къде. Ако ми съобщиш, че е сериозно, тогава аз ще прескоча дотам и ще направя пазарлъка, все някак ще намеря време. А сега защо да ходя дотам, ако това са измислици на отчето? Е, ще заминеш ли, или не?

— Но нямам време, моля ви се.

— Хайде, направи една услуга на баща си, няма да я забравя! Без сърце сте всичките, това е! Какво са за теб ден или два? Къде бързаш сега, за Венеция ли? Няма да рухне твоята Венеция за два дена. Аз бих изпратил Альошка, но какво разбира от тези работи! Изпращам те само защото си умен човек, нали виждам. Не си търговец, но имаш око. Работата е само да видиш: сериозно ли говори тоя човек, или не. Казвам ти, гледай му брадичката: трепери ли му брадичката, значи, че е на сериозно.

— Ето, вие самият ме отпращате в тази проклета Чермашня, а? — извика Иван Фьодорович и злобно се усмихна.

Фьодор Павлович не долови злобата или не искаше да я долавя, а се хвана за усмивката:

— Значи, ще отидеш, ще отидеш? Ей сега ще ти драсна бележката.

— Не знам дали ще отида, не знам, ще реша по пътя.

— Но защо по пътя, реши сега. Гълъбче, реши! Ако се споразумееш, пиши ми две редчета, дай ги на попа и той мигом ще ми изпрати твоята пусулка. А после не те спирам, върви във Венеция. На станция Воловя попът ще те върне с неговите коне…

Старецът беше просто в екстаз, надраска бележка, изпратиха за коне, поднесоха закуска, коняк. Когато на стареца му беше добре, винаги почваше да експанзивничи, но сега сякаш се сдържаше. За Дмитрий Фьодорович например не продума нито думица. От раздялата пък не беше никак опечален. Дори сякаш не намираше за какво да говори; и Иван Фьодорович забеляза това много добре. „Май съм му дотегнал доста“ — помисли си той. Чак когато изпращаше сина си вече на вратата, старецът сякаш малко се защура, понечи да го целува. Но Иван Фьодорович побърза да му подаде ръка за сбогом, за да отстрани целуването. Старецът тутакси разбра и мигом се сдържа.

— Е, хайде, сбогом, сбогом! — повтаряше той от вратата. — Нали пак ще дойдеш някога? Е, ела, винаги ще се радвам. Хайде, Бог да те пази!

Иван Фьодорович се качи в кабриолета.

— Прощавай, Иване, и не връзвай кусур! — извика за последен път баща му.

Излязоха да го изпращат всички домашни: Смердяков, Марфа и Григорий. Иван Фьодорович подари на всички по десет рубли. А когато се настани в кабриолета, Смердяков притича да му намести килимчето.

— Виждаш… в Чермашня отивам… — някак изведнъж се отрони от устата на Иван Фьодорович пак като вчера, от само себе си някак се изтърва, при това е нещо като нервен смях. После дълго си спомня и това.

— Значи, право казват хората, че с умен човек да ти е драго да си поприказваш — твърдо отговори Смердяков и го погледна многозначително.

Кабриолетът тръгна и се понесе. Душата на пътника беше тревожна, но той гледаше жадно нивите наоколо, хълмовете, дърветата, орляка диви патици, които летяха над него високо в ясното небе. И изведнъж му стана толкова добре. Опита се да заговори с кочияша и ужасно го заинтересува нещо от онова, което му отговори селякът, но след минута съобрази, че всичко беше минало покрай ушите му и в същност дори не беше разбрал какво му отговори селякът. Той замълча, добре му беше и така: въздухът чист, ведър, прохладен, небето ясно. Мярнаха му се лицата на Альоша и Катерина Ивановна; но той леко се усмихна и леко духна милите призраци — и те отлетяха: „Ще им дойде времето“ — помисли си той. Пътя до станцията взеха на един дъх, смениха конете и се понесоха към Воловя. „Защо да му е драго да поговори е умен човек, какво искаше да каже с това? — изведнъж му секна дъхът. — А защо му доложих, че заминавам за Чермашня?“ Стигнаха до станция Воловя. Иван Фьодорович слезе от кабриолета и мигом го обградиха файтонджии. Направиха пазарлъка за Чермашня — дванадесет версти селски път, с пощенски коне. Той поръча да впрягат. Влезе за малко в станционното помещение, огледа се наоколо, хвърли поглед към жената на надзирателя и изведнъж излезе пак пред входа.

