Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Братья Карамазовы, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 108 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2009)
Разпознаване и корекция
NomaD (2009–2010)

Издание:

Ф. М. Достоевски. Събрани съчинения в 12 тома. Том IX

Братя Карамазови. Роман в четири части с епилог

Руска. Четвърто издание

 

Редактор: София Бранц

Художник: Кирил Гогов

Художник-редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректор: Ана Тодорова, Росица Друмева

Излязла от печат: февруари 1984 г.

Издателство „Народна култура“, София, 1984

 

Ф. М. Достоевский. Полное собрание сочинений в тридцати томах. Т. 14, 15, 17

Издательство „Наука“, Ленинградское отделение, Ленинград, 1976

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Братя Карамазови от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Братя Карамазови.

Братя Карамазови
Бра́тья Карама́зовы
Първата страница от първото издание на романа
Първата страница от първото издание на романа
АвторФьодор Михайлович Достоевски
Създаване1878 г.
Руска империя
Първо издание1879 – 1880 г.
Руска империя
Издателство„Русский вестник“
Оригинален езикруски
ЖанрФилософски роман
Семейна сага
Видроман
ПоредицаПетокнижие
Предходна„Юноша“

Издателство в България1892 – Васил Юрданов (Шумен)
ПреводачВасил Юрданов (1892)
НачалоАлексей Федорович Карамазов был третьим сыном помещика нашего уезда Федора Павловича Карамазова, столь известного в свое время (да и теперь еще у нас припоминаемого) по трагической и темной кончине своей, приключившейся ровно тринадцать лет назад и о которой сообщу в своем месте.
Край— И вечно так, всю жизнь рука в руку! Ура Карамазову! — еще раз восторженно прокричал Коля, и еще раз все мальчики подхватили его восклицание.

бележки
  • първо издание на български език от 1892 г. в Шумен
Братя Карамазови в Общомедия

„Братя Карамазови“ (на руски: Бра́тья Карама́зовы) е роман на руския писател Фьодор Достоевски, публикуван през годините 1879 – 1880 година в списание „Руски вестник“. Това е последната му творба и се счита за неговото най-добро произведение, своеобразен творчески синтез на всичко, създадено от него дотогава, както и един от големите шедьоври на световната литература.

Книгата е философски роман, разглеждащ етически проблеми като Бог, свободата на волята и морала. Действието се развива в неизвестно градче в Русия през XIX век, като мястото на действието напомня на Старая Руса, където е написана по-голямата част от текста.

По произведението на Достоевски са направени редица екранизации и театрални пиеси, базирани или вдъхновени частично от първоизточника. Известната американска трупа „Летящите Братя Карамазови“, занимаващи се с жонглиране и комични изпълнения, взимат името си от руския роман.

Фабула и сюжет

Фабула

Старият Фьодор Павлович Карамазов има четирима сина – трима законни (Дмитрий, Иван и Алексей) и един извънбрачен (Павел Смердяков). Дмитрий е най-големият и е от първия му брак с благородницата Аделаида Миусова, а другите двама – Иван и Алексей са от втория му брак със Софя Ивановна. Смердяков е дете на умопобърканата Лизавета Смрадливата, от която Фьодор Павлович веднъж се възползва, вследствие на което тя ражда момчето. Тъй като старият Карамазов не признава детето, то приема фамилията на майка си (Смрадливата => Смердяков). И двете му съпруги умират, когато децата са още малки, а старият Карамазов ги изоставя, затова те израстват при роднини по майчина линия и без да познават баща си. От всички тях само Дмитрий знае, че ще получи наследство от майка си, като навърши пълнолетие. Но тъй като не знае размерите на това наследство, баща му го излъгва и присвоява част от него, което е първият проблем между тях. Вторият е, че и двамата са влюбени в Грушенка, която старият Карамазов изпраща при Дмитрий, за да го излъже със сметките по наследството. На тези два проблема се гради конфликтът между тях. След като семейството се събира заедно за пръв път, всички се опасяват и страхуват от фаталния край, който може да има разпрата между бащата и сина. Тъй като Дмитрий е избухлив и яростен по природа, неведнъж е заявявал пред различни хора, а дори и пред самия си баща, че ще го убие. Точно поради тази причина, след като намират стария Карамазов мъртъв в дома си, обвиненията падат върху Дмитрий. С толкова доказателства, сочещи вината на Дмитрий, никой не би предположил, че всъщност убиецът е Смердяков. Смердяков признава какво е извършил само пред по-големия си полубрат Иван, след което се обесва, а Иван полудява. Така истината остава скрита, а Дмитрий е изпратен в затвор в Сибир.

Сюжет

  • Книга първа (*тук разказвачът представя героите си и живота им, преди да се срещнат)

Фьодор Павлович Карамазов е заможен помешчик, който има четирима сина – тримата законни, а последният – незаконен. Жени се два пъти. Първият му брак е с красивата Аделаида, която е от богатия и знатен род на дворяните Миусови. Между тях обаче любов няма, тъй като Фьодор Павлович я иска само заради зестрата ѝ. Семейният им живот е пълен с побоища и вечни сцени, затова тя избягва със семинарист в Петербург, оставяйки и малкия си син Дмитрий при баща му. Грижите за детето поема домашният прислужник Григорий. Известно време след смъртта на майка му, детето идва да прибере брат ѝ. Така малкият Митя сменя дома си още няколко пъти. Той не завършва гимназия, но завършва военно училище, след което получава чин. Вторият му брак е със сирачето Софя Ивановна. Тя е значително по-млада от него и с богата покровителка, която обаче я лишава от зестра, като разбира за кого иска да се омъжи. За нея Фьодор Павлович казва: „мене тогава тия невинни очички като с бръснач ми срязаха душата“. Тя е много смирена и мълчалива, което той приема като разрешение да се държи грозно с нея и да блудства пред нея. След като му ражда двама сина, тя заболява от нервна болест с припадъци и умира. За тях също се грижи Григорий, докато не пристига нейната богата покровителка и не ги взима със себе си. След смъртта ѝ те се местят при нейния наследник, комуто тя завещава пари за образованието им. Заради това Иван завършва гимназия, а сетне сам със свои средства и университет. Альоша също има възможност да завърши гимназия, но в последната година се отказва, като решава, че иска да стане монах и да живее в манастира при стареца Зосима, в града на Фьодор Павлович.

  • Книга втора (*тук разказвачът представя срещата на сем. Карамазови в манастира и последвалия скандал)

Както стана ясно, в семейство Карамазови има конфликти между бащата и първородния син, затова всички от семейството се срещат в манастира, в килията на стареца Зосима, с цел той да им помогне да решат тези конфликти и да се помирят. Но ефектът от тази среща е точно обратният, тъй като враждата се влошава. Стига се дотам, че в яда си Дмитрий казва за баща си: „Защо живее такъв човек?“.

  • Книга трета (*тук разказвачът разкрива детайли за раждането и живота на Смердяков, както и за ситуацията, в която Дмитрий се намира)

Лизавета Смрадливата е известна в целия град, като умопобърканото момиче от заможно семейство, което не може да говори, зиме и лете ходи босо и по риза и спи пред църквата. След пиянска вечер с приятели Фьодор Павлович преспива с нея, а след 9 месеца тя отива и ражда в пристройката до дома му. Тъй като той не желае да си признае какво е сторил и да се погрижи за детето, а тя умира при раждането, прислужникът Григорий и жена му Марфа Игнатиевна, които нямат деца, го осиновяват и се грижат за него. Фьодор Павлович изплаща образованието му и Смердяков завършва за готвач в Москва, след което работи като такъв в къщата на Фьодор Павлович. След случката в килията на стареца Зосима, Дмитрий и Альоша се срещат и разговарят, като Дмитрий разказва на брат си за живота си преди да се завърне в родния град. От този разговор разбираме, че всъщност Дмитрий има годеница на име Катерина Ивановна, с която се запознава в Москва и която той има намерение да зареже заради Грушенка, която среща след пристигането си в града и в която е влюбен и баща му. Дмитрий разказва още и че Катерина Ивановна му дава 3000 рубли, които той е трябвало да изпрати на братовчедка ѝ в Москва по пощата, но всъщност е пропилял с Грушенка в Мокрое. Той държи да ѝ ги върне, преди да я напусне. Затова заръчва на брат си Альоша първо да отиде да измоли парите от баща им, а след това да отиде при Катерина Ивановна и да ѝ предаде, че Дмитрий я поздравява. Но докато го чака брат си да се върне, на Митя му се привижда, че Грушенка влиза в къщата на баща му. Обезумял от ревност, че тя може да е избрала баща му вместо него, той нахлува в къщата и пребива баща си, като се отрича от него и се заклева пред всички присъстващи (иконома Григорий, братята му и Смердяков), че ще се върне някога да го убие. Но Катерина Ивановна има свой план, затова се е свързала с Грушенка. Тя иска да убеди Грушенка да се откаже от отношенията си с Дмитрий. Това обаче не се случва и Альоша става свидетел на обидата, която Грушенка нанася на Катерина Ивановна с поведението си.

  • Книга четвърта (*тук разказвачът ни среща със семейството на Илюша)

По време на една от своите пиянски вечери в градската кръчма Дмитрий се среща със съучастника на Грушенка, в измамата, която баща му му е спретнал. Този човек е щабскапитанът Снегирьов, бащата на Илюша. Дмитрий го е пребил, като го е влачил за брадата. На тази сцена са станали свидетели Илюша и съучениците му, които след това жестоко са му се подигравали в училище, вследствие на което момченцето е много наранено и озлобено.(„Децата в училището са безмилостен народ.“, стр. 248) Катерина Ивановна, разбрала за случилото се, праща Альоша да намери щабскапитана и да му даде 200 рубли, с които той да си помогне по някакъв начин, тъй като той и семейството му тънат в ужасна бедност. Щабскапитанът, защитавайки личната и честта на семейството си, отказва да вземе щедрото подаяние.

  • Книга пета (*посветена на Иван; част от нея са главите „Бунт“ и „Великият инквизитор“)

След разговор между Иван, Катерина Ивановна, Альоша и богатата вдовица г-жа Хохлакова, разбираме, че Иван обича годеницата на брат си, но любовта им е обречена, тъй като Катерина Ивановна въпреки всичко държи да остане вярна на обета си към Дмитрий.

откъс от разговора им, стр. 231, 232 от книгата: „Иван Фьодорович изведнъж се засмя и стана от мястото си. Шапката беше в ръцете му. – Ти си се излъгал, добри ми Альоша – каза той с такъв израз на лицето, какъвто Альоша никога не беше виждал у него, с израз на някаква младежка искреност и силно, неудържимо откровено чувство, – никога Катерина Ивановна не ме е обичала! Тя през цялото време знаеше, че я обичам, макар че никога не съм ѝ казвал нито дума за моята любов – знаеше, но не ме обичаше. Приятел също не съм ѝ бил никога, нито за един ден: гордата жена не е имала нужда от моето приятелство. Тя ме държеше при себе си за непрекъсната мъст. Тя си отмъщаваше на мене и върху мене за всички оскърбления, които постоянно и всяка минута понасяше през цялото време от Дмитрий, оскърбления още от първата им среща… Защото и самата им първа среща е останала в сърцето и като оскърбление. Такова е нейното сърце! Аз през цялото време само това съм правил, да слушам за нейната любов към него. Сега заминавам, но знайте, Катерина Ивановна, че вие наистина обичате само него. И колкото повече ви наскърбява – все повече и повече. Ето в това именно е вашето изстъпление. Вие го обичате точно такъв, какъвто е, обичате го, защото би обижда. Ако той се поправи, веднага ще го зарежете и съвсем ще го разлюбите. Но той ви е потребен, за да съзерцавате непрекъснато своя подвиг на вярност и за да го упреквате в невярност. И всичко това идва от вашата гордост. О, в това има много принизеност и унижение, но всичко това е от гордост… Аз съм много млад и прекалено много ви обичах. Знам, че не би трябвало да ви говоря така, че би било по-достойно от моя страна просто да си изляза оттук; и за вас нямаше да е толкова оскърбително. Но аз заминавам далече и няма да се върна никога. И това е завинаги… Не искам да остана повече сред тези изстъпления. Впрочем, повече няма какво да говоря, казах всичко… Сбогом, Катерина Ивановна, не бива да ми се сърдите, защото сто пъти повече от вас съм наказан, наказан съм преди всичко с това, че никога няма да ви видя. Сбогом. Не искам вашата ръка. Прекалено съзнателно ме измъчвахте, за да мога в тази минута да ви простя! После ще ви простя, а сега не ми трябва ръката ви.Den Dank, Dame, begehr ich nicht! – прибави той с изкривена усмивка, с което доказа, впрочем съвсем неочаквано, че и той може да чете Шилер толкова, че да го научи наизуст, което Альоша по-рано не би повярвал. Излезе от стаята дори без да се сбогува и с домакинята, госпожа Хохлакова, Альоша плесна с ръце.“

След тази случка двамата братя се срещат отново и в разговора им в главите „Бунт“ и „Великият инквизитор“ Иван разкрива пред Альоша своите виждания за света, Бог и тн., като преди да запоне казва: „Братче мое, не искам тебе да те развратя и да те мръдна от устоите ти, ами може би себе си бих искал да изцеря чрез тебе.“ Иван приема Бог, но не приема света, който е създаден от Бог, тъй като в него страдат невинни хора като децата, които все още не са успели да натрупат грехове. А щом не са натрупали свои грехове, значи те страдат, за да изкупят чуждите грехове. Иван се бори срещу това и затова често в анализите е наречен богоборец. Той също си мисли и че би могъл да създаде свят, в който това страдание няма да съществува. Тук идеята е, че светът, създаден от Бога, е свят, в който човек е толкова свободен, че може да избира между доброто или злото, затова в света съществува страдание. А ако светът беше създаден без страдание, това щеше да значи, че някой друг е взел свободата на човека и му е казал, че трябва да се държи добре, т.е. човек не е имал възможността сам за себе си да избере. (повече информация по тази тема и глави „Бунт“ и „Великият инквизитор“ има в книгата „Мирогледът на Достоевски“, Н. Бердяев в главите „Свободата“ и „Великият инквизитор. Богочовекът и човекобогът“) След случилото се с Катерина Ивановна, Иван решава, че ще замине далече от бащиния дом и ще се върне в Москва възможно най-бързо. Разбрал за това му намерение, Смердяков го причаква пред двора на къщата на Фьодор Павлович. Смердяков му се жалва как Дмитрий и старият Карамазов са му възложили да стои и да дебне дали Грушенка няма да отиде при стария, а също и го подпитва не се ли страхува за стария. Иван обаче игнорира това, което Смердяков му казва. На следващия ден заминава за Москва.

  • Книга шеста (*тук разказвачът разкрива завета на стареца Зосима)

Преди да умре, старецът Зосима разкзава как е намерил пътя към Господ и дава своите поучения към хората, обяснява своя светоглед, който е в противоречие със светогледа на Иван.

  • Книга седма (*тук е тествана вярата на Альоша)

След смъртта на стареца Зосима, когото Альоша е приемал за свой обичан духовен водач, той е много разстроен. Състоянието му влошава и хорския укор за „дъха на разложение“, който идва от тленните останки на стареца. Затова Альоша иска да се отдалечи за известно време от манастира и приема поканата на Ракитин да отидат на гости на Грушенка. Според Ракитин Альоша сам, без да се усеща, е влязъл в капана, защото той си мисли, че братовчедка му Грушенка ще се опиа да съблазни Альоша, а той ще се поддаде. Но противно на очакванията на Ракитин, това не се случва, защото Грушенка се разкайва пред Альоша колко лош човек е и как иска да е по-добра.

  • Книга осма (*пътя на Митя към 3000 хиляди рубли)

Митя отчаяно се опитва да намери 3000 рубли, които дължи на годеницата си. Той решава да отиде първо при Кузма Кузмич, наричан в романа още Кузма Самсонов, който е покровител на Грушенка. Пристига в къщата му с цел да му продаде земята си в съседното село за 3000 рубли, както и да го убеди, че по този начин Грушенка ще предпочете него пред баща му и тази полза ще бъде също и в нейна полза. Това, което Митя не знае, е, че Кузма Кузмич е подъл, присмехулен и студен човек, който само го измамва, като го съветва да отиде при горския и да се опита да продаде земята си на него. Горският не се съгласява, затова единственото, което остава на Митя, е да отиде при своята позната – богатата вдовица г-жа Хохлакова, от която да поиска подаяние. Но там също удря на камък. Всичките му неуспешни опити само засилват неговото притеснение дали ще успее навреме да се събере с Грушенка, преди тя да е избрала баща му. След като не я намира в квартирата ѝ, неговото нарастващо притеснение го кара да отиде в бащината къща, за да провери дали тя е там. Уверил се, че Грушенка не е и при баща му, той иска да се махне от там, но преди да успее да прескочи оградата и да избяга, домашният иконом Григорий го сграбчва за крака и го обвинява в отцеубийство. В страха си Митя го удря по главата с медно чукче, като го ранява. Опитвайки се да му помогне, Митя се изцапва с кръвта му. След като избягва, той отива първо в квартирата на Грушенка, където го уведомяват тя с кого и къде е отишла, след това той поема на път.

  • Книга девета (*обвинението и залавянето на Митя)

Грушенка е заминала за Мокрое с предишния си любим, затова натам отпътува и Митя, оставяйки Пьотр Илич, с когото се е срещнал след случилото се в бащината му къща, да се чуди от къде тази кръв и то къде е странното му поведение. За да се разсее от мислите си за Митя, Пьотр Илич отива в местната кръчма. Там обаче след като споделя за случката, му казват, че Митя неведнъж се е заканвал да убие баща си. Тягостни съмнения завлавяват ума на Пьотр Илич, затова той отива да разбере какво наистина се е случило. Пристигайки в къщата на околийския, той разбира от събралите се там всички представители на органите на реда в градчето за убийството на стария Карамазов. Тъй като голяма част от доказателствата сочат към Митя, всички тръгват след него. Намират го да гуляе в Мокрое с Грушенка, разпитват го, а той им разказва цялата си история, като споделя, че не му е откраднал липсващите 3000 от дома му, нито го е убил, а парите, с които е отишъл в Мокрое при Грушенка, са част от парите на годеницата му, които той не е похарчил предния път. Но тъй като разказът на Митя изцяло се противопоставя на доказателствата, той бива отиведен от органите на реда и обвинен в убийството на баща си.

  • Книга десета (*разказвачът се връща към Илюша и неговите съученици)

Чрез третия брат Альоша, който обича децата и някак интуитивно умее да предусети как да подходи към тях, са представени в по-големи детайли част от съучениците на Илюша като Коля Красоткин. Тези деца се подиграват в училище на Илюша заради побоя, който Дмитрий Карамазов е нанесъл над баща му и как баща му изобщо не е могъл да се защити, и Илюша е трябвало да се моли на Дмитрий да го пожали. Тези подигравки се превръщат бързо в насилие. Илюша живее в пълна немотия, болен е, а боя с камъни между него и съучениците му му нанася много по-дълбоки и невидими щети. Но Альоша успява по свой си начин да помири децата, което поне малко облекчава тежките страдания на Илюша. Въпреки всичките усилия на лекарите, за всички е ясно, че дните на Илюша са преброени, което дори децата, които се сдружават отново с него, разбират.

  • Книга единадесета (*истината за смъртта на стария Карамазов излиза наяве, но само от части)

Няколко дни след заминаването си за Москва, Иван получава телеграма относно фаталните събития след неговото отпътуване. Той се връща в родния град, като е напълно убеден, че брат му Митя е справедливо обвинен, но след разговор с Альоша и Катерина Ивановна в ума му се заражда съмнение. Сещайки се за странното държание на Смердяков преди заминаването му и разбирайки, че в онзи момент никой друг освен него не е бил на местопрестъплението, той решава да го посети. След убийството Смердяков заболява тежко и е поставен по лекарско наблюдение. Иван го посещава три пъти в болницата, като чак на последната им среща Смердяков му признава какво всъщност е извършил. В деня преди убийството Смердяков е инсценирал епилептичен припадък, който да му служи като алиби, за да не могат да го заподозрат. Вечерта на убийството, след като Грийгорий и Марфа Игнатиевна са заспали, той е чул пристигналия Дмитрий. Уверил се, че Дмитрий е избягал, а Григорий е в безсъзнание, той отишъл при стария и го примамил да му отключи стаята си, като го излъгал, че Грушенка го чака в градината. Тогава го убил и взел 3000 рубли, които били предназначени за нея, тъй като само той и старият знаели къде са били скрити тези пари. След това споделя на Иван, че е обмислял да избяга с тези пари и да започне нов живот в Москва, но заради влошеното си здраве не би могъл, затова му дава парите. В течение на разговора Смердяков обвинява нищо неподозиращия Иван в съучастничество. Опитва се да го убеди, че е постъпил така заради разговорите им, в които Иван е казвал „Всичко е позволено“ и е споделял вижданията си за Бог и тн. Т.е. все едно вярванията на Иван са го подмамили да извърши престъплението. Смердяков е решил, че Иван иска да убие баща си, защото се страхува, че няма да получи наследство, ако баща му се събере с Грушенка. Смердяков също е приел това, че Иван е игнорирал въпросите му и въпреки тях е заминал надалеч, за съгласие от страна на Иван да изпълни своя план, за който Иван обаче нищо не е знаел. След разказа, Иван иска от Смердяков да си признае престъплението в съда, но Смердяков се обесва. Иван още от преди е имал проблеми с психиката, но вината, която му вменява Смердяков, нанася последен удар над разклатената му психика и той полудява, вследствие на това показанията му в съда не могат да бъдат приети.

  • Книга дванадесета (*съдебният процес на Митя)

Въпреки че Митя е невинен, той има мотиви – проблемите с имотите и съперничеството за Грушенка, неведнъж е казвал пред различни хора, че възнамерява да убие баща си, а дори е и написал на годеницата си писмо, в което също го заявява, Григорий твърди, че Митя е отцеубиецът. Всички тези доказателства, както и показанията на различни хора против него, не могат да бъдат оспорени, затова го осъждат на затвор в Сибир. Братята му и годеницата му се опитват да помогнат на него и на Грушенка да заминат за Америка, след като той избяга от Сибир.

  • Епилог

Романът завършва с прощаването на Дмитрий с роднините му и смъртта на Илюша.

Край на разкриващата сюжета част.

Персонажи

Главните герои в романа са Фьодор Карамазов, Дмитрий Карамазов, Иван Карамазов, Алексей Карамазов, Павел Смердяков, Катерина Ивановна, Аграфена Александровна, а второстепенните са старецът Зосима, г-жа Хохлакова, Ракитин, Григорий и Марфа Игнатиевна, и тн.

Главни герои
  • Фьодор Павлович Карамазов – заможен помешчик, баща на Дмитрий, Иван, Алексей и Смердяков. Описан е в началото на романа като „тип на човек не само нищожен и развратен, но заедно с това и несмислен – ала от ония несмислени хора, които умеят да уреждат своите имотни работници и комай само за тях“ и „зъл шут“; като герой е също и налудничав, развратен старец, който води пиянски и сладострастен живот, изключително алчен и сребролюбив, готов на измами и изнудвания, за да се добере до голяма сума пари или богати имоти. Започва като беден помешчик. Избягва и се жени за богата наследница от дворянския род Миусови само заради паричните облаги. Успява да вземе от нея известна сума пари, преди да се разделят. Загива трагично и неясно.
  • Дмитрий Фьодорович Карамазов – първи син на Фьодор Крамазов от първия му брак с Аделаида Ивановна; по нрав много прилича на баща си, като описва сам себе си казва: „Обичал съм разврата, обичал съм и срама на разврата. Обичал съм жестокостта! Не съм ли тогава дървеница, не съм ли зло насекомо? Казано е – Карамазов!“ описан е в началото на романа като „лекомислен, буен, със страсти, нетърпелив, гуляйджия“
  • Иван Фьодорович Карамазов – втори син на Фьодор Карамазов от втория му брак; този герой е често описван в анализите като богоборец, тъй като се противопоставя на света създаден от Бог; той е един от т.нар. „тъмни“ герои в романите на Достоевски, което ще рече, че той сам показва същността си, но не може да разбира другите интуитивно, затова Алексей казва за него „Братът Иван е загадка“
  • Алексей Фьодорович Карамазов – трети син на Фьодор Карамазов и втори от втория му брак, описан е в романа като „подранил човеколюбец“, той е един от т.нар. „светли“ герои в романите на Достоевски, което ще рече, че той по някакъв интуитивен начин може да „чете“ хората, т.е. той ги разбира, разбира душите им и защо правят и чувстват дадени неща, също така той свързва герои, които не се харесват или имат пречки помежду си (пример за това е как той се явява като своеобразен посредник между брат си Дмитрий и баща си, между брат си Дмитрий и годеницата му); той е единственият, в който карамазовското начало не може да се прояви по пагубен начин, защото е поел по пътя си към Бог
  • Павел Фьодорович Смердяков – „Още младеж само двайсет и четири годишен, той беше страшно затворен и мълчалив. Не че беше див или че се срамуваше от нещо, не, напротив, той имаше надменен характер и сякаш презираше всички.“, единственият от синовете, за когото старият Карамазов полага някакви грижи и на когото помага, тъй като старият Карамазов заплаща за образованието му и го наема при себе си на работа
  • Катерина Ивановна – изключително красива светска девойка от благородно семейство, която обича Дмитрий, но също и Иван
  • Аграфена Александрвона – още наричана на галено Грушенка е млада и красива девойка, която бива изоставена от любимия си, като след това се мести в градчето, където се среща с Карамазови, т.нар. от Дмитрий „инферналница“ (фатална жена)

Мотиви и стил на писане

Историята в „Братя Карамазови“ се разказва от измислен безименен персонаж, който живее в същия град, обитаван от семейство Карамазови. Сюжетът включва много ретроспекции, странични истории и пасажи, посветени изцяло на даден образ от романа. Известна част от книгата е главата „Великият инквизитор“, разказана от Иван на Альоша, която заживява свой живот като разказ, отделен от обемната творба.

