Включено в книгата
Оригинално заглавие
Братья Карамазовы, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 78 гласа)

По-долу е показана статията за Братя Карамазови от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Братя Карамазови.

Братя Карамазови
Бра́тья Карама́зовы
Първата страница от първото издание на романа
Първата страница от първото издание на романа
Автор Фьодор Михайлович Достоевски
Първо издание 1879-1880 г.
Руска империя
Издателство „Русский вестник“
Оригинален език руски
Жанрове Философски роман
Семейна сага
Вид роман
Поредица Петокнижие
Предходна „Юноша“

Издателство в БГ 1892 – Васил Юрданов (Шумен)
Преводач Васил Юрданов (1892)

бележки
  • първо издание на български език от 1892 г. в Шумен
Братя Карамазови в Общомедия

„Братя Карамазови“ (на руски: Бра́тья Карама́зовы) е роман на руския писател Фьодор Достоевски, публикуван през годините 1879-1880 в списание „Руски вестник“. Творбата е последната книга на знаменития автор, считана за неговото най-добро произведение и един от големите шедьоври на световната литература.

Книгата е философски роман, разглеждащ етически проблеми като Бог, свободата на волята и морала. Действието се развива в Русия от XIX век, като мястото на дейстивето има сходства със Старая Руса, където е написана по-голямата част от текста.

По произведението на Достоевски са направени редица филми, сериали и театрални пиеси, базирани или вдъхновени частично от първоизточника. Известната американска трупа „Летящите Братя Карамазови“, занимаващи се с жонглиране и комични изпълнения, взимат името си от руския роман.

Сюжет

Историята се върти около трима братя, всеки от тях с коренно различен характер: най-големият – Дмитрий Карамазов е безразсъден и буен войник, Иван Карамазов е циничен интелектуалец, а Альоша Карамазов религиозно и добродушно момче, който желае да влезе в манастир, под наставленията на своя старец Зосима. Баща на тримата е Фьодор Карамазов, който влиза в остра разправа с Димитрий заради наследството си. Буйният младеж се заканва публично, че ще убие баща си. Когато старецът умира изненадващо и мистериозно, всички обвинения падат върху Дмитрий. Истинският виновник на подлото деяние обаче се оказва Павел Фьодорович Смердяков – прислужник и незаконен син на Фьодор Карамазов. Смердяков признава за своето престъпление на Иван Карамазов, от чиито нихилистични концепции се повлиява да извърши злото деяние. След изповедта убиецът се самоубива.

Край на разкриващата сюжета част.

Персонажи

  • Фьодор Павлович Карамазов – заможен помешчик, баща на Дмитрий, Иван и Алексей. Жени се два пъти: първия за Аделаида Ивановна, от която е първият му син. Описан е налудничав и развратен старец, който води пиянски и сладострастен живот. Държи се абсурдно и шутовски, но чрез хитрост успява да урежда имотите и парите си. Изключително алчен и сребролюбив, готов на измами и изнудвания, за да се добере до голяма сума пари или богати имоти. Започва като беден помешчик. Избягва и се жени за богата наследница от дворянския род Миусови само заради паричните облаги. Успява да вземе от нея известна сума пари, преди да се разделят. Загива трагично и неясно.
  • Дмитрий Фьодорович Карамазов – първи син на Фьодор Крамазов от първия му брак с Аделаида Ивановна.
  • Иван Фьодорович Карамазов – втори син на Фьодор Карамазов и първи от втория му брак.
  • Алексей Фьодорович Карамазов – трети син на Фьодор Карамазов и втори от втория му брак.
  • Аделаида Ивановна Миусова – първата съпруга на Фьодор Павлович и майка на Дмитрий Фьодарович. Красавица, произхождаща от дворянския род Миусови. Аделаида е буйна и своенравна девойка, надарена със забележителна физическа сила. Избягва и се жени за Фьодор не по любов, а като израз на бунт към установените норми на обществото. Веднага след отвличането Миусова разбира, че мрази новия си мъж. Брачния им живот е напрегнат, изпълнен с множество скандали. Говори си, че самата тя често пребивала Карамазов. Нещастният съвместен живот приключва с бягството на Миусова с един обеднял учител-семинарист в Петербург, където след време умира при неизяснени обстоятелства.

Стил на писане

Историята в „Братя Карамазови“ се разказва от измислен безименен персонаж, който живее в същия град, обитаван от семейство Карамазови. Сюжетът включва много ретроспекции, странични истории и пасажи, посветени изцяло на даден образ от романа. Известна част от книгата е главата „Великият инквизитор“, разказана от Иван на Альоша, която заживява свой живот като разказ, отделен от обемната творба.

Външни препратки

Книга девета
Предварителното следствие

I. Началото на кариерата на чиновника Перхотин

Пьотър Илич Перхотин, когото оставихме да тропа с всичка сила по здравата заключена порта на къщата на търговката Морозова, разбира се, най-накрая бе чут. Като чу това бясно тропане по вратата, Феня, която беше толкова уплашена преди два часа и все още от вълнение и „мисли“ не можеше да легне да спи, сега се уплаши отново почти истерично: внуши си, че пак тропа Дмитрий Фьодорович (макар че с очите си го видя как замина), защото така „нахално“ не можеше да тропа никой друг. Тя изтича при събудилия се портиер, който вече отиваше да види кой чука и взе да го моли да не го пуска. Но портиерът разпита чукащия и като чу кой е и че търси Федося Марковна по много важна работа, реши най-накрая да му отвори. Като влезе при Федося Марковна, пак в същата кухня, и след като „за сумление“ тя го помоли да позволи да влезе и портиерът, Пьотър Илич започна да я разпитва и моментално разбра най-важното: тоест, че Дмитрий Фьодорович, когато хукнал да търси Грушенка, грабнал от хавана чукалото, а се върнал без него, но с окървавени ръце: „И кръвта още капеше, просто капе от тях, просто капе!“ — разказваше Феня, която явно сама си беше създала този ужасен факт в разстроеното си въображение. Но окървавените ръце беше видял и самият Пьотър Илич, макар че кръв чак не капеше, и лично беше помогнал да се измият, но въпросът не беше колко скоро са изсъхнали, а къде именно е тичал с чукалото Дмитрий Фьодорович, тоест сигурно ли е, че е бил при Фьодор Павлович, и откъде толкова категорично следва това. На този въпрос Пьотър Илич наблягаше най-обстоятелно и макар че не можа нищо да научи твърдо, но все пак остана с убеждението, че Дмитрий Фьодорович не може да е притичал никъде другаде освен в къщата на родителя си и че следователно там непременно трябва нещо да е станало. „А когато се върна — прибави Феня с вълнение — и аз му признах всичко, тогава взех да го разпитвам: ами защо, миличък Дмитрий Фьодорович, и двете ви ръце са окървавени“, той направо бил й отговорил, че тази кръв е човешка и че току-що е убил човек — „направо си призна, направо ми се изповяда за всичко, но изведнъж хукна като луд навън. Аз седнах и почнах да мисля: къде ли хукна сега като луд? Ще отиде в Мокрое, мисля си, и ще убие там господарката. Тогава изтичах към квартирата му да го моля да не убива господарката, и пред Плотниковия дюкян, гледам, тъкмо ще заминава, а ръцете му вече не са в кръв“. (Феня беше забелязала и запомнила това.) Старата баба на Феня, колкото можа, потвърди всички показания на своята внучка. Като разпита за още някои неща, Пьотър Илич излезе от къщата в още по-голямо вълнение и безпокойство, отколкото беше влязъл.

Струваше му се, че за най-голяма сигурност и бързина би трябвало сега да отиде в дома на Фьодор Павлович да проучи не се ли е случило там нещо и ако се е случило, какво именно, и чак след като се убеди напълно, едва тогава да отиде при околийския, както беше вече твърдо решил. Но нощта беше тъмна, портата на Фьодор Павлович — здрава, трябва пак да чука, а с Фьодор Павлович се познаваше слабо — и ето ще го чуят, ще му отворят и изведнъж ще се окаже, че там нищо не се е случило, а присмехулникът Фьодор Павлович ще тръгне утре да разказва из града анекдота как посред нощ му е тропал на вратата непознатият чиновник Перхотин, за да пита дали не го е убил някой. Скандал! А от скандали Пьотър Илич се боеше най-много на света. Но въпреки това увляклото го чувство беше толкова силно, че той тропна злобно с крак по земята, изруга се пак и незабавно се отправи в друга посока, вече не към Фьодор Павлович, а към госпожа Хохлакова. Ако тя, мислеше той, отговори на въпроса: тя ли е дала три хиляди рубли днес, в еди-колко си часа, на Дмитрий Фьодорович, то в случай на отрицателен отговор веднага ще отиде при околийския, без да се отбива у Фьодор Павлович; а в противен случай ще отложи всичко за утре и ще се прибере в къщи. Естествено, веднага става ясно, че решението на младия човек да отиде в нощен час, почти в единадесет, в къщата на съвсем непознатата светска дама, да я вдигне може би от леглото, за да й зададе такъв странен за обстановката въпрос, криеше може би много повече шансове за скандал, отколкото ако отидеше у Фьодор Павлович. Но така се случва понякога, особено в случаи като този, с решенията на най-точните и флегматични хора. А Пьотър Илич в този миг ни най-малко не беше флегматик! Той после цял живот си спомняше как непреодолимата тревога, която го обземаше постепенно, се превърна накрая в мъчение и го завладя против волята му. Разбира се, той все пак се ругаеше през целия път, задето отива при тази дама, „но ще изясня, ще изясня всичко това докрай!“ — повтаряше си той за десети път, скърцайки със зъби, и изпълни намерението си — изясни го.

Беше точно единадесет часът, когато стигна до къщата на госпожа Хохлакова. Пуснаха го в двора доста бързо, но на въпроса дали госпожата вече спи, или още не е легнала, портиерът не можа да отговори точно, освен само, че по това време обикновено си лягала. „Там, горе, им обадете; ако поискат да ви приемат, ще ви приемат, ако не поискат, няма да ви приемат.“ Пьотър Илич се качи горе, но тук нещата се затрудниха. Лакеят не искаше да докладва, но все пак накрая повика слугинята. Пьотър Илич вежливо, но настоятелно я помоли да доложи на госпожата, че е дошъл един тукашен чиновник, Перхотин, по специална работа и ако не беше толкова важно, не би си позволил да дойде — „именно, именно с тия думи доложете“ — помоли слугинята. Тя отиде. Той остана да чака в антрето. Самата госпожа Хохлакова, макар още да не беше си легнала, беше вече в спалнята си. Тя беше разстроена от одевешното посещение на Митя и вече предчувствуваше, че тази нощ няма да избегне обичайната в подобни случаи мигрена. Като изслуша доклада на слугинята и се зачуди много, тя все пак нервно заповяда да му откажат, макар че неочакваното посещение в такъв час на един непознат „тукашен чиновник“ извънредно заинтригува женското й любопитство. Но Пьотър Илич този път се заинати като муле: той изслуша отказа, но извънредно настойчиво помоли да й доложат още веднъж и да й предадат именно „със същите тези думи“, че е дошъл „по извънредно важна работа и тя самата може после да съжалява, ако не го приеме“. „Като че ли летях от някаква височина“ — разказваше сетне той. Слугинята го изгледа учудена и отиде да докладва повторно. Госпожа Хохлакова се слиса, помисли малко, разпита какъв е наглед и чу, че бил „много прилично облечен, млад и такъв един възпитан“. Нека отбележим в скоби и между другото, че Пьотър Илич беше наистина доста красив млад човек и сам знаеше това за себе си. Госпожа Хохлакова реши да излезе. Тя беше вече по пеньоар и пантофи, но метна на раменете си един черен шал. „Чиновникът“ бе поканен да влезе в приемната, същата, където наскоро бе приет Митя. Домакинята влезе при госта със строг въпросителен вид и без да му предложи да седне, започна направо с въпроса: „Какво обичате?“

— Осмелих се да ви обезпокоя, госпожо, по повод нашия общ познат Дмитрий Фьодорович Карамазов — започна Перхотин, но щом произнесе това име, изведнъж лицето на домакинята изрази безпределен гняв. Тя само дето не изпищя и с ярост го прекъсна.

— Още ли, още ли ще ме мъчат с този ужасен човек! — извика тя в изстъпление. — Как сте посмели, уважаеми господине, как сте се престрашили да безпокоите една непозната за вас дама в собствения и дом и в този час, и да дойдете да и говорите за човек, който тук, в същата тая приемна, само преди три часа идва да ме убива, тропа с крака и си излезе, както никой не излиза от една порядъчна къща. Знайте, уважаеми господине, че ще се оплача от вас, няма да ви простя, и благоволете незабавно да ме напуснете… Аз съм майка, аз веднага… аз… аз…

— Да ви убие! Значи, е искал и вас да убие?

— Да не би да е убил вече някого? — поривисто запята госпожа Хохлакова.

— Благоволете да ме изслушате, госпожо, само половин минута и ще ви обясня всичко с две думи — отговори твърдо Перхотин. — Днес в пет часа след обяд дадох назаем на господин Карамазов като на приятел десет рубли и положително знам, че нямаше пари, а тази вечер в девет часа дойде при мене и носеше в ръце открито пачка сторублеви банкноти, около две или дори три хиляди рубли. Ръцете му и лицето бяха целите в кръв, самият той изглеждаше като побъркан. На въпроса ми откъде е взел толкова пари, отговори именно, че ги е взел току-що от вас и че вие сте му дали назаем една сума от три хиляди рубли, за да заминел за някакви златни находища.

Лицето на госпожа Хохлакова изведнъж изрази огромно и болезнено вълнение.

— Боже! Тон е убил стареца — баща ся! — изкрещя тя и плесна с ръце. — Никакви пари не съм му давала, никакви! О, тичайте, тичайте!… Не казвайте повече нито дума! Спасявайте стареца, тичайте при баща му, тичайте!

— Момент, госпожо, значи, не сте му давали пари? Вие добре помните, че не сте му давали никаква сума?

— Не съм, не съм! Отказах му, защото той не оцени. Той излезе като бесен и тропаше с крака. Нахвърли се върху мене, но аз се дръпнах… И ще ви кажа дори като на човек, от когото сега не смятам да крия нищо, че той даже ме заплю, можете ли да си представите? Но защо стоим прави! Ах, седнете… Извинете, аз… Или по-добре тичайте, тичайте, трябва да тичате да спасите нещастния старец от ужасна смърт!

— Но ако го е убил вече?

— Ах, Боже мой, наистина! Тогава какво да правим? Как мислите, какво трябва да правим сега?

Междувременно тя накара Пьотър Илич да седне и тя самата седна срещу него. Пьотър Илич накратко, но достатъчно ясно и изложи историята на пелия случай, поне онази част от историята, на която лично беше свидетел днес, разказа й за посещението си у Феня и съобщи известието за чукалото. Всички тия подробности потресоха до крайна степен възбудената дама, която току изстенваше и закриваше очите си с ръце…

— Представете си, аз предчувствувах всичко това! Аз съм надарена с такова свойство — всичко, което си помисля, се случва. И колкото пъти, колкото пъти съм гледала този ужасен човек, винаги съм си мислела: ето човека, който в края на краищата ще ме убие. И точно това стана… Тоест ако сега не е убил мене, а само баща си, то е сигурно благодарение на Божията закрила, която ме пази, а освен това самият той се е посвенил да ме убие, защото аз собственоръчно ей тук, на това място, му окачих на шията иконичка от мощите на Варвара великомъченица… И колко съм била близо в тази минута до смъртта, та аз се приближих съвсем до него и той си беше изопнал шията пред мене! Знаете ли, Пьотър Илич… (извинете, струва ми се, споменахте, че се казвате Пьотър Илич)… знаете ли, аз не вярвам в чудеса, но тази иконичка и това явно чудо с мене сега — това ме слисва и аз започвам пак да вярвам във всичко. Чухте ли за стареца Зосима?… Впрочем не знам какво говоря… И, представете си, той дори с иконичката на врата ме заплю… Разбира се, само ме заплю, а не ме уби, и… ето къде, значи, се втурнал! Но къде да вървим сега, къде, как мислите?

Пьотър Илич стана и заяви, че ще отиде направо при околийския и ще му разкаже всичко, пък онзи вече да прави каквото знае.

— Ах, той е един прекрасен, прекрасен човек, аз се познавам с Михаил Макарович. Непременно именно при него. Колко сте досетлив, Пьотър Илич, и колко хубаво сте намислили всичко това; знаете ли аз на ваше място изобщо не бих се сетила!

— Още повече, че и аз се познавам добре с околийския — отбеляза Пьотър Илич, като все още стоеше прав и явно искаше някак по-скоро да се отърве от тази енергична дама, която все не го оставяше да се сбогува и да излезе.

— И знаете ли, знаете ли — бърбореше тя, — елате после да ми кажете каквото видите и научите там… и което се разкрие… и как ще решат, и къде ще го пратят. Кажете ми, нали у нас няма смъртни присъди? Но непременно елате, ако ще и в три часа през нощта, ако ще и в четири, дори и в четири и половина… Кажете да ме събудят, да ме смушкат, ако не искам да стана… О, Боже, та аз дори няма да мога да заспя. Знаете ли, дали няма да е по-добре да дойда и аз с вас?

— Н-не, но ако напишете сега собственоръчно три реда, за всеки случай, в смисъл, че не сте давали никакви пари на Дмитрий Фьодорович, може би няма да е лошо… за всеки случай…

— Непременно! — И госпожа Хохлакова възторжено се втурна към своето писалище. — И знаете ли, вие ме поразявате, вие просто ме слисвате с вашата досетливост и находчивост в тези неща… Тук ли сте на служба? Колко ми е приятно да чуя, че служите тук.

И продължавайки да говори, тя бързо драсна на половин лист пощенска хартия следните три реда с едри букви:

„Никога през живота си не съм давала назаем на нещастния Дмитрий Фьодорович Карамазов (тъй като той все пак сега е нещастен) три хиляди рубли днес, а и никакви други пари никога, никога! Кълна се за това във всичко свято в този свят.

Хохлакова“

— Ето бележката — обърна се тя бързо към Пьотър Илич. — Вървете, спасявайте. Това е велик подвиг от ваша страна.

И тя го прекръсти три пъти. Изтича дори да го изпрати до антрето.

— Колко съм пи благодарна! Няма да повярвате колко съм ви благодарна сега, че дойдохте първо при мене. Как се е случило да не сме се срещали с вас? За мене ще е голяма чест да ви приемам и занапред в моя дом. И колко ми е приятно да чуя, че служите тука… и то с такава точност, с такава находчивост… Но те трябва да ви ценят, те трябва най-сетне да ви разберат, и всичко, което бих могла да направя за вас, повярвайте… О, как обичам младежта! Аз съм влюбена в младежта! Младите хора са основата на цяла сегашна многострадална наша Русия, те са цялата й надежда… О, вървете, вървете!…

Но Пьотър Илич вече беше изхвърчал навън, иначе тя нямаше така скоро да го пусне. Впрочем госпожа Хохлакова му направи доста приятно впечатление, което дори донякъде смекчи тревогата му, че се беше забъркал в такъв неприятен случай. Вкусовете биват извънредно различни, това е известно. „Тя изобщо не е толкова стара — помисли той с приятно чувство, — напротив, аз бих я взел за нейна дъщеря.“

Колкото до самата госпожа Хохлакова, тя беше просто очарована от младия човек. „Такова умение, такава акуратност, и то от такъв млад човек в наше време, при това с такива обноски и такава външност. А казват за съвременните млади хора, че нищо не умеят, пък ето ви пример“ и т.н., и т.н. Така че за „ужасното произшествие“ тя просто дори забрави и едва когато си лягаше в леглото и изведнъж пак си припомни „колко близо до смъртта е била“, прошепна: „Ах, това е ужасно, ужасно!“ Но тутакси заспа най-дълбок и сладък сън. Впрочем не бих се простирал върху тия дребни и епизодични подробности, ако тази току-що описана от мен ексцентрична среща между младия чиновник и съвсем не старата още вдовица не бе послужила по-късно за основа на цялата жизнена кариера на този точен и акуратен млад човек, което с изумление се помни и досега в нашия градец и за което може би и ние ще кажем някоя и друга думица по-специално, когато приключим нашия дълъг разказ за братя Карамазови.