— Няма нужда да впрягате за Чермашня. Дали ще сварим, братлета, за седем часа, за железницата?

— Таман ще стигнем. Да впрягаме ли?

— Впрягай веднага. Ще ходи ли някой от вас утре в града?

— Как не, ей Митрий ще ходи.

— Не можеш ли, Митрий, да ми направиш една услуга? Мини при баща ми, Фьодор Павлович Карамазов, и му кажи, че не съм ходил в Чермашня. Можеш ли, или не?

— Защо да не отидем, ще отидем; Фьодор Павлович отколе го знаем.

— Ето ти и за почерпка, защото той не вярвам да ти даде нещо… — засмя се весело Иван Фьодорович.

— Аслъ че няма да даде — засмя се и Митрий. — Благодарим, господине, непременно ще изпълним…

В седем часа вечерта Иван Фьодорович се качи на влака и полетя към Москва. „Сбогом на всичко предишно, свършено е с предишния свят навеки; да няма повече от него ни вест, ни кост; в нов свят, в нови места и без поглед назад!“ Но вместо възторг в душата му падна изведнъж такъв мрак, а сърцето му се сви от такава скръб, каквато не беше изпитвал никога досега през живота си. Той прекара в размисъл цялата нощ; вагонът летеше и чак на разсъмване, едва на влизане в Москва, той изведнъж сякаш се пробуди.

— Аз съм подлец! — пошепна на себе си.

А Фьодор Павлович след изпращането на синчето си остана много доволен. Цели два часа той се чувствуваше почти щастлив и си посръбваше конячец; но изведнъж в къщата се случи нещо много досадно и неприятно за всички, което го хвърли мигом в голям смут: Смердяков отишъл за нещо в избата и паднал долу от горното стъпало. Добре, че на двора се случила Марфа Игнатиевна и чула овреме. Падането не видяла, но пък чула вик, вик особен, странен, но на нея вече отдавна известен — вика на епилептик, който пада в припадък. Дали е получил припадък в минутата, когато е слизал по стъпалата, тъй че, разбира се, тутакси е паднал долу безчувствен, или, напротив, от падането и сътресението се е получил този припадък на Смердяков, известен като епилептик — не можеше да се разбере, но го намериха чак на дъното на избата, в гърчове и конвулсии, да се мята с пяна на устата. Отначало мислеха, че сигурно си е счупил нещо, ръка или крак, и се е наранил, ала „Господ го опазил“, както се изрази Марфа Игнатиевна: нищо такова не беше се случило, само че се оказа трудно да го вдигнат и да го изнесат от избата на бял свят. Но потърсиха помощ от съседите и как да е свършиха и това. На цялата тази церемония присъствуваше и Фьодор Павлович, той помагаше, явно изплашен и като замаян. Но болният не се свестяваше; припадъците, макар и да спираха временно, пак се подновяваха и всички стигнаха до заключението, че ще стане същото като миналата година, когато пак беше паднал ненадейно от тавана. Спомниха си, че му слагаха тогава лед на темето. Намери се малко лед в мазата и Марфа Игнатиевна взе мерки, а Фьодор Павлович привечер изпрати за доктор Херценщубе, който пристигна незабавно. Като прегледа болния щателно (той беше най-щателният и внимателен доктор в цялата губерния, възрастно и много почтено старче), той реши, че припадъкът е извънредно силен и крие сериозна заплаха, че засега той, Херценщубе, още не е съвсем наясно, но утре сутринта, ако не помогнат тези средства, ще опита да приложи други. Сложиха болния в пристройката, в една стаичка до помещението на Григорий и Марфа Игнатиевна. След това Фьодор Павлович вече целия ден го сполиташе нещастие подир нещастие: обеда приготви Марфа Игнатиевна и супата, в сравнение с онази, която готвеше Смердяков, беше „като помия“, а кокошката стана толкова жилава, че беше невъзможно да се дъвче. На горчивите, макар и справедливи укори на господаря Марфа Игнатиевна възрази, че кокошката и без това била много стара и че тя самата не е учила за готвачка. Привечер дойде друга грижа: доложиха на Фьодор Павлович, че Григорий, който от завчера не беше добре, бил легнал вече болен, схванал му се целият кръст. Фьодор Павлович пи чая си колкото може по-рано и се заключи сам в къщата. Беше в страшно и тревожно очакване. Цялата работа е там, че тъкмо тази вечер чакаше да дойде Грушенка, вече почти със сигурност, поне още рано сутринта беше получил от Смердяков почти уверение, че „тя вече обеща да дойде непременно“. Сърцето на неукротилото се старче биеше тревожно, той сновеше из пустите стаи и се ослушваше. Трябваше да е нащрек: някъде можеше да я дебне Дмитрий Фьодорович и щом тя почука на прозореца (още завчера Смердяков увери Фьодор Павлович, че й предал къде и как да почука), трябваше да й отключи колкото се може по-бързо и да не я бави нито секунда напразно в преддверието, да не би, пази Боже, тя да се уплаши и да избяга. Неспокоен беше Фьодор Павлович, но никога досега сърцето му не беше се къпало в по-сладки надежди: та почти със сигурност можеше да се каже, че този път вече непременно ще дойде!…