Външни препратки

Книга трета
Сладострастници

I. При слугите

Домът на Фьодор Павлович Карамазов не беше в самия център на града, но не беше и съвсем в покрайнините. Беше доста овехтял, но отвън имаше приятен вид: едноетажен, с мецанин, боядисан със сивкава боя и с червен железен покрив. Впрочем можеше да издържи още много време, беше обширен и уютен. В него имаше много различни килерчета, скришни места и неподозирани стълбички. Вътре се въдеха мишки, но Фьодор Павлович не им се сърдеше: „Поне не е толкова скучно вечерно време, когато останеш сам.“ А той наистина имаше навика да изпраща слугите да нощуват в пристройката и за цяла нощ се заключваше сам в къщи. Пристройката в двора беше просторна и здрава; там беше определил Фьодор Павлович да бъде и кухнята, макар че кухня имаше и вътре: не обичаше кухненските миризми и яденето се пренасяше през двора и зиме, и лете. Изобщо къщата беше построена за голямо семейство: пет пъти повече господари и слуги можеха да се настанят в нея. Но в момента на нашия разказ в къщата живееше само Фьодор Павлович с Иван Фьодорович, а в пристройката — само трима души прислуга: старецът Григорий, бабичката Марфа, жена му, и слугата Смердяков, още млад човек. Трябва да разкажем малко по-подробно за тези служебни лица. За стареца Григорий Василиевич Кутузов впрочем говорихме вече доста. Той беше човек твърд и неотстъпчив, вървеше упорито и праволинейно към целта си, стига само тази цел по някакви причини (често пъти чудно нелогични) да застанеше пред него като непоклатима истина. Общо взето, беше честен и неподкупен. Жена му, Марфа Игнатиевна, макар че се беше подчинявала цял живот безпрекословно на волята на мъжа си, ужасно му опяваше например веднага след освобождаването на селяните да се махнат от Фьодор Павлович в Москва и там да почнат някоя търговийка (те си имаха малко парици); но Григорий реши още тогава и веднъж за винаги, че старата разправя врели-некипели, „защото всяка жена е безчестна“, и че не бива да напущат предишния си господар, какъвто ще да е той, „щото сега туй ни е дълга“.

— Ти разбираш ли какво нещо е дългът? — обърна се към Марфа Игнатиевна.

— А че за дълга разбирам, Григорий Василиевич, но защо ще ни е дълг да оставаме тука, ей това нещо не мога да разбера — отговори твърдо Марфа Игнатиевна.

— И да не разбираш, тъй ще бъде. Отсега нататък да мълчиш!

Така и стана: те не напуснаха, а Фьодор Павлович им определи заплата, малка, която им даваше. Григорий знаеше освен това, че има безспорно влияние върху господаря си. Той го чувствуваше и то беше нормално: хитрият и вироглав шут Фьодор Павлович, с твърд характер „в някои неща от живота“, както сам се изразяваше, проявяваше, за свое собствено учудване, доста слабоват характер в някои други „неща от живота“. И той сам знаеше в кои, знаеше и се страхуваше от много работи. В някои неща от живота трябваше да бъде нащрек и щеше да му е тежко без верен човек, а Григорий беше човек от верен по-верен. Дори се беше случвало така, че Фьодор Павлович много пъти през време на кариерата си можеше да бъде бит, и то здравата бит, и винаги го спасяваше Григорий, макар всеки път след това да му четеше наставления. Но само побоите не биха изплашили Фьодор Павлович: имаше по-сериозни случаи, и дори съвсем тънки и заплетени, когато Фьодор Павлович и сам май не би могъл да определи онази извънредна потребност от верен и близък човек, която изведнъж моментално и непреодолимо започваше понякога да изпитва. Това бяха почти болезнени случаи: прекалено развратен и в сладострастието си често жесток като злобно насекомо, Фьодор Павлович понякога изведнъж усещаше в себе си в пиянските мигове духовен страх и нравствен потрес, който, така да се каже, дори физически отекваше в душата му. „В такива моменти все едно душата ми се бъхти в гърлото“ — казваше той понякога. В тези именно мигове обичаше до него, наблизо, макар и не в същата стая, а в пристройката, да има човек предан, твърд, съвсем различен от него, не развратен, който, макар и да вижда цялото безпътство, което се върши, макар и да знае всички тайни, все пак от преданост да допуска всичко това, да не се противи и най-вече — да не го укорява и с нищо да не го плаши нито за момента, нито за в бъдеще; а в случай на нужда просто да го защити — от кого? От някой неизвестен, но страшен и опасен. Просто беше нужно да има непременно друг човек, стар познайник и дружелюбен, когото в трудна минута да повика само колкото да се взре в лицето му, може би да размени с него някоя и друга дума, за нещо съвсем незначително, и ако той не се сърди, някак ти е по-леко на сърцето, пък ако се сърди, е — тогава става по-тъжно. Случваше се (впрочем извънредно рядко) Фьодор Павлович да ходи дори посреднощ в пристройката да буди Григорий, за да го извика за минутка. Григорий идваше и Фьодор Павлович заговаряше за разни дреболии и скоро го отпращаше, понякога дори с някоя насмешка и шега, после ще плюне, ще си легне и ще спи вече като праведник. Нещо такова стана с Фьодор Павлович и след пристигането на Альоша. Альоша „прониза“ сърцето му с това, че „живя, всичко видя и нищо не осъди“. Нещо повече, донесе със себе си нещо небивало: пълна липса на презрение към него — стареца, и, напротив, постоянна нежност и съвсем естествена прямодушна привързаност към него, който така малко я заслужаваше. Всичко това беше за стария развратник и безсемейственик пълен сюрприз, съвсем неочакван за него, който досега обичаше само „порока“. След заминаването на Альоша той си призна наум, че беше разбрал някои неща, които досега не искаше да разбира.

Вече споменах в началото, че Григорий ненавиждаше Аделаида Ивановна, първата съпруга на Фьодор Павлович и майка на първия му син Дмитрий Фьодорович, и че, обратно, закриляше втората му съпруга, припадничавата Софя Ивановна, от самия си господар и от всички, на които можеше да им хрумне да кажат за нея лоша или лекомислена дума. Симпатията към тази клетница у него се беше превърнала в нещо свято, тъй че и след двадесет години не би понесъл от когото и да било дори само лош намек за нея и тутакси би възразил на оскърбителя. Наглед Григорий беше човек студен и важен, немногословен, думите, които изричаше, бяха претеглени, нелекомислени. Също тъй невъзможно беше да се разбере от пръв поглед: обичаше ли безсловесната си, покорна жена, или не я обичаше, а в същност той наистина я обичаше и тя, не ще и дума, разбираше това. Тази Марфа Игнатиевна не само че не беше глупава жена, но беше може би и по-умна от съпруга си, най-малкото — по-разсъдлива от него в житейските работи, а същевременно му се подчиняваше безропотно и мълчаливо от самото начало на съпружеството и безспорно го уважаваше за духовното му надмощие. Забележително е, че двамата през целия си живот извънредно малко бяха говорили помежду си — само за най-необходимите и текущи неща. Важният и величествен Григорий обмисляше всичките си работи и грижи винаги сам, така че Марфа Игнатиевна отдавна вече беше разбрала, веднъж за винаги, че той няма никаква нужда от съветите й. Тя чувствуваше, че нейният мъж цени мълчанието й, поради което й признава, че има ум. За биене — не беше я бил никога, освен само веднъж, и то съвсем леко. Първата година от брака на Аделаида Ивановна и Фьодор Павлович, веднъж на село селските момичета и булки, тогава още крепостни, бяха събрани в господарския двор да попеят и да поиграят. Почнаха „Во лузях“[1] и изведнъж Марфа Игнатиевна, тогава още млада жена, изскочи пред хорото и подкара „руската“[2] по особен начин, не по селски като женорята, а както бе танцувала като прислужница у богатите Миусови в домашния им театър в имението, където изписан от Москва учител по танци обучаваше актьорите. Григорий видя как се разигра жена му и в къщи след един час й даде урок, като й пооскуба малко косите. Но с това се свършиха веднъж за винаги побоищата и не се повториха никога вече, пък и Марфа Игнатиевна се зарече оттогава да не танцува.

Деца Бог не им даде, имаха едно детенце, но то почина. А Григорий явно обичаше децата, дори не го криеше, тоест не се срамуваше да го проявява. Дмитрий Фьодорович остана на неговите грижи, когато Аделаида Ивановна избяга, още тригодишно дете, и той се занимава с него почти цяла година, сам го решеше е гребенче, сам дори го къпеше в коритото. После се грижеше и за Иван Фьодорович, и за Альоша, за което именно изяде плесницата; но всичко това вече го разправих. Собственото му детенце пък го порадва само с надежда, докато Марфа Игнатиевна беше още бременна. А когато се роди, хвърли сърцето му в скръб и ужас. Защото момченцето му се роди с шест пръста. Това така смаза Григорий, като го видя, че той не само мълча чак до кръщенето, но дори нарочно ходеше да мълчи в градината. Беше пролет, цели три дни копа лехи в бостана в градината. На третия ден трябваше да се кръсти новороденото; Григорий дотогава беше измислил вече нещо. Като влезе в къщурката, дето беше се събрало духовенството и бяха надошли гости, а освен това и самият Фьодор Павлович, който дойде лично в качеството си на кръстник, той изведнъж заяви, че детето „хич не трябва и да се кръщава“ — заяви го тихо, не се впусна в много обяснения, едва цедеше думите и само тъпо и втренчено гледаше свещеника.

— Защо така? — с весело учудване се осведоми свещеникът.

— Защото е… дракон — изломоти Григорий.

— Как дракон, какъв дракон?

Григорий помълча малко.

— Станало е смешение на природата… — изломоти той, макар и твърде неясно, но доста твърдо и явно не желаейки да се разпростира повече.

Посмяха се и, разбира се, кръстиха горкото детенце. Григорий се молеше над купела усърдно, но не промени мнението си за новороденото. Впрочем не попречи на нищо, само дето двете седмици, докато живя болнавото дете, почти не го поглеждаше, дори не искаше да го забелязва и най-често излизаше от къщицата. Но когато момченцето след две седмици почина от млечница, сам го положи в ковчега, с дълбока скръб го гледаше и когато засипаха плиткото му, мъничко гробче, падна на колене и се поклони пред гробчето доземи. Оттогава много години нито веднъж не спомена за детето си, пък и Марфа Игнатиевна нито веднъж не спомена пред него за детето си, а когато се случеше да заговори с някого за своето „детенце“, говореше шепнешком, дори и да го нямаше там Григорий Василиевич. Както разправяше Марфа Игнатиевна, точно след това гробче вече почнал да се занимава главно с „божествени работи“, четял Чети-Минеите, повечето пъти наум и сам, като винаги си слагал големите сребърни кръгли очила. Рядко четеше на глас, само през велики пости. Обичаше Книгата на Йов, беше намерил отнякъде препис от словата и проповедите на „богоносния отец наш Исаака Сирина“[3], четеше го упорито дълги години, почти нищичко не разбираше от него, но може би точно затова най-много ценеше и обичаше тази книга. Напоследък беше почнал да се вслушва и да вниква в хлистовщината, за което беше му се представил случай по съседство, явно беше потресен, но не намери за благоразумно да смени вярата. Начетеността в „божественото“, разбира се, придаде на физиономията му още по-голяма важност.

Може би беше склонен към мистицизъм. А пък сякаш нарочно случаят с появата на бял свят на неговата шестопръста рожба и смъртта й съвпаднаха с друг един твърде странен, неочакван и оригинален случай, който остави в душата му, както веднъж по-късно сам се изрази, „печат“. Тъй се случи, че в същия ден, когато погребаха шестопръстото детенце, Марфа Игнатиевна се събуди посред нощ и чу нещо като плач на новородено дете. Тя се изплаши и събуди мъжа си. Той се ослуша и отбеляза, че по-скоро някой стене, „невям жена“. Стана и се облече; беше доста топла майска нощ. Като излезе пред вратата, ясно чу, че стоновете идат откъм градината. Но градината нощно време се заключваше отвън с катинар и не можеше да се влезе в нея отникъде освен този вход, защото цялата градина беше заобиколена с як и висок стобор. Като се върна в къщи, Григорий запали фенера, взе градинския ключ и без да обръща внимание на истеричния ужас на съпругата си, която все още твърдеше, че чувала детски плач и че сигурно нейното момченце я вика, отиде мълком в градината. Там проумя вече, че стоновете идват откъм банята, която се намираше в градината, близо до портичката, и че наистина стене жена. Като отвори банята, видя зрелище, пред което се втрещи: градската юродива, която се скиташе из улиците и я знаеше целият град, по прякор Лизавета Смрадливата, се беше вмъкнала в банята им и току-що беше родила отроче. Отрочето лежеше до нея, а тя умираше редом с него. За говорене — нищо не говореше, защото и без това не знаеше да говори. Но всичко това би трябвало да се разясни отделно.

II. Лизавета Смрадливата

Във всичко това имаше едно особено обстоятелство, което дълбоко потресе Григорий, като затвърди у него окончателно едно неприятно и отвратително старо подозрение. Тази Лизавета Смрадливата беше много дребно момиче, „две педи“, както умилително си спомняха за нея след смъртта й много от богомолните бабички в нашето градче. Двадесетгодишното й лице, здраво, широко и румено, беше съвсем идиотско; погледът на очите — неподвижен и неприятен, макар и хрисим. Ходеше цял живот, лете и зиме, боса и само по една конопена риза. Почти черната й коса, извънредно гъста, къдрава като на овен, стоеше на главата й като някаква грамадна шапка. Освен това винаги беше замърсена с пръст, с кал, със залепнали по нея листенца, трески, талаш, защото спеше винаги на земята и в калта. Баща й беше бездомният, разорен и нефелен еснаф Иля, впиянчен човек, който преживяваше вече много години като работник при едни заможни господари, също нашенци еснафлии. Майката на Лизавета беше починала отдавна. Вечно болнавият и злобен Иля нечовешки биеше Лизавета, когато тя се прибереше в къщи. Но тя си ходеше рядко, защото преживяваше из града като юродив божи човек. И господарите на Иля, и самият Иля, и дори мнозина от състрадателните граждани, измежду търговците и търговките предимно, много пъти се опитаха да я облекат по-прилично, да не е само по риза, зиме винаги й обличаха кожух, на краката й обуваха ботуши; но тя, след като се оставеше безпрекословно да й сложат всичко това, си отиваше и някъде, обикновено пред входа на катедралната църква, непременно си сваляше всичко пожертвувано — било кърпа, пола, кожух, обуща, — всичко оставяше накуп и си тръгваше боса и пак само по риза. А веднъж новият губернатор на нашата губерния, пристигнал на оглед в градчето ни, остана твърде засегнат в най-висшите си чувства, като видя Лизавета, и макар да разбра, че е „юродива“, както му и доложиха, все пак направи бележка, че младо момиче, което се скита сама по риза, нарушава благоприличието и затова такова нещо отсега нататък да няма. Но губернаторът си замина и Лизавета я оставиха, както си беше. Най-накрая баща й почина и поради това тя стана за всички богомолни лица в града още по-мила като сираче. В същност всички като че ли дори я обичаха, дори хлапетата не я дразнеха и не я обиждаха, а нашите хлапета, особено учениците, падат заядливи. Тя влизаше в непознати къщи и никой не я пъдеше, напротив, всеки ще се отнесе добре, ще й даде грош. Дадат ли й грош, тя го вземе и тутакси го отнесе и го пусне в някой дискос, църковен или затворнически. Дадат й на пазара геврече или колаче, тя непременно ще отиде и ще даде гевречето или колачето на първото срещнато дете или пък ще спре някоя нашенка, богата госпожа, и ще го даде на нея; и госпожите приемаха дори с радост. А самата тя се хранеше само с чер хляб и вода. Случвало се е, отиде в някой богат дюкян, седне, а там пълно със скъпи стоки, с пари, но стопаните никога не ги пазят от нея, знаят — ако щеш, хиляди струпай пред нея и ги забрави, тя няма да вземе нито грош. В църква влизаше рядко, а спеше или на църковните стълби, или ще се прехвърли през някой плет (по нас има още много плетища вместо стобори и до ден-днешен) в нечия градина. В къщи, тоест в къщата на господарите, у които живееше покойният й баща, се вестяваше горе-долу веднъж седмично, а зиме се прибираше и всеки ден, но само да нощува, и нощува или в пруста, или в краварника. Чудеха й се, че издържа такъв живот, но тъй беше свикнала; макар и дребна на ръст, телосложението й беше извънредно здраво. И по нас някои от господарите твърдяха, че върши всичко това само от гордост, но някак не идеше: тя не можеше дума да каже и от време на време само си мърдаше нещо езика и мучеше — каква ти гордост. И ето, не щеш ли, веднъж (отдавна беше), през една септемврийска светла и топла нощ, на пълнолуние, вече доста късно според нашенските представи, една пийнала тайфа наши загуляли господа, петима-шеетима юначаги, се прибирали от клуба покрай задните дворове. От двете страни на уличката имаше плетища, зад които се простираха зеленчуковите градини на къщите; уличката пък излизаше на(мостчето през нашата воняща и дълга локва, която е прието да се нарича понякога рекичка. Край един плет в копривата и буренака нашата компания съзряла спящата Лизавета. Пийналите господа се спрели над нея с кикотене и почнали да остроумничат с всевъзможни нецензурности. На един от младите господа му хрумнал изведнъж съвсем ексцентричен въпрос на невъзможна тема: „Дали може някой, който и да било, да сметне тоя звяр за жена, например ей сега и пр.“ Всички с гордо отвращение решили, че не може. Но в тази група се случил Фьодор Павлович и той мигом изскочил и решил, че може да се сметне за жена, дори напълно, и че в това дори имало нещо особено пикантно, и пр., и пр. Наистина по това време той твърде много, изкуствено дори, напираше с ролята си на шут, обичаше да се проявява и да весели господата, с вид на равенство, разбира се, но в същност като абсолютен простак. Това беше именно по същото онова време, когато получи от Петербург известието за смъртта на първата си съпруга Аделаида Ивановна и когато с креп на шапката така пиеше и безобразничеше, че някои в града, дори измежду най-безпътните, се отвращаваха от него. Тайфата, разбира се, се разсмяла на неочакваното мнение; някой от тайфата дори започнал да го подстрекава, но другите взели да плюят още повече, макар все още прекалено весело, и най-накрая всеки си тръгнал по пътя. Впоследствие Фьодор Павлович се кълнеше, че тогава и той си отишъл заедно с всички; може и така да е било, никой не знае със сигурност и никога не го е знаел, но след пет или шест месеца всички в града заговориха с искрено и безкрайно негодувание, че Лизавета е бременна, питаха и издирваха: чий е грехът, кой е осквернителят? Та тогава изведнъж се разнесе из целия град странната мълва, че осквернителят бил същият Фьодор Павлович. Отде се беше взела тази мълва? От онази тайфа пийнали господа беше останал по него време в града само един участник, и той възрастен и почтен статски съветник[4], със семейство и големи дъщери, който нищичко не би разпространявал, дори да беше станало нещо; а останалите съучастници, петима души, по това време се бяха разпръснали. Но мълвата направо сочеше Фьодор Павлович и продължаваше да го сочи. Разбира се, той не протестираше кой знае колко срещу това: няма да отговаря на някакви си търговчета или еснафлии! Тогава беше горд и не разговаряше с други освен компанията си от чиновници и дворяни, които толкова веселеше. По същото време именно Григорий енергично и с всички сили се застъпи за господаря си и не само го защищаваше против всички тия клевети, но влизаше заради него в свади и препирни и мнозина разубеди. „Тя, проклетницата, си е виновна“ — казваше той решително, а осквернителят бил не друг, а „Карп с пушката“ (тъй се наричаше един известен тогава в града опасен арестант, който беше избягал по това време от губернския затвор и живееше тайно в града ни). Тази догадка се стори на хората правдоподобна, Карп го помнеха, помнеха именно, че в същите онези нощи наесен той скиташе из града и беше ограбил трима души. Но целият този случай и всички тези приказки не само не отбиха общата симпатия към клетата малоумна, но всички взеха още повече да я пазят и бранят. Търговката Кондратиева, една заможна вдовица, дори направи така, че още в края на април взе Лизавета при себе си, за да не я пуска, докато роди. Пазеха я с четири очи: но така стана, че въпреки бдителността Лизавета последния ден вечерта изведнъж тайно излязла от къщата на Кондратиева и се озовала в градината на Фьодор Павлович. Как тя, в нейното положение, се е прехвърлила през високия здрав стобор на градината, остана своего рода загадка. Едни уверяваха, че някой я е „пренесъл“, други — че нещо я е „пренесло“. Най-вероятно е, че всичко е станало макар и твърде чудно, но по най-естествения начин в Лизавета, която умееше да се катери през плетищата в чуждите градини, за да нощува там, се е покатерила някак и на стобора на Фьодор Павлович, а оттам, макар и с риск за живота си, е скочила в градината въпреки положението си. Григорий отърча за Марфа Игнатиевна и я прати при Лизавета да помага, а той притича за една бабувачка, еснафка, която за късмет живееше наблизо. Детенцето спасиха, а Лизавета на съмване почина. Григорий взе новороденото, занесе го в къщи, накара жена си да седне и й го сложи в скута, току под гърдата й: „Божието дете-сираче на всички е свое, толкоз повече на двама ни с тебе. Това ни го е изпратило нашето покойниче, а произхожда от бесов син и праведница. Кърми го и отсега нататък не плачи.“ И така Марфа Игнатиевна отгледа детенцето. Кръстиха го и го нарекоха Павел, а по бащино име всички, без да им е казал някой, взеха да го наричат Фьодорович. Фьодор Павлович не се противопостави на нищо и дори намери това за забавно, макар че продължаваше с всички сили да отрича всичко. В града се хареса, че е взел подхвърленото дете. По-късно Фьодор Павлович съчини на подхвърленото и презиме: нарече го Смердяков по прякора на майка му Лизавета Смрадливата, Този именно Смердяков стана вторият слуга на Фьодор Павлович и живееше в началото на нашата история в пристройката заедно със стареца Григорий и старицата Марфа. Използуваха го за готвач. Би трябвало да се разправи нещичко и за него самия, но ми е неудобно да отвличам тъй дълго вниманието на читателя върху такива обикновени лакеи и затова преминавам към разказа си с упованието, че за Смердяков ще стане дума някак от само себе си в по-нататъшния развой на повестта.

III. Изповедта на едно пламенно сърце. В стихове

Альоша, след като изслуша заповедта на баща си, която онзи му изкрещя от каляската на заминаване от манастира, остана някое време на мястото си в голямо недоумение. Не че стоеше като стълб, такива неща не му се случваха. Напротив, при цялото си безпокойство успя веднага да иде в кухнята на игумена и да научи каква каша е забъркал баща му горе. Но после потегли на път с надеждата, че из пътя за града ще успее да разреши някак задачата, която го измъчваше. Ще кажа предварително: от виковете на баща си и от заповедта да се пресели в къщи „с възглавниците и дюшека“ никак не се страхуваше. Той разбра много добре, че заповедта да се пренася, изречена гласно и с такъв демонстративен крясък, беше дадена в състояние на „увлечение“; така да се каже, дори за красота — също както беше станало с един еснафлия, който преди време се разгулял в тяхното градче на собствения си имен ден и пред гостите, ядосан, че не му дават повече водка, изведнъж почнал да троши собствените си съдове, да къса дрехи — свои и на жена си, да си чупи мебелите и най-накрая стъклата на къщата и всичко това пак за красота; и сега подобно нещо, разбира се, беше станало и с неговото татенце. На другия ден естествено развилнелият се еснафлия, като изтрезнял, съжалил за счупените чаши и чинии. Альоша знаеше, че и старикът още утре сигурно ще го пусне пак в манастира, дори още днес може би. Пък и беше напълно убеден, че баща му поне него няма умишлено да обиди. Альоша беше сигурен, че изобщо в целия свят никой никога няма да поиска да го обиди, даже не само няма да поиска, но и не може. Това беше за него аксиома, нещо дадено веднъж за винаги, без разсъждения, и той в този смисъл вървеше напред без каквито и да било колебания.

Но в тази минута го човъркаше друго едно опасение, от съвсем друго естество и толкова по-мъчително, защото и той сам не би могъл да го определи, по-точно опасение от жена, и още по-точно от Катерина Ивановна, която така настоятелно го умоляваше чрез одевешната си, предадена му от госпожа Хохлакова бележка, да я посети за нещо си. Това настояване и необходимостта непременно да отиде изпълни внезапно с някакво мъчително чувство сърцето му и от сутринта това чувство все повече и повече болезнено се засилваше у него, независимо от последвалите сцени и приключения в манастира и сега у игумена и пр., и пр. Страхът му не беше от това, че не знае какво ще говори тя с него и какво да й отговори. И не от жената в кея изобщо се страхуваше: той познаваше жените, разбира се, малко, но все пак целия си живот, от най-детска възраст и чак до манастира, само сред жени беше прекарал. Той се страхуваше точно от тази жена, именно от самата Катерина Ивановна. Той се страхуваше от нея още от времето, когато за пръв път я видя. А беше я виждал всичко на всичко само веднъж или дваж, три пъти най-много, веднъж дори случайно размени с пея някоя и друга дума. Образът й му се мяркаше като на красива, горда и властна девойка. Ала не го мъчеше красотата й, а нещо друго. Тази именно необяснимост на страха му усилваше сега в него този страх. Целите на тази девойка бяха най-благородни, той знаеше това: тя се стремеше да спаси брат му Дмитрий, виновен вече пред нея, и се стремеше само от великодушие. И ето въпреки осъзнаването и справедливостта, която не можеше да не отдаде на всички тези прекрасни и великодушни чувства, по гърба му лазеха студени тръпки, колкото повече наближаваше къщата й.

Сети се, че брат си Иван Фьодорович, който беше толкова близък с нея, няма да завари там: брат му Иван сега трябва да е с баща им. А за Дмитрий е още по-сигурно, че няма да го завари там, и той предчувствуваше защо. И така разговорът им щеше да стане насаме. Много би искал да се срещне преди този съдбоносен разговор с брат си Дмитрий, да намине при него. Без да показва писмото, той би могъл да размени с него някоя и друга дума. Но брат му Дмитрий живееше далече, а сега сигурно също не си беше в къщи. Като постоя около една минута на място, се престраши най-после окончателно. Прекръсти се с обичайния си бърз кръст, веднага се усмихна на нещо и твърдо се запъти към страшната си дама.

