Включено в книгата
Оригинално заглавие
Братья Карамазовы, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 79 гласа)

По-долу е показана статията за Братя Карамазови от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Братя Карамазови.

Братя Карамазови
Бра́тья Карама́зовы
Първата страница от първото издание на романа
Първата страница от първото издание на романа
Автор Фьодор Михайлович Достоевски
Първо издание 1879-1880 г.
Руска империя
Издателство „Русский вестник“
Оригинален език руски
Жанрове Философски роман
Семейна сага
Вид роман
Поредица Петокнижие
Предходна „Юноша“

Издателство в БГ 1892 – Васил Юрданов (Шумен)
Преводач Васил Юрданов (1892)

бележки
  • първо издание на български език от 1892 г. в Шумен
Братя Карамазови в Общомедия

„Братя Карамазови“ (на руски: Бра́тья Карама́зовы) е роман на руския писател Фьодор Достоевски, публикуван през годините 1879-1880 в списание „Руски вестник“. Творбата е последната книга на знаменития автор, считана за неговото най-добро произведение и един от големите шедьоври на световната литература.

Книгата е философски роман, разглеждащ етически проблеми като Бог, свободата на волята и морала. Действието се развива в Русия от XIX век, като мястото на дейстивето има сходства със Старая Руса, където е написана по-голямата част от текста.

По произведението на Достоевски са направени редица филми, сериали и театрални пиеси, базирани или вдъхновени частично от първоизточника. Известната американска трупа „Летящите Братя Карамазови“, занимаващи се с жонглиране и комични изпълнения, взимат името си от руския роман.

Сюжет

Историята се върти около трима братя, всеки от тях с коренно различен характер: най-големият – Дмитрий Карамазов е безразсъден и буен войник, Иван Карамазов е циничен интелектуалец, а Альоша Карамазов религиозно и добродушно момче, който желае да влезе в манастир, под наставленията на своя старец Зосима. Баща на тримата е Фьодор Карамазов, който влиза в остра разправа с Димитрий заради наследството си. Буйният младеж се заканва публично, че ще убие баща си. Когато старецът умира изненадващо и мистериозно, всички обвинения падат върху Дмитрий. Истинският виновник на подлото деяние обаче се оказва Павел Фьодорович Смердяков – прислужник и незаконен син на Фьодор Карамазов. Смердяков признава за своето престъпление на Иван Карамазов, от чиито нихилистични концепции се повлиява да извърши злото деяние. След изповедта убиецът се самоубива.

Край на разкриващата сюжета част.

Персонажи

  • Фьодор Павлович Карамазов – заможен помешчик, баща на Дмитрий, Иван и Алексей. Жени се два пъти: първия за Аделаида Ивановна, от която е първият му син. Описан е налудничав и развратен старец, който води пиянски и сладострастен живот. Държи се абсурдно и шутовски, но чрез хитрост успява да урежда имотите и парите си. Изключително алчен и сребролюбив, готов на измами и изнудвания, за да се добере до голяма сума пари или богати имоти. Започва като беден помешчик. Избягва и се жени за богата наследница от дворянския род Миусови само заради паричните облаги. Успява да вземе от нея известна сума пари, преди да се разделят. Загива трагично и неясно.
  • Дмитрий Фьодорович Карамазов – първи син на Фьодор Крамазов от първия му брак с Аделаида Ивановна.
  • Иван Фьодорович Карамазов – втори син на Фьодор Карамазов и първи от втория му брак.
  • Алексей Фьодорович Карамазов – трети син на Фьодор Карамазов и втори от втория му брак.
  • Аделаида Ивановна Миусова – първата съпруга на Фьодор Павлович и майка на Дмитрий Фьодарович. Красавица, произхождаща от дворянския род Миусови. Аделаида е буйна и своенравна девойка, надарена със забележителна физическа сила. Избягва и се жени за Фьодор не по любов, а като израз на бунт към установените норми на обществото. Веднага след отвличането Миусова разбира, че мрази новия си мъж. Брачния им живот е напрегнат, изпълнен с множество скандали. Говори си, че самата тя често пребивала Карамазов. Нещастният съвместен живот приключва с бягството на Миусова с един обеднял учител-семинарист в Петербург, където след време умира при неизяснени обстоятелства.

