Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Братья Карамазовы, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 108 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2009)
Разпознаване и корекция
NomaD (2009–2010)

Издание:

Ф. М. Достоевски. Събрани съчинения в 12 тома. Том IX

Братя Карамазови. Роман в четири части с епилог

Руска. Четвърто издание

 

Редактор: София Бранц

Художник: Кирил Гогов

Художник-редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректор: Ана Тодорова, Росица Друмева

Излязла от печат: февруари 1984 г.

Издателство „Народна култура“, София, 1984

 

Ф. М. Достоевский. Полное собрание сочинений в тридцати томах. Т. 14, 15, 17

Издательство „Наука“, Ленинградское отделение, Ленинград, 1976

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Братя Карамазови от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Братя Карамазови.

Братя Карамазови
Бра́тья Карама́зовы
Първата страница от първото издание на романа
Първата страница от първото издание на романа
АвторФьодор Михайлович Достоевски
Създаване1878 г.
Руска империя
Първо издание1879 – 1880 г.
Руска империя
Издателство„Русский вестник“
Оригинален езикруски
ЖанрФилософски роман
Семейна сага
Видроман
ПоредицаПетокнижие
Предходна„Юноша“

Издателство в България1892 – Васил Юрданов (Шумен)
ПреводачВасил Юрданов (1892)
НачалоАлексей Федорович Карамазов был третьим сыном помещика нашего уезда Федора Павловича Карамазова, столь известного в свое время (да и теперь еще у нас припоминаемого) по трагической и темной кончине своей, приключившейся ровно тринадцать лет назад и о которой сообщу в своем месте.
Край— И вечно так, всю жизнь рука в руку! Ура Карамазову! — еще раз восторженно прокричал Коля, и еще раз все мальчики подхватили его восклицание.

бележки
  • първо издание на български език от 1892 г. в Шумен
Братя Карамазови в Общомедия

„Братя Карамазови“ (на руски: Бра́тья Карама́зовы) е роман на руския писател Фьодор Достоевски, публикуван през годините 1879 – 1880 година в списание „Руски вестник“. Това е последната му творба и се счита за неговото най-добро произведение, своеобразен творчески синтез на всичко, създадено от него дотогава, както и един от големите шедьоври на световната литература.

Книгата е философски роман, разглеждащ етически проблеми като Бог, свободата на волята и морала. Действието се развива в неизвестно градче в Русия през XIX век, като мястото на действието напомня на Старая Руса, където е написана по-голямата част от текста.

По произведението на Достоевски са направени редица екранизации и театрални пиеси, базирани или вдъхновени частично от първоизточника. Известната американска трупа „Летящите Братя Карамазови“, занимаващи се с жонглиране и комични изпълнения, взимат името си от руския роман.

Фабула и сюжет

Фабула

Старият Фьодор Павлович Карамазов има четирима сина – трима законни (Дмитрий, Иван и Алексей) и един извънбрачен (Павел Смердяков). Дмитрий е най-големият и е от първия му брак с благородницата Аделаида Миусова, а другите двама – Иван и Алексей са от втория му брак със Софя Ивановна. Смердяков е дете на умопобърканата Лизавета Смрадливата, от която Фьодор Павлович веднъж се възползва, вследствие на което тя ражда момчето. Тъй като старият Карамазов не признава детето, то приема фамилията на майка си (Смрадливата => Смердяков). И двете му съпруги умират, когато децата са още малки, а старият Карамазов ги изоставя, затова те израстват при роднини по майчина линия и без да познават баща си. От всички тях само Дмитрий знае, че ще получи наследство от майка си, като навърши пълнолетие. Но тъй като не знае размерите на това наследство, баща му го излъгва и присвоява част от него, което е първият проблем между тях. Вторият е, че и двамата са влюбени в Грушенка, която старият Карамазов изпраща при Дмитрий, за да го излъже със сметките по наследството. На тези два проблема се гради конфликтът между тях. След като семейството се събира заедно за пръв път, всички се опасяват и страхуват от фаталния край, който може да има разпрата между бащата и сина. Тъй като Дмитрий е избухлив и яростен по природа, неведнъж е заявявал пред различни хора, а дори и пред самия си баща, че ще го убие. Точно поради тази причина, след като намират стария Карамазов мъртъв в дома си, обвиненията падат върху Дмитрий. С толкова доказателства, сочещи вината на Дмитрий, никой не би предположил, че всъщност убиецът е Смердяков. Смердяков признава какво е извършил само пред по-големия си полубрат Иван, след което се обесва, а Иван полудява. Така истината остава скрита, а Дмитрий е изпратен в затвор в Сибир.

Сюжет

  • Книга първа (*тук разказвачът представя героите си и живота им, преди да се срещнат)

Фьодор Павлович Карамазов е заможен помешчик, който има четирима сина – тримата законни, а последният – незаконен. Жени се два пъти. Първият му брак е с красивата Аделаида, която е от богатия и знатен род на дворяните Миусови. Между тях обаче любов няма, тъй като Фьодор Павлович я иска само заради зестрата ѝ. Семейният им живот е пълен с побоища и вечни сцени, затова тя избягва със семинарист в Петербург, оставяйки и малкия си син Дмитрий при баща му. Грижите за детето поема домашният прислужник Григорий. Известно време след смъртта на майка му, детето идва да прибере брат ѝ. Така малкият Митя сменя дома си още няколко пъти. Той не завършва гимназия, но завършва военно училище, след което получава чин. Вторият му брак е със сирачето Софя Ивановна. Тя е значително по-млада от него и с богата покровителка, която обаче я лишава от зестра, като разбира за кого иска да се омъжи. За нея Фьодор Павлович казва: „мене тогава тия невинни очички като с бръснач ми срязаха душата“. Тя е много смирена и мълчалива, което той приема като разрешение да се държи грозно с нея и да блудства пред нея. След като му ражда двама сина, тя заболява от нервна болест с припадъци и умира. За тях също се грижи Григорий, докато не пристига нейната богата покровителка и не ги взима със себе си. След смъртта ѝ те се местят при нейния наследник, комуто тя завещава пари за образованието им. Заради това Иван завършва гимназия, а сетне сам със свои средства и университет. Альоша също има възможност да завърши гимназия, но в последната година се отказва, като решава, че иска да стане монах и да живее в манастира при стареца Зосима, в града на Фьодор Павлович.

  • Книга втора (*тук разказвачът представя срещата на сем. Карамазови в манастира и последвалия скандал)

Както стана ясно, в семейство Карамазови има конфликти между бащата и първородния син, затова всички от семейството се срещат в манастира, в килията на стареца Зосима, с цел той да им помогне да решат тези конфликти и да се помирят. Но ефектът от тази среща е точно обратният, тъй като враждата се влошава. Стига се дотам, че в яда си Дмитрий казва за баща си: „Защо живее такъв човек?“.

  • Книга трета (*тук разказвачът разкрива детайли за раждането и живота на Смердяков, както и за ситуацията, в която Дмитрий се намира)

Лизавета Смрадливата е известна в целия град, като умопобърканото момиче от заможно семейство, което не може да говори, зиме и лете ходи босо и по риза и спи пред църквата. След пиянска вечер с приятели Фьодор Павлович преспива с нея, а след 9 месеца тя отива и ражда в пристройката до дома му. Тъй като той не желае да си признае какво е сторил и да се погрижи за детето, а тя умира при раждането, прислужникът Григорий и жена му Марфа Игнатиевна, които нямат деца, го осиновяват и се грижат за него. Фьодор Павлович изплаща образованието му и Смердяков завършва за готвач в Москва, след което работи като такъв в къщата на Фьодор Павлович. След случката в килията на стареца Зосима, Дмитрий и Альоша се срещат и разговарят, като Дмитрий разказва на брат си за живота си преди да се завърне в родния град. От този разговор разбираме, че всъщност Дмитрий има годеница на име Катерина Ивановна, с която се запознава в Москва и която той има намерение да зареже заради Грушенка, която среща след пристигането си в града и в която е влюбен и баща му. Дмитрий разказва още и че Катерина Ивановна му дава 3000 рубли, които той е трябвало да изпрати на братовчедка ѝ в Москва по пощата, но всъщност е пропилял с Грушенка в Мокрое. Той държи да ѝ ги върне, преди да я напусне. Затова заръчва на брат си Альоша първо да отиде да измоли парите от баща им, а след това да отиде при Катерина Ивановна и да ѝ предаде, че Дмитрий я поздравява. Но докато го чака брат си да се върне, на Митя му се привижда, че Грушенка влиза в къщата на баща му. Обезумял от ревност, че тя може да е избрала баща му вместо него, той нахлува в къщата и пребива баща си, като се отрича от него и се заклева пред всички присъстващи (иконома Григорий, братята му и Смердяков), че ще се върне някога да го убие. Но Катерина Ивановна има свой план, затова се е свързала с Грушенка. Тя иска да убеди Грушенка да се откаже от отношенията си с Дмитрий. Това обаче не се случва и Альоша става свидетел на обидата, която Грушенка нанася на Катерина Ивановна с поведението си.

  • Книга четвърта (*тук разказвачът ни среща със семейството на Илюша)

По време на една от своите пиянски вечери в градската кръчма Дмитрий се среща със съучастника на Грушенка, в измамата, която баща му му е спретнал. Този човек е щабскапитанът Снегирьов, бащата на Илюша. Дмитрий го е пребил, като го е влачил за брадата. На тази сцена са станали свидетели Илюша и съучениците му, които след това жестоко са му се подигравали в училище, вследствие на което момченцето е много наранено и озлобено.(„Децата в училището са безмилостен народ.“, стр. 248) Катерина Ивановна, разбрала за случилото се, праща Альоша да намери щабскапитана и да му даде 200 рубли, с които той да си помогне по някакъв начин, тъй като той и семейството му тънат в ужасна бедност. Щабскапитанът, защитавайки личната и честта на семейството си, отказва да вземе щедрото подаяние.

  • Книга пета (*посветена на Иван; част от нея са главите „Бунт“ и „Великият инквизитор“)

След разговор между Иван, Катерина Ивановна, Альоша и богатата вдовица г-жа Хохлакова, разбираме, че Иван обича годеницата на брат си, но любовта им е обречена, тъй като Катерина Ивановна въпреки всичко държи да остане вярна на обета си към Дмитрий.

откъс от разговора им, стр. 231, 232 от книгата: „Иван Фьодорович изведнъж се засмя и стана от мястото си. Шапката беше в ръцете му. – Ти си се излъгал, добри ми Альоша – каза той с такъв израз на лицето, какъвто Альоша никога не беше виждал у него, с израз на някаква младежка искреност и силно, неудържимо откровено чувство, – никога Катерина Ивановна не ме е обичала! Тя през цялото време знаеше, че я обичам, макар че никога не съм ѝ казвал нито дума за моята любов – знаеше, но не ме обичаше. Приятел също не съм ѝ бил никога, нито за един ден: гордата жена не е имала нужда от моето приятелство. Тя ме държеше при себе си за непрекъсната мъст. Тя си отмъщаваше на мене и върху мене за всички оскърбления, които постоянно и всяка минута понасяше през цялото време от Дмитрий, оскърбления още от първата им среща… Защото и самата им първа среща е останала в сърцето и като оскърбление. Такова е нейното сърце! Аз през цялото време само това съм правил, да слушам за нейната любов към него. Сега заминавам, но знайте, Катерина Ивановна, че вие наистина обичате само него. И колкото повече ви наскърбява – все повече и повече. Ето в това именно е вашето изстъпление. Вие го обичате точно такъв, какъвто е, обичате го, защото би обижда. Ако той се поправи, веднага ще го зарежете и съвсем ще го разлюбите. Но той ви е потребен, за да съзерцавате непрекъснато своя подвиг на вярност и за да го упреквате в невярност. И всичко това идва от вашата гордост. О, в това има много принизеност и унижение, но всичко това е от гордост… Аз съм много млад и прекалено много ви обичах. Знам, че не би трябвало да ви говоря така, че би било по-достойно от моя страна просто да си изляза оттук; и за вас нямаше да е толкова оскърбително. Но аз заминавам далече и няма да се върна никога. И това е завинаги… Не искам да остана повече сред тези изстъпления. Впрочем, повече няма какво да говоря, казах всичко… Сбогом, Катерина Ивановна, не бива да ми се сърдите, защото сто пъти повече от вас съм наказан, наказан съм преди всичко с това, че никога няма да ви видя. Сбогом. Не искам вашата ръка. Прекалено съзнателно ме измъчвахте, за да мога в тази минута да ви простя! После ще ви простя, а сега не ми трябва ръката ви.Den Dank, Dame, begehr ich nicht! – прибави той с изкривена усмивка, с което доказа, впрочем съвсем неочаквано, че и той може да чете Шилер толкова, че да го научи наизуст, което Альоша по-рано не би повярвал. Излезе от стаята дори без да се сбогува и с домакинята, госпожа Хохлакова, Альоша плесна с ръце.“

След тази случка двамата братя се срещат отново и в разговора им в главите „Бунт“ и „Великият инквизитор“ Иван разкрива пред Альоша своите виждания за света, Бог и тн., като преди да запоне казва: „Братче мое, не искам тебе да те развратя и да те мръдна от устоите ти, ами може би себе си бих искал да изцеря чрез тебе.“ Иван приема Бог, но не приема света, който е създаден от Бог, тъй като в него страдат невинни хора като децата, които все още не са успели да натрупат грехове. А щом не са натрупали свои грехове, значи те страдат, за да изкупят чуждите грехове. Иван се бори срещу това и затова често в анализите е наречен богоборец. Той също си мисли и че би могъл да създаде свят, в който това страдание няма да съществува. Тук идеята е, че светът, създаден от Бога, е свят, в който човек е толкова свободен, че може да избира между доброто или злото, затова в света съществува страдание. А ако светът беше създаден без страдание, това щеше да значи, че някой друг е взел свободата на човека и му е казал, че трябва да се държи добре, т.е. човек не е имал възможността сам за себе си да избере. (повече информация по тази тема и глави „Бунт“ и „Великият инквизитор“ има в книгата „Мирогледът на Достоевски“, Н. Бердяев в главите „Свободата“ и „Великият инквизитор. Богочовекът и човекобогът“) След случилото се с Катерина Ивановна, Иван решава, че ще замине далече от бащиния дом и ще се върне в Москва възможно най-бързо. Разбрал за това му намерение, Смердяков го причаква пред двора на къщата на Фьодор Павлович. Смердяков му се жалва как Дмитрий и старият Карамазов са му възложили да стои и да дебне дали Грушенка няма да отиде при стария, а също и го подпитва не се ли страхува за стария. Иван обаче игнорира това, което Смердяков му казва. На следващия ден заминава за Москва.

  • Книга шеста (*тук разказвачът разкрива завета на стареца Зосима)

Преди да умре, старецът Зосима разкзава как е намерил пътя към Господ и дава своите поучения към хората, обяснява своя светоглед, който е в противоречие със светогледа на Иван.

  • Книга седма (*тук е тествана вярата на Альоша)

След смъртта на стареца Зосима, когото Альоша е приемал за свой обичан духовен водач, той е много разстроен. Състоянието му влошава и хорския укор за „дъха на разложение“, който идва от тленните останки на стареца. Затова Альоша иска да се отдалечи за известно време от манастира и приема поканата на Ракитин да отидат на гости на Грушенка. Според Ракитин Альоша сам, без да се усеща, е влязъл в капана, защото той си мисли, че братовчедка му Грушенка ще се опиа да съблазни Альоша, а той ще се поддаде. Но противно на очакванията на Ракитин, това не се случва, защото Грушенка се разкайва пред Альоша колко лош човек е и как иска да е по-добра.

  • Книга осма (*пътя на Митя към 3000 хиляди рубли)

Митя отчаяно се опитва да намери 3000 рубли, които дължи на годеницата си. Той решава да отиде първо при Кузма Кузмич, наричан в романа още Кузма Самсонов, който е покровител на Грушенка. Пристига в къщата му с цел да му продаде земята си в съседното село за 3000 рубли, както и да го убеди, че по този начин Грушенка ще предпочете него пред баща му и тази полза ще бъде също и в нейна полза. Това, което Митя не знае, е, че Кузма Кузмич е подъл, присмехулен и студен човек, който само го измамва, като го съветва да отиде при горския и да се опита да продаде земята си на него. Горският не се съгласява, затова единственото, което остава на Митя, е да отиде при своята позната – богатата вдовица г-жа Хохлакова, от която да поиска подаяние. Но там също удря на камък. Всичките му неуспешни опити само засилват неговото притеснение дали ще успее навреме да се събере с Грушенка, преди тя да е избрала баща му. След като не я намира в квартирата ѝ, неговото нарастващо притеснение го кара да отиде в бащината къща, за да провери дали тя е там. Уверил се, че Грушенка не е и при баща му, той иска да се махне от там, но преди да успее да прескочи оградата и да избяга, домашният иконом Григорий го сграбчва за крака и го обвинява в отцеубийство. В страха си Митя го удря по главата с медно чукче, като го ранява. Опитвайки се да му помогне, Митя се изцапва с кръвта му. След като избягва, той отива първо в квартирата на Грушенка, където го уведомяват тя с кого и къде е отишла, след това той поема на път.

  • Книга девета (*обвинението и залавянето на Митя)

Грушенка е заминала за Мокрое с предишния си любим, затова натам отпътува и Митя, оставяйки Пьотр Илич, с когото се е срещнал след случилото се в бащината му къща, да се чуди от къде тази кръв и то къде е странното му поведение. За да се разсее от мислите си за Митя, Пьотр Илич отива в местната кръчма. Там обаче след като споделя за случката, му казват, че Митя неведнъж се е заканвал да убие баща си. Тягостни съмнения завлавяват ума на Пьотр Илич, затова той отива да разбере какво наистина се е случило. Пристигайки в къщата на околийския, той разбира от събралите се там всички представители на органите на реда в градчето за убийството на стария Карамазов. Тъй като голяма част от доказателствата сочат към Митя, всички тръгват след него. Намират го да гуляе в Мокрое с Грушенка, разпитват го, а той им разказва цялата си история, като споделя, че не му е откраднал липсващите 3000 от дома му, нито го е убил, а парите, с които е отишъл в Мокрое при Грушенка, са част от парите на годеницата му, които той не е похарчил предния път. Но тъй като разказът на Митя изцяло се противопоставя на доказателствата, той бива отиведен от органите на реда и обвинен в убийството на баща си.

  • Книга десета (*разказвачът се връща към Илюша и неговите съученици)

Чрез третия брат Альоша, който обича децата и някак интуитивно умее да предусети как да подходи към тях, са представени в по-големи детайли част от съучениците на Илюша като Коля Красоткин. Тези деца се подиграват в училище на Илюша заради побоя, който Дмитрий Карамазов е нанесъл над баща му и как баща му изобщо не е могъл да се защити, и Илюша е трябвало да се моли на Дмитрий да го пожали. Тези подигравки се превръщат бързо в насилие. Илюша живее в пълна немотия, болен е, а боя с камъни между него и съучениците му му нанася много по-дълбоки и невидими щети. Но Альоша успява по свой си начин да помири децата, което поне малко облекчава тежките страдания на Илюша. Въпреки всичките усилия на лекарите, за всички е ясно, че дните на Илюша са преброени, което дори децата, които се сдружават отново с него, разбират.