Знаеше къщата й. Но ако тръгнеше към Голямата улица, сетне през площада и тъй нататък, имаше много да заобикаля. Нашето малко градче е много разхвърляно и някои разстояния в него са доста големи. На това отгоре го чакаше и баща му, който може би не беше успял още да забрави заповедта си, можеше да се разкапризничи и затова трябваше да бърза, за да свари да отиде на едното и другото място. Поради всички тези съображения именно той се реши да скъси пътя, като мине напряко, а всичките тези места из градеца познаваше като петте си пръста. Напряко — това значеше почти без път, през чужди дворове, където впрочем всеки го познаваше и всички го поздравяваха. По този начин можеше да излезе на Голямата улица два пъти по-бързо. На едно място му се случи да мине дори съвсем близко до бащината си къща, именно покрай една градина, съседна с бащината му градина, която принадлежеше на стара, мъничка, изкривена къщурка с четири прозореца. Притежателката на тази къщурка беше, както знаеше Альоша, една градска еснафка, безкрака бабичка, която живееше с дъщеря си, бивша цивилизована камериерка в столицата, служила доскоро все из генералски къщи, но сега вече от години поради болестта на старата тя се беше прибрала и кокетничеше е елегантните си дрехи. Тази баба и дъщеря й бяха изпаднали обаче в страшна немотия и дори ходеха в близката кухня на Фьодор Павлович всеки ден за супа и хляб. Марфа Игнатиевна им отсипваше на драго сърце. Но дъщерята, както ходеше за супа, така не беше продала нито една своя дреха, а една нейна рокля беше дори с предълъг шлейф. Последното обстоятелство Альоша беше научил, разбира се, съвсем случайно, от своя приятел Ракитин, комуто беше известно абсолютно всичко в тяхното градче, и щом го научи, начаса, разбира се, го забрави. Но като стигна сега до градината на съседката, изведнъж се сети точно за този шлейф, бързо вдигна наведената си и замислена глава и… се натъкна изведнъж на най-неочаквана среща.

Зад плета в съседската градина, покатерен на нещо, стоеше, подал се до гърдите, брат му Дмитрий Фьодорович и с всичка сила му правеше знаци с ръце, викаше го, кимаше му, като явно не смееше не само да викне, но дори да каже гласно дума, да не би да го чуят. Альоша веднага притича до плета.

— Добре, че се обърна, защото без малко щях да ти викна — с радостна скороговорка му пошепна Дмитрий Фьодорович. — Качвай се тук! Бърже! Ах, колко хубаво стана, че дойде. Точно мислех за тебе…

На Альоша също му беше драго, само не знаеше как да прескочи плета. Но Митя с юнашка ръка го подхвана за лакътя и му помогна да рипне. Альоша си подбра подрасника и прескочи с пъргавината на босоного градско хлапе.

— Готово, да вървим! — възторжено пошепна Митя.

— Но къде? — шепнеше и Альоша, като се оглеждаше на всички страни и се виждаше в съвсем пуста градина, в която нямаше никой освен тях двамата. Градината беше мъничка, но къщурката на стопаните беше все пак най-малко на петдесет крачки от тях. — Че тук няма никой, защо шепнеш?

— Защо шепна? Ах, дявол да го вземе — викна изведнъж Дмитрий Фьодорович с пълен глас, — защо шепна! На, сам виждаш как може да стане изведнъж някаква бърканица на природата. Аз съм тук тайно и пазя тайна. Обяснението после, но като знам, че е тайна, изведнъж почнах да говоря тайнствено и да шепна като глупак, а няма никаква нужда. Да вървим! Ей там! Дотогава мълчи! Искам да те целуна!

Слава на Всевишния в света,

слава на Всевишния и в мен!…

Току-що, преди да те видя, си го повтарях това като стоях тук…

Градината беше голяма уврат и нещо, но засадена с дръвчета само по края, по четирите стобора — с ябълки, клен, липа и бреза. Средата на градината беше празна, ливадка, от която се окосяваха през лятото няколко пуда сено. Стопанката даваше под наем градината през пролетта за няколко рубли. Имаше и лехи с малини, цариградско грозде, френско грозде, също покрай стоборите; зеленчукови лехи досам къщата, засадени впрочем отскоро. Дмитрий Фьодорович водеше гостенина към едно от най-отдалечените от къщата кътчета на градината. Там изведнъж между гъстите липи и стари храсти френско грозде и бъз, картоп и люляк се откри нещо като съборетина от много стара зелена беседка, почерняла и разкривена, със стени от летви, но с покрив отгоре, в която човек все още можеше да се скрие от дъжд. Беседката беше строена Бог знае кога, според преданията преди около петдесет години, от някакъв тогавашен стопанин на къщурката — Александър Карлович фон Шмид, подполковник от запаса. Но всичко вече беше изгнило, подът прогнил, всичките му дъски се клатеха, дървото миришеше на мухъл. В беседката имаше дървена зелена маса, забита в земята, а наоколо бяха наредени пейки, също зелени, на които все още можеше да се седи. Альоша веднага забеляза възторженото състояние на брат си, но като влезе в беседката, видя на масата половин бутилка коняк и чаша.

— Това е коняк! — разсмя се Митя. — И ти вече гледаше и си викаш: „Пак пиянствува“, нали? Не вярвай на фантоми.[5]

Не вярвай на тълпата празна[6],

съмненията забрави…

Не пиянствувам аз, а само „лакомствувам“, както казва твоята свиня Ракитин, който ще стане статскн съветник, ама все ще казва „лакомствувам“. Седни. Иде ми, Альошка, да те грабна и да те притисна до гърдите си, но тъй, че да те смачкам, защото в целия свят… истински… ис-тин-ски… (разбери, разбери!) обичам само тебе!

Той изрече последните думи почти в някакво изстъпление.

— Само тебе и една „подла“, в която се влюбих и затова съм загубен. Но да се влюбиш, не значи да обичаш. Може да се влюбиш и мразейки. Запомни го! Сега, докато е весело, ти го казвам! Седни ей тук, до масата, пък аз до теб отстрани и ще те гледам, и все ще говоря. Ти все ще мълчиш, пък аз все ще говоря, защото дойде време. А впрочем, знаеш ли, сетих се, че наистина трябва да се говори тихо, защото тук… тук… могат да се открият най-неочаквано уши. Всичко ще ти обясня, казах: продължението следва. Защо копнеех за тебе, жадувах за теб досега, през всичките тези дни, и сега? (Вече пет дни, откак съм хвърлил котва тук.) През всичките тези дни? Защото само на тебе ще кажа всичко, защото е необходимо, защото ти си необходим, защото утре ще литна от облаците, защото утре животът ще свърши и ще започне. Случвало ли ти се е, сънувал ли си как падаш отвисоко в пропаст? Е, аз сега летя наяве. И не ме е страх, и ти не се бой. Тоест страх ме е, но ми е сладко. Тоест не сладко, а възторг… Хе, по дяволите, все едно, каквото ще да е. Силен дух, слаб дух, женски дух — каквото ще да е! Да възхвалим природата: виждаш ли колко слънце, небето как е чисто, всичките листа са зелени, съвсем лято е още, часът е близо четири след пладне, тишина! Къде отиваше?

— Отивах при тате, а преди това исках да мина у Катерина Ивановна.

— При нея и при тате! Ух! Съвпадение! Че аз за какво те виках, за какво те желаех, за какво те желаех и жадувах с всички гънки на душата си и дори с ребрата си? За да те изпратя, тебе именно, при баща ни от мое име, а после при нея, при Катерина Ивановна, и с това да свърша и с нея, и с баща ни. Да изпратя един ангел. Бих могъл да изпратя всекиго, но ми трябваше да изпратя ангел. И ето ти самият отиваш при нея и при тате.

— Наистина ли мене искаше да изпратиш? — възкликна Альоша с болезнен израз на лицето.

— Стой, ти си го знаел. И виждам, че всичко разбра веднага. Но мълчи, засега мълчи! Не жали и не плачи!

Дмитрий Фьодорович стана, замисли се и докосна с пръст челото си:

— Тя самата те е повикала, писмо ти е писала, или нещо друго, затова си тръгнал да отиваш при нея, иначе щеше ли да отидеш?

— Ето бележката — извади я от джоба си Альоша. Митя бързо я прочете.

— И си тръгнал напряко! О, богове! Благодаря ви, че сте го повели напряко и той ми падна в ръцете като златната рибка при стария глупав рибар в приказката. Слушай, Альоша, слушай, брате. Сега смятам вече всичко да говоря. Защото все на някого трябва да кажа. На ангела небесен вече казах, но трябва да кажа и на ангела земен. Ти си ангелът на земята. Ти ще ме изслушаш, ти ще прецениш и ти ще простиш… А на мен това ми трябва — някой висш да ми прости. Слушай: ако две същества изведнъж се откъсват от всичко земно и летят в необикновеното, или поне единият от тях, и преди това, отлитайки или загивайки, отива при другия и му казва: направи за мен това и това, нещо, за което никой никога не може да бъде помолен, но за което може да се моли само на смъртно легло — няма ли онзи да го изпълни… ако е приятел, ако е брат?

— Аз ще го изпълня, но кажи какво, и по-скоро — каза Альоша.

— По-скоро… хм. Не бързай, Альоша: ти бързаш и се безпокоиш. Сега няма защо да се бърза. Сега светът е тръгнал по нова улица. Ех, Альоша, жалко, че не си се замислял ти до възторг! Но впрочем какво му говоря? Ти ли не си се замислял! Какво говоря аз, диване такова:

Бъди, човече, благороден![7]

От кого е това?

Альоша реши да го чака. Той разбра, че може би наистина мястото му сега е само тук. Митя се замисли за миг, опрял лакът на масата и свел глава върху дланта си. Двамата се умълчаха.

— Льоша — каза Митя, — само ти няма да ми се смееш! Бих искал да почна… моята изповед… с химна на радостта от Шилер. An di Freunde![8] Но аз не знам немски, знам само, че е an di Freunde. Не мисли също, че брътвя пиянски приказки. Не е от пиенето. Конякът си е коняк, но мене ми трябват две бутилки, за да се напия —

И Силен червенобузест[9]

на препънато магаре —

а пък аз и четвърт бутилка не съм изпил и не съм Силѐн. Не Силѐн, а силен, защото взех решение веднъж за винаги. Прости ми този каламбур, днес много неща трябва да ми простиш, не само някакъв каламбур. Не се безпокой, не се отвличам, говоря по същество и веднага ще стигна до същината. Няма да те мъча… Чакай, как беше…

Той вдигна глава, замисли се и изведнъж почна възторжено:

Крил се пещерният жител[10],

гол и жалък, сред скалите.

Долу, зъл, чергарят скитал

и вилнеел в равнините.

Във гората пък ловеца

своя страшен лък повдигал

и горко му на беглеца,

що на чужди бряг пристигал!…

 

Слиза майката Церера

от Олимп, върха прекрасен,

за да види Прозерпина,

и намира свят ужасен.

Никой сладка реч не казва

със подаръци в ръцете.

Няма храм, за да показва,

че почитат боговете.

 

Ни за пирове обилни

златни порти се разтварят.

Там, по кървави олтари,

само трупове догарят.

И където и Церера

да погледне отвисоко,

тъжна, вижда тя човека

в унижение дълбоко…

 

Ридания се изтръгнаха изведнъж; от гърдите на Митя, той хвана Альоша за ръката.

— Друже, друже, в унижение, в унижение и сега. Страшно много търпи човек на земята, страшно много са бедите му? Не мисли, че аз съм само едно нищожество с офицерски чин, което пие коняк и развратничи. Аз, брате, почти само за това мисля, за този унижен човек, дано само не лъжа. Дай Боже сега да не лъжа и да не се хваля. Затова мисля за този човек, защото аз съм такъв човек.

И от низостта обидна[11],

за да се спаси човек,

с майката земя старинна

встъпва той в съюз навек…

Само че виж къде е работата: как ще встъпя в съюз навеки със земята? Аз не целувам земята, не поря гръдта й; какво, селянин ли да стана, или овчар? Вървя и не зная: в смрад ли съм попаднал и позор, или в светлина и радост. Ето къде е бедата, защото всичко на света е загадка! И когато ми се е случвало да затъна в най-най-дълбокия позор на разврата (а на мене само това ми се е случвало), винаги съм казвал това стихотворение за Церера и за човека. Дали ме е поправяло то? Никога! Защото аз съм Карамазов. Защото, ако полетя в бездната, то ще бъде направо с главата надолу и с краката нагоре, и дори ще съм доволен, че именно в такова унизително положение падам и смятам това красиво за себе си. И ето, точно в момента на този позор изведнъж подхващам химна. Нека да съм проклет, нека да съм долен и подъл, но нека и аз да целувам края на дългата дреха, в която е пременен богът мой[12]; нека вървя в същото това време след дявола, аз все; пак съм и твой син, Господи, и те обичам и чувствувам радостта, без която светът не може да съществува и да пребъде:

 

Тъй Творението Божие[13] радост вечна упоява, а стаканът на живота тайна мощ възпламенява. Тя тревичката изправя, хаоса в слънца превръща и в пространства, недостъпни за окото, ги разгръща.

И сред щедрата природа

с радост всеки се оглежда.

Всички твари и народи

тя след себе си повежда.

В насекомото нищожно

тя е дала сладострастие,

а пък ангела дарява

с чистото небесно щастие…

Но стига стихове! Аз пролях сълзи и остави ме да поплача. Нека това да е глупост, на която всички да се смеят, но ти — не! Ето и на тебе очичките ти горят. Стига стихове! Искам да ти кажа сега за „насекомите“, ей за тези, които Бог е надарил със сладострастие:

В насекомото нищожно

тя е дала сладострастие…

Аз, брате, съм същото това насекомо и това е казано специално за мене. И ние всички Карамазови сме такива, — и в тебе, ангела, това насекомо живее и в кръвта ти ще роди бури. Това са бури, защото сладострастието е буря, повече от буря! Красотата — това е страшно и ужасно нещо! Страшно, защото е неопределима, а не може да се определи, защото Бог е поставил само загадки. Тук бреговете се събират, тук всички противоречия заедно живеят. Аз, брате, съм твърде необразован, но много съм мислил за това. Страшно много тайни! Прекалено много загадки гнетят човека на земята. Разгадавай, както знаеш, и излизай сух от водата. Красота! При това не мога да понеса, когато някой човек дори с възвишено сърце и с висок ум започва от идеала на Мадоната, а свършва с идеала содомски. Още по-страшен е пък, който със содомски идеал в душата не отрича и идеала на Мадоната и от него гори сърцето му и воистине, воистине гори, както и в младите непорочни години. Не, широк е човекът, твърде широк даже, аз бих го стеснил. Дявол знае какво е дори, да! Което се вижда на ума позор, то за сърцето е само красота. В содома ли е красотата? Вярвай, че тя е наистина в содома за огромното мнозинство от хората — знаеше ли ти тази тайна, или не? Ужасното е това, че красотата е нещо не само страшно, но и тайнствено. Тук дяволът с Бога се бори, а бойното поле са сърцата на хората. Впрочем кой каквото го боли, за него си говори. Слушай, сега вече на въпроса.

IV. Изповедта на едно пламенно сърце. В анекдоти

Там аз гуляех. Одеве баща ни каза, че съм плащал по няколко хиляди за прелъстяване на девици. Това е свински фантом и никога не е ставало, а което е било, в същност за „него“ пари не са трябвали. Парите са за мене аксесоар, жар на душата, обстановка. Днес ей я е моята дама, утре на нейно място някое момиченце уличница. И едната, и другата веселя, пръскам парите с шепи, музика, врява, циганки. Ако трябва, и на нея давам, защото взимат, взимат с хазарт, което си е вярно, и са доволни и благодарни. Госпожичките ме обичаха, не всички, но случвало се е, случвало се е; обаче аз винаги съм обичал кривите улички, глухите и тъмни криви улички зад площада — там са приключенията, там са неочакваните неща, там е самородното злато в калта. Говоря алегорично, брате. В нашето градче такива улички веществено не е имало, но е имало нравствено. Да беше ти, което съм аз, щеше да разбереш какво значат тези неща. Обичах разврата, обичах и срама на разврата. Обичах жестокостта: не съм ли дървеница, не съм ли злобно насекомо? Казано е — Карамазов! Веднъж през зимата правихме пикник, целият град, потеглихме със седем тройки; в тъмното в шейната почнах да стискам една съседска моминска ръчица и го накарах да се целува това момиченце, дъщеря на чиновник, бедно, мило, кротко, безпомощно. Позволи ми, много работи ми позволи в тъмнината. Мислеше, горката, че на другия ден ще отида да й направя предложение (защото мене ме ценяха главно като добра партия); а аз след това дума не й продумах, пет месеца нито думичка. Виждах как ме следи от ъгъла на салона, когато имаше танци (у нас пък все се танцува), виждах как гореше пламъче в очички те й — пламъче на кротко негодувание. Тази игра забавляваше само моето сладострастие на насекомо, което подхранвах в себе си. След пет месеца се омъжи за един чиновник и замина… сърдита и все още влюбена може би. Сега си живеят щастливо. Забележи, че никому не съм казвал, не съм я изложил; макар да съм с низки желания и да обичам низостта, но не съм безчестен. Ти се изчервяваш, очите ти засвяткаха. Стига ти вече тази мръсотия. А всичко това още нищо не е, полдекоковски цветенца[14], макар че жестокото насекомо растеше вече, разрастваше се в душата ми. Това, брате, е цял албум със спомени. Да ги поживи Бог, миличките! Когато късах, не обичах да се карам. И никога не съм издавал, никога нито една не съм изложил. Но стига! Да не помисли, че само за тази мръсотия съм те повикал тук? Не, по-интересно нещо ще ти разправя; но не се учудвай, че не се срамувам от тебе, ами сякаш дори ми е драго.

— Ти задето се изчервих — изведнъж се обади Альоша. — Не се изчервих от твоите думи, нито от твоите дела, ами защото съм същото, което си и ти.

— Ти ли? Е, май попрекали.

— Не, не съм прекалил — издума с жар Альоша. (Изглежда, отдавна таеше тази мисъл.) — Все същите стъпала. Аз съм на най-ниското стъпало, а ти — горе, някъде към тринадесетото. Така гледам на това нещо, но е едно и също, съвсем еднородно. Който е стъпил на долното стъпало, непременно ще се качи и на горното.

— Значи, по-добре да не стъпва.

— Който може, по-добре да не стъпва.

— А ти можеш ли?

— Струва ми се — не.

— Мълчи, Альоша, мълчи, мили, иде ми да ти целуна ръка, ей така, от умиление. Тази дяволица Грушенка разбира от хора, тя ми каза веднъж, че някой път ще те изяде. Мълча, мълча! От гнусотиите, от пространството, изцапано от мухи, да преминем към моята трагедия, пак пространство, изцапано от мухи, тоест от всякакви гадости. Там е работата, значи, че старчето, макар да излъга за прелъстяването на невинността, но в същност в моята трагедия точно така стана, макар и само веднъж, пък и то не стана. Старият, който ме укоряваше за бѝло и небѝло, именно тази работа не я знае: никога на никого не съм я разправял, на тебе пръв сега ще ти разкажа, като се изключи Иван, разбира се. Иван всичко знае. Много преди тебе го знае. Но Иван е гроб.

— Иван е гроб?

— Да.

Альоша слушаше извънредно внимателно.

— Тогава, в онзи батальон, граничния, макар да бях прапоршчик[15], но все едно че бях под надзор, същински заточеник. А градчето ме приемаше страшно добре. Пръсках много пари, вярваха, че съм богат, и аз самият вярвах в това. Впрочем и с нещо друго сигурно съм им харесал. Макар да поклащаха глави, наистина ме обичаха. Но моят подполковник, вече старец, изведнъж ме намрази. Заяждаше се с мене; а аз имах подкрепа, пък и целият град държеше за мене, та не можеше да се заяжда кой знае колко. И аз си бях виновен, защото нарочно не се отнасях с необходимата почит. От гордост. Този стар инатчия, иначе доста свестен човек и извънредно добродушен гостолюбец, имал някога две жени — и двете починали. Едната, първата, била от прост произход и му оставила дъщеря, също проста. По мое време беше вече към двадесет и четири годишна девица и живееше при баща си заедно с леля си, сестра на покойната й майка. Лелята — безсловесна простота, а племенницата, по-голямата дъщеря на подполковника — буйна простота. Обичам, когато си спомням, да кажа добра дума: никога, драги мой, не съм срещал по-прелестен женски характер от характера на тази девойка, Агафя се казваше, представи си, Агафя Ивановна. Пък и не беше никак лоша, руски тип — висока, едра, пълна, с прекрасни очи, само лицето, да речем, малко грубовато. Не беше се омъжила, макар че двама я искаха, отказа и си остана пак така весела. Сближих се с нея, не по този начин, нищо нямаше, само другарски. Аз често съм се сближавал с жените съвсем безгрешно, приятелски. Говоря й такива откровени неща — здраве му кажи! — а тя само се смее. Много жени обичат откровеностите, обърни внимание, а тя на всичкото отгоре беше девственица, което много ме веселеше. И още нещо: по никой начин не можеше да се нарече госпожица. Живееха при бащата с лелята, и някак доброволно се принизяваха, без да се мерят с другите от обществото. Всички я обичаха и имаха нужда от нея, защото беше чудесна шивачка: дарба имаше, не искаше пари за услугите, правеше ги от любезност, но когато й подаряваха нещо, не отказваше да приеме. Подполковникът — напротив! Подполковникът беше един от първите хора в нашия край. Живееше на широка нога, приемаше целия град, вечери, танци. Когато пристигнах и постъпих в батальона, из цялото градче се заговори, че скоро ще заповяда при нас от столицата втората дъщеря на подполковника, хубавица на хубавиците, току-що излязла от един аристократичен столичен институт. Тази, втората дъщеря, е същата Катерина Ивановна, вече от втората жена на подполковника. А тази втора жена, вече покойница, била от някакъв виден, голям на времето генералски дом, макар че, както научих със сигурност, и тя не донесла никакви пари на подполковника. Значи, била от сой и нищо друго, само някакви си надежди, в наличност — нищо. И все пак, когато пристигна институтката (да погостува, не за постоянно), цялото ни градче сякаш се поднови, най-видните ни дами — две превъзходителства, една полковнишка жена, че и всички, всички подире им — веднага се намесиха, грабнаха я, взеха да я веселят, правеха я царица на баловете, на пикниците, живи картини стъкмиха в полза на някакви гувернантки. Аз си мълча, гуляя си, само един номер такъв извъртях, че целият град заговори. Виждам, веднъж ме измери с поглед, това беше у батарейния командир, но тогава не се приближих: не съм умрял, един вид, да се запознавам. Приближих се малко след това, на друга една вечер, заговорих я, тя едвам-едвам ме погледна, сви презрително устнички, а, викам си, чакай, ще си отмъстя! Ужасен бурбон[16] бях тогава в повечето случаи и самият го чувствувах. Особено чувствувах, че „Катенка“ не е някоя невинна институтка, а особа с характер, горда и наистина добродетелна, а най-вече с ум и образование, пък аз нямам нито едното, нито другото. Мислиш, че съм искал да направя предложение? Съвсем не, просто исках да й отмъстя за туй, че съм такъв юначага, а тя не чувствува. А дотогава — пиянство и погром. Най-после подполковникът ме прибра в ареста за три дни. Тъкмо по онова време баща ми изпрати шест хиляди, след като му пратих документ, че се отказвам от всичко, сиреч, вече сме си „разчистили“ сметните и нищо повече няма да искам. Нищо не разбирах тогава; аз, брате, чак до пристигането си тук и дори до последните дни, дори може би и до днес не съм разбирал нищо от всичките тези наши парични разправии с тате. Но това по дяволите, за него после. А тогава, като получих онези шест, изведнъж научих от едно писъмце от приятел нещо много интересно за мен, именно, че са недоволни от нашия подполковник, че го подозират в неизправност, с една дума, че неговите врагове му кроят кюляф. И наистина пристигна началникът на дивизията и му тегли калая. После, малко по-късно, го накараха да подаде оставка. Няма да ти разказвам подробно как стана всичко това, той наистина имаше врагове, само че изведнъж в града се забеляза извънредна хладина към него и към цялата фамилия, всички изведнъж сякаш се отдръпнаха. И точно тогава изиграх първия си номер: срещам Агафя Ивановна, с която непрекъснато поддържах приятелство, и казвам: „Знаете ли, че на татко ви липсват четири хиляди и петстотин рубли държавни пари?“ — „Как може, защо говорите такива работи? Скоро идва генералът, всички пари бяха налице…“ — „Тогава са били, а сега ги няма.“ Изплаши се ужасно. „Не ме плашете, моля ви се, от кого сте го чули?“ — „Не се безпокойте, казвам, на никого няма да кажа, а вие знаете, че в това отношение съм гроб, но ето какво исках само да добавя по този въпрос, така да се каже, «за всеки случай»: когато поискат от татко ви четирите хиляди и петстотин, а той няма да ги има, по-добре вместо да го съдят, а после прост войник да го направят на стари години, изпратете ми тогава тайно вашата институтка, мене тъкмо ми пратиха пари, четири хиляди ще й броя и свято ще запазя тайната“. — „Ах, какъв сте, вика, подлец! (Точно така го каза). Какъв сте, вика, злобен подлец! Как смеете!“ Отиде си в страшно негодувание, пък аз викнах подире й още веднъж, че тайната ще бъде запазена свято и нерушимо. Тези две жени, тоест Агафя и леля й, ще ти кажа веднага, излязоха в цялата тази история чисти ангели, а тази сестра, горделивката Катя, просто я обожаваха, унижаваха се пред нея, слугини й бяха… Само че Агафя да вземе да й предаде този номер, тоест нашия разговор. Научих после всичко от игла до конец. Не скрила, пък аз, разбира се, само това и чаках.

