Включено в книгата
Оригинално заглавие
Братья Карамазовы, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 78 гласа)

По-долу е показана статията за Братя Карамазови от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Братя Карамазови.

Братя Карамазови
Бра́тья Карама́зовы
Първата страница от първото издание на романа
Първата страница от първото издание на романа
Автор Фьодор Михайлович Достоевски
Първо издание 1879-1880 г.
Руска империя
Издателство „Русский вестник“
Оригинален език руски
Жанрове Философски роман
Семейна сага
Вид роман
Поредица Петокнижие
Предходна „Юноша“

Издателство в БГ 1892 – Васил Юрданов (Шумен)
Преводач Васил Юрданов (1892)

бележки
  • първо издание на български език от 1892 г. в Шумен
Братя Карамазови в Общомедия

„Братя Карамазови“ (на руски: Бра́тья Карама́зовы) е роман на руския писател Фьодор Достоевски, публикуван през годините 1879-1880 в списание „Руски вестник“. Творбата е последната книга на знаменития автор, считана за неговото най-добро произведение и един от големите шедьоври на световната литература.

Книгата е философски роман, разглеждащ етически проблеми като Бог, свободата на волята и морала. Действието се развива в Русия от XIX век, като мястото на дейстивето има сходства със Старая Руса, където е написана по-голямата част от текста.

По произведението на Достоевски са направени редица филми, сериали и театрални пиеси, базирани или вдъхновени частично от първоизточника. Известната американска трупа „Летящите Братя Карамазови“, занимаващи се с жонглиране и комични изпълнения, взимат името си от руския роман.

Сюжет

Историята се върти около трима братя, всеки от тях с коренно различен характер: най-големият – Дмитрий Карамазов е безразсъден и буен войник, Иван Карамазов е циничен интелектуалец, а Альоша Карамазов религиозно и добродушно момче, който желае да влезе в манастир, под наставленията на своя старец Зосима. Баща на тримата е Фьодор Карамазов, който влиза в остра разправа с Димитрий заради наследството си. Буйният младеж се заканва публично, че ще убие баща си. Когато старецът умира изненадващо и мистериозно, всички обвинения падат върху Дмитрий. Истинският виновник на подлото деяние обаче се оказва Павел Фьодорович Смердяков – прислужник и незаконен син на Фьодор Карамазов. Смердяков признава за своето престъпление на Иван Карамазов, от чиито нихилистични концепции се повлиява да извърши злото деяние. След изповедта убиецът се самоубива.

Край на разкриващата сюжета част.

Персонажи

  • Фьодор Павлович Карамазов – заможен помешчик, баща на Дмитрий, Иван и Алексей. Жени се два пъти: първия за Аделаида Ивановна, от която е първият му син. Описан е налудничав и развратен старец, който води пиянски и сладострастен живот. Държи се абсурдно и шутовски, но чрез хитрост успява да урежда имотите и парите си. Изключително алчен и сребролюбив, готов на измами и изнудвания, за да се добере до голяма сума пари или богати имоти. Започва като беден помешчик. Избягва и се жени за богата наследница от дворянския род Миусови само заради паричните облаги. Успява да вземе от нея известна сума пари, преди да се разделят. Загива трагично и неясно.
  • Дмитрий Фьодорович Карамазов – първи син на Фьодор Крамазов от първия му брак с Аделаида Ивановна.
  • Иван Фьодорович Карамазов – втори син на Фьодор Карамазов и първи от втория му брак.
  • Алексей Фьодорович Карамазов – трети син на Фьодор Карамазов и втори от втория му брак.
  • Аделаида Ивановна Миусова – първата съпруга на Фьодор Павлович и майка на Дмитрий Фьодарович. Красавица, произхождаща от дворянския род Миусови. Аделаида е буйна и своенравна девойка, надарена със забележителна физическа сила. Избягва и се жени за Фьодор не по любов, а като израз на бунт към установените норми на обществото. Веднага след отвличането Миусова разбира, че мрази новия си мъж. Брачния им живот е напрегнат, изпълнен с множество скандали. Говори си, че самата тя често пребивала Карамазов. Нещастният съвместен живот приключва с бягството на Миусова с един обеднял учител-семинарист в Петербург, където след време умира при неизяснени обстоятелства.