Стил на писане

Историята в „Братя Карамазови“ се разказва от измислен безименен персонаж, който живее в същия град, обитаван от семейство Карамазови. Сюжетът включва много ретроспекции, странични истории и пасажи, посветени изцяло на даден образ от романа. Известна част от книгата е главата „Великият инквизитор“, разказана от Иван на Альоша, която заживява свой живот като разказ, отделен от обемната творба.

Външни препратки

III. Погребението на Илюшечка. Речта при камъка

Наистина беше закъснял. Там го чакаха и дори вече бяха решили без него да отнесат хубавия, окичен с цветя малък ковчег в църквата. Това беше ковчегът на Илюшечка, на горкото момченце. То се помина два дни след присъдата на Митя. Още пред вратата на къщата Альоша беше посрещнат с викове от момчетата, приятелите на Илюшечка. Те всички го бяха чакали с нетърпение и се зарадваха, че идва най-сетне. Събрали се бяха дванадесет момчета и всички с чантите и торбичките си през рамо. „Татко ще плаче, бъдете при татко“ — завеща им Илюшечка, като умираше, и децата запомниха това. Начело беше Коля Красоткин.

— Колко се радваме, че дойдохте, Карамазов! — извика той, като подаде ръка на Альоша. — Тука е ужасно. Наистина ужасна гледка. Снегирьов не е пиян, ние знаем с положителност, че днес не е пил нищо, а пък изглежда като пиян… Аз винаги съм твърд, но това е ужасно, Карамазов, ако не ви задържам, само един въпрос още, преди да влезете вътре.

— Какво има, Коля? — спря се Альоша.

— Невинен ли е вашият брат, или виновен? Той ли е убил баща ви, или лакеят? Както вие кажете, така ще бъде. Четири нощи не съм спал от тая мисъл.

— Лакеят го е убил, а брат ми е невинен — отговори Альоша.

— И аз казвам същото! — извика изведнъж малкият Смуров.

— И така, той ще загине невинна жертва в името на правдата! — извика Коля. — Макар да загива, той е щастлив! Аз съм готов да му завиждам!

— Но какво говорите, как е възможно, защо? — извика Альоша учуден.

— О, да бих могъл и аз някога да се принеса жертва за правдата — рече Коля с ентусиазъм.

— Но не с такъв случай, не с такъв позор, не с такъв ужас! — каза Альоша.

— Разбира се… аз бих искал да умра за цялото човечество, а колкото до позора, все ми е едно: да гинат нашите имена[1]. Аз уважавам брат ви!

— И аз също! — извика изведнъж, и то най-неочаквано, от тълпата същото онова момче, което някога беше заявило, че знае кой е основал Троя, и веднага щом извика, също както тогава, цялото пламна като божур.

Альоша влезе в стаята. В небесносин, украсен с бели къдрички ковчег лежеше, скръстил ръчици и склопил очи, Илюша. Чертите на измършавялото му лице почти никак не бяха се променили и странно, от трупа му почти не лъхаше мирис. Изразът на лицето му беше сериозен и сякаш замислен. Особено красиви бяха ръцете му, кръстосани на гърдите, сякаш изваяни от мрамор. В ръцете му бяха втъкнати цветя, а и целият ковчег беше украсен отвътре и отвън с цветя, изпратени още по съмнало от Лиза Хохлакова. Но донесоха още цветя и от Катерина Ивановна и когато Альоша отвори вратата, щабскапитанът с китка цветя в разтрепераните си ръце пак обсипваше с тях своето скъпо момче. Той едва погледна към влезлия Альоша, пък и не искаше никого да гледа, дори разплаканата си побъркана жена, своята „мамичка“, която все се мъчеше да стане на болните си нозе и да види по-отблизо мъртвото си момченце. А Ниночка децата бяха вдигнали заедно със стола и я бяха сложили досами ковчега. Тя седеше притиснала глава о него, и също, изглежда, тихо плачеше. Лицето на Снегирьов беше оживено, но някак объркано и едновременно ожесточено. В жестовете му, в изтръгналите се думи имаше нещо безумно. „Татенце, мило татенце!“ — викаше той всяка минута, загледан в Илюша. Той имаше навика, още докато Илюша беше жив, да му говори галено: „Татенце, мило татенце!“