II. Тревогата

Нашият околийски Михаил Макарович Макаров, запасен подполковник, преименуван в надворен съветник[1], беше вдовец и добър човек. Той дойде в нашия град едва преди три години, но беше пече заслужил всеобщото предразположение главно с това, че „умееше да обедини обществото“. Винаги имаше гости и изглежда, че и той самият не можеше да живее без гости. Непременно всеки ден някои обядваше в дома му, поне двама, поне само един гост, но без гости не сядаха на трапезата. Даваше и нарочни обеди под различни, понякога дори неочаквани предлози. Поднасяха се ястия, макар не изискани, но изобилни, приготвяха се прекрасни млинове, а вината, макар и не с кой знае какви качества, бяха в изобилни количества. Във входната стая имаше билярд със съвсем прилична обстановка, тоест дори с картини с английски ездитни коне в черни рамки по стените, което, както е известно, е необходимото украшение за всяка билярдна стая в ергенска къща. Всяка вечер се играеха карти, ако ще поне едно каре. Но доста често се събираше и цялото най-добро общество на нашия град, с маминките и дъщеричките, за да потанцуват. Михаил Макарович, макар да беше вдовец, живееше семейно, защото при него беше дъщеря му, отдавна овдовяла и от своя страна майка на две госпожици, внучки на Михаил Макарович. Госпожиците бяха вече поотраснали и отгледани, с нелоша външност, весел нрав и макар всички да знаеха, че нямат никаква зестра, все пак привличаха в къщата на дядо си нашата светска младеж. В работата си Михаил Макарович не беше от най-вещите, но длъжността си изпълняваше не по-зле от мнозина други. Откровено казано, беше човек доста необразован и дори безгрижен по отношение ясната представа за границите на административната си власт. Някои реформи на нашето време той не че не можеше да разбере напълно, но ги разбираше с известни, понякога твърде явни грешки, и то съвсем не поради някаква особена неспособност, а просто поради лекомисления си характер, защото все не му оставаше време да вникне. „Аз имам, господа, душа повече военна, отколкото гражданска“ — казваше сам за себе си. Дори за основите на селската реформа все още като да не беше придобил окончателна и твърда представа и се запознаваше с тях, така да се каже, с течение на годините, обогатявайки познанията си практически и случайно, а същевременно той самият беше помешчик. Пьотър Илич беше сигурен, че таза вечер непременно ще срещне у Михаил Макарович някой гостенин, само не знаеше кого именно. А в същност тъкмо, в този момент у него играеха карти прокурорът и нашият земски лекар Варвински, млад човек, току-що пристигнал, от Петербург, един от бляскаво завършилите Петербургската медицинска академия. Прокурорът пък, тоест помощник-прокурорът, когото обаче всички наричаха прокурор, Иполит Кирилович, беше особен човек, не беше стар, само, на тридесет и пет години, но много предразположен към охтика, при това женен за много дебела и бездетна дама, самолюбив и гневлив, с твърде солиден ум обаче и дори с добра душа. Цялото нещастие на характера му май беше там, че се поставяше по-високо, отколкото позволяваха истинските му достойнства. И затова постоянно изглеждаше неспокоен. При това имаше известни възвишени и дори художествени претенции, например за психологичност, за особено познаване на човешката душа, за особена дарба да разбира престъпника и неговото престъпление. В този смисъл се смяташе донякъде незачетен и подценен в службата и беше винаги убеден, че там, във висшите сфери, не са го оценили и че има врагове. В мрачни минути заплашваше дори да напусне и да стане адвокат по углавни дела. Неочакваният случай Карамазови с отцеубийството сякаш го разтърси цял: „Това е такъв случай, че може да се разчуе в цяла Русия.“ Но така вече много изпреварвам събитията.

В съседната стая седеше с госпожиците и нашият млад съдебен следовател Николай Парфьонович Нелюдов, който само преди два месеца беше пристигнал от Петербург. По-късно в нашия град приказваха и дори се учудваха, че всички тия лица сякаш нарочно се бяха събрали през нощта на „престъплението“ заедно в къщата на изпълнителната власт. А в същност всичко беше много по-просто и беше станало съвсем естествено: съпругата на Иполит Кирилович втори ден вече страдаше от зъбобол и той трябваше да бяга някъде от нейните стонове; лекарят пък изобщо и не можеше да прави вечер нищо друго, освен да играе карти. А Николай Парфьонович Нелюдов от три дни беше решил да се появи тази вечер у Михаил Макарович, така да се каже, случайно, за да може внезапно и коварно да постави натясно неговата по-голяма внучка Олга Михайловна с това, че му е известна нейната тайна, знае, че днес има рожден ден и че нарочно е пожелала да скрие това от нашето общество, за да не кани гости на танци. Щеше да има много шеги и подхвърляния за нейните години, че тя, значи, се страхува да ги каже и понеже той сега знае тази тайна, още утре ще разправи на всички и пр., и пр. Милият млад човек беше в това отношение голям немирник, така го и бяха нарекли нашите дами — немирник, и, изглежда, това много му харесваше. Впрочем тон беше от много добра среда, от добро семейство, с добро възпитание и добри чувства и макар и веселяк, но със съвсем невинно и оригинално държане. На вид беше дребен, със слабо и нежно телосложение. На тънките му бели пръстчета винаги блестяха няколко извънредно големи пръстена. В служебната си работа обаче ставаше извънредно важен, свято ценеше положението и задълженията си. Особено умееше да забърква на разпит убийца и други злодеи от простолюдието и наистина будеше у тях ако не уважение към себе си, то все пак известно учудване.

Пьотър Илич остана просто слисан, като влезе у околийския: неочаквано видя, че там вече знаят всичко. И наистина, захвърлили картите, всички стояха и разсъждаваха и дори Николай Парфьонович беше дотичал от стаята на госпожиците с най-войнствен и енергичен вид. Пьотър Илич бе посрещнат със зашеметяващото известие, че старецът Фьодор Павлович наистина е убит тази вечер в къщата си, убит и ограбен. Това бяха научили преди малко по следния начин.

Марфа Игнатиевна, съпругата на поваления при оградата Григорий, макар да спеше дълбок сън в леглото си и можеше да спи така чак до сутринта, внезапно обаче се събуди. За това спомогна един страшен епилептичен вопъл на Смердяков, който лежеше в съседната стаичка в безсъзнание — онзи вопъл, с който винаги започваха неговите припадъци и които винаги, цял живот, страшно плашеха Марфа Игнатиевна и й действуваха съсипващо. Никога не можа да свикне с тях. Тя скочи в просъница и почти като безумна се втурна към стаичката на Смердяков. Но там беше тъмно, чуваше се само, че болният страшно хъркаше и се мяташе. Тогава самата Марфа Игнатиевна закрещя и почна да вика мъжа си, но изведнъж се сети, че Григорий май го нямаше в леглото, когато тя стана. Изтича до леглото и пак го опипа, но то наистина беше празно. Значи е излязъл, но къде? Тя изтича по стълбите и плахо го извика оттам. Отговор, разбира се, не получи, но затова пък чу сред нощната тишина някъде далеко в градината някакви степания. Ослуша се: стенанията се повториха пак и стана ясно, че наистина идват откъм градината. „Господи, също като тогава Лизавета Смрадливата!“ — мина през разстроения й ум. Слезе плахо по стълбите и откри, че вратата към градината е отворена. „Сигурно е там, горкият!“ — помисли тя, отиде до вратата и изведнъж ясно чу, че Григорий я вика: „Марфа! Марфа!“ — със слаб, стенещ, страшен глас. „Господи, закриляй ни от беда!“ — прошепна Марфа Игнатиевна, втурна се към гласа и по такъв начин намери Григорий. Но го намери не до оградата, не на онова място, дето бе повален, а вече на двадесетина крачки от оградата. По-късно се разбра, че като се свестил, той почнал да пълзи и навярно много време е пълзял, губейки съзнание на няколко пъти и изпадайки пак в несвяст. Тя веднага забеляза, че целият е в кръв, и взе да вика, колкото й глас държи. А Григорий шепнеше тихо и несвързано: „Уби го… баща си уби… какво крещиш, глупачке… тичай, повикай…“ Но Марфа Игнатиевна не млъкваше, а продължаваше да крещи и изведнъж, като забеляза, че прозорецът на господаря е отворен и свети, втурна се натам и почна да вика Фьодор Павлович. Но като надзърна през прозореца, видя страшно зрелище: господарят лежеше проснат и неподвижен на пода. Светлият халат и бялата риза на гърдите му бяха облени в кръв. Свещта на масата ярко осветяваше кръвта и неподвижното мъртво лице на Фьодор Павлович. Тогава вече, в последна степен на ужас, Марфа Игнатиевна се дръпна от прозореца, избяга от градината, отвори вратата и избяга презглава към съседката Маря Кондратиевна. Двете съседки, майката и дъщерята, по това време вече спяха, но усиленото и отчаяно тропане по капаците на прозорците и виковете на Марфа Игнатиевна ги събудиха и те се завтекоха към прозореца. Марфа Игнатиевна несвързано, с писъци и викове им съобщи все пак най-главното и ги повика на помощ. Тъкмо тази нощ у тях беше останал да нощува скитникът Фома. Завчас вдигнаха и него и тримата се затичаха към местопрестъплението. Из пътя Маря Кондратиевна можа да си спомни, че одеве, към осем-девет часа, чула страшен и пронизителен вик откъм тяхната градина — и това е бил, разбира се, именно викът на Григорий, когато той, уловил с две ръце крака на Дмитрий Фьодорович, който беше вече върху стобора, бе извикал: „Отцеубивец!“ „Някой изкрещя и изведнъж престана“ — разказваше, тичайки, Маря Кондратиевна. Като стигнаха на мястото, дето лежеше Григорий, двете жени с помощта на Фома го пренесоха в пристройката. Запалиха свещта и видяха, че Смердяков все още не се беше укротил и се мяташе в стаичката си с изкривени очи, а от устата му течеше пяна. Измиха главата на Григорий с вода и оцет; от водата той съвсем дойде в съзнание и веднага попита: „Убит ли е господарят, или не?“ Двете жени и Фома тръгнаха тогава при господаря и като влязоха в градината, видяха този път, че не само прозорецът, но и вратата на къщата към градината беше зейнала отворена, а господарят се заключваше сам отвътре всяка нощ ето вече цяла седмица и дори на Григорий не позволяваше под никакъв предлог да тропа на вратата му. Като видяха тази врата отворена, двете жени и Фома веднага се уплашиха да влязат при господаря, „да не би да стане нещо после“. А Григорий, след като се върнаха, им каза веднага да тичат при околийския. Тогава именно Маря Кондратиевна отърча при околийския и разтревожи всички там. Тя изпревари Пьотър Илич само с пет минути, така че той се яви вече не само със своите догадки и изводи, а като очевидец-свидетел, който със своя разказ още повече потвърдя общата догадка кон е престъпникът (в което впрочем дълбоко в душата си до този миг все още не можеше да повярва).

Решиха да действуват енергично. На помощник-пристава веднага заръчаха да събере четирима свидетели и по всички правила, които няма да описвам тук, влязоха в къщата на Фьодор Павлович и извършиха огледа на място. Земският лекар, човек експанзивен и нов, почти сам се натрапи да съпровожда околийския, прокурора и следователя. Ще отбележа само накратко: Фьодор Павлович се оказа напълно убит, с пробита глава, но с какво? — най-вероятно със същото оръжие, с което е бил ударен после и Григорий. И ето че намериха там и оръжието, след като изслушаха Григорий, комуто бе дадена възможната медицинска помощ, доста свързан, макар и предаден със слаб и прекъслечен глас разказ как е бил повален. Почнаха да търсят с фенер покрай оградата и намериха медното чукало, захвърлено право на градинската пътека, на най-видно място. В стаята, където беше проснат Фьодор Павлович, не забелязаха никакъв особен безпорядък, но зад паравана, до леглото му, вдигнаха от пода един канцеларски плик от дебела хартия с надпис: „Подарък три хиляди рубли на моя ангел Грушенка, ако поиска да дойде“, а отдолу бе прибавено, сигурно след това, от самия Фьодор Павлович: „и пиленце“. На плика имаше три големи печата от червен восък, но сега беше вече разкъсан и празен: парите бяха изчезнали. Намериха на пода и тънката розова лентичка, с която е бил вързан пликът. В показанията на Пьотър Илич едно обстоятелство направи най-силно впечатление на прокурора и следователя, а именно: догадката, че Дмитрий Фьодорович до заранта непременно ще се застреля, че той самият е решил така, казал го на Пьотър Илич, напълнил пистолета пред него, написал бележка, турил я в джоба и пр., и пр. А когато Пьотър Илич, който все още не му вярвал, го заплашил, че ще отиде и ще разправи на някого, за да попречи на самоубийството, самият Митя бил се ухилил и му отговорил: „Няма да успееш.“ Дето ще рече, трябваше да се бърза за самото място, за Мокрое, за да се залови престъпникът, преди той наистина да реши да се застреля. „Това е ясно, това е ясно — повтаряше прокурорът извънредно възбуден, — точно така го правят подобни нехранимайковци: утре ще се убия, а преди смъртта гуляй.“ Историята, как бе взел от дюкяна вино и разни мезета, още повече разпали прокурора. „Помните ли онзи младеж, господа, който убил търговеца Олсуфиев[2], задигнал хиляда и петстотин рубли и веднага отишъл да се накъдри, а след това, дори без да скрие добре парите, по същия начин, понесъл ги почти в ръце, отишъл при леките момичета.“ Ала всички ги задържаше следствието, обискът в къщата на Фьодор Павлович, формалностите и пр. Всичко това искаше време и затова изпратиха два часа по-рано в Мокрое пристава Маврикий Маврикиевич Шмерцов, който тъкмо тази сутрин беше дошъл в града да си вземе заплатата. На Маврикий Маврикиевич се даде инструкция: като пристигне в Мокрое, без да вдига никаква тревога, да следи „престъпника“ непрекъснато, докато пристигнат надлежните власти, а така също да намери свидетели, полицейски и пр., и пр. Така и направи Маврикий Маврикиевич: той запази incognito и само Трифон Борисич, стария си познат, посвети донякъде в тайната. По това време именно Митя срещна на тъмната площадка домакина, който го търсеше, и веднага забеляза някаква внезапна промяна в лицето и държанието на Трифон Борисич. По такъв начин нито Митя, нито някой друг знаеше, че ги наблюдават, а сандъчето с пистолетите Трифон Борисич отдавна бе прибрал и скрил на тайно място. И едва към пет часа сутринта, почти на разсъмване, пристигна цялото началство, околийският, прокурорът и следователят с две карети и с две тройки. А докторът остана в къщата на Фьодор Павлович, за да направи сутринта аутопсия на трупа, но главно се заинтересува именно от състоянието на болния слуга Смердяков: „Такива жестоки и дълги припадъци, които да се повтарят непрекъснато в продължение на две денонощия, рядко се срещат и това е случай за науката“ — рече той възбуден на своите партньори, които заминаваха, и те със смях му честитиха находката. При това прокурорът и следователят много добре запомниха, че докторът прибави най-категорично, че Смердяков няма да доживее до сутринта.

Сега, след това дълго, но, струва ми се, необходимо разяснение, се връщаме на онзи момент на нашия разказ, на който се бяхме спрели в предишната книга.

III. Ходене на душата по митарствата. Митарство първо

И така Митя седеше и с безумен поглед се взираше в присъствуващите, без да разбира какво му се говори. Изведнъж стана, вдигна ръце и високо извика:

— Не съм виновен! За тази кръв не съм виновен! За кръвта на баща си не съм виновен… Исках да го убия, но не съм виновен! Не съм аз!

Но едва успя да извика това, иззад завесата изскочи Грушенка и се строполи право в нозете на околийския.

— Аз, аз, проклетницата, аз съм виновна! — изкрещя тя с душераздирателен вопъл, цяла обляна в сълзи, простряла ръце към всички. — Заради мене го е убил!… Аз го измъчих и го докарах дотам! Аз и този старец, горкия покойник, го измъчих с моята злоба и го докарах дотам! Аз съм виновната, аз най-много, аз съм главната, аз съм виновната!

— Да, ти си виновната! Ти си главната престъпница! Ти си бясна, ти си развратна, ти си главната виновница! — закрещя околийският и размаха към нея юмрук, но другите бързо и решително го накараха да млъкне. Прокурорът дори го сграбчи с ръце.

— Но това е вече съвсем нередно, Михаил Макарович — извика той, — вие направо пречите на следствието… разваляте всичко — почти се задъхваше той.

— Мерки да се вземат, мерки да се вземат, мерки да се вземат — страшно се разгорещи и Николай Парфьонович, — иначе направо е невъзможно!…

— Заедно ни съдете! — продължаваше да крещи в изстъпление Грушенка, все още на колене. — Заедно ни наказвайте, сега отивам с него, ако ще на смърт!

— Груша, живот мой, скъпа моя, светиня моя! — И Митя се хвърли също на колене и силно я стисна в прегръдките си. — Не й вярвайте — крещеше той, — тя не е виновна за нищо, за никаква кръв и за нищо!

Спомняше си после, че едвам го откъснаха от нея няколко души, а нея веднага отведоха, и че се опомни вече седнал пред масата. До него и зад него стояха хора с метални знаци. Срещу него седеше на канапето Николай Парфьонович, съдебният следовател, и все му повтаряше да пийне малко вода от чашата на масата: „Това ще ви ободри, това ще ви успокои, не се бойте, не се тревожете“ — допълваше той извънредно вежливо. А на Митя, изведнъж той помнеше това, му се видяха ужасно интересни неговите големи пръстени, единият с аметист, а другият някакъв яркожълт, прозрачен и с прекрасен блясък. И дълго още си спомняше по-късно с учудване, че тези пръстени привличаха непреодолимо погледа му, и то през цялото време на тези страшни часове на разпита, така че кой знае защо, все не можеше да се откъсне от тях и да ги забрави като нещо съвсем неуместно в неговото положение. Отляво на Митя, на мястото, където седеше в началото на тази вечер Максимов, сега седеше прокурорът, а отдясно на Митя, на мястото, където беше тогава Грушенка, се беше разположил един румен млад човек, облечен с нещо като ловджийска и доста износена куртка, пред когото стоеше мастилница и хартия. Оказа се, че е книговодител на следователя, когото последният беше довел със себе си. Околийският сега седеше до прозореца, в другия край на стаята, до Калганов, който също беше седнал на стол до същия прозорец.

— Пийнете малко вода! — меко повтори за десети път следователят.

— Пих, господа, пих… но… какво става, господа, смажете ме, убийте ме, решавайте съдбата ми! — извика Митя, вперил страшно неподвижни изцъклени очи в следователя.

— И тъй, вие категорично твърдите, че не сте виновен за смъртта на вашия баща Фьодор Павлович? — меко, но настойчиво попита следователят.

— Не съм виновен! Виновен съм за друга кръв, за кръвта на другия старец, но не за моя баща. И го оплаквам! Убих, убих стареца, убих го, повалих го… Но тежко е да отговарям за тази кръв с друга кръв, страшна кръв, за която не съм виновен… Страшно обвинение, господа, вие направо ме гръмнахте в челото! Но кой е убил баща ми, кой го е убил? Кой е могъл да го убие, щом не съм аз? Чудо, безсмислие, невъзможно!…

— Да, това е, кой е могъл да го убие… — започна следователят, но прокурорът Иполит Кирилович (помощник-прокурорът, но и ние ще го наричаме за по-кратко прокурорът) се спогледа със следователя и каза на Митя:

— Напразно се безпокоите за стареца слуга Григорий Василиевич. Знайте, че той е жив, дошъл е на себе си и въпреки тежките побои, които сте му нанесли според неговите, а сега и вашите показания, изглежда, че със сигурност ще остане жив, поне според мнението на доктора.

— Жив? Значи, той е жив! — изкрещя изведнъж Митя и плесна с ръце. Цялото му лице светна. — Господи, благодаря ти за великото чудо, което направи за мене, грешния злодей, поради моята молитва!… Да, да, това е поради моята молитва, аз се молих цяла нощ!… — И се прекръсти три пъти. Той почти се задъхваше.

— Та от същия този Григорий получихме такива значителни показания срещу вас, че… — продължи прокурорът. Но Митя изведнъж скочи от стола.

— Една минута, господа, за Бога, само една минута, ще изтичам при нея…

— Моля ви се! В този момент в никакъв случай не може! — само дето не изпищя Николай Парфьонович и също скочи на крака. Хората със знаци на гърдите наобиколиха Митя, впрочем той сам си седна на стола…

— Господа, колко жалко! Исках да я видя само за миг… исках да й съобщя, че я няма, изчезнала е онази кръв, която цяла нощ мъчи сърцето ми, и че аз вече не съм убиец! Господа, та тя ми е годеница! — възторжено и благоговейно изговори той и изгледа всички. — О, благодаря ви, господа! О, как ме възродихте вие и как ме възкресихте в един миг… Този старец — та той ме е носил на ръце, господа, къпал ме е в коритото, когато всички са ме изоставили, тригодишното дете, бил ми е като баща!…

— И тъй вие… — започна пак следователят.

— Позволете, господа, позволете още една минутка — прекъсна го Митя, опря лакти на масата и затули лицето си с ръце, — оставете ме поне малко да се съвзема, дайте да си поема дъх, господа. Всичко това ужасно разтърсва, ужасно, човек не е барабан, господа!

— Да бяхте пийнали пак водица… — изговори Николай Парфьонович.

Митя свали ръце от лицето си и се разсмя. Погледът му беше бодър, той целият сякаш се промени само за един миг. Промени се целият му тон: сега пред тях седеше пак човек, равен на всички тези хора, на всички тези по-раншни негови познайници, както ако всички те се бяха събрали вчера, когато още нищо не беше се случило, някъде в светското общество. Тук му е мястото обаче да отбележим, че в дома на околийския Митя в началото на своето идване в нашия град бе приет радушно, но сетне, през последния месец особено, почти не го посещаваше, а околийският, като го срещнеше на улицата например, много се въсеше и само от любезност отвръщаше на поздрава му, което Митя беше забелязал много добре. С прокурора бяха още по-далечни познати, но при съпругата на прокурора, нервна и фантастична дама, понякога ходеше на най-почтителни посещения, без дори и той самият добре да разбира защо ходи при нея, и тя винаги го приемаше любезно и, кой знае защо, до най-последния момент се интересуваше за него. А със следователя още не беше успял да се запознае, но го беше срещал и него и дори беше говорил с него веднъж-два пъти, и то все за женския пол.