Стил на писане

Историята в „Братя Карамазови“ се разказва от измислен безименен персонаж, който живее в същия град, обитаван от семейство Карамазови. Сюжетът включва много ретроспекции, странични истории и пасажи, посветени изцяло на даден образ от романа. Известна част от книгата е главата „Великият инквизитор“, разказана от Иван на Альоша, която заживява свой живот като разказ, отделен от обемната творба.

Външни препратки

II. За минутка лъжата стана истина

Той забърза към болницата, дето сега лежеше Митя. На втория ден след решението на съда се разболя от нервна треска и го изпратиха в нашата градска болница, в арестантското отделение. Но доктор Варвински по молба на Альоша и мнозина други (Хохлакова, Лиза и др.) настани Митя не при арестантите, а отделно, в същата стаичка, където по-рано лежа Смердяков. Наистина в края на коридора стоеше часовой, а прозорецът беше с решетка и Варвински можеше да бъде спокоен за снизхождението, което беше направил не съвсем законно, но той беше добър и състрадателен младеж. Разбираше колко е тежко за човек като Митя изведнъж направо да прекрачи в обществото на убийци и мошеници и че трябва първо да свикне. А посещения на роднини и познати бяха разрешили и докторът, и надзирателят, и дори околийският, всички. Но през тези дни го посетиха само Альоша и Грушенка. На два пъти прави опит да го види Ракитин; но Митя настойчиво помоли Варвински да не го пуска.

Альоша го завари седнал на леглото, с болничен халат, малко трескав, главата му обвита с кърпа, намокрена с вода и оцет. Той погледна влезлия Альоша с неопределен поглед, но в него все пак пробягна сякаш някакъв страх.

Изобщо от процеса насам беше станал страшно умислен. Понякога мълчеше по половин час, като забравяше, че има човек при него. А ако излезеше от тази умисленост и почнеше да говори, заговаряше винаги някак внезапно и винаги не за онова, което наистина трябваше да каже. Понякога гледаше брат си със състрадание. С Грушенка му беше като че ли по-леко, отколкото с Альоша. Наистина той с нея почти не говореше, но щом влезеше тя, цялото му лице светваше от радост. Альоша мълчаливо седна до него на леглото. Този път той чакаше Альоша тревожно, но не посмя нищо да попита. Смяташе, че е немислимо Катя да се съгласи да дойде, и в същото време чувствуваше, че ако тя не дойде, ще стане съвсем невъзможно. Альоша разбираше неговите чувства.

— Пък Трифон — заприказва Митя неспокойно — Борисич де, казват, бил разсипал целия си хан: вдигал дюшемето, къртил дъските, целия „чардак“, казват, направил на трески — все имането търсел, ония пари, хиляда и петстотин рубли, за които прокурорът каза, че съм ги скрил там. Щом се върнал, казват, и веднага почнал да върши щуротии. Така му се пада на тоя мошеник! Тукашният пазач ми го разказа вчера; той е оттам.

— Слушай — рече Альоша, — тя ще дойде, но не знам кога, може днес, може тези дни, не знам, но ще дойде, ще дойде, бъди сигурен.

Митя трепна, понечи като че ли да каже нещо, но си замълча. Това съобщение страшно му подействува. Личеше, че мъчително копнее да научи подробности за разговора, но че пак не смее да попита веднага: всяка жестокост или презрителност от страна на Катя би била за него в тая минута като удар с нож.

— Знаеш ли какво каза тя между другото: да ти успокоя непременно съвестта за бягството. Ако дори Иван не оздравее дотогава, тя лично ще се заеме с тази работа.

— Ти вече си ми го казвал — обади се Митя замислен.

— А ти си го преразказал на Груша — отбеляза Альоша.

— Да — призна Митя. — Тя няма да дойде тази сутрин — плахо погледна той брат си. — Ще дойде чак довечера. Щом й казах вчера, че Катя действува, млъкна и изкриви уста. Само пошепна: „Нека!“ Разбра, че е нещо важно. Не посмях да я мъча повече. Тя вече разбира, струва ми се, че онази обича Иван, а не мене.

— Дали? — възкликна Альоша.

— Пък може и да не е така. Само че тя няма да дойде тази сутрин — побърза още веднъж да съобщи Митя, — аз й възложих една поръчка… Да знаеш, брат ни Иван ще надмине всички ни. Пред него е животът, не пред нас. Той ще оздравее.

— Представи си, Катя, макар да трепери за него, но почти не се съмнява, че той ще оздравее — каза Альоша.

— Значи, убедена е, че ще умре. Само от страх е уверена, че ще оздравее.