— Татко, дай и на мене цветенца, вземи от неговата ръчичка ей онова беличкото, и ми го дай! — помоли, хлипайки, побърканата „мамичка“. Дали й беше харесала една малка беличка роза в ръцете на Илюша, или пък искаше от неговите ръце да вземе цвете за спомен, но тя цяла трепереше, протегнала ръце към цветето.

— На никого не давам, нищо не давам! — коравосърдечно извика Снегирьов. — Негови са цветенцата, не са твои. Всичко е негово, нищо няма твое.

— Татко, дай на мама едно цветенце! — вдигна Ниночка мокрото си от сълзи лице.

— Нищо не давам, а на нея хич не давам! Тя не го обичаше. Тя тогава му взе топчето, а той й го по-да-ри — изведнъж високо зарида щабскапитанът, като си спомни как Илюша беше отстъпил тогава топчето на майка си. Нещастната побъркана веднага се обля в тихи сълзи, закрила лицето си с ръце. Момчетата, като видяха най-сетне, че бащата не пуска ковчега, а беше време да го изнасят, обградиха ковчега от всички страни и го повдигнаха.

— Не искам в гробищата да го погребвам! — извика внезапно Снегирьов. — При камъка ще го погреба, при нашия камък! Така заръча Илюша. Не давам да го носите!

Той и по-рано, от три дни все говореше, че ще го погребе при камъка; но се намесиха Альоша, Красоткин, хазайката, сестра й, всички момчета.

— Я го виж какви ги измисля, при проклетия камък да го погребва, като да е удавник — рече строго старата хазайка. — Там, в гробищата, земята е кръстна. Там ще се молят за него. От църквата се чува, като пеят, а дяконът чете така ясно и чисторечиво, че всичко ще се чува всеки път, като да чете над неговото гробче.

Щабскапитанът най-сетне замаха с ръце: „Носете го, където щете!“ Децата вдигнаха ковчега, но като минаваха покрай майката, спряха пред нея за минутка и го положиха, за да може тя да се прости с Илюша. Но като видя изведнъж това скъпо личице отблизо, което три дни беше гледала от разстояние, тя изведнъж се разтресе цяла и започна истерично да клати побелялата си глава над ковчега.

— Мамо, прекръсти се, благослови го, целуни го! — извика й Ниночка. Но тя като автомат само клатеше глава и безмълвно, с разкривено от тежка мъка лице изведнъж започна да се удря с юмрук по гърдите. Момчетата пак понесоха ковчега. Ниночка за последен път долепи устни до устата на покойния си брат, когато го пренасяха край нея. Като излизаше от къщата, Альоша се обърна към хазайката с молба да ги наглежда, но тя не го остави да се доизкаже:

— То се знае, при тях ще остана, и ние сме християни — каза старицата разплакана.

Църквата беше близо, най-много на триста крачки. Денят беше ясен, тих; беше студено, но не много. Камбаната биеше. Снегирьов суетливо и объркано тичаше подир ковчега с късичкото си, почти лятно палтенце, с гола глава и със стара, широкопола мека шапка в ръце. Измъчваше го някаква неразрешима грижа, той ту изведнъж протягаше ръка, за да подкрепи ковчега откъм главата, и само пречеше на носещите, ту притичваше отстрани и търсеше поне там да се вреди. Едно цвете падна на снега и той се спусна да го вдигне, като че ли от неговото загубване зависеше Бог знае какво.

— Ами коричката, коричката забравихме! — изведнъж извика той в страшна уплаха. Но децата му напомниха, че коричката хлебец я взе още одеве и че тя му е в джоба. Той веднага я извади от джоба си и като се увери, успокои се.