— Вие, Николай Парфьонович, сте много изкусен следовател, както виждам — разсмя се изведнъж весело Митя, — но сега аз ще ви помогна. О, господа, аз съм възкресен… и недейте ми се сърди, че така фамилиарно и така направо се обръщам към вас. При това съм малко пиян, да ви кажа откровено. Струва ми се, имал съм честта… честта и удоволствието да ви срещам, Николай Парфьонович, у моя роднина Миусов… Господа, господа, аз не претендирам за равенство, аз естествено разбирам като какъв седя сега пред вас. Върху мен тежи… — щом за мен е дал показания Григорий… тогава тежи — о, разбира се, тежи страшно подозрение! Ужас, ужас, аз разбирам това! Но на въпроса, господа, аз съм готов и ние сега моментално ще го приключим, защото слушайте, слушайте, господа: щом аз знам, че не съм виновен, то, разбира се, моментално ще приключим. Нали така? Нали така?

Митя говореше бързо и много, нервно и експанзивно и сякаш уверен, че слушателите му са негови най-добри приятели.

— И така, ще отбележим като начало, че вие отхвърляте радикално обвинението, което ви се приписва — внушително заговори Николай Парфьонович и като се обърна към писаря, започна тихо да му диктува какво трябва да запише.

— Да отбележите? Вие искате да отбележите това? Нищо, отбележете, господа, аз съм съгласен, давам пълното си съгласие, господа… Само вижте… Чакайте, чакайте, отбележете така: „Виновен е за буйствата си, виновен е за тежкия побой, нанесен на бедния старец.“ Е, също и в себе си, вътрешно, в дълбините на сърцето си, е виновен — но това вече няма нужда да се пише — обърна се той изведнъж към писаря, — това е вече моят частен живот, господа, то вече не се отнася до вас, тези дълбини на сърцето, искам да кажа… Но в убийството на стария си баща не съм виновен. Това е безумие. Това е абсолютно безумие!… Аз ще ви докажа и вие ще се убедите моментално. Ще се смеете, господа, вие сами ще се превивате от смях за своите подозрения!…

— Успокойте се, Дмитрий Фьодорович — напомни следователят, сякаш искаше да победи неговото изстъпление със своето спокойствие. — Преди да продължим разпита, аз бих желал, стига само да се съгласите да ми отговорите, да чуя от вас потвърждавате ли факта, че май не сте обичали покойния Фьодор Павлович, че сте били с него в някаква постоянна свада… Тук пане, преди четвърт час, струва ми се, благоволихте да кажете, че дори сте искали да го убиете: „Не съм го убил — извикахте вие, — но исках да го убия!“

— Аз ли съм го извикал? Ох, възможно е, господа! Да, за нещастие, за нещастие!

— Искали сте. Бихте ли се съгласили да обясните от какви принципи в същност сте се ръководили в тази омраза към личността на вашия родител?

— Какво да обяснявам, господа! — мрачно сви рамене Митя и сведе очи. — Не съм крил моите чувства, целият град го знае — знаят го всички в кръчмата. Наскоро го заявих в манастира в килията на стареца Зосима… Същия ден вечерта бих и насмалко не убих баща си и се заклех, че ще дойда пак и ще го убия, пред свидетели… О, хиляди свидетели! Цял месец крясках, всички са свидетели!… Фактът е налице, фактът говори, крещи, но чувствата, господа, чувствата, това е вече нещо друго. Вижте какво, господа — намръщи се Митя, струва ми се, че за чувствата нямате право да ме питате. Вие наистина сте упълномощени, разбирам, но това е моя работа, моя вътрешна работа, интимна, но… тъй като не скривах чувствата си по-рано… в кръчмата например, и говорех на всеки срещнат… няма да ги държа в тайна и сега. Виждате ли господа, аз разбирам много добре, че в този случай има страшни улики против мене: навсякъде разправях, че ще го убия, и сега изведнъж го убиват: как да не съм аз в такъв случай? Ха-ха? Извинявам ви, господа, напълно ви извинявам. И аз самият съм поразен до епидермата[3], защото в края на краищата кой ще го е убил в такъв случай, ако не аз? Нали така? Щом не съм аз, тогава кой, кой? Господа — възкликна той изведнъж, — искам да знам, дори настоявам, господа: къде е убит той? Как е убит, с какво и как? Кажете ми — бързо попита той, като изгледа поред прокурора и следователя.

— Ние го намерихме проснат по гръб на пода в кабинета му с пробита глава — каза прокурорът.

— Страшно е това, господа! — потръпна изведнъж Митя и като се облегна на масата, закри лице с дясната си ръка.

— Да продължим — прекъсна го Николай Парфьонович. — И тъй, какво ви ръководеше тогава във вашите чувства на омраза? Вие, струва ми се, публично сте заявявали, че чувство на ревност?

— Да, ревност, но не само ревност.

— Спорове за пари?

— Да, и за пари.

— Струва ми се, спорът ви е бил за три хиляди рубли, които той не ви бил дал от наследството ви.

— Какви три! Повече, повече — сепна се Митя. — Повече от шест, повече от десет може би. Казвах го на всички, крещях пред всички! Но реших — добре, нека са само три хиляди. Ужасно ми трябваха тези три хиляди… така че този пакет с трите хиляди рубли, който знаех, че държи под възглавницата си за Грушенка, решително смятах, че ми го е откраднал, това е, господа, смятах го за свой, все едно моя собственост.

Прокурорът многозначително се спогледа със следователя и успя незабелязано да му подмигне.

— Ще се върнем сетне на тоя въпрос — каза веднага следователят, — но ще ни позволите сега да отбележим и да запишем именно това: че сте смятали тези пари в плика своя собственост.

— Пишете, господа, аз разбирам, че това е пак улика против мене, но не се боя от улики и сам говоря против себе си. Чувате ли, сам! Виждате ли, господа, вие, струва ми се, ме вземате за съвсем различен човек, отколкото съм — прибави той изведнъж мрачно и скръбно. — С вас говори благороден човек, много благородно лице и най-вече — не забравяйте — човек, който е извършил планина от подлости, но винаги е бил и си е оставал извънредно благородно същество, като същество, вътрешно, дълбоко в себе си, с една дума, не умея да го изразя… Именно това ме е мъчило цял живот, че съм жадувал за благородство, бил съм, така да се каже, страдалец за благородство и съм го търсил с фенер, с диогенов фенер, а междувременно цял живот съм правил само гадости, както и всички ние, господа… тоест както само аз, господа, не всички, само аз, сбърках, само аз, само аз!… Господа, боли ме главата — страдалчески се намръщи той, — вижте какво, господа, не ми харесваше неговата външност, нещо безчестно, някакво самохвалство и потъпкване на всякакви светини, гавра и безверие, отвратително, отвратително! Но сега, когато вече е мъртъв, мисля другояче.

— Как другояче?

— Не другояче, но съжалявам, че така съм го ненавиждал.

— Чувствувате разкаяние?

— Не, не че разкаяние, това недейте записва. Аз самият не съм свестен, господа, това е, самият аз не съм много цвете и затова нямах право да го смятам за отвратителен, това е! Това можете да запишете.

Като изрече това, Митя стана изведнъж безкрайно тъжен. Отдавна вече, постепенно с отговорите си на въпросите на следователя той ставаше все по-мрачен и по-мрачен. И изведнъж точно в този миг се разигра отново една неочаквана сцена. Там е работата, че макар да отведоха одеве Грушенка, не бяха я отвели много далеч, само през две стаи от синята стая, в която ставаше сега разпитът. Това беше малка стаичка с един прозорец, непосредствено до голяма стая, в която през нощта бяха танците и пируваха. Там седеше тя, а при нея в момента беше само Максимов, ужасно слисан, ужасно изплашен; той й се беше лепнал, сякаш търсеше в нея спасение. А пред тяхната врата стоеше някакъв селянин с метален знак на гърдите. Грушенка плачеше, но изведнъж, когато душата й ле издържа тази скръб, тя скочи, плесна с ръце, изкрещя високо: „Мъко моя, мъко!“, и се втурна от стаята при него, при своя Митя, и го направи така неочаквано, че никой не успя да я спре. А Митя, като чу нейния вопъл, цял затрепери, скочи, извика и стремглаво се хвърли насреща й като в умопомрачение. Но пак не ги оставиха да се съберат, макар че вече се видяха. Него хванаха здраво за ръцете: той се блъскаше, дърпаше, потрябваха трима-четирима души, за да го задържат. Хванаха и нея и той видя как тя с вик простираше ръце към него, когато я отвеждаха. След тази сцена се опомни пак на предишното си място, пред масата срещу следователя, да вика срещу тях:

— Какво искате от нея? Защо я мъчите? Тя е невинна, невинна!…

Прокурорът и следователят го успокояваха. Така мина известно време, около десетина минути; най-сетне в стаята бързо влезе Михаил Макарович, който беше излязъл за малко, и високо и възбудено каза на прокурора:

— Тя е отстранена, долу е. Ще ми позволите ли да кажа, господа, само една дума на този нещастен човек? Пред вас, господа, пред вас!

— Заповядайте, Михаил Макарович — отговори следователят, — в настоящия случай няма да възразим.

— Дмитрий Фьодорович, слушай, човече — започна Михаил Макарович, като се обърна към Митя и цялото му развълнувано лице изразяваше горещо, почти бащинско състрадание към нещастника, — аз лично заведох твоята Аграфена Александровна долу и я оставих при дъщерите на домакина, а с нея там сега е непрекъснато онова старче Максимов, и й внуших — чуваш ли! — внуших й и я успокоих, казах й, че ти трябва да се оправдаеш, така че тя да не пречи, да не те тревожи, защото иначе може да се смутиш и да дадеш неправилни показания за себе си, разбираш ли? С една дума, аз й говорих и тя ме разбра. Тя, братко, е умница, добра е, посегна да ми целува ръцете, на мене, стареца, моли ме за тебе. Тя ме изпрати тук да ти кажа да бъдеш спокоен за нея, и трябва, гълъбче, трябва да отида да й кажа, че ти си спокоен и си се утешил за нея. И тъй, успокой се, разбери това. Аз съм виновен пред нея, тя е християнска душа, да, господа, тя е кротка душа и за нищо не е виновна. Така че какво да й кажа, Дмитрий Фьодорович, ще седиш ли спокоен или не?

Добрякът наприказва много излишни работи, но скръбта на Грушенка, скръбта човешка, беше проникнала в добрата му душа и дори сълзи имаше в очите му. Митя скочи и се спусна към него.

— Простете, господа, моля ви, о, моля ви! — извика той. — Ангелска, ангелска душа сте вие, Михаил Макарович, благодаря ви за нея! Ще бъда, ще бъда спокоен, весел ще бъда, предайте й с безмерната доброта на вашата душа, че аз съм весел, дори ей сега ще почна да се смея, като знам, че с нея е такъв ангел-хранител като вас. Ей сега ще приключа с всичко и щом се освободя, веднага отивам при нея, тя ще види, нека само чака! Господа — обърна се той изведнъж към прокурора и следователя, — сега ще ви открия цялата си душа, цялата си душа ще излея, ние ще приключим само за миг, весело ще приключим, накрая дори ще се смеем, нали ще се смеем? Но, господа, тази жена е царица на моята душа! О, позволете ми да кажа това, нека пред вас го открия… Виждам, че съм с много благородни хора: тя е моя светлина, тя е моя светиня и само да знаехте! Чухте как викаше: „С тебе ако ще и на смърт!“ А какво съм й дал аз, сиромах, голтак, защо е тази любов към мене, заслужавам ли аз, недодялана, позорна твар и с позорно лице, такава любов, че да е готова на каторга с мен? Заради мене одеве се валяше в нозете ви, тя, гордата и съвсем невинната! Как да не я обожавам, как да не викам, да не се стремя към нея както сега? О, господа, простете! Но сега, сега съм утешен!

И той се свлече на стола и като закри лицето си с две ръце, зарида. Но това бяха вече щастливи сълзи. Той мигом се опомни. Старецът околийски беше много доволен, пък, изглежда, и юристите също: те почувствуваха, че разпитът ще навлезе сега в нова фаза. Като изпрати околийския с очи, Митя просто се развесели.

— Е, господа, сега съм ваш, напълно ваш. И… да не бяха само всички тези дреболии, веднага щяхме да се разберем. Пак говоря за дреболиите. Аз съм ваш, господа, но, кълна ви се, нужно е взаимно доверие, вашето към мене и моето към вас — иначе никога няма да свършим. Заради вас го казвам. На въпроса, господа, на въпроса, и главно недейте рови така в душата ми, недейте я измъчва с дреболии, а питайте само по въпроса и за фактите и аз веднага ще ви удовлетворя. А дреболиите по дяволите!

Така викаше Митя. Разпитът започна пак.

IV. Митарство второ

— Няма да повярвате как ободрявате самите нас, Дмитрий Фьодорович, с тази ваша готовност… — заговори Николай Парфьонович с оживен вид и с явно удоволствие, което засия в големите му светлосиви, изпъкнали, впрочем много късогледи очи, от които минута преди това бе снел очилата. — И справедливо отбелязахте сега относно нашето взаимно доверие, без което понякога е съвсем невъзможно във въпроси от подобна важност, в такъв случай и смисъл, когато заподозряното лице действително желае, надява се и може да се оправдае. Ние от своя страна ще направим всичко, което зависи от нас, и вие самият можахте да видите дори отсега как водим това дело… Одобрявате ли, Иполит Кирилович? — обърна се той изведнъж към прокурора.

— О, без съмнение — одобри прокурорът, макар и възсухо в сравнение с порива на Николай Парфьонович.

Ще отбележа веднъж завинаги: новопристигналият Николай Парфьонович още от самото начало на попрището си у нас беше почувствувал към нашия Иполит Кирилович, прокурора, изключително уважение и се сближи с него почти от все сърце. Той беше почти единственият човек, който безусловно повярва в необикновения психологически и ораторски талант на нашия „обиден в службата“ Иполит Кирилович, както напълно вярваше и в това, че той е обиден. За него беше слушал още в Петербург. Затова пък, от своя страна, младият Николай Парфьонович се оказа също единственият човек в целия свят, когото нашият „обиден“ прокурор обикна искрено. Из пътя насам те бяха успели да се разберат за някои неща и да се уговорят относно предстоящото дело и сега, на масата, пъргавият ум на Николай Парфьонович схващаше мълниеносно и разбираше всеки знак, всяка промяна в лицето на своя по-стар другар от половин дума, от поглед, от леко смигване.

— Господа, оставете ме само да разкажа и не ме прекъсвайте с празни работи, и аз моментално ще ви изложа всичко — горещеше се Митя.

— Прекрасно. Благодаря ви. Но преди да преминем към изслушване на съобщението ви, ще ми позволите само да констатирам още едно фактче, много любопитно за нас, именно за ония десет рубли, които вие вчера, към пет часа, сте взели назаем, като сте заложили пистолетите си при вашия приятел Пьотър Илич Перхотин.

— Заложих ги, господа, заложих ги за десет рубли, е, какво? Това е всичко — щом се върнах в града, отидох и ги заложих.

— А, значи сте се връщали от някъде? Били сте извън града?

— Пътувах господа, на четиридесет версти далеко, нима не знаехте това?

Прокурорът и Николай Парфьонович се спогледаха.

— Изобщо най-добре да бяхте започнали вашия разказ със систематично описание на вчерашния ден още от сутринта. Позволете например да попитам: защо сте били извън града и кога именно сте заминали и сте се върнали… и всички тези факти…

— Да ме бяхте попитали още от самото начало — разсмя се Митя — и в същност тая работа трябва да се почне не от вчера, а от завчера, още от сутринта, тогава ще разберете къде, как и защо съм ходил и пътувал. Отидех, господа, завчера сутринта при тукашния търговец Самсонов, да искам от него назаем три хиляди рубли срещу най-сигурна гаранция — тези пари изведнъж ми потрябваха, господа, изведнъж ми потрябваха…

— Позволете да ви прекъсна — вежливо го пресече прокурорът, — защо така изведнъж ви е потрябвала, и те именно такава сума, тоест три хиляди рубли?

— Е, господа, не би трябвало да се занимаваме с дреболии: как, кога и защо, и защо именно толкова пари, а не еди-колко си, и цялата тази сложнотия… то така и три тома няма да стигнат, хем ще трябва и един епилог отгоре!

Всичко това Митя изрече с добродушната, но нетърпелива фамилиарност на човек, който иска да каже цялата истина и е изпълнен с най-добри намерения.

— Господа — сякаш се сепна той изведнъж, — недейте ми се сърди за моето непокорство, пак ви моля: повярвайте още веднъж, че изпитвам пълна почит и разбирам истинското положение на нещата. Не мислете, че съм пиян. Вече изтрезнях. Пък и да съм пиян, изобщо няма да ми попречи. При мене нали е така:

Изтрезнял, поумнял — станал глупав.

Напил се, оглупял — станал умен.

Ха-ха! Но впрочем, виждам, господа, че засега още е неприлично да се шегувам пред вас, тоест докато не се разберем. Позволете да запазя и собственото си достойнство. Ясна ми е сегашната разлика: все пак съм изправен пред вас като престъпник, значи никак не съм ви равен, а вие сте натоварени да ме наблюдавате: разбира се, няма да ме похвалите за Григорий, не може наистина безнаказано да се чупят главите на старците, сигурно ще ме тикнете заради него за половин година или може би за цяла година в изправителен дом, не знам там как ще ме осъдите, макар и без лишаване от права — нали без лишаване от права, господин прокурор? Така че, господа, аз разбирам тази разлика… Но съгласете се също, че сте в състояние и самия Бог да забъркате с такива въпроси: къде си стъпил, как си стъпил, кога си стъпил и в какво си стъпил? Защото ще се объркам така, а вие веднага ще го запишете черно на бяло и какво ще излезе? Нищо няма да излезе! Пък и най-сетне, ако съм почнал сега да лъжа, ще трябва да продължа, а вие, господа, като хора благородни и образовани, ще ми простите. Именно ще завърша с молба: откажете се, господа, от тази казионщина в разпита, тоест най-напред, разбираш ли, започваш от нещо мизерно, от нещо нищожно: как например си станал, какво си ял, как си плюнал, къде си плюнал и „като притъпиш бдителността на престъпника“ — изведнъж го пипваш с въпрос, който да го слиса: „Кого си убил, кого си ограбил?“ Ха-ха! Ето я вашата казионщина, това е вашето правило, ето на какво се гради цялата ви хитрост! Но само селяците подмамвайте е подобни хитрости, не мене. Аз ги разбирам тези работи, аз самият съм служил, ха-ха-ха! Не ми се сърдете, господа, прощавате дързостта ми, нали? — извика той, като ги гледаше с едно почти странно добродушие. — Щом го казва Митка Карамазов, следователно може да се извини, защото за един умен човек е непростително, но за Митка е простително! Ха-ха!

Николай Парфьонович слушаше и също се смееше. Прокурорът, макар че не се смееше, но зорко, без да го изпуска от очи, разглеждаше Митя, сякаш да не пропусне нито една негова думица, и най-малкото му движение, и най-малкото трепване на най-малката чертица на лицето му.

— Ние в същност точно така започнахме с вас отначало — рече Николай Парфьонович, като продължаваше да се смее, — че не почнахме да ви забъркваме с въпроси: как сте станали сутринта и какво сте яли, а започнахме дори от много съществени неща.

— Разбирам, разбрах и оцених, и още повече ценя сегашната ви добрина към мене, безпримерна, достойна за най-благородните души. Събрали сме се тук трима благородни хора и нека всичко при нас да почива на взаимното доверие между образовани и светски хора, подчинени на дворянството и честта. Във всеки случай позволете ми да ви смятам за най-добри мои приятели в този миг от моя живот, в този миг на унижение на моята чест! Не ви засягам с това, господа, нали не ви засягам?

— Напротив, изразихте всичко така прекрасно, Дмитрий Фьодорович — важно и одобрително се съгласи Николай Парфьонович.

— А дреболиите, господа, всички тия дребни канцеларщини настрана — извика възторжено Митя, — иначе ще стане просто дявол знае какво, нали така?

— Напълно ще последвам благоразумните ви съвети — намеси се изведнъж прокурорът, като се обърна към Митя, — но няма да се откажа все пак от въпроса си. За нас е извънредно важно да узнаем за какво именно ви е била необходима тази сума, тоест именно три хиляди рубли?

— За какво ми е била необходима? Ами за това-онова… пък и да си платя един дълг.

— На кого именно?

— Това решително отказвам да кажа, господа! Знаете ли, не защото не мога, да кажа или не смея, или се боя, та всичко това е нещо нищожно и съвсем празна работа, ами защото е въпрос на принцип: това е моят частен живот и аз няма да позволя никому да се меси в частния ми живот. Това е моят принцип. Вашият въпрос няма нищо общо със случая, а всичко, което не се отнася до случая, е мой частен живот! Един дълг исках да изплатя, един дълг на чест исках да изплатя, но на кого — няма да кажа.

— Позволете да запишем това — каза прокурорът.

— Моля, заповядайте. Точно така го запишете: че няма и няма да кажа. Пишете, господа, че смятам дори за безчестно да го кажа. Как имате време всичко да записвате!