— Брат ни има силен организъм. И аз много се надявам, че ще оздравее — изговори тревожно Альоша.

— Да, той ще оздравее. Но тя е сигурна, че ще умре. Много мъка й се събра…

Настъпи мълчание. Нещо много важно измъчваше Митя.

— Альоша, ужасно обичам Груша — рече той изведнъж с разтреперан, пълен със сълзи глас.

— Няма да я пуснат там при тебе — подзе веднага Альоша.

— И виж какво още исках да ти кажа — продължи Митя и гласът му изведнъж някак зазвънтя, — ако почнат да ме бият по пътя или там, аз няма да им се дам, ще убия някого и ще ме застрелят. Та това са двайсет години! Още оттука започват да ми говорят на ти. Стражарите ми говорят на ти. Цяла нощ лежах и се съдих сам: не съм готов! Не мога да приема! Исках да пея „химн“, а едно стражарско „ти“ не мога да изтърпя! За Груша всичко бих изтърпял, всичко… освен впрочем побой… Но няма да я пуснат там.

Альоша се усмихна леко.

— Слушай, брате, веднъж завинаги — каза той, — виж какво мисля аз. И ти знаеш, че няма да те излъжа. Слушай прочее: ти не си готов, този кръст не е за тебе. Не само това: не ти е и нужен, както не си готов, такъв великомъченически кръст. Ако беше убил баща ни, щях да съжалявам, че отхвърляш своя кръст. Но ти си невинен и такъв кръст е прекалено много за тебе — Ти искаше чрез мъката да възродиш в себе си друг човек; според мене помни само винаги, през целия си живот и където и да избягаш, за този друг човек — това е достатъчно за тебе. Това, дето не си приел голямата кръстна мъка, ще ти послужи само да почувствуваш у себе си още по-голям дълг и с това непрестанно чувство занапред цял живот ще помагаш за своето възраждане, може би повече, отколкото ако би отишъл там. Защото там няма да издържиш и ще възроптаеш и може би наистина ще кажеш най-накрая „Аз платих.“ Адвокатът в това отношение каза истината. Не е всеки за бремена тежки[1], за някои те са невъзможни… Ето ти моите мисли, ако са ти толкова нужни. Ако за твоето бягство трябваше да отговарят другите: офицери, войници, нямаше да ти „позволя“ да бягаш — усмихна се Альоша. — Но казват и твърдят (лично етапният е говорил с Иван), че ако мине добре, няма да носят голяма отговорност и може да се отърват леко. Разбира се, нечестно е да се подкупва, дори и в такъв случай, но тука вече за нищо на света няма да съдя, всъщност защото, ако например Иван и Катя биха ми възложили на мене да уредя това за тебе, знам, че щях да отида и да подкупя; казвам ти го честно. Затова не съм ти съдия, както и да постъпиш. Но знай, че и няма да те осъдя никога. Пък и странно, как ли бих могъл в тези неща да ти бъда съдия? Ето, сега вече, струва ми се, разгледах всичко.

— Да, но аз ще се осъдя! — извика Митя. — Ще избягам, това е решено и без тебе: може ли Митка Карамазов да не избяга? Затова пък сам ще се осъдя и там ще изкупувам греха си навеки! Нали така говорят йезуитите, нали? Както ние сега с тебе, а?

— Така — усмихна се кротко Альоша.

— Аз те обичам, защото винаги казваш цялата истина и нищо не криеш! — радостно засмян извика Митя. — Значи, пипнах моя Альошка в йезуитство! Трябва да те разцелувам за това, разбра ли! Слушай сега и останалото, ще отворя пред тебе и другата половина на душата си! Ето какво съм намислил и решил: дори да избягам, и то с пари и с паспорт, и дори в Америка, окуражава ме мисълта, че не за радост ще избягам, не за щастие, а наистина на друга каторга, не по-лоша може би от тая! Не по-лоша, Алексей, истина ти казвам, не по-лоша! Тази Америка, дявол да я вземе, още отсега я мразя. Макар че Груша ще бъде с мене, но погледни я: че мяза ли ти на американка! Тя е рускиня, цяла, до мозъка на костите си рускиня, ще затъгува по майката родна земя и аз час по час ще виждам, че заради мене страда, заради мене е понесла този кръст, а какво е виновна тя? Пък и аз нима ще понеса тамошните смрадливци, макар да са може би до един по-свестни от мене? Мразя я тази Америка още отсега! И ако ще дори до един да са там някакви машинисти невиждани или каквото ще — по дяволите, не са мои хора, не са ми по душата. Аз обичам Русия, Алексей, руския бог обичам, макар аз самият да съм подлец! Та нали ще издъхна там! — извика той изведнъж с пламнали очи. Гласът му се разтрепери от сълзи.