  • Книга единадесета (*истината за смъртта на стария Карамазов излиза наяве, но само от части)

Няколко дни след заминаването си за Москва, Иван получава телеграма относно фаталните събития след неговото отпътуване. Той се връща в родния град, като е напълно убеден, че брат му Митя е справедливо обвинен, но след разговор с Альоша и Катерина Ивановна в ума му се заражда съмнение. Сещайки се за странното държание на Смердяков преди заминаването му и разбирайки, че в онзи момент никой друг освен него не е бил на местопрестъплението, той решава да го посети. След убийството Смердяков заболява тежко и е поставен по лекарско наблюдение. Иван го посещава три пъти в болницата, като чак на последната им среща Смердяков му признава какво всъщност е извършил. В деня преди убийството Смердяков е инсценирал епилептичен припадък, който да му служи като алиби, за да не могат да го заподозрат. Вечерта на убийството, след като Грийгорий и Марфа Игнатиевна са заспали, той е чул пристигналия Дмитрий. Уверил се, че Дмитрий е избягал, а Григорий е в безсъзнание, той отишъл при стария и го примамил да му отключи стаята си, като го излъгал, че Грушенка го чака в градината. Тогава го убил и взел 3000 рубли, които били предназначени за нея, тъй като само той и старият знаели къде са били скрити тези пари. След това споделя на Иван, че е обмислял да избяга с тези пари и да започне нов живот в Москва, но заради влошеното си здраве не би могъл, затова му дава парите. В течение на разговора Смердяков обвинява нищо неподозиращия Иван в съучастничество. Опитва се да го убеди, че е постъпил така заради разговорите им, в които Иван е казвал „Всичко е позволено“ и е споделял вижданията си за Бог и тн. Т.е. все едно вярванията на Иван са го подмамили да извърши престъплението. Смердяков е решил, че Иван иска да убие баща си, защото се страхува, че няма да получи наследство, ако баща му се събере с Грушенка. Смердяков също е приел това, че Иван е игнорирал въпросите му и въпреки тях е заминал надалеч, за съгласие от страна на Иван да изпълни своя план, за който Иван обаче нищо не е знаел. След разказа, Иван иска от Смердяков да си признае престъплението в съда, но Смердяков се обесва. Иван още от преди е имал проблеми с психиката, но вината, която му вменява Смердяков, нанася последен удар над разклатената му психика и той полудява, вследствие на това показанията му в съда не могат да бъдат приети.

  • Книга дванадесета (*съдебният процес на Митя)

Въпреки че Митя е невинен, той има мотиви – проблемите с имотите и съперничеството за Грушенка, неведнъж е казвал пред различни хора, че възнамерява да убие баща си, а дори е и написал на годеницата си писмо, в което също го заявява, Григорий твърди, че Митя е отцеубиецът. Всички тези доказателства, както и показанията на различни хора против него, не могат да бъдат оспорени, затова го осъждат на затвор в Сибир. Братята му и годеницата му се опитват да помогнат на него и на Грушенка да заминат за Америка, след като той избяга от Сибир.

  • Епилог

Романът завършва с прощаването на Дмитрий с роднините му и смъртта на Илюша.

Край на разкриващата сюжета част.

Персонажи

Главните герои в романа са Фьодор Карамазов, Дмитрий Карамазов, Иван Карамазов, Алексей Карамазов, Павел Смердяков, Катерина Ивановна, Аграфена Александровна, а второстепенните са старецът Зосима, г-жа Хохлакова, Ракитин, Григорий и Марфа Игнатиевна, и тн.

Главни герои
  • Фьодор Павлович Карамазов – заможен помешчик, баща на Дмитрий, Иван, Алексей и Смердяков. Описан е в началото на романа като „тип на човек не само нищожен и развратен, но заедно с това и несмислен – ала от ония несмислени хора, които умеят да уреждат своите имотни работници и комай само за тях“ и „зъл шут“; като герой е също и налудничав, развратен старец, който води пиянски и сладострастен живот, изключително алчен и сребролюбив, готов на измами и изнудвания, за да се добере до голяма сума пари или богати имоти. Започва като беден помешчик. Избягва и се жени за богата наследница от дворянския род Миусови само заради паричните облаги. Успява да вземе от нея известна сума пари, преди да се разделят. Загива трагично и неясно.
  • Дмитрий Фьодорович Карамазов – първи син на Фьодор Крамазов от първия му брак с Аделаида Ивановна; по нрав много прилича на баща си, като описва сам себе си казва: „Обичал съм разврата, обичал съм и срама на разврата. Обичал съм жестокостта! Не съм ли тогава дървеница, не съм ли зло насекомо? Казано е – Карамазов!“ описан е в началото на романа като „лекомислен, буен, със страсти, нетърпелив, гуляйджия“
  • Иван Фьодорович Карамазов – втори син на Фьодор Карамазов от втория му брак; този герой е често описван в анализите като богоборец, тъй като се противопоставя на света създаден от Бог; той е един от т.нар. „тъмни“ герои в романите на Достоевски, което ще рече, че той сам показва същността си, но не може да разбира другите интуитивно, затова Алексей казва за него „Братът Иван е загадка“
  • Алексей Фьодорович Карамазов – трети син на Фьодор Карамазов и втори от втория му брак, описан е в романа като „подранил човеколюбец“, той е един от т.нар. „светли“ герои в романите на Достоевски, което ще рече, че той по някакъв интуитивен начин може да „чете“ хората, т.е. той ги разбира, разбира душите им и защо правят и чувстват дадени неща, също така той свързва герои, които не се харесват или имат пречки помежду си (пример за това е как той се явява като своеобразен посредник между брат си Дмитрий и баща си, между брат си Дмитрий и годеницата му); той е единственият, в който карамазовското начало не може да се прояви по пагубен начин, защото е поел по пътя си към Бог
  • Павел Фьодорович Смердяков – „Още младеж само двайсет и четири годишен, той беше страшно затворен и мълчалив. Не че беше див или че се срамуваше от нещо, не, напротив, той имаше надменен характер и сякаш презираше всички.“, единственият от синовете, за когото старият Карамазов полага някакви грижи и на когото помага, тъй като старият Карамазов заплаща за образованието му и го наема при себе си на работа
  • Катерина Ивановна – изключително красива светска девойка от благородно семейство, която обича Дмитрий, но също и Иван
  • Аграфена Александрвона – още наричана на галено Грушенка е млада и красива девойка, която бива изоставена от любимия си, като след това се мести в градчето, където се среща с Карамазови, т.нар. от Дмитрий „инферналница“ (фатална жена)

Мотиви и стил на писане

Историята в „Братя Карамазови“ се разказва от измислен безименен персонаж, който живее в същия град, обитаван от семейство Карамазови. Сюжетът включва много ретроспекции, странични истории и пасажи, посветени изцяло на даден образ от романа. Известна част от книгата е главата „Великият инквизитор“, разказана от Иван на Альоша, която заживява свой живот като разказ, отделен от обемната творба.

Външни препратки

Част втора

Книга четвърта
Изстъпления

I. Отец Ферапонт

Рано сутринта, преди още да се съмне, Альоша биде събуден. Старецът се беше събудил и се почувствува много слаб, макар че поиска от леглото да бъде пренесен на креслото. Той беше в пълно съзнание; лицето му, макар и много уморено, беше ясно, почти радостно, а погледът — весел, приветлив, зовящ. „Може и да не изкарам настъпилия днешен ден“ — каза той на Альоша; сетне пожела да се изповяда и да се причести веднага. Негов духовник беше винаги отец Паисий. Като се извършиха двете тайнства, почна маслосветът. Събраха се йеромонасите, килията малко по малко се изпълни с калугери. Междувременно започваше денят. Почнаха да идват и от манастира. Когато свърши службата, старецът пожела да се прости с всички и всички целуна. Понеже килията беше тясна, дошлите по-рано излизаха и отстъпваха място на следващите. Альоша стоеше до стареца, който пак беше седнал в креслото. Той говореше и поучаваше, доколкото можеше, гласът му, макар и слаб, беше още доста твърд. „Толкова години съм ви поучавал и следователно толкова години съм ви говорил гласно, че като да свикнах вече да говоря, а като говоря — и да ви поучавам, и дотам съм свикнал, че да мълча ми е станало почти по-трудно, отколкото да говоря, отци и братя мили, дори и сега, при моята слабост“ — пошегува се той, като се вглеждаше с умиление в струпалите се около него. Альоша отсетне си припомняше едно-друго от онова, което той каза тогава. Но макар да говореше разбрано, макар и с глас доста твърд, речта му беше малко несвързана. Той говори за много неща и сякаш искаше всичко да каже, всичко да изкаже още веднъж, в предсмъртния час, от всичко недоизказано в живота, и не само за поучение, а като че ли жадувайки да сподели радостта и възторга си с всички, да излее още веднъж приживе сърцето си…

„Обичайте се, отци — учеше ги старецът (доколкото помнеше отсетне Альоша). — Обичайте народа божи. Зер не сме ние по-свети от миряните, щото сме дошли и между тези стени сме се затворили, а, напротив, всеки, що е дошъл тук, вече с това само, че е дошъл тук, е узнал за себе си, че е по-лош от всички миряни и от всички и всичко на земята… И колкото по-дълго сетне калугерът живее между тези стени, толкова по-чувствително трябва да съзнава това. Защото в противен случай нямало е защо да дохожда тук. А когато узнае, че не само е по-лош от всички миряни, но и пред всички хора за всички и всичко е виновен, за всички грехове хорски, световни и еднолични, само тогава целта на нашето единение ще се постигне. Защото, знайте, мили мои, че всеки един от нас е несъмнено виновен за всички й всичко на земята не само поради общата световна вина, а еднолично всеки за всички хора и за всеки човек на тази земя. Това съзнание е венец на пътя иночески, а и на всеки човек на земята. Защото иноците не са други човеци, а само такива, каквито всички хора на земята би трябвало да бъдат. Само тогава би се умилило нашето сърце в любов безконечна, вселенска, незнаеща насита. Тогава всеки от вас ще може да спечели целия свят с любовта си и със сълзите си да умие греховете световни. Всеки да обикаля около сърцето свое, всеки пред себе си да се изповядва непрестанно. От греха си не се бойте, дори и когато го съзнаете, стига само покаяние да има, но пазарлъци с Бога не правете. Пак повтарям: не се гордейте. Не се гордейте пред малки, не се гордейте и пред големи. Не мразете и ония, що ви отхвърлят, що ви позорят, що ви хулят и клеветят. Не мразете атеистите, злоучителите, материалистите, дори и злите от тях, не само добрите, защото и между тях има мнозина добри, най-вече в наше време. Споменувайте ги в молитвата си така: спаси всички, Господи, за които няма кой да се помоли, спаси и ония, що не искат да ти се молят. И прибавете още: не от гордостта си те моля за това, Господи, а защото и аз съм нищожен повече от все и вся… Народа божи обичайте, не оставяйте пришълци да отбиват стадото ви, защото, ако заспите в леност и високомерна гордост, и най-вече в користолюбие, ще дойдат от всички страни и ще ви отнемат стадото. Тълкувайте непрестанно на народа Евангелието… Не бъдете лихвари… Среброто и златото не обичайте, не ги трупайте… Вярвайте и знамето дръжте. Високо го издигайте…“

Старецът впрочем говореше по-откъслечно, отколкото е изложено тука и както го записа отсетне Альоша. Понякога съвсем пресекваше да говори, като че събираше сили, задъхваше се, но беше почти като във възторг. Слушаха го с умиление, макар мнозина да се чудеха на думите му и да виждаха в тях тъмнота… Отсетне всички си припомняха тези думи. Когато се случи на Альоша за минута да излезе от килията, той бе поразен от всеобщото вълнение и очакване сред стълпените в килията и около килията братя. Очакването беше сред някои почти тревожно, у други — тържествено. Всички очакваха нещо незабавно и велико веднага след кончината на стареца. Това очакване от известна гледна точка беше почти някак лекомислено, но дори и най-строгите старци му се поддаваха. Най-строго беше лицето на стареца йеромонах Паисий. Альоша излезе от килията само защото тайнствено го повика чрез един монах пристигналият от града Ракитин, със странно писмо от госпожа Хохлакова. Тя съобщаваше на Альоша една интересна, извънредно навреме дошла новина. А именно, че вчера между вярващите жени от простолюдието, които чакали да се поклонят на стареца и да получат благословията му, имало една бабичка от града, Прохоровца, подофицерска вдовица. Тя попитала стареца: може ли да помене като покойник в църквата своя син Васенка, заминал по служба далече в Сибир, в Иркутск, от който цяла година вече не е получила никаква вест? На което старецът й отговорил строго, като й забранил и нарекъл такъв род поменуване равносилно на магьосничество. Но после, като й простил заради незнанието й, добавил, „все едно че гледаше в книгата на бъдещето“ (както се изразяваше госпожа Хохлакова в писмото си), и утешението, „че нейният син Вася е несъмнено жив и че или скоро ще си пристигне, или писмо ще й прати и че тя трябва да си отиде у дома и да го чака. И какво? — продължаваше с възторг госпожа Хохлакова. — Пророчеството се изпълни дори буквално и дори нещо повече.“ Едва-що старицата се върнала у дома си, и веднага й предали писмо от Сибир, което вече я чакало. Но не стига това: в туй писмо, писано по пътя, от Екатеринбург, Вася съобщавал на майка си, че пътува към Русия, връща се с един чиновник и че три седмици след като тя получи това писмо, „се надява да прегърне своята майка“. Госпожа Хохлакова настоятелно и горещо молеше Альоша незабавно да предаде това ново „чудо на предсказанията“ на игумена и на всички братя: „Това трябва всички, всички да го знаят!“ — възкликваше тя, завършвайки писмото си. Писмото й беше писано набързо, вълнението й отекваше във всеки негов ред. Но Альоша нямаше вече какво да съобщава на братята, защото всички вече знаеха всичко: Ракитин, като изпратил монаха да го викне, му поръчал освен това „най-почтително да донесе и на негово високопреподобие отец Паисий, че той, Ракитин, има нещо да му каже, но от такава важност, че не смее нито за миг да отложи да му го съобщи; а за своята дързост доземи му се кланя и го моли да му прости“. Понеже на отец Паисий монахът беше съобщил молбата на Ракитин по-рано, отколкото на Альоша, то на Альоша, когато се върна, му оставаше само да прочете писъмцето и да го съобщи веднага на отец Паисий само като документ. И ето че дори този строг и недоверчив човек, като прочете свъсен вестта за „чудото“, не можа напълно да сдържи вътрешното си чувство. Очите му блеснаха, устните му изведнъж се усмихнаха важно и проникновено.

— Какво има още да видим! — изтръгна се някак изведнъж из устата му.

— Какво ли още има да видим, какво ли още има да видим! — заповтаряха наоколо монасите, но отец Паисий се намръщи пак и помоли всички поне временно да не съобщават никому това, „докато още повече се потвърди, защото у светските люде има много лекомислие, пък и този случай е могъл да произлезе естествено“ — прибави той предпазливо, сякаш да му е чиста съвестта, но сам почти не вярваше на казаното, което много добре съзряха и слушащите го. Още същия час, разбира се, „чудото“ стана известно на целия манастир и на много миряни дори, дошли в манастира на литургия. Най-много от всички като че бе поразен от станалото чудо вчерашният монах от „Свети Силвестър“, от един малък манастир Обдорски в Далечния Север. Той се беше поклонил вчера на стареца, застанал до госпожа Хохлакова, и като му сочеше „изцелената“ дъщеря на тази дама, беше го попитал вдъхновено: „Как дръзвате да вършите такива дела!“

Работата е там, че сега вече беше в известно недоумение и почти не знаеше на кое да вярва. Още вчера привечер беше посетил манастирския отец Ферапонт в отделната му килия зад пчелина и бе поразен от тази среща, която му направи извънредно силно и ужасяващо впечатление. Този старец, отец Ферапонт, беше същият престарял монах, велик постник и мълчаливец, за когото вече споменахме като за противник на стареца Зосима и главно — на старчеството, което именно смяташе за вредно и лекомислено нововъведение. Този противник беше извънредно опасен, макар че той, като мълчаливец, почти не продумваше с никого дума. А беше опасен главно за това, че множество братя напълно му съчувствуваха, а от приходящите миряни мнозина го почитаха като велик праведник и подвижник, макар да виждаха в него несъмнен юродивец. Но тази юродивост именно ги пленяваше. При стареца Зосима този отец Ферапонт никога не ходеше. Макар и да живееше в скита, не го притесняваха много с манастирския правилник пак за това, че се държеше наистина като юродивец. Беше на около седемдесет и пет години, ако не и повече, а живееше зад манастирския пчелин, в един ъгъл, в стара, почти съборена дървена килия, направена там в най-древни времена, още миналото столетие, за един също голям постник и мълчаливец, отец Йона, който бе живял до сто и пет годишна възраст и за подвизите на когото и досега се разправяха в манастира и в околностите му множество най-любопитни разкази. Отец Ферапонт си издействува най-накрая и него да го заселят преди седем години в същата тази усамотена килийна, тоест просто колиба, която обаче много приличаше на параклис, защото в нея имаше извънредно много подарени икони с вековечно горящи пред тях подарени кандила, които едни вид да наглежда и да пали бе сложен отец Ферапонт. Той ядеше, както се говореше (пък и беше истина), само по два фунта хляб на три дни, не повече; донасяше му ги на всеки три дни пчеларят, който живееше там, при пчелина. Но дори и с този пчелар, който му прислужваше, отец Ферапонт рядко продумваше дума. Тези четири фунта хляб заедно с неделната просфора, която след късна литургия игуменът редовно изпращаше на блажения, беше храната му за цяла седмица. А водата в канчето му сменяха всеки ден. На литургия ходеше рядко. Дошлите поклонници виждаха как прекарва понякога цял ден в молитва на колене, без да се изправя и без да поглежда встрани. Ако пък понякога влизаше в разговор с тях, биваше кратък, отривист, странен и винаги почти груб. Имаше обаче много редки случаи, когато и той се разговаряше с дошлите, но повечето пъти произнасяше само някоя странна дума, която винаги оставаше за посетителя голяма загадка, а след това вече, без да обръща внимание на никакви молби, не произнасяше нито дума за обяснение. Сан свещенически нямаше, беше само прост монах. Носеше се един много странен слух, впрочем между най-простите хора, че отец Ферапонт се сношавал с небесните духове и само с тях водел разговори, затова с хората мълчи. Обдорското монахче, като стигна до пчелина по упътването на пчеларя, също твърде мълчалив и мрачен монах, отиде в ъгълчето, дето беше килийката на отец Ферапонт. „Може да ти заговори като на гостенин, а може и дума да не продума“ — предупреди го пчеларят. Монахът се приближил, както сам разказваше отсетне, с голям страх. Било вече доста късно. Отец Ферапонт седял този път пред вратата на килийката, на една ниска пейчица. Над него леко шумолял грамаден стар бряст. Полъхвала вечерна хладина. Обдорският монах паднал по очи пред блажения и му поискал благословия.

— Искаш ли и аз да падна пред тебе по очи, монаше? — продумал отец Ферапонт. — Стани!

Монахът станал.

— Благословляя да благословишися, седни до мене. Отде идеш?

Онова, което най-много слиса горкия монах, беше, че отец Ферапонт при неговото несъмнено велико постничестзо и на тия преклонни години беше още наглед силен, висок старик, държеше се прав, непрегърбен, имаше свежо лице, макар и слабо, но здраво. Без съмнение у него се беше запазила още и значителна сила. Той имаше атлетическо телосложение. Въпреки преклонните си години не беше дори и напълно побелял, а имаше още гъста, по-рано съвсем черна коса и брада. Очите му бяха сиви, големи, бляскави, но извънредно изпъкнали, което дори изненадваше. Говореше със силно ударение на „о“-то. Облечен беше в порижавял дълъг армяк от грубо арестантско, както му казваха по-рано, сукно, препасан с дебела връв. Шията и гърдите му бяха голи. Почти съвсем почерняла риза от най-грубо платно, с месеци несъбличана, се показваше изпод дрехата му. Говореше се, че носел под дрехата вериги, тридесет фунта тежки. Обут беше със стари, почти скъсани обуща на бос крак.