— Илюшечка поръча, Илюшечка — обясни той на Альоша, — през нощта, като лежеше, а аз седях до него, изведнъж заръча: „Татенце, като заровят гроба ми, нарони отгоре коричка хлебец да дойдат врабченца, аз да ги чуя, като дойдат, и ще ми бъде по-весело, че не съм сам.“

— Това е много хубаво — каза Альоша, — трябва да носите по-често.

— Всеки ден, всеки ден! — заговори щабскапитанът и сякаш цял се оживи.

Стигнаха най-сетне в църквата и сложиха ковчега по средата. Всички момчета го заобиколиха и стояха мирно през цялата служба. Църквата беше стара и доста бедна, много икони бяха изобщо без метален обков, но в такива черкви човек някак по-добре се моли. През време на службата Снегирьов като че позатихна малко, макар че на моменти пак се проявяваше у него същата несъзнателна и сякаш объркана загриженост: той ту отиваше до ковчега да оправи покрова, венеца, ту, когато падна една свещ от свещника, се втурна да я сложи и ужасно дълго се занимава с нея. Сетне се успокои и застана мирно до ковчега с тъпо, загрижено и някак недоумяващо лице. Подир Апостола изведнъж пошепна на Альоша, който стоеше до него, че не го прочели както трябва, ала не изясни мисълта си. При Херувикото почна да приглася, но не довърши, а падна на колене, долепи чело на каменния под и лежа така доста дълго. Най-сетне започна опелото и раздадоха свещи. Обезумелият баща пак се засуети, но умилителното и покъртително надгробно пение пробуди и разтърси душата му. Той някак цял настръхна и започна да плаче с чести, кратки ридания, като отначало сдържаше гласа си, а сетне взе да хлипа високо. А когато почна прощаването с мъртвеца и затварянето на ковчега, той го обгърна с ръце, сякаш не даваше да закрият Илюшечка, и започна бързо, жадно, безкрайно да целува в устата своето мъртво момченце. Най-сетне го придумаха и тъкмо го свалиха от стъпалото, но той изведнъж пак протегна стремително ръка и грабна от ковчега няколко цветчета. Той ги гледаше и сякаш някаква нова идея го осени, така че за минута като че ли забрави главното. Малко по малко сякаш изпадна в размисъл и вече не се противеше, когато вдигнаха ковчега и го понесоха към гроба. Той беше близо, в двора на църквата, скъп гроб; платила го беше Катерина Ивановна. След обичайния обред гробарите спуснаха ковчега. Снегирьов така се наведе със своите цветенца в ръка над отворения гроб, че момчетата се уплашиха, хванаха го за палтото и почнаха да го дърпат. Но той сякаш вече не разбираше какво става. Когато взеха да заравят гроба, той изведнъж взе да сочи загрижено сипещата се пръст и почна дори да говори нещо, но никой не можа да разбере какво, пък и той отведнъж се укроти. Тогава му напомниха, че трябва да натроши коричката, и той се развълнува ужасно, извади коричката, почна да я рони и да пръска трохите върху гробчето: „хайде, идвайте, птички, хайде, идвайте, врабченца!“ — шепнеше той загрижено. Някое от децата му обърна внимание, че с цветя в ръка му е неудобно да рони и по-добре да ги даде някому да ги подържи за малко. Но той не ги даде, дори внезапно се изплаши за цветята си, като че ли искаха да му ги отнемат, и като погледна гробчето и сякаш се увери, че всичко вече е направено, трохите са наронени, отведнъж неочаквано и дори съвсем спокойно се обърна и се помъкна към къщи. Крачките му обаче ставаха все по-чести и бързи, той почти се затича. Момчетата и Альоша бързаха след него.

— На мамичка цветенца, на мамичка цветенца! Обидихме мамичка! — възкликна изведнъж.