— Виж сега какво съм решил, Алексей, слушай! — почна той пак, потиснал вълнението. — С Груша ще отидем там — и веднага почваме да орем, да работим, при дивите мечки, сами, в най-затънтеното. Зер и там ще се намери някое най-затънтено място. Там, казват, имало още червенокожи, някъде там, на края на хоризонта, та ще отидем в този край, при последните мохикани. И — веднага почваме граматиката, и аз, и Груша. Работа и граматика, и така към три години. През тези три години ще научим английски като същински англичани. И щом го научим — сбогом, Америка! Пристигаме тук, в Русия, американски граждани. Не се безпокой, тука в това градче хич няма да се мернем. Ще се скрием някъде по-далечко, на север или на юг. Дотогава аз ще се променя, тя също, там, в Америка, някой доктор ще ми направи някоя брадавица, нали са механици. Ако не, аз ще си избода едното око, ще си пусна дълга брада, побеляла (по Русия ще побелея дотогава) — може и да не ме познаят. Пък и да ме познаят, нека ме заточат, все едно, значи, не ми било писано! Тука пак в някое затънтено място ще орем земята, а аз цял живот ще се преструвам на американец. Затова пък ще умрем на родна земя. Това е моят план и той е неотменим. Одобряваш ли го?

— Одобрявам го — каза Альоша, защото не искаше да му противоречи.

Митя помълча малко и изведнъж каза:

— Ама как го извъртяха в съда, а? Как го извъртяха!

— И да не бяха го извъртели, все едно, щяха да те осъдят — рече Альоша и въздъхна.

— Да, омръзнах на тукашната публика! Господ да им прощава, но ми е тежко — изстена Митя страдалчески.

Пак помълчаха малко.

— Альоша, убий ме още сега! — извика той изведнъж. — Ще дойде ли тя сега, или не, кажи ми! Какво каза? Как го каза?

— Каза, че ще дойде, но не знам дали днес. Не й е лесно и на нея! — каза Альоша и погледна плахо брат си.

— А, има си хас, как ще й е лесно! Альоша, ще полудея от тази мисъл. Груша все ме гледа. Разбира. Боже Господи, вразуми ме: какво искам? Катя искам! Разбирам ли какво искам? Неудържимост карамазовска, нечестива! Не, за страдание не съм способен! Подлец съм — и толкова!

— Ето я! — извика Альоша.

В този миг внезапно на прага се появи Катя. За миг тя се спря, оглеждайки Митя с някакъв невиждащ поглед. Митя стремително скочи на крака, по лицето му се изписа уплаха, той пребледня, но веднага плаха, молеща усмивка затрептя на устните му и той изведнъж неудържимо протегна към Катя двете си ръце. Като видя това, тя стремително се спусна към него. Тя го улови за ръцете и почти насила го сложи да седне на леглото, седна до него и без да пуска ръцете му, силно и конвулсивно ги стискаше. На няколко пъти двамата понечваха да кажат нещо, но се спираха и пак мълчаливо, напрегнато, като приковани, със странна усмивка се гледаха; така минаха около две минути.

— Прости ли ми, или не? — пошепна най-сетне Митя и в същия миг се обърна към Альоша и с разкривено от радост лице му викна: — Чуваш ли какво питам, чуваш ли?

— За това точно те обичах, че си с великодушно сърце! — изведнъж извика Катя. — Пък и не искай ти моята прошка, ами аз твоята; все едно, и да ми простиш, и да не ми простиш — за цял живот в душата ми ще останеш рана, а аз в твоята — така трябва да бъде… — Тя се спря да си поеме дъх.

— Знаеш ли за какво дойдох? — бързо и истерично започна отново. — Нозете ти да прегърна, ръцете ти да стисна, ей така, до болка, помниш ли, както в Москва ти ги стисках, пак да ти кажа, че ти си мой бог, моя радост, да ти кажа, че безумно те обичам — сякаш изстена тя от мъка и внезапно впи жадно устни в ръката му. Сълзи бликнаха от очите й.

Альоша стоеше безмълвен и смутен; той никак не беше очаквал това, което видя.