— От малката Обдорска обител, от „Свети Селивестър“ — отговори смирено гостенинът-моиах, като наблюдаваше отшелника с живите си, любопитни, макар и малко изплашени очички.

— Бил съм при твоя Селивестър. Живял съм там. Добре ли е Селивестър?

Калугерът се забърка.

— Неразбрани хора сте вие! Как пазите поста?

— Постите по стар манастирски устав са наредени така: на Велики пост[1] в понеделник, сряда и петък трапеза не се слага. Въз вторник и четвъртък дават бял хляб на братята, компот с мед, къпини или кисело зеле и булгур. В събота зелева чорба, каша от грах, каша сокова, всичко с масло. В неделя за чорбата — постна риба с каша. А в страстната седмица от понеделник чак до събота вечер, шест дни, хляб с вода и зеленило сурово и сие с воздержание: аще есть можно и не на всяк день приимати, но яко же речено бысть о первой седмице. А на светия велики петък нищо не ясти, такожде и на велика събота постим ся до третия час и тогава се яде малко хляб с вода и по една чаша вино се пие. В светия велики четвъртък пък ядем постно готвено, пием малко вино и друго сухоядие. Защото в Лаодикия съборът за великия четвъртък тако глаголет: „Яко не достоит в четнредесятницу последней недели четверток разрешите и всю четнредесятницу безчестите.“ Ето как е при нас. Но какво е туй в сравнение с вас, велики отче — прибави калугерът, посъвзел се, — защото и цяла година, дори и на Света Пасха, вие само с хляб и вода се храните и колкото е за нас хлябът за два дека, на вас за цяла седмица ви стига. Воистине дивно е подобно велико въздържание ваше.

— Ами гъби? — попита изведнъж отец Ферапонт, като произнесе буквата „г“ придихателно, почти като „х“.

— Гъби ли? — повтори зачуден монахът.

— Да, да. Ще оставя аз техния хляб, не ми трябва никак и мога да ида и в гората, и там с гъби ще преживея или с диви плодове, а те тук не могат остави хляба си, дето ще рече, дяволът ги държи. Днес поганците ще рекат, че няма защо толкоз да се пости. Надменно и поганско е това тяхно разсъждение.

— Ох, истина е — въздъхна калугерът.

— А дяволи виждал ли си при тях? — попита отец Ферапонт.

— При кого при тях? — плахо запита монахът.

— Аз лани при игумена ходих на Света петдесетница и оттогаз не съм ходил. Видях, на някои седи на гърдите, под расото се крие, само рогцата му се показват; на някои надзърта от джоба, очите му живи, от мен го е страх; у едного се заселил в утробата, в най-нечистото му — корема, а у другиго просто на шията му виси, хванал се там, а той си го носи и не го вижда.

— Вие… виждате ли го? — попита калугерът.

— Казах ти: виждам го, цял го виждам. Като тръгнах да излизам от игумена, гледам — един се крие зад вратата от мене, ама як — аршин и половина и повече на бой, а опашката му дебела, кафеникава, дълга и краят й, не щеш ли, се завря в пролуката на вратата, и аз веднага му тръшнах вратата и му притиснах опашката. Като започна да скимти, да се дърпа, пък аз триж му направих кръст срещу него и го прекръстих. Там си и пукна като смазан паяк. Сега трябва да е изгнил, там в ъгъла, смърди, а те ни виждат, нито го усещат. Цяла година не съм ходил. Само на тебе, като чужденец, ти откривам.

— Страшни са вашите слова! Ами как, велики и блажени отче — ставаше монахът все по-смел, — истина ли е, за вас се носи велика слава, дори до далечните земи, че с духа свети имате непрестанно общение?

— Слиза. Дохожда.

— Но как слиза? В какъв вид?

— Като птица.

— Светият дух в образа на гълъб?

— Онзи е Свети Дух, а този е Светодух. Светодух е друго. Той може и като друга птица да слезе: или като ластовичка, или като щиглец, а някогаж и като синигер.

— А как го разпознавате от синигера?

— Говори.

— А как говори, на какъв език?

— На човешки.

— А какво ви говори?

— Ето днес ми възвести, че един глупак ще ме посети и ще ме разпитва, каквото не бива. Много искаш да знаеш, монаше.

— Ужасни са словата ви, блаженейши и светейши отче — поклати глава монахът. В неговите плахи очички пролича впрочем и недоверчивост.

— А видиш ли ей това дърво? — попита отец Ферапонт, след като помълча малко.

— Виждам, блажени отче.

— Според тебе то е бряст, а според мен друга е картината.

— Че каква? — попита калугерът, като помълча малко в напразно очакване.

— То става нощно време. Видиш ли тези два клона? Нощно време Христос протяга към мен ръцете си и с тия ръце търси мене, явно го виждам и тръпна. Страшно, о, страшно!

— Какво има страшно, щом е сам Христос?

— Може да ме грабне и да ме възнесе.

— Жив ли?

— Ами в духа и славата на Илия[2] — не си ли чувал? — ще ме прегърне и ще ме отнесе…

Макар че обдорският монах подир тоя разговор се върна в отредената му килийка при едного от братята в доста голямо недоумение, но неговото сърце несъмнено все пак клонеше повече към отец Ферапонт, отколкото към отец Зосима. Обдорският калугер беше преди всичко за поста, а за такъв велик постник като отец Ферапонт не беше чудно и „чудеса видети“. Неговите думи, разбира се, бяха като че ли малко нещо нелепи, но един Господ знае какво се криеше в тях, в тия думи, а всички Христови юродиви имат какви не още думи и постъпки. За прищипаната дяволска опашка пък не само в иносказателен, но и в пряк смисъл искрено и с удоволствие беше готов да повярва. Освен това той и по-рано, още преди да дойде в манастира, изпитваше голямо предубеждение към старчеството, за което знаеше досега само от приказки, и го смяташе, както и мнозина други, решително за вредно нововъведение. След като престоя пък и в манастира един ден, той успя да забележи и тайния ропот на някои лекомислени и несъгласни със старчеството братя. При това по природа беше монах пъргав, който обичаше да се вре, и твърде любопитен за всичко. Ето защо великото известие за новото „чудо“, извършено от стареца Зосима, го хвърли в извънредно голямо недоумение. Альоша си спомни после как измежду трупащите се около стареца и килията монаси пред очите му се мярна много пъти фигурата на любопитния обдорски гостенин, който се навираше навред по всички групички, вслушваше се във всичко, разпитваше всички. Но тогава не му обърна много внимание и чак отсетне си спомни всичко… Пък и не му беше тогава до него: старецът Зосима, който почувствува пак умора и отново си легна, изведнъж, склапяйки вече очи, си спомни за него и поиска да го доведат. Альоша незабавно дотича. Около стареца бяха тогава само отец Паисий, отец йеромонах Йосиф и Порфирий, послушникът. Старецът отвори уморени очи, взря се в Альоша и изведнъж го попита:

— Чакат ли те твоите, синко?

Альоша се смути.

— Нямат ли нужда от тебе? Обещал ли си някому вчера за днес да отидеш?

— Обещах… на татко… на братята… и на други още…

— Виждаш ли. Непременно иди. Не скърби. Знай, че няма да умра, без да съм казал пред тебе последната си дума на земята. На теб ще кажа тази дума, синко, на теб ще я завещая. На теб, синко мили, защото ме обичаш. А засега върви при ония, на които си обещал.

Альоша веднага се покори, макар че му беше тежко да си тръгне. Но обещанието да чуе последната негова дума на земята и най-вече нему, на Альоша, завещана, разтърси душата му от възторг. Той забърза, за да свърши всичко в града и да се върне по-скоро. Тъкмо в този момент отец Паисий му пошепна напътствено слово, което му направи много силно и неочаквано впечатление. Това стана, когато вече бяха излезли от килията на стареца.

— Помни, млади човече, непрестанно — така направо и без никакви предисловия започна отец Паисий, — че светската наука, обединена във велика сила, е разчепкала, особено през последния век, всичко небесно, що ни е завещано в свещените книги, и подир жесток анализ у учените от този свят не е останало от цялата предишна светиня абсолютно нищо. Но те го разчепкаха на части, а цялото пропуснаха, и то с достойна за удивление слепота, след като цялото стои пред собствените им очи непоклатимо, както винаги, и вратата адови няма да му надвият[3]. Нима не е живяло то деветнайсет века, нима не живее и сега в поривите на единичните души и в поривите на масите народни? Дори в душевните пориви на същите тях, атеистите, които са разрушили всичко, живее както винаги непоклатимо! Защото и отреклите се от християнството, и бунтуващите се против него по същество са от същия тоя Христов облик, такива са и останали, защото досега нито тяхната мъдрост, нито жарта на сърцата им не са били в състояние да създадат друг висш образ за човека и неговото достойнство като образа, посочен някога от Христа. А колкото е имало опити, излизали са само уродливи. Запомни особено това, млади човече, защото твоят старец, който си отива, те определя да живееш при хората. Може би, като си спомняш тоя велик ден, няма да забравиш и моите думи, дадени ти за сърдечно напътствие, понеже си млад, а съблазните на света са тежки и не е по силите ти да ги понесеш. Хайде сега, върви, сирота.

С това слово отец Паисий го благослови. Като излизаше от манастира и обмисляше всички тези неочаквани думи, Альоша изведнъж разбра, че в този строг и суров доскоро към него монах е намерил сега нов неочакван приятел и нов ръководител, който горещо го обича — като че ли старецът Зосима, умирайки, бе го завещал нему. „А може наистина това да е станало помежду им“ — изведнъж си помисли Альоша. А неочакваното и учено негово разсъждение, което преди малко изслуша, именно такова и никакво друго, свидетелствуваше само за нетърпеливото сърце на отец Паисий: той вече бързаше колкото може по-скоро да въоръжи младия ум за борба със съблазните и да огради младата душа, завещана нему, с ограда, по-здрава от която той самият не можеше да си представи.

II. При баща си

Най-напред Альоша се запъти към баща си. Като наближаваше, си спомни, че баща му снощи много настояваше да влезе някак скришом от брат си Иван. „Но защо? — помисли сега изведнъж Альоша. — Ако татко иска да ми каже нещо насаме, тайно, защо трябва да влизам скришно? Сигурно вчера във вълнението си е искал да каже нещо друго, но не е могъл“ — реши той. И все пак много се зарадва, когато Марфа Игнатиевна, която му отвори портичката (Григорий се бил разболял и бил на легло в пристройката), му съобщи, че Иван Фьодорович вече от два часа бил излязъл.

— А татко?

— Стана, пие кафе — някак сухо отговори Марфа Игнатиевна.

Альоша влезе. Старецът седеше сам до масата по чехли и със старо сетре и преглеждаше за развлечение, без голямо внимание обаче, някакви сметки. Той беше съвсем сам в цялата къща. (Смердяков също беше излязъл да купува провизии за обяд.) Но не го занимаваха сметките. Макар да беше станал рано сутринта и да се правеше на бодър, все пак видът му беше уморен и отпаднал. Челото му, на което през нощта се бяха подули грамадни морави цицини, беше превързано с червена кърпа. Носът му също се беше подул много през нощта и по него също се бяха образували няколко, макар и не много големи подутини, които обаче придаваха на лицето му някакъв особено злобен и гневен вид. Старецът знаеше това и погледна недружелюбно влизащия Альоша.

— Кафето е студено — извика той рязко, — няма да те каня. Аз самият, братко, днес съм на постна чорба и никого не каня. Защо си дошъл?

— Да питам как сте със здравето — продума Альоша.

— Да. И освен това, аз самият вчера ти казах да дойдеш. Глупост е всичко това. Напразно си се обезпокоил. Така си и знаех впрочем, че веднага ще се домъкнеш…

Той изговори това с най-неприязнено чувство. Междувременно стана от мястото си и загрижено погледна в огледалото (може би за стотен път от сутринта) носа си. Взе да намества по-красиво на челото червената кърпа.

— С червена е по-добре, с бяла е като в болница — сентенциозно отбеляза той. — Е, какво става при вас? Как е твоят старец?

— Много е зле, може би днес ще умре — отговори Альоша, но баща му дори не го чу, пък и на минутата си забрави въпроса.

— Иван излезе — каза той изведнъж. — С всички сили се мъчи да отнеме годеницата на Митка, затова живее тук — прибави злобно, изкриви устни и погледна Альоша.

— Той самият ли ви го каза? — попита Альоша.

— Да, и отдавна ми го каза. Какво си мислиш ти: от три седмици ми го е казал. Да не е дошъл тук, за да ме заколи тайно? Все трябва да е дошъл за нещо.

— Какво приказвате? Защо говорите тъй! — ужасно се смути Альоша.

— Пари не иска наистина, но все едно от мене няма да види пукнат грош. Аз, мили мой Алексей Фьодорович, имам намерение колкото може повече да живея на този свят, да го знаете, и затова всяка копейка ми е нужна, а колкото повече живея, толкова по-нужна ще ми бъде — продължаваше той, като се разхождаше от единия ъгъл на стаята до другия с ръце в джобовете на широкото си, омазнено сетре от жълт летен плат. — Сега за сега съм все пак мъж, на петдесет и пет години само, но искам и още двадесетина години да бъда на мъжка линия, а като остарея, ще стана гаден, няма да ми дохождат вече по своя воля и тогава ще ми потрябват париците. Затова сега събирам все повечко и повечко само за себе си, мили сине мой Алексей Фьодорович, знайте това, защото аз искам да прекарам докрай в моето блудство, знайте това. Блудството е сладко нещо; всички го ругаят, но всички живеят в него, само че го правят тайно, а аз открито. И ето за това мое простодушие всички блудници са се нахвърлили върху мене. А в твоя рай, Алексей Фьодорович, не желая да ида, знай това, пък и неприлично е дори за един порядъчен човек да бъде в твоя рай, даже и да съществува там някъде. Според мене — заспиваш и не се събуждаш повече, това е, поменувайте ме, ако щете, пък ако не щете, дявол ви взел всички. Това е моята философия. Вчера Иван тук добре говори, макар че всички бяхме пияни. Иван е фукльо и не е кой знае колко учен… няма и кой знае какво образование, само мълчи и ти се подсмива мълчаливо — и само на това залага.

Альоша го слушаше и мълчеше.

— Защо не говори с мене? Пък и когато говори, все се превзема, подлец е твоят Иван! А за Грушенка ей сега мога да се оженя, стига да поискам. Защото пари като имаш, стига само да поискаш, Алексей Фьодорович, и всичко става. От това именно се бои Иван и ме дебне да не се оженя и затова насъсква Митка, той да се ожени за Грушка: по такъв начин иска хем мене да опази от Грушка (като че ли ще му оставя пари, ако не се оженя за Грушка!), хем, от друга страна, ако Митка се ожени за Грушка, тогава Иван ще вземе богатата му годеница, това е тя, неговата сметка! Подлец е твоят Иван.

— Колко сте гневен днес. Това е заради вчера; по-добре да бяхте отишли да си легнете — каза Альоша.

— Ето ти казваш това — обади се внезапно старецът, като че ли за пръв път му беше дошло наум, — казваш го, пък аз не ти се сърдя, а на Иван, ако той ми каже същото, ще му се разсърдя. Само с тебе съм имал добри минутки, зер инак съм злобен човек.

— Не сте злобен човек, ами съсипан — усмихна се Альоша.

— Слушай, аз този разбойник Митка щях днес да го тикна в затвора, пък и сега още не знам как ще реша. Разбира се, в днешните модерни времена е прието бащите и майките да се смятат за предразсъдък, но по закон, ми се струва, че и в наше време не е позволено да се скубят за косите старите бащи и да се ритат по мутрите на пода в собствения им дом, пък и да се хвали, че щял да дойде и вече да ме убие — всичко това пред свидетели. Аз, ако поискам, ще го смачкам и мога заради вчера веднага да го тикна в затвора.

— Значи, няма да се оплаквате, нали?

— Иван ме разубеди. Плюл съм и на Иван, но и аз знам едно нещичко…

И като се наведе към Альоша, продължи с поверителен полушепот:

— Ако го тикна в затвора този подлец, тя ще научи, че аз съм го тикнал, и веднага ще хукне при него. А като чуе днес, че ме е бил до смърт, мене, безпомощния старец, тогава може да го зареже и да дойде при мене да ме навести… Ей такива сме по характер — всичко да вършим наопаки. Познавам я цяла-целеничка! Ами едно коняче няма ли да пиеш? Вземи си кафенце, студенко е, пък аз ще ти налея вътре четвърт чашка, хубаво е, братко, за вкус.

— Не, няма нужда, благодаря. Ей този хлебец само ще взема, ако позволите — каза Альоша, взе едно малко френско хлебче и го сложи в джоба на подрасника. — А коняк и вие по-добре да не пиете — плахо го посъветва той, като се вгледа в лицето на стареца.

— Имаш право, дразни ме, а не ме успокоява. Само една чашка… тук, от долапчето.

Той отвори с ключа „долапчето“, наля една чашка, изпи я, сетне го заключи и пак прибра ключа в джоба си.

— Стига толкова, от една чашка няма да умра.

— Ето че станахте и по-добър — усмихна се Альоша.

— Хм! Аз тебе и без коняк те обичам, а с подлеците и аз съм подлец. Банка не ще да отиде в Чермашня — защо? Да ме шпионира: дали ще дам на Грушенка много, ако дойде. Всички са подлеци! Но Иван аз изобщо не го разбирам. Отде се е взел такъв? Съвсем не е наша душа. И как ще му оставя нещо! Та аз и завещание дори няма да оставя; това трябва да го знаете. А Митка ще го смачкам като хлебарка. Черните хлебарки нощем с пантофа ги мачкам: като я настъпиш, направо изпращява. И твоят Митка ще изпращи така. Твоят Митка, защото ти го обичаш. Ето, ти го обичаш, но аз не се боя, че го обичаш. А пък ако Иван го обичаше, щях да се страхувам за себе си, че го обича. Но Иван никого не обича, Иван не е наш човек, тия хора като Иван, братко, не са наши хора, те са прах, който се е вдигнал[4]… Духне вятър, и прахът се измита… Вчера ми беше дошла наум една глупост, когато ти заръчах да дойдеш днес: исках да разбера чрез тебе дали Митка, ако му дам някоя и друга хилядарка, още сега да му ги наброя, дали би се съгласил този просяк и мерзавец да се пръждоса оттук за пет години, а по-добре за трийсет и пет, ама без Грушка, и то съвсем да се откаже от нея, а?

— Аз… аз ще го попитам… — измърмори Альоша. — Ако са три хиляди, тогава може би той…

— Не! Няма нужда вече да питаш, нищо не искам! Отказах се! То вчера ми беше влязло в главата от глупост. Нищо няма да дам, нищичко, на мене самия ми трябват паричките ми — размаха ръка старецът. — И без това ще го смачкам като хлебарка: Недей му казва нищо, че ще вземе да се надява. Пък и ти нямаш никаква работа при мене, хайде, отивай си. Ами онази, годеницата, Катерина Ивановна, дето толкова я кри от мене, дали ще се омъжи за него, или не? Ти вчера ходи при нея, струва ми се?

— Тя за нищо на света не иска да го остави.

— Ето на, тия нежни госпожици такива именно мъже обичат, гуляйджии и подлеци! Отрепки са, ще ти кажа, тези бледи госпожици, по-добре… Е-хе, да ми е мене неговата младост и тогавашното мое лице (защото аз бях по-голям хубавец от него на двайсет и осем години), и аз точно като него щях да побеждавам. Мерзавец е той! А Грушенка все пак няма да я получи, няма да я получи… На прах ще го стрия!

Той пак освирепя при последните думи.