Изведнъж пристига нов майор да приема батальона. Приема го. Старият подполковник внезапно заболява, не може да се мръдне, два дни си стои в къщи и не предава държавната сума. Нашият доктор Кравченко твърдеше, че наистина бил болен. Само че ето какво знаех аз от тайно място и дори от доста отдавна: че сумата, след като я прегледа началството, винаги, вече четири години поред, изчезвала за известно време. Подполковникът я давал назаем на един свой много верен човек, наш търговец, стар вдовец, Трифонов, брадат, със златни очила. Онзи отива на панаира, прави там оборот, какъвто му трябва, и връща веднага всички пари на подполковника, а носи и подаръци от панаира, а с армаганите — някой и друг процент. Само че този път (тогава научих всичко това съвсем случайно от едно хлапе, лигавото синче на Трифонов, негов син и наследник, най-развратното момче, което се е раждало на света), този път, казвам, Трифонов, като си дошъл от панаира, не върнал нищо. Подполковникът веднага при него. „Никога не съм получавал нищо от вас и не бих могъл да получа“ — такъв бил отговорът. И тъй, значи, седи си нашият подполковник в къщи, превързал си главата с кърпа, а трите току му слагат лед на темето; изведнъж пристига ординарецът с книгата и със заповед: „Да се предаде държавната сума тутакси, незабавно, след два часа.“ Той се разписал, този подпис в книгата после го видях — станал, казал, че отива да си облече мундира, бързо влязъл в спалнята си, взел си ловджийската двуцевка, заредил я, сложил боен куршум, събул си ботуша от десния крак, опрял пушката в гърдите си, а с крак почнал да дири спусъка. Но Агафя вече подозирала, понеже запомнила тогавашните ми думи, издебнала и навреме надникнала: втурнала се, хвърлила се върху него отзад, прегърнала го и пушката изгърмяла нагоре, в тавана; никого не ранила; дотичали другите, хванали го, взели му пушката, държат му ръцете… Всичко това научих после най-подробно. Бях си тогава в къщи, беше се здрачило и тъкмо бях тръгнал да излизам, облякох се, сресах се, напарфюмирах си кърпичката, взех си фуражката, но изведнъж вратата се отваря и — пред мел, в квартирата ми Катерина Ивановна.

Случват се чудни неща: никой навън не беше забелязал тогава, че е влязла при мене, така че остана тайна за града. А аз държах квартира у две чиновнишки жени, стари бабички, те ми прислужваха, уважаваха ме, слушаха не за всичко и по моя заповед и двете после мълчаха като риби. Разбира се, веднага схванах всичко. Тя влезе и ме погледна право в очите, тъмните й очи гледат решително, дори дръзко, но в устните и около устните, виждам, има нерешителност.

— Сестра ми каза, че ще дадете четири хиляди и петстотин рубли, ако аз дойда за тях… при вас сама. Дойдох… Дайте парите!… — Не издържа, задави се, изплаши се, гласът й пресекна, а ъглите на устните и линиите около тях затрептяха. — Альошка, слушаш ли, или спиш?

— Митя, зная, че ще ми кажеш цялата истина — издума развълнуван Альоша.

— Самата истина ще ти кажа. Щом трябва да се каже цялата истина, ето как беше, няма да се щадя. Първата ми мисъл беше карамазовска. Веднъж, брате, ме беше ухапал отровен паяк. Две седмици ме тресе от него; та и тогава на, изведнъж усещам, в сърцето ме ухапа отровният паяк, злото насекомо, разбираш ли? Измерих я под око! Ти виждал ли си я? Та тя е хубавица. Но не й беше това хубостта, тогава. Хубава беше в онази минута, защото беше благородна, а аз — подлец, защото беше във величието на своето великодушие и на жертвата за баща си, а аз — дървеница. И ето, че от мене, от дървеницата и подлеца, тя зависи цяла, цялата, абсолютно, и духом, и тялом. В ръцете ми е. Искрено ще ти кажа: тази мисъл, мисълта на отровния паяк, до такава степен обхвана сърцето ми, че едва не се пръсна от мъчително желание. Като че ли не можеше изобщо да има борба: да постъпя именно като дървеница, като отровен паяк, без капка жал… Чак дъхът ми секна. Слушай: аз, разбира се, още на другия ден щях да й искам ръката, та всичко това да свърши, така да се каже, по най-благороден начин и следователно никой да не знае и да не може да узнае нищо. Защото, макар да съм човек с низки желания, все пак съм честен. И на, изведнъж точно в този момент някой ми пошепна на ухото: „Само че утре тази, като отидеш с предложение, изобщо няма да се появи, а ще заповяда на кочияша да те изпъди. Един вид, разнасяй ме на целия град, не ме е страх от тебе!“ Погледнах девойката, не ме беше излъгал гласът: точно така, разбира се, точно така ще стане. Ще ме изпъдят, още по сегашния й израз е ясно. Кипнах от злоба, дощя ми се да извърша най-подлата, свинската, парвенюшка постъпка: да я погледна с насмешка и още докато е пред мен, да я слисам с интонацията, с която само едно парвеню може да каже:

— Четири хиляди! Че аз се пошегувах, какво приказвате! Твърде лековерно, госпожице, сте си направили сметката. До двеста да ви дам, дори е удоволствие и на драго сърце, но четири хиляди — такива нари, госпожице, не се хвърлят за такова лекомислие. Напразно сте благоволили да си правите труда.

Разбираш ли, аз естествено щях да загубя всичко: тя щеше да побегне, но затова пък щеше да се получи инфернално, отмъстително, щеше да отговаря на всичко останало. Щях да вия после цял живот от разкаяние, но само и само сега да си покажа рогата! Вярваш ли, това никога с никоя не ми се е случвало, нито с една жена, в такава минута да я гледам с омраза, и ето, кръст ти правя: тази я гледах тогава три ли, пет секунди със страшна омраза, онази омраза, която е само на косъм от любовта, от най-безумната любов! Отидох до прозореца, опрях чело на замръзналото стъкло и помня, че ледът ме опари като огън. Не се бавих много, не се безпокой, обърнах се, отидох до писалището, отворих чекмеджето и извадих една петхилядна петпроцентова безименна облигация (тя беше във френския речник). После мълчаливо й я показах, сгънах я, дадох й я, отворих й вратата към коридора, отстъпих една крачка и й се поклоних до пояс с най-почтителен, най-дълбок поклон, повярвай ми! Тя цялата потрепери, погледна ме внимателно за секунда, страшно пребледня, като платно, и изведнъж също без дума да продума, не устремно, а някак кротко, дълбоко, тихо, се сведе цяла — и право в краката ми, с чело до земята, не по институтски, а по руски! После скочи и побягна. Когато избяга навън, аз бях с шпага; извадих я и исках веднага, на място, да се убия, защо — не знам, страшна глупост беше, разбира се, но сигурно от възторг. Разбираш ли ти, че понякога от възторг човек може да се убие; но аз не се ръгнах, а само целунах шпагата и пак я сложих в ножницата, за което впрочем можеше и да не ти споменавам. И дори, струва ми се, сега, като разказвам за всички тия борби, малко се поразглаголствувах, за да се похваля. Но нищо, нека е така и дявол да ги вземе всичките шпиони на човешкото сърце! Ето го целия мой „случай“ с Катерина Ивановна. Сега, значи, знаете за него брат ни Иван и ти — никой друг!

Дмитрий Фьодорович стана, развълнуван направи няколко крачки, извади си кърпата, изтри потта от челото си, после седна пак, но не където седеше преди, а на друго място, на отсрещната пейка, при другата стена, тъй че Альоша трябваше цял да се обърне към него.

V. Изповедта на едно пламенно сърце. „С краката нагоре“

— Сега — каза Альоша — знам първата половина на тази история.

— Първата половина я разбираш: това е драма и тя стана там. А втората половина е трагедия и ще стане тук.

— От втората половина досега нищо не разбирам — каза Альоша.

— Ами аз? Да не би да разбирам?

— Чакай, Дмитрий, тук има един основен въпрос. Кажи ми: нали си годеник, и сега си годеник?

— Аз не станах веднага годеник, а чак три месеца след окова. Още на другия ден след този случай си казах, че въпросът е изчерпан и ликвидиран, продължение няма да има. Да отида с предложение, ми се струваше низост. От своя страна, и тя през всичките шест седмици, които живя след това в града, изобщо не се обади. Освен един случай в същност: на другия ден след посещението й се шмугна при мен слугинята им и без да продума дума, ми предаде плик. На плика адрес: за еди-кого си. Разпечатвам — остатъка от облигацията от пет хиляди. Трябваха им само четири хиляди и петстотин, а при продажбата на петхилядната облигация загубиха към двеста и няколко рубли. Тя ми изпрати, струва ми се, около двеста и шестдесет рубли, не помня точно, и само парите — нито бележка, нито думичка, нито обяснение. Огледах плика за някакъв знак с молив — нищо! Е, какво, загулях временно с останалите рубли, та и новият майор беше принуден най-накрая да ме смъмри. А подполковникът предаде държавната сума — благополучно и за учудване на всички, защото никой вече не вярваше, че има всичките пари. Предаде я, но залиня, легна болен, лежа три седмици, после изведнъж получи размекване на мозъка и за пет дни почина. Погребаха го с военни почести, още не беше получил оставката. Катерина Ивановна, сестра й и лелята, щом погребаха бащата, след десетина дни потеглиха за Москва. И на, чак преди заминаването, същия ден, когато заминаха (аз не ги видях и не ги изпратих), получавам мъничък плик, синичко ажурено листче, а на него само едно редче с молив: „Ще ви пиша, очаквайте. К.“ И толкова.

Сега ще ти обясня с две думи. В Москва работите им се обърнали с мълниеносна бързина и неочаквано като в арабските приказки. Онази генералша, главната й сродница, изведнъж едновременно изгубва и двете си най-близки наследнички, двете си най-близки племеннички — и двете в една и съща седмица умират от сипаница. Потресената старица се зарадвала на Катя като на своя дъщеря, като на спасителна звезда, хвърлила й се на врата, променила тутакси завещанието в нейна полза, но това за в бъдеще, а засега направо на ръка й наброява осемдесет хиляди; ето ти, значи, зестрата, прави с нея, каквото искаш. Истерична жена, наблюдавах я после в Москва. И ето неочаквано получавам тогава по пощата четири хиляди и петстотин рубли; разбира се, недоумявам и онемявам от учудване. След три дни пристига и обещаното писмо. То е и сега в мене, винаги е в мене и ще умра с него — искаш ли да ти го покажа? Непременно го прочети: предлага ми се за жена, сама се предлага, „обичам ви безумно, дори вие да не ме обичате — все едно, бъдете само мой мъж. Не се бойте — за нищо няма да ви притесня, ще бъда ваша мебел, ще бъда килимът, по който стъпвате… Искам да ви обичам вечно, искам да ви спася от самия вас…“ Альоша, аз съм недостоен дори да преразказвам тези редове с моите долни думи и долен тон, с вечния ми долен тон, от който никога не можах да се отърва! Прониза ме това писмо до ден-днешен, а нима сега ми е леко, нима ми е леко днес? Тогава тутакси й написах отговор (нямах никаква възможност лично да отида в Москва). Със сълзи го писах; от едно нещо ще се срамувам вечно: споменах, че сега е богата и със зестра, а аз съм само един беден бурбон — за пари споменах! Трябваше да го премълча, но се изтърва от перото ми. Още тогава, на минутата, писах в Москва на Иван и му обясних всичко в писмото, доколкото беше възможно, шест листа писмо, и го изпратих при нея. Какво гледаш, какво ме гледаш! Да, Иван се влюби в нея, влюбен е и сега, знам го, направил съм глупост според вас, според светските разбирания, но може би точно тази глупост ще спаси сега всички ни! Ух! Не виждаш ли как го почита тя, как го уважава? Може ли, след като е сравнила двама ни, да обича такъв като мене, особено след всичко, което стана тук?

— Аз пък съм сигурен, че тя обича такъв като тебе, а не такъв като него.

— Тя обича своята добродетел, а не мене — неволно, но почти злобно извика внезапно Дмитрий Фьодорович. Засмя се, но след секунда очите му блеснаха, той цял се изчерви и силно удари с юмрук по масата.

— Кълна се, Альоша — викна със страшен и искрен гняв срещу себе си, — ако щеш, вярвай, ако щеш, не, но в Светия Бог и Господа Христос се заклевам, че аз, макар и да се усмихнах сега на нейните нисши чувства, знам, че съм милион пъти по-нищожен по душа от нея и че тези прекрасни нейни чувства са искрени като на ангел небесен! Там е и трагедията, че го знам много добре. Какво от това, че човек, мъничко декламира? Аз не декламирам ли? Но съм искрен, искрен. Колкото до Иван, разбирам с какво проклятие трябва да гледа той сега на природата, особено с неговия ум! Кой и за какво е предпочетен? Извергът, който и тук, вече като годеник, и когато всички са го гледали, не можа да се въздържи от буйства — и то пред годеницата, пред годеницата си! И ето такъв като мене е предпочетен, а другият отблъснат. Но защо? Затова, че девойката от благодарност иска да насили живота и съдбата си! Нелепост! На Иван в този смисъл нищо и никога не съм говорил, Иван, разбира се, също никога не ми е продумвал за това нито дума, ни най-малък намек; но съдбата е неотменна и достойният ще заеме мястото си, а недостойният ще се скрие в глухата уличка навеки — в своята мръсна уличка, във възлюбената и подходяща за него уличка, и там в мръсотията и вонята ще загине доброволно и с наслада. Раздрънках се нещо, всичките ми думи са се изтъркали, редя ги както дойде, но така ще бъде, както казах, така. Ще потъна в сокаците, а тя ще се омъжи за Иван.

— Почакай, брате — извънредно неспокойно го прекъсна отново Альоша. — Все пак едно нещо досега не си ми обяснил: нали си годеник, нали все пак си годеник? Как така искаш да скъсаш, ако тя, годеницата, не иска?

— Аз съм годеник, законен и благословен, всичко стана в Москва след моето пристигане, парадно, с икони и в най-бляскав вид. Генералшата ни благослови и, вярваш ли, дори поздрави Катя: изборът ти, казва, е добър, чувствувам го. А вярваш ли, Иван го намрази и не го поздрави. В Москва много говорих с Катя, цял се описах, благородно, точно, искрено. Изслуша всичко:

Имаше мило смущение,

имаше нежни слова…

Но имаше и горди думи. Тя изтръгна тогава от мен великото обещание, че ще се поправя. Аз обещах. И ето…

— Какво?

— И ето, повиках те и те домъкнах тука днес, на днешна дата — запомни я! — за да те изпратя, и то също днес, при Катерина Ивановна и…

— Какво?

— Да й кажеш, че вече никога няма да отида при нея; сбогом, ще кажеш.

— Но как е възможно това?

— Нали затова тебе изпращам вместо себе си, защото е невъзможно, как иначе сам да й го кажа?

— А ти къде ще отидеш?

— В уличката.

— Значи, при Грушенка? — горчиво възкликна Альоша и плесна с ръце. — Значи, Ракитин в същност е казал истината? А аз мислех, че ти само походи при пея и толкова.

— Кой, годеникът ли да ходи? Че възможно ли е такова нещо, и то при такава годеница и пред очите на хората? Че аз имам чест, струва ми се. Ако бях почнал да ходя при Грушенка, веднага щях да престана да съм годеник и честен човек, разбирам това. Какво ме гледаш? Знаеш ли, най-напред отидох да я бия. Научих и знам сега със сигурност, че на тая Грушенка е била дадена от щабскапитана[17], пълномощника на татко, полица срещу мене, за да я протестира, та да мирясам и да приключа. Искаха да ме изплашат. Та аз тръгнах да я бия. И преди я бях зървал. Не слисва от пръв поглед. Знаех за стареца-търговец, който сега е и болен от изтощение, но ще й остави все пак голяма сума. Знаех също, че обича да трупа пари, трупа и дава срещу жестока лихва, пройдохата, мошеничката, безжалостно. Отидох да я бия — и при нея останах. Изви се буря, удари чума, заразих се и до ден-днешен съм заразен и знам, че всичко е свършено, че нищо повече няма да има. Цикълът на сезоните е завършен. Ето цялата ми история. А тогава изведнъж за беля в джоба ми, джоба на един голтак, се намериха три хиляди. Заминахме с нея за Мокрое[18], на двадесет и пет версти, платих за цигани, циганки, шампанско, всичките селяци напих с шампанско, всичките жени и момичета, пропилях парите. След три дни — гол, но сокол. Ти мислиш, че соколът постигна нещо? Нито ей толкова. Казвам ти: това е извивката! Грушенка, проклетата, има такава една извивчица на тялото, че си личи чак на крачето й, дори на кутренцето на лявото й краче личи. Видях и целувах, но — толкова, заклевам ти се! Казва: „Ако искаш, ще се омъжа за тебе, какъвто си сиромах. Кажи само, че няма да ме биеш и ще ми позволиш да правя каквото си искам, тогава може и да се омъжа“ — и се смее. И досега се смее!

Дмитрий Фьодорович почти яростно скочи от мястото си, изведнъж заприлича на пиян. Очите му веднага кръвясаха.

— И ти наистина искаш да се жениш за нея?

— Само да иска — начаса, пък ако не иска, мога и така; ще й стана портиер пред къщата… Ти… ти, Альоша… — спря се изведнъж пред него, хвана го за рамената и силно го разтърси — знаеш ли ти, невинно момче, че всичко това са фантазии, невъзможни фантазии, защото всичкото е една трагедия! Знай, Алексей, че аз може да съм долен човек, с долни и пагубни страсти, но крадец, джебчия, кокошкар Дмитрий Карамазов никога не може да бъде. Е, сега пък чуй, че аз съм крадец, че съм джебчия и кокошкар! Тъкмо преди да отида да бия Грушенка, същата сутрин ме вика Катерина Ивановна и ужасно тайно, засега никой да не знаел (защо — не знам, явно така й е трябвало), ме моли да отида в губернския град и оттам да изпратя по пощата три хиляди на Агафя Ивановна в Москва; затова от града, за да не научи никой тук. И ето с тези три хиляди в джоба си се озовах тогава у Грушенка, с тях ходихме в Мокрое. После се престорих, че съм прескочил до града, но пощенска разписка не й представих, казах й, че съм ги изпратил и ще й занеса разписката, и още не съм я занесъл, забравил съм. Сега, как мислиш, отиваш и казваш: „Сбогом“, а тя: „Ами парите“? Ти би могъл тогава да й кажеш: „Той е долен сладострастник и подло същество с неудържими чувства. Не е изпратил тогава вашите пари, а ги е похарчил, защото не могъл да се овладее, като скот“, но все пак би могъл да прибавиш: „Но не е крадец, ето ви трите хиляди, връща ви ги, изпратете си ги на Агафя Ивановна, а от него — сбогом.“ И тогава тя пита внезапно: „А къде са парите?“

— Митя, ти си нещастен, да! Но все пак не чак толкова, колкото си мислиш — не се съсипвай от отчаяние, не се съсипвай!

— А ти какво мислиш — че ще се застрелям, ако не намеря да върна трите хиляди ли? Там е работата, че няма да се застрелям. Сега не съм в състояние, по-късно може би, а сега ще отида при Грушенка… Да става, каквото ще!

— Ами там?

— Ще й стана мъж, ако благоволи да ме вземе за съпруг, пък като идва любовникът, ще излизам в другата стая. Ще чистя на приятелите й калните галоши, ще разпалвам самовара, ще тичам, където каже…

— Катерина Ивановна всичко ще разбере — тържествено изговори внезапно Альоша, — ще разбере цялата дълбочина на тази скръб и ще се примири. Тя има висш ум; защото няма по-нещастен човек от тебе и тя ще го види.

— Няма да се примири с всичко — озъби се Митя. — В тези работи, брате, има нещо, с което никоя жена не може да се примири. А знаеш ли как е най-добре да се направи?

— Как?

— Да й се върнат трите хиляди.

— Откъде да ги вземем? Слушай, аз имам две хиляди и Иван ще даде хиляда, ето ти три, вземи ги и ги върни.

— Но кога ще дойдат тези твои три хиляди? На това отгоре си и непълнолетен, а трябва непременно, непременно, още днес да й кажеш сбогом, със или без пари, защото аз повече не мога да протакам, дотам е стигнало. Утре ще е късно, късно. Ще те изпратя при тате.

— При тате?

— Да, при тате, преди да отидеш при нея. От него ще искаш тези три хиляди.

— Но той, Митя, няма да даде.

— Как ще даде, знам, че няма да даде. Разбираш ли, Алексей, какво значи отчаяние?

— Разбирам.

— Слушай: юридически той нищо не ми дължи. Всичко от него съм взел, всичко, знам го. Но той ми е задължен нравствено, така ли е, или не? Та той с мамините двадесет и осем хиляди е почнал и е натрупал сто хиляди. Да ми даде само три хиляди от двайсет и осемте, само три — и ще ми измъкне душата от ада[19], и ще му се зачете срещу многото грехове! А аз с тези три хиляди, заклевам ти се, вече ще приключа и той никога нищо вече няма да чуе за мене. За последен път му давам възможност да бъде баща. Кажи му, че сам Бог му праща този случай.

— Митя, той в никакъв случай няма да даде.

— Знам, че няма да даде, много добре знам. Особено сега. Знам и още нещо: сега, тези дни, вчера може би то за пръв път научи сериозно (запомни: сериозно), че Грушенка наистина може би не се шегува и >ще вземе да се омъжи за мене. Познава той този характер, знае я тази котка. Та мигар на туй отгоре и пари ще ми даде, че да съдействува на такъв случай, след като и той самият е луд по нея? Но не само това, и още мога да ти кажа: знам, че от пет дни вече е изтеглил три хиляди рубли, развалил ги е на по сто рубли и ги е опаковал в голям пакет с пет печата, а отгоре са завързани на кръст с червено ширитче. Виждаш ли колко подробности знам! А на пакета е написано: „На моя ангел Грушенка, ако поиска да дойде“, лично го драснал, насаме и тайно, и никой не знае за тия пари освен лакея Смердяков, в честността на когото вярва като в самия себе си. Ето вече трети или четвърти ден чака Грушенка, надява се, че тя ще отиде за пакета, пратил й хабер и тя му пратила хабер, че „може и да дойда“. Та ако отиде при стареца, мога ли след това да се оженя за нея? Разбираш ли сега защо, значи, аз съм тук тайно и какво именно дебна?

— Нея ли?

— Нея. У тези мръсници, тукашните стопанки, държи една малка стаичка под наем Фома. Фома е от нашия: край, наш бивш войник. Той ми прислужва, нощем пази, а денем ходи да стреля глухари и с това се изхранва. Та аз съм заседнал тук, при него: тайната не знаят нито той, нито хазайките, тоест, че дебна тук.

— Само Смердяков ли знае?

— Само той. И ще ми съобщи, ако тя отиде при стареца.

— Той ли ти каза за пакета?

— Той. Извънредно голяма тайна. Дори Иван не знае нито за парите, нито нищо. А старецът изпраща Иван за два-три дни в Чермашня[20] да се разходи: явил се купувач за гората, ще я сече за осем хиляди, та старецът моли Иван: „помогни ми, един вид, иди ти“, за два-три дни, значи. Той иска Грушенка да отиде, когато го няма.

— Значи, той и днес чака Грушенка?

— Не, днес няма да отиде, както ми се струва. Положително няма да отиде! — викна изведнъж Митя. — Така мисли и Смердяков. Тате сега пиянствува, седи на масата с брата Иван. Иди, Алексей, поискай от него тези три хиляди…

— Митя, мили, какво ти става! — извика Альоша, като скочи от мястото си и се вгледа в екзалтирания Дмитрий Фьодорович. За миг го помисли за побъркан.

— Какво? Не съм побъркан — втренчено и дори някак тържествено взрян в него, изрече Дмитрий Фьодорович. — Щом те изпращам при тате, знам какво говоря: аз вярвам в чудото.

— В чудото?

— В чудото на Провидението Божие. Бог знае сърцето ми, той вижда цялото ми отчаяние. Той вижда цялата тази картина. Мигар ще допусне да се извърши такъв ужас? Альоша, аз вярвам в чудото, върви!

— Ще отида. Кажи, ще чакаш ли тука?

— Ще чакам; знам, че няма да стане скоро, че не можеш да отидеш и направо — бух! Сега е пиян. Ще чакам и три часа, и четири, и пет, и шест, и седем, но само знай, че днес, макар дори и посред нощ, трябва да се явиш при Катерина Ивановна, с парите или без парите, и да кажеш: „Сбогом!“ Искам да кажеш именно този стих: „Сбогом!“

— Митя! Ами ако Грушенка отиде днес… ако не днес, утре, вдругиден?

— Грушенка ли? Ще издебна, ще се втурна и ще попреча…

— Ами ако…

— А пък ако — убивам. Няма да го понеса.

— Кого ще убиеш?

— Стареца. Нея няма да убия.

— Братко, какво говориш!

— Не знам, не знам… Може би няма да го убия, а може и да го убия. Страх ме е, че ще ми стане омразен изведнъж с лицето си в тая минута. Ненавиждам му гушата, носа, очите, безсрамната му усмивка. Лична погнуса чувствувам. Ей от това ме е страх. И няма да издържа…

— Ще отида, Митя. Вярвам, че Бог ще нареди както може най-добре, та да не става тоя ужас.

— Пък аз ще седя тук и ще чакам чудото. Но ако не стане, тогава…

Альоша замислен се запъти към къщата на баща си.