— Позволете да ви предупредя, уважаеми господине, и още веднъж да ви напомня, ако не го знаете — каза прокурорът много строго и внушително, — че имате пълното право да не отговаряте на въпросите, които ви се задават сега, а ние, обратното, нямаме никакво право да ви изтръгваме отговори, ако вие самият отклонявате отговора по една или друга причина. Това е въпрос на лично ваше желание. Но нашата работа се състои все пак в това, щото в подобен на сегашния случай да ви изтъкнем и разясним цялата степен на вредата, която сам си причинявате, като отказвате да дадете някое показание. Сега моля да продължим.

— Господа, но аз не се сърдя… аз — заломоти Митя, сконфузен малко от упрека. — Та така, господа, същият този Самсонов, при когото отивах тогава…

Ние, разбира се, няма да цитираме неговия разказ с подробностите, които вече са известни на читателя. Разказвачът нетърпеливо искаше да разкаже всичко до най-малката дреболия и в същото време по възможност най-бързо. Но показанията се записваха и следователно ставаше нужда да го спират. Дмитрий Фьодорович не харесваше това, но се подчиняваше; сърдеше се, но засега още добродушно. Наистина понякога възкликваше: „Господа, това може и самия Господ Бог да подлуди“ или „Господа, знаете ли вие, че само напразно ме ядосвате?“, но все още въпреки тези възклицания не губеше своето приятелско експанзивно настроение. По такъв начин той разправи как завчера го „изиграл“ Самсонов. (Той сега вече напълно разбираше, че тогава беше изигран.) Продажбата на часовника за шест рубли, за да получи пари за път, все още съвсем неизвестна на следователя и прокурора, тутакси изостри много тяхното внимание и за безкрайно негодуване на Митя те намериха за нужно този факт да бъде записан най-подробно, понеже повторно потвърждаваше обстоятелството, че и в навечерието на случката не е имал почти нито грош. Малко по малко Митя почна да става мрачен. След това, като описа пътуването до Копоя и нощта, прекарана в пълната с отровен газ колиба и т.н., той стигна в своя разказ и до връщането си в града и започна сам, без вече да го молят, съвсем подробно да описва мъчителната си ревност към Грушенка. Слушаха го мълчаливо и внимателно, особено вникнаха в обстоятелството, че отдавна вече имал наблюдателен пункт за Грушенка и Фьодор Павлович в задния двор откъм къщата на Маря Кондратиевна, и че сведенията му донасял Смердяков: това специално се отбеляза и записа. За своята ревност говореше пламенно и обширно и макар да се срамуваше вътрешно, че излага най-интимните си чувства, така да се каже, на „всеобщ позор“, но явно преодоляваше срама си, за да говори истината. Безучастната строгост на впитите в него по време на разказа погледи на следователя и особено на прокурора го смути най-сетне доста силно. „Този хлапак Николай Парфьонович, с когото до преди няколко дни говорех само глупости за жени, и този болен прокурор не заслужават да им разправям това — със скръб си помисли той, — позор!“ „Търпи, смирявай се, мълчи“[4] — завърши той мисълта си със стих, но все пак се насили да продължи по-нататък. Като премина към разказа за Хохлакова, той дори се развесели отново и поиска да разкаже за тая дамичка един съвсем нов анекдот, който нямаше връзка със случая, но следователят го спря и любезно му предложи да мине „към по-същественото“. Накрая, след като описа своето отчаяние и разказа за оная минута, когато, излязъл от Хохлакова, помислил дори „по-добре да заколя някого, но да намеря три хиляди“, пак го спряха и записаха, че „искал да заколи някого“. Митя мълком ги почака да запишат. Най-сетне разказвачът стигна до онзи момент, когато той изведнъж научил, че Грушенка го излъгала и си отишла от Самсонов веднага след като той я завел там, а пък му била казала, че ще остане у стареца до среднощ: „Ако тогава не убих, господа, тази Феня, то беше само защото нямах време“ — изтръгна се внезапно от него на това място на разказа. Грижливо записаха и това. Митя почака мрачно и сетне почна да разказва как изтичал към бащината си градина, но следователят изведнъж го спря и като разтвори голямата си чанта, която лежеше до него на канапето, извади от нея медното чукало.

— Познавате ли този предмет? — показа го той на Митя.

— Ах, да — мрачно се усмихна той, — как да не го познавам! Я дайте да го видя… А, по дяволите, няма нужда!

— Забравихте да споменете за него — отбеляза следователят.

— А, дявол да го вземе! Нямаше да скрия от вас, пък и не би могло да мине без него, не мислите ли? Само че бях забравил.

— Благоволете тогава да ни разкажете подробно как се въоръжихте с него.

— Моля, ще благоволя, господа…

И Митя разказа как беше взел чукалото и побягнал.

— Но каква цел сте имали пред вид, като сте се въоръжили с това оръдие?

— Каква цел? Никаква цел! Грабнах го и се втурнах.

— Но защо, ако е било без цел?

Митя кипеше от яд. Той погледна внимателно „хлапака“ и мрачно и злобно се усмихна. Работата е там, че му ставаше все по-срамно, дето тъй искрено и с такива излияния разказа сега пред „такива хора“ историята на своята ревност.

— По дяволите чукалото! — изведнъж викна той.

— Но все пак.

— Е, за кучетата го взех. Е, тъмно беше… Е, за всеки случай.

— А друг път, когато сте излизали нощем навън, вземали ли сте някакво оръжие, щом така се боите от тъмнината?

— Е, по дяволите, уф! Господа, с вас буквално не може да се говори! — извика Митя извънредно раздразнен и като се обърна към писаря, цял пламнал от гняв, с някаква нотка на изстъпление в гласа бързо му каза:

— Запиши веднага… веднага… „че съм взел чукалото, за да тичам да убия баща си Фьодор Павлович… с удар в главата!“ Е, доволни ли сте сега, господа? Олекна ли ви? — каза той, като загледа предизвикателно следователя и прокурора.

— Ние много добре разбираме, че това показание дадохте сега, защото ни се ядосахте, дето ви задаваме въпроси, които вие смятате за дребнави, а които в същност са много съществени — отговори му сухо прокурорът.

— Но, моля ви се, господа! Е, взел съм чукалото… Но за какво се взема в подобни случаи нещо в ръка? Не знам за какво. Взех го и побягнах. Това е всичко. Срамота е, господа, passons[5], иначе, кълна се, ще престана да разказвам?

Той се облакъти на масата и подпря главата си с ръка. Седеше странишком към тях и гледаше към стената, като се мъчеше да превъзмогне лошото чувство в себе си. В същност ужасно му се искаше да стане и да заяви, че повече няма да каже нито дума, „ако щете, водете ме на смърт“.

— Вижте какво, господа — заговори той изведнъж, като се превъзмогваше мъчително, — вижте. Слушам ви и ми се привижда… знаете ли, понякога сънувам, като спя, един сън… един такъв сън, често го сънувам, повтаря се, че някой ме гони, някой, от когото ужасно ме е страх, гони ме в тъмното, посреднощ, търси ме, а аз се крия от него зад някаква врата или шкаф, крия се унизително, и най-вече, той много добре знае къде съм се скрил от него, но уж нарочно се преструва, че не знае къде съм, за да ме мъчи по-дълго време, за да се наслади на моя страх… Ето същото това правите и вие сега! На това ми прилича!

— Вие такива сънища ли сънувате? — осведоми се прокурорът.

— Да, такива сънища сънувам… Да не искате да ги запишете? — усмихна се криво Митя.

— Не, не да ги запишем, но все пак интересни са ви сънищата.

— Сега вече не е сън! Реалност, господа, реалност на действителния живот! Аз съм вълк, а вие сте ловци и гоните вълка.

— Напразно употребихте това сравнение… — започна извънредно меко Николай Парфьонович.

— Не е напразно, господа, не е напразно! — кипна пак Митя, макар че явно беше облекчил душата си с избухването на внезапния си гняв и пак с всяка минута беше започнал да омеква. — Вие можете да не вярвате на един престъпник или подсъдим, изтезаван от вашите въпроси, но на един благороден човек, господа, с най-благородни душевни пориви (смело извиквам това!) — не! нему вие не можете да не вярвате!… дори нямате право… но —

мълчи, сърце,

търпи, смирявай се, мълчи.

Е, да продължавам ли? — мрачно се прекъсна той.

— Как не, моля ви, продължавайте — отговори Николай Парфьонович.

V. Трето митарство

Макар че заразказва сухо, Митя явно започна още повече да се старае да не забрави и да не пропусне нито една подробност от онова, което разправяше. Той разказа как беше прескочил оградата в градината на баща си, как беше отишъл до прозореца и най-после за всичко, което беше станало под прозореца. Ясно, точно, отсечено предаде чувствата, които го бяха вълнували в ония мигове в градината, когато така ужасно копнееше да разбере дали Грушенка е при баща му, или не. Но чудно нещо: и прокурорът, и следователят слушаха този път някак ужасно сдържано, гледаха студено, задаваха много по-малко въпроси. Митя не можеше нищо да разбере от лицата им. „Разсърдиха се и се обидиха — помисли той, — ех, по дяволите!“ А когато разправи как беше се решил най-после да даде на баща си знака, че е дошла Грушенка, та да отвори прозореца, прокурорът и следователят не обърнаха никакво внимание на думата „знак“, като че ли изобщо не разбраха какво значение има тук тази дума, така че дори Митя забеляза това. Когато стигна най-сетне до онзи миг, когато, виждайки баща си подаден от прозореца, бе кипнал от омраза и бе извадил от джоба си чукалото, той изведнъж сякаш нарочно млъкна. Седеше и гледаше към стената и знаеше, че онези направо са впили очи в него.

— Е — каза следователят, — грабнахте оръжието си и… какво стана после?

— После? После го убих… фраснах го в темето и му строших черепа… Така е според вас, нали? — И очите му изведнъж заискриха. Всичкият му гняв, който изглеждаше затихнал, мигом избухна в душата му с необикновена сила.

— Според нас — повтори Николай Парфьонович, — е, ами според вас?

Митя сведе очи и дълго мълча.

— Според мене, господа, според мене стана така — тихо заговори той. — Дали нечии сълзи, дали майка ми се е помолила Богу, дали някой светъл дух ме е целунал в тоя миг — не знам, но дяволът беше победен. Аз се дръпнах от прозореца и хукнах към оградата… Баща ми се уплаши и чак тогава ме видя, изкрещя и отскочи от прозореца — помня това много добре. А аз през градината — към оградата… Там точно ме настигна Григорий, когато вече бях се качил на оградата.

И той вдигна най-сетне очи към слушателите. Видът им беше такъв, като че го слушаха със съвсем спокойно внимание. Някаква тръпка на негодувание мина през душата на Митя.

— Но вие, господа, в тази минута ми се надсмивате, нали? — прекъсна той изведнъж.

— Защо така мислите? — обади се Николай Парфьонович.

— Не вярвате на нито една дума, затова! Разбирам, че съм стигнал до най-главното: старецът лежи сега там със строшена глава, а аз, след като описах трагично как съм искал да го убия и как вече съм хванал чукалото, изведнъж бягам от прозореца… Поема! В стихове! Може да се повярва на думите на този приятел! Ха-ха! Обичате да се гаврите, вие, господа!

И той се извърна на стола си с цялото си тяло, та чак столът под него изпука.

— А не забелязахте ли — започна изведнъж прокурорът, сякаш без да обърне внимание на вълнението на Митя, — не забелязахте ли, когато бягахте от прозореца: дали вратата към градината, която е в другия край на пристройката, беше отворена, или не?

— Не, не беше отворена.

— Не беше?

— Беше затворена, напротив, и кой би могъл да я отвори? А, вратата, чакайте! — Той изведнъж сякаш се опомни и едва не потръпна. — Но нима вие я намерихте отворена?

— Отворена.

— Че кой би могъл да я отвори, ако не сте я отворили самите вие! — изведнъж се учуди страшно много Митя.

— Вратата стоеше отворена и несъмнено убиецът на вашия баща е влязъл през тази врата и след като е извършил убийството, е излязъл пак през нея — произнесе прокурорът бавно и отчетливо, сякаш ковеше думите. Това за нас е съвършено ясно. Убийството е станало очевидно в стаята, а не през прозореца, което е съвсем ясно от направения оглед, от положението на тялото и от всичко. Никакви съмнения в това обстоятелство не може да има.

Митя беше страшно поразен.

— Но това е невъзможно, господа! — извика той съвсем слисан. — Аз… аз не съм влизал… аз с положителност, съвсем точно ви казвам, че вратата беше затворена през цялото време, докато бях в градината и когато побягнах оттам. Аз само стоях под прозореца и го видях на прозореца, и само това, само това… Помня всичко до последната минута. Но дори и да не помнех, все едно знам, защото знаците бяха известни само на мене и на Смердяков, и на него, на покойника, а той без тия знаци не би отворил за нищо на света!

— Знаци? Какви са тези знаци? — с жадно, почти истерично любопитство повтори прокурорът и в миг загуби цялата сдържаност на осанката си. Той попита така, като че ли плахо се примъкваше. Беше подушил важен факт, който досега не му беше известен, и веднага почувствува голям страх, че Митя може би няма да пожелае да го разкрие изцяло.

— А, не знаете! — смигна му Митя и се усмихна подигравателно и злобно. — Ами ако не кажа? От кого ще научите тогава? Защото за тия знаци знаехме покойникът, аз и Смердяков, само ние, и още небето, но то няма да ви каже. А това фактче е интересно, дявол знае какво може да се изгради от него. Ха-ха! Успокойте се, господа, ще ви го открия, глупости ви се въртят в ума. Не знаете с кого имате работа! Вие имате работа с такъв подсъдим, който сам дава показания против себе си, показания в своя вреда! Да, защото аз съм рицар на честта, а вие — не!

Прокурорът преглътна всички подмятания, той само тръпнеше от нетърпение да научи новия факт. Митя точно и подробно им изложи всичко, което се отнасяше до знаците, измислени от Фьодор Павлович за Смердяков, разправи какво именно е означавало всяко почукване на прозореца, дори почука по същия начин върху масата и на въпроса на Николай Парфьонович: значи, и той, Митя, когато е потропал на стареца на прозореца, е потропал именно с този знак, който означава: „Грушенка дойде“ — отговори точно, че именно така е потропал, един вид: „Грушенка дойде.“

— Ето това е, градете сега кулата! — прекъсна Митя и пак се отвърна от тях презрително.

— И за тия знаци сте знаели само покойният ви родител, вие и слугата Смердяков? И никой друг? — още веднъж се осведоми Николай Парфьонович.

— Да, слугата Смердяков и още само небето. Запишете и за небето; не е лошо да се запише. Пък и на вас самите ще ви потрябва Бог.

И почнаха, разбира се, да записват, но докато записваха, прокурорът изведнъж, сякаш съвсем внезапно му беше хрумнало, изрече:

— Но щом е знаел за тези знаци и Смердяков, а вие решително отхвърляте от себе си всякакво обвинение за смъртта на вашия баща, тогава да не би той да е чукнал условните знаци, да е накарал баща ви да му отвори, а след това да е… извършил престъплението?

Митя го изгледа с дълбоко подигравателен и в същото време страшно омразен поглед. Той го гледа дълго и мълчаливо, така че прокурорът взе да примига.

— Пак хванахте лисицата! — рече най-сетне Митя. — Затиснахте я тая мръсница за опашката, хе-хе! Съвсем сте ми ясен, господин прокурор! Мислехте, че веднага ще скоча, ще се хвана за това, което ми подсказвате, и ще почна да крещя, колкото ми глас държи: „Ах, това е Смердяков, той е убиецът!“ Признайте, че така помислихте, признайте, и тогава ще продължа.

Но прокурорът не призна. Той мълчеше и чакаше.

— Излъгахте се, няма да крещя против Смердяков! — каза Митя.

— И ни най-малко не го подозирате?

— А вие подозирате ли го?

— Подозирахме и него.

Митя заби очи в пода.

— Шегата настрана — заговори той мрачно, — слушайте: от самото начало, почти веднага след като одеве излязох при вас иззад тази завеса, ми мина вече тази мисъл: „Смердяков!“ Седях тук пред масата и виках, че съм невинен за тази кръв, а все си мислех: „Смердяков!“ И Смердяков не ми излизаше от ума. Най-сетне сега внезапно помислих същото: „Смердяков!“, но само за секунда: веднага след това помислих: „Не, не е Смердяков!“ Не е негова работа това, господа!

— Не подозирате ли в такъв случай друго някое лице? — предпазливо попита Николай Парфьонович.

— Не знам кой или кое лице, небесна сила или сатаната, но… не е Смердяков! — решително отсече Митя.

— Но защо така категорично и така настоятелно твърдите, че не е той?

— По убеждение. По впечатление. Затова, защото Смердяков е човек с най-долна природа и страхливец. Той е не страхливец, ами съвкупност на всички двуноги страхливци на света, взети заедно. Него кокошка го е раждала. Като говореше с мене, винаги трепереше да не би да го убия, когато в същност не съм и вдигал ръка срещу него. Падал ми е в краката и е плакал, целувал е ей тези мои обуща, като буквално ме е молил „да не го плаша“. Чувате ли: „Да не го плаша“ — каква е тая дума? А аз дори съм проявявал щедрост към него. Той е болезнена кокошка с епилептични припадъци и със слаб ум, която осемгодишно дете може да смаже. Нима това е натура? Не е Смердяков, господа, при това той не обича и парите, не приемаше подаръци от мене… Пък и защо му е да убива стареца? Че той може би е негов син, незаконен син, знаете ли това?

— Чували сме тази легенда. Но и вие сте син на вашия баща, а сте говорили на всички, че искате да го убиете.

— Камък в моята градина! И камък долен, мръсен! Не ме е страх! О, господа, може би е много подло за вас да ми казвате това в очите! Подло е, защото аз самият ви го казах. Не само исках, но и можех да го убия, пък и доброволно се наклеветих, че насмалко да го убия! Но нали все пак не го убих, нали моят ангел-хранител ме спаси — това именно вие не сте взели пред вид… И затова е подло от ваша страна, подло! Защото аз не съм го убил, не съм го убил, не съм го убил! Чувате ли, прокуроре: не съм го убил!

Той почти се задушаваше. През цялото време на разпита досега не беше изпадал в такова вълнение.

— А какво ви каза той, Смердяков, господа? — попита изведнъж накрая, след като помълча малко. — Мога ли да ви попитам това?

— Вие можете да ни питате за всичко — отговори прокурорът студено и строго, — за всичко, което се отнася до фактическата страна на случая, а ние, повтарям, дори сме длъжни да ви отговорим на всеки въпрос. Намерихме слугата Смердяков, за когото питате, да лежи в безсъзнание на леглото си в извънредно силен, може би десети поред епилептичен припадък. Медикът, който беше с нас, освидетелствува болния и ни каза дори, че може да не доживее и до сутринта.

— Но в такъв случай баща ми го е убил дяволът! — изведнъж изрече Митя, като че ли и до този миг е продължавал да се пита: „Смердяков ли е, или не е Смердяков?“

— Ние ще се върнем по-късно на тоя факт — реши Николай Парфьонович, — а сега не бихте ли желали да продължите показанията си?

Митя помоли за малка почивка. Любезно му позволиха. След като почина, той продължи. Но очевидно му беше тежко. Беше измъчен, оскърбен и разбит душевно. При това прокурорът сега вече сякаш нарочно почна постоянно да го дразни със заяждания за „дреболии“. Щом Митя описа как се качил на оградата и как ударил с чукалото по главата Григорий, който се вкопчил в левия му крак, и веднага след това скочил при поваления, прокурорът го спря и го помоли да опише по-подробно как е бил на оградата. Митя се учуди.

— Ей така на бях се качил, бях възседнал оградата, единият крак — отсам, другият — оттатък…

— А чукалото?

— Чукалото в ръцете.

— Не в джоба ви? Толкова подробно го помните? Е, и после силно ли замахнахте с ръка?

— Трябва да е било силно, но защо ви е това?

— Не бихте ли могли да седнете на стола точно както тогава на оградата, и да ни представите нагледно за по-ясно как и накъде сте замахнали, на коя страна?

— Но вие подигравате ли ми се? — попита Митя и високомерно изгледа разпитващия, но на онзи не му мигна окото. Митя нервно се обърна, възседна стола и замахна с ръка:

— Ето така го ударих! Ето така го убих! Какво още искате?

— Благодаря ви. Ще бъдете ли така добър сега да обясните: защо в същност скочихте долу, с каква цел и какво в същност имахте пред вид?

— Е, по дяволите… скочих при поваления… Не знам защо!

— Макар че сте били в такова вълнение? И сте бягали?

— Да, във вълнение и бягах.

— Искали сте да му помогнете?

— Какво ще му помагам… А може и за да му помогна, не помня.

— Не бяхте на себе си? Тоест сте били дори в някакво безпаметство?

— О, не, в никакво безпаметство, помня всичко. Всичко от игла до конец. Скочих да го видя и му бърсах с кърпа кръвта.

— Видяхме вашата кърпа. Надявали сте се да съживите поваления от вас?

— Не знам дали съм се надявал. Просто исках да се убедя жив ли е, или не.

— А, искали сте да се убедите! Е, и какво?

— Не съм медик, не можах да разбера. Побягнах, като мислех, че съм го убил, а ето че той се съживил.

— Прекрасно — завърши прокурорът. — Благодаря ви. Само това ми трябваше. Бъдете така добър да продължите по-нататък.