— Върви си и ти, нямаш повече работа днес при мене — остро отсече той.

Альоша пристъпи да се сбогува и го целуна по рамото.

— Какво е това? — зачуди се малко старецът. — Нали ще се видим пак; или мислиш, че няма да се видим?

— Съвсем не, аз само тъй, случайно.

— То и аз, нищо де, и аз само тъй… — загледа го старецът. — Я слушай, слушай — извика той подире му, — ела скоро някой ден на чорба, чорба ще ти сваря, специална, не като днешната, непременно ела! Още утре, чуваш ли, утре ела!

И щом Альоша излезе, той пак отиде при долапчето и гаврътна още половин чашка.

— Повече няма! — измърмори той, хлъцна, пак заключи, прибра ключа в джоба си и тръгна към спалнята, където безсилен се отпусна на леглото и моментално заспа.

III. Свързал се с учениците

„Слава Богу, че не ме попита за Грушенка — помисли на свой ред Альоша, като излизаше от баща си и се отправяше към къщата на госпожа Хохлакова, — иначе май трябваше да му разкажа за вчерашната среща с нея.“ Альоша почувствува болка, че през нощта борците са се изпълнили с нови сили, а сърцата им с настъпването на деня пък се бяха вкаменили: „Татко е гневен и озлобен, намислил е нещо и държи на него, а как ли е Дмитрий? И той през тая нощ трябва да се е съвзел, и той сигурно е гневен и озлобен и също е намислил нещо, разбира се… О, днес непременно трябва да го намеря, каквото ще да става…“

Но Альоша не можа дълго време да мисли: неочаквано по пътя му се случи един инцидент, който наистина външно не беше много значителен, но много го изненада. Щом мина през площада и свърна в малката уличка, за да излезе на Михайловска, успоредна на Голямата, но отделена от нея само с една канавка (целият ни град беше прорязан от канавки), той видя долу пред мостчето една групичка ученици, все малолетни деца, от девет до дванадесет години, не повече. Те се връщаха от училище с чантичките си на гръб, някои с кожени торбички с ремък през рамото, едни облечени е куртки, други — с палтенца, а трети с високи ботуши с нагънати кончови, с каквито особено обичат да се перчат някои малки деца, разглезени от богатите си бащи.

Цялата група оживено разговаряше за нещо, изглежда, че се съвещаваха. Альоша никога не можеше да мине безчувствено покрай деца, и в Москва ставаше така, и макар да обичаше най-вече тригодишните или около тази възраст, но и учениците на десет-единадесет години много му харесваха. И затова, колкото и да беше угрижен сега, изведнъж му се дощя да свърне към тях и да си поприказват. Както наближаваше, се вглеждаше в румените им оживени личица и изведнъж видя, че всички момченца държат камък в ръка, а някои дори по два. А отвъд канавката, на около тридесет крачки от групата, стоеше до стобора едно момче, също ученик, също с торбичка през рамо, на ръст около десетгодишно, не повече или дори по-малко — бледичко, е болнав вид и искрящи черни очички. То внимателно и изпитателно наблюдаваше групата от шестима ученици, очевидно негови другарчета, които бяха излезли сега с него от училището, но с които явно беше във вражда. Альоша се приближи и като се обърна към едно къдраво русо, румено момченце с черна куртка, изгледа го и му рече:

— Когато аз носех торбичка като вас, носехме ги от лявата страна, за да ни е лесно да бъркаме с дясната ръка вътре; а вашата торбичка ви е отдясно и ви е трудно да бъркате вътре.

Альоша без всякаква предумишлена хитрост започна направо с тази делова забележка, пък и един възрастен човек не може да започне другояче, ако трябва да спечели бързо доверието на детето и особено на цяла група деца. Трябва да се почне именно сериозно и делово и така, че да бъдеш съвсем на равна нога. Альоша разбираше това инстинктивно.

— Та той е левак — отговори веднага друго момченце, едро и здраво, на около единадесет години. Другите пет момчета впериха очи в Альоша.

— Той и камъни хвърля с лявата ръка — обади се трето момче. Тъкмо в този миг насред групата долетя един камък, леко закачи — момчето-левак, но удари встрани, макар че беше хвърлен ловко и енергично. Хвърлило го беше онова момче отвъд канавката.

— Удряй сега, право в него мери, Смуров! — почнаха да викат всички. Но Смуров (левакът), и без това веднага си върна, хвърли камък по момчето отвъд канавката, но не улучи, камъкът удари в земята. Момчето отвъд канавката веднага запрати нов камък в групата, този път право в Альоша, и доста силно го удари в рамото. На момчето отвъд канавката джобовете му бяха пълни с приготвени камъни. Това личеше от тридесет крачки по издутите джобове на палтенцето му.

— Той вас, вас мери, нарочно вас мери. Вие нали сте Карамазов, Карамазов, а? — почнаха да викат децата и да се смеят. — Хайде всички заедно по него, бий!

И шест камъка наведнъж полетяха от групата. Един улучи момчето в главата и то падна, но веднага скочи и настървено започна да отговаря с камъни срещу групата. От двете страни започна непрекъсната престрелка, мнозина от групата също имаха приготвени камъни в джобовете си.

— Какво правите! Не ви ли е срам, господа! Шестима против един, та вие ще го убиете! — извика Альоша.

Той изскочи и застана срещу политналите камъни, за да заслони момчето зад канавката. Трима-четирима за миг се укротиха.

— Той почна пръв! — викна едно момче с червена рубашка с ядосан детски глас. — Той е подлец, той одеве в клас ръгна Красоткин с ножче, кръв му потече. Красоткин само не искаше да доносничи, а този трябва да го набием…

— Но защо? Сигурно вие самите го закачате?

— Ето, той пак запрати камък в гърба ви. Той ви познава — закрещяха децата. — Той сега хвърля по вас, а не по нас. Хайде всички пак по него, добре се мери, Смуров!

И пак започна престрелка, този път много свирепа. Един камък удари момчето зад канавката в гърдите, то изпищя, заплака и се втурна да бяга нагоре към Михайловска. В групата се вдигна глъчка: „А, изплаши се, бяга сюнгерът!“

— Вие, Карамазов, още не знаете какъв подлец е той, малко е да го убие човек — повтори с пламнали оченца момчето с куртка, което, изглежда, беше най-голямо от всички.

— Че какъв е той? — попита Альоша. — Доносник ли е? Децата се спогледаха малко подигравателно.

— Вие натам ли отивате, към Михайловска? — продължи същото момче. — Тогава настигнете го… Ето вижте, пак се спря, чака и ви гледа.

— Вас гледа, вас гледа! — подхванаха момчетата.

— Попитайте го тогава: обича ли бански сюнгер, раздърпан. Чувате ли, така го попитайте.

Всички се изсмяха. Альоша гледаше тях, а те него.

— Не отивайте, ще ви удари — развика се предупредително Смуров.

— Господа, няма да го попитам за банския сюнгер, защото вие сигурно е това го закачате нещо, но ще разбера от него защо така го мразите…

— Разберете де, разберете — засмяха се момчетата.

Альоша мина мостчето и тръгна нагоре край стобора право към изпадналото в немилост момче.

— Внимавайте — викаха подире, му предупредително децата, — той няма да се уплаши от вас, току-виж скришом ви ръгнал… както Красоткин.

Момчето го чакаше, без да помръдне от мястото си. Като го доближи съвсем, Альоша видя пред себе си дете на не повече от десет години, слабо и нисичко, с бледо, слабичко продълговато личице, с големи тъмни и злобно гледащи към него очи. Беше облечено с доста овехтяло старо палтенце, което му беше омаляло някак уродливо. Голите му ръце стърчаха от ръкавите. На дясното коляно на панталона му имаше голяма кръпка, а на дясната му обувка, на върха, където е големият пръст, една дупка, която явно беше добре замазана с мастило. Двата надути джоба на палтото му бяха пълни с камъни. Альоша се спря на две крачки от него и го загледа въпросително. Момчето позна веднага по очите на Альоша, че той не иска да го бие, и затова намали перченето и дори първо заговори:

— Аз съм сам, а те са шестима… Ще ги избия всички сам — каза то и очите му изведнъж пламнаха.

— Един камък като че ли доста зле ви удари — каза Альоша.

— А аз улучих Смуров в главата! — извика момчето. — Те там ми казаха, че вие ме познавате и за нещо сте хвърлили камък по мене? — попита Альоша.

Момчето го погледна мрачно.

— Аз вас не ви знам. Вие познавате ли ме? — продължаваше да пита Альоша.

— Стига сте ме разпитвали! — изведнъж извика сърдито момчето, ала без да помръдне от мястото си, сякаш още изчакваше нещо, а очите му пак злобно припламнаха.

— Добре, тръгвам си — каза Альоша, — само че не ви познавам и не ви закачам. Те ми казаха как ви закачат, но аз не искам да ви закачам, сбогом!

— Калугер с гарнитурови гащи![5] — извика момчето подире му със същия злобен и предизвикателен поглед, като същевременно взе и съответна поза, понеже смяташе, че Альоша без друго ще се нахвърли сега върху него, но Альоша се обърна, погледна го и си продължи пътя. Ала не успя да направи и три крачки, когато момчето го замери силно в гърба с най-големия камък, който имаше в джобовете си.

— А, значи, изотзад? Онези тогава право казват за вас, че нападате тайно? — обърна се пак Альоша, но този път момчето настървено запрати по него още един камък и вече право в лицето му, но Альоша успя навреме да се запази с ръка и камъкът го удари в лакътя.

— Как не ви е срам! Какво съм ви направил? — извика той.

Момчето мълчеше и предизвикателно очакваше само едно: сега Альоша вече непременно да се нахвърли върху него; като видя, че дори и сега не се нахвърля, съвсем се озлоби, като зверче: втурна се и то самото се нахвърли върху Альоша и докато Альоша успее да се дръпне, злобното момче сграбчи с две ръце лявата му ръка, наведе глава и силно го ухапа по средния пръст. То впи в пръста му зъби и десетина секунди не го пусна. Альоша изкрещя от болка и си задърпа пръста с всичка сила. Момчето го пусна най-сетне и отскочи на предишната дистанция. Пръстът му беше зле ухапан, точно до нокътя, дълбоко до костта; бликна кръв. Альоша извади кърпа и здраво превърза с нея ранената си ръка. Той я превързва почти цяла минута. През цялото това време момчето стоеше и чакаше. Най-накрая Альоша вдигна към него кроткия си поглед.

— Е, добре — каза той, — виждате колко лошо ме ухапахте, стига толкова, нали така? Сега кажете ми, какво съм ви направил?

Момчето го погледна учудено.

— Макар изобщо да не ви познавам и за първи път да ви виждам — продължи Альоша все така спокойно, — но не може да не съм ви направил нищо — не бихте ме тормозили така без нищо. Кажете тогава какво съм ви направил и с какво съм виновен пред вас?

Вместо да отговори, момчето изведнъж се разплака с глас и побягна от Альоша. Альоша тръгна кротко подир него към Михайловска и дълго още виждаше как бягаше напред детето, без да забавя крачка, без да се обръща и сигурно все така плачейки с глас. Той реши, щом му остане време, непременно да го издири и да изясни тази загадка, която го порази извънредно много. Сега обаче нямаше време.

IV. У Хохлакови

Скоро стигна до къщата на госпожа Хохлакова, каменна къща, собствена, двуетажна, красива, една от най-хубавите в нашия градец. Макар че госпожа Хохлакова живееше повечето време в друга губерния, където имаше имение, или: в Москва, където имаше собствена къща, но и в нашия градец си имаше къща, останала й от бащи и деди. Пък и имението й в нашата околия беше най-голямото от трите й имения, а досега в нашата губерния беше идвала съвсем рядко. Тя изтича да посрещне Альоша още в антрето.

— Получихте ли писмото за новото чудо? — бързо, нервно заговори тя.

— Да, получих го.

— Разгласихте ли го, показахте ли го на всички? Той върна на майката сина!

— Днес той ще умре — каза Альоша.

— Чух, знам, о, как искам да говоря с вас! С вас или с друг някой за всичко това. Не, с вас, с вас! И колко ми е жал, че нямам възможност да го видя! Целият град е възбуден, всички са в очакване… Но сега… Знаете ли, че у нас сега е Катерина Ивановна?

— Ах, чудесен случай! — извика Альоша. — Тъкмо ще мога да се видя с нея, защото тя вчера ми поръча непременно да мина днес у тях.

— Знам всичко, всичко. Изслушах с подробности за всичко онова, което е станало вчера при нея… и за всички тия ужаси с тази… твар. C’est tragique[6] и аз на нейна място — не знам какво бих направила на нейно място! Но и брат ви, вашият Дмитрий Фьодорович, какъв е пък той, о, Боже! Алексей Фьодорович, но аз се обърквам, представете си: там сега е вашият брат, тоест не онзи, не ужасният, вчерашният, а другият, Иван Фьодорович е там и разговаря с нея: тържествен разговор имат… И да знаете само какво става сега помежду им — това е ужасно, това е, да ви кажа, изстъпление, това е ужасна приказка, на която за нищо на света не може да се повярва: двамата се погубват, неизвестно защо, знаят това и се наслаждават на това. Аз ви очаквах! Жадувах да дойдете! Главното е, че не мога да понеса това. Сега ще ви разкажа всичко, но сега за друго и то е най-важното — ах, аз дори забравих, че това е най-важното; кажете, защо Lise е е в истерия? Щом чу, че идвате, веднага изпадна в истерия!

— Maman, в истерия сте вие, не аз — изчурулика неочаквано през пролуката гласецът на Lise от съседната стая. Пролуката беше много мъничка, а гласецът трепетлив, точно както когато ужасно ти е смешно, но с всички сили сдържаш смеха си. Альоша веднага забеляза тази пролука и сигурно Lise, от своето кресло го гледаше през нея, но това вече той не можеше да види.

— Нищо чудно, Lise нищо чудно… от твоите капризи и аз ще изпадна в истерия; но впрочем тя е толкова болна, Алексей Фьодорович, цяла нощ беше толкова болна, имаше температура, стенеше! Едвам дочаках да съмне и да дойде Херценщубе. Той каза, че не може да разбере нищо и че ще трябва да се изчака. Този Херценщубе винаги така — дойде и каже, че нищо не може да разбере. Щом вие наближихте нашата къща, тя извика и изпадна в криза, поръча да я пренесем тук, в нейната стая.

— Мамо, аз изобщо не знаех, че той идва, и изобщо не съм поискала заради него да дойда в тази стая.

— Това вече не е истина, Lise, Юлия дотърча да ти каже, че Алексей Фьодорович иде; ти я беше пратила да гледа.

— Мила моя мамо, това е ужасно неостроумно от ваша страна. А ако искате да се поправите и да кажете сега нещо много умно, кажете, мила мамо, на уважаемия господин, на дошлия Алексей Фьодорович, че той доказа, че не е остроумен преди всичко с това, дето е решил да дойде у нас след вчерашното и макар че всички му се смеят.

— Lise, ти си позволяваш прекалено много и уверявам те, че най-сетне аз ще прибягна до строги мерки. Че кой му се смее, мене ми е толкова драго, че е дошъл, той ми е нужен, съвсем необходим ми е. Ох, Алексей Фьодорович, аз съм извънредно нещастна!

— Какво ви е, мила моя мамо?

— Ах, тия твои капризи, Lise, твоето непостоянство, твоята болест, тази ужасна нощ в огън, този ужасен и вечен Херценщубе, най-важното вечен, вечен и вечен! И най-сетне всичко, всичко… И най-сетне дори това чудо! О, как ме порази, как ме потресе това чудо, мили Алексей Фьодорович. И там сега, в гостната, тази трагедия, която не мога да понеса, не мога, предварително ви заявявам, че не мога. Може би комедия, а не трагедия. Кажете, старецът Зосима ще живее ли до утре, ще живее ли? О, Боже мой! Какво ми става, всеки миг затварям очи и виждам, че всичко е глупост, всичко е глупост.

— Много ще ви моля — прекъсна я изведнъж Альоша — да ми дадете някакво чисто парцалче да си превържа пръста. Нараних се лошо и сега много ме боли.

Альоша развърза ухапания си пръст. Кърпата беше цялата в кръв. Госпожа Хохлакова изпищя и зажумя.

— Боже мой, каква рана, това е ужасно!

Но Lise щом видя през пролуката пръста на Альоша, тутакси с всичка сила отвори вратата.

— Влезте, влезте тук, при мене — извика тя настойчиво и повелително. — Край вече на глупостите. О, Господи, че защо стояхте и мълчахте толкова време! Можеше да му изтече кръвта, мамо! Но къде стана това, как стана? Преди, всичко вода, вода! Трябва да се промие раната, просто да се потопи в студена вода, за да престане болката, и така да се държи, дълго да се държи… По-скоро, по-скоро вода, мамо, в една чашка, за промиване. По-бързо де — нервно завърши тя. Тя беше много изплашена; раната на Альоша й беше направила силно впечатление.

— Дали да не изпратим за Херценщубе? — възкликна госпожа Хохлакова.

— Мамо, вие ще ме съсипете. Вашият Херценщубе ще дойде и ще каже, че не може да разбере! Вода, вода! Мамо, за Бога, идете вие, накарайте Юлия по-бързо, кой я знае къде се е завряла и никога не може да дойде веднага! По-скоро, мамо, че ще умра…

— Но няма нищо! — извика Альоша, който се уплаши от тяхната уплаха.

Дотича Юлия с вода. Альоша натопи пръста си във водата.

— Мамо, за Бога, донесете бинт; бинт и от онази лютата мътна вода за порязано, е, как се казваше! Ние имаме, имаме, имаме… Мамо, вие знаете къде е шишенцето, във вашата спалня, в долапчето отдясно, там има едно голямо шише и бинт.

— Сега ще донеса всичко, Lise, само недей вика и не се тревожи. Виждаш ли как твърдо понася нещастието си Алексей Фьодорович. Но къде сте могли да се нараните така ужасно, Алексей Фьодорович?

Госпожа Хохлакова бързо излезе. Lise само това чакаше.

— Преди всичко отговорете на въпроса — бързо заговори тя на Альоша, — къде сте се наранили така? А след това ще говоря с вас съвсем за друго. Хайде!

Чувствувайки инстинктивно, че времето докато се върне майката и е скъпо, Альоша набързо, пропускайки и съкращавайки много, обаче точно и ясно й разказа за своята загадъчна среща с учениците. Като го изслуша, Lise плесна с ръце:

— Но бива ли, бива ли, вие, при това с тия дрехи, да се свързвате с хлапетата! — гневно извика тя, като да имаше някакви права над него. — Та вие самият тогава сте хлапе, най-малкото хлапе, каквото може да съществува! Обаче непременно ще разучите някак за тоя мръсен хлапак и ще ми разкажете всичко, защото тук има нещо. Сега, второ, но по-напред един въпрос: можете ли, Алексей Фьодорович, независимо от страданията поради болката, да говорите за съвсем празни работи, но да говорите разумно?

— Напълно мога, пък и вече не чувствувам чак такава болка.

— Това е, защото пръстът ви е във водата. Тя трябва веднага да се смени, защото много бързо ще се стопли. Юлия, веднага донеси парче лед от зимника и нова чаша с вода. Е, сега тя отиде и аз ще ви кажа: незабавно, мили Алексей Фьодорович, бъдете така добър да ми върнете писмото, което ви изпратих вчера — незабавно, защото всеки момент ще дойде маминка, а аз не искам…

— Писмото не е у мене.

— Не е вярно, у вас е. Знаех, че така ще отговорите. Но то е у вас, в този джоб. Аз толкова се разкайвах за тази глупава шега цяла нощ. Върнете ми писмото веднага, дайте ми го!

— То остана там.