Бележки

[1] За и против (лат.).

[2] Сега съм като Фамусов в последната сцена… — Т.е. в края на комедията на А. С. Грибоедов „Горко на умния“, където действието също се разиграва на стълбите. — Бел. С.Б.

[3] … си й разтворил утробата. — Този характерен библейски израз (напр. Изход 13; 2, 13; 12, 34; 19 и др.) цели да подскаже колко е „начетен“ Григорий в духовната литература. — Бел. С.Б.

[4] Дванайсета година е станало великото нашествие на императора Наполеон Французки Първи, баща на сегашния… — Наполеон III, за когото говори Смердяков, е син не на Наполеон I, а на неговия брат, крал на Холандия. — Бел. С.Б.

[5] … скъпи ми са нежните листенца… — В оригинала „клейкие листочки“, скрит цитат от Пушкин („Ще дуют холодные ветри…“). — Бел. С.Б.

[6] Публично изповядване на вярата (фр.).

[7] … „отсянка на благородство“… — Неточен цитат от епиграмата на Пушкин „Сказали раз царю, что наконец…“. — Бел. С.Б.

[8] Да не съм пазач на брата си Дмитрий? — (Вж. също думите на Смердяков за Дмитрий на стр. 238) — Каиновият отговор на въпроса на Господа за убития Авел: „И рече Господ (Бог) на Каина: де е брат ти Авел? Той отговори: не зная; нима съм пазач на брата си?“ (Битие 4; 9) — Бел. С.Б.

[9] Како веруеши… — Въпрос при посвещаване във висш духовнически сан, в отговор на който посвещаваният чете Символ на вярата — кратка формула на християнското вероучение. — Бел. С.Б.

[10] … Вярвам в Словото (…), което самото „бе к Богу“ и което самото е Бог… — „В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото.“ (Евангелие от Йоан 1; 1) — Бел. С.Б.

[11] Св. Йоан Милостиви (VI—VII в.). — Патриарх Александрийски, чествуван от църквата на 12 ноември. Епизодът, разказан от Иван, е взет от „Легенда за св. Юлиан Милостиви“ на Флобер. — Бел. С.Б.

[12] Епитимия — наказание, наложено от духовната власт на духовно лице — напр. постене, лишаване от причастие и подобни. — Бел. С.Б.

[13] Щом и те страдат на земята така ужасно, страдат, разбира се, заради своите бащи, които са изяли ябълката… — Иван се противопоставя на учението на църквата, според което децата страдат поради общата човешка греховност (за наказание поради първородния грях). — Бел. С.Б.

[14] … как турците и черкезите там при тях, в България, повсеместно злодействували… — Достоевски се спира на тези факти (и изобщо на източния въпрос) нееднократно в „Дневник на писателя“. — Бел. С.Б.

[15] Ама ти чудно можеш да преобръщаш думичките, както казва Полоний в „Хамлет“… — Ср. Полоний към Офелия (1 д., 3 сц): „И тъй, не слушай клетвите му, дъще, не са те, както външно се представят…“ (Превод В. Петров.) — Бел. С.Б.

[16] Некрасов има едно стихотворение… — „До сумерек“ из цикъла „О погоде. Уличные впечатления“. — Бел. С.Б.

[17] И ето, интелигентен, образован господин и неговата госпожа… — Става дума за процеса на С. Л. Кронеберг (Кроненберг) с адвокат В. Д. Спасович. — Бел. С.Б.

[18] Малко момиченце, петгодишно, го намразили баща му и майка му… — Процесът срещу Евгения и Александър Брунст, чужди поданици, обвинени в изтезание на петгодишната си дъщеря. — Бел. С.Б.