Уви, на Митя и през ум не му мина да разкаже, макар да помнеше това, че тогава скочи от съжаление и като застана над убития, изрече дори няколко жалки думи: „Изпати си старецът, няма що, е, да лежи.“ А прокурорът извади само едно заключение, че той е скочил „в такъв момент и в такова вълнение“ само с цел да се убеди напълно дали е жив, или единственият свидетел на неговото престъпление. И че следователно каква е била силата, решителността, хладнокръвието и съобразителността на този човек дори в такъв момент… и пр., и пр. Прокурорът беше доволен: „Ядосах болезнения човек с «дреболиите» и той се издаде.“

Митя продължи по-нататък с усилие. Но веднага беше спрян пак, сега вече от Николай Парфьонович:

— Но как можахте да влезете при слугинята Федося Маркова, като са ви били толкова окървавени ръцете и както се оказа после, и лицето?

— Но аз тогава изобщо не съм забелязал, че съм целият в кръв! — отговори Митя.

— Това е правдоподобно, така става обикновено — спогледаха се прокурорът и Николай Парфьонович.

— Именно не забелязах, прекрасно го казахте, господин прокурор — одобри изведнъж и Митя.

Но по-нататък започна историята на внезапното решение на Митя да се „отстрани“ и „да остави щастливите да вървят“. И той сега съвсем не можеше както одеве да се реши пак да разкрива сърцето си и да разказва за „царицата на душата си“. Не му даваше сърце пред тия студени хора, които се „впиваха в него като дървеници“. И затова на повторните въпроси заяви кратко и остро:

— И реших да се самоубия. Защо трябваше да живея: този въпрос дойде от само себе си. Дошъл беше нейният предишен, безспорен, нейният оскърбител, но той беше дошъл с любов след петте години, за да изкупи със законен брак обидата. И аз разбрах, че всичко е свършено за мене… А зад мен — позор и ето тази кръв, кръвта на Григорий… Защо да живея! И отидох да откупя заложените пистолети, за да ги приготвя и на разсъмване да си вкарам един куршум в главата…

— А през нощта гуляй на провала?

— През нощта гуляй на провала. Но, по дяволите, господа, свършвайте по-скоро. Наистина исках да се застрелям ей тук, наблизо, и щях да свърша към пет сутринта, а в джоба си приготвих и писъмце, написах го у Перхотин, след като заредих пистолета. Ето писъмцето, четете. Не го разказвам заради вас! — прибави изведнъж презрително. Извади от джоба на жилетката листчето и го захвърли на масата; следователите го прочетоха с любопитство и както му е редът, го приложиха към делото.

— А ръцете си все още не се сещахте да умиете, дори като отивахте у господин Перхотин? Не се бояхте, значи, от подозрения?

— Какви подозрения? Който ще да ме подозира — беше ми все едно, щях да дойда тук в пет часа сутринта да се застрелям и нищо нямаше да успеят да направят. Защото, ако не беше случаят с баща ми, вие нищо нямаше да научите и нямаше да дойдете тук. О, това дяволът го е направил, дяволът е убил баща ми, чрез дявола и вие тъй скоро научихте! И как успяхте да дойдете толкова бързо? Чудо, фантазия!

— Господин Перхотин ни съобщи, че вие, като сте влезли при него, сте държали в ръцете си… в окървавените си ръце… пари… много пари… цяла пачка по сто рубли, и че момчето, слугата му, също видяло това!

— Така е, господа, доколкото си спомням, така беше.

— Сега се явява едно малко въпросче. Не можете ли да ни съобщите — извънредно меко започна Николай Парфьонович — откъде сте намерили изведнъж толкова пари, когато от случая се вижда, като се пресметне времето дори, че не сте си ходили в къщи?

Прокурорът се понамръщи от въпроса, поставен така направо, но не прекъсна Николай Парфьонович.

— Не, не съм си ходил у дома — отговори Митя, наглед доста спокоен, но с поглед в земята.

— Позволете в такъв случай да повторя въпроса — продължи Николай Парфьонович някак подмолно. — Откъде сте могли изведнъж да намерите такава сума, когато според собственото ви признание в пет часа същия ден…

— Съм имал нужда от десет рубли и съм заложил пистолетите си при Перхотин, сетне съм ходил при Хохлакова да искам три хиляди рубли, но тя не ми е дала, и прочие и прочие — остро го прекъсна Митя, — и ето, господа, бил съм без пари, а изведнъж се явяват хиляди, а? Но знаете ли, господа, вие двамата сега се страхувате: ами ако не каже откъде ги е взел? Така е: няма да кажа, господа, познахте, няма да чуете това — отсече изведнъж Митя извънредно решително. Следователите помълчаха малко.

— Разберете, господин Карамазов, че за нас е изключително необходимо да знаем това — тихо и смирено рече Николай Парфьонович.

— Разбирам и въпреки това няма да кажа.

Намеси се и прокурорът и пак напомни, че разпитваният, разбира се, може да не отговаря на въпросите, ако смята това по-изгодно за себе си, и т.н., но като се има пред вид каква вреда може да си докара заподозреният със своето премълчаване и особено при въпроси от такава важност, която…

— И тъй нататък, господа, и тъй нататък! Стига толкова, тази песен вече я чух! — пак ги прекъсна Митя. — Сам разбирам колко е важно всичко и че това е най-същественият параграф, но въпреки това няма да кажа.

— Какво от това, то не е наша работа, а ваша, сам ще си навредите — нервно отбеляза Николай Парфьонович.

— Вижте какво, господа, шегата настрана — впери очи Митя и твърдо изгледа и двамата. — Аз още от самото начало предчувствувах, че по този параграф няма да се разберем. Но в началото, когато започнах да давам показания, всичко това беше в далечна мъгла, всичко плаваше и аз дори бях толкова прост, че започнах с предложение за „взаимно доверие помежду ни“. Сега сам виждам, че такова доверие не можеше да съществува, защото все пак щяхме да стигнем до тази проклета ограда! И ето че стигнахме. Не може — и толкова! Впрочем аз не ви обвинявам, и вие не можете да ми вярвате, разбирам това!

Той мрачно замълча.

— А не бихте ли могли, без да нарушавате ни най-малко вашето решение да премълчите най-главното, не бихте ли могли същевременно поне малко да загатнете: какви толкова силни мотиви биха могли да ви накарат да мълчите в този така опасен за вас момент на днешните показания?

Митя тъжно и някак замислено се усмихна.

— Аз съм много по-добър, отколкото мислите, господа, ще ви кажа защо и ще ви загатна, макар че не заслужавате това. Затова го премълчавам, господа, защото тук е позорът за мене. В отговора на въпроса: откъде съм взел тези пари, за мене има такъв позор, с който не би могло да се сравнява дори и убийството, и ограбването на баща ми, ако аз го бях убил и ограбил. Ето защо не мога да говоря. Заради този позор не мога. Но какво, господа, искате да запишете това?

— Да, ще го запишем — измънка Николай Парфьонович.

— Не би трябвало да го записвате, за „позора“. Казах ви го само от душевна доброта, а можех и да не го казвам, аз, така да се каже, ви го подарих, а вие веднага — черно на бяло. Но пишете, пишете, каквото искате — презрително и с погнуса завърши той, — не се боя от вас и… се гордея пред вас.

— А не бихте ли ни казали за какво все пак се отнася този позор? — смотолеви Николай Парфьонович.

Прокурорът ужасно се намръщи.

— Не, не, c’est fini[6], не се мъчете. Пък и не си заслужава да се мърся. И без това се омърсих от вас. Не заслужавате, нито вие, нито никой… Стига толкова, господа, прекратявам.

Това беше казано съвсем категорично. Николай Парфьонович престана да настоява, но от погледите на Иполит Кирилович моментално успя да забележи, че той все още не губи надежда.

— Не можете ли поне да кажете: каква беше сумата в ръцете ви, когато влязохте с нея при господин Перхотин, тоест точно колко рубли?

— И това не мога да кажа.

— На господин Перхотин, струва ми се, сте казали за три хиляди рубли, които уж сте получили от госпожа Хохлакова.

— Може да съм казал. Стига, господа, няма да кажа колко бяха.

— Ако обичате в такъв случай да опишете как тръгнахте за насам и всичко, което сте правили тук.

— Ох, за това можете да попитате всички тука. Но впрочем, моля, и аз ще ви разправя.

Той разказа, но ние няма да предаваме разказа му. Разказваше сухо и накратко. За възторзите на любовта си изобщо не каза нищо. Разправи обаче как решителността му да се застреля минала „пред вид някои нови факти“. Той разказваше, без да се мотивира, без да се впуска в подробности. Пък и следователите не го тормозиха много този път: ясно беше, че и за тях сега не е това най-важното.

— Ще проверим всичко това, ще се върнем на всичко това още веднъж при разпита на свидетелите, който ще стане, разбира се, във ваше присъствие — завърши разпита Николай Парфьонович. — А сега позволете да ви помоля да извадите тук, на масата, всички вещи, които имате у себе си, а главно всичките пари, с които разполагате сега.

— Парите ли, господа? Заповядайте, разбирам, че трябва. Учудвам се дори как не се поинтересувахте по-рано. Вярно, че няма къде да ида, ето ме пред вас. Заповядайте, ето моите пари, пребройте ги и ги вземете, това е всичко, струва ми се.

Той извади всичко от джобовете си, дори дребните пари, двадесет копейки извади от джоба на жилетката си. Преброиха парите, излязоха осемстотин тридесет и шест рубли и четиридесет копейки.

— Това ли е всичко? — попита следователят.

— Това е.

— Вие благоволихте да кажете преди малко, когато давахте показанията си, че в дюкяна на Плотникови сте оставили триста рубли, на Перхотин сте дали десет, на каруцаря двадесет, тук сте загубили на карти двеста, после…

Николай Парфьонович изброи всичко. Митя на драго сърце му помогна. Припомниха си и включиха в сметката всяка копейка. Николай Парфьонович направи набързо сметка.

— С тези осемстотин излиза, че първоначално сте имали общо към хиляда и петстотин рубли?

— Така излиза — отряза Митя.

— Защо тогава всички твърдят, че са били много повече?

— Нека твърдят.

— Пък и вие самият твърдяхте.

— И аз самият твърдях.

— Ние пак ще проверим всичко това от показанията на неразпитваните още други лица; за парите си не се безпокойте, те ще се пазят, където трябва, и ще бъдат на ваше разположение, след като привърши всичко… започнато… ако се окаже или, с други думи, се докаже, че имате неоспоримо право върху тях. Да, а сега…

Николай Парфьонович изведнъж стана и твърдо заяви на Митя, че е „принуден и длъжен“ да направи най-подробен, най-точен оглед „както на дрехите ви, така и на всичко друго“…

— Заповядайте, господа, ще си обърна всички джобове, ако искате.

И той наистина започна да си обръща джобовете.

— Необходимо е дори да си свалите дрехите.

— Как? Да се съблека? Фу, дявол го взел! Но претърсете ме така! Не може ли така?

— В никакъв случай, Дмитрий Фьодорович. Трябва да си съблечете дрехите.

— Както искате — мрачно се подчини Митя. — Само, моля ви се, не тук, а зад завесата. Кой ще ме претърсва?

— Разбира се, зад завесата — наведе глава Николай Парфьонович в знак на съгласие. Личицето му изрази дори особена важност.

VI. Прокурорът хваща Митя

Започна се нещо съвсем неочаквано и чудно за Митя. Само преди минута той в никакъв случай не би могъл да допусне, че някой може така да се отнесе с него, Митя Карамазов! Главно, стана нещо унизително, а от тяхна страна „високомерно и презрително към него“. Дето го накараха да си съблече сюртука, нищо, но те го помолиха да продължава да се съблича. И не че го помолиха, ами в същност му заповядаха; той прекрасно разбра това. От гордост и презрение се подчини изцяло и без дума да каже. Зад завесата влезе освен Николай Парфьонович и прокурорът, присъствуваха и няколко селяни, „разбира се, за сила — помисли си Митя, — а може би и за нещо друго“.

— Как, и ризата ли да съблека? — остро попита той, но Николай Парфьонович не му отговори: те с прокурора бяха задълбочени в разглеждане на сюртука, панталона, жилетката и фуражката и явно и двамата бяха много заинтригувани от огледа: „Никак не се церемонят — мина му през ум, — не спазват дори необходимата любезност.“

— Втори път ви питам: трябва ли, или не, да си събличам ризата? — проговори той още по-остро и по-сърдито.

— Не се безпокойте, ще ви уведомим — отговори дори някак началнически Николай Парфьонович. Поне на Митя така му се стори.

В това време следователят и прокурорът старателно се съвещаваха нещо шепнешком. На сюртука, особено от лявата страна отзад, откриха грамадни петна кръв, засъхнали, закоравели и още не съвсем размачкани. На панталона също. Николай Парфьонович освен това собственоръчно в присъствието на свидетелите опипа с пръсти яката, маншетите и всички ръбове на сюртука и панталона, очевидно търсейки нещо — разбира се, пари. Най-вече, те не криеха от Митя подозрението, че той е могъл и е бил способен да зашие пара в дрехите си. „Това вече съвсем като с крадец, а не като с офицер“ — изръмжа той на себе си. При това съобщаваха помежду си мислите си пред него със странна откровеност. Например писарят, който също се беше озовал зад завесата и току се въртеше и прислужваше, обърна внимание на Николай Парфьонович върху фуражката, която също опипаха. „Спомнете си Гриденко, писаря — отбеляза деловодителят, — лятос отиде да вземе заплатите на цялата канцелария, а като се върна, заяви, че се бил напил и загубил парите — и къде се намериха? Ето в тия кантове на фуражката, сторублевите банкноти бяха завити на тръбички и зашити в кантовете.“ Случая с Гриденко помнеха много добре и следователят, и прокурорът и затова сложиха настрана фуражката на Митя и решиха, че всичко това трябва после да се прегледа още веднъж основно, а и всички дрехи.

— Чакайте — викна изведнъж Николай Парфьонович, като забеляза обърнатия навътре десен маншет на десния ръкав на ризата, цял облян с кръв. — Чакайте, какво е това, кръв?

— Кръв — отсече Митя.

— Тоест каква кръв… и защо ръкавът е подгънат навътре?

Митя разказа как си беше оцапал маншета, докато се занимаваше с Григорий, и беше подгънал ръкава си навътре още у Перхотин, когато си миеше ръцете.

— И ризата ви ще трябва да се вземе, това е много важно… за веществено доказателство. — Митя се изчерви и освирепя.

— Че как, гол ли да остана? — извика той.

— Не се безпокойте… Ще ви оправим някак, а сега направете си труда да събуете и чорапите.

— Да не се шегувате? Наистина ли е толкова необходимо? — И очите на Митя пламнаха.

— Не ни е до шеги! — строго го сряза Николай Парфьонович.

— Е, щом трябва… аз… — замърмори Митя и като седна на леглото, почна да си събува чорапите. Беше му непоносимо срамно: всички облечени, а той съблечен и — колкото и да е странно — като се съблече, той самият сякаш се почувствува виновен пред тях и главно, беше почти съгласен, че наистина изведнъж е станал по-долен от всички тях и че сега те вече имат пълното право да го презират. „Ако всички са съблечели, няма нищо срамно, но само един да е съблечен и всички да го гледат — позор! — непрекъснато се въртеше в ума му. — Все едно че сънувам, понякога насън съм изпитвал такива позори над себе си.“ Но да си събуе чорапите му беше дори особено мъчително: те бяха твърде нечисти, пък и долните му дрехи, и сега всички видяха това. А най-вече, той самият не обичаше краката си, кой знае защо цял живот беше смятал големите пръсти на двата си крака уродливи, особено единия на десния крак, с груб, плосък и някак закривен навътре нокът и ето сега всички ще го видят. От непоносим срам той изведнъж стана още по-груб и вече нарочно сам си смъкна ризата.

— Не искате ли още на някое място да потърсите, ако не ви е срам?

— Не, засега няма нужда.

— Ами аз така ли ще стоя гол? — свирепо продължи той.

— Да, засега това е необходимо… Направете си труда малко да поседнете, можете да вземете от леглото одеялото и да се завиете, а пък аз… аз ще уредя всичко това.

Показаха всички вещи на свидетелите, съставиха акт за огледа и най-сетне Николай Парфьонович излезе, а дрехите бяха изнесени след него. Иполит Кирилович също излезе. С Митя останаха само селяните и те стояха мълчаливо втренчени в него. Митя се загърна в одеялото, стана му студено. Голите му нозе стърчаха навън и той все не можеше да издърпа одеялото така, че да ги покрие. Николай Парфьонович, кой знае защо, се забави дълго време, „изтезателно дълго“, „има ме за някакво пале“ — скърцаше със зъби Митя. „Това нищожество прокурорът, и той излезе, сигурно от презрение, отврати се да ме гледа гол.“ Митя все пак мислеше, че някъде там ще прегледат дрехите му и ще ги върнат. Но какво беше неговото негодувание, когато Николай Парфьонович най-сетне се появи със съвсем други дрехи, които носеше след него един селянин.

— На ви дрехи — нахално рече той, очевидно много доволен от успеха на своята мисия. — Господин Калганов ги жертвува за този интересен случай, а също и една чиста риза. За щастие всичко това се намери в куфара му. Долните дрехи и чорапите можете да си запазите.

Митя кипна страшно.

— Не искам чужди дрехи — изкрещя той заплашително, — дайте ми моите!

— Невъзможно.

— Дайте ми моите, по дяволите Калганов, и дрехите му, и той самият!

Дълго го убеждаваха. И криво-ляво го успокоиха. Внушиха му, че понеже дрехите му са зацапани с кръв, трябва да се „приложат към веществените доказателства“, а да му ги оставят сега да ги облече „нямат дори право… тъй като не се знае как ще завърши делото“. Митя най-сетне се опита да го разбере. Той мрачно млъкна и почна да се облича бързо. Отбеляза само, докато се обличаше, че тия дрехи са по-скъпи от неговите стари дрехи и че не би искал да ги „ползува“. Освен това „унизително тесни. Шут ли ще представлявам с тях, или какво… за ваше наслаждение!“

Пак му внушиха, че и сега преувеличава, че господин Калганов, макар и да е по-висок от него, но разликата е малка и може би само панталонът ще му бъде малко дълъг. Но сюртукът се оказа наистина тесен в раменете.

— Дявол да го вземе, не мога дори да се закопчая — пак замърмори Митя, — моля ви се, бъдете така добри и още сега съобщете от мое име на господин Калганов, че не съм му искал дрехите и че аз самият приличам с тях на шут.

— Той много добре разбира това и съжалява… тоест не за дрехите си, а за целия тоя случай… — измънка Николай Парфьонович.

— Плюя на неговите съжаления! Е, сега къде? Или все тук ще седя?

Помолиха го да излезе пак в „онази стая“. Митя излезе свъсен от злоба и се мъчеше да не гледа никого. С чуждите дрехи се чувствуваше съвсем опозорен, дори пред тези селяци и пред Трифон Борисович, чието лице внезапно се мярна, кой знае защо, на вратата и изчезна. „Дойде да погледне чучелото“ — помисли си Митя. Той седна пак на предишния си стол. Привиждаше му се нещо кошмарно и нелепо, струваше му се, че не е с ума си.

— Е, какво сега, ще ме биете с пръчки ли, то друго вече не остана — изръмжа на прокурора. Към Николай Парфьонович вече не желаеше и да се обърне, сякаш не благоволяваше дори да говори с него. „Прекалено внимателно разглеждаше чорапите ми и дори заповяда, подлецът, да ги обърнат наопаки и го направи нарочно, за да покаже пред всички колко ми е нечисто бельото!“

— Сега ще трябва да минем към разпита на свидетелите — рече Николай Парфьонович сякаш в отговор на въпроса на Дмитрий Фьодорович.

— Да — рече прокурорът замислен, сякаш също обмисляше нещо.

— Ние, Дмитрий Фьодорович, направихме каквото можахме във ваш интерес — продължи Николай Парфьонович, — но след като получихме от ваша страна толкова решителен отказ да ни обясните произхода на сумата, която имате у себе си, ние в дадения случай…

— Този пръстен на ръката ви какъв е? — изведнъж го прекъсна Митя, сякаш се отърси от някаква мисъл, и посочи единия от трите големи пръстена, които украсяваха дясната ръка на Николай Парфьонович.

— Пръстенът ли? — попита с учудване Николай Парфьонович.

— Да, ето този… на средния пръст, с жилчиците, какъв е този камък? — някак нервно като упорито дете настояваше Митя.

— Това е млечен топаз — усмихна се Николай Парфьонович, — ако искате да го разгледате, ще го сваля…

— Не, не, недейте го сваля! — свирепо извика Митя, който изведнъж се опомни и се ядоса на себе си. — Недейте го сваля, не трябва… По дяволите… Господа, вие омърсихте душата ми! Нима мислите, че ще крия от вас, ако наистина съм убил баща си, ще извъртам, ще лъжа и ще се прикривам? Не, не е такъв Дмитрий Карамазов, той не би понесъл това и ако бях виновен, кълна ви се, нямаше да чакам вашето пристигане тук и изгрев слънце, както мислех отначало, а щях да се гръмна много по-рано, още преди съмване! Чувствувам това сега по себе си. За двадесет години живот не бих могъл да науча толкова, колкото научих през тази проклета нощ!… И такъв ли, такъв ли бих бил аз през тая нощ и в тая минута сега; седнал с вас — така ли бих говорил, така ли бих се движил, така ли бих гледал вас и света, ако наистина бях отцеубиец, след като дори това случайно убийство на Григорий не ми даваше мира цялата нощ — не от страх, о, не само от страх пред вашето наказание! Позорът! И вие искате на такива присмехулници като вас, които нищо не виждат и на нищо не вярват, слепи къртици и присмехулници, да разкрия и да разкажа и за друга моя подлост, за нов позор, дори това да ме спаси от вашето обвинение? Не, по-добре каторга! Онзи, който е отворил вратата на баща ми и е влязъл оттам, той го е убил, той го е обрал. Кой е той, тъна в догадки и се измъчвам, но не е Дмитрий Карамазов, да знаете — това е всичко, което мога да ви кажа, и стига, не ме разпитвайте повече… Заточете ме, убийте ме, но не ме дразнете повече. Аз млъквам. Викайте вашите свидетели!