— Но вие не можете да ме смятате вече за момиченце, за мъничко, съвсем мъничко момиченце, след моето писмо с такава глупава шега! Аз ви моля да ми простите за глупавата шега, но писмото на всяка цена ми донесете, ако наистина не е у вас — още днес ми го донесете непременно, непременно!

— Днес ми е невъзможно, защото отивам в манастира и няма да идвам у вас два, три, четири дни може би, защото старецът Зосима…

— Четири дни, що за глупост! Кажете ми, много ли ми се смяхте?

— Никак не се смях.

— И защо?

— Защото напълно повярвах всичко.

— Вие ме обиждате!

— Ни най-малко. Като го прочетох, веднага си помислих, че точно така ще стане всичко, защото, щом умре старецът Зосима, веднага ще трябва да изляза от манастира. След това ще продължа учението си и ще издържа изпита, а когато дойде законният срок, ще се оженим. Аз ще ви обичам. Макар че не съм имал още време да мисля, но си помислих, че по-добра жена от вас няма да намеря, а старецът ми поръча да се оженя…

— Но аз съм урод, возят ме в кресло! — засмя се Лиза и бузите й заруменяха.

— Аз самият ще ви возя в креслото, но съм сигурен, че дотогава ще оздравеете.

— Но вие сте луд — нервно изрече Лиза, — от такава шега изведнъж се стигна до такава глупост!… Ах, ето я и мама, може би навреме; мамо, как винаги закъснявате, може ли да се бавите толкова! Ето и Юлия вече носи леда!

— Ах, Lise, не крещи, главното е ти да не крещиш. От тоя крясък ми… Какво да се прави, като ти самата си пъхнала бинта на друго място… Търсих го, търсих го… Подозирам, че нарочно си го направила.

— Че откъде можех да зная, че той ще дойде с ухапан пръст; иначе може би наистина нарочно щях да го направя. Ангеле мой, мамо, вие започвате да говорите извънредно остроумни неща.

— Нека са остроумни, но какви са тези чувства, Lise, за пръста на Алексей Фьодорович и всичко друго! Ох, мили Алексей Фьодорович, съсипват ме не подробностите, не някой си Херценщубе, а всичко заедно, всичко като цяло, това е, което не мога да понеса.

— Стига, мамо, стига за Херценщубе! — весело се смееше Лиза. — Дайте по-скоро бинта, мамо, и водата. Това е просто куршумена вода, Алексей Фьодорович, сега си спомних как се казва, но е много хубава вода. Мамо, представете си, той се сбил на улицата с хлапетата и едно от тях го ухапало — е, не е ли мъничък, не е ли мъничък самият той и може ли след всичко това, мамо, да се жени, защото, представете си, той иска да се жени, мамо. Представете си го женен, не е ли смешно, не е ли ужасно това?

И Lise продължаваше да се смее с неравния си ситен смях, гледайки лукаво Альоша.

— А, как ще се жени, Lise, откъде накъде ги приказваш и какво ти влизат в работа такива неща… докато онова хлапе може и да е било бясно.

— Ах, мамо! Нима има бесни деца?

— Защо да няма, Lise, да не би да приказвам глупости. Вашето хлапе е било ухапано от бясно куче и е побесняло и затова хапе друг от своя страна. Как хубаво ви превързва тя, Алексей Фьодорович, аз никога не бих могла да го направя така. Усещате ли сега болка?

— Вече много слаба.

— А не се ли боите от водата? — попита Lise.

— Хайде стига, Lise, аз може би наистина прибързано казах това за бясното дете, а ти пък веднага. Катерина Ивановна, щом разбра, че сте дошли, Алексей Фьодорович, просто ми се нахвърли. Тя жадува, жадува да ви види.

— Ах, мамо! Идете сама там, той не може да отиде сега, той много страда.

— Никак не страдам, мога да отида… — каза Альоша.

— Как! Вие си отивате? Значи, така! Значи, така!

— Но защо! Като свърша там, пак ще дойда и пак ще можем да говорим, колкото желаете. Много бих искал да видя по-скоро Катерина Ивановна, защото на всяка цена трябва колкото може по-скоро да се върна в манастира.

— Мамо, вземете го и веднага го изведете! Алексей Фьодорович, не си правете труда да се отбивате при мене, след като се видите с Катерина Ивановна, а си отивайте направо във вашия манастир, там ви е мястото на вас! А аз искам да спя, цяла нощ не съм спала.

— Ах, Lise, ти само се шегуваш, но де да можеше наистина да заспиш! — извика госпожа Хохлакова.

— Не знам с какво съм… Ще остана още три минути, ако искате, дори пет — изломоти Альоша.

— Дори пет? Я го извеждайте, мамо, по-скоро, това е чудовище!

— Lise, ти си полудяла. Да вървим, Алексей Фьодорович, тя е много капризна днес, боя се да я дразня. О, лошо нещо е нервната жена, Алексей Фьодорович! А може би наистина й се приспа, като дойдохте при нея. Колко бързо й навяхте дрямка, какво щастие е това!

— Ах, мамо, как мило почнахте да говорите, целувам ви, мамичко, за това.

— И аз тебе, Lise. Слушайте, Алексей Фьодорович — заговори тайнствено и важно, с бърз шепот госпожа Хохлакова, като излизаше с Альоша, — не искам нищо да ви внушавам, нито да повдигам тази завеса, но вие влезте и сам ще видите всичко, което става там, това е ужас, това е най-фантастичната комедия: тя обича вашия брат Иван Фьодорович, а се мъчи с всички сили да увери самата себе си, че обича брат ви Дмитрий Фьодорович. Това е ужасно! Аз ще вляза заедно с вас и ако не ме изпъдят, ще изчакам края.

V. Изстъпление в гостната

Но в гостната разговорът вече привършваше; Катерина Ивановна беше много развълнувана, макар че видът й беше решителен. В момента, когато влязоха Альоша и г-жа Хохлакова, Иван Фьодорович ставаше да си отива. Лицето му беше малко бледо и Альоша го погледна с безпокойство. Защото за Альоша сега се решаваше едно от неговите съмнения, една тревожна загадка, която от известно време го измъчваше. Вече от около месец на няколко пъти и от различни страни му се внушаваше, че брат му Иван обича Катерина Ивановна и най-важното, че наистина мисли да я „отнеме“ от Митя. До последния момент това се струваше на Альоша чудовищно, макар че много се тревожеше. Той обичаше и двамата си братя и се страхуваше от такова съперничество помежду им. А в същност самият Дмитрий Фьодорович неочаквано вчера му заяви направо, че дори е доволен от съперничеството на брат си Иван и че то много ще му помогне на него, Дмитрий. За кое ще му помогне? Да се ожени за Грушенка? Това Альоша смяташе за безнадеждно и много долно. Освен всичко това Альоша беше дълбоко убеден до снощи, че Катерина Ивановна страстно и упорито обича брат му Дмитрий — но само до снощи. На всичкото отгоре, кой знае защо, все имаше чувството, че тя не може да обича човек като Иван, а обича брат му Дмитрий, и именно такъв, какъвто е, въпреки цялата чудовищност на една такава любов. Ала вчера в сцената с Грушенка изведнъж като че ли усети нещо друго. Думата „изстъпление“, току-що произнесена от госпожа Хохлакова, го накара почти да потръпне, защото, вероятно в отговор на някакъв свой сън, точно тая нощ, полусънен на разсъмване, той изведнъж произнесе: „Изстъпление, изстъпление!“ А през цялата нощ беше сънувал вчерашната сцена у Катерина Ивановна. Сега изведнъж изразеното направо упорито твърдение на г-жа Хохлакова, че Катерина Ивановна обича брат му Иван и просто нарочно за някаква игра, от „изстъпление“, мами самата себе си и се измъчва с измислена любов към Дмитрий от някаква уж благодарност — порази Альоша. „Да, може би действително цялата истина е именно в тия думи!“ Но в такъв случай какво е положението на брат му Иван? Альоша чувствуваше някак инстинктивно, че такъв характер като Катерина Ивановна имаше нужда да властвува, а би могла да властвува само над човек като Дмитрий, в никакъв случай над човек като Иван. Защото само Дмитрий (ако ще след доста време) би могъл да се смири най-после пред нея „за свое добро“ (което Альоша дори би желал), но Иван — не, Иван не би могъл да се смири пред нея, пък и такова смирение не би му донесло щастие. Кой знае защо, Альоша неволно си беше създал такава представа за Иван. И ето всички тези колебания и съображения минаха през ума му в момента, когато влизаше в гостната. Мярна му се и още една мисъл — внезапно и неудържимо: „Ами ако тя не обича никого, нито единия, нито другия?“ Ще отбележа, че Альоша някак се срамуваше от тези свои мисли и се осъждаше за тях, когато през последния месец се случеше да му минат през ума: „Та какво разбирам аз от любов и от жени и как мога да стигам до такива решения“ — упрекваше се той подир всяка подобна мисъл или догадка. А същевременно не можеше да не мисли. Разбираше инстинктивно, че сега например в съдбата на двамата му братя това съперничество е много важен въпрос, от който зависят много неща. „Единият гад ще изяде другата гадина“ — беше казал вчера брат му Иван, ядосан на баща си и на брат си Дмитрий. Значи, брат му Дмитрий в неговите очи е гад и може би отдавна вече? Дали не откакто брат му Иван се беше запознал с Катерина Ивановна? Тези думи, разбира се, вчера се изплъзнаха от устата на Иван неволно, но толкова по-важно е, че беше неволно. Ако е така, за какъв мир може да става дума? Не са ли това, напротив, нови поводи за ненавист и вражда в тяхното семейство? И най-вече кого да жали той, Альоша? И какво да пожелае на всеки от тях? Той обича и двамата, но какво да пожелае на всеки от тях след тези страшни противоречия? В тази бъркотия той можеше съвсем да се обърка, а сърцето на Альоша не можеше да понася неизвестността, защото неговата любов беше винаги дейна. Той не можеше да обича пасивно, обикнеше ли, веднага започваше да помага. А за това трябваше да си постави цел, трябваше да знае със сигурност кое е добро и потребно за всеки от тях, а като установи правилната цел, естествено и да помогне на всеки от тях. Но вместо ясна цел във всичко това имаше само неяснота и бърканица. „Изстъпление“ — каза се сега! Но какво можеше да разбере дори от това изстъпление? Дори първата дума от цялата тази бъркотия не му беше ясна!

Като видя Альоша, Катерина Ивановна бързо и радостно се обърна към Иван Фьодорович, който вече беше станал да си отива:

— За минутка! Останете още една минута. Искам да чуя мнението на този човек, комуто се доверявам с цялото си същество. Катерина Осиповна, не си отивайте и вие — прибави тя, като се обърна към госпожа Хохлакова. Тя покани Альоша да седне до нея, а Хохлакова седна отсреща, до Иван Фьодорович.

— Всички тук сте мои приятели, вие сте всичко, което имам на този свят, мили мои приятели — започна тя горещо, с глас, в който трептяха истински страдалчески сълзи, и сърцето на Альоша пак отведнъж се обърна към нея. — Вие, Алексей Фьодорович, вие бяхте вчера свидетел на този… ужас и ме видяхте как бях. Вие не видяхте това, Иван Фьодорович, а той видя. Какво си е помислил той за мене вчера — не знам, знам само едно, че ако същото се повтореше и днес, сега, бих изразил същите чувства като вчера — същите чувства, със същите думи, със същите жестове. Вие помните моите жестове, Алексей Фьодорович, вие самият ме удържахте в един от тях… (Като каза това, тя се изчерви и очите й засвяткаха.) Заявявам ви, Алексей Фьодорович, че не мога с нищо да се примиря. Слушайте, Алексей Фьодорович, аз дори не знам дали го обичам него сега. Той ми се видя жалък, това е лошо свидетелство за любов. Ако го обичах, ако продължавах да го обичам, може би не бих го жалила сега, а, напротив, бих го ненавиждала…

Гласът й затрепера и сълзици блеснаха на миглите й. Альоша потръпна вътрешно: „Тази девойка е правдива и искрена — помисли той, — но… и тя вече не обича Дмитрий!“

— Това е така! Така е! — възкликна госпожа Хохлакова.

— Почакайте, мила Катерина Осиповна, не съм казала главното, не съм казала какво реших окончателно тази нощ. Чувствувам, че може би моето решение е ужасно — за мене, но предчувствувам, че вече няма да го променя за нищо на света, за нищо, през целия си живот, така ще остане. Моят мил, моят добър, моят постоянен и великодушен съветник и дълбок сърцевед, и единствен приятел, когото имам на света, Иван Фьодорович, одобрява всичко и смята моето решение похвално… Той го знае.

— Да, аз го одобрявам — изрече Иван Фьодорович с тих, но твърд глас.

— Но аз желая и Альоша (ах, Алексей Фьодорович, простете ми, че ви нарекох просто Альоша), аз желая и Алексей Фьодорович да ми каже още сега, пред двамата ми приятели: имам ли право, или не? Аз имам инстинктивното предчувствие, че вие, Альоша, мили мой братко (защото вие сте мой мил брат) — възторжено заговори тя пак, като взе неговата студена ръка в своята гореща ръка, — предчувствувам, че вашето решение, вашето одобрение, въпреки всички мои мъки, ще ми донесе спокойствие, защото след вашите думи ще се укротя и ще се примиря — предчувствувам това!

— Не знам какво ще ме попитате — заговори с поруменяло лице Альоша, — знам само, че ви обичам и ви желая в тази минута щастие повече, отколкото желая на самия себе си!… Но аз не разбирам нищо от тези работи… — кой знае защо, изведнъж побърза да добави той.

— В тия работи, Алексей Фьодорович, в тия работи сега най-важното е честта и дългът, и не знам какво още, но нещо по-висше, дори може би по-висше от самия дълг. Моето сърце ми говори за това непреодолимо чувство и то непреодолимо ме влече. Впрочем, с две думи — вече съм решила: ако дори той се ожени за оная… твар… — започна тя тържествено, — на която аз никога, никога не мога да простя, все пак аз няма да го изоставя! Отсега нататък вече никога, никога няма да го изоставя! — произнесе тя просто в изстъплението на някакъв блед, измъчен възторг. — Тоест не че ще се влача подире му, че ще му се мяркам постоянно пред очите и ще го мъча — о, не, аз ще замяна за друг град, където ще, но цял живот, цял живот ще го следя неуморно. А когато той стане нещастен с онази, а това непременно и веднага ще стане, тогава нека дойде при мене, и ще намери приятелка, сестра… Само сестра, разбира се, това ще бъде навеки така, но той ще се убеди най-сетне, че тази сестра е наистина негова сестра, която го обича и е пожертвувала за него целия си живот. Аз ще постигна това, ще упорствувам в това и най-сетне той ще ме разбере и ще започне да ми доверява всичко, без да се срамува! — извика тя като обезумяла. — Аз ще бъда неговият бог, комуто той ще се моли, и поне това ми дължи за своята изневяра и заради всичко, което понесох заради него вчера. И нека вижда през целия си живот, че аз цял живот съм му вярна, на него и на думата, която веднъж съм му дала, макар че той ми беше неверен и ми измени. Аз ще бъда… Аз ще се превърна само в средство за неговото щастие (или как да го кажа), в инструмент, в машина за неговото щастие, и то за цял живот, за цял живот, и той ще го вижда занапред през целия си живот! Това е моето решение! Иван Фьодорович ме одобрява напълно.

Тя се задъхваше. Може би искаше много по-достойно, по-изкусно и по-естествено да изкаже мисълта си, но излезе твърде прибързано и твърде оголено. Имаше много младежка неуравновесеност, още много се чувствуваше вчерашното раздразнение, нуждата да покаже гордостта си, това и самата тя виждаше. Лицето й някак изведнъж се помрачи, изразът на очите й стана лош. Альоша веднага забеляза всичко това и в сърцето му се пробуди състрадание. Към това се прибавиха и неочакваните думи на брат му Иван.

— Аз изказах само какво мисля — рече той. — При всяка друга жена това би излязло насилено, измъчено, но при вас — не. Друга жена не би била права, но вие сте! Не знам как да мотивирам това, но виждам, че вие сте искрена до крайна степен, затова сте права…

— Но само в тази минута… А какво е тази минута? Само вчерашното оскърбление — това е тази минута! — не издържа изведнъж госпожа Хохлакова, която очевидно не искаше да се меси, но не можа да се сдържи и неочаквано изказа твърде вярна мисъл.

— Така е, така — прекъсна я Иван с някакъв внезапен хазарт и очевидно ядосан, че бяха го прекъснали, — така е, но у друга жена тази минута би била само едно вчерашно впечатление и само минута, а при характера на Катерина Ивановна тази минута ще продължи през целия й живот. Което за други е само обещание, за кея е вековечен, тежък, мрачен може би, но неуморен неин дълг! И тя ще черпи от чувството за този изпълнен дълг! Вашият живот, Катерина Ивановна, ще минава сега в страдалческо съзерцание на собствените ви чувства, собствения ви подвиг и собствената ви скръб, но впоследствие това страдание ще се смекчи и животът ви ще се превърне вече в сладостно съзерцание на веднъж завинаги осъществения твърд и горд замисъл, наистина горд посвоему, във всеки случай отчаян, но победен от вас, и това съзнание ще ви донесе най-накрая най-пълно удовлетворение и ще ви примири с всичко останало…

Той изговори това просто с някаква злоба, явно нарочно и дори може би без да желае да крие намерението си, тоест, че говори нарочно и иронично.

— О, Боже, колко е невярно всичко това! — възкликна пак госпожа Хохлакова.

— Алексей Фьодорович, но кажете вие! Имам мъчителна нужда да знам какво ще ми кажете вие! — възкликна Катерина Ивановна и изведнъж се обля в сълзи. Альоша стана от дивана.

— Нищо, нищо! — продължи през сълзи тя. — Това е от нервното разстройство, от тази нощ, но с такива двама приятели като вас и брат ви се чувствувам още силна… защото знам… вие двамата никога няма да ме изоставите…

— За нещастие, аз още утре може би ще трябва да замина за Москва и да ви изоставя за дълго… И това, за нещастие, не подлежи на промяна… — изрече внезапно Иван Фьодорович.

— Утре, за Москва! — Цялото лице на Катерина Ивановна изведнъж се разкриви. — Но… но, Боже мой, какво щастие е това! — извика тя мигом със съвсем променен глас и мигом прогони сълзите си, така че от тях не остана и следа. Именно в един миг с нея стана чудна промяна, която безкрайно изуми Альоша; на мястото на разплаканата до преди малко в някакво изстъпление на чувствата си нещастна оскърбена девойка изведнъж се яви жена, която напълно се владееше и дори беше извънредно доволна от нещо, като че ли внезапно зарадвана дори.

— О, щастието не е, че оставам без вас, разбира се, не — сякаш побърза да се поправи тя с мила светска усмивка, — такъв приятел като вас не може да помисли това; аз съм, напротив, много нещастна, че ще се лиша от вас (тя изведнъж се хвърли устремно към Иван Фьодорович и като го улови за двете ръце, стисна ги с горещо чувство); но щастието е там, че лично ще можете да разкажете сега в Москва на леля и на Агаша цялото ми положение, целия ми сегашен ужас, напълно откровено с Агаша и щадейки милата ми леля, както, смятам, ще съумеете да го направите. Не можете да си представите колко бях нещастна вчера и тази сутрин, защото не знаех как ще им напиша това ужасно писмо… защото с писмо никак, в никакъв случай не може да се предаде… А сега ще ми бъде лесно да им пиша, защото вие ще бъдете там, налице, и ще им обясните всичко. О, колко се радвам! Но само за това се радвам, повярвайте ми! Самият вие сте за мен, разбира се, незаменим… Веднага отивам да напиша писмото — свърши тя изведнъж и дори тръгна да излезе от стаята.