VI. Смердяков

И наистина завари баща си още на масата. Масата както винаги беше наредена в салона, макар че в къщата имаше и истинска трапезария. Този салон беше най-голямата стая в къщата и беше мебелиран с някаква претенция за старинност. Мебелите бяха от едновремешните, бели, с вехта червена полукопринена дамаска. Между прозорците имаше огледала в натруфени рамки със старинна резба — и те бели, с позлата. На стените, облепени с бели книжни и на много места вече попукани тапети, се мъдреха два големи портрета — на някакъв княз, който бил преди тридесетина години генерал-губернатор на този край, и на някакъв архиерей — и той отдавна починал. В предния ъгъл имаше няколко икони, пред които нощем гореше кандило… не толкова от благоговение, колкото през нощта стаята да бъде осветена. Фьодор Павлович си лягаше много късно, в три-четири часа след полунощ, а дотогава все ходеше из стаята или седеше в креслото и мислеше. Такъв навик беше придобил. Често нощуваше съвсем сам в къщи, като изпращаше слугите в пристройката, но повечето пъти нощем с него оставаше слугата Смердяков, който спеше във вестибюла на един миндер. Когато влезе Альоша, обядът беше вече свършил, но беше сервирано сладко с кафе. Фьодор Павлович обичаше след обяд сладки работи с коняче. И Иван Фьодорович беше на трапезата и също пиеше кафе. Слугите Григорий и Смердяков стояха до масата. И господарите, и слугите бяха явно извънредно весели и въодушевени. Фьодор Павлович се кискаше и смееше високо; Альоша чу още в коридора неговия писклив, толкова познат по-рано смях и веднага реши по звуците на този смях, че баща му още не е пиян, а само поразвеселен.

— Ето го и него, ето го и него! — изкрещя Фьодор Павлович, който изведнъж страшно се зарадва на Альоша. — Присъединявай се, сядай, ето кафенце — то е постно, постно, но горещо, чудно! С коняк не те каня, ти си постник, ама искаш ли, искаш ли? Не, по-добре да ти дам ликьорец, чудесен! Смердяков, виж в долапа, на втората полица вдясно, ето ключовете, по-живо!

Альоша понечи да се откаже от ликьора.

— Все едно ще донесат, ако не за тебе, за нас — сияеше цял Фьодор Павлович. — Ами чакай, обядвал ли си, или не?

— Обядвах — каза Альоша, който в същност беше изял в игуменската кухня само къшей хляб и изпил чаша квас. — Виж, едно горещо кафе ще изпия на драго сърце…

— Милият! Браво! Кафенце ще пие. Да го постоплят ли? Няма нужда, още ври. Кафето е превъзходно, смердяковско. На кафето и на рибника Смердяков е майстор, а и на рибената чорба. Някой път ела на рибена чорба, само ни предупреди… Но чакай, чакай, нали одеве ти наредих още днес да се преселиш с дюшека и възглавниците? Домъкна ли дюшека? Хе, хе, хе!…

— Не, не го донесох — усмихна се и Альоша.

— Изплаши се, а, поизплаши се одеве? Ах ти, гълъбче, че мога ли да те обидя аз! Слушай, Иване, не мога да издържа, като погледне човек в очите, и се смее, не мога. Цялата ми утроба почва да се смее, обичам го! Альоша, чакай да ти дам родителската си благословия.

Альоша стана, но Фьодор Павлович беше успял вече да се откаже.

— Не, не, сега само ще те прекръстя, ей тъй, седни. А сега ще изпиташ едно удоволствие, и то именно по твоята част. Ще се насмееш. Нашата Валаамова ослица проговори[21], и как говори, как говори!

Валаамова ослица излезе лакеят Смердяков. Още младеж, само двадесет и четири годишен, той беше страшно затворен и мълчалив. Не че беше див или че се срамуваше от нещо, не, напротив, имаше надменен характер и сякаш презираше всички. Но ето че не можем да минем, без да кажем за него макар две думи, и то именно сега. Бяха го отгледали Марфа Игнатиевна и Григорий Василиевич, но момчето растеше „без никаква благодарност“, както се изразяваше за него Григорий, диво дете, което гледаше света от своето ъгълче. Като дете много обичаше да беси котки и после да ги погребва с церемония. За тази цел си намяташе чаршаф, който играеше ролята на свещеническа одежда, и пееше и размахваше нещо над мъртвата котка, сякаш кадеше. Всичко това вършеше тихомълком, в най-голяма тайна. Григорий го пипна веднъж на такова упражнение и здравата го наказа с пръчка. Онзи се сгуши в ъгъла и гледа оттам изкриво цяла седмица. „Не ни обича нас с тебе този изверг — думаше Григорий на Марфа Игнатиевна, — пък и никого не обича. Ти мигар си човек — току се обърне внезапно към Смердяков, — не си човек, ами си се пръкнал от банска храчка[22], такъв си ти…“ Смердяков, както се разбра по-късно, никога не можа да му прости тези думи. Григорий го изучи и когато той навърши дванадесет години, почна да го учи на светото писание. Но всичко веднага свърши най-безславно. Веднъж, още на втория или третия урок, момчето ненадейно се подсмихна.

— Какво има? — попита Григорий, поглеждайки го строго изпод очилата.

— Нищо. Господ-Бог създал светлината първия ден, а слънцето, месечината и звездите — на четвъртия ден. Откъде е сияла светлината първия ден?[23]

Григорий се втрещи. Момчето гледаше насмешливо учителя си. В погледа му имаше дори нещо високомерно. Григорий не издържа. „Ей откъде!“ — кресна той и свирепо зашлеви ученика. Момчето понесе плесницата, без да възрази нито дума, но пак се свря в ъгъла за няколко дни. Тъкмо тогава се случи, че след седмица за пръв път в живота си има епилептичен припадък и епилепсията му после продължи през целия му живот. Като научи това, Фьодор Павлович сякаш изведнъж промени отношението си към момчето. По-рано го гледаше някак равнодушно, макар че никога не го гълчеше и винаги, когато го срещнеше, му даваше копейка. Понякога, в благодушно настроение, изпращаше на момчето нещо сладичко от трапезата. Но сега, като се научи за болестта, почна много да се грижи за него, повика лекар, взе да го лекува, но се оказа, че излекуването е невъзможно. Припадъците му ставаха горе-долу веднъж в месеца и по различно време. Те биваха различни и по сила, едни — леки, други — много жестоки. Фьодор Павлович забрани най-строго на Григорий да наказва момчето телесно и взе да го пуска при себе си горе. Забрани и да го учат на каквото и да е. Но веднъж, когато момчето беше вече петнадесетгодишно, Фьодор Павлович забеляза, че то се върти около библиотечката с книгите и през стъклата чете заглавията им. Фьодор Павлович имаше доста книги, над сто тома, но никой никога не беше го виждал с книга. Той веднага предаде ключа от библиотеката на Смердяков. „На, чети, ще бъдеш библиотекар, вместо да се шляеш из двора, сядай и чети. На, прочети тази“ — и Фьодор Павлович му измъкна „Вечери в селцето край Диканка“[24].

Хлапакът я прочете, но остана недоволен, нито веднъж не се усмихна, напротив, свърши навъсен.

— Е? Не е ли смешно? — попита Фьодор Павлович.

Смердяков мълчеше.

— Отговаряй, глупчо.

— Всичко е написано за неистински работи — смънка Смердяков и се ухили.

— Върви по дяволите, лакейска душа! Чакай, ето ти „Всеобщата история“ на Смарагдов[25], тук поне всичко е истина, чети.

Но Смердяков не прочете и десет страници от Смарагдов, видя му се скучно. Тъй се затвори пак библиотеката с книгите. Наскоро Марфа и Григорий доложиха на Фьодор Павлович, че внезапно у Смердяков взела да се проявява малко по малко някаква ужасна гнусливост: седне пред супата, вземе лъжицата и рови, рови из нея, навежда се, вглежда се, грабне една лъжица, пък я вдигне към светлината.

— Да няма хлебарка? — ще го попита Григорий.

— Може да е муха — ще се обади Марфа.

Чистоплътният юноша никога не отговаряше, но и с хляба, и с месото, и с всички яденета ставаше все същото: ще вдигне някое късче, набодено на вилицата, срещу светлината и ще го разглежда като с микроскоп, дълго, и най-после ще се престраши да си го сложи в устата. „Виж го ти, какъв господинчо се извъди!“ — мърмореше Григорий, като го гледаше. Фьодор Павлович, щом научи за новата черта на Смердяков, реши веднага да го прави готвач и го изпрати да учи в Москва. Той учи няколко години и се върна с много променено лице. Някак изведнъж беше застарял, съвсем несъразмерно с възрастта си се беше сбръчкал, пожълтял и заприличал на скопен. А нравствено беше почти същият както преди заминаването за Москва: все тъй саможив и не чувствуваше никаква нужда от хора. Той и в Москва, както разказваха после, все мълчал; самата Москва пък някак извънредно малко го заинтересувала и той научил от нея само туй-онуй, на нищо друго не обърнал никакво внимание. Ходил дори веднъж на театър, но се върнал мълчалив и недоволен. Но затова пък пристигна при нас от Москва добре облечен, в чист редингот и риза, много грижливо си почистваше сам с четка дрехите обезателно по два пъти на ден, а обущата си от телешка кожа, контешки, ужасно обичаше да лъска със специална английска вакса, за да лъщят като огледало. Като готвач беше нещо изключително. Фьодор Павлович му определи заплата и тази заплата Смердяков харчеше, кажи-речи, изцяло за дрехи, за помади, за парфюми и т.н. Но женския пол май презираше също както и мъжкия, държеше се с него важно, почти недостъпно. Фьодор Павлович взе да го оглежда и от друга гледна точка. Работата е там, че епилептичните му припадъци се засилиха и в тези дни яденето се готвеше вече от Марфа Игнатиевна, което никак не беше приятно на Фьодор Павлович.

— От какво ли ти зачестиха припадъците? — гледаше той изкриво понякога новия готвач, като се взираше в лицето му. — Да беше се оженил за някоя, искаш ли аз да те оженя?…

Но Смердяков само пребледняваше от яд на тези думи и нищо не отговаряше. Фьодор Павлович махваше с ръка и си отиваше. Главно, беше сигурен в честността му, и то веднъж за винаги, сигурен беше, че той нищо няма да вземе, нито ще открадне. Случи се веднъж, че Фьодор Павлович, пиян, изтърва в собствения си двор в калта три сторублеви банкноти, които току-що беше получил, и установи липсата им чак на другия ден; и щом почна да търси из джобовете — и изведнъж трите банкноти вече на масата. Откъде? Смердяков ги намерил и ги донесъл още вчера. „Е, братко, такива като тебе не бях виждал!“ — отсече тогава Фьодор Павлович и му подари десет рубли. Трябва да добавим, че той не само беше уверен в честността му, но, кой знае защо, дори го и обичаше, макар че хлапакът гледаше и него също тъй накриво, както другите и все мълчеше. Рядко се случваше да заговори. Ако по него време хрумнеше на някой, като го видеше, да попита: от какво се интересува това момче и какво му е най-често в ума, просто невъзможно би било да реши по вида му. А същевременно понякога, в къщи или на двора, или пък на улицата, му се случваше да се спре, да се замисли и стоеше така по десетина минути. Някой физиономист би казал, ако го видеше, че в това няма ни мисъл, нито размисъл, а само някакво съзерцание. Живописецът Крамской[26] има една забележителна картина, наречена „Съзерцател“: нарисувана е зимна гора и в гората, на пътя, в окъсано кафтанче, с цървули, стои сам-самичък в най-дълбоко уединение залутан селянин, стои и сякаш се е замислил, но той не мисли, а нещо „съзерцава“. Да го побутнеш, ще трепне и ще те погледне, сякаш се е събудил, но без нищо да разбира. Наистина тутакси ще се окопити, но да го питаш за какво е стоял и мислил, сигурно нищо няма да си спомни, но пък положително ще затаи в себе си впечатлението, под което се е намирал по време на своето съзерцание. Тези впечатления му са скъпи и той навярно ги трупа: може изведнъж, натрупал впечатления от много години, да зареже всичко и да се вдигне за Ерусалим, да се скита и да се спасява, а може изведнъж да подпали родното си село, а може да направи и едното, и другото. Сред народа има доста съзерцатели. Та именно такъв съзерцател беше и Смердяков и навярно също трупаше впечатленията си жадно, почти без сам още да знае защо.

VII. Контроверзия[27]

 

Но Валаамовата ослица изведнъж заговори. Темата беше странна: сутринта Григорий, като купувал нещо в дюкяна на търговеца Лукянов, чул от него за един руски войник, дето някъде далече към границата, при азиатците, бил пленен от тях и насилван, със заплахи за мъчителна и незабавна смърт, да се отрече от християнството и да приеме исляма, не склонил да смени вярата си и приел мъките, оставил се да му одерат кожата и умрял, славейки и хвалейки Христа — за който подвиг било напечатано тъкмо в получения същия ден вестник. За това именно заговори на трапезата Григорий. Фьодор Павлович и преди обичаше винаги след ядене, по време на десерта, да се посмее и поговори, макар поне с Григорий. А този път беше във весело и приятно отпуснато настроение. Пийваше си коняк и като изслуша съобщената новина, отбеляза, че такъв войник би трябвало да се обяви веднага за светия и одраната му кожа да се препрати в някой манастир: „Сума народ ще потече, а и пари.“ Григорий се намръщи, като видя, че Фьодор Павлович никак не се трогва, а по стар навик почва да кощунствува. И тогава изведнъж Смердяков, който стоеше до вратата, се подсмихна. И по-рано твърде често се допущаше Смердяков да остава по време на трапезата, тоест към края на обяда. А откакто в града ни пристигна Иван Фьодорович, той почна да се явява на обяда почти винаги.

— Какво има? — попита Фьодор Павлович, който забеляза мигом кривата усмивка и разбра, естествено, че тя се отнася за Григорий.

— Ами аз относно това — заговори изведнъж високо и неочаквано Смердяков, — че дори подвигът на този похвален войник да е твърде велик, но според мене никакъв грях нямаше да е, ако се откажеше при тази случайност примерно от Христовото име и от собственото си кръщение, за да спаси по този начин живота си за добри дела, с които през следващите години да изкупи малодушието си.

— Как нямаше да е грях! Не е вярно, за тези приказки ще идеш право в ада и там ще те въртят като овен на шиш — подхвана Фьодор Павлович.

И точно в този момент влезе Альоша. Фьодор Павлович, както видяхме, се зарадва ужасно на Альоша.

— По твоята част, по твоята! — се кискаше радостно той и дърпаше Альоша да седне да слуша.

— Колкото до овена, не е така, пък и за такова нещо няма никакво наказание там, нито трябва да има, ако има справедливост — отбеляза солидно Смердяков.

— Как така, ако има справедливост! — викна още повесело Фьодор Павлович, побутвайки с коляно Альоша.

— Подлец е той, това е! — изтръгна се изведнъж от устата на Григорий. Той погледна гневно Смердяков право в очите.

— Колкото за подлеца поизчакайте, Григорий Василиевич — спокойно и сдържано възрази Смердяков, — а по-добре помислете сам, че щом съм попаднал в плен при мъчителите на рода християнски и те искат от мене да прокълна Божието име и от светото си кръщение да се откажа, то аз съм напълно упълномощен за това от собствения си разсъдък, щото в това няма да има никакъв грях.

— Това вече го каза, не дрънкай, ами докажи! — извика Фьодор Павлович.

— Чорбар! — пошепна презрително Григорий.

— Колкото за чорбаря също поизчакайте и без да ругаете, помислете сам, Григорий Василиевич. Щото, щом кажа на мъчителите: „Не, аз не съм християнин и истинския бог свой проклинам“, тутакси от най-висшия Божи съд незабавно и специално ставам с анатема прокълнат и от светата църква отлъчен също като другоезичник, и то от същия този миг, не само щом издумам, а щом помисля да го издумам, и дори четвърт секунда няма да е минала, и аз съм отлъчен — така ли е, или не, Григорий Василиевич?

Той с явно удоволствие се обръщаше към Григорий, отговаряйки в същност само на въпросите на Фьодор Павлович, и разбираше това много добре, но нарочно се преструваше, че тези въпроси все едно му ги задава Григорий.

— Иване! — викна изведнъж Фьодор Павлович. — Наведи се до ухото ми. Всичко това го прави заради тебе, иска да го похвалиш. Похвали го.

Иван Фьодорович изслуша съвсем сериозно възторженото съобщение на баща си.

— Стой, Смердяков, млъкни за малко — викна пак Фьодор Павлович. — Иване, наведи се пак до ухото ми.

Иван Фьодорович се наведе най-сериозно още веднъж.

— Обичам те, както и Альошка. Да не мислиш, че не те обичам. Искаш ли конячец?

— Дайте. „Ти обаче доста си се натряскал“ — внимателно погледна Иван Фьодорович баща си. А Смердяков той наблюдаваше с извънредно любопитство.

— С анатема си прокълнат и сега — избухна изведнъж Григорий, — и как смееш след това, подлецо, да разсъждаваш, щом като…

— Не се карай, Григорий, не се карай! — прекъсна го Фьодор Павлович.

— Изчакайте, Григорий Василиевич, поне още съвсем малко и изслушайте по-нататък, щото не съм свършил всичко. Щото в същото време, когато ще бъда незабавно прокълнат от Бога, в същия този най-висш момент аз вече все едно че съм станал другоезичник и кръщението ми се сваля от мене и не съм виновен — така ли е барем това?

— Извода, братко, по-скоро извода — даде му зор Фьодор Павлович и отпи с наслада от чашката.

— А щом вече не съм християнин, значи, не съм излъгал мъчителите, когато са ме питали: християнин ли съм, или не съм християнин, щото съм бил вече низвергнат от самия Бог от моето християнство по причина на едничкия само помисъл и преди дори да сколасам да си продумам думата на мъчителите. Пък щом вече съм разжалван, то по кой начин и по коя справедливост ще ми искат сметка на онзи свят като на християнин, задето съм се отрекъл от Христа, след като аз за едната само помисъл, още преди отричането, съм бил вече низвергнат от кръщението си? Щом вече не съм християнин, значи, не мога и да се отрека от Христа, защото тогава няма от какво да се отричам. От нечестивия татарин кой ще иска сметка, Григорий Василиевич, макар и в небесата, че не се е родил християнин, и кой ще го наказва за това, като се знае, че от един вол две кожи не се дерат. Пък и сам Богът Всевишен, ако вземе да иска сметка от татарина, когато онзи умре, мисля, че ще бъде с някакво много малко наказание (защото пък не може изобщо да не го накаже), като се има пред вид, че той не е виновен, щом е произлязъл на света нечестив от нечестиви родители. Нали не може Господ Бог насила да вземе татарина и да казва за него, че и той е бил християнин? Щото тогава би значило, че Господът Всевишни ще каже нещо, дето не е истина. А нима може Господът Всевишен на небето и на земята да произнесе лъжа, макар и само с някаква си една дума?

Григорий се втрещи и гледаше оратора с изпулени очи. Макар че не разбираше добре какво се говори, все пак разбра изведнъж нещо от цялата тази щуротия и застана с израз на човек, който внезапно си е блъснал челото в стената. Фьодор Павлович си допи чашката и се заля в писклив смях.

— Альошка, Альошка, какво ще кажеш! Ах ти, казуист! Иване, той е бил някъде при йезуитите. Ах ти, йезуитино смрадлив, кой те е научил тебе! Само че ти лъжеш, казуисте, лъжеш, лъжеш и лъжеш. Не плачи, Григорий, ние сега на минутката ще го направим на пух и прах. Ти ми кажи едно нещо, ослице: нека си прав пред мъчителите, но ти сам вътрешно си се отрекъл от своята вяра и сам казваш, че в същия този час си бил анатемосан, пък щом има анатема, за тази анатема тебе няма да те погалят по главицата в ада. Как я мислиш тая работа, йезуитино мой прекрасен?

— Не ще съмнение, че вътрешно съм се отрекъл, и все пак и тук специално не е имало никакъв грях, пък ако ще е имало грях, то е бил най-обикновен.

— Как тъй най-обикновен!

— Лъжеш, пр-р-роклетнико! — изсъска Григорий.

— Разсадете сам, Григорий Василиевич — спокойно и важно, със съзнание за победа, но сякаш и с великодушие към победения противник, продължи Смердяков, — разсъдете сам, Григорий Василиевич: зер казано е в писанието, че ако имате вяра, макар и колкото най-малко зрънце[28], и кажете на тази планина да отиде в морето, тя ще отиде, незабавно, от първата ви заповед. Е, добре, Григорий Василиевич, щом аз не съм вярващ, а вие сте толкова вярващ, че дори непрекъснато ме ругаете, опитайте тогава да кажете на тази планина, е, не в морето (щото оттук до морето е далече), но, да речем, в миризливата ни рекичка да иде, ей тази, дето тече зад градината, и ще видите в същия момент, че хич няма да се помести, а всичко ще си остане в предишната си подредба и цялост, колкото щете да викате. А това означава, че и вие не вярвате, Григорий Василиевич, според както трябва, а само всячески ругаете другите за това. Че никой в наше време, не само вие, но и абсолютно никой, като се почне дори от най-високопоставените лица, та до най-последния селянин, не може да свали планината в морето, освен може би един-единствен човек на цялата земя, най-много двама, пък и те може би там някъде в египетската пустиня скришом се спасяват, та хич не можеш ги намери — щом е тъй, щом всички други излизат невярващи, мигар всички други останали, тоест населението на цялата земя освен онези двамата пустинници, Бог ще ги прокълне и с милосърдието си, толкова прочуто, няма да прости на никой от тях? И затова се уповавам, че веднъж като съм се усъмнил, ще ми бъде простено, щом пролея сълзите на разкаянието.

— Стой! — изпищя Фьодор Павлович във възторжен апотеоз. — Значи, поне двамина, дето да могат да местят планини, все пак предполагаш, че съществуват? Иване, отбележи това, запиши го: целият русин се проявява в това!

— Съвсем вярно отбелязахте, че това е народна черта във вярата — съгласи се с одобрителна усмивка Иван Фьодорович.

— Съгласяваш се! Значи, тъй е, щом ти се съгласяваш! Альошка, тъй ли е? Нали е съвсем руска тази вяра?

— Не, вярата на Смердяков никак не е руска — сериозно и твърдо изрече Альоша.

— Аз не говоря за вярата му, а за тази черта, за тези двамата пустинници, само за тази чертица: та това е по руски, по руски!

— Да, тази черта е съвсем руска — усмихна се Альоша.

— Жълтица струва думата ти, ослице, и ще ти я изпратя още днес, но във всичко друго все пак лъжеш, лъжещ се и туй то; знай, глупако, че ние всички тук само от лекомислие не вярваме, защото нямаме време: първо, претрупани сме с работа и, второ, малко време ни е отпуснал Бог, само двадесет и четири часа в денонощието е определил, та няма време и да се наспиш, камо ли да се покаеш. А ти там си се отрекъл пред мъчителите, когато е нямало за какво друго да мислиш освен за вярата и когато именно е трябвало вярата си да покажеш! А това, братко, аз мисля, че все е нещо, а?

— Че е нещо, нещо е, но разсъдете сам, Григорий Василиевич, че толкова повече се облекчава, щом е нещо. Зер ако аз бях вярвал тогава в самата воистина, както е редно да се вярва, тогава наистина грешно ще е да не приема мъки за моята вяра и да премина в поганската Мохамедова вяра. Но и до мъки не би се стигнало тогава, щото стигаше само в същия миг да кажа на планината: помести се и смачкай мъчителя — и в същия миг тя ще се премести и ще го смачка като хлебарка и аз щях да си продължа пътя, все едно нищо не е било, възпявайки и славейки Бога. Пък ако именно в същия този момент съм изпробвал вече всичко това и нарочно съм викал на планината: смачкай тези мъчители — а тя не ги е смачкала, кажете ми: как да не се усъмня тогава, и то в такъв страшен час на смъртния велик страх? И без това вече знам, че царството небесно няма да достигна изцяло (щото, щом не се е поместила планината от думата ми, значи, там не вярват кой знае колко на моята вяра и бозна каква награда не ме очаква на онзи свят), що пък на туй отгоре и без всякаква полза ще дам да ми одерат кожата от гърба. Щото дори да ми одерат кожата до средата на гърба, и тогава според думата ми или вика ми планината няма да се помести. А в такава минута не само ще се усъмниш, ами дори от страх може и да се умопобъркаш, така че съвсем невъзможно ще ти бъде умно да разсъждаваш. Е, тогава какво ще съм толкова виновен, ако, без да виждам ни там, ни тук полза за себе си, нито награда, си запазя барем кожата? И затова, уповавайки се много на Милостта Господня, храня надеждата, че ще бъда и напълно опростен…

VIII. На чашка коняк

Спорът свърши, но чудно нещо, Фьодор Павлович, който толкова се беше развеселил, накрая изведнъж се намръщи. Намръщи се, гаврътна още един коняк и тази чашка вече му дойде много.

— Я, махайте се, йезуити, вън! — извика той на слугите. — Върви си, Смердяков! Жълтицата, която ти обещах днес, ще ти я изпратя, а ти си върви. Не плачи, Григорий, иди при Марфа, тя ще те утеши, ще те тури да спиш. Не оставят, вагабонтите, човека след обяда да поседи на тихо — сърдито отряза той изведнъж, когато тутакси по негова заповед слугите излязоха. — Сега Смердяков все се увърта тук по обяд, ти си му много интересен, с какво толкова си му взел акъла? — прибави той, обръщайки се към Иван Фьодорович.

— Абсолютно с нищо — отговори онзи, — хрумнало му да ме уважава; той е лакей и слуга. Впрочем изкупителна жертва, когато настъпи времето.

— Изкупителна жертва ли?

— Ще има и по-добри, но те има и такива. Най-напред ще бъдат тия, а след тях — по-добрите.

— А кога ще настъпи времето?

— Ще пламне ракета, но може би няма да догори. Засега народът не обича много да ги слуша тези чорбари.

— Тъй, тъй, братко, ей такава Валаамова ослица мисли, мисли, и дявол знае какво ще измисли.

— Мисли ще натрупа — усмихна се Иван.

— Виждаш ли, аз например зная, че той и мене не може да ме понася, както и всички, както и тебе, макар че на тебе ти се струва, че му е „хрумнало да те уважава“. Альошка още повече, Альошка той го презира. Но няма да открадне, това е, не е клюкар, мълчи, нечистотиите от къщи няма да изнесе, чудни рибници пече, пък най-сетне, по дяволите, заслужава ли наистина да се говори за него?

— Разбира се, не заслужава.