[19] … и да живее освободителят на народа! — Александър II, (бълг. „Цар Освободител“), отменил крепостното право (1861 г.). — Бел. С.Б.

[20] Схимник — монах, дал обет да изпълнява схима, т.е. най-висшата монашеска степен, при която се изискват големи ограничения и пълно отричане от света. Альоша не е схимник, той дори не е монах. — Бел. С.Б.

[21] … даден им е бил рай, те поискали свобода и похитили огъня от небесата… — Тук са обединени библейската легенда за грехопадението на първите хора и изгонването им от рая и античният мит за титана Прометей, похитил божествения огън, за да го даде на хората, заради което Зевс наказал и него, и хората. — Бел. С.Б.

[22] … как сърната ще легне до лъва… — В Книга на пророк Исай се говори за времената, когато „вълк и агне ще пасат заедно, и лъвът ще яде слама като вол…“ (65; 25, също 11; 6) — Бел. С.Б.

[23] „Прав си ти, Господи, защото се откриха твоите пътища!“ — Фразата е съставена от стихове от Апокалипсиса (Откровение на св. Йоан Богослов 15; 3—4, 16; 7, 19; 1—2) и от Псалтира (пс. 118; 137). — Бел. С.Б.

[24] … само най-почтително му връщам билета. — Загатва се за стихотворението на Шилер „Резигнация“. — Бел. С.Б.

[25] „Парижката света Богородица“ (фр.).

[26] В „Notre Dame de Paris“ на Виктор Юго в чест на раждането на френския престолонаследник… — Иван е неточен: в началото на романа се говори за пристигането на „фламандските пратеници, упълномощени да сключат брака между престолонаследника и Маргарита Фламандска (…)“ (Превод Лилия Сталева.) — Бел. С.Б.

[27] „Справедливата присъда на пресветата и всемилостива Дева Мария“ (фр.).

[28] „Ето ида скоро“ — Откровение на св. Йоан Богослов, 3; 11, 22; 7, 12, 20. — Бел. С.Б.

[29] „За оня ден и час не знае нито синът, само отецът ми небесен“… — Марко 13; 32, също Матей 24; 36. — Бел. С.Б.

[30] Вярвай в себе, не поглеждай… — Шилер, „Копнеж“, прев. Ст. Бакърджиев.

[31] Точно тогава на север, в Германия, се появила страшна нова ерес. — Става дума за Реформацията, антифеодално движение, превърнало се в борба с католическата църква и през 16 в. обхванало голяма част от западноевропейските страни. Достоевски, както и славянофилите, вижда Реформацията като непосредствено (макар и отрицателно) развитие на католицизма. — Бел. С.Б.

[32] Огромна звезда, „подобна на светило“ (…) „падна върху водните извори и те се вгорчиха“. — Неточен цитат от Откровение на св. Йоан Богослов (8; 10—11). Същият апокалиптичен образ е използуван и в „Идиот“, (т.6, стр.300). — Бел. С.Б.

[33]От кръстния товар съсипан… — Ф. И. Тютчев „Эти бедные селенья…“ — Бел. С.Б.

[34] С аутодафета великолепни… — Леко променени редове от поемата на А. И. Полежаев „Кориолан“. — Бел. С.Б.

[35] … „както светкавица от изтока дори до запада“. — Матей 24; 27, Лука 17; 24. — Бел. С.Б.

[36] Ad majorem gloriam Dei, „За по-голяма слава на Бога“ (лат.) — Девиз на йезуитския орден (от лат. Jesus — Исус), учреден от испанеца Игнаций Лойла (1491—1556) през 16 в. първоначално като реакция против Реформацията.

[37] … „Талита куми“ — „и въста̀ девица“. — Става дума за възкресяването на дъщерята на началника на синагогата: „… и влиза там, дето лежеше детето. И като хвана детето за ръка, казва му: талита куми, което означава: момиче, тебе казвам, стани! Момичето веднага стана и начена да ходи…“ (Марко 5; 40—42, Лука 8; 52—55, Матей 23—25) — Бел. С.Б.

[38] Въздухът „не трепва — лимонов аромат и дъх на лавър“ — Видоизменен цитат от „Каменният гост“ на Пушкин, прев. К. Павлов. — Бел. С.Б.

[39] Едно вместо друго, неразбория (лат.).

[40] „… искам да ви направя свободни.“ — Ср. Йоан: „и ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни“ (8; 32). Също: Лука 4; 18. — Бел. С.Б.