— Ами Альоша? Мнението на Алексей Фьодорович, което толкова много искахте да чуете? — извика госпожа Хохлакова. Язвителна и гневна нотка прозвуча в думите й.

— Не съм забравила — спря се изведнъж Катерина Ивановна, — но защо се държите така враждебно към мене в такъв миг, Катерина Осиповна? — с горчив, горещ упрек каза тя. — Каквото казах, аз го потвърждавам. Необходимо ми е неговото мнение, нещо повече: трябва ми неговото решение! Каквото той каже, това ще бъде — ето до каква степен, напротив, жадувам да чуя вашите думи, Алексей Фьодорович… Но какво ви е?

— Никога не съм мислил, просто не мога да си го представя! — внезапно извика Альоша скръбно.

— Кое, кое?

— Той заминава за Москва, а вие възкликнахте, че се радвате — вие нарочно възкликнахте така! А след това веднага започнахте да обяснявате, че не се радвате на това, ами, напротив, съжалявате, че… губите един приятел — но и това нарочно го изиграхте… като в театър, като в комедия го изиграхте!

— В театър? Как!… Какво значи това! — възкликна Катерина Ивановна, дълбоко зачудена, цялата пламна и свъси вежди.

— Но колкото и да го уверявате, че ви е жал за него като за приятел, все пак му повтаряте в очите, че е щастие, дето заминава… — изговори някак вече съвсем задъхан Альоша. Той стоеше прав до масата и не сядаше.

— Но за какво говорите, не разбирам…

— И аз самият не знам… Изведнъж като някакво озарение… Знам, че не е добре, дето го говоря, но все пак ще кажа всичко — продължи Альоша със същия треперещ и пресеклив глас. — Озари ме мисълта, че вие може би изобщо не обичате брат ми Дмитрий… още от самото начало… Пък и Дмитрий може би изобщо не ви обича… от самото начало… а само ви почита… Не знам наистина как се осмелявам да кажа всичко това сега, но трябва някой да каже истината… защото тук никой не иска да я каже…

— Каква истина? — извика Катерина Ивановна и нещо истерично иззвънтя в гласа й.

— Такава — измънка Альоша, сякаш беше полетял от покрива надолу, — повикайте сега Дмитрий — аз ще го намеря, — нека дойде тук и ви вземе ръката, после да вземе ръката на брата Иван и да съедини вашите ръце. Защото вие измъчвате Иван само поради това, че го обичате… а го измъчвате затова, че Дмитрий го обичате насилено… неистински го обичате… защото така сте си внушили…

Альоша спря и млъкна.

— Вие… вие… вие сте един малък юродивец, ето какво сте вие! — отсече изведнъж Катерина Ивановна вече с пребледняло лице и разкривени от злоба устни.

Иван Фьодорович изведнъж се засмя и стана от мястото си. Шапката беше в ръцете му.

— Ти си се излъгал, добри ми Альоша — каза той с такъв израз на лицето, какъвто Альоша никога не беше виждал у него, с израз на някаква младежка искреност и силно, неудържимо откровено чувство, — никога Катерина Ивановна не ме е обичала! Тя през цялото време знаеше, че я обичам, макар че никога не съм й казвал нито дума за моята любов — знаеше, но не ме обичаше. Приятел също не съм й бил никога, нито за един ден: гордата жена не е имала нужда от моето приятелство. Тя ме държеше при себе си за непрекъсната мъст. Тя си отмъщаваше на мене и върху мене за всички оскърбления, които постоянно и всяка минута понасяше през цялото време от Дмитрий, оскърбления още от първата им среща… Защото и самата им първа среща е останала в сърцето и като оскърбление. Такова е нейното сърце! Аз през цялото време само това съм правил, да слушам за нейната любов към него. Сега заминавам, но знайте, Катерина Ивановна, че вие наистина обичате само него. И колкото повече ви наскърбява — все повече и повече. Ето в това именно е вашето изстъпление. Вие го обичате точно такъв, какъвто е, обичате го, защото би обижда. Ако той се поправи, веднага ще го зарежете и съвсем ще го разлюбите. Но той ви е потребен, за да съзерцавате непрекъснато своя подвиг на вярност и за да го упреквате в невярност. И всичко това идва от вашата гордост. О, в това има много принизеност и унижение, но всичко това е от гордост… Аз съм много млад и прекалено много ви обичах. Знам, че не би трябвало да ви говоря така, че би било по-достойно от моя страна просто да си изляза оттук; и за вас нямаше да е толкова оскърбително. Но аз заминавам далече и няма да се върна никога. И това е завинаги… Не искам да остана повече сред тези изстъпления. Впрочем, повече няма какво да говоря, казах всичко… Сбогом, Катерина Ивановна, не бива да ми се сърдите, защото сто пъти повече от вас съм наказан, наказан съм преди всичко с това, че никога няма да ви видя. Сбогом. Не искам вашата ръка. Прекалено съзнателно ме измъчвахте, за да мога в тази минута да ви простя! После ще ви простя, а сега не ми трябва ръката ви.

Den Dank, Dame, begehr ich nicht[7]

прибави той с изкривена усмивка, с което доказа, впрочем съвсем неочаквано, че и той може да чете Шилер толкова, че да го научи наизуст, което Альоша по-рано не би повярвал. Излезе от стаята дори без да се сбогува и с домакинята, госпожа Хохлакова, Альоша плесна с ръце.

— Иване — извика той като зашеметен подире му, — върни се, Иване! Не, не, сега за нищо на света няма да се върне! — възкликна пак в скръбно озарение. — Но аз, аз съм виновен за това, аз започнах пръв! Иван говореше злобно, грозно. Несправедливо и злобно… — Альоша се вайкаше като луд.

Катерина Ивановна изведнъж стана и отиде в другата стая.

— Вие не сте направили нищо, вие действувахте прекрасно, като ангел — бързо и възторжено зашепна госпожа Хохлакова на натъжения Альоша. — Аз ще положа всички усилия Иван Фьодорович да не замине…

Радост сияеше на лицето й за голямо огорчение на Альоша, но изведнъж Катерина Ивановна се върна. В ръцете си държеше две пъстри банкноти[8].

— Имам една голяма молба към вас, Алексей Фьодорович — започна тя, като се обърна направо към Альоша е явно спокоен и тих глас, като че ли наистина нищо не беше станало. — Преди една седмица — да, струва ми се, преди една седмица беше — Дмитрий Фьодорович е извършил една буйна и несправедлива постъпка, много безобразна. Тук има едно лошо място, една кръчма. Там срещнал онзи бивш офицер, онзи щабскапитан, когото вашият баща използувал за някакви свои работи. Дмитрий Фьодорович, кой знае защо, се разсърдил за нещо на този щабскапитан, хванал го за брадата и пред всички го иззел на улицата в този унизителен вид и там още дълго го водил така и казват, че синът на този щабскапитан, едно момче, което учи в тукашното училище, още дете, като видял това, тичал до тях, плачел високо и молел за баща си, обръщал се към всички да го защитят, а те не смеели. Извинете, Алексей Фьодорович, но аз не мога да си спомня без негодуване тази позорна негова постъпка… една от ония постъпки, на които може да се реши само Дмитрий Фьодорович в своя гняв… и в своите страсти! Аз не мога дори да разкажа това, не съм в състояние… Обърквам се. Разпитах за този опозорен човек и научих, че бил много беден. Името му е Снегирьов. Провинил се нещо служебно, уволнили го, не мога да ви кажа точно, и сега със семейството си, с нещастното си семейство от болни деца и жена, побъркана, струва ми се, е изпаднал в страшна сиромашия. Отдавна е тук, в града, с нещо се занимава, бил писар някъде, а сега изведнъж нищо не му плащат. Погледнах ви… тоест помислих — все нещо бъркам думите! — виждате ли, исках да ви помоля, Алексей Фьодорович, предобри ми Алексей Фьодорович, да отидете при него, да намерите предлог, да влезете при тях, при този щабскапитан — о, Боже, как се обърквам! — и деликатно, предпазливо — точно както само вие ще можете да го направите (Альоша изведнъж се изчерви) — да му предадете тази помощ, ето тия двеста рубли. Той сигурно ще ги приеме… тоест ще го склоните да ги приеме… Или не, как да стане това? Вижте, това не е нещо като заплащане, за да се примири, да не се оплаква (защото той, струва ми се, искал да се оплаче), а просто съчувствие, желание да му се помогне; от моя страна, от моя, от годеницата на Дмитрий Фьодорович, а не от него самия… С една дума, вие ще се справите… Аз самата бих отишла, но вие ще го направите много по-добре от мен. Той живее на Озьорна, в къщата на еснафлийката Калмикова… За Бога, Алексей Фьодорович, направете го за мене… а сега… сега съм малко… уморена. Довиждане…

Тя изведнъж така бързо се обърна и се скри отново зад завесата, че Альоша не успя да каже нито дума — а искаше да каже нещо. Искаше да помоли за прошка, да обвини себе си — изобщо да каже нещо, защото сърцето му преливаше и той в никакъв случай не можеше да излезе от стаята така. Но госпожа Хохлакова го хвана за ръката и го изведе. Във вестибюла пак го спря както преди малко.

— Горда е, бори се със себе си, но е добра, прекрасна, великодушна! — възкликна госпожа Хохлакова полушепнешком. — О, как я обичам, особено понякога, и как се радвам сега за всичко! Мили Алексей Фьодорович, вие не знаехте, но знайте, че ние всички, всички — аз, двете й лели, — изобщо всичко, дори Lise — вече цял месец само това желаем и се молим да се раздели с вашия любимец Дмитрий Фьодорович, който не желае да знае за нея и изобщо не я обича, и да се ожени за Иван Фьодорович, образован и чудесен младеж, който я обича най-много от всичко на света. Та ние тук цял заговор сме направили и аз може би не заминавам само заради това…

— Но тя плака, тя пак е оскърбена! — извика Альоша. — Не вярвайте на женски сълзи, Алексей Фьодорович, в това отношение аз винаги съм против жените и на страната на мъжете.

— Мамо, вие го разваляте и погубвате — чу се зад вратата тънкият гласец на Lise.

— Не, аз съм причината за всичко, аз съм ужасно виновен! — повтаряше безутешният Альоша в изблик на мъчителен срам за своята постъпка и дори закрил от срам лицето си с ръце.

— Напротив, вие постъпихте като ангел, като ангел, хиляди пъти съм готова да повторя това.

— Мамо, защо да е постъпил като ангел? — чу се пак гласецът на Lise.

— Като гледах всичко това, изведнъж ми се стори — продължи Альоша, сякаш не беше чул Лиза, — че тя обича Иван, и затова казах тази глупост… какво ще стане сега!

— Но с кого, с кого? — възкликна Lise. Мамо, вие май искате да ме умъртвите. Аз ви питам, вие не ми отговаряте.

В този миг дотича прислужницата:

— На Катерина Ивановна й прилоша… Тя плаче… истерия, мята се.

— Какво има? — закрещя Lise вече с тревожен глас. — Мамо, мамо, аз ще изпадна в истерия, не тя!

— Lise, за Бога не крещи, не ме съсипвай! Ти си още на такава възраст, че не бива да знаеш всичко, което големите знаят, като дойда, ще ти разкажа всичко, което може да ти се съобщи. О, Боже мой! Тичам, тичам… Истерия — това е добър признак, Алексей Фьодорович, превъзходно, че е в истерия. Точно така трябва да бъде. Аз в това отношение винаги съм против жените, против всички тези истерии и женски сълзи. Юлия, тичай да кажеш, че веднага идвам. А че Иван Фьодорович си отиде така, тя си е виновна. Но той няма да замине. Lise, за Бога, не крещи! Ах, да, ти не крещиш, ами аз крещя, прости на майка си, но аз съм във възторг, във възторг, във възторг! А забелязахте ли, Алексей Фьодорович, какъв човек се оказа одеве Иван Фьодорович: каза всичко това и си излезе! Мислех го за някакъв учен, академик, а той неочаквано постъпи толкова пламенно, момчешки, и всичко това така прекрасно, прекрасно, все едно, че бяхте вие… И онова немско стихче го каза точно като вас! Но тичам, тичам. Алексей Фьодорович, бързо вървете за онова поръчение и по-скоро се върнете! Lise, не искаш ли нещо? За Бога, не задържай нито за минутка Алексей Фьодорович, той веднага ще се върне пак при тебе…

Госпожа Хохлакова най-сетне побягна навън. Альоша, преди да излезе, понечи да отвори вратата на Лизината стая.

— В никакъв случай — извика Lise. — Сега вече в никакъв случай! Говорете така, през вратата. За какво сте произведен ангел? Само това искам да знам.

— За една ужасна глупост, Lise! Сбогом!

— Не смейте да си отивате така! — извика Lise.

— Lise, наистина ми е много тежко! Ще се върна веднага, но наистина ми е много, много тежко.

И той бързо излезе.

VI. Изстъпление в малката къщурка

Наистина му беше много тежко, толкова тежко, както рядко му се беше случвало. Изведнъж се обади и „сглупи“ — при това по какъв въпрос: за любовните чувствай „Но какво разбирам аз, какво мога да знам за тези неща! — повтаряше си за стотен път и пак се изчервяваше. — Ох, срамът е нищо, срамът е само наказанието, което ми се пада, лошото е, че сега без съмнение ще стана причина за нови нещастия… А старецът ме изпращаше да примирявам и да сплотявам. Така ли се сплотява?“ На това място изведнъж пак си спомни как им „съедини ръцете“ и пак изпита страшен срам. „Макар че направих всичко това искрено, но занапред трябва да бъда по-умен“ — реши той и дори не се усмихна на решението си.

Поръчката на Катерина Ивановна беше за Озьорна, а брат му Дмитрий живееше тъкмо в тази посока, на една малка уличка близо до Озьорна. Альоша реши да се отбие непременно при него, преди да отиде при щабскапитана, макар да предчувствуваше, че няма да го намери. Той подозираше, че брат му може би нарочно ще се крие сега от него — но трябваше да го намери на всяка цена. А времето минаваше: мисълта за стареца, който си отиваше, нито за минута, нито за секунда не беше го напуснала от часа, когато бе излязъл от манастира.

В поръчението на Катерина Ивановна му направи впечатление нещо, което го заинтересува извънредно много: когато Катерина Ивановна спомена за малкото момче, ученика, сина на този щабскапитан, което подтичвало до баща си и плачело на глас — още тогава на Альоша му мина през ум, че това момче сигурно е същият ученик, който одеве му ухапа пръста, когато той, Альоша, го разпитваше с какво го е обидил. Сега вече Альоша беше почти сигурен в това, без още да знае защо. По такъв начин, увличайки се в странични мисли, той се поразведри и реши да не „мисли“ сега за „белята“, която беше направил, да не се измъчва от разкаяние, а да върши нещо, пък каквото ще има да става нататък, да става. Тази мисъл окончателно го ободри. И като свърна в малката уличка към брат си Дмитрий, усетил глад, той извади от джоба си хлебчето, което беше взел от баща си, и го изяде вървешком. Това подкрепи силите му.

Дмитрий не си беше в къщи. Хазаите на малката къщичка — старецът дърводелец, синът му и бабичката му — изгледаха дори мнително Альоша. „От три дни не се е прибирал, може и да е заминал нанякъде“ — отговори старецът на настойчивите въпроси на Альоша. Альоша разбра, че му отговаря по инструкция. На въпроса му: „Дали не е у Грушенка и не се ли крие пак при Фома“ (Альоша нарочно си послужи с тези откровености), домакините го погледнаха дори уплашено. „Изглежда, го обичат, държат неговата страна — помисли Альоша, — това е хубаво.“

Най-сетне той намери на улица Озьорна къщата на еснафлийката Калмикова, стара съборетина, килната на една страна, само с три прозореца към улицата, с мръсен двор, насред който самотно стоеше една крава. От двора се влизаше в едно коридорче; отляво живееше старата хазайка с дъщеря си, бабичка, и двете май глухи. На неговия въпрос за щабскапитана, повторен няколко пъти, едната от тях разбра най-накрая, че пита за квартирантите, и посочи с пръст една врата от другата страна на коридора, откъм главната част на къщурката. Квартирата на щабскапитана се оказа нищо и никаква стаичка. Альоша хвана желязната скоба, за да отвори вратата, но изведнъж необикновената тишина зад вратата го порази. Той знаеше обаче от думите на Катерина Ивановна, че щабскапитанът в оставка е семеен човек: „Или спят всички, или може би са чули, че идвам, и чакат да отворя; по-добре пак да почукам.“ И той почука. Обадиха се, но не веднага, а може би подир десетина секунди.

— Кой е? — извика един висок и много сърдит глас.

Тогава Альоша отвори вратата и прекрачи прага. Той се намери в една стая, макар и доста широка, но извънредно претъпкана с хора и всякакви домашни вещи. Отляво имаше голяма руска печка. От печката до левия прозорец през цялата стая беше вързано въже, на което висяха разни дрипи. До двете стени отляво и отдясно имаше по едно легло, застлано с плетено одеяло. На едното от тях, лявото, бяха сложени една върху друга четири басмени възглавници, коя от коя по-малки. А на другото легло вдясно имаше само една много малка възглавничка. По-нататък, в ъгъла с иконите, имаше малко място, заградено със завеска или чаршаф, също метнат на въже, опънато през ъгъла. Зад тая завеска встрани също се забелязваше едно легло, направено от миндер и стол, сложен до него. Една проста дървена четвъртита селска маса беше дръпната от ъгъла с иконите към средното прозорче. И трите прозореца, всеки с по четири малки зеленикави плесенясали стъкла, бяха много мътни и всички затворени, така че в стаята беше доста задушно и не особено светло. На масата имаше тиганче с остатъци от пържени яйца на очи, един нахапан къшей хляб и едно стъкло с последни остатъци от земните блага само на дънцето. До лявото легло на един стол седеше жена, която приличаше на дама и беше облечена с басмена рокля. Тя беше много мършава в лицето, възжълта, извънредно хлътналите й бузи говореха от пръв поглед за болезненото й състояние. Но най-много го порази погледът на клетата дама — поглед страшно въпросителен и в същото време ужасно надменен. И до момента, в който тази дама не се обади и докато Альоша се разправяше с домакина, тя все тъй надменно и въпросително местеше големите си кафяви очи от единия към другия. До тази дама, пред левия прозорец, стоеше младо момиче, с доста грозно лице, с червеникава рядка коса, бедно, макар и доста чисто облечено. То оглеждаше с погнуса влезлия Альоша. Вдясно, до леглото, седеше още едно женско същество. То беше много жалко създание, пак младо момиче, на около двадесет години, но гърбаво и безного, с парализирани, както му казаха после, нозе. Патериците му стояха до него в ъгъла между леглото и стената. Забележително красивите и добри очи на това нещастно момиче гледаха Альоша с някаква спокойна кротост. При масата, довършвайки пържените яйца, седеше един господин на около четиридесет и пет години, не много висок, слаб, с хилаво телосложение, червенокос, с ръждива рядка брадичка, подобна на раздърпан бански сюнгер. (Това сравнение и особено думата „сюнгер“, кой знае защо още от пръв поглед му минаха светкавично през ума, той по-късно си спомни това.) Очевидно същият този господин беше извикал отвътре: „Кой е?“, тъй като друг мъж в стаята нямаше. Но когато Альоша влезе, той просто скочи от пейката, на която седеше пред масата, обърса се набързо с една съдрана салфетка и полетя към Альоша.

— Калугер, за манастира проси, намерил къде да дойде! — изговори в това време високо момичето, което стоеше в левия ъгъл. Но господинът, който се метна към Альоша, веднага се обърна на пети към нея и каза с развълнуван, някак пресеклив глас:

— Не, Варвара Николаевна, не е от тях, не познахте! Позволете да попитам на свой ред — обърна се изведнъж пак към Альоша, — какво ви е накарало да посетите… тези недра?