— А колкото за това, какви ще ги наизмисли, то изобщо руският селянин трябва да се бие. Винаги съм го казвал. Нашият мужик е мошеник, не заслужава да се жали и е добре, че го бият и сега понякога. Руската земя е силна с брезата. Изтребят ли се горите — загубена е руската земя. Аз държа за умните хора. Ние престанахме да бием селяните от много ум, а те сами себе си продължават да налагат. И добре правят. С каквато мярка мериш, с такава ще ти се отмери[29] — или как беше казано… С една дума, ще ти се отмери. А Русия е свинство. Мили мой, да знаеш как ненавиждам Русия… тоест не Русия, а всичките тези пороци… пък може би и Русия. Tout cela c’est de la cochonerie[30]. Знаеш ли какво обичам? Обичам остроумието.

— Изпихте още една чашка. Стига вече.

— Чакай, още една, после още една и свършвам. Не, почакай, ти ме прекъсна. В Мокрое минавам веднъж и питам един старец, а той ми отвръща: „Ние, вика най обичаме да бием момите по присъда и биенето оставяме все на момците. После същата, дето сега я е бил, утре я вземе за булка, тъй че това, вика, за самите моми е от полза.“ Какви маркиздесадовци, а? Както щеш, ама остроумно е. Да бяхме отишли и ние да позяпаме, а? Альошка, ти се изчерви? Не се срамувай, детето ми. Жалко, че одеве не останах да обядвам у игумена, че да разправя на монасите за Мокрите моми. Альошка, не се сърди, че одеве обидих твоя игумен. Мене, братко, ме хващат дяволите. Зер, ако има бог, ако съществува, е, разбира се, тогава съм виновен и ще отговарям, пък ако го няма никакъв, малко им е даже на твоите отци! Малко е тогава да им се отрежат главите, защото те задържат развитието. Вярваш ли, Иване, че туй ме терзае в чувствата? Не, ти не вярваш, по очите ти виждам. Ти вярваш на хората, че аз съм само шут. Альоша, вярваш ли, че аз не съм само шут?

— Вярвам, че не сте само шут.

— Вярвам, че вярваш и че искрено говориш. Искрено гледаш и искрено говориш. А Иван — не. Иван е високомерен… А все пак аз бих го свършил твоето манастирче. Да вземе човек цялата тази мистика, и наведнъж от цялата руска земя да я премахне, та окончателно да вразуми всичките глупци. А колко сребро, колко злато щеше да влезе в хазната!

— А защо да се премахва? — каза Иван.

— За да възсияе по-скоро истината, затова.

— Но ако тази истина възсияе, вас пръв най-напред ще ви ограбят, а после… ще ви премахнат.

— Ха! Пък може и да си прав. Ах, каква съм ослица — подскочи изведнъж Фьодор Павлович и леко се удари по челото. — Тогава нека си стои твоето манастирче, Альошка, щом е така. А ние, умните хора, ще си седим на топло и ще си пием коняче. Знаеш ли, Иване, че това от самия Бог, види се, нарочно тъй е наредено? Иване, говори: има ли бог, или няма? Стой: истината говори, сериозно говори! Защо пак се смееш?

— Смея се, защото вие самият преди малко остроумно отбелязахте за вярата на Смердяков в съществуването на двамата монаси, дето могат да местят планини.

— Че мигар сега е същото?

— Почти.

— Тогава, значи, и аз съм русин, и аз имам тая руска черта, и тебе, философа, може също човек с тая черта да те хване в нещо подобно. Ако искаш, ще те хвана. Да се обзаложим, че още утре ще те хвана. Но все пак кажи: има ли бог, или няма? Ама сериозно! Сега искам сериозно.

— Не, няма бог.

— Альошка, има ли бог?

— Има бог.

— Иване, а безсмъртие има ли, е, някакво там, макар и мъничко, от малко по-малко?

— Няма и безсмъртие.

— Никакво ли?

— Никакво.

— Тоест кръгла нула или нещо? Може би все има нещичко? Все пак не ще да е нищо!

— Кръгла нула.

— Альошка, има ли безсмъртие?

— Има.

— А бог и безсмъртие?

— И бог, и безсмъртие. В Бога е безсмъртието.

— Хм. По-вероятно е Иван да е прав. Господи, като си помислиш само колко вяра е отдал човек, колко много напразни сили за тази мечта, и това вече толкова хиляди години! Кой се присмива така на човека? Иване! За последен път и категорично: има ли бог, или няма? За последен път!

— И за последен път — няма.

— Но кой се присмива на хората, Иване?

— Дяволът, види се — усмихна се Иван Фьодорович.

— А има ли дявол?

— Не, и дявол няма.

— Жалко. Дявол да го вземе, какво не бих направил тогава с онзи, който пръв е измислил бога! Малко му е да го обесиш на суха върба.

— Тогава нямаше да има никаква цивилизация, ако хората не бяха измислили бога.

— Нямаше да има ли? Без бога?

— Да. И коняче нямаше да има. А все пак конякът трябва да ви се отнеме вече.

— Чакай, чакай, чакай, мили, още една чашчица. Аз обидих Альоша. Нали не се сърдиш, Алексей? Мили Алексейчик мой, Алексейчик!

— Не, не се сърдя. Аз знам мислите ви. Сърцето ви е по-добро от главата.

— Сърцето ми е по-добро от главата ли? Господи, и кой го казва! Иване, обичаш ли Альошка?

— Обичам го.

— Обичай го. (Вече здравата го хващаше.) Слушай, Альоша, одеве нагрубих твоя старец. Но аз бях развълнуван. А у този старец има остроумие, как мислиш, Иване?

— Май че има.

— Има, има, il y a du Piron là-dedans[31]. Той е йезуит, руски тоест. Като у благородно същество, в него кипи скрито негодувание, задето трябва да се представя… да се преструва на светия.

— Но той вярва в бога.

— За счупена пара не вярва. Че ти не знаеш ли? Та той казва това сам на всички, тоест не на всички, а на всички умни хора, които ходят там. На губернатора Шулц казал направо: „credo[32], но не знам в какво.“

— Нима?

— Точно така. Но аз го уважавам. Има в него нещо мефистофелско или по-право — от „Герой на нашето време“… Арбенин или как беше…[33] тоест, знаеш ли, той е сладострастник; той е такъв сладострастник, че аз и сега бих се боял за дъщеря си или за жена си, ако отидеше да се изповяда при него. Знаеш ли, като почне да разправя… Преди три години ни покани у тях на чай, хем с ликьорче (госпожите му изпращат ликьор), че като се впусна да разправя за едно време, изпокапахме от смях… Особено как излекувал една отпаднала. „Да не ме боляха краката, вика, щях да ви изтанцувам един танц.“ А, какво ще кажеш? „Изатонвах се, вика[34], доста на времето си.“ От Демидов, търговеца, отмъкнал шейсет хиляди.

— Как, откраднал ги?

— Онзи като на добър човек му ги занесъл: „Запази ги, братко, че утре ще ми правят обиск.“ И тоя хубаво му ги запазил. „Ами ти, вика, нали ги пожертвува за църквата.“ Аз му казвам: подлец си, ти казвам. Не, казва, не съм подлец, ами съм широк. Но впрочем това не беше той… Онзи беше друг. Аз го обърках с друг… и не забелязвам. Е, още една чашка и стига вече; скрий бутилката, Иване. Аз лъгах, защо не ме спря, Иване… и не каза, че лъжа?

— Знаех, че сам ще спрете.

— Лъжеш, ти направи това от злоба към мене, само от злоба. Ти ме презираш. Ти дойде при мене, а ме презираш в къщата ми.

— Ще си отида; конякът започва да ви действува.

— Аз те молих, за Христа-Бога, да отидеш в Чермашня… за ден-два, а ти не отиваш.

— Ще отида утре, щом толкова настоявате.

— Няма да отидеш. Тебе ти се ще да ме следиш тук, това ти се ще на тебе, злобна душа, и затуй няма да отидеш!

Старецът не мирясваше. Той стигна до онази граница на пиянството, когато на някои пияни, дотогава кротки, изведнъж им се дощява да се ядосат и да си покажат рогата.

— Какво ме гледаш? Какви са ти очите? Твоите очи ме гледат и ми казват: „Пияна мутра!“ Твоите очи са подозрителни, презрителни са очите ти… Дошъл си с едно наум. Ето Альошка гледа, но очите му светят. Альоша не ме презира. Алексей, не обичай Иван…

— Не се сърдете на брат ми! Престанете да го обиждате — изведнъж настойчиво изрече Альоша.

— Е, добре, тъй да бъде. Ух, боли ме главата. Прибери коняка, Иване, трети път ти казвам. — Той се замисли и изведнъж хитро и продължително се усмихна. — Не се сърди, Иване, на стария мухльо. Знам, че не ме обичаш, но все пак не се сърди. Няма и защо да ме обичаш. В Чермашня ако отидеш, аз лично ще дойда при тебе, ще ти донеса армаган. Там ще ти кажа за едно момиченце, отдавна съм му хвърлил око. Сега е още босокрако. Не се плаши от босокраките, не ги презирай, те са бисери!…

И той се млясна по пръстите.

— За мене — оживи се целият изведнъж, сякаш изтрезнял в миг, щом започна любимата си тема, — за мене… Ех, момчета! Дечица, прасенца мънички, за мене… дори през целия ми живот не е имало грозна жена — ето моето правило! Можете ли вие да разберете това? Че как ще го разберете: у вас вместо кръв още тече млекце, не сте се излюпили още! Според моето правило във всяка жена може да се намери нещо изключително, дявол да го вземе, интересно, което в никоя друга жена няма да го намериш — само че трябва да умееш да го намираш, там е работата! Това е талант! За мене мовьошки[35] не е имало: само това, че е жена, вече е половината от всичко… но къде ще го разберете вие! Дори у виейфилките[36], и у тях понякога ще намериш нещо такова, че се чудиш на разните глупаци как са ги оставили да остареят и не са ги забелязали досега! Босоногичката и мовьошката трябва най-напред да ги учудиш — ето така трябва да ги подхванеш. Ти не знаеше ли? Тя трябва да бъде учудена до възхищение, просто да я прониже, да се засрами, че в такова нищожество като нея се е влюбил такъв господар. Наистина е чудесно, че винаги има и ще има слуги и господари на света, винаги, значи, ще има и такава перачка и винаги нейният господар, а пък само това и трябва за щастието в живота! Чакай… слушай, Альошка, твоята майка, покойницата, аз винаги я учудвах, само че по друг начин. Никога не бях нежен, но изведнъж, щом дойде минутката, цял се разкисна пред нея, пълзя на колене, краката й целувам и ще я докарам винаги, винаги — помня го като сега — до един такъв лекичък смях, кръшен, звънлив, тих, нервен, особен. Тя друг смях и нямаше. Знам, че така й почваше винаги болестта, още на другия ден, тя, припадничавата, ще почне да вика и този, сегашният лекичък смях, не означава никакъв възторг, е, но макар и измама, все пак — възторг. Ето какво значи да умееш да намираш във всичко свойствената му чертичка! Веднъж Белявски — имаше тук един хубавец и богаташ, все я ухажваше и току идваше у дома — неочаквано ми удря плесница, и то пред нея. А тя, такава овца — мислех, че ще ме пребие заради тази плесница, като ме нападна: „Ти, казва, сега си бит, бит, той ти удари плесница! Ти, казва, ме продаваше на него… Как смее да те удари пред мене! Да не си посмял повече да идваш при мене никога, никога! Тичай сега, извикай го на дуел…“ Тогава дори я водих в манастир за усмиряване и светите отци й четоха. Но Бог ми е свидетел, Альоша, никога не съм обиждал моята припадничавка! Веднъж само, още първата година: тогава тя много се молеше, особено Богородичните празници спазваше[37] и ме пъдеше тогава в кабинета. Викам си, я чакай да й избия аз тази мистика! „Виж, казвам, виж я тая твоя икона, ето я, сега ще я сваля. Гледай, ти я смяташ за чудотворна, пък аз ей сега ще я заплюя пред тебе и нищо няма да ми стане!…“ Като ме видя, Господи, мисля си: сега ще ме убие, а тя само скочи, плесна ръце, после изведнъж си закри лицето с тях, цялата се затресе и се свлече на пода… просто рухна… Альоша, Альоша! Какво ти е, какво ти е!

Старецът скочи уплашен. Альоша, откак онзи беше заговорил за майка му, почна малко по малко да се променя. Изчерви се, очите му запламтяха, устните му трепнаха… Пияният старец пръскаше слюнки и не забелязваше нищо чак до минутата, когато с Альоша изведнъж стана нещо много странно, а именно — неочаквано се повтори буквално същото, което току-що беше разказано за „припадничавата“. Альоша изведнъж скочи от масата, буквално като майка си според разказа, плесна ръце, после закри с тях лицето си, падна като подкосен на стола и цял се затресе в истеричен припадък с внезапни разтърсващи и безмълвни сълзи. Извънредната прилика с майката особено порази стареца.

— Иване, Иване! Дай му по-скоро вода! Също като нея, точно като нея, като майка му тогава! Пръсни го с вода от устата си, аз така правех с нея. Това заради майка си, заради майка си… — ломотеше той на Иван.

— Аз мисля, че неговата майка е била и моя майка, как смятате? — изведнъж с неудържимо гневно презрение избухна Иван. Старецът трепна от святкащия му поглед. Но в този миг се случи нещо твърде странно, наистина само за една секунда: на стареца, изглежда, действително беше му изхвърчало от ума обстоятелството, че майката на Альоша е майка и на Иван…

— Как тъй твоя майка? — изломоти той, без да разбира. — За какво говориш? За каква майка? Тя да не би… Ах, дявол го взел! Та тя наистина е и твоя! Ах, дявол го взел! Е, братко, такова помрачение никога не беше ми се случвало, извинявай, пък аз мислех, Иване… Хе, хе, хе! — Той се спря. Дълга, пиянска, полубезсмислена усмивка разкриви лицето му. И изведнъж, в същия този миг, в коридора се разнесе страшен шум и гръм, чуха се яростни викове, вратата се разтвори и в салона се втурна Дмитрий Фьодорович. Старецът се хвърли изплашен към Иван:

— Ще ме убие, ще ме убие! Не ме давай, не ме давай! — крещеше той, вкопчен в пеша на сюртука на Иван Фьодорович.

IX. Сладострастници

Веднага след Дмитрий Фьодорович дотичаха в салона и Григорий, и Смердяков. Те се бяха борили с него в коридора, не го пущаха (поради нареждането на самия Фьодор Павлович, дадено още преди няколко дена). Използувайки, че Дмитрий Фьодорович, след като се втурна в салона, спря за минутка да се озърне, Григорий заобиколи тичешком масата, затвори двете крила на вратата срещу входа, която водеше към вътрешните стаи, и застана пред затворената врата с разпънати на кръст ръце и готов да защищава входа, тъй да се каже, до последната капка кръв. Като видя това, Дмитрий дори не извика, а направо изпищя и се хвърли върху Григорий.

— Значи, тя е там! Скрил си я там! Махай се, подлецо! — Той дръпна Григорий, но Григорий го отблъсна. Извън себе си от ярост, Дмитрий замахна и с всичка сила удари Григорий. Старецът се рухна като подкосен, а Дмитрий го прескочи и нахлу в стаята. Смердяков остана в салона, на другия край, блед и разтреперан, притиснат до Фьодор Павлович.

— Тя е тук! — крещеше Дмитрий Фьодорович. — Ей сега с очите си видях как зави насам, само че не можах да я настигна. Къде е тя? Къде е?

Поразително впечатление направи на Фьодор Павлович този вик: „Тя е тук!“ Цялата му уплаха се изпари.

— Дръж го, дръж го! — изкрещя той и се спусна подир Дмитрий Фьодорович. Григорий междувременно се вдигна от пода, но сякаш не беше още на себе си. Иван Фьодорович и Альоша се втурнаха след баща си. В третата стая се чу как изведнъж нещо падна на пода, строши се и издрънча: това беше голямата стъклена ваза (не от скъпите) върху мраморна подложка, която Дмитрий Фьодорович бутна, притичвайки край нея.

— Дръж! — изкрещя старецът. — Помощ!

Иван Фьодорович и Альоша все пак настигнаха стареца и насила го върнаха в салона.

— Какво тичате подире му! Там наистина ще ви убие! — извика гневно на баща си Иван Фьодорович.

— Ванечка, Льошечка, тя, значи, е тук, Грушенка е тук, сам каза, че я видял, като идвала…

Той се давеше. Сега не очакваше Грушенка и ненадейното известие, че тя е тук, веднага го подлуди. Той цял трепереше като обезумял.

— Та вие сам видяхте, че тя не е идвала! — викаше Иван.

— Може да е минала през задния вход?

— Та той е затворен, другият вход, а ключът е у вас…

Изведнъж Дмитрий се появи пак в салона. Той, разбира се, намери входа затворен, пък и наистина ключът от затворения вход беше в джоба на Фьодор Павлович. Всичките прозорци във всичките стаи също бяха затворени; отникъде, значи, не би могла да влезе Грушенка и отникъде не можеше да изскочи навън.

— Дръжте го! — кресна Фьодор Павлович, щом съзря пак Дмитрий. — Той там, в спалнята, ми е откраднал парите! — И като се изскубна от Иван, пак се хвърли към Дмитрий. Но Дмитрий вдигна двете си ръце и изведнъж хвана стареца за двата последни кичура коса, оцелели над слепоочията му, дръпна го и го тресна на пода. Успя още два или три пъти да ритне падналия с тока на обувката по лицето. Старецът остро изстена. Иван Фьодорович, макар и не толкова силен като брат си Дмитрий, го сграбчи и с всичка сила го отскубна от стареца. И Альоша с всичката си силица му помогна, като обгърна брат си отпред.

— Безумецо, уби го! — извика Иван.

— Така му се пада! — задъхан викна Дмитрий. — Ако не съм го убил, друг път ще дойда и ще го убия. Няма да го увардите!

— Дмитрий, веднага се махни оттук! — извика властно Альоша.

— Алексей, ти ми кажи, само на тебе ще повярвам: беше ли тя тук сега, или не беше? Видях я как се промъква ей сега насам покрай плета, от уличката. Извиках и тя побягна…

— Кълна ти се, че не е идвала и никой изобщо не я е очаквал!

— Но аз я видях… Значи, тя… Ей сега ще разбера къде е… Прощавай, Алексей! Сега на Езоп нито дума за парите, а иди непременно веднага при Катерина Ивановна: „Каза да ви кажа сбогом, сбогом! Сбогом и нищо повече!“ Опиши й сцената.

В това време Иван и Григорий вдигнаха стареца и го сложиха на креслото. Лицето му беше окървавено, но той беше в съзнание и жадно се вслушваше във виковете на Дмитрий. Все още му се струваше, че Грушенка е наистина някъде в къщата. Дмитрий Фьодорович на излизане го изгледа с омраза.

— Не се разкайвам за кръвта ти! — викна той. — Пази се, старче, пази си мечтата, защото и аз имам мечта! Проклинам те и завинаги се отричам от тебе…

Той излетя от стаята.

— Тя е тук, непременно е тук! Смердяков, Смердяков! — хриптеше едва чуто старецът и викаше с пръст Смердяков.

— Няма я тук, не, безумно старче! — злобно му изкрещя Иван. — А, припадна! Вода, кърпа! Бързо, Смердяков!

Смердяков се хвърли за вода. Най-после разсъблякоха стареца, отнесоха го в спалнята и го сложиха в леглото. Превързаха му главата с мокра кърпа. Съсипан от коняка, от силните изживявания и от побоя, той мигом, щом се допря до възглавницата, затвори очи и се унесе. Иван Фьодорович и Альоша се върнаха в салона. Смердяков изнасяше парчетата от строшената ваза, а Григорий стоеше до масата, потънал в мрачни мисли.

— Защо не си намокриш и ти главата и не си легнеш? — обърна се Альоша към Григорий. — Ние тук ще го наглеждаме: брат ми те удари ужасно… по главата.

— Той ме дръзна[38] да вдигне ръка! — мрачно и отчетливо изрече Григорий.

— Той и баща си „дръзна“, та тебе! — отбеляза с крива усмивка Иван Фьодорович.

— Аз съм го къпал в коритото… — той ме дръзна! — повтаряше Григорий.

— Дявол да го вземе, ако не бях го дръпнал, може би щеше да го убие. Колко му трябва на Езоп! — пошепна Иван Фьодорович на Альоша.

— Боже опази! — извика Альоша.

— А защо „опази“? — с все същия шепот продължаваше Иван, злобно изкривил лице. — Един гад ще изяде друга гадина[39], така им се пада и на двамата.

Альоша изтръпна.

— Аз, разбира се, няма да позволя да се извърши убийство, както не позволих и сега. Остани тук, Альоша, аз ще се поразходя в двора; нещо ме заболя главата.

Альоша отиде в спалнята при баща си и седя до леглото му, зад паравана, към един час. Старецът изведнъж отвори очи и дълго гледа Альоша мълчаливо, очевидно мъчейки се да си спомни и да разбере. Внезапно на лицето му се изписа огромно вълнение.

— Альоша — зашепна той разтревожен, — къде е Иван?

— На двора, боли го глава. Той ни пази.

— Дай ми огледалцето, ей го там, дай го!

Альоша му подаде кръглото сгъваемо огледалце, което стоеше на скрина. Старецът се огледа: носът му беше доста подпухнал и на челото над лявата вежда имаше голяма морава подутина.

— Какво казва Иван? Альоша, мили, еднички сине мой, страх ме е от Иван; аз се страхувам повече от Иван, отколкото от онзи. Само от тебе не се страхувам…

— Не се бойте и от Иван, Иван се сърди, но той ще ви защити.

— Альоша, ами онзи? Побягна при Грушенка! Мили ангеле, кажи ми истината: идвала ли е одеве Грушенка, или не е?

— Никой не я е виждал. Това е заблуда, не е идвала.

— Та Митка иска да се жени за нея, да се жени!

— Тя няма да се съгласи.

— Няма, няма, няма, няма да се съгласи, в никакъв случай няма да се съгласи!… — цял потръпна старецът от радост, сякаш в тази минута не можеше да му се каже нищо по-утешително от това. Възхитен, той хвана ръката на Альоша и силно я притисна до сърцето си. Чак сълзи блеснаха в очите му. — Иконичката на света Богородица, за която разправях одеве, си я вземи за тебе. Позволявам ти да се върнеш в манастира… тогава се пошегувах, не се сърди. Боли ме главата, Альоша… Льоша, успокой ми сърцето, бъди ангел, кажи ми истината!

— Пак ли за това, дали е идвала или не? — горчиво изрече Альоша.

— Не, не, не, аз ти вярвам, но виж какво: иди при Грушенка или се срещни с нея някак; разпитай я по-скоро, колкото се може по-скоро, разбери сам със собствените си очи: кого иска тя, мене или него? А? Какво? Можеш ли, или не можеш?

— Ако я видя, ще я питам — измънка смутен Альоша.

— Не, тя няма да ти каже — прекъсна го старецът, — дяволе. Ще почне да те целува и ще каже, че иска тебе… Тя е измамница, тя е безсрамница, не, не бива да ходиш при нея, не бива!

— Пък и няма да е добре, тате, никак няма да е добре.

— Той къде те изпращаше одеве, викаше: „Иди“, когато избяга?

— При Катерина Ивановна ме изпращаше.

— За пари ли? Пари ли да иска?

— Не, не за пари.

— Той няма пари, няма пукната пара. Слушай, Альоша, тази нощ ще го обмисля, а ти засега си върви… Може и да я срещнеш… Само ела непременно утре сутринта; непременно. Утре имам да ти кажа една думичка, ще наминеш ли?

— Ще намина.

— Като дойдеш, престори се, че просто така си дошъл, дошъл си да ме навестиш. Не казвай на никого, че аз съм те викал. На Иван нито дума.

— Добре.

— Прощавай, ангеле, одеве ти ме защити, дорде съм жив, няма да забравя. Утре ще ти кажа една думичка… само че трябва още да си помисля.

— А как се чувствувате сега?

— Още утре, още утре ще съм на крак, съвсем здрав, съвсем здрав, съвсем здрав!…

Минавайки през двора, Альоша видя брат си Иван на пейката при вратата: той седеше и записваше нещо в бележника си с молив. Альоша му каза, че старецът се е събудил и е в съзнание, а него е пуснал да нощува в манастира.

— Альоша, с голямо удоволствие бих се срещнал с тебе утре сутринта — издума приветливо Иван, като се надигна — една приветливост съвсем дори неочаквана за Альоша.

— Утре ще бъда у Хохлакови — отговори Альоша. — А може би ще бъда и у Катерина Ивановна, ако сега не я заваря…

— Значи, сега все пак при Катерина Ивановна! За „сбогом, сбогом“? — усмихна се изведнъж Иван.

Альоша се смути.

— Струва ми се, всичко разбрах от одевешните възклицания и от някои предишни неща. Дмитрий те е молил навярно да отидеш при нея и да й предадеш, че той… е… е, с една дума, „се сбогува“?

— Брате! Как ще свърши целият този ужас с тате и Дмитрий? — възкликна Альоша.

— Не може да се каже с положителност. Може би без нищо: ще се размине. Тази жена е звяр. Във всеки случай старецът трябва да се държи в къщи, а Дмитрий да не се пуща в къщи.

— Брате позволи ми да те питам още нещо: мигар всеки човек има право да решава за другите хора кой от тях е достоен да живее и кой вече не е достоен?

— Откъде накъде намесваш решение според достойнствата? Този въпрос най-често се решава в сърцата на хората не въз основа на достойнствата, а по други причини, много по-натурални. А колкото за правото — кой няма право да желае?

— Но не и смъртта на другия?

— Ами може дори и смъртта. Защо да се лъжем, след като всички хора живеят тъй, а може пък просто да не могат да живеят иначе. Казваш го заради моите одевешни думи, че „двете гадини ще се изядат взаимно“ ли? Позволили аз да те попитам в такъв случай: смяташ ли ме ти и мене като Дмитрий способен да пролея кръвта на Езоп, да го убия де?

— Какво говориш, Иване! Никога не ми е минавало през ум! Пък и Дмитрий не го смятам…

— Благодаря ти поне за това — усмихна се Иван. — Знай, че винаги ще го защитя. Но колкото до моите желания, запазвам си в дадения случай пълна свобода. Довиждане до утре. Не ме осъждай и не гледай на мене като на злодей — прибави той с усмивка.