[41] … ти ни даде правото да свързваме и да развързваме… — Ср. „И каквото развържеш на земята, ще бъде развързано на небесата; и каквото развържеш на земята, ще бъде развързано на небесата.“ (Матей 16; 19) — Бел. С.Б.

[42] … великият дух говорил с тебе в пустинята и на нас е предадено в книгите, че те бил «изкушавал» — Матей 4; 1—11, от Лука 4; 1 — 13. — Бел. С.Б.

[43] «Кой прилича на този звяр, той ни даде огън от небесата!» — Става дама за апокалиптичния звяр, който трябва да се яви пред хората преди свършека на света и те ще му се поклонят, казвайки: «Кой прилича на тоя звяр и кой може да воюва с него?» (Откровение 13; 4) Пак там се предсказва появата на друг звяр, който «вършеше големи личби и огън сваляше от небето на земята пред човеците» (13; 13) — вж. при Достоевски: «онези, дето ни обещаха огън от небесата, не ни го дадоха» (пак там). — Бел. С.Б.

[44] Вместо твърдия древен закон… — Т.е. вместо Стария завет, който най-детайлно регламентира живота на древните евреи, новият закон, законът на Христос, проповядва преди всичко обичта. — Бел. С.Б.

[45] Великият ти пророк във видения и алегории казва, че видял всички участници в първото възкресение… — Става дума за Апокалипсиса (7; 4—8). — Бел. С.Б.

[46] Ние отдавна не сме с тебе, а с него, вече осем века. — Т.е. от образуването на теократичната държава (с политическо господство на духовенството), благодарение на което главата на католическата църква — римският папа — придобива светска власт. — Бел. С.Б.

[47] Великите завоеватели, тимуровците и чингисхановците… — Тимур (Тимур Ленк, Тамерлан), 1336—1405, тюрко-монголски пълководец, извършил над 20 големи военни похода и създал огромна държава със столица Самарканд. Чингис хан (Темучин), (1155—1227) — монголски; хан и пълководец, завладял обширни територии и създал огромна империя, която скоро след смъртта му се разпада. — Бел. С.Б.

[48] … ще припълзи към нас звярът… — Вж. Откровение на св. Йоан Богослов (17; 3—7): «… и видях една жена да седи на червен звяр, който беше пълен с богохулни имена и имаше седем глави и десет рога. А жената беше облечена в багреница и червено, украсена със злато, драгоценни камъни и бисери; в ръка си държеше златна чаша, пълна с гнусотии и нечистота от блудството й; и на челото й бе написано името: тайна, Вавилон великий, майка на блудниците и на земните гнусотии.» В словото на Великия инквизитор тази апокалиптична блудница е заместена от него и съмишлениците му, т.е. от католическата църква. — Бел. С.Б.

[49] Казано е, че ще бъде опозорена блудницата… — Пак там, 17; 15—16. — Бел. С.Б.

[50] … да се „допълни броят“… — „А когато сне петия печат, видях поджертвеника душите на закланите за словото Божие (…) И всекиму от тях се дадоха бели дрехи и им се каза да починат още малко време, докле се допълни броят на съслужителите и братята им, които ще бъдат убити, както и те.“ (Пак там, 17; 9—11) — Бел. С.Б.

[51] Аз казах (лат).

[52] … само едно стадо и един пастир… — Йоан 10; 16. Ср. също: „Всяко царство, разделено на части една против друга, запустява; и всеки град или дом, разделен на части една против друга, няма да устои. И ако сатаната изгонва сатана, той се е разделил сам против себе си: тогава как ще устои царството му?“ (Матей 12; 25—26) — Бел. С.Б.

[53] „тъмните градски стъгди“. — На стр. 262 — „жарките стъгди“. — Неточен цитат от стихотворението на Пушкин „Воспоминание“: „немите градски стъгди“. — Бел. С.Б.

[54] Pater Seraphicus, „Ангелоподобен отец“ (лат.) — според някои изследователи Pater Seraphicus е от финалната сцена на Гьотевия Фауст. Това име в устата на Иван е израз на уважение към Зосима, негов противник. — Бел. С.Б.

[55] …като слугата Личарда. — Личарда — персонаж от преводния рицарски роман „Повесть о Бове-королевиче“ (сказание за Бово д’Антон, създадени в средновековна Франция). Широко разпространен в Русия от средата на 16 век. — Бел. С.Б.

[56] Поддьовка — мъжка дълга дреха, надиплена в кръста. — Бел. С.Б.