Альоша го гледаше внимателно, той за пръв път виждаше този човек. Имаше в него нещо нескопосно, прибързано и нервно. Макар явно току-що да беше пил, но не беше пиян. Лицето му изразяваше някаква крайна безочливост и в същото време — колкото и да е странно — явен страх. Той приличаше на човек, който дълго време се е подчинявал и много нещо е понесъл, но който е способен изведнъж да скочи и да поиска правата си. Или още по-точно — на човек, който ужасно иска да ви удари, но който ужасно се бои, че вие ще го ударите. В думите му и в интонацията на доста пискливия му глас се долавяше някакъв юродивски хумор, ту зъл, ту плах, който не издържаше докрай и глъхнеше. Въпроса за „недрата“ зададе някак цял разтреперан, с опулени очи, и с един скок се озова толкова близо до Альоша, че той машинално отстъпи крачка назад. Този господин беше облечен в някаква тъмна, доста жалка платнена горна дреха с кръпки и петна. Панталонът му беше някак прекалено светъл, от тези, дето никой вече отдавна не ги носи, кариран и от някакъв много тънък плат, измачкан, долу и заради това целият някак повдигнат нагоре, като че ли му беше окъсял като на дете.

— Аз… аз съм Алексей Карамазов… — започна Альоша.

— Отлично успях да разбера — сряза го господинът веднага, като даде да се разбере, че и без това му е известно кой е. — Аз пък съм щабскапитан Снегирьов, на свой ред: но все пак желателно ми е да зная какво именно ви е накарало…

— Просто така минавах. В същност бих искал да ви кажа от свое име няколко думи… Стига да позволите…

— В такъв случай ето ви стол, благоволете да заемете мястото си. В древните комедии така се е казвало: „Благоволете да си заемете мястото“… — И с бърз жест щабскапитанът взе празния стол (прост селски стол, целият дървен и нетапициран), и го постави почти насред стаята; след туй взе друг също такъв стол за себе си, седна срещу Альоша, пак точно насреща му и така, че коленете им почти се допираха.

— Николай Илич Снегирьов, бивш щабскапитан от руската пехота, макар и посрамен поради своите пороци, но все пак щабскапитан. По-скоро би трябвало да кажа щабскапитан Словоерсов, а не Снегирьов, защото от втората половина от живота си почнах да говоря със словоерси.[9] Словоерсите се придобиват, когато човек изпадне в унижение.

— Точно така — усмихна се Альоша, — само че неволно ли се придобиват, или нарочно?

— Бог е свидетел, неволно. Никога не съм говорил, цял живот не съм говорил със словоерси, внезапно паднах и станах със словоерсите. Това е нещо свише. Виждам, че се интересувате от съвременни въпроси. С какво обаче съм възбудил вашето любопитство, защото живея в обстановка, невъзможна за гостоприемство.

— Аз дойдох… по онази същата работа…

— По онази същата работа? — прекъсна го нетърпеливо щабскапитанът.

— По повод онази ваша среща с моя брат Дмитрий Фьодорович — неволно изтърси Альоша.

— Каква среща? А, онази ли! Значи, относно сюнгера, банския сюнгер? — И той изведнъж така се доближи, че този път не можа да не си удари коленете в Альоша. Устните му някак особено се опънаха на конец.

— Какъв сюнгер? — измърмори Альоша.

— Дошъл е да ти се оплаква от мене, тате — извика иззад завесата в ъгъла познатият вече на Альоша гласец на одевешното момче. — Аз одеве му ухапах пръста!

Завеската се дръпна и Альоша видя одевешния си неприятел в ъгъла под иконите, на леглото, което беше нагласено от миндера и стола. Момчето лежеше, покрито с палтенцето си и едно старо юрганче. Изглеждаше болно и ако се съди по пламналите му очи, имаше треска. То гледаше сега Альоша безстрашно, не както по-рано. „У дома съм си сега, не можеш ме докопа.“

— Какъв пръст си ухапал? — надигна се от стола щабскапитанът. — Вас ли ви ухапа по пръста?

— Да, мене. Одеве се биеше на улицата срещу една група момчета с камъни; нападаха го шестима, а той беше сам. Аз отидох при него, а той хвърли камък и по мене, след това още един, по главата. Попитах какво съм му направил. Той изведнъж се хвърли към мен и ме ухапа по пръста, и аз не знам защо.

— Ей сега ще го пребия! На секундата ще го пребия. — И щабскапитанът вече сериозно скочи от стола.

— Но аз не се оплаквам, само ви разказах… Не съм искал да го биете. Освен това, струва ми се, сега е болен…

— А вие помислихте, че ще го бия ли? Че ще взема да набия Илюшечка пред вас, за ваше пълно удовлетворение? Май много искате — изрече щабскапитанът, като се обърна изведнъж към Алексей с такъв жест, като че ли щеше да му се нахвърли. — Съжалявам, господине, за вашето пръстенце, но не искате ли, преди да бия Илюшенка, веднага, пред очите ви, за ваше справедливо удовлетворение да си клъцна с ей този нож четирите пръста? Четири пръста, смятам, ще ви стигнат, да си наситите жаждата за отмъщение, няма да искате и петия?… — Той внезапно спря, сякаш се задушаваше. Всяко мускулче на лицето му трепереше, подскачаше, той гледаше извънредно предизвикателно. Сякаш не беше на себе си.

— Сега май всичко разбрах — тихо и тъжно отговори Альоша, като продължаваше да седи на стола си. — Значи, вашето момче е добро момче, обича баща си и се е нахвърлило върху мен, защото съм брат на онзи, който ви е обидил… Сега разбирам — повтори той замислен. — Но моят брат Дмитрий Фьодорович се разкайва за постъпката си, аз знам, и ако имаше възможност да дойде при вас или по-право да се види с вас на същото онова място, щеше да ви поиска прошка пред всички… ако пожелаете.

— Значи, отскубва ми брадичката и после ми се извинява… Дето се вика, свършил си работата и дал удовлетворение. Така ли?

— О, не, напротив, той ще направи всичко, което поискате и както поискате!

— Така че, ако аз поискам негова светлост да коленичи пред мене в същата онази кръчма — „Столичен град“ се казва — или на площада, значи, ще го направи?

— Да, дори ще коленичи.

— Убихте ме. Просълзихте ме и ме убихте. Много съм склонен към чувствителност. Позволете прочие да ви се представя докрай: моето семейство, двете ми дъщери и моят син — това е моето пилило, моля. Когато умра, кой ще ги възлюби? А докато съм жив, кой освен тях ще обича мене, нищожничкия? Велико нещо е наредил Господ за всеки човек като мене. Защото трябва и човек като мене поне някой да може да го възлюби.

— Ах, това е абсолютна истина! — възкликна Альоша.

— Но стига най-сетне с тия палячовщини; дойде някой си глупак, а вие ни позорите! — извика неочаквано момичето, което беше до прозореца, като се обърна към баща си с изписани на лицето погнуса и презрение.

— Почакайте малко, Варвара Николаевна, позволете да довърша в тази насока — викна й баща й, макар и с повелителен тон, но я гледаше твърде одобрително. — Такъв си ни е характерът — обърна се пак към Альоша.

И нищо в цялата природа[10]

не щя той да благослови.

Тоест би трябвало да се каже в женски род: „не щя тя да благослови“. Но сега позволете ми да ви представя и моята съпруга: това е Арина Петровна, дама без крака, четирийсет и три годишна, нозете й ходят, но малко. От простолюдието. Арина Петровна, отпуснете си малко лицето: това е Алексей Фьодорович Карамазов. Станете, Алексей Фьодорович — той го хвана за ръката и със сила, каквато не можеше и да се очаква от него, изведнъж го изправи. — Представяте се на дама, трябва да станете… Не онзи Карамазов, майко, който… хм, и тъй нататък, а брат му, известен със смирените си добродетели. Позволете, Арина Петровна, позволете, майко, позволете да ви целуна предварително ръчицата.

И той почтително, дори нежно целуна ръка на жена си. Момичето, което беше до прозореца, с негодуване даде гръб на тази сцена, а надменното въпросително лице на съпругата внезапно изрази неочаквана любезност.

— Здравейте, седнете, господин Черномазов[11] — рече тя.

— Карамазов, майко, Карамазов (ние сме си прости хора) — пошепна той пак.

— Е, Карамазов или как беше, аз пък все Черномазов… Седнете де и защо ви накара да станете? Дама без крака, каза той, аз крака имам, ами са се подули като диреци, пък самата аз съм станала кожа и кости. По-рано каква дебела бях, а сега като да съм глътнала игла…

— Ние сме си прости хора, прости — подсказа още веднъж капитанът.

— Татко, ах, татко! — заговори изведнъж гърбавото момиче, което досега мълчеше на своя стол, и внезапно закри очи с кърпичка.

— Шут! — тръсна момичето до прозореца.

— Виждате какво ново при нас! — разпери ръце майката и посочи дъщерите. — Като облаци; ще минат облаците и пак си знаем нашето. По-рано, когато бяхме военни, много такива гости ни идваха… Аз, драги, от това не правя въпрос. Кой когото обича, нека си го обича. Дяконицата дохожда тогава и разправя: „Александър Андреевич е човек е превъзходна душа, а Настася, вика, Петровна е изчадие на ада!“ — „Е, викам й, кой когото си обожава, това е, а ти си малка фъшкия, ама белялия“. — „А тебе, казва тя, човек трябва да те държи под чехъл.“ — „Ах ти, черна циганко, й викам, кого си дошла да учиш ти?“ — „Аз, казва, пускам да влезе чист въздух, а ти нечист.“ — „Я попитай, й отговарям аз, всички господа офицери дали е чист въздухът тук, или друг някакъв?“ И така ми тежи още оттогава на душата, че оня ден, както си седя ей тук като сега, гледам, влиза същият, онзи генерал, който на Света неделя идва тука. „Е — казвам му, — ваше превъзходителство, може ли една благородна дама да пуща вътре свободен въздух?“ — „Да — отговаря, — би трябвало да отворите едно прозорче или вратата, защото у вас въздухът е спарен.“ И всички така! Какво са се заяли с моя въздух? Мъртвите още по-лошо миришат. „Аз казвам, не ви развалям въздуха, ще си поръчвам обуща и ще се махна.“ Милички, гълъбчета мои, недейте осъжда майка си! Николай Илич, миличък, какво не ти угодих, само Илюшечка си имам, дето ще си дойде от училище и ме обича. Вчера ми донесе една ябълка. Простете, милички, простете, гълъбчета, родната си майка, простете ми, съвсем самотна останах, пък и защо ли моят въздух ви стана противен?

И горката изведнъж се разрида, сълзи рукнаха от очите й. Щабскапитанът устремно се хвърли към нея.

— Мамичко, мамичко, миличка, стига, стига! Не си самотна ти! Всички те обичат, всички те обожават! — И той почна пак да целува двете й ръце и нежно да я гали по лицето с длани; сетне грабна салфетката и започна да изтрива сълзите от лицето й. На Альоша дори му се стори, че и в неговите очи блеснаха сълзи. — Е, видяхте ли? Чухте ли? — някак изведнъж яростно се обърна той към него, като сочеше с ръка нещастната малоумна.

— Виждам и чувам. — измънка Альоша.

— Татко, татко! Как можеш с него… Остави го, татко! — извика внезапно момчето, като се повдигна на леглото и погледна баща си с пламнали очи.

— Стига най-сетне с тия ваши палячовщини, стига сте показвали глупавите си фокуси, от които никога никаква полза няма… — вече съвсем озлобена извика пак от същия ъгъл Варвара Николаевна и чак тропна с крак.

— Съвсем справедливо се ядосвате този път, Варвара Николаевна, и аз веднага ще ви удовлетворя. Хайде, турнете си шапчицата, Алексей Фьодорович, и аз ще си взема каскета — и да вървим. Трябва да ви кажа нещо сериозно, само че вън от тези стени. Ей тази девойка, която седи там, тя е моята дъщеря Нина Николаевна, забравих да ви я представя — ангел Божи в плът… прелетял при смъртните… ако само можете да го разберете…

— Цял се тресе като припадничав — продължаваше дз негодува Варвара Николаевна.

— А пък тази, дето сега ми тропа с крак и ме нарече одеве шут — и тя също е ангел Божи в плът и справедливо ме нарича така. Хайде, да вървим. Алексей Фьодорович да се оправим…

И като хвана Альоша за ръка, той го изведе от стаята право на улицата.

VII. И на чист въздух

— Въздухът е чист, а пък в моя дворец наистина е задушно, във всякакъв смисъл дори. Да се разходим пешком, уважаеми господине. Много бих искал да ви заинтригувам.

— И аз имам с вас една извънредно важна работа… — обади се Альоша. — Само че не знам как да започна.

— Как няма да позная, че имате работа с мене! Без работа никога нямаше да се веснете у нас. Или наистина сте дошли само да се оплачете от детето? Но това е невъзможно. Става дума за момчето: аз там не можех да ви обясня всичко, а сега тук ще ви опиша таз сцена. Видите ли, моят сюнгер беше по-гъст само до преди една седмица — за брадичката си говоря; защото таз брадичка я нарекоха сюнгер, учениците главно. Та тогава вашият брат, Дмитрий Фьодорович, ме беше хванал за брадата и ме дърпаше, та ме измъкна от кръчмата на площада; там тъкмо тогаз учениците излизаха от училище, а с тях и Илюшка. Като ме видя в този вид, спусна се към мене: „Татко, вика, татко!“ Хваща се за мене, прегръща ме, иска да ме изтръгне, крещи на моя нападател: „Пуснете го, пуснете го, той е моят татко, татко ми, простете му“ — точно така викаше: „Простете му“, и го хвана с ръчички и него и почна неговата ръка, същата ръка да целува… Помня какво му беше личицето в тази минута, не съм го забравил и няма да го забравя!…

— Кълна ви се — извика Альоша, — брат ми най-искрено, изцяло ще ви изрази разкаянието си, дори ще падне пред вас на колене на същия този площад… Аз ще го накарам, иначе не ми е брат!

— Аха, значи, това е само проект. Не направо от него, а само от вашето благородно и горещо сърце произлиза. Така кажете. Не, в такъв случай позволете ми и за височайшето рицарство и офицерско благородство на вашия брат да ви доразкажа, щом той тогава го демонстрира. Спря да ме влачи за сюнгера, пусна ме, значи, на свобода: „Ти, вика, си офицер и аз съм офицер — ако можеш да намериш секундант някой порядъчен човек, изпрати го — ще ти дам удовлетворение, макар че си мерзавец!“ Така ми каза. Наистина рицарски дух! Отидохме си тогава с Илюша, а родословната фамилна картина навеки се е отпечатала в душевната памет на Илюша. Не, къде ти, можем ли ние да останем дворяни? Пък и разсъдете сам, нали имахте честта преди малко да посетите моите палати — какво видяхте там? Три дами, едната без нозе и слабоумна, другата без нозе и гърбава, а третата с нозе, но пък прекалено умна, курсистка, пак иска да върви в Петербург, там по бреговете на Нева да търси правата на руската жена. За Илюша не говоря, още е на девет години и сам-самичък като кукувица, защото да умра аз — какво ще стане с всички тия недра, ви питам? А щом е така, ако го извикам на дуел, той веднага ще ме убие, и тогава? Какво ще стане с всички тях тогава? Ами още по-зле, ако не ме убие, а само ме осакати: не мога да работя, а гърлото все пак ми остава, кой ще нахрани тогава моето гърло, кой ще ги нахрани всички тях? Или Илюша вместо на училище да го изпращам всеки ден да проси милостиня? Та това значи за мен да го извикам на дуел — глупава дума и нищо повече.

— Той ще ви иска прошка, насред площада ще ви се поклони доземи — извика пак Альоша с пламнал поглед.

— Исках да го дам под съд — продължи щабскапитанът, — но разгърнете нашия кодекс и вижте, голямо удовлетворение ли ще получа от провинилия се в лична обида? А пък не щеш ли, Аграфена Александровна ме вика и ми крещи: „Да не си и посмял дори! Ако го дадеш под съд, ще направя така, та пред цял свят да стане явно, че те е бил заради собственото ти мошеничество, тогава самия тебе ще те завлекат в съда.“ А един Господ вижда защо става това мошеничество и по чия заповед действувах като дребна душа — не беше ли по разпореждане на самата нея и на Фьодор Павлович? „И на всичкото отгоре, продължава тя, ще те изпъдя навеки и повече нищо няма да спечелиш от мене. И на моя търговец ще кажа (тя така го нарича стареца — «моя търговец»), и той да те изгони.“ Е, мисля си: ако и търговецът ме изгони, тогава какво ще стане, от кого ще изкарам нещо? Защото само те двамата са ми останали, понеже вашият татко Фьодор Павлович не само престана да ми доверява, поради една друга причина, но на туй отгоре взел и моите разписки и иска да ме мъкне по съдилища. Вследствие на всичко това повече не гъкнах, и вие видяхте недрата. Но сега позволете да попитам: много ли ви ухапа пръста одеве Илюша? В моите палати не посмях да вляза пред него в тия подробности.

— Да, много, и беше много ядосан. Отмъстил си е на мен, като Карамазов, заради вас, това ми е ясно сега. Но да бяхте видели как се биеше с камъни с другите ученици! Това е много опасно, те могат да го убият, деца са, глупави, камъкът хвърчи и може да пробие главата на човека.

— Наистина днес са го ударили с камък — не в главата, но в гърдите, малко над сърцето, стана му синина, дойде си, плаче, охка и ето, разболя се.