— Любовта мина, Митя — започна пак Катя, — ала скъпо ми е до болка онова, което мина! Това да го знаеш завинаги. Но сега, за една минутка, нека бъде онова, което можеше да бъде — с изкривена усмивка пошепна тя, вгледана пак радостно в очите му. — И ти сега обичаш друга, и аз обичам друг, но въпреки всичко тебе ще обичам вечно, а ти — мене, знаеш ли това? Чуваш ли, обичай ме, през целия си живот ме обичай! — възкликна тя с някакъв почти застрашителен трепет в гласа.

— Ще те обичам и… знаеш ли, Катя — заговори й Митя, като си поемаше дъх на всяка дума, — знаеш ли, аз тогава, преди пет дни, оная вечер те обичах… Когато падна и те изнесоха… Цял живот! Така и ще бъде, така ще бъде вечно…

Така си шепнеха двамата думи почти безсмислени и екзалтирани, които може би дори не бяха истина, но в този миг всичко беше истина и те самите си вярваха безкрайно.

— Катя — изведнъж възкликна Митя, — вярваш ли, че аз съм убил? Знам, че сега не вярваш, но тогава… когато даваше показанията… Нима, нима си вярвала!

— И тогава не вярвах! Никога не съм вярвала! Мразех те и изведнъж си внуших, в онзи миг… Когато давах показанията… внуших си го и си вярвах… а когато свърших показанията, веднага пак престанах да вярвам. Знай всичко това. Забравих, че съм дошла да се накажа! — заговори тя с някакъв отведнъж съвсем нов израз, съвсем различен от досегашния любовен шепот.

— Колко ти е тежко, жено! — извика Митя някак съвсем неудържимо.

— Пусни ме — пошепна тя, — ще дойда пак, сега ми е много тежко!…

Тя понечи да стане от мястото си, но изведнъж изкрещя и се дръпна назад. В стаята внезапно, макар и съвсем тихо, влезе Грушенка. Никой не я очакваше. Катя стремително тръгна към вратата, но като се изравни с Грушенка, изведнъж се спря, побеля цялата като тебешир и тихо, почти шепнешком изстена:

— Простете ми!

Грушенка я погледна право в очите и като изчака един миг, отговори е яден, отровен от злоба глас:

— Злобни сме, драга, с тебе! И двете сме злобни! Де можем ние да простим, ти и аз? Ето, спаси него, и цял живот ще се моля за тебе!

— Не щеш да простиш! — извика Митя на Грушенка с безумен упрек.

— Бъди спокойна, ще ти го спася! — бързо пошепна Катя и изскочи от стаята.

— Как можа да не й простиш, след като тя самата ти каза: „Прости“? — извика горчиво пак Митя.

— Митя, не смей да я упрекваш, нямаш право! — разпалено извика Альоша на брат си.

— Горделивите й уста говореха, а не сърцето — рече Грушенка с някакво отвращение. — Ако те спаси — всичко ще й простя…

Тя млъкна, сякаш сподави нещо в душата си. Още не можеше да се опомни. Беше влязла, както се оказа после, съвсем случайно, без да подозира нищо и без да очаква, че ще завари онова, което завари.

— Альоша, тичай, настигни я! — бързо се обърна Митя към брат си. — Кажи й… не знам какво… не я оставяй да си отиде така!

— Ще дойда привечер! — извика Альоша и се втурна подир Катя. Настигна я чак извън болничната ограда. Тя вървеше бързо, но щом Альоша я настигна, му каза припряно:

— Не, пред оная не мога да се наказвам! Аз й казах:

„прости ми“, защото исках да се накажа докрай. Тя не ми прости… Обичам я за това! — прибави Катя дрезгаво и очите й блеснаха с дива злоба.

— Брат ми изобщо не я очакваше — проговори Альоша, — беше сигурен, че няма да дойде…

— Не се съмнявам. Да оставим това — отсече тя. — Слушайте: сега не мога да дойда с: вас на погребението. Изпратих им цветя за ковчега. Те още имат пари, струва ми се. Ако трябва, кажете им, че за в бъдеще никога няма да ги оставя… А сега оставете ме, оставете ме, моля ви се. Вече закъсняхте за там, звънят за втора служба… Оставете ме, моля ви се!

Бележки

[1] Не е всеки за бремена тежки… — Ср. Христос за книжниците и фарисеите: „… (те) връзват бремена тежки и мъчни за носене и ги турят върху плещите на човеците…“ (Матей 23; 4, Лука 11; 46) — Бел. С.Б.