Те силно си стиснаха ръцете както никога досега. Альоша почувствува, че брат му беше направил пръв крачка към него и че я направи заради нещо, непременно с някакво намерение.

X. Двете заедно

Альоша излезе от къщата на баща си в объркано и потиснато състояние, по-потиснато, отколкото когато влизаше при баща си. Умът му също беше сякаш раздробен и разпилян, а същевременно чувствуваше, че се страхува да съедини разпиляното и да извлече общата мисъл от всички мъчителни противоречия, които преживя този ден. Нещо граничещо почти с отчаяние, което никога не беше се случвало в сърцето на Альоша. Над всичко стоеше като планина главният, съдбовният и неразрешим въпрос: как ще свърши всичко това между баща му и брат му Дмитрий пред тази страшна жена? Сега вече той лично беше свидетел. Лично присъствува и ги видя един срещу друг. Впрочем нещастен, напълно и страшно нещастен можеше да се окаже само брат му Дмитрий: него го дебнеше сигурна беда. Излезе също, че има и други хора, които ги засягаше всичко това, и може би много повече, отколкото можеше да предположи Альоша преди. Получаваше се нещо дори загадъчно. Братът Иван направи към него крачката, за която Альоша толкова отдавна копнееше, и ето че самият той, кой знае защо, чувствува сега, че тази крачка на сближаване го изплаши. А онези жени? Чудно нещо: одеве се беше запътил към Катерина Ивановна извънредно смутен, а сега не чувствуваше нищо подобно; напротив, сам бързаше да отиде при нея, сякаш очакваше тя да го насочи. Обаче сега му беше много по-трудно да й предаде поръката, отколкото одеве: въпросът с трите хиляди беше решен окончателно и брат му Дмитрий, почувствувал се сега безчестен и загубил вече всякаква надежда, разбира се, нямаше да се спре пред никакво падение. При това му каза да предаде на Катерина Ивановна и току-що станалата сцена у баща му.

Беше вече седем часът и мръкваше, когато Альоша влезе у Катерина Ивановна, която живееше в една много просторна и удобна къща на Голямата улица. Альоша знаеше, че живее с две лели. Едната от тях впрочем се падаше леля само на сестра й Агафя Ивановна; тя беше същата онази безсловесна особа в дома на баща й, която се грижеше за нея там заедно със сестра й, когато дойде при тях от пансиона. А другата леля беше маниерна и важна московска дама, макар и бедна. Говореше се, че и двете се подчинявали във всичко на Катерина Ивановна и били при нея единствено за спазване на етикета. Катерина Ивановна пък се подчинявала само на благодетелката си — генералшата, която останала поради болест в Москва и на която тя била длъжна да изпраща по две писма седмично с подробни сведения за себе си.

Когато Альоша влезе в антрето и помоли прислужницата, която му отвори, да извести за него, в салона очевидно знаеха вече за неговото идване (може би го бяха забелязали през прозореца); във всеки случай Альоша чу изведнъж някакъв шум, чуха се някакви забързани женски стъпки, шумолене на дрехи, може би две-три жени се бяха разтичали. На Альоша му се видя чудно, че може да е създал такова вълнение с появата си. Обаче тутакси бе въведен в салона. Това беше голяма стая, наредена елегантно и изобилно с мебели, без помен от провинциалност. Имаше много дивани и кушетки, диванчета, големи и малки масички; имаше картини по стените, вази и лампи по масите, имаше много цветя, дори до прозореца имаше аквариум. От здрача в стаята беше малко тъмно. Альоша видя на дивана, на който явно току-що някой беше седял, захвърлена копринена наметка, на масата пред дивана — две недопити чаши шоколад, бисквити, кристален поднос с черни стафиди и друг с бонбони. Черпили са някого. Альоша разбра, че е заварил гости, и се навъси. Но в същия миг завесата се дръпна и с бързи, чевръсти крачки влезе Катерина Ивановна, радостно, възхитено усмихната, протегнала и двете си ръце към Альоша. В същата минута слугинята внесе и сложи на масата две запалени свещи.

— Слава Богу, дойдохте най-после! Само за вас съм молила Бога цял ден! Седнете.

Красотата на Катерина Ивановна още по-рано беше поразила Альоша, когато брат му Дмитрий преди три седмици го заведе при нея да го представи за пръв път и да го запознае поради извънредно голямо желание на самата Катерина Ивановна. Впрочем при тази среща помежду им не се завърза разговор. Предполагайки, че Альоша се е смутил много, Катерина Ивановна сякаш го щадеше и през цялото време тогава разговаря с Дмитрий Фьодорович. Альоша мълчеше, но видя доста неща много добре. Изненада го властността, гордата свобода в държането, самоувереността на надменната девойка. И всичко това беше несъмнено, Альоша чувствуваше, че не преувеличава. Той намери, че големите й черни, пламтящи очи са прекрасни и особено подхождат на бледото й, дори малко бледожълто продълговато лице. Но в тези очи, както и в очертанията на прелестните устни имаше нещо, в което, разбира се, брат му можеше да се влюби ужасно, но което може би не можеше дълго да се обича. Той почти направо изказа тази си мисъл пред Дмитрий, когато онзи след посещението започна да го моли да не премълчава впечатлението си от срещата с годеницата му.

— Ти ще бъдеш щастлив с нея, но може би… неспокойно щастлив.

— Това е, брате, тези жени такива си остават, те не се смиряват пред съдбата. И тъй, мислиш, че няма да я обичам вечно?

— Не, може би ще я обичаш вечно, но може би няма да бъдеш винаги щастлив с нея…

Альоша изказа тогава мнението си, като се изчервяваше и ядосваше на себе си, че се поддава на молбите на брат си и изказва такива „глупави“ мисли. Защото на самия него собственото му мнение се стори ужасно глупаво веднага щом го изказа. Пък и срамно му стана, че така категорично изказва мнение за жена. С толкова по-голяма изненада почувствува сега от пръв поглед към изтичалата срещу него Катерина Ивановна, че може би тогава много е сбъркал. Сега лицето й сияеше от истинска простодушна доброта, от откровена и пламенна искреност. От цялата предишна „гордост и надменност“, които толкова поразиха Альоша тогава, сега личеше само смела, благородна енергия и някаква ясна мощна вяра в себе си. Альоша разбра от първия поглед към нея, от първите й думи, че целият трагизъм на нейното положение във връзка с човека, когото толкова обичаше, за нея никак не е тайна, че тя може би вече знае всичко, съвсем всичко. И все пак въпреки това в лицето й имаше толкова светлина, толкова вяра в бъдещето. Альоша изведнъж се почувствува сериозно и умишлено виновен пред нея. Беше победен и пленен отведнъж. Освен всичко това той забеляза още от първите й думи, че тя е в някаква голяма възбуда, може би твърде необичайно за нея — възбуда, подобна дори почти на някакъв възторг.

— Затова така ви чаках, защото само от вас мога да науча сега цялата истина — от никой друг!

— Аз дойдох — измънка Альоша объркано, — аз… той ме изпрати…

— А, той ви е изпратил, предчувствувах го. Сега знам всичко, всичко! — извика Катерина Ивановна и очите й блеснаха изведнъж. — Чакайте, Алексей Фьодорович, аз ще ви кажа предварително защо ви очаквах толкова. Вижте, аз може би зная много повече от вас дори; не ми трябват вашите новини. Ето какво ми трябва на мен от вас: трябва ми да зная вашето собствено, лично последно впечатление от него, трябва ми да ми разкажете в най-пряма, неразкрасена, дори груба (о, колкото щете груба!) форма — как самият вие гледате на него сега и на положението му след днешната ви среща с него? Това ще бъде може би по-добре, отколкото ако аз самата, при която той повече не иска да идва, се обясня с него лично. Разбрахте ли какво искам от вас? Е, сега — за какво ви е пратил при мене (аз си знаех, че ще ви прати!) — говорете просто, кажете последната дума!…

— Той каза да ви… кажа сбогом и че вече няма да дойде никога… а на вас да ви кажа сбогом.

— Да ми кажете сбогом! Така ли го каза, така ли се изрази?

— Да.

— Може би случайно, без да иска, е сбъркал думата, не е употребил думата, която трябва?

— Не, той каза именно да ви предам тази дума: „сбогом“. Моли ме три пъти да не забравя да ви предам.

Катерина Ивановна пламна.

— Помогнете ми сега, Алексей Фьодорович, точно сега ми е нужна вашата помощ: аз ще ви доверя мисълта си, а вие само ми кажете право ли мисля, или не. Слушайте, ако той просто ви беше споменал да се сбогувате с мен, без да настоява за предаването на думата, без да подчертава думата, това щеше да е край… Щеше да е свършено! Но ако е настоявал особено на тази дума, ако особено ви е заръчвал да не забравите да ми предадете това сбогом — значи, бил е възбуден, не на себе си може би? Решил е и се е изплашил от своето решение! Не се е откъснал от мене с твърда крачка, а е полетял стремглаво. Подчертаването на тази дума може да означава само перчене…

— Точно така! — потвърди разпалено Альоша. — И на мене сега така ми се струва.

— А щом е така, още не е свършено с него. Той е само в отчаяние, но аз все още мога да го спася. Чакайте: не ви ли каза нещо за пари, за едни три хиляди?

— Не само че каза, но това може би най-много го измъчваше. Казваше, че сега вече е лишен от чест и че вече му е все едно — отговори с жар Альоша, чувствувайки с цялото си сърце как се изпълва с надежда и че наистина може би има изход и спасение за брат му. — Но вие… знаете ли за тези пари? — прибави той и изведнъж млъкна.

— Знам отдавна и със сигурност. Питах в Москва с телеграма и зная отдавна, че парите не са получени. Той не изпрати парите, но аз мълчах. Последната седмица научих, че му трябвали и още пари… Във всичко това си поставих само една цел: да знае при кого да се върне и кой е най-верният му приятел. Не, той не иска да вярва, че аз съм му най-верният приятел, не пожела да ме опознае, той гледа на мене само като на жена. Цяла седмица ме мъчи страшна грижа: как да направя така, че да не му е неудобно пред мене за тези изхарчени три хиляди? Тоест нека му е неудобно от всички и от себе си, но само да не му е неудобно от мен. Нали пред Бог казва всичко, без да му е неудобно. А защо още не знае колко неща аз мога да понеса заради него? Защо, защо не ме познава, как смее да не ме познава след всичко, което е било? Аз искам да го спася навеки. Нека ме забрави като своя годеница! А ето че се бои пред мен за честта си! Но на вас Алексей Фьодорович, той нали не се е побоял да се открие? Защо аз досега не съм заслужила същото?

Последните думи изрече със сълзи; те бликнаха от очите й.

— Трябва да ви съобщя — издума също с разтреперан глас Альоша — какво се случи току-що между него и баща ми. — И той разправи цялата сцена, разправи, че е бил изпратен за пари, че Дмитрий нахлул, пребил баща си и след това специално и настойчиво още веднъж му повторил на него, Альоша, да отиде да й каже „сбогом“… — Той отиде при онази жена… — тихо прибави Альоша.

— А вие мислите, че аз няма да понеса тази жена? Той мисли, че няма да я понеса? Но той няма да се ожени за нея — нервно се засмя тя изведнъж, — може ли Карамазов вечно да гори от такава страст? Това е страст, а не любов. Той няма да се ожени, защото тя няма и да се съгласи… — пак странно се усмихна изведнъж Катерина Ивановна.

— Той може би ще се ожени — издума скръбно Альоша и сведе очи.

— Казвам ви, той няма да се ожени! Тази девойка е ангел, знаете ли това? Знаете ли това? — извика внезапно с необикновена жар Катерина Ивановна. — Това е най-фантастичното от фантастичните създания! Аз знам колко е съблазнителна тя, но знам и колко е добра, твърда, благородна. Защо ме гледате така, Алексей Фьодорович? Може би се учудвате на думите ми, може би не ми вярвате? Аграфена Александровна, ангеле мой! — извика на някого изведнъж и погледна към другата стая. — Елате при нас, той е мил човек, това е Альоша, той знае всичко за нашите работи, покажете се!

— Аз само чаках зад завесата да ме повикате — произнесе нежен, дори малко сладникав женски глас.

Завесата се отмести и… самата Грушенка, засмяна и зарадвана, се приближи до масата. Сякаш нещо се обърна в Альоша. Той закова в нея поглед и не можеше да откъсне очи. Ето я тази ужасна жена — „звяр“, както преди половин час възкликна за нея брат му Иван. И все пак пред него стоеше като че ли най-обикновено и просто наглед същество — добра, мила жена, да речем, красива, но толкова подобна на всички други красиви, но „обикновени“ жени! Наистина тя беше доста хубава, много хубава дори — руска хубост, страстно обичана от толкова много хора. Беше доста висока жена, но малко по-ниска от Катерина Ивановна (която беше пък извънредно висока), пълна, с меки, сякаш неусетни движения на тялото, също някак изнежени до особено сладникав вид, както и гласът й. Тя не влезе като Катерина Ивановна — с мощен, бодър вървеж; напротив — нечуто. Кракът й изобщо не се чуваше по пода. Леко седна в креслото, леко прошумоля с разкошната си черна копринена рокля и изнежено сгуши бялата си като пяна пълна шия и широките си рамене в скъпия черен плетен шал. Тя беше двадесет и две годишна и лицето й изразяваше точно тази възраст. Имаше много бяло лице с бледорозова руменина високо на скулите. Овалът му беше като че ли твърде широк, а долната й челюст излизаше дори мъничко напред. Горната й устна беше тънка, а долната, малко издадена напред, беше двойно по-пълна и сякаш подпухнала. Но чудната буйна тъмноруса коса, тъмните й самурени вежди и прекрасните сиво-сини очи с дълги мигли биха накарали и най-равнодушния и разсеян човек дори някъде в многолюдната навалица изведнъж да се спре пред това, лице и за дълго да го запомни. Най-много го порази в това лице детски простодушният израз. Тя гледаше като дете, радваше се на нещо като дете; тя именно „радостна“ се приближи до масата и сякаш очаквайки нещо с най-детско нетърпеливо и доверчиво любопитство. Погледът й стопляше душата — Альоша почувствува това. Имаше и още нещо в нея, за което не можеше или не би съумял да си даде сметка, но което може би и на него се предаде несъзнателно, именно пак тази мекота, нежност в движенията на тялото, тази котешка безшумност на движенията. И все пак това беше мощно и пищно тяло. Под шала се чувствуваха широки пълни рамене, висока, още съвсем моминска гръд. Това тяло обещаваше може би формите на Венера Милоска, макар и сега вече, в малко намалени пропорции, това да се отгатваше. Познавачите на руската женска хубост биха могли безпогрешно да предскажат, виждайки Грушенка, че тази свежа, още моминска хубост към тридесетте й години ще загуби хармонията си, ще се разплуе, самото лице ще подпухне, около очите и по челото извънредно бързо ще се появят бръчици, цветът на лицето ще загрубее, ще почервенее може би — с една дума, хубост мигновена, хубост краткотрайна, която тъй често се среща именно у руската жена. Альоша, разбира се, не мислеше за това, но макар и очарован, той с някакво неприятно чувство и сякаш със съжаление се питаше: защо така провлачва думите и не може да говори естествено? Правеше го, понеже очевидно намираше някаква красота в туй провлачване и в подчертано сладникавото подсилване на сричките и звуковете. Това беше, разбира се, само лош навик, признак за лош тон; той свидетелствуваше за долнопробно възпитание, за пошло усвоена от детинство представа за приличията. И все пак този изговор и интонацията на думите изглеждаха на Альоша някакво почти невъзможно противоречие с този детски простодушен и радостен израз на лицето, с това кротко, щастливо като на младенец сияние на очите! Катерина Ивановна веднага я настани в креслото срещу Альоша и с възторг я целуна няколко пъти по усмихнатите устнички. Тя сякаш беше влюбена в нея.

— Ние се виждаме за пръв път, Алексей Фьодорович — изрече тя в упоение, — аз исках да я опозная, да я видя, исках да отида при нея, но тя, щом пожелах, веднага дойде сама. Аз си знаех, че ние с нея ще решим всичко, всичко! Тъй предчувствуваше сърцето ми… Убеждаваха ме да не правя тази крачка, но аз предчувствувах изхода и не сбърках. Грушенка ми обясни всичко, всичките си намерения: тя долетя тук като добър ангел и донесе покой и радост…

— Не се отвратихте от мене, мила, достойна госпожице — напевно проточи Грушенка с все същата мила, радостна усмивка.

— Да не смеете да ми говорите такива думи, омайнице, вълшебнице! От вас ли да се отвратя! Ето аз още веднъж ще целуна долната ви устничка. Тя изглежда като малко подпухнала и нека подпухне още повече, и още, и още… Вижте я как се смее, Алексей Фьодорович, сърцето ти се топи, като гледаш този ангел… — Альоша се червеше и трепереше с незабележими, ситни тръпки.

— Глезите ме вие мене, мила госпожице, а пък аз може би никак не заслужавам вашите ласки.

— Не заслужава! Тя ли не заслужава! — възкликна пак със същия жар Катерина Ивановна. — Да знаете, Алексей Фьодорович, че ние имаме фантастична главица, че ние сме своеволно, но гордо — прегордо сърчице! Ние сме благородни, Алексей Фьодорович, ние сме великодушни, знаете ли това? Само сме били нещастни. Прекалено бързо сме били готови да направим всякаква жертва за някой може би недостоен или лекомислен човек. Имало един, също офицер, ние сме го обикнали, жертвували сме за него всичко, отдавна било, преди пет години, а той ни забравил, оженил се. Сега е овдовял, писал, че идва тук — и да знаете, че само него, само него обичаме досега и сме обичали цял живот! Той ще дойде и Грушенка пак ще бъде щастлива, а тези пет години все е била нещастна. Но кой ще я укори, кой може да се похвали с нейната благосклонност! Само онзи безногият старец, търговецът, но той ни е бил по-скоро като баща, приятел, закрилник. Той ни е намерил тогава в отчаяние, в мъка, изоставени от онзи, когото толкова сме обичали… та тя тогава е искала да се удави, но този старец я спасил, спасил я!

— Много ме защищавате вие, мила госпожице, много прибързвате във всичко — пропя пак Грушенка.

— Защищавам ли? Ние ли ще защищаваме, смеем ли на всичко отгоре да защищаваме? Грушенка, ангеле мой, дайте ми ръчицата си, вижте тази пълничка, мъничка, прелестна ръчица, Алексей Фьодорович; виждате ли я, тя ми донесе щастие и ме възкреси и ето, аз сега ще я целувам и отгоре, и по дланта, ето, ето, ето! — И тя три пъти сякаш в упоение целуна наистина прелестната, може би твърде пълничка ръчица на Грушенка. А Грушенка, протегнала ръчицата си, с нервен, звънлив и прелестен смях следеше „милата госпожица“ и явно й беше приятно, че така целуват ръчицата й. „Може би възторгът е прекален“ — мина през ума на Альоша. Той се изчерви. Сърцето му през цялото време беше някак особено неспокойно.

— Няма да ме засрамите, мила госпожице, че тъй ми целувате ръка пред Алексей Фьодорович.

— Та нима съм искала да ви засрамя? — промълви някак учудено Катерина Ивановна. — Ах, мила, колко зле ме разбирате!

— И вие мене може би не ме разбирате както трябва, мила госпожице, аз може би съм много по-лоша, отколкото ви изглеждам. Лоша съм по сърце, своеволна. Завъртях тогава клетия Дмитрий Фьодорович само на подбив.

— Но нали сега пак вие ще го спасите. Обещахте ми. Ще го вразумите, ще му откриете, че отдавна обичате друг, който сега ви предлага ръката си…

— Ах, не, не съм ви обещавала такова нещо. Вие самата ми говорихте всичко това, но аз не съм ви обещавала.

— Значи, не съм ви разбрала добре — тихо и сякаш съвсем леко пребледняла, изрече Катерина Ивановна. — Вие ми казахте…

— Ах, не, госпожице ангел мой, нищо не съм ви казвала — тихо и с все същия весел и невинен израз я прекъсна Грушенка. — Ето сега виждате, уважаема госпожице, каква съм лоша и самовластна аз пред вас. Каквото поискам, това правя. Одеве може и да съм ви обещала нещо, но сега пък си мисля: ами ако той изведнъж пак ми хареса, Митя де, защото веднъж вече много ми хареса, дори почти цял час ми харесваше. Ей сега може да отида и да му кажа от днес нататък да остане при мене… Ето колко съм непостоянна…

— Одеве говорехте… съвсем друго… — едва изрече Катерина Ивановна.

— Ах, одеве! Аз съм си нежна и глупава по сърце. Като си помисля само какво е изтърпял заради мене! Ами ако изведнъж, като си отида в къщи, го съжаля — тогава?

— Не съм очаквала…

— Ех, госпожице, каква добра, благородна сте спрямо мене. Но ето сега може би ще ме разлюбите мен, глупачката, заради моя характер. Дайте ми вашата мила ръчица, госпожице ангел мой — нежно се примоли тя и сякаш с благоговение взе ръчицата на Катерина Ивановна. — Ето аз, мила госпожице, ще взема ръчицата ви и ще я целуна също както вие на мене. Вие три пъти ме целунахте, а аз трябва триста пъти да ви целуна, за да сме квит. Така да бъде, пък после, каквото даде Господ, може би ще ви бъда пълна робиня и ще пожелая във всичко робски да ви угодя. Каквото Бог рече, това да бъде, без никакви сговаряния и обещания помежду ни. Ръчицата ви, милата ви ръчица, ръчицата ви! Госпожице моя мила, хубавице на хубавиците моя невиждана!

Тя нежно поднесе тази ръчица към устните си — наистина със странна цел: да „станат квит“ с целувките. Катерина Ивановна не си дръпна ръката; тя с боязлива надежда изслуша последното, макар пак твърде странно изразено обещание на Грушенка „робски“ да й угоди; гледаше я напрегнато в очите: тя виждаше в тези очи все същия простодушен, доверчив израз, все същата чиста веселост… „Може би е прекалено наивна!“ — светна надежда в сърцето на Катерина Ивановна. Междувременно Грушенка, сякаш възхитена от „милата ръчица“, бавно я поднасяше към устните си. Но точно при устните си изведнъж задържа ръчицата два-три мига, сякаш обмисляше нещо.

— Знаете ли какво, госпожице ангел мой — изведнъж пропя с най-нежен и сладникав гласец, — знаете ли какво: няма да ви целуна ръчицата. — И се разсмя с къс, много весел смях.

— Както искате… Какво ви стана? — трепна изведнъж Катерина Ивановна.

— Останете си със спомена, че вие сте ми целували ръката, а аз вашата — не. — Внезапно нещо проблесна в очите й. Тя гледаше ужасно внимателно Катерина Ивановна.

— Безсрамница! — проговори внезапно Катерина Ивановна, сякаш изведнъж разбра нещо, цялата пламна и скочи от мястото си. Без да бърза, стана и Грушенка.

— Ей сега ще разправя на Митя как сте ми целували ръката, а аз вашата — не. Ах, как ще се смее!

— Мръсница, вън!

— Ох, колко е срамно, госпожице, ох, колко е срамно, това дори е непристойно за вас, такива думи, мила госпожице!

— Вън, продажна твар! — изкрещя Катерина Ивановна. Всяка чертица на нейното съвсем разкривено лице трепереше.

— Е, чак пък продажна! Вие самата като девица сте ходили по тъмно при кавалерите за пари, ходили сте да продавате красотата си, знам аз.

Катерина Ивановна извика и понечи да се нахвърли върху нея, но Альоша я задържа с всичка сила:

— Нито крачка, нито дума! Не говорете, не отговаряйте нищо! Тя ще си отиде, веднага ще си отиде!

В този миг в стаята се притекоха на вика двете сроднички на Катерина Ивановна, дотича и прислужницата. Всички се спуснаха към нея.

— Да, ще си отида — изрече Грушенка, като грабна от дивана наметката си. — Альоша, мили, я ме изпрати!

— Отивайте си, отивайте си по-скоро! — долепи пред нея умолително ръце Альоша.

— Мили Альошенка, изпрати ме! По пътя ще ти кажа нещо от хубаво по-хубаво! Заради тебе, Альошенка, направих тази сцена. Изпрати ме, гълъбче, после ще ти хареса.

Альоша се отвърна, кършейки ръце. Грушенка избяга със звънлив смях.

Катерина Ивановна беше в истеричен припадък. Тя ридаеше, спазми я задушаваха. Всички се суетяха около нея.

— Аз ви предупреждавах — говореше й по-възрастната леля, — възпирах ви от тази крачка… много сте припряна… как можахте да се решите на такава крачка! Вие не познавате тези твари, а за тази се говори, че е най-лоша от всички… Не, вие сте крайно своеволна!

— Това е тигър! — развика се Катерина Ивановна. — Защо ме задържахте, Алексей Фьодорович, щях да я пребия, да я пребия!

Тя нямаше сили да се сдържа пред Альоша, а може би и не искаше да се сдържа.

— Камшик за нея, ешафод, с палач, пред всички!…

Альоша заотстъпва към вратата.

— Но, Боже — извика внезапно Катерина Ивановна и плесна с ръце, — ами той! Как е могъл да бъде толкова безчестен, толкова безчовечен! Той е разказал на тази твар онова, което се случи там, в онзи съдбоносен, навеки проклет, проклет ден! „Ходили сте хубостта си да продавате, мила госпожице!“ Тя знае! Брат ви е подлец, Алексей Фьодорович!

Альоша искаше да каже нещо, но не намираше нито дума. Сърцето му се свиваше от болка.

— Вървете си, Алексей Фьодорович! Срам ме е, ужасно ми е! Утре… моля ви на колене, утре елате. Не ме осъждайте, простете ми, не знам какво ще направя със себе си!

Альоша излезе навън почти олюлявайки се. И на него му идеше да плаче като нея. Изведнъж го настигна слугинята.

— Госпожицата забравила да ви предаде това писъмце от госпожа Хохлакова, от обед е в нея.

Альоша взе машинално мъничкия розов плик и го пъхна почти несъзнателно в джоба си.