Митя изговори своя неочакван монолог, сякаш вече твърдо решил да млъкне окончателно. Прокурорът през цялото време го гледаше и щом той млъкна, с най-студен и спокоен зид каза, като да говореше нещо най-обикновено.

— Тъкмо по повод на тази отворена врата, за която току-що споменахте, можем да ви съобщим сега именно едно извънредно интересно и крайно важно за нас и за вас показание на ранения от вас старец Григорий Василиев. Той ясно и категорично ни предаде, когато дойде на себе си, в отговор на нашите разпитвания, че още когато излязъл на стълбите и чул шум в градината, решил да влезе там през вратичката, която била отворена, и като влязъл в градината, още преди да ви забележи, че бягате в тъмнината, както вече ни съобщихте, откъм отворения прозорец, на който сте видели баща си, той, Григорий, хвърлил поглед наляво и забелязал наистина този отворен прозорец, но забелязал в същото време много по-близо до себе си и широко отворената врата, за която заявихте, че през цялото време, докато сте били в градината, е била затворена. Няма да скрия от вас, че самият Василиев категорично твърди и свидетелствува, че вие трябва да сте избягали през вратата, макар че той, разбира се, не ви е видял с очите си, как бягате оттам, защото в първия момент, когато ви е забелязал, вие сте били вече на известно разстояние от него, всред градината, и сте бягали към оградата…

Още по средата на речта му Митя скочи от стола си.

— Глупости! — извика той в изстъпление. — Нагла лъжа! Той не е могъл да види отворена вратата, защото тя беше тогава затворена… Лъже!

— Длъжен съм да ви повторя, че неговото показание е категорично. Няма колебания. И държи на него. Няколко пъти го питахме за това.

— Точно така, аз няколко пъти го питах! — потвърди е жар и Николай Парфьонович.

— Не е вярно, не е вярно! Това е или клевета против мене, или халюцинация на луд човек — продължи да крещи Митя, — чисто и просто обезумял, окървавен, от раната му се е сторило, когато се е свестил… Той просто бълнува.

— Да, но той е забелязал отворената врата не когато се е свестил от раната, а много по-рано, когато е влизал в градината откъм пристройката.

— Но това не е вярно, не е, не може да бъде! Клевети ме от злоба… Не е могъл да види… Аз не изтичах от вратата — задъхваше се Митя.

Прокурорът се обърна към Николай Парфьонович и внушително му каза:

— Покажете го!

— Познат ли ви е този предмет? — И Николай Парфьонович изведнъж сложи на масата един голям канцеларски плик от дебела хартия, на който се виждаха още трите запазени печата от червен восък. Самият плик беше празен и от едната страна разкъсан. Митя се изцъкли.

— Това е… това е, изглежда, пликът на баща ми — измърмори той, — същият, в който са били ония три хиляди… и ако има надпис, момент: „на пиленцето“… ето: три хиляди — извика той, — трите хиляди, виждате ли?

— Как не, виждаме, но пари вече не намерихме в него, той беше празен и захвърлен на земята до леглото зад паравана.

Няколко секунди Митя остана слисан.

— Господа, Смердяков е! — изкрещя той изведнъж с всичка сила. — Той го е убил, той го е ограбил! Само той знаеше къде е скрит пликът на стареца… Той е, сега е ясно!

— Но за плика сте знаели и вие, и това, че е под възглавницата.

— Никога не съм знаел: никога не съм го виждал, за пръв път сега го виждам, по-рано само бях чувал от Смердяков… Само той знаеше къде го крие старецът, аз не знаех… — съвсем се задъхваше Митя.

— Обаче вие самият ни казахте преди малко, че пликът бил под възглавницата на покойния ви родител. Вие точно така казахте, под възглавницата, значи, знаели сте къде е бил.

— Така сме го записали! — потвърди Николай Парфьонович.

— Глупост, нелепост! Изобщо не съм знаел, че е бил под възглавницата. Пък може и да не е бил под възглавницата… Какво казва Смердяков? Питахте ли го къде е бил пликът? Какво казва Смердяков? Това е най-важното… А аз нарочно говорих против себе си… Аз ви излъгах, без да мисля, че е бил под възглавницата, а вие сега… Нали знаете — изтърве ти се от езика — и кажеш. А знаеше само Смердяков, единствен Смердяков и никой друг!… Той и на мене не откри къде е пликът! Но това е тон, той е; несъмнено той го е убил, това сега ми е ясно като бял ден — викаше във все по-голямо изстъпление Митя, като се повтаряше несвързано, горещеше се и се ожесточаваше. — Разберете това и го арестувайте по-скоро, по-скоро… Именно той го е убил, когато аз съм избягал и докато Григорий е бил в несвяст, сега е ясно… Той е дал знака и баща ми му е отворил… Защото единствен той знаеше знаците, а без знак баща ми никому не би отворил…

— Но вие пак забравяте едно обстоятелство — все тъй сдържано, но сякаш вече тържествувайки, го прекъсна прокурорът, — че не е имало нужда да се дават знаци, след като вратата е била вече отворена още докато сте били в градината…

— Вратата, вратата. — заповтаря Митя, безмълвно впи очи в прокурора и се отпусна пак безсилен на стола. Всички млъкнаха.

— Да, вратата!… Това е фантом! Бог е против мене! — извика той, вече съвсем несмислено вгледан пред себе си.

— Ето, виждате ли — важно проговори прокурорът, — и разсъдете сега сам, Дмитрий Фьодорович: от една страна, това показание за отворената врата, през която сте избягали, което тежи и на вас, и на нас. От друга страна — необяснимото, упорито и почти ожесточено ваше премълчаване относно произхода на парите, които неочаквано са се появили у вас, след като три часа по-рано, според собственото ви показание, сте заложили пистолетите си, за да получите само десет рубли! След всичко това решете сам: на какво да вярваме и на кое да се спрем? И не ни се сърдете, че сме „студени циници и присмехулници“, които не са в състояние да вярват в благородните пориви на вашата душа… Разберете все пак и нашето положение…

Митя беше в невъобразимо вълнение, той пребледня.

— Добре! — извика той изведнъж. — Ще ви открия моята тайна, ще ви открия откъде съм взел парите!… Ще открия позора, за да не виня после нито вас, нито себе си…

— И повярвайте, Дмитрий Фьодорович — подхвана Николай Парфьонович с някакъв умилен и радостен гласец, — че всяко искрено и пълно ваше признание, направено именно в тая минута, може впоследствие да повлияе за неимоверно облекчаване на вашата участ и дори нещо повече…

Но прокурорът го побутна леко под масата и той успя навреме да се спре. Митя в същност не го и слушаше.

VII. Голямата тайна на Митя. Освиркан

— Господа — започна той все така развълнуван, — тези пари… аз искам да се изповядам напълно… тези пари бяха мои.

Прокурорът и следователят чак облещиха очи, те ни най-малко не очакваха това.

— Как така ваши — измърмори Николай Парфьонович, — след като в пет часа следобед според собственото ви признание…

— Е, по дяволите пет часа следобед и собственото ми признание, не е там работата сега! Тези пари бяха мои, мои, тоест крадени мои… тоест не мои, а крадени, аз ги бях откраднал, те бяха хиляда и петстотин рубли и бяха в мене, през цялото време бяха в мене…

— Но откъде ги бяхте взели?

— От врата си, господа, ги взех, от врата си… ето от същия ей този мой врат… Тук бяха, на врата ми, зашити в едно парцалче, и висяха на врата ми отдавна, вече около месец ги носех на врата си заедно със срама и позора!

— Но от кого ги бяхте… присвоили?

— Искахте да кажете: „откраднали“? Казвайте сега думите направо. Да, аз смятам, че все едно ги бях откраднал, а ако искате, наистина ги бях „присвоил“. Но според мене откраднал. А снощи вече съвсем ги откраднах.

— Снощи? Но току-що казахте, че от около месец сте ги били… взели!

— Да, но не от баща ми, не от баща ми, не се безпокойте, не съм ги откраднал от баща ми, а от нея. Оставете ме да разкажа и не ме прекъсвайте. Толкова е тежко. Вижте какво: преди един месец ме повика Катерина Ивановна Верховцева, бившата ми годеница… Познавате ли я?

— Как не, моля ви се.

— Знам, че я познавате. Благородна душа, най-благородната от благородните, но мене ме мрази отдавна вече, о, отдавна, отдавна… и заслужено, заслужено ме мрази!

— Катерина Ивановна ли? — попита с учудване следователят. Прокурорът също ужасно се ококори.

— О, не произнасяйте името й всуе! Аз съм подлец, че я излагам. Да, аз виждах, че ме мрази… отдавна… още от първия път, още оттогава, у дома, в моята квартира… Но стига, стига толкова, това вие дори не сте достойни да знаете, това съвсем не трябва… А трябва само това, че тя ме извика преди един месец, даде ми три хиляди рубли, за да ги изпратя на сестра й и още една сродница в Москва (като че ли не можеше тя да ги изпрати!), а аз… това беше точно в онзи съдбоносен час от моя живот, когато аз… с една дума, когато току-що се бях влюбил в друга, в нея, сегашната, тази, която задържахте сега там, долу, Грушенка… аз я доведох тогава тук, в Мокрое, и прогулях тук за два дни половината от тия проклети три хиляди, тоест хиляда и петстотин, а другата половина запазих за себе си. И ето тези хиляда и петстотин, които бях запазил, ги носех на врата си като талисман, а вчера ги разпечатах и ги прогулях. Остатъкът от осемстотин рубли е сега у вас, Николай Парфьонович, това е остатък от вчерашните хиляда и петстотин.

— Чакайте, как така, вие сте прогуляли тук тогава, преди месец, три хиляди рубли, а не хиляда и петстотин, всички го знаят.

— Кой го знае? Кой ги е броил? На кого съм давал да ги брои?

— Моля ви се, та вие самият сте разправяли на всички, че сте прогуляли тогава точно три хиляди рубли.

— Истина е, разправях го, на целия град го приказвах и целият град приказваше, и всички така смятаха, и тук, в Мокрое, също всички смятаха, че са били три хиляди. Но все пак прогулях не три хиляди, а хиляда и петстотин, а другите хиляда и петстотин ги заших; ето така стана, господа, ето откъде са тези вчерашните пари…

— Това е почти фантастично… — изпелтечи Николай Парфьонович.

— Позволете да ви попитам — проговори най-после прокурорът, — не сте ли съобщавали поне на някого това обстоятелство по-рано… тоест че хиляда и петстотин рубли от тези пари сте задържали още тогава, преди един месец?

— На никого не съм го казвал.

— Това е странно. Наистина ли съвсем на никого?

— Съвсем на никого. На никого.

— Но защо е трябвало да криете? Какво ви е накарало да го превърнете в такава тайна? Ще ви обясня по-точно: вие ни открихте най-сетне своята тайна, която според вашите думи била толкова „позорна“, макар че в същност — тоест, разбира се, само относително казано — тази постъпка, тоест именно присвояването на чуждите три хиляди, и без съмнение само временно — тази постъпка, според мене поне, е една постъпка само във висша степен лекомислена, но не толкова позорна, като се вземе освен това под внимание и вашият характер… Е, да речем, дори и много срамна, съгласен съм, но само срамна, все пак не позорна… Тоест искам да кажа, че за тези похарчени от вас три хиляди рубли на госпожа Верховцева мнозина се досещаха през този месец и без вашето признание, аз например бях чувал тази легенда… Михаил Макарович например и той я е чувал. Така че, в края на краищата, това почти вече не е легенда, а клюка на целия град. При това има следи, че и вие самият, ако не се лъжа, сте признавали на някой това, тоест именно че тези пари са от госпожа Верховцева… И затова ми е много чудно, че придавахте досега, тоест до тази минута, такава необикновена тайна на тия запазени според вашите думи хиляда и петстотин рубли и свързвахте тази ваша тайна с някакъв ужас дори… Невероятно е подобна тайна да ви струва толкова мъки да я признаете… защото вие и сега дори викахте, че по-добре каторга, отколкото да си признаете.

Прокурорът млъкна. Той беше се разпалил. Не криеше своя яд, почти злоба, и изля всичко, което му се беше насъбрало, без дори да се грижи за красотата на стила си, тоест несвързано и почти объркано.

— Позорът не беше в хиляда и петстотинте рубли, а в това, че запазих тези хиляда и петстотин рубли от онези три хиляди — твърдо произнесе Митя.

— Но какво — усмихна се нервно прокурорът, — какво позорно има в това, че от взетите вече безсрамно, или щом така желаете, и позорно, три хиляди сте запазили половината по свое усмотрение? По-важното е, че сте присвоили трите хиляди, а не как сте ги разпределили. Впрочем защо именно така сте ги разпределили, тоест запазили сте тази половина? За какво, с каква цел сте направили така, можете ли да ни обясните?

— О, господа, та в целта е именно същността! — извика Митя. — Запазих ги от подлост, тоест от пресметливост, защото пресметливостта в този случай е именно подлост… И цял месец продължи тази подлост!

— Не разбирам.

— Учудвате ме. Но впрочем ще ви обясня пак, наистина може би не разбирате. Вижте какво, следете моята мисъл: аз присвоявам три хиляди рубли, които са поверени на моята чест, гуляя с тях, пропивам ги всичките, сутринта се явявам при нея и казвам: „Катя, виновен съм, аз пропих твоите три хиляди“ — е, какво, хубаво ли е това? Не, не е хубаво, безчестно и малодушно е, звяр и до зверство невъздържан човек, така ли е, така ли е? Но все пак не крадец, нали? Не просто крадец, не, съгласете се! Пропил съм ги, но не съм ги откраднал! Сега втори, още по-чудесен случай, следете мисълта ми, иначе може пак да се объркам — нещо ми се вие свят, — и така, втори случай: пропивам тук само хиляда и петстотин от трите хиляди, тоест половината. На другия ден отивам при нея и занасям другата половина: „Катя, прибери си от мене, мерзавеца и лекомисления подлец, тази половина, защото другата половина я пропих, значи може да пропия и тази, така че да не вляза пак в грях!“ Е, в такъв случай? Всичко, каквото обичате, и звяр, и подлец, но вече не крадец, не напълно крадец, защото, ако съм крадец, положително нямаше да върна половината пари, а щях да присвоя и тях. Тогава тя вижда, че щом е донесъл половината пари, ще върне и другите, тоест пропитите, цял живот ще търси, ще работи, но ще ги намери и ще ги върне. И така, подлец, но не крадец, както искате, но не крадец!

— Да речем, известна разлика има — усмихна се студено прокурорът. — Но странно е все пак, че намирате чак толкова съдбоносна разлика.

— Да, намирам такава съдбоносна разлика! Подлец може да бъде всеки, пък и е комай, но крадец не може да бъде всеки, а само архиподлецът. Не ги мога чак толкова тези тънкости… Само че крадецът е по-подъл от подлеца, това е моето убеждение. Слушайте, аз нося парите цял месец със себе си, още утре мога да реша да ги върна, и вече не съм подлец, но не мога да реша, там е работата, макар че всеки ден решавам, макар че всеки ден се подтиквам: „Реши се, реши се, подлецо!“ — и ето цял месец не мога да се реша, това е! Какво, хубаво ли е според вас, хубаво ли е?

— Да речем, не е толкова хубаво, това прекрасно го разбирам и не споря — отговори прокурорът сдържано. — И изобщо нека се откажем от всички препирни за тези тънкости и разлики и ако обичате, да минем пак на същността. А същността е именно там, че още не сте благоволили да ни обясните, макар да ви питахме: защо първоначално направихте такова разпределение на тези три хиляди, тоест едната половина изгуляхте, а другата скрихте? За какво в същност сте я скрили, за какво в същност сте искали да употребите тези заделени хиляда и петстотин рубли? Аз настоявам на този въпрос, Дмитрий Фьодорович.

— Ах, наистина! — извика Митя и се удари по челото. — Извинете, аз ви измъчвам, а не ви обяснявам най-важното, иначе веднага щяхте да разберете, защото в целта, именно в тази цел е позорът! Вижте какво, този старец, покойникът, все притесняваше Аграфена Александровна, а аз ревнувах, мислех тогава, че тя се колебае между мене и него; и си мислех всеки ден: ами ако тя изведнъж вземе решение, ако се умори да ме измъчва и изведнъж ми каже: „Тебе обичам, а не него, отведи ме накрай света.“ А аз имам само двадесет копейки; с какво ще я отведа, какво ще правя тогава — просто съм загубен. Аз не я познавах тогава и не я разбирах, мислех, че й трябват пари и че няма да ми прости моята сиромашия. И ето отброявам ехидно половината от трите хиляди и хладнокръвно ги зашивам е игла, зашивам ги предвидливо, още преди пиянството ги зашивам, а после, след като вече съм ги зашил, с останалата половина заминавам да пиянствувам! Не, това е подлост! Разбрахте ли сега?

Прокурорът се разсмя с глас, следователят също.

— Според мене дори е благоразумно и нравствено, че сте се въздържали и не сте прогуляли всички пари — засмя се Николай Парфьонович, — какво толкова е станало?

— Ами това, че съм откраднал, ето какво! О, Боже, вие ме ужасявате с вашето неразбиране! През цялото време, докато носех тези хиляда и петстотин рубли зашити на гърдите си, аз всеки ден и всеки час си казвах: „Ти си крадец, ти си крадец!“ Затова бях освирепял този месец, затова се бих в кръчмата, затова и баща си бих, защото се чувствувах крадец! Дори на Альоша, моя брат, не се реших и не посмях да открия за тези хиляда и петстотин рубли: толкова се чувствувах подлец и мошеник! Но знайте, че докато ги носех, в същото време всеки ден и всеки час си казвах: „Не, Дмитрий Фьодорович, ти може би още не си крадец.“ Защо? Ами точно защото можеш още утре да отидеш и да върнеш тези хиляда и петстотин рубли на Катя. И ето чак вчера се реших да скъсам моята муска от врата си, когато отивах от Феня у Перхотин, а до този миг не се решавах, и щом я скъсах, в същия миг станах вече пълен и безспорен крадец, крадец и безчестен човек за цял живот. Защо? Защото заедно с тази муска скъсах и моята мечта да отида при Катя и да й кажа: „Аз съм подлец, но не крадец!“ Разбирате ли сега, разбирате ли!

— И защо именно снощи се решихте? — прекъсна го Николай Парфьонович.

— Защо ли? Смешен въпрос: защото се осъдих на смърт в пет часа сутринта — тук, на разсъмване: „Все едно е, си казах, дали ще умреш подлец или благороден!“ Но не, оказа се, че не е все едно! Вярвате ли, господа, не това, че убих стареца-слуга и че ме заплашва Сибир, беше, което ме мъчеше най-вече тази нощ — и при това кога? — когато моята любов се увенча и небето отново се откри за мен! О, това ме мъчеше, но не толкова много; все пак не колкото това проклето съзнание, че откъснах най-сетне от гърдите си тези проклети пари и ги пропилях, а, значи, сега вече окончателно съм крадец! О, господа, повтарям ви с кръвта на сърцето си: много неща разбрах тази нощ! Разбрах, че не само е невъзможно да живееш като подлец, но и да умреш като подлец е невъзможно… Не, господа, трябва да се умира честно!…

Митя беше блед. Лицето му имаше съсипан и измъчен вид, макар че беше крайно разпален.

— Започвам да ви разбирам, Дмитрий Фьодорович — меко и дори някак състрадателно изрече прокурорът, — и както обичате, но според мене всичко това са само нерви… болните ви нерви, това е. И защо например, за да се избавите от толкова мъки, почти цял месец, да не отидете да дадете тези хиляда и петстотин рубли на онази особа, която ви ги е поверила, и след като се разберете с нея, защо при тогавашното ви положение, толкова ужасно, както го описвате, да не опитате една комбинация, която изглежда толкова естествена, тоест, след като благородно признаете пред нея грешките си, защо да не поискате от нея самата сумата, потребна за вашите разходи, която сума тя, с нейното великодушно сърце и пред вид вашето нещастие, разбира се, не би ви отказала, особено ако я поискате срещу документ или най-сетне например срещу същата гаранция, която сте предлагали на търговеца Самсонов и на госпожа Хохлакова? Защото вие смятате и досега тая гаранция за ценна, нали? Митя изведнъж се изчерви.

— Нима ме смятате чак до такава степен подлец? Не е възможно да говорите това сериозно!… — рече той с негодувание, като гледаше прокурора в очите и сякаш не вярваше, че от него чува това.

— Уверявам ви, че говоря сериозно… Защо мислите, че не е сериозно? — учуди се от своя страна и прокурорът.