Някой му извика да си тури шапката, че е студено, но като чу, той, сякаш озлобен, запрати шапката си в снега и взе да повтаря: „Не ща шапка, не ща шапка!“ Момчето Смуров я взе и я понесе след него. Всички момчета до едно плачеха, а най-много Коля и онова момче, което беше открило Троя, и макар че Смуров с капитанската шапка в ръка също ужасно плачеше, той все пак успя почти на бегом да вдигне едно парче тухла, което се червенееше на снега, и да го хвърли по ято врабци, които бързо прелетяха наблизо. Разбира се, не улучи и продължи да тича плачешком. Насред пътя Снегирьов внезапно се спря, постоя половин минута, сякаш слисан от нещо, и изведнъж се обърна пак към черквата и хукна към изоставеното гробче. Но децата тутакси го догониха и го уловиха за дрехата от всички страни. Тогава той безсилен падна на снега като подкосен и почна да се блъска, да вика и да ридае. „Татенце, Илюшечка, мило татенце!“ Альоша и Коля почнаха да го вдигат, да го молят и придумват.

— Капитане, престанете, мъжественият човек трябва да го понесе — измънка Коля.

— Цветята ще смачкате — рече и Альоша, — а „мамичка“ ги чака, тя седи и плаче, дето одеве не й дадохте цветя от Илюшечка. Там е още леглото на Илюшечка…

— Да, да, при мамичка! — изведнъж си спомни пак Снегирьов. — Леглото му ще вдигнат, ще го вдигнат! — прибави той сякаш уплашен, че наистина ще го вдигнат, скочи и хукна пак към къщи. Но вече беше близо и всички дотичаха заедно. Снегирьов стремглаво отвори вратата и се хвърли с вопъл към жена си, на която преди малко се беше скарал така коравосърдечно.

— Мамичко, миличка, Илюшечка ти прати цветенца, ах, болните ти крачка! — викаше той, като й подаваше китка цветя, замръзнали и смачкани, докато се беше въргалял по снега. Но в същия миг видя пред леглото на Илюша, в ъгъла, ботушките му, подредени един до друг, току-що прибрани от хазайката — вехтички, пожълтели, разкривени ботушки с кръпки. Като ги видя, вдигна ръце и се спусна към тях, падна на колене, грабна едното ботушче и като долепи устни, почна жадно да го целува и да вика: „Татенце, Илюшечка, мило татенце, къде са ти краченцата?“

— Къде го отнесе ти, къде го отнесе? — изпищя със сърцераздирателен глас побърканата.

Зарида и Ниночка. Коля избяга от стаята, след него почнаха да излизат и другите момчета. Излезе най-сетне след тях и Альоша. „Нека се наплачат — каза той на Коля, — не можем, разбира се, да ги утешим. Ще почакаме малко и ще се върнем.“

— Да, не може, това е ужасно. — Потвърди Коля. — Знаете ли, Карамазов — изведнъж понижи глас той, за да не го чуе никой, — мене ми е много мъчно и бих дал всичко на света да би могъл да възкръсне.

— Ах, и аз също — каза Альоша.

— Как мислите вие, Карамазов, да дойдем ли довечера тук? Той сигурно ще се напие.

— Може и да се напие. Ще дойдем двамата с вас, само ние, и ще поседим някой и друг час с него, с майката и с Ниночка, защото, ако дойдем всички вкупом, пак ще им напомним всичко — посъветва го Альоша.

— Там сега хазайката готви трапеза — помен ли ще прави, нещо подобно, попът ще дойде; да се връщаме ли сега там, Карамазов, или не?

— Непременно — каза Альоша.

— Странно е всичко това, Карамазов, такава скръб и изведнъж някакви банички, колко е неестествено всичко това в нашата религия!

— Те там и сьомга ще ядат — обади се с висок глас момчето, което беше открило Троя.

— Аз ви моля сериозно, Карташов, да не се намесвате друг път с вашите глупости, особено когато никой не говори с вас и дори не желае изобщо да знае за вашето съществование — отряза го сърдито Коля. Момчето цяло пламна, но не се осмели да отвърне нищо. Междувременно всички вървяха бавно по пътечката и изведнъж Смуров извика:

— Ето Илюшиния камък, под който искаха да го погребат!