— И знаете ли, той там пръв нападаше всички, беше се озлобил заради вас, те казват, че преди наръгал едно момче, Красоткин, с ножче в бедрото…

— Чух и това, опасно става: Красоткин е тукашен чиновник, може да си имаме главоболия…

— Аз бих ви посъветвал — продължи с жар Альоша — известно време изобщо да не го пращате на училище, докато се успокои… и му мине гневът…

— Гняв, да! — подзе щабскапитанът. — Именно гняв! Такова малко същество, а голям гняв. Вие не знаете всичко това. Позволете ми да ви обясня тази история по-специално. Работата е там, че след това събитие всички ученици в училището почнали да му викат Сюнгера. Децата в училище са безмилостни: поотделно са ангели Божи, а заедно, особено в училището, много често са безмилостни. Почнали да го дразнят, а у Илюша се надигнал благородният дух. Някое обикновено момче, слаб син, би се примирил, би се срамувал заради баща си, а този сам против всички се възбунтувал заради баща си. Заради баща си и за истината, за правдата. Защото какво му е било тогава, когато целуваше ръцете на вашия брат и му викаше: „Простете на татко, простете на татко“ — това един Господ знае и аз. Такива са нашите деца — тоест не вашите, ами нашите, дечицата на презрените, на благородните бедняци, научават правдата на земята още от деветгодишна възраст. Богатите къде ти: те цял живот не могат да достигнат такива дълбини, а моят Илюшка в същата оная минута на площада, когато му целуваше ръцете, в същата минута разбра цялата истина. Влезе в него тая истина и го смаза завинаги — изрече щабскапитанът разпалено и като че ли пак в изстъпление, като блъсна с десния юмрук лявата си длан, сякаш искаше да покаже как е смазала „истината“ неговия Илюша. — Същия ден го втресе, цяла нощ бълнува. През целия този ден почти не говори с мене, дори повечето мълчеше, само че го забелязах: гледа ме, гледа ме от ъгъла, и все се извръща към прозореца и се преструва, че уж си учи уроците, а аз виждам, че не са му те в ума. На другия ден се напих и много работи не помня, какво да се прави, от скръб. Майка му, и тя тогава взе да плаче — майка му много я обичам, — е, и аз от мъка се насмуках с последните си пари. Вие, господине, недейте ме презира: у нас, в Русия, пияните хора са най-добрите. Най-добрите хора у нас са най-пияни. Лежа си така и на Илюша този ден не му обърнах много внимание — а то именно този ден момчетата го взели на подбив в училището още от утринта. „Ей, Сюнгер — викат му, — баща ти го измъкнали от кръчмата за сюнгера, а ти си тичал до него и си молил за прошка.“ На третия ден се върна пак от училище, но гледам го, пребледнял, не прилича на себе си. Какво ти е, казвам. Мълчи. Е, нямаше как там, в нашите палати, да говорим, защото веднага майка му и момичетата ще вземат участие — момичетата при това всичко вече научили, дори още първия ден. Варвара Николаевна започна да ръмжи: „Шутове, палячовци, можете ли вие нещо умно да направите?“ — „Тъй вярно, казвам, Варвара Николаевна, можем ли ние нещо умно да направим?“ Този път с това се измъкнах. А надвечер изведох детето да се поразходим. Ние с него, трябва да ви кажа, всяка вечер и преди излизахме на разходка, точно по същия път, по който вървим сега е вас, от нашата порта до оня голям камък, дето е там сам-самин на пътя до плета и отдето започват градските ливади: място пустинно и прекрасно. Вървим ние с Илюша, ръчичката му в моята ръка, както винаги; той има мъничка ръчичка, пръстенцата му тънички и студенички — зер той ми е с болни гърдички. „Тате, казва, тате!“ — „Какво?“ — казвам му; гледам, очичките му искрят. „Тате, какво те направи той тогава, тате!“ — „Какво да се прави, Илюша“ — казвам. „Недей се помирява с него, тате, недей. Учениците казват, че ти бил дал десет рубли за това.“ — „Не — казвам, — Илюша, аз пари от него няма да взема сега за нищо на света.“ Тогава той се разтрепери цял, хвана ръката ми с двете си ръчички и почна да я целува. „Тате, казва, тате, извикай го на дуел, в училището ме подиграват, че си бил страхливец и няма да го повикаш на дуел, а ще вземеш от него десетте рубли.“ — „На дуел, Илюша, не мога да го извикам“ отговорих му и му излагам накратко всичко, което и на вас изложих сега по този въпрос. Той ме изслуша. „Татко, казва, татко, все пак недей се помирява с него: аз ще порасна, ще го повикам на дуел и ще го убия!“ А очичките му искрят и горят. Е, все пак съм и баща, трябва да му кажа справедлива дума. „Грехота е — казвам му аз — да се убива, макар и на дуел.“ — „Татко, казва, татко, аз ще го надвия, когато стана голям, ще му перна сабята, ще се хвърля върху него, ще го надвия, ще замахна със сабята и ще му кажа: мога сега да те убия, но ти прощавам, ето!“ Виждате ли, виждате ли, господине, какво процесче е станало в главичката му през тия два дни, денонощно е мислил именно за това отмъщение със сабята и нощем, види се, все за това е бълнувал. Само че започна да се връща от училище пребит, всичко това научих завчера и вие сте прав; повече няма да го пращам в това училище. Научавам се, че излизал сам срещу целия клас и сам предизвиквал всички, озлобил се е и сърцето му се е запалило — тогава вече се уплаших за него. Пак излизаме да се разходим. „Тате, пита, тате, нали богатите са най-силните на света?“ — „Да, казвам, Илюша, няма на света по-силен от богатия.“ — „Тате, казва, аз ще стана богат, ще стана офицер и ще победя всички, царят ще ме награди, ще се върна тук и тогава никой няма да посмее…“ След туй помълча малко и казва — а устничките му все потрепват: „Тате, казва, колко е лош нашият град, тате!“ — „Да, казвам, Илюшка, не е много свестен нашият град.“ — „Тате, да се преселим в друг град, в някой хубав град, казва, където не ни познават.“ — „Ще се преселим, казвам, ще се преселим, Илюша — само пари да посъбера.“ Зарадвах се на случая да го отвлека от тези тъмни мисли и започнахме да мечтаем как ще се преселим в друг град, ще си купим конче и каручка. Ще качим маминка и сестрите на каручката, ще ги загърнем, а ние ще тръгнем пеша до каручката, понякога ще качвам и тебе, а аз ще вървя отстрани, защото ще трябва да си щадим кончето, не бива да се качваме всички, и така ще заминем. Той се възхити от това и най-вече, че ще си имаме наше конче и той ще замине с него. А знае се, че руското момче направо се ражда заедно с кончето. Дълго си бъбрихме така, слава Богу, мисля си, развлякох го, утеших го. Това беше онази вечер, а снощи друго излезе. Сутринта пак отиде на това училище, но се върна мрачен, много мрачен. Вечерта го взех за ръчица, изведох го на разходка, той мълчи, не приказва. Излезе вятър, слънцето се скри, повя на есен, а почна и да се здрачава — ние вървим, и на двама ни е тъжно. „Е, момчето ми, казвам му, как ще се приготвим с тебе за път?“ Искам пак да го насоча към вчерашния разговор. Мълчи. Само пръстенцата му усещам, че потрепериха в ръката ми. „Е, мисля си, лошо, има нещо ново.“ Стигнахме както сега до същия тоя камък, седнах аз на камъка, а в небесата сума хвърчила пуснати, фучат, плющят, към тридесетина хвърчила се виждат. Зер сега е сезонът на хвърчилата. „Е, казвам, Илюша, време е и ние да пуснем ланското хвърчило. Аз ще го поправя, къде си го прибрал?“ Мълчи моето момче, гледа настрана, обърнало ми гръб. И току изведнъж духна вятър, вдигна се прах… Че като ми се хвърли изведнъж на шията, прегърна ме с ръчички и ме стисна. Знаете ли, когато децата са мълчаливи и горди и дълго време таят сълзите у себе си, пък изведнъж не издържат, като им дойде голяма скръб, тогава сълзите им потичат не, а направо бликват като порой. С такива топли сълзи ми измокри цялото лице. Ридае чак истерично, почна да трепери и да се гуши в мен, а аз седя на камъка… „Татенце, вика, татенце, мило татенце, как те унизи той!“ Тогава заплаках и аз, седим двамата и треперим прегърнати. „Татенце, казва, татенце!“ — „Илюша — казвам му, — Илюшечка!“ Никой не ни видя тогава, само Бог ни видя, дано ми го запише във формуляра. Благодарете на вашия брат, Алексей Фьодорович. Не, аз моето дете за ваше удоволствие няма да го бия!

Той завърши пак с предишното си злобно и юродивско извъртане. Альоша почувствува обаче, че вече му има доверие и че ако на негово място беше друг, нямаше да седне да „разговаря“ с него така и нямаше да му съобщи онова, което сега му съобщи. Това обнадежди Альоша, чиято душа трепереше от сълзи.

— Ах, как бих искал да се помиря с вашето момче! — възкликна топ. — Ако можехте да го направите…

— Точно така — измърмори щабскапитанът.

— Но сега нещо съвсем друго, съвсем друго, слушайте — продължи да възклицава Альоша, — слушайте! Имам едно поръчение за вас: същият този мой брат, този Дмитрий, оскърби и своята годеница, една много благородна девойка, за която сигурно сте чували. Аз имам право да ви открия, че е оскърбена, дори съм длъжен да го направя, защото тя като научи за нанесената ви обида и разбра всичко за нещастното ви положение, ми поръча сега… одеве… да ви донеса тази помощ от нея… но само от нея, не от Дмитрий, който я изостави, не и от мене, неговия брат, и от никой друг, а от нея, само от нея! Тя ви моли да приемете пейката помощ… вие двамата сте обидени от един и същи човек… Тя си спомнила за вас чак когато понесла от него същата обида (поради обидата), каквато и вие от него! Това значи, че сестрата се притичва на помощ на брата… Тя ми поръча именно да ви придумам да приемете от нея тези двеста рубли като от сестра. Никой няма да научи за това, никакви несправедливи клюки няма да има… ето тези двеста рубли и заклевам ви, трябва да ги приемете, иначе… иначе ще рече, че всички трябва да бъдат врагове помежду си на този свят! Но има на света и братя, нали… Вие сте благородна душа… трябва да разберете това, трябва!…

И Альоша му подаде двете новички пъстри банкноти от по сто рубли. Двамата стояха тъкмо до големия камък пред стобора и наоколо нямаше никой. Банкнотите направиха на щабскапитана, изглежда, страшно впечатление: той потръпна, но най-напред като че ли само от учудване, нищо подобно и през ум не му беше минавало и такъв изход изобщо не беше очаквал. Помощ от някого, и при това тъй значителна, не беше и сънувал дори. Той взе банкнотите и около една минута почти не беше в състояние дори да отговори, нещо съвсем ново пробягна по лицето му.

— Това за мене, за мене, толкова пари, двеста рубли! Господи Боже! Та аз от четири години не съм виждал толкова пари, Господи! И казва, че ми е сестра… но истина ли е това, истина ли е?

— Кълна ви се, че всичко, което ви казах, е истина! — извика Альоша.

Щабскапитанът се изчерви.

— Слушайте, гълъбче мое, слушайте, ако ги приема, нали няма да съм подлец? Във вашите очи, Алексей Фьодорович, нали няма, няма да съм подлец? Не, Алексей Фьодорович, изслушайте ме, изслушайте ме — бързаше той, като всяка минута докосваше Альоша с двете си ръце, — вие ме придумвате да приема, защото ми ги изпраща „сестра“, но вътре в себе си няма ли да почувствувате към мене презрение, ако ги приема, а?

— Но не, разбира се, не! Кълна се в спасението на душата си, че не! И никой няма да научи това никога, само ние: аз, вие и тя, и още една дама, нейна голяма приятелка…

— Каква ти дама! Слушайте, Алексей Фьодорович, изслушайте ме, защото сега е дошла минутата, когато трябва да ме изслушате, защото вие дори не можете да разберете какво значат за мене тези двеста рубли — продължи бедният човек, като постепенно изпадаше в някакъв объркан, почти налудничав възторг. Той изглеждаше съвсем слисан, говореше извънредно бързо, сякаш се боеше, че няма да успее да каже всичко. — Освен дето са честно получени, от една толкова уважавана и свята „сестра“, знаете ли, че сега и нашето майче, и Ниночка, моя, гърбавичък ангел, щерка ми, ще мога да ги лекувам? Идва доктор Херценщубе и от добро сърце ги преглежда и двете цял час. „Не разбирам, казва, нищо“, обаче една минерална вода, която имало в тукашната аптека (той я предписа), щяла да й бъде от полза, предписа също лекарства за бани за краката. Минералната вода струва тридесет копейки, но трябва да се изпият някъде към четиридесет кани. Та взех рецептата и я сложих на полицата под иконите и там си остана. А за Ниночка предписа да я къпем в някакъв разтвор, топли бани, и то всекидневно, сутрин и вечер, но къде можем ние да проведем такова лечение у дома, в нашия дворец без прислуга, без помощ, без съдини и без вода? А Ниночка цялата е схваната от ревматизъм, още не съм ви го казвал, нощем я боли цялата дясна страна, измъчва се и, вярвате ли, този ангел Божи се крепи, за да не ни тревожи, не стене, за да не ни събуди. Ядем, каквото се случи, каквото ни падне и тя ще вземе най-мизерния залък, дето е само за кучета. „Не заслужавам, иска да каже, този залък, аз ви го отнемам, само съм ви бреме.“ Ето какво иска да изрази, нейният ангелски поглед. Ние й помагаме, а на нея й тежи: „Не заслужавам, не заслужавам, недостойна съм аз, безполезна саката“ — а как да не заслужава, след като за: всички нас с ангелската си кротост се моли на Бога, без нея, без нейната тиха реч у нас щеше да е ад, дори Варя поомекна покрай нея. А Варвара Николаевна, и тя не е за осъждане, и тя е ангел, и тя е нещастна. Дойде си лятос, имаше шестнадесет рубли, от уроци ги спечелила и ги турила настрана за път, та през септември, тоест сега, да се върне в Петербург с тях. А ние взехме парите и ги изхарчихме и тя сега няма е какво да се върне, такива работи. Пък и не може да се върне, защото блъска за нас като каторжница, зер ние сме я впрегнали като кон, шета на всички, кърпи, мие, мете пода, слага майка си в леглото, а майка й е капризна, майка й е плачлива, майка й е побъркана!… И ето сега с тези двеста рубли аз мога да взема слугиня, разбирате ли вие, Алексей Фьодорович, мога да започна лечение на милите си същества, ще изпратя курсистката в Петербург, ще купя месо, ще започнем нова диета. Господи, това е мечта!

Альоша се радваше ужасно, че бе донесъл толкова щастие и че беднякът се съгласи да бъде ощастливен.

— Чакайте, Алексей Фьодорович, чакайте! — хвана се пак щабскапитанът за новата си мечта и пак задърдори в безумна скороговорка. — Ами знаете ли, че ние с Илюшка комай наистина сега ще можем да осъществим мечтата си: ще купим конче и каручка, и то врано конче, той искаше непременно да е врано конче, и ще заминем, както си разправяхме оня ден. Аз имам в К-ска губерния един познат адвокат, приятел от детинство, предадоха ми по сигурен човек, че ако отида там, можел да ми даде в кантората си място за деловодител, отде да знам, може и наистина да ми даде… Тогава ще качим майката, ще качим Ниночка, ще турим Илюшечка да кара коня, а пък аз пешком, пешком — и всички ще ги закарам там… Господи, да мога само още един малък дълг да си получа, могат да стигнат и за това!

— Ще стигнат, ще стигнат — извика Альоша. — Катерина Ивановна ще ви изпрати още, колкото искате, а знаете ли, и аз имам пари, вземете, колкото ви трябват, като от брат, като от приятел, после ще ми ги върнете… (Вие ще забогатеете, ще забогатеете!) И знаете ли, че никога нищо по-добро не бихте могли дори да измислите от това преселване в друга губерния! В това е вашето спасение, а главно за вашето момче, и знаете ли, по-скоро заминете, преди да е дошла зимата, преди студовете, и ни пишете оттам — да си останем като братя… Не, това не е мечта!

Альоша понечи да го прегърне, толкова беше доволен. Но като го погледна, изведнъж се спря: щабскапитанът стоеше с изопната шия, с опънати уста, с екзалтирано и пребледняло лице и шепнеше, като че искаше да изговори нещо; звуковете не се чуваха, а той все шепнеше с устни и това беше някак странно.

— Какво има! — изтръпна, без да знае защо, Альоша.

— Алексей Фьодорович… аз… вие… — ломотеше задъхан щабскапитанът, като го гледаше странно и налудно право в очите с вид на човек, който е решил да се хвърли от някъде, а в същото време устните му сякаш се усмихваха — аз… вие… А не желаете ли да ви покажа ей сега едно фокусче! — пошепна той изведнъж с бърз, твърд шепот и думите му вече потекоха гладко.

— Какво фокусче?

— Фокусче, един фокус-мокус — продължаваше да шепне щабскапитанът, устата му се изкриви наляво, лявото му око примижа, той не откъсваше поглед от Альоша, като да беше го приковал в него.

— Но какво ви става, какъв фокус! — извика Альоша вече съвсем уплашен.

— Ами такъв, на, гледайте! — изскимтя внезапно щабскапитанът.

И като му показа двете пъстри банкноти, които през целия разговор държеше за крайчеца с големия пръст и показалеца на дясната си ръка, той изведнъж ги сграбчи настървено, смачка ги и здраво ги стисна в юмрука на дясната си ръка.

— Видяхте ли, видяхте ли! — изкрещя той на Альоша, блед и обезумял и като вдигна нагоре юмрука си, с всичка сила запрати двете смачкани банкноти в праха. — Видяхте ли! — изкрещя пак, като ги посочи с пръст. — А така, а така!…

И изведнъж вдигна десния си крак и с дива злоба взе да ги тъпче с тока на обувката и при всеки удар на крака викаше задъхан:

— На̀ ви парите! На ви парите! На ви парите! На̀ ви парите! — Изведнъж отскочи назад и се изправи пред Альоша. Целият му вид изразяваше неописуема горест.

— Доложете на ония, които са ви изпратили, че Сюнгера не си продава честта! — извика той, като простря ръка във въздуха. После бързо се обърна и хукна да бяга; но не измина и пет крачки, пак се обърна цял и присмехулно махна на Альоша с ръка. Отново, неминал още пет крачки, той за последен път се обърна, този път без изкривен смях на лицето, а, напротив, цялото му лице се тресеше от сълзи. През плач, със задъхан, прекъслечен глас той бързо извика:

— А какво щях да кажа на моето момче, ако бях взел тези пари за нашия позор? — И като изговори това, спусна се да бяга, този път вече без да се обърне. Альоша гледаше подире му с неизразима скръб. О, той разбираше, че онзи до последния миг сам не предполагаше, че ще смачка и ще запокити банкнотите. Той повече не се обърна нито веднъж и Альоша знаеше, че няма да се обърне. Не искаше да го гони и да го вика — и знаеше защо. А когато онзи се изгуби от очи, Альоша вдигна двете банкноти от земята. Те бяха само много смачкани, сплескани и затъпкани в пясъка, но бяха съвсем цели, дори зашумоляха като нови, когато Альоша започна да ги разгъва и оправя. Като ги оправи, той ти сгъна, прибра ги в джоба си и тръгна към Катерина Ивановна да докладва за изпълнението на поръчението й.

Бележки

[1] Велики пост — Велики пости, Четиринадесетница — седемседмичен пост от Сирница до Великден (Света Пасха). Страстна седмица (Страстна неделя) — последната седмица на поста преди Великден. Велики четвъртък, Велики петък, Велика събота — последните дни на Страстната седмица; символиката на тези дни е свързана с евангелските разкази за страданията и смъртта на Исус. Света петдесетница — осма неделя (седмица) след Пасха. — Бел. С.Б.

[2] … в духа и славата на Илия… — „… и ще върви пред него в духа и силата на Илия, за да обърне сърцата на бащите към чедата, и непокорните към разума на праведните…“ (Лука 1; 17) — Бел. С.Б.

[3] … и вратата адови няма да му надвият. — (Матей 16; 18.) — Бел. С.Б.

[4] … те са прах, който се е вдигнал… — Вж. Псалтир .пс.1; 4—5, за нечестивците: „Те са като прах, ЩО вятърът измита (от земното лице)…“ — Бел. С.Б.

[5] Калугер с гарнитурови гащи! — Гарнитурови — изопачено (от фр. гродетур) — от лек копринен плат. — Бел. С.Б.

[6] Това е потресаващо (фр.).

[7] Den Dank, Dame, begehr ich nicht…, „От вашето сърце не искам вече дар“ (нем.} — Цитат от баладата на Шилер „Ръкавицата“. (Прев. Ст. Бакърджиев.) — Бел. С.Б.

[8] … две пъстри банкноти. — Т.е. по 100 рубли (от руски — „радужные“, поради цвета им. Вж. също т. 1, стр. 483, бел. към стр. 110). — Бел. С.Б.

[9] … защото от втората половина на живота си почнах да говоря със словоерси. — Става дума за някогашното лакейско-угодническо „—с“, прибавяно в края на думите като израз на особена почит към събеседника по старите названия на буквите „с“ (слово) и „ъ“ (ер). — Бел. С.Б.

[10] И нищо в цялата природа… — „Демон“, Пушкин. — Бел. С.Б.

[11] … господин Черномазов… — „Грешката“ на героинята подсказва и разшифрова произхода на името Карамазов: от „кара“ (тюрк.) — черен. — Бел. С.Б.