— О, колко подло би било това! Господа, знаете ли вие, че ме измъчвате! Добре, ще ви кажа всичко, така да бъде, ще ви изповядам сега вече цялата си инферналност, но ще го направя, за да засрамя пак вас, и вие самите ще се почудите до каква подлост може да стигне комбинацията на човешките чувства. Знайте прочее, че съм имал пред вид тази комбинация, същата, за която говорихте сега, прокуроре! Да, господа, и аз имах тази мисъл през този проклет месец, така че почти се бях решил да отида при Катя, до такава степен бях подъл! Но да отида при нея, да й съобщя за моята изневяра и в името на същата изневяра, за изпълнение на същата изневяра, за предстоящите разходи по тази изневяра от същата нея, от Катя, да моля пари (да моля, чувате ли, да моля!) и веднага щом се разделя с нея, да избягам с другата, с нейната съперница, с нейната омразница, която я обиди — моля ви се, вие сте си изгубили ума, господин прокуроре!

— Изгубил или не изгубил, но, разбира се, в бързината не съобразих… за тази именно женска ревност… ако тук наистина може да става дума за ревност, както вие твърдите… впрочем има нещо такова — усмихна се прокурорът.

— Но това щеше да е вече такава мръсотия — свирепо удари Митя с юмрук по масата, — това щеше така да вони, че вече и аз не знам! Ясно ли ви е, че тя можеше да ми даде тези пари и би ги дала, положително би ги дала, за да ми отмъсти, би ги дала, за да се наслади на отмъщението, от презрение към мене би ги дала, защото и тя е инфернална душа и жена с велик гняв! Аз пък бих взел парите, о, бих ги взел, бих и тогава цял живот… о, Боже! Простете, господа, крещя, защото и аз имах тази мисъл още толкова доскоро, до завчера, именно когато се разправях през нощта с Копоя, а после и вчера, да, и вчера, целия ден вчера, помня това, чак до този случай…

— До какъв случай? — обади се Николай Парфьонович с любопитство, но Митя не го чу.

— Аз направих пред вас страшно признание — мрачно завърши той. — Оценете го, господа. Но не само това, не само да го оцените, а да го цените, пък ако не, ако и това мине покрай вашите души, тогава вие просто не ме уважавате, господа, това ще ви кажа, и ще умра от срам, че съм се изповядал пред такива като вас! О, аз ще се застрелям! Аз вече виждам, виждам, че не ми вярвате! Как, и това ли искате да запишете? — извика той вече уплашен.

— Но ето това, което сега казахте — погледна го учуден Николай Парфьонович, — тоест че до последния момент все още сте смятали да отидете при госпожа Верховцева и да поискате от нея тази сума… Уверявам ви, че това е много важно показание за нас, Дмитрий Фьодорович, тоест за целия този случай… и особено за вас, особено за вас е важно.

— Смилете се, господа — плесна с ръце Митя. — Поне това не пишете, засрамете се! Та аз, така да се каже, си раздрах душата на две пред вас, а вие се възползувахте и ровите с пръсти в раздраното от двете страни… О, Боже!

Той закри отчаяно лицето си с ръце.

— Не се безпокойте така, Дмитрий Фьодорович — заключи прокурорът, — всичко, което се записа досега, ще ви се прочете после и с което не се съгласите, ще го променим според вашите думи, а сега ще ви задам за трети път същото въпросче: нима наистина никой, абсолютно никой не е чувал от вас за тези зашити пари? Такова нещо, да ви кажа, почти не мога да си го представя.

— Никой, никой, казах ви, иначе нищо не сте разбрали! Оставете ме на мира.

— Както обичате, тази работа трябва да се изясни и има още много време за това, но сега размислете: ние може да имаме десетки свидетелства, че именно вие самият сте разпространявали и дори сте крещели навсякъде за трите хиляди рубли, които сте похарчили, за три, а не за хиляда и петстотин, пък и сега, при появата на вчерашните пари, пак сте успели мнозина да уведомите, че пак носите три хиляди рубли…

— Не десетки, а стотици свидетелства имате, двеста свидетелства, двеста души са чули, хиляда са чули! — извика Митя.

— Ето, виждате ли, всички, всички свидетелствуват. Все значи нещо думата всички.

— Нищо не значи, аз излъгах и всички започнаха да лъжат след мене.

— Но защо ви е било необходимо така да „лъжете“, както вие се изразявате?

— Дявол знае. От самохвалство може би… така… че толкова много пари съм изгулял… Може би за да забравя за тези зашити пари… да, именно затова… по дяволите… за кой път вече ми задавате този въпрос? Е, излъгал съм и край, веднъж излъгах и не исках да се поправям. Защо лъже понякога човек?

— Това е много трудно да се разбере, Дмитрий Фьодорович, защо лъже човек — внушително изговори прокурорът. — Кажете обаче, голям ли беше този талисман, както го наричате, на врата ви?

— Не, не беше голям.

— Колко например?

— Колкото една банкнота от сто рубли, сгъната на две, толкова.

— Най-добре да ни покажете парченцата. Те трябва да са някъде у вас?

— Е, по дяволите… какви глупости… не знам къде са.

— Но моля ви все пак: къде и кога сте го свалили от врата си? Защото, както сам казахте, не сте се отбивали у дома си?

— Когато излязох от Феня и тръгнах към Перхотин, по пътя го скъсах от врата си и извадих парите.

— В тъмното ли?

— Че защо ми е свещ? С пръст го направих за миг.

— Без ножица, на улицата?

— На площада, струва ми се; защо ми е ножица? Парцалчето беше вехто, веднага се раздра.

— Какво го направихте после?

— Там го захвърлих.

— Къде именно?

— Ами на площада, някъде из площада! Дявол го знае къде на площада. Но защо ви е това?

— То е извънредно важно, Дмитрий Фьодорович: веществени доказателства във ваша полза, как не искате да го разберете? А кой ви помогна преди един месец да ги зашиете?

— Никой не ми е помогнал, сам ги заших.

— Вие можете да шиете?

— Войникът трябва да знае да шие, а и в случая не се иска никакво умение.

— А откъде взехте плат, тоест парцалчето, в което ги зашихте?

— Сериозно ли ме питате?

— Разбира се, никак не ни е до шеги сега, Дмитрий Фьодорович.

— Не помня откъде съм взел парцалчето, взел съм го отнякъде.

— Че как така да не запомните това?

— Бога ми, наистина не помня, може да съм го откъснал от някоя дреха.

— Това е много интересно: във вашата квартира утре би могла да се намери онази вещ, риза може би, от която сте го откъснали. От какво беше този парцал: от по-груб плат или по-тънък?

— Дявол го знае от какво. Чакайте… Струва ми се, отникъде не го откъснах… То беше хасе… Струва ми се, че в една нощна шапчица на хазайката ги заших.

— В шапчица на хазайката?

— Да, от нея бях я задигнал.

— Как тъй задигнал?

— Вижте какво, наистина си спомням сега, че бях си взел една нейна шапчица за парцал, а може би за да си чистя перото. Взех я скришом, защото беше ненужен парцал, после бяха останали някакви парченца и като се появиха тези хиляда и петстотин рубли, ги заших… Струва ми се, че именно в тези парцали ги заших. Вехта хасена дрипа, хиляди пъти прана.

— И това вече със сигурност ли го помните?

— Не знам дали със сигурност. Струва ми се, в тази шапчица. Все едно!

— В такъв случай вашата хазайка поне би могла да си спомни, че й е изчезнала тази вещ?

— Ами, тя изобщо не разбра. Стар парцал, ви казвам, стара дрипа, някакъв боклук.

— Ами игла откъде взехте, конец?

— Аз прекратявам, не искам повече. Стига толкова! — ядоса се накрая Митя.

— И все пак странно е, че чак до такава степен сте забравили на кое място на площада точно сте хвърлили този… талисман.

— Че наредете утре да се измете площадът, може да го намерите — подсмихна се накриво Митя. — Стига вече, господа, стига — завърши той с измъчен глас. — Виждам ясно: не ми повярвахте! За нищо и ни най-малко! Вината е моя, а не ваша, не трябваше да се навирам. Защо, защо се омърсих, като ви изповядах моята тайна! За вас това е смешно, по очите ви виждам. Вие, прокуроре, ме докарахте дотам? Възпейте се в химн, ако можете… Проклети да сте, мъчители!

Той оброни глава и закри лицето си с ръце. Прокурорът и следователят мълчаха. След минута вдигна глава и ги изгледа с някак празен поглед. Лицето му изразяваше вече пълно, безвъзвратно отчаяние и той някак кротко се умълча, седеше и гледаше като несвестен. А трябваше най-сетне да свършват: предстоеше незабавно да се почне разпит на свидетелите. Беше вече осем часът сутринта. Отдавна бяха изгасили свещите. Михаил Макарович и Калганов, които през цялото време на разпита все влизаха и излизаха от стаята, този път пак излязоха и двамата. Прокурорът и следователят също имаха извънредно уморен вид. Настъпилото утро беше мрачно, много облачно и валеше като из ведро. Митя в несвяст гледаше към прозорците.

— А може ли да погледам през прозореца? — попита той изведнъж Николай Парфьонович.

— О, колкото искате — отговори той.

Митя стана и отиде до прозореца. Дъждът направо плющеше в малките зеленикави стъкла на прозорците. Точно под прозореца се виждаше разкаляният път, а по-нататък, в дъждовната мъгла — черните, мизерни, неугледни селски къщурки, които изглеждаха още по-черни и сиромашки от дъжда. Митя си спомни за „Феб златокъдрия“ и как искаше да се застреля при първия му лъч. „В такова утро май е още по-добре“ — усмихна се той и изведнъж махна с ръка надолу и се обърна към „мъчителите“.

— Господа! — извика той. — Виждам, че с мен е свършено. Но тя? Кажете ми за нея, моля ви, нима и тя ще пропадне с мене? Та тя е невинна, тя снощи не беше на себе си, когато викаше, че била „за всичко виновна“. За нищо, за нищо не е виновна! Цялата нощ, докато седях с вас, се измъчвах… Не може ли, няма ли да ми кажете: какво ще правите сега с нея?

— В това отношение бъдете съвсем спокоен, Дмитрий Фьодорович — веднага и с явна припряност отговори прокурорът, — засега нямаме никакви сериозни мотиви да обезпокоим за каквото и да било особата, за която толкова се интересувате. В по-нататъшния ход на делото, надявам се, ще бъде същото… Напротив, ще направим в този смисъл всичко възможно от наша страна. Бъдете съвсем спокоен.

— Господа, благодаря ви, знаех си, че все пак сте честни и справедливи хора, независимо от всичко. Смъкнахте тежко бреме от душата ми… Е, какво ще правим сега? Аз съм готов.

— Ще трябва да побързаме. Необходимо е веднага да минем към разпита на свидетелите. Всичко това трябва да стане на всяка цена във ваше присъствие и затова…

— Не е ли по-добре да пийнем по-напред чаец? — прекъсна го Николай Парфьонович. — Заслужили сме, струва ми се!

Решиха, ако има готов чай долу (понеже Михаил Макарович навярно беше отишъл там „на чай“), да пийнат и те по една чашка и след туй „да продължават, да продължават…“ А „закусчицата“ и истинското пиене на чай да отложат за когато имат повече свободно време. Чай наистина се намери долу и скоро им донесоха. Митя отначало се отказа от чашата, която любезно му предложи Николай Парфьонович, но след това той самият си поиска и я изпи жадно. Той, общо взето, имаше някак дори учудващо измъчен вид. При неговата юнашка мощ, би си казал човек, какво толкова е една нощ гуляй, пък ако ще и с най-силни преживявания? Но той самият чувствуваше, че едва издържа, а от време на време всички предмети започваха сякаш да се движат и да се въртят пред очите му. „Още малко — и май ще започна да бълнувам“ — помисли си той.

VIII. Свидетелските показания. Детето

Започна разпитът на свидетелите. Но ние няма вече да продължаваме нашия разказ с такива подробности, както до сега. Затова ще пропуснем как Николай Парфьонович внушаваше на всеки повикан свидетел, че трябва да дава верни и честни показания и че впоследствие ще трябва да повтори тези свои показания под клетва. И също как от всеки свидетел се искаше да подпише протокола с показанията си и пр., и пр. Ще отбележим само, че основният въпрос, на който обръщаха цялото си внимание водещите разпита, беше предимно все същият въпрос за трите хиляди рубли, тоест дали са били три хиляди, или хиляда и петстотин първия път, тоест при първия гуляй на Дмитрий Фьодорович тук, в Мокрое, преди един месец, и дали са били три хиляди, или хиляда и петстотин рубли вчера, на втория гуляй на Дмитрий Фьодорович. Уви, всички показания до едно се оказаха против Митя и нямаше нито едно в негова полза, а някои от показанията дори изнесоха нови, почти изумителни факти, които опровергаваха неговите показания. Пръв бе разпитан Трифон Борисич. Той се изправи пред водещите разпита без ни най-малък страх, напротив, с израз на строго и сурово негодувание против обвиняемия, и с това несъмнено си придаде вид на извънредна правдивост и собствено достойнство. Той говореше малко, сдържано, изчакваше въпросите, отговаряше точно и обмислено. Твърдо и без заобикалки заяви, че преди един месец не може да са били похарчени по-малко от три хиляди рубли, че тук всички селяни ще потвърдят, че са чували за трите хиляди от самия „Митрий Фьодорич“: „Само на циганките колко пари хвърли. Само за тях ще са отишли над хиляда.“

— И петстотин може би не съм дал — мрачно се обади на това място Митя, — само че не ги броих тогава, пиян бях, жалко…

Митя седеше този път отстрани, с гръб към завесата, слушаше мрачно, имаше вид тъжен и уморен, който сякаш казваше: „Е, говорете каквото щете, сега ми е все едно!“

— Над хиляда отидоха за тях, Митрий Фьодорович — твърдо го опроверга Трифон Борисович, — вие хвърляхте, а те ги събираха. Те са племе крадливо и разбойническо, конекрадци са те, прогонихме ги оттук, иначе те самите сигурно щяха да кажат колко пари ви отмъкнаха тогава. Аз лично видях в ръцете ви тогава сумата — за броене, не съм ги броил, не сте ми ги давали, това е истина, ама на око, помня, бяха къде повече от хиляда и петстотин… Къде ти хиляда и петстотин! И ние сме виждали пари, та можем да преценяваме…

Колкото за вчерашната сума, Трифон Борисович направо каза, че Дмитрий Фьодорович още като слязъл от колата, му заявил, че носи три хиляди рубли.

— Така ли, Трифон Борисич — възрази Митя, — да не би направо да съм казал, че нося три хиляди рубли?

— Казахте, Митрий Фьодорович. Пред Андрей го казахте. И самият Андрей е тук, още не си е заминал, повикайте го. А там, в салона, когато черпехте хора, там направо извикахте, че шеста хилядарка оставяте тук, тоест с предишните — това трябва да значи. Степан и Семьон чуха, а Пьотър Фомич Калганов тогава стоеше до вас, може и той да е запомнил…

Показанието за шестата хилядарка направи необикновено силно впечатление на водещите разпита. Хареса им новата редакция: три и още три, значи, шест, дето ще рече, три хиляди тогава и три хиляди сега, точно шест, излизаше ясно.

Разпитаха всички посочени от Трифон Борисович селяни, Степан и Семьон, коларя Андрей и Пьотър Фомич Калганов. Селяните и коларят без възражения потвърдиха показанията на Трифон Борисич. Освен това специално се записа по думите на Андрей неговият разговор с Митя из пътя относно това, „къде аз, Дмитрий Фьодорович, ще отида: на небето или в ада и ще ми простят ли на онзи свят, или не?“ „Психологът“ Иполит Кирилович изслуша всичко това с тънка усмивка и накрая препоръча и това показание, а именно: къде щял да отиде Дмитрий Фьодорович, „да се приложи към делото“.

Повиканият Калганов влезе неохотно, намръщен, капризен и разговаряше с прокурора и Николай Парфьонович така, като че ли ги виждаше за пръв път в живота си, макар че беше отдавнашен и близък техен познайник. Той започна с това, че „нищо не знае и не иска да знае“. Но за шестата хилядарка излезе, че е чул и той, и призна, че в оная минута е седял до него. Според него Митя имал „не знам колко“ пари. За това, че поляците бяха сменили картите, той даде утвърдителни показания. Обясни също при повторно запитване, че след изгонването на поляците наистина отношенията на Митя с Аграфена Александровна се оправили и че тя самата казала, че го обича. За Аграфена Александровна се изказа сдържано и почтително, като че ли беше госпожица от най-доброто общество, и дори нито веднъж не си позволи да я нарече Грушенка. Въпреки явното отвращение, с което младият човек даваше показания, Иполит Кирилович го разпитва дълго и едва от него научи всички подробности по онова, което представляваше, така да се каже, „романът“ на Митя през тая нощ. Митя нито веднъж не прекъсна Калганов. Най-сетне освободиха младия човек и той се оттегли с нескривано негодуване.

Разпитаха и поляците. Те, макар да си бяха легнали в тяхната стаичка, цялата нощ не заспаха, а при пристигането на властите се облякоха набързо и се приготвиха, разбирайки, че без друго ще извикат и тях. Явиха се с достойнство, макар и не без известен страх. Главният, тоест мъничкият пан, се оказа бивш чиновник дванадесети клас[7], работил в Сибир като ветеринар, презимето му беше пан Мусялович. А пък пан Врублевски се оказа частно практикуващ дантист или на руски зъболекар. И двамата, щом влязоха в стаята, въпреки че въпросите задаваше Николай Парфьонович, веднага започнаха да се обръщат е отговорите си към застаналия отстрани Михаил Макарович, вземайки го по погрешка за главен чиновник и началство тук, и на всяка дума го наричаха „пане пулковнику“. И едва след като няколко пъти ги поправи и ги насочи самият Михаил Макарович, разбраха, че трябва да се обръщат с отговорите си само към Николай Парфьонович. Оказа се, че говорят руски дори много правилно освен може би в изговора на някои думи. За отношенията си с Грушенка, предишни и сегашни, пан Мусялович почна първо да прави горещи и горди изявления, така че Митя отведнъж кипна и се развика, че няма да позволи на „тоя подлец“ да говори така пред него. Пан Мусялович веднага обърна внимание на думата „подлец“ и помоли да се запише в протокола. Митя кипна от ярост.

— Подлец, да, подлец! Запишете това и запишете също, че независимо от протокола аз пак викам, че той е подлец! — крещеше той.

Николай Парфьонович, макар и да записа това в протокола, прояви при този неприятен случай много похвална деловитост и умение да се оправя: след като направи строга забележка на Митя, той самият тутакси прекрати всички по-нататъшни въпроси относно романтичната страна и побърза да премине към по-съществените неща. А в по-съществените неща се яви едно показание на пановете, което събуди извънредно любопитство у следователите: а именно как Митя в оная стаичка искал да подкупи пан Мусялович и му предлагал три хиляди рубли с условието, че седемстотин рубли му дава на ръка, а останалите две хиляди и триста „още утре сутринта в града“, като се клел, че тук в Мокрое, нямал у себе си толкова пари, но че имал в града. Митя се обади нервно, че не е казвал, че непременно ще ги даде утре в града, но пан Врублевски потвърди показанията, а и Митя, като помисли една минута, съвсем се съгласи, че сигурно така е било, както пановете казват, че тогава е бил разпален и затова наистина може да го е казал. Прокурорът просто се вкопчи в показанието: за следствието ставаше ясно (както и наистина заключиха после), че половината или част от трите хиляди, които е имал Митя, наистина може да е останала скрита някъде в града, пък може би дори и някъде тук, в Мокрое, така че по този начин се изясняваше и онова затруднително за следствието обстоятелство, че у Митя бяха намерили на ръка само осемстотин рубли — обстоятелство, което досега, макар и единствено и доста нищожно, все пак беше донякъде свидетелство в полза на Митя. Сега вече и това единствено свидетелство в негова полза отпадаше. На въпроса на прокурора: откъде би взел останалите две хиляди и триста рубли, за да ги даде на пана, щом сам твърди, че е имал само хиляда и петстотин, а същевременно се клел пред пана, Митя твърдо отговори, че е искал да предложи на „полячето“ утре не пари, а официален документ, с който да му прехвърли своите права върху имението Чермашня, същите права, които е предлагал на Самсонов и Хохлакова. Прокурорът чак се усмихна на „невинността на това извъртане“.

— И мислите, че той щеше да се съгласи да приеме тези „права“ вместо две хиляди и триста рубли в брой?

— Непременно щеше да се съгласи — разпалено отряза Митя. — Моля ви се, че той не две, а четири, дори шест би могъл да пипне по тоя начин! Веднага щеше да си събере адвокатчетата — полячета и чифутчета — и не три хиляди, ами цялата Чермашня щяха да измъкнат от стареца.

Разбира се, показанията на пан Мусялович влязоха в протокола с най-пълни подробности. След това освободиха пановете. А фактът за подменянето на картите почти не се спомена; Николай Парфьонович и без това им беше много благодарен и не искаше да ги безпокои за дреболии, още повече, че всичко това беше дребна свада в пияно състояние по време на играта и нищо повече. Малко ли бяха безобразията през тая нощ… Така че парите, двеста рубли, така и си останаха у пановете.

Повикаха след това старчето Максимов. Той се яви изплашен, доближи се със ситни крачки, имаше раздърпан и много тъжен вид. През цялото време се беше свивал там долу, при Грушенка, беше седял с нея мълчаливо и изведнъж „току почне да хлипа пред нея и си трие очите със синя карирана кърпа“, както разказваше после Михаил Макарович. Така че се наложило тя самата да го успокоява и утешава. Старецът веднага разплакан си призна, че е виновен, дето е взел от Дмитрий Фьодорович назаем „десет рубли от бедност“ и че е готов да ги върне… На прекия въпрос на Николай Парфьонович; не е ли забелязал колко пари е имал Дмитрий Фьодорович, тъй като е могъл най-отблизо да види парите в ръцете му, когато е получавал заема, Максимов най-решително отговори, че парите били „двадесет хиляди“.

— Ами виждали ли сте някога по-рано двадесет хиляди? — попита усмихнат Николай Парфьонович.

— Как не, виждал съм, само че не двадесет, а седем, когато моята съпруга заложи селцето ми. Показа ми ги само отдалеко, похвали ми се. Доста голяма пачка беше, все шарени. И на Дмитрий Фьодорович бяха все шарени…

Освободиха го скоро. Най-сетне дойде ред и на Грушенка. Следователите очевидно се бояха от впечатлението, което може да направи нейното появяване на Дмитрий Фьодорович, и Николай Парфьонович дори му пошепна няколко думи за съвет, но Митя в отговор мълком наведе глава, като му даде да разбере, че „нередности няма да има“. Лично Михаил Макарович въведе Грушенка. Тя влезе със строго и мрачно лице, наглед почти спокойна, и седна безшумно на посочения й стол срещу Николай Парфьонович. Беше много бледа, изглеждаше като че й е студено, и току се увиваше в своя прекрасен черен шал. Наистина това бяха първите тръпки на треската — начало на дългата болест, която тя прекара от тая нощ нататък. Строгият й вид, прямият й и сериозен поглед и спокойните обноски направиха твърде благоприятно впечатление на всички. Николай Парфьонович дори веднага малко се „увлече“. Сам той признаваше, когато разказваше сетне тук-там, че едва този път могъл да разбере колко тази жена „е чудесна“, а по-рано, макар и да я виждал, винаги я смятал за нещо като „местна хетера“. „Тя има обноски на жена от най-висшето общество“ — възторжено се изтърва той веднъж в една дамска компания. Ала го изслушаха с най-голямо негодуване и тутакси го нарекоха за това „немирник“, от което той остана много доволен. Като влизаше в стаята, Грушенка само набързо хвърли поглед към Митя, който от своя страна с безпокойство я погледна, но нейният вид същата минута успокои и него. Подир първите необходими въпроси и увещания Николай Парфьонович макар и малко със запъване, но с най-вежлив вид я попита: „В какви отношения сте били със запасния поручик Дмитрий Фьодорович Карамазов“, на което Грушенка тихо и твърдо отговори:

— Беше ми познат, като познат го приемах през последния месец.

На по-нататъшните любопитни въпроси направо и с пълна откровеност заяви, че макар „понякога“ да й харесвал, не го обичала, но го завличала „поради гнусната моя злоба“, също както и онова „старче“; виждала, че Митя много я ревнува от Фьодор Павлович и от всички, но това само я забавлявало. При Фьодор Павлович пък изобщо никога не била искала да отиде, а само се подигравала с него. „През целия този месец мене не ме интересуваха и двамата; аз чаках друг човек, виновен пред мене… Само че мисля — завърши тя, — че вие няма защо да любопитствувате за това, а аз няма защо да ви отговарям, защото то си е моя лична работа.“

Така и постъпи незабавно Николай Парфьонович: тю „романтичните“ въпроси той престана да настоява, а направо премина към сериозните неща, тоест към все същия и най-углавен въпрос за трите хиляди рубли. Грушенка потвърди, че в Мокрое преди един месец били похарчени три хиляди рубли и макар че не била броила парите лично, но чувала от самия Дмитрий Фьодорович, че били три хиляди рубли.

— Насаме ли ви го е казвал, или пред някого, или пък вие само сте чували да го говори на други пред вас? — попита веднага прокурорът.

На което Грушенка отговори, че го е чувала и пред хора, чувала го е и на други да приказва, а го е чувала и насаме от самия него.

— Веднъж ли сте чували това от самия него насаме, или нееднократно? — попита пак прокурорът и научи, че Грушенка го е чувала нееднократно.

Иполит Кирилович остана много доволен от това показание. От по-нататъшните въпроси стана ясно също, че Грушенка е знаела откъде са тези пари и че Дмитрий Фьодорович ги е взел от Катерина Ивановна.

— А не сте ли чули поне веднъж, че преди един месец са били похарчени не три хиляди рубли, а по-малко, и че Дмитрий Фьодорович е запазил половината за себе си?

— Не, никога не съм чувала — каза Грушенка.

По-нататък се изясни дори, че Митя, напротив, често й казвал през този месец, че нямал нито копейка. „От родителя си все чакаше да получи“ — заключи Грушенка.

— А не е ли говорил някога пред вас… или случайно, или в състояние на гняв — подхвана изведнъж Николай Парфьонович, — че има намерение да посегне на живота на баща си?

— Ох, говорил го е! — въздъхна Грушенка.

— Веднъж или няколко пъти?

— Няколко пъти е споменавал, винаги, когато се ядосваше.

— И вие вярвахте, че ще го направи?

— Не, никога не съм вярвала! — твърдо отговори тя. — Надявах се на неговото благородство.

— Господа, позволете ми — извика внезапно Митя, — позволете ми да кажа пред вас на Аграфена Александровна само една дума.

— Кажете — разреши Николай Парфьонович.

— Аграфена Александровна — и Митя се понадигна от стола, — вярвай Бога и мене: за кръвта на убития вчера мой баща не съм виновен!

Като произнесе това, Митя пак седна на стола. Грушенка се понадигна и набожно се прекръсти към иконата.

— Слава тебе Господи! — изговори тя с горещ проникновен глас и още преди да седне на мястото си, се обърна към Николай Парфьонович и добави: — Каквото казва сега, това трябва да вярвате! Знам го аз: ще изтърси тъй нещо било за смях, било от инат, но ако е против съвестта му, никога няма да излъже. Направо ще си каже истината, това да вярвате!

— Благодаря, Аграфена Александровна, подкрепи ми душата! — обади се Митя с разтреперан глас.

На въпросите за вчерашните пари тя заяви, че не знае колко са били, но чула вчера много пъти да казва на хората, че носел три хиляди. А относно това: откъде е взел парите, той казал само на нея, че ги „откраднал“ от Катерина Ивановна, а тя му отговорила, че не ги е откраднал и че още утре трябва да върне парите. На настоятелния въпрос на прокурора за кои пари е казал, че ги е откраднал от Катерина Ивановна: за вчерашните или за ония три хиляди, които са били похарчени тук преди един месец, тя каза, че е говорил за ония, преди един месец, и че тя така го е разбрала.

Най-после освободиха Грушенка, при което Николай Парфьонович побърза да й заяви, че тя може, ако иска, веднага да се върне в града и че ако той, от своя страна, може с нещо да й помогне, например с коне, или ако например тя пожелае някой да я съпроводи, то той… от своя страна…

— Покорно ви благодаря! — поклони му се Грушенка. — Аз ще си отида с онова старче, с помешчика, ще го заведа, а засега ще почакам долу, ако позволите, да видя как ще решите тук с Дмитрий Фьодорович.

Тя излезе. Митя беше спокоен и дори имаше съвсем ободрен вид, но само за минута. Някакво странно физическо безсилие все повече и повече го завладяваше. Разпитът на свидетелите най-сетне свърши. Пристъпиха към окончателната редакция на протокола. Митя стана и отиде в ъгъла при завесата, полегна върху големия, покрит с черга сандък на хазаина и веднага заспа. Сънува някакъв странен сън, някак съвсем не на място и не навреме. Уж пътува някъде в степта, там, дето беше служил отдавна, още по-рано, кара го един селянин в каруца с два коня в кишаво време. Само че на Митя му е студено, началото на ноември е, сняг вали на едри мокри парцали и щом падне на земята, веднага се стопява. И живо кара селякът, славно размахва камшика; той е с руса дълга брада и не много стар, около петдесет години ще да има, и е облечен със сив селски кафтан. И ето наблизо село, виждат се къщурките, от черни по-черни, а половината изгорели — стърчат само обгорелите греди. А накрай селото наизлезли край пътя жени, много жени, цяла върволица, все мършави, изпити и лицата им някакви кафеникави. Ето особено една от края, такава кокалеста и висока, изглежда на четиридесет години, но може да е само на двадесет, лицето й дълго, мършаво, а в ръцете й плаче детенце, и гърдите й са сигурно изсъхнали, няма нито капка мляко. И плаче, плаче детенцето и протяга ръчички, голички, със свити юмручета, съвсем посинели от студа.

— Защо плачат? За какво плачат? — пита Митя, когато каруцата препуска край тях.

— Детето — отговаря каруцарят, — детето плаче. — И Митя се учудва, че е казал по селски „детето“, а не детето. И му харесва, че селянинът е казал „детето“: като че ли повече жал има в това.

— Ами защо плаче? — продължава да пита Митя като глупак. — Защо му са голи ръчичките, защо не го увият?

— Измръзнало е детето, дрешките му изстинали, та не то топлят.

— Но защо така? Защо? — не спира глупавия Митя.

— Ами сиромаси хора, изгорели, хлебец нямат да ядат, за изгорялото място просят.

— Не, не! — сякаш все още не разбира Митя. — Ти ми кажи: защо стоят тези изгорели майки, защо са бедни хората, защо е бедно детето, защо е гола степта, защо те не се прегръщат, не се целуват, защо не пеят радостни песни, защо са тъй почернели от черна беда, защо не хранят детето?

И чувствува в себе си, че макар и да пита безумно и без смисъл, но непременно му се иска именно така да пита и именно така трябва да пита. И чувствува още, че в сърцето му се надига някакво никога досега неизпитвано от него умиление, че му се плаче, че иска да направи за всички нещо такова, че детето да не плаче повече, да не плаче и черната изсъхнала майка на детето, да не вижда вече никакви сълзи у никого от тая минута нататък и да направи това веднага, веднага, без да отлага и въпреки всичко, с всичката неудържимост карамазовска.

— И аз съм с тебе, сега вече няма да те изоставя, за цял живот с тебе отивам — чуват се до него милите, пълни с чувство думи на Грушенка. И ето пламва цялото му сърце и се устремява към някаква светлина и той иска да живее и да живее, да върви и да върви към някакъв път, към новата светлина, която го зове, и то по-скоро, по-скоро, още сега, веднага!

— Какво? Къде? — извиква той, отваря очи и сяда върху своя сандък, сякаш се е свестил след припадък, но светло усмихнат. Над него стои Николай Парфьонович и го приканва да изслуша и подпише протокола. Митя разбра, че е спал час и повече, но не слушаше Николай Парфьонович. Изведнъж се зачуди, че под главата му имаше възглавница, която обаче я нямаше, когато безсилно склони глава върху сандъка.

— Кой е турил под главата ми възглавница? Кой е бил този добър човек! — извика той с някакво възторжено, благородно чувство и с почти разплакан глас, като че ли Бог знае какво благодеяние бяха му направили. Този добър човек така и остана неизвестен, някой от свидетелите, а може би и писарчето на Николай Парфьонович, беше наредил да му подложат възглавница от състрадание, ала цялата му душа сякаш се разтърсваше от сълзи. Той се доближи до масата и каза, че ще подпише всичко каквото искат.

Сънувах хубав сън, господа — рече той някак странно, с някакво ново, просветнало от радост лице.

IX. Митя отведен

Когато беше подписан протоколът, Николай Парфьонович тържествено се обърна към обвиняемия и му прочете „Постановлението“, което гласеше, че еди-коя си година и еди-кой си ден, там и там следователят на еди-кой си окръжен съд, след като разпитал еди-кого си (тоест Митя) в качеството му на обвиняем в еди-какво си и еди-какво си (всички обвинения бяха грижливо отбелязани) и като взе под внимание, че обвиняемият не се признава виновен за престъпленията, за които е обвинен, и не е представил нищо за свое оправдание, а същевременно свидетелите (еди-кои си) и обстоятелствата (еди-какви си) напълно го уличават, ръководейки се от еди-кой си и еди-кой си член от наказателния закон и т.н., постанови като мярка за неотклонение на еди-кого си (на Митя) да бъде затворен в еди-кой си затвор, за което да се съобщи на обвиняемия, а копие от това постановление да се връчи на помощник-прокурора и т.н. С една дума, на Митя му съобщиха, че той от този миг е задържан и че сега ще го откарат в града, където ще го затворят в едно много неприятно място. Митя изслуша внимателно всичко това и само сви рамене.

— Е, господа, аз не ви обвинявам, готов съм… Разбирам, че не ви остава нищо друго.

Николай Парфьонович меко му обясни, че още сега ще го откара участъковият пристав Маврикий Маврикиевич, който тъкмо се е случил тук…

— Стойте! — прекъсна го изведнъж Митя и с някакво неудържимо чувство произнесе, обръщайки се към всички в стаята: — Господа, всички ние сме жестоки, всички сме изверги, всички караме хората да плачат, майки и кърмачета караме да плачат, но от всички — нека така се реши сега, — от всички аз съм най-подлата гадина! Нека е така! Всеки ден от моя живот аз се биех в гърдите и обещавах да се поправя и всеки ден вършех все същите гадости. Разбирам сега, че за такъв като мене е потребен удар, удар на съдбата, та да го хване като с примка и да го стегне с външна сила. Никога, никога нямаше да се вдигна от само себе си! Но ето гръм ме порази. Приемам мъката на обвинението и на моя всенароден позор, искам да пострадам и чрез страдание ще се пречистя! Защото може би ще се пречистя, господа, нали? Но чуйте ме обаче за последен път: за кръвта на баща си не съм виновен! Приемам наказанието не защото съм го убил, а защото съм искал да го убия и защото може би наистина бих го убил… Но все пак аз имам намерение да се боря с вас докрай и ви заявявам това! Ще се боря с вас докрай, пък нека Бог реши! Сбогом, господа, не се сърдете, че през време на разпита крещях срещу вас, о, тогава бях още тъй глупав!… Подир една минута съм арестант и сега за последен път Дмитрий Карамазов като свободен още човек ви подава ръката си. Като се прощавам с вас, с хората се прощавам!…

Гласът му затрепери и той наистина подаде ръка, но Николай Парфьонович, който беше най-близо до него, някак внезапно, с почти конвулсивен жест отдръпна и скри ръцете си отзад. Митя веднага забеляза това и трепна. Той тутакси отпусна протегнатата си ръка.

— Следствието още не е приключено — замънка Николай Парфьонович малко сконфузен, — ще го продължим в града и аз, разбира се, от моя страна, съм готов да ви пожелая успех… за вашето оправдаване… Собствено вас, Дмитрий Фьодорович, аз винаги съм бил склонен да смятам за човек, тъй да се каже, повече нещастен, отколкото виновен… Ние всички тук, ако само мога да се осмеля да говоря от името на всички, ние всички сме готови да ви признаем за един по начало благороден млад човек, но, уви, увлечен от някои страсти до степен малко прекалена…

Нисичката фигура на Николай Парфьонович придоби в края на речта му много важен вид. Внезапно през ума на Митя мина, че ето този „хлапак“ ей сега ще го вземе под ръка, ще го заведе в другия ъгъл и там ще поднови с него неотдавнашния разговор за „момичетата“. Но малко ли съвсем странични и без никаква връзка със случая мисли се мяркат по някой път дори в ума на престъпника, поведен на смърт.

— Господа, вие сте добри, вие сте хуманни — мога ли да се видя с нея, да се простим за последен път? — попита Митя.

— Без съмнение, но тъй като… с една дума, сега вече не може без присъствието на…

— Но, моля ви се, присъствувайте!

Доведоха Грушенка, но сбогуването беше кратко, немногословно и не задоволи Николай Парфьонович. Грушенка се поклони дълбоко на Митя.

— Казах ти, че съм твоя и ще бъда твоя, ще дойда с тебе навеки, където и да те изпратят. Сбогом, невинни човече, който сам себе си погуби!

Устничките й потрепериха, сълзи потекоха от очите й.

— Прости ми, Груша, за моята любов, за това, че с моята любов и тебе погубих!

Митя искаше да каже още нещо, но изведнъж млъкна и излезе. Веднага го обградиха хора, които не снемаха очи от него. Долу, пред вратата, където снощи беше пристигнал с такъв шум и трясък с Андреевата тройка, стояха вече готови две каруци. Маврикий Маврикиевич, нисичък, набит човек с подпухнало лице, беше сърдит за нещо, за някакво внезапно безредие, ядосваше се и викаше. Някак твърде строго той покани Митя да се качи на каруцата. „По-рано, когато го черпех в кръчмата, съвсем друго лице имаше този човек“ — помисли си Митя, докато се качваше. Слезе долу и Трифон Борисич. Пред портата се насъбраха хора, мужици, жени, каруцари, и всички зяпнаха в Митя.

— Прощавайте, божи хора! — извика им Митя от каруцата.

— И на нас прости — чуха се два-три гласа.

— Прощавай и ти, Трифон Борисич!

Но Трифон Борисич дори не се обърна, може би беше много зает. И той нещо крещеше и се щураше. Оказа се, че втората каруца, в която трябваше да съпровождат Маврикий Маврикиевич двама селски десетници, не била още готова. Селянинът, когото пращаха с втората каруца, обличаше кафтана си и упорито настояваше, че не трябва да ходи той, ами Аким. Но Аким го нямаше; отидоха да го викат, селянинът настояваше и молеше да почакат.

— Виж какви хора, Маврикий Маврикиевич, нямат срама! — викаше Трифон Борисич. — Тебе Аким завчера ти даде четвърт рубла, ти я пропи — а сега крещиш. Само се чудя на вашата добрина с нашия подъл народ, Маврикий Маврикиевич, само това ще кажа!

— Но защо ни е втора каруца? — намеси се Митя. — Ще отидем с една, Маврикий Маврикиевич, аз няма да буйствувам, няма да ти побягна, защо ми е конвой?

— Вие, господине, бъдете добър да знаете как трябва да говорите с мене, ако още не сте се научили. Аз не съм ви „ти“, благоволете да не ми говорите на „ти“, пък и съветите си запазете за други път… — свирепо го сряза изведнъж Маврикий Маврикиевич и сякаш му беше драго да си излее яда.

Митя млъкна. Той цял пламна. Подир миг внезапно му стана много студено. Дъждът беше спрял, но мътното небе беше цялото в облаци, духаше остър насрещен вятър. „Като че ли ме тресе“ — помисли си Митя и потръпна. Най-сетне се качи в каруцата и Маврикий Маврикиевич, седна тежко, нашироко и сякаш без да забележи, доста избута Митя. Наистина, че беше в лошо настроение и никак не му се нравеше възложената му задача.

— Сбогом, Трифон Борисич! — извика пак Митя и сам почувствува, че бе извикал сега не от добродушие, а от яд и против волята си. Но Трифон Борисич стоеше гордо, с ръце отзад и впил очи в Митя, гледаше строго и сърдито и нищо не му отговори.

— Сбогом, Дмитрий Фьодорович, сбогом! — чу се изведнъж гласът на Калганов, който ненадейно изскочи отнякъде. Той дотича до каруцата и подаде ръка на Митя. Беше без фуражка. Митя успя да му улови ръката и да я стисне.

— Сбогом, мили човече, няма да забравя твоето великодушие! — горещо извика той. Но каруцата потегли и ръцете им се разделиха. Камбанката звънна — откараха Митя.

А Калганов се скри в пруста, седна в един ъгъл, склони глава, закри лицето си с ръце и заплака, дълго седя така и плака — плака, като че беше още малко момченце, а не вече двадесетгодишен младеж. О, той вярваше почти напълно във виновността на Митя! „Какви са тия хора, какви са тогава тия хора!“ — несвързано викаше той с горчива тъга, почти с отчаяние. В този миг дори не му се живееше. „Струва ли си, струва ли си!“ — възкликваше огорченият младеж.

Бележки

[1] … запасен подполковник, преименуван в надворен съветник… — Надворен съветник, според Специалния указ (Табель о рангах) на Петър I от 1722 г., просъществувал до 1917 г. и съдържащ 14 класа, е граждански чин от VII клас (вж. по-подробно бел. в т.7, стр.636). — Бел. С.Б.

[2] … онзи младеж (…), който уби търговеца Олсуфиев… — Става дума за процеса на осемнадесетгодишния Зайцев, който след предумишленото убийство с цел грабеж отишъл на фризьор, после в кръчмата, където почерпил свой приятел, като заявил, че „му се ще тази вечер да погуляе…“ От кръчмата заедно отишли в публичен дом. (в. „Голос“, 16 ян. 1879) По-нататък в романа още веднъж се споменава „случаят Зайцев“ (вж.бел. към стр.770), но в бележките към руското академично издание (т. 15) като жертва е посочен Красилников, 17-годишен, продавач в сарафница. — Бел. С.Б.

[3] И аз самият съм поразен до епидермата… — „Неукият“ Митя отново (вж.бел. към стр.164) бърка: епидермис (епидерма) е най-горният, нечувствителен слой на кожата; използувайки тази чуждица, Митя очевидно иска да каже точно обратното. — Бел. С.Б.

[4] „Търпи, смирявай се, мълчи“… — Неточен цитат от „Silentium!“ на Тютчев. — Бел. С.Б.

[5] Стига, наистина, (фр.).

[6] Край (фр.)

[7] …чиновник дванадесети клас… — Един от най-ниските класове (вж.бел. към стр.476). — Бел. С.Б.