Всички се спряха смълчани при големия камък. Альоша погледна и цялата картина на онова, което Снегирьов бе му разказал за Илюшечка, как плачел, прегръщал баща си и викал: „Татанце, татенце, как те унизи той!“ — изведнъж изплува пред очите му. Нещо сякаш се разтърси в душата му. Той сериозно и важно изгледа всички тия мили, светли лица на учениците, другари на Илюшечка, и изведнъж им каза:

— Господа, бих искал тук, на същото това място, да ви кажа две думи.

Момчетата го заобиколиха и веднага устремиха в него очакващи погледи.

— Господа, ние скоро ще се разделим. Аз ще бъда засега известно време с двамата си братя, от които единият ще отиде на заточение, а другият е на смъртно легло. Но скоро ще напусна тоя град може би за много дълго. И ние ще се разделим, господа. Затова нека си кажем тук, при Илюшиния камък, че никога няма да забравим, първо, Илюшечка, а, второ — няма да се забравим помежду си. И каквото и да стане с нас по-късно в живота, ако ще двайсет години да не се срещнем — все пак ще помним как погребахме горкото момче, което по-рано замервахме с камъни — помните ли, там, при моста? — а после всички така го обикнахме. Той беше чудесно момче, добро и храбро момче, чувствуваше накърнената чест и горчивата обида на баща си, заради която се и възбунтува. И така, първо, нека помним него, господа, през целия си живот. И дори да сме заети с най-важни неща, да постигнем почести или да изпаднем в някое голямо нещастие — все едно, никога не забравяйте как веднъж ни е било добре тук, на всички заедно, свързани с такова хубаво и добро чувство, което и нас е направило през това време на нашата любов към горкото момче може би по-добри, отколкото сме в същност. Гълъбчета мои — нека ви нарека така, гълъбчета, защото вие всички много приличате на тях, на тия хубави сиви птички, сега, в тази минута, когато гледам вашите добри, мили лица, — мили мои дечица, може би вие няма да разберете това, което ще ви кажа, защото аз често говоря доста неясно, но все пак ще го запомните и по-късно някога ще се съгласите с моите думи. Знайте, че няма нищо по-висше и по-силно, и по-здраво, и по-полезно занапред в живота от някой добър спомен, особено останал още от детството, от бащината къща. На вас ви говорят много за вашето възпитание, а пък един такъв красив, свят спомен, запазен от детството, може би в същност е най-доброто възпитание. Ако натрупа много такива спомени за предстоящия си живот, човек е спасен за цял живот. И дори ако само един такъв хубав спомен остане в нашето сърце — и той може да послужи някога за нашето спасение. Може би ще станем после дори зли, дори няма да сме в състояние да устоим на лошите постъпки, ще се смеем на човешките сълзи и на ония хора, които ще казват, както одеве Коля извика: „Искам да пострадам за всички хора“ — и над такива хора може би злобно ще се глумим. Но все пак, колкото и да сме зли — не дай Боже, — но щом си спомним как сме погребвали Илюша, как сме го обичали през последните дни и как ей сега сме си приказвали така приятелски и всички заедно пред този камък, тогава и най-жестокият човек от нас, и най-присмехулният, ако станем такива, все пак няма да посмее вътре в себе си да се присмее, че е бил той самият добър и мил в тая минута! Нещо повече, може би тъкмо този спомен ще го спре от някое голямо зло и той ще се опомни и ще каже: „Да, аз бях тогава добър, смел и честен.“ Нека се подсмихне вътрешно, няма нищо, човек често се присмива на доброто и хубавото; то е само от лекомислие; но аз ви уверявам, господа, че щом се подсмихне, веднага ще каже в сърцето си: „Не, лошо направих, че се подсмихнах, защото на това не бива да се смее човек!“

— Така ще бъде непременно, Карамазов, аз ви разбирам, Карамазов! — извика Коля и очите му блеснаха. Момчетата се развълнуваха и също искаха да кажат нещо, но се сдържаха и продължиха да гледат внимателно и с умиление оратора.