XI. Още една пропаднала репутация

От града до манастира нямаше повече от верста и нещо. Альоша тръгна бързо по пустия в този час път. Беше вече почти нощ, на тридесет крачки вече мъчно можеше нещо да се различи. По средата на пътя имаше кръстопът. На кръстопътя под една самотна върба се мярна някаква фигура. Альоша тъкмо излизаше на кръстопътя и фигурата скочи от мястото си, хвърли се към него и бясно извика:

— Кесията или живота![40]

— Ти ли си, Митя! — учуди се Альоша, който все пак доста изтръпна.

— Ха-ха-ха! Не очакваше ли? Мисля си: къде да те причакам? Пред нейната къща? Оттам минават три пътя и може да те изпусна. Измислих най-после да чакам тук, защото непременно щеше да минеш оттук, друг път за манастира, няма. Хайде, казвай истината, смачкай ме като хлебарка… Но какво ти е?

— Нищо, брате… от уплаха. Ах, Дмитрий! Одеве тази кръв на тате. — И Альоша заплака, отдавна му се плачеше и сега изведнъж сякаш нещо се скъса в душата му. — Насмалко да го убиеш… прокле го… и ето сега… сега… игра си играеш… „кесията или живота“!

— Е, и какво? Неприлично ли е, а? Не подхожда за случая?

— Не… аз само тъй…

— Чакай. Погледни каква нощ: виждаш ли каква мрачна нощ, облаци, какъв вятър излезе? Сгуших се тук, под върбата, чакам те и изведнъж си помислих (честен кръст): какво още се бавя, какво чакам? Ето върбата, имам кърпа, имам риза, веднага мога да свия въже, презрамки на всичкото отгоре, и — няма да обременявам повече земята, няма да я безчестя с долното си присъствие! Но изведнъж те чувам, че идваш — Господи, сякаш нещо ме осени: ето че има, значи, човек, когото и аз обичам, ето го, ето това човече, милото ми братче, което аз обичам най-много от всички на света, което единствено обичам! И така те обичах, така те обичах в този миг, че си помислих: ей сега ще му се хвърля на врата. Но ми дойде глупава мисъл: „Ще се пошегувам с него, да го изплаша.“ И се развиках като глупак: „Кесията!“ Прости ми тая щуротия, това е само глупост, а в душата ми… също е едно… Е, дявол го взел, говори какво стана там? Какво каза тя? Мачкай ме, удряй ме, не ме щади! Побесня ли тя?

— Не, не е това… там стана съвсем друго, Митя. Там… там сега ги заварих двете заедно.

— Кои двете?

— Грушенка у Катерина Ивановна.

Дмитрий Фьодорович се втрещи.

— Невъзможно! — извика той. — Ти бълнуваш! Грушенка при нея?!

Альоша разказа всичко, което му се беше случило от минутата, когато влезе у Катерина Ивановна. Той разказва десетина минути и не може да се каже, че много плавно и последователни, но все пак го предаде ясно, като намираше най-важните думи, най-важните движения и ярко предаваше, често само с една подробност, собствените си чувства. Брат му Дмитрий слушаше мълчаливо, гледаше го втренчено със страшна неподвижност, но за Альоша беше ясно, че той вече е разбрал всичко, проумял е целия факт. Но лицето му, колкото повече разказваше, ставаше вече не мрачно, а просто страшно. Той сви вежди, стисна зъби, неподвижният му поглед стана сякаш още по-неподвижен, по-втренчен, по-ужасен… Толкова по-неочаквано беше, когато изведнъж, с неописуема бързина цялото му лице, досега гневно и свирепо, се промени мигновено, стиснатите му устни се разтвориха и Дмитрий Фьодорович се заля ненадейно в най-неудържим, най-непресторен смях. Той буквално се заля в смях, дълго време дори не можеше да говори от смях.

— Та не й целуна ръка, а? Не й целуна и избяга! — възклицаваше той в някакъв болезнен възторг, би могло да се каже дори, в нагъл възторг, ако този възторг не беше толкова неподправен. — И онази викаше, че е тигър! Тигър си е! И ешафод й се падало? Да, да, пада й се, пада й се, и аз съм на същото мнение, че й се пада, отдавна й се пада! Виждаш ли, брате, ешафод — добре, ешафод, но трябва най-напред да се оздравее. Разбирам я царицата на наглостта, ето това е тя, цялата се е разкрила с тази ръчица, инферналницата[41] Тя е царицата на всичките инферналници, каквито човек може да си представи на света! Своего рода удоволствие! Значи, избяга в къщи? Аз ей сега… ах… Ще изтичам при нея! Альошка, не ми се сърди, нали и аз казвам, че й е малко да я удуши човек…

— А Катерина Ивановна! — възкликна печално Альоша.

— И нея виждам, цялата я виждам и нея, виждам я както никога досега! Това е цяло откритие на всичките четири посоки на света, на петте тоест![42] Ама че крачка! Та това е именно онази Катенка, институтката, която поради великодушната идея да спаси баща си не се поколеба да отиде при нелепия груб офицер, рискувайки да бъде страшно оскърбена! Но нашата гордост, но потребността от риск, но предизвикателството към съдбата, предизвикателството в безкрайността! Казваш, леля й я възпирала? Тази леля, да знаеш, тя самата е властна, та тя е родна сестра на онази московска генералша, виреше си носа още повече от нея, но мъжът й го уличиха в хазнокрадство, загуби всичко, и имение, и всичко, и на гордата съпруга изведнъж й се смачка фасонът и оттогава не можа да се оправи. Та тя е задържала Катя, но Катя не я е послушала? „Всичко, демек, мога да победя, всичко е във властта ми; ако поискам, мога и Грушенка да омагьосам“ — и си е вярвала, придавала си е важност пред самата себе си, кой й е крив! Ти мислиш, че нарочно е целунала първа ръка на Грушенка, с някаква хитра сметка? Не, тя наистина, наистина се е влюбила в Грушенка, тоест не е в Грушенка, а в собствената си мечта, в собствения си блян — защото нали си е моя мечта, мой блян! Альошка, миличък, как се спаси от тях, от тия жени? Избяга, а, със затъкнат подрасник? Ха-ха-ха!

— Брате, ти, струва ми се, хич не обърна внимание колко си обидил Катерина Ивановна с това, че си разправил на Грушенка за онзи случай, а тя сега й го тръсна в очите, че вие самата сте ходили „при кавалерите тайно да продавате хубостта си“! Брате, има ли по-голяма обида от тази? — Альоша се измъчваше най-много от мисълта, че брат му сякаш се радва на унижението на Катерина Ивановна, макар че, разбира се, такова нещо беше невъзможно.

— Ха! — изведнъж страшно се намръщи Дмитрий Фьодорович и се удари с длан по челото. Той чак сега обърна внимание, макар че Альоша разправи одеве всичко наведнъж — и за обидата, и за вика на Катерина Ивановна: „Вашият брат е подлец!“ — Да, наистина, може и да съм разказвал на Грушенка за онзи „съдбоносен ден“, както казва Катя. Да, така е, разказах й, спомням си! Това беше пак тогава, в Мокрое, бях пиян, циганките пееха… Но аз ридаех, ридаех тогава, стоях на колене, молех се в името на Катя и Грушенка разбираше това. Тя тогава разбра всичко, спомням си, дори тя самата плака… Ах, по дяволите! Че може ли сега да е обратното? Тогава плачеше, а сега… Сега — „мечове в гърдите“. Такива са жените.

Той наведе глава и се замисли.

— Да, аз съм подлец! Несъмнен подлец — продума изведнъж с мрачен глас. — Все едно плакал ли съм, или не, но съм подлец! Предай там, че приемам това наименование, ако то може да я утеши. Хайде стига вече, прощавай, стига съм дрънкал! Няма нищо весело. Ти по твоя път, аз — по моя. И не искам повече да се виждаме, чак до някоя последна минута. Прощавай, Алексей! — Той силно стисна ръката на Альоша и все още със сведени очи и без да вдига глава, сякаш откъсвайки се от нещо, бързо закрачи към града.

Альоша гледаше подире му и не можеше да повярва, че той тъй внезапно си отива завинаги.

— Стой, Алексей, още едно признание, само на тебе! — върна се изведнъж Дмитрий Фьодорович. — Виж ме, хубаво ме виж: знаеш ли, ей тук, ей тук се готви страшно безчестие. (При думите „ей тук“ Дмитрий Фьодорович се удряше с юмрук по гърдите, и то с такъв странен вид, сякаш безчестието се криеше и се съхраняваше именно там, на гърдите му, на някое място, в джоба му може би или му висеше на врата, зашито в нещо.) Ти вече ме знаеш: подлец съм, признат подлец! Но знай, че каквото и да съм направил преди, сега или занапред — нищо, нищо не може да се сравни по подлост с онова безчестие, което именно сега, именно в тази минута нося ей тук, на гърдите си, ей тук, тук, което действува и се извършва и което аз съм напълно властен да спра, напълно властен да спра или да извърша, забележи това! Е, знай тогава, че ще го извърша, а няма да го спра. Одеве ти разправих всичко, а това не ти разправих, защото дори и аз нямам очи за това! Още има възможност да се спра; ако се спра, мога още утре да възвърна половината от загубената си чест, но няма да се спра, ще осъществя подлия си замисъл и отсега бъди свидетел, че аз предварително и открито казвам това! Гибел и мрак! Няма какво да ти обяснявам, ще го разбереш, когато му дойде времето. Смрадната уличка и инферналницата! Прощавай. Не се моли за мене, не заслужавам, пък и никак не е нужно, никак не е нужно… изобщо не е нужно. Марш!…

И той внезапно си тръгна, този път окончателно. Альоша тръгна към манастира. „Но как така, как така, никога няма да го видя, какво говори! — мислеше си той слисан. — Още утре непременно ще го видя и ще го намеря, нарочно ще го намеря, какво говори той!…“

 

Альоша обиколи манастира и през боровата горичка отиде право в скита. Там му отвориха, макар че в този час не пущаха вече никого. Сърцето му трепереше, когато влезе в килията на стареца: „Защо, защо излиза, защо той го изпрати при хората? Тук е тишина, тука е светиня, а там е смут, там е мрак, в който веднага ще се изгубиш и заблудиш…“

В килията бяха послушникът Порфирий и йеромонахът отец Паисий, който през целия ден всеки час минаваше да се осведоми за здравето на отец Зосима, комуто, както научи уплашен Альоша, ставаше все по-зле и по-зле. Дори редовната вечерна беседа с братята този път не можа да се състои. Обикновено вечер, след служба, всеки ден преди сън се стичаха манастирските братя в килията на стареца и всеки гласно му изповядваше днешните си прегрешения, грешните си мечти, мислите, съблазните, дори свадите помежду им, ако имаше такива. Някои се изповядваха на колене. Старецът решаваше, помиряваше, съветваше, налагаше покаяние, благославяше и опрощаваше. Тъкмо против тези братски „изповеди“ въставаха противниците на старчеството, като казваха, че това е профанация на изповедта като тайнство, почти кощунство, макар нещата да бяха съвсем различни. Представяха на епархиалното началство дори, че такива изповеди не само не постигат добрата цел, но действително и нарочно вкарват в грях и съблазън. Че уж на мнозина от братята им тежало да ходят при стареца, но отивали по неволя, защото всички отиват, за да не ги вземат за горди и с бунтовни помисли. Разправяха, че някои от братята, отивайки на вечерна изповед, се наговаряли помежду си предварително: „аз ще кажа, че съм ти се разсърдил тая сутрин, а ти го потвърди“ — само за да имат какво да кажат, само да се отърват. Альоша знаеше, че това наистина ставаше понякога. Той знаеше също, че между братята има много недоволни и от това, дето според обичая дори писмата от домашните им, получавани от монасите, се донасяха най-напред при стареца, той да ги разпечати преди получателите. Предполагаше се, разбира се, че всичко това би трябвало да става свободно и искрено, от душа, в името на свободното смирение и спасителното назидание, но в същност ставаше понякога и твърде неискрено, напротив дори, престорено и фалшиво. Но най-старите и най-опитните от братята държаха на своето, като смятаха, че „който доброволно се е затворил между тези стени, за да се спаси, за него всички тези послушания и дела ще бъдат несъмнено спасителни и ще принесат голяма полза; който пък, напротив, е недоволен и роптае, той все едно, че не е монах и напразно е дошъл в манастира, на такъв мястото е вън. От греха, пък и от дявола не само сред хората, но и в храма не можеш се запази, следователно няма защо да се оправдава грехът.“

— Отпадна, налегна го дрямка — съобщи шепнешком на Альоша отец Паисий, като го благослови. — Трудно ще се събуди. Но и не трябва да го будим. За пет минути отвори очи, помоли да отнеса на братята благословията му, а от братята поиска нощни молитви за него. Утре мисли да се причести още веднъж. Спомена за тебе, Алексей, пита заминал ли си, отговорихме, че си в града. „Така го благослових и аз; там му е мястото, а не тук — засега“ — ей това рече за тебе. Спомняше си за тебе с любов, с грижа, разбираш ли с какво си се удостоил? Само че защо така е определил засега да си мирянин? Значи, предвижда нещо в съдбата ти! Разбери, Алексей, че макар и да се върнеш в света, то е като за възложено ти послушание от твоя старец, а не за суетно лекомислие и не за мирско веселие…

Отец Паисий излезе. Че старецът си отива, в това Альоша не се съмняваше, макар че може би щеше да живее още ден-два. Альоша твърдо и пламенно реши, че въпреки обещанията, които даде, да се срещне с баща си, с Хохлакови, с брат си и с Катерина Ивановна — утре изобщо няма да излиза от манастира и ще остане при стареца си до самата му кончина. Сърцето му пламна от любов и той горчиво се укори, че е могъл за миг там, в града, дори да забрави оня, когото беше оставил в манастира на смъртен одър и когото почиташе най-много от всички на света. Той влезе в стаичката на стареца, коленичи и се поклони доземи на спящия. Старецът тихо, неподвижно спеше и едва чуто дишаше. Лицето му беше спокойно.

Като се върна в другата стая — същата, в която сутринта старецът прие гостите, — Альоша, почти без да се съблича, сваляйки само обувките си, легна на коженото кораво и тясно диванче, на което спеше винаги, от много време вече всяка нощ, като си донасяше само възглавница. Дюшека пък, за който викаше одеве баща му, отдавна вече беше забравил да си постила. Сваляше си само подрасника и се завиваше с него вместо с одеяло. Но преди да легне, падна на колене и дълго се моли. В горещата си молитва той не молеше Бога да му разясни смута му, а само жадуваше за радостно умиление, предишното умиление, което винаги спохождаше душата му подир хвала и славене на Бога, което беше най-често цялата му вечерна молитва. Тази радост, която го спохождаше, водеше подире си лек и спокоен сън. Молейки се и сега, той изведнъж случайно напипа в джоба си онзи малък розов плик, който му предаде слугинята на Катерина Ивановна, когато го настигна навън. Той се смути, но довърши молитвата. После след известно колебание разтвори плика. Там имаше писъмце до него, подписано от Lise. — същата онази дъщеричка на госпожа Хохлакова, която сутринта толкова му се присмиваше пред стареца.

„Алексей Фьодорович — пишеше тя, — пиша ви тайно от всички, и от мама, и знам колко е лошо. Но не мога повече да живея, ако не ви кажа това, което се роди в сърцето ми, а освен нас двамата никой не бива да го знае засега. Но как ще ви кажа това, което тъй искам да ви кажа? Казват, че хартията не се изчервява, уверявам ви, че това не е истина и че се изчервява също като мен сега. Мили Альоша, обичам ви, обичам ви още от дете, от Москва, когато вие съвсем не бяхте такъв, какъвто сте сега, и ви обичам завинаги. Избра ви сърцето ми, за да живея с вас, а на старини да свършим заедно живота си. Разбира се, с условието, че ще напуснете манастира. А колкото за годините ни, ще почакаме колкото е казано в закопа. Дотогава аз непременно ще оздравея, ще ходя и ще танцувам. За това дума да не става.

Виждате ли как съм обмислила всичко, едно само не мога да измисля: какво ще си помислите за мене, когато прочетете това? Аз все се смея и лудувам, одеве ви ядосах, но уверявам ви, че сега, преди да взема перото, се помолих пред иконата на Богородица, а и сега се моля и едва не плача.

Моята тайна е в ръцете ви, утре, като дойдете, не знам как ще ви погледна. Ах, Алексей Фьодорович, ами ако пак не се сдържа като някоя глупачка и се засмея както днес, щом ви погледна? Вие ще ме вземете за отвратителна подигравчийка и няма да повярвате на писмото ми. И затова, моля ви, мили, ако имате състрадание към мене, когато влезете утре, не ме гледайте право в очите, защото като срещна вашите очи, може би непременно изведнъж ще се разсмея, а при това ще бъдете и с тази дълга дреха… Дори и сега ме побиват тръпки, като си помисля за това, ето защо, като влезете, известно време изобщо не ме поглеждайте, а гледайте към маминка или към прозореца…

Ето, аз ви написах любовно писмо, Боже мой, какво направих! Альоша, не ме презирайте и ако съм направила нещо много лошо и съм ви огорчила, извинете ме. Сега тайната на моята може би навеки пропаднала репутация е във вашите ръце.

Днес непременно ще плача. Довиждане, до ужасното виждане! Lise.

P.S. Альоша, само че непременно, непременно, непременно елате! Lise.“

Альоша прочете писмото с учудване, прочете го два пъти, помисли малко и някак тихо, сладко се засмя. После трепна — този смях му се стори греховен. След миг обаче пак се засмя, все тъй тихо и все тъй щастливо. Той сложи бавно писмото в плика, прекръсти се и легна. Смутът в душата му изведнъж мина. „Господи, помилуй всичките одевешните, съхрани ги, нещастните и буйните, и ги насочи. У теб са пътищата и с тези пътища ги спаси. Ти си любов, ти на всички ще изпратиш и радост!“ — шепнеше Альоша, като се кръстеше, и постепенно заспиваше безметежен сън.

Бележки

[1] Почнаха „Во лузях“… — Т.е. „в лугах“ — „В ливадите“, народна танцова песен. — Бел. С.Б.

[2] …подкара „руската“… — народен танц. — Бел. С.Б.

[3] Обичаше Книгата на Йов, беше намерил отнякъде препис от словата и проповедите на „богоносния отец наш Исаака Сирина“… — Книга на Йов е една от любимите библейски книги на Достоевски: „Чета Книгата на Йов и изпадам в болезнен възторг: зарязвам четенето и цял час кръстосвам стаята, едва не плача (…). Тази книга, Аня — колко странно, — е една от първите, които са ме поразявали в живота, аз бях тогава още дете!“ (из писмо до А. Г. Достоевска, юни 1875 г.) Исаак Сирин (Сирианин) — християнски подвижник и писател от 7 в. За първи път преведен от Паисий Величковски. — Бел. С.Б.

[4] … възрастен и почтен статски съветник… — Статски съветник — един от гражданските чинове в Русия, V клас. (Подробно за званията, чиновете и класовете в Русия вж. бел. на Венцел Райчев в т.7, стр.636 от наст. издание.) — Бел. С.Б.

[5] Не вярвай на фантоми — от фр. — призрак, видение. Тук: не вярвай на очите си. — Бел. С.Б.

[6] Не вярвай на тълпата празна… — От стихотворението на Некрасов „Когато аз от заблуждение…“, цитирано също в „Село Степанчиково“ и „Записки от подземието“. — Бел. С.Б.

[7] Бъди, човече, благороден! — Гьоте, „Божественото“, прев. Цв. Стоянов. — Бел. С.Б.

[8] Към радостта! (нем.).

[9] И Силен червенобузест… — А. Н. Майков, „Барелефът“, прев. Цв. Стоянов. Силен — спътник на Бакх. — Бел. С.Б.

[10] Крил се пещерният жител… — Шилер, „Елевзински празник“, II, III и IV строфи.

[11] И от низостта обидна… — VII строфа. Превод Цв. Стоянов. — Бел. С.Б.

[12] „но нека и аз да целувам края на дългата дреха, в която е пременен Богът мой.“ — По стихотворението на Гьоте „Граници на човешкото“:

… целувам му края

на дългата дреха

с трепет детински

в своята гръд.

(Превод Ат. Далчев и Ч. Шишманов.)

Бел. С.Б.

[13] Тъй творението Божие… — Шилер, Към радостта — VII, V строфи. Превод Цв. Стоянов. — Бел. С.Б.

[14] … полдекоковски цветенца… — Пол дьо Кок (1793—1871), френски романист. (Вж. т.1, стр.482, т.7, стр.625.) — Бел. С.Б.

[15] Прапоршчик — най-ниският офицерски чин в Русия. — Бел. С.Б.

[16] Бурбон — груб, неук човек; първоначално — наименование на офицерите, издигнали се от обикновени войници; думата е образувана по името на Бурбоните — френска кралска династия. — Бел. С.Б.

[17] Щабскапитан — един от младшите офицерски чинове, среден между поручик и капитан. — Бел. С.Б.

[18] Мокрое — разпространено наименование на руски села и махали. — Бел. С.Б.

[19] … и ще ми измъкне душата от ада… — Ср. с молитвата на пророк Йона: „И рекох: отхвърлен съм от твоите очи; обаче пак ще видя светия ти храм. Обхванаха ме водите на душата ми, бездна ме заключи (…). До планинските основи слязох, земята със своите затвори ме навеки затвори, но ти, Господи Боже мой, ще изведеш душата ми из ада.“ (Книга на пророк Йона 2; 5—10) Библейският паралел загатва за настоящите и бъдещите страдания на героя. — Бел. С.Б.

[20] Чермашня — село в Тулска губерния, купено през 1832 г. от родителите на Достоевски. — Бел. С.Б.

[21] Нашата Валаамова ослица проговори… — Според библейския разказ ослицата на Валаам, изпратен от моавитския цар да прокълне израелския народ, видяла „Ангела Господен, застанал на пътя с гол меч в ръка“, който й преградил пътя, „Разгневи се Валаам и начена да бие ослицата с тояга. Тогава Господ отвори устата на ослицата и тя продума на Валаам: какво ти сторих, та ме биеш ето вече трети път?“ (Числа, 22; 23—28). — Бел. С.Б.

[22] … ами си се пръкнал от банска храчка… — В бележника на Достоевски от 1876—1877 г. този израз е записан като ругателство на каторжниците, означаващо незаконен произход. Тук авторът реализира метафората: Смердяков действително е роден в банята. — Бел. С.Б.

[23] Господ-Бог създал светлината първия ден, а слънцето, месечината и звездите — на четвъртия ден. Откъде е сияла светлината първия ден? — Въпросът е заимствуван от „Луцидариус“ („Просветител“), апокрифна книга, преведена на руски по всяка вероятност от немски и състояща се от въпроси на ученика и отговори на учителя. В случая отговорът на учителя е, че Бог е сътворил светъл облак, от който е дошло просветление. — Бел. С.Б.

[24] „Вечери в селцето край Диканка“ — първият сборник повести на Гогол, издаден 1831—1832 г. — Бел. С.Б.

[25] „Всеобщата история“ на Смарагдов. — Става дума за учебника на С. Н. Смарагдов „Краткое начертание всеобщей истории для первоначалных училищ“ (1845 г.). — Бел. С.Б.

[26] Живописецът Крамской… — И. Н. Крамской (1837— 1887) — руски художник передвижник. — Бел. С.Б.

[27] Спор, разногласие по научен или верски въпрос (лат.).

[28] … казано е в писанието, че ако имате вяра, макар и колкото най-малко зрънце… — Евангелие от Матей 17; 20, 21; 21. — Бел. С.Б.

[29] С каквато мярка мериш, с такава ще ти се отмери. — Често цитирани в романа думи на Христос: „Не съдете и няма да бъдете съдени; не осъждайте и няма да бъдете осъждани; прощавайте и простени ще бъдете; давайте и ще ви се даде: мярка добра, натъпкана, стърсена и препълнена ще изсипят в пазвата ви; защото с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери.“ (Лука 6; 37—38. Също Матей, Марко.) — Бел. С.Б.

[30] Всичко това е свинство (фр.).

[31] Тук се чувствува Пирон (фр.) — Алексис Пирон (1689— 1773), френски поет и драматург. С първите си произведения си спечелва славата на непристоен писател, приписват му се остроумни и злобни епиграми; по-късно пише религиозна поезия, но старата му слава става пречка в избирането му за член на Академията (вж. стр. 448). — Бел. С.Б.

[32] Вярвам (лат.).

[33] Има в него нещо мефистофелско или по-право — от „Герой на нашето време“… Арбенин или как беше… — Арбенин е герой на Лермонтов от драмата „Маскарад“. Фьодор Павлович го бърка с Печорин. — Бел. С.Б.

[34] „Изатонвах се, вика…“ — словообразувание от думата Атон (вж. по-горе „изфонзони“ — от фон Зон, стр. 96). — Бел. С.Б.

[35] От фр. — грозни жени.

[36] От фр. — старите моми.

[37] … особено Богородичните празници спазваше… — Т.е. празниците, посветени на Богородица: Рождество на Пресвета Богородица (Малка Богородица), 8 септ.; Въведение Богородично, 21 ноември; Благовещение (Благовец), 25 март; Покров на Пресвета Богородица, 1 окт.; Успение на Пресвета Богородица (Голяма Богородица), 15 авг. — Бел. С.Б.

[38] Той ме дръзна… — В оригинала: „он меня дерзнул“ — записало в Сибирската тетрадка на Достоевски (№243). — Бел. С.Б.

[39] Един гад ще изяде друга гадина… — Неприемливо за Достоевски историко-социологическо вулгаризиране на биологичната Дарвинова теория за борбата за съществуване, характерно за мнозина естественици през 1870-те години (Иван е естественик, както е посочено в началото на романа, част първа, книга първа, III). — Бел. С.Б.

[40] Кесията или живота! — Шилер, „Разбойници“ (първо действие, втора сцена). В оригинала на френски: „La bourse ou la vie!“ — Бел. С.Б.

[41] От лат. — фатална, демонична жена.

[42] Това е цяло откритие на всичките четири посоки на света, на петте тоест! — Митя бърка посоките с частите на света, които през 19. в. се смятат за пет, без Антарктида, която макар и открита през 20-те години на миналия век, не се е считала за отделна част на света. (Вж. също бел. към стр. 487) — Бел. С.Б.