— Говоря това за в случай, че станем лоши — продължи Альоша, — но защо да ставаме лоши, нали така, господа? Нека бъдем, първо и преди всичко, добри, после честни, а после — нека никога не се забравяме. Пак повтарям това. Аз ви се заклевам, господа, че няма да забравя никого от вас; всяко лице, което сега, в тази минута, ме гледа, аз ще си го спомня, ако ще и след тридесет години. Одеве Коля каза на Карташов, че уж не сме искали да знаем „за неговото съществование.“ Та нима аз мога да забравя, че Карташов съществува на света и че ето той не се изчервява вече както тогава, когато откри Троя, а ме гледа със своите чудесни, добри, весели очички. Господа, мили мои господа, нека всички бъдем великодушни и смели като Илюшечка, умни, смели и великодушни като Коля (но който ще стане много по-умен, когато порасне), да бъдем така срамежливи, но умни и мили като Карташов. Но защо говоря за тях двамата? Всички вие, господа, сте ми мили отсега нататък, всички ви аз ще скътам в сърцето си, а вас моля да скътате и мене във вашите сърца! Е, а кой ни събра в това добро и хубаво чувство, за което сега винаги, цял живот ще си спомняме и искаме да си спомняме, кой друг освен Илюшечка, доброто момче, милото момче, скъпото ни момче вовеки виков! Нека не го забравяме никога, вечна му и чиста памет в нашите сърца, от нине и вовеки веков!

— Да, да, вечна, вечна му памет! — извикаха всички момчета със своите звънливи гласове, с умилени лица.

— Нека помним и лицето му, и дрехите му, и сиромашките му ботушки, и малкия му ковчег, и нещастния му грешен баща, и как смело той беше въстанал сам срещу целия клас заради него!

— Ще помним, ще помним! — извикаха пак момчетата. — Той беше храбър, той беше добър!

— Ах, как го обичах! — възкликна Коля.

— Ах, дечица, ах, мили приятели, не се страхувайте от живота! Колко е хубав животът, когато извършиш нещо хубаво и правдиво.

— Да, да — възторжено повториха момчетата.

— Карамазов, ние ви обичаме! — извика неудържимо един глас, като че ли на Карташов.

— Обичаме ви, обичаме ви — подзеха всички. На мнозина очите се насълзиха.

— Ура за Карамазов! — възторжено викна Коля.

— И вечна памет на покойното момче! — с чувство прибави пак Альоша.

— Вечна памет! — подзеха пак момчетата.

— Карамазов! — извика Коля, — нима наистина религията казва, че ние всички ще възкръснем и ще оживеем, и ще се видим пак[2] всички, и Илюшечка?

— Непременно ще възкръснем, непременно ще се видим и весело, радостно ще си разкажем всичко, което е било — отговори Альоша, полузасмян, полувъзторжен.

— Ах, колко хубаво ще бъде! — извика Коля.

— А сега край на приказките и да отидем на помена. Не се смущавайте, че ще ядем банички. Така е от памтивека, това е нещо вечно и в него има нещо хубаво — засмя се Альоша. — Хайде, да вървим! Ето, сега вървим ръка за ръка…

— И вечно така, цял живот ръка за ръка! Ура за Карамазов! — още веднъж възторжено викна Коля и още веднъж всички момчета подеха неговия вик.

Бележки

[1] … аз бих искал да умра за цялото човечество (…) да гинат нашите имена. — Думи на френския политически деец и прочут оратор Верньо (1753—1793). — Бел. С.Б.

[2] … нима наистина религията казва, че ние всички ще възкръснем и ще оживеем, и ще се видим пак… — Ср. писмо на Достоевски до Н. П. Петерсен от 24 март 1878 г.: „Поне ние със Соловьов (става дума за философа Вл. С. Соловьов) вярваме в реалното, буквалното, личното възкресение и в това, че то ще се сбъдне на земята.“ — Бел. С.Б.

Край
Читателите на „Братя Карамазови“ са прочели и: