Фьодор Достоевски
Братя Карамазови (11)

I. Коля Красоткин

Ноември беше в началото си. При нас хвана студ към минус единадесет, а с него и поледица. По замръзналата земя падна през нощта малко сух сняг и вятърът, „сух и остър“^[1], го подема и го разнася по скучните улици на нашето градче и най-много на пазарния площад. Утрото е мътно, но снежецът е спрял. Недалеч от площада, близо до дюкяна на Плотникови, се намира малката, много чистичка и отвън, и отвътре къщичка на вдовицата на чиновника Красоткин. Самият губернски секретар Красоткин умря доста отдавна, преди близо четиринадесет години, но вдовицата му, тридесетгодишна, и досега много приятна дамичка, е жива и живее в чистичката си къщица със „свои средства“. Тя живее честно и плахо, има нежен, но доста весел характер. Когато почина мъжът й, тя беше осемнадесетгодишна, а живя с него едва около една година и едва-що беше му родила син. Оттогава, от самия ден на смъртта му, тя цяла се посвети на възпитанието на своето скъпоценно момченце Коля и макар че го обичаше тези четиринадесет години до лудост, в същност с него беше понесла много повече страдания, отколкото преживяла радости, треперейки и умирайки от страх едва ли не всеки ден, че той ще се разболее, ще се простуди, ще направи някоя лудост, ще се покачи на стола и ще падне и пр., и пр. А когато Коля тръгна на училище и после в нашата гимназия, майка му се залови усърдно да изучава заедно с него уроците, разтича се да се запознава с учителите и с жените им, държеше се ласкаво дори с другарите на Коля, съучениците му, и се подмазваше пред тях, за да не закачат Коля, да не му се присмиват, да не го бият. Докара нещата дотам, че момчетата наистина започнаха да му се присмиват заради нея, взеха да го подиграват, че е мамино синче. Но детето можа да се защити. Той беше смело момче, „ужасно силен“ и както се разнесе и скоро се затвърди за него в класа този слух, беше ловък, с упорит характер, с дързък и предприемчив дух. Учеше добре и дори се говореше, че и по аритметика, и по всеобща история можел да удари в земята самия учител Дарданелов. Но момчето, макар и да гледаше всички отвисоко, с вирнато носле, беше добър другар и не се превъзнасяше. Уважението на учениците приемаше като нещо естествено, но се държеше дружелюбно. Главното, имаше чувство за мярка, умееше, когато трябва, да се сдържа, а в отношението си към началството никога не преминаваше крайната установена граница, зад която простъпката вече е нетърпима, защото се превръща в безредие, в бунт и беззаконие. И все пак той беше готов при всеки удобен случай да лудува, да лудува като последното хлапе и не толкова да лудува, колкото да измъдри нещо, да направи някое чудо, да „накастри“ някого, да се покаже, да се поперчи. Главно, беше много самолюбие. Дори майка си можа да подчини, действувайки с нея почти деспотично. И тя му се беше подчинила, о, отдавна му се беше подчинила и само не можеше за нищо на света да понесе мисълта, че детето й „малко я обича“. Все й се струваше, че Коля е „безчувствен“ към нея, и имаше случаи, когато, обляна в истерични сълзи, почваше да го укорява в студенина. Момчето не обичаше това и колкото повече се искаха от него сърдечни излияния, като че нарочно толкова по-упорито ставаше. Но това у него не беше нарочно, а неволно — такъв му беше характерът. Майката грешеше: той я обичаше много, но не обичаше „лигавите нежности“, както се изразяваше на своя ученически език. След смъртта на баща му беше останала една библиотечка, в която се пазеха няколко книги. Коля обичаше да чете и вече беше прочел някои от тях. Майка му не се смущаваше от това и само се учудваше понякога как тъй момчето, вместо да отиде да играе, стои пред библиотечката с часове над някоя книжка. По този начин Коля прочете туй-онуй, което не биваше още да му се дава да чете на неговата възраст. Впрочем напоследък, макар че той не обичаше да преминава в лудориите си определени граници, но почнаха немирства, които истински изплашиха майката — немирства наистина не някакви безнравствени, но буйни, лудешки. Тъкмо това лято през юли, по време на ваканцията, се случи така, че майката и синът отидоха да гостуват някоя и друга седмица в друга околия на седемнадесет версти, у една далечна сродница, чийто мъж работеше на железопътната гара (същата, най-близка до нашия град, от която Иван Фьодорович Карамазов подир един месец тръгна за Москва). Там Коля най-напред огледа железопътната линия най-подробно, изучи разпоредбите, знаейки, че като се върне у дома, с новите си знания може да блесне между учениците от тяхната гимназия. Но тъкмо в туй време там се намираха още няколко момчета, с които се сдружи; едни от тях живееха на гарата, други наоколо — общо се събраха шест-седем души хлапета от дванадесет до петнадесетгодишни, а от тях двама се случиха дори от нашето градче. Момчетата играеха заедно, лудуваха и ето че на четвъртия или на петия ден от гостуването глупавите хлапета се хванаха на гарата на един най-невероятен бас за две рубли, а именно: Коля, почти най-малък от всички и затова донякъде презиран от по-големите, дали от самолюбие, или от отчаяна храброст, предложи през нощта, когато минава влакът от единадесет часа, да легне между релсите по очи и да остане там неподвижно, докато влакът мине над него с пълна пара. Вярно, че беше направено предварително проучване, от което се разбра, че наистина човек може тъй да се изтегне и да се сплесне надлъж между релсите, че влакът, разбира се, ще мине и няма да закачи онзи, който лежи, но все пак как се издържа там! Коля настояваше упорито, че ще издържи. Най-напред му се смяха, наричаха го лъжльо, фанфарон, но е това още повече го амбицираха. Главното, тези петнадесетгодишни вече твърде виреха нос пред него и отначало дори не искаха да го смятат за другар, имаха го „за дете“, което беше просто непоносимо обидно. И ето, решиха да отидат още от вечерта на една верста далеч от гарата, та влакът, като потегли от гарата, вече да е набрал скорост. Момчетата се събраха. Настъпи безлунна нощ и не само тъмна, но почти черна. Петимата други, които се бяха обзаложили, със свити сърца, а накрая със страх и разкаяние чакаха долу при насипа в храстите. Най-после в далечината загърмя влакът, който беше тръгнал от гарата. Засвяткаха в тъмното двата червени фара, с грохот приближаваше чудовището. „Бягай, бягай от релсите!“ — закрещяха на Коля от храстите примрели от страх момчетата, но беше вече късно: влакът долетя и профуча. Момчетата се спуснаха към Коля: той лежеше неподвижно. Почнаха да го дърпат, взеха да го дигат. Той изведнъж стана и се спусна мълчаливо по насипа. Когато стигна долу, заяви, че нарочно лежал уж в безсъзнание, за да ги изплаши, но истината беше, че той действително беше припаднал, както си призна после, много време след това, на майка си. По този начин славата му на „луда глава“ се затвърди навеки. Той се върна в къщи блед като платно. На другия ден заболя от лека; нервна треска, но духом беше ужасно весел и доволен. Случката не се разбра веднага, а чак по-късно в нашия град, проникна в гимназията и стигна до началството. Но тогава майката на Коля се разтича да моли началството за детето си и се стигна дотам, че уважаваният и влиятелен учител Дарданелов го защити и измоли да му се прости, та всичко остана скрито-покрито, като да не беше станало нищо. Този Дарданелов, ерген човек и не стар, беше страстно и от много години влюбен в госпожа Красоткина и веднъж, преди година, най-почтително, примрял от страх и деликатност, беше дръзнал да й предложи ръката си; но тя му отказа решително, смятайки съгласието за измяна към своето момче, макар че Дарданелов по известни тайни признаци, дори може би имаше известно право да живее с илюзията, че не е съвсем противен на прелестната, но прекалено целомъдрена и нежна вдовица. Лудото немирство на Коля, изглежда, разчупи леда и на Дарданелов заради неговото застъпничество бе направен намек за надежда, наистина далечен, но и самият Дарданелов беше феномен на чистотата и деликатността и затова сега-засега и това му беше достатъчно, за да бъде напълно щастлив. Той обичаше момчето, макар че би сметнал за унизително да му се подмазва, и се държеше с него в клас строго и взискателно. Но и самият Коля го държеше на разстояние, подготвяше си уроците отлично, беше вторият ученик в класа, отнасяше се сухо към Дарданелов и целият клас твърдо вярваше, че по всеобща история Коля е толкова силен, че ще „удари в земята“ самия Дарданелов. И наистина веднъж Коля му зададе въпрос: „Кой е основал Троя?“ — на който Дарданелов отговори само изобщо за народите, за техните придвижвания и преселения, за далечните времена, за легендите, но кой именно е основал Троя, тоест кои именно лица, не можа да отговори и дори намери, кой знае защо, въпроса за безсмислен и несъстоятелен. Но момчетата си останаха убедени, че Дарданелов не знае кой е основал Троя. Коля пък беше прочел за основателите на Троя у Смарагдов, който се пазеше в библиотечната с книги, останала след смъртта на баща му. Стигна се дотам, че дори всички момчета почнаха най-после да се интересуват: кой именно е основал Троя, но Красоткин не откриваше секрета си и славата на знанията му си оставаше непоклатима.

След случката на железопътната линия в отношението на Коля към майка му настъпи известна промяна. Когато Ана Фьодоровна (вдовицата Красоткина) научи за подвига на синчето си, насмалко не полудя от ужас. Получи толкова страшни истерични припадъци, продължили с прекъсвания няколко дни, че вече сериозно изплашеният Коля й даде честна и благородна дума, че подобни лудории никога няма да се повторят. Той се закле на колене пред иконата, и то в паметта на баща си, както настоя самата госпожа Красоткина, при което дори „мъжественият“ Коля се разплака като шестгодишен от „чувства“ и майка и син целия този ден се прегръщаха и плакаха, хълцайки. На другия ден Коля се събуди както и по-рано „безчувствен“, но стана по-мълчалив, по-скромен, по-замислен. Наистина след месец и половина той пак извърши една лудория и името му стигна дори до нашия мирови съдия, но лудорията беше вече съвсем друга, дори смешна и глупавичка, пък и както се разбра, не беше я извършил той, а само беше замесен в нея. Но за това после. Майката продължаваше да трепери и да се измъчва, а Дарданелов, колкото повече се засилваха тревогите й, все повече и повече се обнадеждаваше. Трябва да се отбележи, че Коля разбираше и усещаше това у Дарданелов и естествено, че дълбоко го презираше за неговите „чувства“, по-рано дори имаше неделикатността да изразява това свое презрение пред майка си, като й загатваше, че разбира към какво се стреми Дарданелов. Но след случая на железопътната линия той и в това отношение промени поведението си: не си позволяваше вече дори най-далечни намеци, а пред майка си взе да говори за Дарданелов по-почтително, нещо, което чувствителната Ана Фьодоровна тутакси разбра с безгранична благодарност в сърцето си, но затова пък само да се споменеше случайно за Дарданелов дори от някой чужд гост, ако там присъствуваше и Коля, изведнъж от срам цялата ставаше пурпурна като роза. Коля пък в тези мигове или гледаше намусен през прозореца, или разглеждаше дали подметките му не са се отпрали, или викаше свирепо Перезвон, рошавото, доста голямо и грозно куче, което той, кой знае откъде, беше намерил преди месец, домъкнал го беше в къщи и го държеше, Бог знае защо, тайно вътре и не го показваше на никого от другарите си. Тиранизираше го ужасно, обучавайки го на какви ли не номера и умения, и докара клетото куче дотам, че то виеше, когато той отиваше на училище, а когато се връщаше, скимтеше от възторг, рипаше като лудо, стоеше изправено, търкаляше от по земята, преструваше се на умряло и прочие — с една дума, показваше всичките номера, на които беше обучено, вече не защото го караха, а единствено поради възторжените си чувства и благородното си сърце.

Да, забравих да спомена, че Коля Красоткин беше същото онова дете, което познатото вече на читателя момче Илюша, синът на запасния щабскапитан Снегирьов, бе мушнало с ножче в бедрото, застъпвайки се за баща си, когото учениците наричаха „сюнгер“.

II. Дечурлигата

И тъй, през това мразовито и ветровито ноемврийско утро момчето Коля Красоткин си седеше в къщи. Беше неделя и нямаха училище. Но удари вече единадесет часът и той непременно трябваше да излезе „по една твърде важна работа“, а пък беше останал сам в цялата къща, и то именно като пазач, защото тъй се случи, че всички по-възрастни обитатели на къщата поради едно екстрено и оригинално обстоятелство не си бяха в къщи. В къщата на вдовицата Красоткина през един коридор от квартирата, която заемаше тя самата, се даваше под наем втората и единствена в тая къща квартирна от две мънички стаи и тази квартирна заемаше една жена на лекар с две малолетни деца. Тя беше връстница и голяма приятелка на Ана Фьодоровна, а лекарят година вече, откак бе заминал някъде, най-напред за Оренбург, а после за Ташкент, и половин година вече нищо не се чуваше за него, тъй че да не беше дружбата й с госпожа Красоткина, която малко смекчаваше скръбта на изоставената жена, тя просто щеше да си изплаче очите от тая скръб. И ето, тъй трябваше да се случи като последен удар на съдбата, че същата тази нощ, в събота срещу неделя, Катерина, единствената прислужница на лекарската жена, изведнъж и съвсем неочаквано за госпожата си й заяви, че има намерение да роди до сутринта. Как се случи никой да не забележи това по-рано — беше почти чудо за всички. Поразената докторска жена реши, додето е време, да заведе Катерина в едно пригодено за подобни случаи заведение в нашето градче у една акушерка. Тъй като тя ценеше твърде много тази прислужница, незабавно изпълни проекта си, заведе я и на това отгоре остана там, при нея. После, сутринта вече, стана нужда, кой знае защо, от цялото приятелско участие и помощ на самата госпожа Красоткина, която можела в случая да помоли някого за нещо и да уреди някои неща. Така че двете дами ги нямаше, прислужницата на самата госпожа Красоткина пък, баба Агафя, беше отишла на пазар и Коля се намери по този начин временен пазач и вардианин на „фъстъците“, тоест на момчето и момичето На лекарската жена, останали сам-самички. Не го беше страх да пази къщата, а при това с него беше Перезвон, на който бе заповядано да лежи по очи в антрето под пейката, „без да мърда“, и който именно затова всеки път, щом влезеше там Коля, който се разхождаше нагоре-надолу из стаите, потреперваше и се обаждаше с два твърди подмилкващи се удара с опашка по пода, но, уви, подсвиркване не се чуваше. Коля поглеждаше нещастния пес страшно и той пак замираше в послушно вцепенение. Но ако имаше нещо, което да смущава Коля, това бяха единствено „фъстъците“. На неочакваното приключение с Катерина той, разбира се, гледаше с най-дълбоко презрение, но осиротелите „фъстъчета“ обичаше много и вече им беше занесъл някаква детска книжка. Настя, по-голямата, момиченце вече осемгодишно, умееше да чете, а малкият фъстък, седемгодишното момченце Костя, много обичаше да слуша, когато Настя му чете. Разбира се, Красоткин би могъл да ги забавлява по-интересно, тоест да ги строи двамата и да почне да играе с тях на войници или да се крият из цялата къща. Това беше правил вече неведнъж по-рано и не се отегчаваше да го прави, така че дори в училище се беше чуло веднъж, че Красоткин играе у дома си с мъничките квартирантчета на конче, рипа като логой и превива глава, но Красоткин гордо отби това обвинение, като изтъкна, че с връстниците му, с тринадесетгодишните, наистина би било позорно да се играе в „нашия век“ на конче, но че той прави това за „фъстъците“, защото ги обича, а за чувствата му никой да не смее да му иска сметка. Затова пък двете „фъстъчета“ го обожаваха. Но този път не му беше до игри. Предстоеше му една твърде важна лична работа, почти дори тайнствена, а ето времето минаваше, но Агафя, на която би могъл да остави децата, все още не благоволяваше да се върне от пазар. Той няколко пъти вече минава през коридора, отваряше вратата на докторската жена и загрижено оглеждаше „фъстъците“, които по негова заповед седяха с книжка в ръка и всеки път, когато отваряше вратата, мълчаливо му се ухилваха до уши, очаквайки, че ще влезе и ще направи нещо прекрасно и забавно. Но Коля беше в душевна тревога и не влизаше. Най-после удари единадесет часът и той твърдо и окончателно реши, че ако след десет минути „проклетата“ Агафя не се върне, ще излезе от къщи, без да я дочака, като накара, разбира се, „фъстъците“ да обещаят, че без него няма да се уплашат, ще мируват и няма да плачат от страх. С тези мисли той облече топло подплатеното си зимно палтенце с яка от някаква морска котка, метна през рамо чантата си и въпреки предишните многократни молби на майка си, като излиза в „такъв студ“ от къщи, винаги да си обува галошките, само ги погледна с презрение, като минаваше през антрето, и излезе по обуща. Перезвон, щом го зърна облечен, взе усилено да тупа с опашка по пода, потръпвайки нервно с цялото си тяло, и дори нададе жален вой, но Коля, щом видя този страстен устрем на кучето си, реши, че това вреди на дисциплината и макар и само за минута, но го подържа още под пейката и чак като отвори вратата, изведнъж му свирна. Кучето рипна като лудо и заскача пред него от възторг. Като премина през коридора, Коля отвори вратата на „фъстъците“. И двамата както преди седяха до масичката, но вече не четяха, а горещо се препираха за нещо. Тези дечица често се препираха помежду си по разни предизвикателни житейски въпроси, при което Настя, като по-голяма, винаги вземаше връх, Костя пък, ако не се съгласеше с нея, почти винаги отиваше да апелира към Коля Красоткин и вече каквото той решеше, то оставаше абсолютната присъда за всички спорещи страни. Сега препирнята на „фъстъците“ заинтересува малко Коля и той се спря на вратата да послуша. Децата видяха, че ги слуша, и поради това още по-разпалено продължиха препирнята си.

— Никога, никога няма да повярвам — нареждаше горещо Настя, — че бабите намират малките деца в бостана между зелките. Сега вече е зима и няма никакви зелки и бабата не може да донесе момиченце на Катерина.

— Фиу! — подсвирна си Коля.

— Или виж как: те ги носят отнякъде, но само на онези, които се омъжат.

Костя гледаше право в Настя, слушаше дълбокомислено и обмисляше.

— Настя, каква си глупава — изрече той най-сетне твърдо и спокойно, — как може да има бебе Катерина, когато няма мъж?

Настя се разпали ужасно.

— Ти нищо не разбираш — прекъсна го ядосано тя, — може да е имала мъж, само че да е в затвора, и сега тя е родила.

— Че да не би мъжът й да е в затвора? — важно се осведоми положителният Костя.

— Или виж какво — го прекъсна буйно Настя, като изостави и забрави съвсем първата си хипотеза, — тя няма мъж, ти си прав, но тя иска да има мъж и е почнала да мисли как да има мъж, и все е мислила, все е мислила и толкова е мислила, че ето, сдобила се е не с мъж, а с бебенце.

— Така по може — съгласи се напълно победен Костя, — а ти не ми го каза по-рано, как можех да го зная.

— Е, дечурлига — обади се Коля, като прекрачи прага на стаята, — опасно племе сте вие, виждам аз!

— И Перезвон ли е с вас? — ухили се Костя и почна да< щрака с пръсти, за да извика Перезвон.

— Фъстъци, аз съм в затруднено положение — почна важно Красоткин — и вие трябва да ми помогнете: Агафя, разбира се, си е строшила краката, щом досега я няма, това го подписвам с две ръце, а пък аз трябва да изляза. Ще ме пуснете ли, или не?

Децата се спогледаха угрижено, ухилените им лица почнаха да изразяват безпокойство. Те впрочем не разбираха още напълно какво се иска от тях.

— Нали няма да лудувате без мене? Нали няма да се покачите на шкафа и да се осакатите? Нали няма да заплачете от страх сами?

По лицата на децата се изписа страшна мъка.

— Пък аз за това може да ви покажа нещичко, едно медно топче, с което може да се стреля с истински барут.

Лицата на децата мигом се проясниха.

— Покажете ни топчето — изрече цял светнал Костя. Красоткин бръкна в чантата си и като извади от нея малък бронзов топ, сложи го на масата.

— Ето го на! Гледай, на колелца — повози той играчката по масата, — може и да стреля. Да го заредиш със сачми и да стреля.

— Убива ли?

— Всички убива, стига да се нагласи добре. — И Красоткин обясни къде трябва да се сложи барутът, къде да се вкарат сачмите, показа една дупчица като фаля и добави за ритането. Децата слушаха със страшно любопитство. Ритането особено порази въображението им.

— А имате ли барут? — попита Настя.

— Имам.

— Покажете и барута — изви гласче тя с молеща усмивка.

Красоткин пак бръкна в чантата и измъкна от нея малко издуто шишенце, в което наистина беше насипан мъничко истински барут, а в една хартийка имаше завити няколко сачми. Той дори отпуши шишенцето и изсипа част от барута на дланта си.

— На, само да няма някакъв огън, защото направо ще ни дигне във въздуха и всички ни ще избие — предупреди за ефект Красоткин.

Децата разглеждаха барута с благоговеен страх, който още повече подсили насладата им. Но на Костя му харесваха повече сачмите.

— А сачмите не горят ли? — попита той.

— Сачмите не горят.

— Подарете ми няколко сачми — издума той с молещо гласче.

— Малко сачми ще ти подаря, на, вземи, но не ги показвай на майка си, докато не се върна, защото ще помисли, че е барут, и ще умре от страх, а вас ще ви пребие.

— Нас мама никога не ни пребива — тутакси отбеляза Настя.

— Знам, аз го казах само за по-интересно. И вие никога не лъжете майка си, само сега — докато се върна. И тъй, фъстъчета, мога ли да вървя, или не? Ще плачете ли без мене от страх?

— Ще пла-чем — проточи Костя, който вече се готвеше да заплаче.

— Ще плачем, непременно ще плачем! — подхвана бързо с уплашено гласче и Настя.

— Деца, деца, о, колко са опасни вашите години.^[2] Няма какво да се прави, пиленца, ще трябва да остана с вас кой знае докога. А времето, времето, ух!

— Ами заповядайте на Перезвон да се престори на умрял! — помоли Костя.

— Е, какво да се прави, ще трябва да се прибегне и до Перезвон. Иси, Перезвон! — И Коля започна да заповядва на кучето, а то правеше всичко, което знаеше. Кучето беше рунтаво, голямо колкото някой палаш, с някаква сиво-морава козина. Дясното му око беше сляпо, а лявото ухо, кой знае защо, разцепено. То скимтеше и подскачаше, стоеше прав, ходеше на задните си крака, тръшкаше се на гръб с четирите си крака нагоре и лежеше неподвижно като мъртво. През време на този последен номер се отвори вратата и на прага се показа Агафя, дебелата слугиня на госпожа Красоткина, сипаничава жена на около четиридесет години, върнала се от пазара с торба, пълна с покупки. Тя се спря и като държеше в лявата си ръка торбата, увиснала надолу, загледа кучето. Коля, колкото и да чакаше Агафя, не прекъсна представлението и като задържа Перезвон определено време умрял, най-после му свирна: кучето рипна и заподскача от радост, че е изпълнило дълга си.

— Виж го ти песа — издума поучително Агафя.

— Ами ти, женски пол, защо закъсня? — попита заплашително Красоткин.

— Женски пол ли? Я го гледай, пришка такава!

— Пришка ли?

— Пришка зер. Какво ти влиза в работата, че съм закъсняла, значи тъй е трябвало, щом съм закъсняла — мърмореше Агафя, като заснова около печката, но съвсем не с недоволен и сърдит глас, а, напротив, с твърде доволен, сякаш се радваше на случая да се пошегува с веселото господарче.

— Слушай, лекомислена старице — почна Красоткин, като стана от дивана, — можеш ли да се закълнеш във всичко свято на този свят и дори в още нещо, че ще наглеждаш фъстъците в мое отсъствие непрестанно? Аз излизам.

— Че защо ще ти се кълна! — засмя се Агафя. — И без това ще ги наглеждам.

— Не, не, само ако се закълнеш във вечното спасение на душата си. Инак няма да изляза.

— Че недей излиза. Какво ми влиза в работата! Вън е студ, стой си в къщи.

— Фъстъци — обърна се Коля към децата, — тази жена ще остане с вас до моето връщане или до връщането на майка ви, защото и тя трябваше отдавна да си дойде. Освен това ще ви даде да закусите. Ще им дадеш ли нещо, Агафя?

— Може.

— Довиждане, пиленца, излизам със спокойно сърце. А ти, бабке — полугласно и важно повтори той, като минаваше покрай Агафя, — надявам се, че няма да вземеш да им дрънкаш любимите ваши бабешки глупости за Катерина, ще се смилиш над детската им възраст. Иси, Перезвон!

— Много ти здраве — озъби се вече ядосано Агафя. — Ама че смешен! За такива приказки заслужаваш бой.

III. Ученикът

Но Коля вече не чуваше. Най-после можа да тръгне. Щом излезе от портите, се огледа, потръпна и като продума: „Студ!“, запъти се направо по улицата и после надясно по една пресечка към пазарния площад. Една къща преди площада той се спря пред вратата, извади от джоба си свирчица и свирна с все сила, сякаш даваше уговорен знак. Чака не повече от минута — от вратата изскочи изведнъж насреща му румено момченце, към единадесетгодишно, и то облечено в топло, чистичко и дори контешко палтенце. Това момче беше Смуров, от подготвителния клас (а Коля Красоткин беше вече два класа по-горе), син на заможен чиновник, на когото родителите май не позволяваха да дружи с Красоткин, като прочут страшен немирник, тъй че Смуров очевидно сега беше се измъкнал тайничко. Този Смуров, ако не е забравил читателят, беше от онази група момчета, които преди два месеца хвърляха камъни през канавката по Илюша, същият, който разправи тогава на Альоша Карамазов за Илюша.

— Чакам ви вече цял час, Красоткин — заяви с решителен израз на лицето Смуров и момчетата закрачиха към площада.

— Закъснях — отговори Красоткин. — Има причини. Няма ли да те бият, че си с мене?

— Ами, кой ме бие мене! И Перезвон ли е с вас?

— И Перезвон.

— И него ли ще водите там?

— И него.

— Ах, да беше Жучка!

— Жучка не може. Жучка не съществува. Жучка изчезна в мрака на неизвестността.

— Ах, не може ли някак — спря се изведнъж Смуров, — нали Илюша каза, че и Жучка била рунтава, същата такава сивкава като Перезвон — не можем ли да кажем, че той е Жучка, може да повярва?

— Ученико, първо, гнуси се от лъжата, и, второ — дори когато е за добро. А най-вече, надявам се, че там не си съобщавал за моето посещение.

— Пази Боже, че аз разбирам. Но е Перезвон няма да се утеши — въздъхна Смуров. — Знаеш ли какво: този, баща му, капитанът, Сюнгера де, ни каза, че днес ще му занесе кученце, истински милански дог, с черна муцунка, той мисли, че с това ще утеши Илюша, но надали.

— А как е той, самият Илюша?

— Ах, зле е, зле е! Аз мисля, че е охтика. Той е в съзнание, само че все така диша-диша, лошо диша. Тия дни помоли да го разходят, обуха му ботушките, рече да тръгне и падна. „Ах, аз ти казвах, тате, че са ми лоши ботушките, старите, и по-рано не ми бяха удобни.“ Той мислеше, че от ботушките му се подгъват краката, а то е просто от слабост. Няма да изкара и седмица. Херценщубе ходи у тях. Сега те са пак богати, имат много пари.

— Шмекери.

— Кои са шмекери?

— Докторите и цялата медицинска сган, казано общо, и, разбира се, в частност. Аз отричам медицината. Безполезно учреждение. Аз впрочем всичко това ще го изследвам. Ами какви са тия сантименталности при вас? Вие май целият клас ходите там, а?

— Не целият, а десетина души от нашите ходят там винаги, всеки ден. Няма нищо.

— Учудва ме във всичко това ролята на Алексей Карамазов: брат му утре или други ден го съдят за такова престъпление, а той намира време да сантименталничи с момчетата!

— Тук няма никакво сантименталничене. Че и ти самият отиваш сега да се помиряваш с Илюша.

— Да се помирявам! Смешен израз. Аз впрочем на никого няма да позволя да анализира постъпките ми.

— А как ще ти се зарадва Илюша! Той хич и не подозира, че ще отидеш. Защо, защо не искаше толкова дълго време да отидеш? — възкликна изведнъж горещо Смуров.

— Мило момче, това е моя работа, а не твоя. Аз отивам сам по себе си, защото е такава волята ми, а вас всички ви е замъкнал там Алексей Карамазов, значи, има разтика. И отде знаеш, аз може би изобщо не отивам да се помирявам? Глупав израз.

— Не е Карамазов, изобщо не е той. Просто нашите сами почнаха да ходят там, разбира се, най-напред с Карамазов. И нищо такова не е имало, никакви глупости. Първо един, после друг. Баща му ни се радваше ужасно. Знаеш ли, той просто ще полудее, ако умре Илюша. Той вижда, че Илюша ще умре. Пък колко ни се радва на нас, че се помирихме с Илюша. Илюша попита за тебе, но нищо повече не каза. Попита и млъкна. А баща му или ще полудее, или ще се обеси. Той и по-рано се държеше като побъркан. Знаеш ли, той е благороден човек и тогава е станала грешка. За всичко е виновен онзи отцеубиец, че го би тогава.

— И все пак Карамазов е загадка за мене. Аз можех да се запозная с него отдавна, но в някои случаи обичам да бъда горд. При това съм си съставил за него известно мнение, което трябва тепърва да се провери и изясни.

Коля важно млъкна, млъкна и Смуров. Смуров, разбира се, благоговееше пред Коля Красоткин и не смееше дори да помисли да се поставя наравно с него. А сега беше ужасно заинтересуван, защото Коля обясни, че отива „сам по себе си“ и, значи, непременно имаше някаква загадка в това, че Коля изведнъж беше решил сега и именно днес да отиде. Те вървяха по пазарния площад, където този път бяха напристигали много коли и надокарали много птици. Градските търговки продаваха под навесите си гевречета, конци и пр. Такива неделни сборища се наричат наивно у нас в градчето панаири и такива панаири има много през годината. Перезвон търчеше в най-весело настроение и постоянно отскачаше надясно и наляво да подуши някъде нещо. Когато срещнеше други кучета, той се душеше с тях с извънредно удоволствие по всички кучешки правила.

— Обичам да наблюдавам реализма, Смуров — заговори изведнъж Коля. — Забелязвал ли си как се срещат кучетата и се душат? В това има някакъв общ природен закон.

— Да, някакъв смешен.

— Тоест не е смешен, това е неправилно. В природата няма нищо смешно, колкото и да изглежда така на човека с неговите предразсъдъци. Ако кучетата можеха да разсъждават и да критикуват, навярно биха намерили също толкова смешни неща, ако не и много повече, в социалните отношения на хората — техните повелители, ако не и много повече, повтарям това, защото съм твърдо уверен, че нашите глупости са много повече. Това е мисъл на Ракитин, забележителна мисъл. Аз съм социалист, Смуров.

— Какво е това социалист? — попита Смуров.

— То е, когато всички са равни, всички имат едно общо мнение, няма бракове, а религията и всички закони са комуто както е угодно, е, и всичко друго там. Ти още не си дорасъл до тези неща, рано ти е. Ама че е студено.

— Да минус дванайсет. Тате одеве гледа термометъра.

— И забелязвал ли си, Смуров, че посред зима, ако студът е минус петнайсет или дори осемнайсет градуса, не ти се струва, че е толкова студено, както например сега, в началото на зимата, когато изведнъж хване студ като сега, минус дванайсет градуса, и то когато е паднал малко сняг. Това значи, че хората още не са свикнали. Всичко е до навика у хората, навсякъде, дори в държавните и политическите отношения. Навикът е главният двигател. Я, какъв смешен селяк.

Коля посочи един едър селяк в кожух, с добродушна физиономия, който, изправен до колата си, приплясваше от студ е ръкавиците. Дългата му руса брада беше цяла заскрежена.

— На селяка брадата му замръзнала! — високо и закачливо извика Коля, като минаваше покрай него.

— На мнозина са замръзнали — спокойно и сентенциозно изрече в отговор селякът.

— Не го закачай — обади се Смуров.

— Нищо, няма да се разсърди, той е добър. Сбогом, Матвей.

— Сбогом.

— Ама ти Матвей ли си?

— Матвей съм. Че ти не знаеше ли?

— Не знаех, казах го наслуки.

— Виж го ти. Сигур си ученик?

— Ученик съм.

— Ами бият ли те?

— От време на време.

— Боли ли?

— И още как!

— Ех, живот! — въздъхна селякът от сърце.

— Сбогом, Матвей.

— Сбогом. Мило момчурляче си ти, да знаеш.

Момчетата продължиха.

— Този е добър селянин — заговори Коля на Смуров. — Аз обичам да поговоря с народа и винаги ми е драго да му отдам справедливост.

— Защо го излъга, че ни бият? — попита Смуров.

— Трябваше да го утеша.

— С какво?

— Виж какво, Смуров, не обичам, когато ме разпитват, щом не ме разбират от първа дума. Някои неща не могат да се обяснят. Според идеята на селяка ученика го бият и трябва да го бият: че какъв ще е ученик, един вид, ако не го бият! И ако взема да му кажа, че не ни бият, нали ще му докривее. Впрочем ти не ги разбираш тези работи. С народа човек трябва да умее да говори.

— Само не се закачай, моля ти се, че пак ще стане някоя история, както тогава с гъската.

— А тебе страх ли те е?

— Не се смей, Коля, вярно, страх ме е. Тате ужасно ще се разсърди. Строго ми е забранено да дружа с тебе.

— Не се безпокой, сега нищо няма да се случи. Здравей, Наташа! — викна той на една от търговките под навеса.

— Каква Наташа, аз съм Маря — отговори кресливо търговката, доста млада жена.

— Браво, че си Маря, сбогом.

— Ах ти, закачко, педя човек, пък я го виж!

— Нямам време, нямам време да се разправям с тебе, другата неделя ще ми разкажеш — замаха Коля с ръце, сякаш тя му досаждаше на него, а не той на нея.

— Че какво ще ти разправям аз на тебе в неделя? Ти се закачаш, а не аз е тебе, пакостнико — развика се Маря, — бой за тебе, разбра ли, прочута драка си ти, това е!

Сред другите търговки, които продаваха на сергиите си редом с Маря, избухна смях, но изведнъж изпод сводовете на градските дюкяни изскочи като изневиделица някакъв гневен човек, нещо като търговски служещ и не нашенец, а от пристигащите за пазарни дни, с дълъг син кафтан, с фуражка с козирка, още млад, с тъмноруси къдри и с дълго, бледо сипаничаво лице. Той беше някак глупаво развълнуван и тутакси почна да заплашва Коля с юмрук.

— Познавам те аз тебе — викаше той гневно, — познавам те!

Коля го погледна внимателно. Той нещо не можа да си спомни кога ли е имал разправия е този човек. Но малко ли разправии беше имал по улиците, не можеше да помни всички.

— Познаваш ме? — попита го иронично той.

— Познавам те, познавам те! — повтаряше като глупец еснафлията.

— Толкова по-добре за тебе. Е, нямам време, сбогом!

— Защо се заяждаш — развика се еснафлията, — пак ли се заяждаш? Аз те познавам! Пак ли се заяждаш?

— Това, братко, сега не е твоя работа, че аз се заяждам — тръсна Коля, като се спря и продължаваше да го разглежда.

— Как да не е моя?

— Тъй, не е твоя.

— Ами чия е? Чия е? А, чия е?

— Това, братко, сега е работа на Трифон Никитич, а не твоя.

— На кой Трифон Никитич? — с глупаво учудване, макар все тъй разпален, ококори очи момъкът. Коля важно го измери с поглед.

— На Възнесение беше ли? — строго и упорито го попита той изведнъж.

— На какво Възнесение? Защо? Не, не съм бил — обърка се малко момъкът.

— Сабанеев познаваш ли? — още по-упорито и още по-строго продължаваше Коля.

— Какъв Сабанеев, бе? Не, не го познавам.

— Е, върви по дяволите тогава! — отсече изведнъж Коля, рязко се обърна надясно и бързо закрачи по пътя си, сякаш не се унижаваше да разговаря с такъв дръвник, дето не познава дори Сабанеев.

— Ей, чакай! Какъв Сабанеев? — опомни се момъкът, пак развълнуван. — Какви ми ги приказваше тоя? — обърна се изведнъж към търговките, като ги гледаше глупаво.

Жените се разсмяха.

— Дявол момче — рече една.

— За какъв, за какъв Сабанеев разправяше? — все тъй яростно повтаряше момъкът и размахваше дясната си ръка.

— А че трябва да е Сабанеев, дето служеше у Кузмичеви, той трябва да е — досети се изведнъж една от жените.

Момъкът се втренчи в нея като луд.

— Куз-ми-чев ли? — повтори друга жена. — Че какъв Трифон е той. Онзи е Кузма, а не Трифон, а момчето го нарече Трифон Никитич, значи, не е той.

— Туй, видиш ли, не е Трифон и не е Сабанеев, ами е Чижов — подхвана изведнъж трета жена, която дотогава мълчеше и слушаше сериозно, — Алексей Иванич го казват. Чижов, Алексей Иванович.

— Право е, че е Чижов — потвърди настойчиво четвърта жена.

Слисаният момък гледаше ту една, ту друга.

— Но защо питаше той, защо питаше, добри хора — възклицаваше той вече отчаяно, — „Сабанеев познаваш ли“? Бре, дявол го взел, кой е този Сабанеев?

— Неразбран човек си ти, думат ти — не е Сабанеев, а Чижов, Алексей Иванович Чижов, той е! — викна му внушително една търговка.

— Какъв Чижов? А, какъв? Казвай, като знаеш.

— Ами че дългият, сополивият, лятос седеше на пазара.

— Ама за какъв дявол ми е твоят Чижов, добри хора, а?

— Че аз отде да зная за какъв дявол ти е Чижов?

— Абе кой те знае що ти е — подхвана друга, — сам трябва да знаеш що ти е, като си се разгълчал. Той на тебе приказваше, не на нас, глупако неден. Истина ли не го познаваш?

— Кого?

— Чижов.

— Дявол го взел тоя Чижов, па и тебе! Ще го пребия аз, да знаеш! Той се подиграваше с мене!

— Чижов ли ще пребиеш? Май той тебе! Глупак си ти, това си е!

— Не Чижов, не Чижов, стрино злобна и проклета, момчето ще пребия, разбра ли! Дайте го, дайте го тук, той ми се подиграваше.

Жените се превиваха от смях. А Коля крачеше вече далеч с победоносен израз на лицето. Смуров вървеше до него и се озърташе към групата, която крещеше в далечината. И на него му беше много весело, макар че все още се боеше да не се забърка в някоя история с Коля.

— За какъв Сабанеев го попита? — запита той Коля, предчувствувайки отговора.

— Че откъде да знам за какъв! Сега има да си викат до довечера. Обичам да размърдам глупците във всичките слоеве на обществото. Ето още един дръвник там, ей този селяк. Забележи, казва се: „Нищо по-глупаво няма от глупав французин“, но и руската физиономия си я бива. Е, не е ли написано на лицето на този, че е глупак, ей на този селянин, а?

— Остави го, Коля, да си вървим.

— В никакъв случай няма да го оставя, тръгна тя вече. Ей! Здравей, селяк!

Едрият селяк, който минаваше бавно покрай тях и, види се, беше си пийнал вече, с обло, простовато лице и с прошарена брада, дигна глава и погледна момчето.

— Е, здравей, ако се не шегуваш — бавно отговори той.

— Ами ако се шегувам? — засмя се Коля.

— Като се шегуваш, шегувай се, да ти е просто. Нищо, може. Човек винаги може да се пошегува.

— Прощавай, братко, пошегувах се.

— Е, да ти прощава Бог.

— Ами ти прощаваш ли?

— Прощавам зер. Карай.

— Я го гледай, ти май си умен селяк.

— По-умен съм от тебе — неочаквано и както преди важно отговори селякът.

— Надали — изненада се малко Коля.

— Вярно ти казвам.

— Може и тъй да е.

— Така си е, братко.

— Сбогом, селяк!

— Сбогом.

— Има различни селяни — обясни Коля на Смуров след известно мълчание. — Отде да знам, че ще налетя на умник. Аз винаги съм готов да призная ума у народа.

Далече часовникът на катедралната църква удари единадесет и половина. Момчетата забързаха и изминаха скоро и почти вече без приказки останалия доста дълъг път до жилището на щабскапитан Снегирьов. На двадесет крачки от къщата Коля се спря и каза на Смуров да върви напред и да му извика Карамазов.

— Трябва предварително да се поопознаем — каза той на Смуров.

— Но защо да по викам — опита се да възрази Смуров, — влез направо, ужасно ще ти се зарадват. Защо трябва да се запознаваш на студа?

— Това вече аз си знам защо ми трябва тук, на студа — отсече деспотично Коля (както ужасно обичаше да прави с тези „маляци“) и Смуров се затича да изпълнява заповедта.

IV. Жучка

Коля се облегна с важна физиономия на стобора и зачака да дойде Альоша. Да, отдавна искаше да се срещне с него. Беше чувал много за него от момчетата, но досега външно винаги беше оставал презрително равнодушен, когато му говореха за него, дори „критикуваше“ Альоша, изслушвайки онова, което му разправяха за него. Но в себе си той много, много искаше да се запознаят: имаше нещо симпатично и примамливо във всичко, което беше чувал за Альоша. Ето защо сегашната минута беше важна; най-напред трябваше да не се посрами, да прояви независимост: „Инак ще помисли, че съм на тринадесет години, и ще ме вземе за хлапе като тези. И за какво ли са му тези момчетии? Ще го попитам, когато се сближим. Гадно е обаче, че съм толкова нисък. Тузиков е по-малък от мене, а е половин глава по-висок. Впрочем лицето ми е умно; не съм хубав, знам, че лицето ми е гадно, но е умно. Трябва също да не се издавам много, защото почна ли с обятия, той ще си помисли… Пфу, колко гадно ще бъде, ако си помисли!…“

Тъй се вълнуваше Коля и се мъчеше с всичка сила да придобие съвсем независим вид. Главно, мъчеше го нисичкият му ръст, не толкова „гадното“ лице, колкото ръстът. У тях в къщи, на стената в ъгъла още миналата година беше направена с молив една чертичка, с която той отбеляза ръста си, и оттогава всеки два месеца заставаше развълнуван там да се мери: колко е порасъл. Но уви! Растеше ужасно по малко и това понякога го докарваше просто до отчаяние. Колкото за лицето, то никак не беше „гадно“, напротив, беше доста миловидно, беличко, бледичко, с лунички. Сивите му, малки, но живи очички гледаха смело и често пламваха от чувство. Скулите му бяха малко широки, устните малки, не много дебели, но доста червени, носът — мъничък и решително вирнат: „Съвсем чипонос, съвсем чипонос!“ — мърмореше на себе си Коля, когато се гледаше в огледалото и винаги се махаше от него с негодувание. „Пък и лицето ми надали е умно“ — мислеше си той понякога, като се съмняваше дори и в това. Впрочем не бива да се смята, че грижата за лицето и за ръста поглъщаше цялата му душа. Напротив, колкото и жлъчни да бяха минутите пред огледалото, той бързо ги забравяше, и дори за дълго, „цял отдаден на идеите и на действителния живот“, както сам определяше своята дейност.

Альоша скоро се показа и тръгна бързо към Коля; още отдалече той видя, че лицето на Альоша е някак съвсем радостно. „Мигар толкова ми се радва?“ — помисли с удоволствие Коля. Тук му е мястото да отбележим, че Альоша много се беше променил, откакто го оставихме: той беше хвърлил подрасника и сега беше с прекрасно ушито сако, мека кръгла шапка и късо подстригана коса. Всичко това много го беше разхубавило и той изглеждаше същински красавец. Миловидното му лице имаше винаги весел израз, но тази веселост беше някак тиха и спокойна. За учудване на Коля Альоша излезе при него тъй, както си е бил в стаята, без палто, явно беше побързал. Той направо подаде ръка на Коля.

— Ето ви и вас най-после, как ви чакахме всички!

— Имаше причини, които сега ще научите. Във всеки случай драго ми е да се запознаем. Отдавна чаках случай и много съм чувал за вас — изломоти малко притеснен Коля.

— Че ние с вас и без това щяхме да се запознаем, и аз много съм чувал за вас, но тук, тук закъсняхте.

— Кажете, какво става?

— Илюша е много зле, съвсем сигурно е, че ще умре.

— Какво говорите! Съгласете се, че медицината е подлост, Карамазов — с жар възкликна Коля.

— Илюша често, много често споменаваше за вас, дори, знаете, насън, в бълнуване. Изглежда, сте му били много, много скъп по-рано… преди онзи случай… с ножчето. Има и друга причина… Кажете, ваше ли е това куче?

— Мое. Перезвон.

— Не е ли Жучка? — жално го погледна Альоша в очите. — Тя е изчезнала, така ли?

— Знам, че всички бихте искали Жучка, разбрах всичко — усмихна се загадъчно Коля. — Слушайте, Карамазов, ще ви обясня цялата работа, главно за това съм и дошъл, за това ви и повиках, да ви обясня предварително цялата история, преди да влезем — почна оживено той. — Вижте какво, Карамазов, напролет Илюша влезе в подготвителния клас. Е, знае се какво е нашият подготвителен клас: хлапетии, дечурлига. Веднага започнаха да закачат Илюша. Аз съм два класа по-напред и, разбира се, наблюдавам отдалеч, отстрани. Виждам, малко момче, слабичко, но не се подчинява, дори се бие е тях, гордо, очичките му горят. Обичам ги такива. А те още повече го закачат. Главно, тогава беше с ужасно палтенце, панталонките му се вдигат нагоре, а обущата му с отпрани подметки. Те и за това го закачат. Унижават го. Не, това вече не обичам, тутакси се застъпих и им дадох да се разберат. Аз тях ги бия, а те ме обожават, знаете ли това, Карамазов? — похвали се експанзивно Коля. — Изобщо обичам дечурлигата. И сега у дома ми висят на шията две пилишарчета, днес дори ме задържаха. По този начин престанаха да бият Илюша и аз го взех под моя протекция. Виждам, гордо момче, това аз ви го казвам, че е гордо, но свърши се с това, че ми се подчини робски, изпълнява и най-малките ми заповеди, слуша ме като бог, опитва се да ми подражава. В междучасията право при мене идва и се разхождаме заедно. Също и в неделните дни. При нас в гимназията се смеят, когато по-голямо момче се събере на такива начала с по-малко, но това е предразсъдък. Такава ми е фантазията и баста, не е ли тъй? Аз го уча, развивам го — защо, кажете, да не мога да го развивам, щом той ми харесва? Ето вие, Карамазов, сте се сдружили с всички тези пиленца, значи, искате да въздействувате върху младото поколение, да го развивате, да бъдете полезен, нали? И да си призная, тази черта във вашия характер, за която аз научих от слухове, най-много ме заинтересува. Впрочем на въпроса: забелязвам, че у момчето се развива някаква чувствителност, сантименталност, пък аз, знаете ли, по рождение съм решителен враг на всякакви лигави нежности. И на туй отгоре, противоречия: горд, а на мене ми е предан робски — предан ми е робски, а изведнъж оченцата му засвяткат и не иска дори да се съгласява с мене, препира се, държи се на голямо. Провеждал съм понякога различни идеи: той не че не е съгласен с идеите, а просто виждам, че се бунтува лично против мене, защото отговарям на неговите нежности с хладнокръвие. И ето, за да го свикна, колкото е по-нежен той, толкова по-хладен ставам аз, нарочно правя тъй, такова ми е убеждението. Имах намерение да школувам характер, да оформя, да създам човек… и така нататък, вие, разбира се, от една дума ме разбирате. Изведнъж забелязвам, че той ден, два, три е смутен, скърби, но не вече за нежности, а за нещо друго, по-силно, по-висше. Мисля си, що за трагедия? Притискам го и научавам следното: той, кой знае как, се сдружил с лакея на покойния ви баща (който тогава беше жив), Смердяков, а онзи да вземе да го научи него, глупчото, на една нелепа шега, тоест зверска шега, подла шега — да вземе залче хляб, от средата, да бодне в него карфица и да го хвърли на някое куче от онези, които от глад гълтат, без да дъвчат, та да види какво ще стане. И ето, приготвили тогава залче хляб и го хвърлили на същата тази рунтава Жучка, за която сега се вдига такава олелия, падаш от някакъв двор, където просто не са я хранили, пък тя цял ден лае на вятъра. (Обичате ли този глупав лай, Карамазов? Аз не мога да го понасям.) Тя просто се хвърлила, глътнала го и заквичала, завъртяла се и побягнала, бяга и само скимти, и изчезнала — така ми го описа Илюша. Хем ми признава, хем плаче, плаче, прегръща ме, трепери: „Тича и скимти, тича и скимти“ — само това повтаря, поразила го тази картина. Е, виждам, угризения на съвестта. Аз го приех сериозно. На мене главно ми се щеше и за предишното да му дам урок, та, признавам си, изхитрувах, престорих се, че съм толкова възмутен, както може би изобщо не бях: „Ти — казвам — си извършил долна постъпка, ти си подлец, аз, разбира се, няма да я разглася, но засега скъсвам отношенията си с тебе. Ще обмисля тази работа и ще научиш чрез Смуров (същото момче, което дойде сега с мене и което винаги ми е било предано): ще продължавам ли занапред отношенията си с тебе, или ще те зарежа завинаги като подлец.“ Това го потресе страшно. Аз, да си призная, почувствувах още тогава, че може би съм се отнесъл твърде строго, но какво да се прави, такава ми беше тогавашната мисъл. След един ден изпращам при него Смуров и предавам чрез него, че повече с него „не говоря“, тоест така казваме ние, когато двама приятели скъсат помежду си. Тайната е там, че аз исках да го държа в шах само няколко дни, а после, като видя разкаянието му, пак да му подам ръка. Това беше твърдото ми намерение. Но какво мислите: той изслушал Смуров и изведнъж очите му засвяткали. „Предай — развикал се — от мене на Красоткин, че сега ще хвърлям на всички кучета залчета с карфици, на всички, на всички!“ — „А — мисля си, — своеволен дух се появява, трябва да се прогони.“ И почнах да му изразявам пълно презрение, при всяка среща извръщам глава, или се усмихвам иронично. И изведнъж става този случай с баща му, помните ли, Сюнгера? Разберете, че той по този начин вече беше предварително подготвен страшно да побеснее. Момчетата, като видяха, че съм го изоставил, се нахвърлиха, дразнят го: „Сюнгер, Сюнгер!“ И тогава почнаха между тях битки, за които страшно много съжалявам, защото, струва ми се, веднъж тогава много зле са го били. Веднъж се нахвърли срещу всички в двора, когато излизаха от класовете, пък аз точно в тоя момент стоя на десет крачки и го гледам. И кълна се, не помня да съм се смял тогава, напротив, много, много жал ми стана за него и още малко, щях да се хвърля да го защищавам. Но той изведнъж срещна погледа ми: какво му се е сторило — не знам, но измъкна едно ножче, нахвърли се върху мене и ми го заби в бедрото, ей тук, в десния крак. Аз не помръднах — признавам, че понякога съм храбър, Карамазов, — само го погледнах е презрение, като да му казвах с поглед: „Ако искаш още веднъж, заради цялата ни дружба, моля, на твоите услуги съм.“ Но той не ме мушна втори път, не издържа, изплаши се, хвърли ножчето, заплака с глас и побягна. Аз, разбира се, не съм го клеветил и заповядах на всички да мълчат, за да не стигне до началството, дори на майка ми казах чак когато ми мина, пък и не беше кой знае каква рана — драскотина. После, чувам, същия ден се замерял с камъни и вас ви ухапал по пръста — но разбирате ли в какво състояние е бил! Какво да се прави, постъпих глупаво: когато се разболя, не отидох да му простя, тоест да се сдобрим и сега се разкайвам. Но сега вече имах особени цели. Е, това е цялата история. Само, струва ми се, постъпих глупаво…

— Ах, колко жалко — възкликна развълнуван Альоша, — че не съм знаел тези ваши отношения с него по-рано иначе отдавна щях лично да дойда при вас да ви моля да отидем при него заедно. Вярвате ли, в треската, в болестта, той бълнуваше за вас. Не съм знаел колко сте му скъп! И как, как не сте могли да намерите тази Жучка? Баща му и всичките деца са я търсили из целия град. Вярвате ли, той, болен, облян в сълзи, три пъти вече повтаря на баща си пред мене: „Аз затуй съм болен, тате, защото убих тогава Жучка, Бог ме е наказал.“ Не може да му се избие тази мисъл! Ах, само да можехте да я намерите сега тази Жучка и да му я покажете, че не е умряла, че е жива, струва ми се, той би възкръснал от радост. Надеждата ни беше във вас.

— Кажете, откъде накъде сте се надявали, че аз ще намеря Жучка, тоест че именно аз ще я намеря? — попита Коля с извънредно голямо любопитство. — Защо именно на мене сте разчитали, а не на друг?

— Носеше се някакъв слух, че я търсите и когато я намерите, ще я доведете. Нещо такова говореше Смуров. Най-вече, все се мъчи да го увери, че Жучка е жива, че са я виждали някъде. Момчетата му донесоха отнякъде живо зайче, но той само го погледна, едва-едва се усмихна и помоли да го пуснем в полето. Така и направихме. Току-що баща му се върна и му донесе кученце, дог, и той намерил отнякъде, мислеше да го утеши с това, но като че ли стана още по-лошо…

— Кажете ми също, Карамазов: какъв е този баща? Аз го познавам, но какъв е той според вашето определение: шут, палячо?

— Ах, не, има хора, които са много чувствителни, но са някак смазани. Шутовското им държане е нещо като злобна ирония към онези, на които не смеят да кажат истината в очите поради дълговременната си унизителна боязън пред тях. Повярвайте, Красоткин, че такова шутовство е извънредно трагично понякога. Сега за него всичко, всичко на този свят е събрано в Илюша и ако умре Илюша, той или ще полудее от скръб, или ще се самоубие. Аз почти съм убеден в това, като го гледам!

— Разбирам ви, Карамазов, виждам, че познавате хората — прибави проникновено Коля.

— Пък аз, като ви видях с куче, помислих, че сте довели оная Жучка.

— Почакайте, Карамазов, може би ще я намерим, а това е Перезвон. Ще го пусна сега в стаята и може би ще развеселя Илюша повече, отколкото е дога. Почакайте, Карамазов, вие ей сега ще научите нещо. Ах, Боже мой, защо ви задържам! — извика изведнъж поривисто Коля. — Вие сте само по сако в този студ, пък аз ви задържам; виждате ли, виждате ли какъв съм егоист! О, ние всички сме егоисти, Карамазов!^[3]

— Не се безпокойте, наистина, студено е, но аз не настивам лесно. Но да вървим. Чакайте, как се казвате, знам, че сте Коля, но чий?

— Николай, Николай Иванов Красоткин, или както се казва шаблонно, Красоткин-син — кой знае защо, се засмя Коля, но изведнъж прибави: — Аз, разбира се, ненавиждам името си Николай.

— Че защо?

— Тривиално, банално…

— Вие сте на тринадесет години? — попита Альоша.

— Тоест на четиринадесет, след две седмици ще започна четиринадесет, съвсем скоро. Да си призная пред вас още отсега една слабост, Карамазов, специално пред вас, заради запознанството, за да видите природата ми: аз мразя, когато ме питат за годините ми, нещо повече дори… и освен това… за мен например се носи клеветата, че миналата седмица съм играл е подготвителните на разбойници. Че съм играл, е действителност, но че съм играл за себе си, да си доставя удоволствие сам на себе си — това решително е клевета.

Имам основание да мисля, че това е стигнало до вас, но не съм играл за себе си, а за дечурлигата, защото те нищо не можеха да измислят без мене. А пък тук винаги ги пущат разни врели-некипели. Това е град на клюките, уверявам ви.

— Че дори и за свое удоволствие да сте играли, какво от това?

— Е, за себе си… Вие няма да вземете да играете на конче, нали?

— А вие разсъждавайте тъй — усмихна се Альоша, — на театър например ходят възрастните, но в театъра също се представят приключения на всякакви герои, понякога също с разбойници и с война — че мигар това не е същото, разбира се, посвоему? А играта на война сред младите хора през междучасията или пък на разбойници — та това също е зараждащо се изкуство, зараждаща се потребност от изкуство в младата душа и тези игри понякога дори се съчиняват по-хубаво, отколкото представленията в театъра, само с тази разлика, че в театъра отивате да гледате актьори, а тук младежите са актьори. Но то е естествено.

— Така ли мислите? Такива ли са вашите убеждения? — зяпна в него Коля. — Знаете ли, изказахте твърде интересна мисъл; като се прибера сега, ще си поразмърдам малко мозъка по този повод. Признавам, така и мислех, че от вас човек може да се поучи на туй-онуй. Дойдох да се уча от вас, Карамазов — завърши Коля разчувствувано и буйно.

— Пък аз от вас — усмихна се Альоша, като му стисна ръката.

Коля беше извънредно доволен от Альоша. Порази го, че той е съвсем на равна нога с него и че говори с него като с „най-голям“.

— Сега ще ви покажа един фокус, Карамазов, също едно театрално представление — засмя се нервно той, — затова съм дошъл.

— Да влезем първо вляво, при хазаите, там всичките ви приятели си оставят палтата, защото в стаята е тясно и горещо.

— О, аз дойдох само за миг, ще вляза и ще постоя с палто. Перезвон ще остане тук, в коридора, и ще умре: „Иси, Перезвон, куш и умри“ — виждате ли, умря. Пък аз най-напред ще вляза, ще разбера обстановката и после, когато му дойде времето, ще свирна: „Иси, Перезвон!“ — и ще видите, че той веднага ще долети като бесен. Трябва само Смуров да не забрави да отвори в този миг вратата. Аз ще направя всичко и вие ще видите номера…

V. Край легълцето на Илюша

В познатата ни вече стая, обитавана от семейството на известния ни щабскапитан в оставка Снегирьов, в тази минута беше и задушно, и тясно поради многобройния насъбран народ. Няколко момчета имаше този път при Илюша и макар че всички бяха готови като Смуров да отричат, че Альоша ги е помирил и сближил с Илюша, но така беше. Цялото му изкуство в този случай се състоеше в това, че той ги сближи е Илюша един след друг без „лигави нежности“, а сякаш съвсем случайно и неочаквано. Това донесе на Илюша огромно облекчение в страданията му. Като видя почти нежната дружба и съчувствието на всичките тези момчета, предишните си врагове, той се трогна много. Едничък само Красоткин му липсваше и това гнетеше и потискаше сърцето му. Ако имаше в горчивите спомени на Илюшечка нещо най-горчиво, то беше именно целият този случай с Красоткин, бившия негов приятел и защитник, на когото той се беше нахвърлил тогава с ножчето. Така мислеше и умното момченце Смуров (първият дошъл да се помири с Илюша). Но самият Красоткин, когато Смуров смътно му подметна, че Альоша иска да го посети „по една работа“, веднага го прекъсна и го отряза, като натовари Смуров незабавно да съобщи на Карамазов, че знае какво да прави, че от никого не иска съвети и че ако отиде при болния, той знае кога, защото си има „свои съображения“. Това беше две седмици преди тази неделя. Ето защо Альоша не го посети лично, както възнамеряваше. Впрочем той, макар и да поизчака, все пак изпрати Смуров при Красоткин още веднъж и още веднъж. Но и двата пъти Красоткин отговори вече с най-нетърпелив и рязък отказ, като предаде на Альоша, че ако и лично дойде да го вика, тогава никога няма да отиде при Илюша, и да не му се досажда повече. И до последния ден сега и самият Смуров не знаеше, че Коля е решил да отиде при Илюша тази сутрин и чак снощи, когато се сбогуваше със Смуров, Коля изведнъж рязко му поръча да го чака утре сутринта в къщи, защото ще отиде заедно с него у Снегирьови, но да не е посмял впрочем да съобщава никому за неговото отиване, защото иска да отиде неочаквано. Смуров го послуша. А мечтата, че ще доведе изгубената Жучка, се яви у Смуров въз основа на подхвърлените веднъж от Красоткин думи, че „магарета са всички те, щом не могат да намерят кучето, ако само е живо“. А когато Смуров, изчаквайки удобен момент, плахо загатна на Красоткин предположението си относно кучето, онзи изведнъж ужасно се разлюти: „Да не съм магаре да търся чужди кучета из целия град, след като си имам моя Перезвон? И може ли да се мечтае да остане живо куче, което е глътнало карфица! Лигави нежности и нищо повече!“ А същевременно Илюша от две седмици почти не ставаше от своето легълце в ъгъла при иконите. А на училище не ходеше още от онзи случай, когато срещна Альоша и го ухапа по пръста. Впрочем той се разболя още същия ден, макар че още един месец можеше криво-ляво да ходи понякога из стаята и в коридора, ставайки нарядко от леглото. Най-накрая съвсем отпадна и не можеше да се движи без помощта на баща си. Баща му трепереше над него, дори съвсем престана да пие, почти обезумя от страх, че момчето му ще умре, и често пъти, особено след като го поразведеше някой път из стаята под ръка и го сложеше пак в леглото — изведнъж избягваше в: коридора, в тъмния ъгъл, и опрял чело о стената, почваше да ридае с някакъв истеричен, разтърсващ плач, сподавяйки гласа си, да не стигнат риданията му до Илюшечка.

А като се върнеше пак в стаята, обикновено почваше да весели с нещо скъпото си момче, разказваше му приказки, смешки или имитираше разни смешни хора, които му се беше случвало да срещне, дори подражаваше на животните, как смешно вият или реват. Но Илюша не обичаше много баща му да се кълчи и да се прави на шут. Момчето, макар и да се мъчеше да не показва, че това му е неприятно, съзнаваше с болка в сърцето, че баща му е унизен в обществото, и винаги неизбежно си спомняше за „сюнгера“ и за онзи „страшен ден“. Ниночка, сакатата, тиха и кротка сестра на Илюшечка, също не обичаше баща й да се кълчи (колкото до Варвара Николаевна, тя отдавна беше заминала в Петербург за курсовете), но затова пък малоумната маминка се забавляваше много и се смееше от все сърце, когато съпругът й почнеше да имитира нещо или да прави някакви смешни жестове. Само това я развеселяваше, иначе през цялото останало време непрекъснато мърмореше и се оплакваше, че сега всички са я забравили, че никой не я уважава, че я обиждат и т.н., и т.н. Но последните дни и тя изведнъж сякаш изцяло се промени. Често почна да гледа към Илюша и взе да се замисля. Стана много по-мълчалива, притихна и когато почнеше да плаче, плачеше тихо, да не я чуват. Щабскапитанът забеляза с горчиво недоумение тази промяна в нея. Посещенията на момчетата отначало не се харесаха и само я сърдеха, но после веселите викове и разкази на децата почнаха да забавляват и нея и най-после толкова й харесаха, че ако престанеха да идват тези момчета, щеше да й е ужасно тежко. Когато децата разказваха нещо или почнеха да играят, тя се смееше и пляскаше ръце. Някои викаше при себе си и ги целуваше. Особено обикна момчето Смуров. Колкото до щабскапитана, появата в дома му на децата, които идваха да веселят Илюша, изпълни душата му още от самото начало с възторжена радост и дори е надежда, че сега Илюша ще престане да скърби и може би от това по-скоро ще оздравее. Той нито за минута до последния момент не се съмняваше, въпреки целия си страх за Илюша, че неговото момче изведнъж ще оздравее. Посрещаше малките гости с благоговение, въртеше се около тях, обслужваше ги, беше готов да ги носи на гръб и дори наистина бе почнал да ги носи, но тези игри не се харесваха на Илюша и бяха прекратени. Почна да купува за тях сладкиши, курабийки, ядки, канеше ги на чай, мажеше им сандвичи. Трябва да се отбележи, че през цялото това време винаги имаше пари. Тогавашните двеста рубли от Катерина Ивановна той прие точно както предсказа Альоша. А после Катерина Ивановна, като разучи по-подробно за тяхното положение и за болестта на Илюша, лично посети квартирата им, запозна се с цялото семейство и дори успя да очарова малоумната щабскапитанша. Оттогава щедростта на ръката й не секваше, а самият щабскапитан, ужасен от мисълта, че момчето му ще умре, забрави предишното си честолюбие и смирено приемаше подаянията. През цялото време доктор Херценщубе по настояване на Катерина Ивановна идваше постоянно и акуратно през ден при болния, но от неговите посещения почти нямаше полза, само го тъпчеше ужасно с лекарства. Но затова пък този ден, тоест тази неделя сутринта у щабскапитана чакаха един нов доктор, пристигнал от Москва и смятан за знаменитост. Катерина Ивановна специално го беше намерила и повикала от Москва срещу голямо възнаграждение — не за Илюшечка, а за друга цел, за която ще се каже по-долу и когато му дойде времето, но тъй и тъй дошъл, помоли го да навести и Илюшечка, за което щабскапитанът бе отрано предупреден. А че ще пристигне Коля Красоткин, той никак не подозираше, макар че вече отдавна желаеше да дойде най-после това момче, за което толкова страдаше неговият Илюшечка. В този миг, когато Красоткин отвори вратата и се появи в стаята, всички, щабскапитанът и момчетата, се бяха насъбрали около легълцето на болния и разглеждаха току-що донесеното дребно кученце, едва вчера родено и ангажирано още преди седмица от щабскапитана, за да разтуши и утеши Илюшечка, който все тъгуваше за изчезналата и, разбира се, вече загинала Жучка. Но Илюша, който вече беше чул и знаеше от три дни, че ще му подарят малко кученце и не какво да е, а истински дог (което, разбира се, беше ужасно важно), макар и да показваше от тактичност и деликатност, че се радва на подаръка, обаче всички, и бащата и момчетата, ясно видяха, че новото кученце може би само още повече събуди в сърцето му спомена за нещастната Жучка, погубена от него. Кученцето лежеше и шаваше до него и той с болезнена усмивка го галеше с тънката си, бледичка, изсъхнала ръчица; виждаше се дори, че кученцето му харесваше, но… нямаше я Жучка, все пак това не беше Жучка, а да бяха и Жучка, и кученцето заедно, тогава щастието щеше да е пълно!

— Красоткин! — викна изведнъж едно от момчетата, което първо зърна влезлия Коля. Настана явно вълнение, момчетата се отдръпнаха и се изправиха от двете страни на леглото, тъй че изведнъж откриха целия Илюшечка. Щабскапитанът се спусна устремно към Коля.

— Заповядайте, заповядайте… скъпи гостенино! — запелтечи той насреща му. — Илюшечка, господин Красоткин е дошъл да те види…

Но Красоткин, който му подаде набързо ръка, веднага демонстрира и извънредните си познания за светските приличия. Той тутакси и преди всичко се обърна към седящата в креслото съпруга на щабскапитана (която тъкмо тази минута беше ужасно недоволна и мърмореше, че децата са закрили леглото на Илюша и не може да види новото кученце) и извънредно възпитано удари крак пред нея, а после, като се обърна към Ниночка, направи и пред нея като прел дама същия поклон. Тази вежлива постъпка направи извънредно приятно впечатление на болната дама.

— Веднага се познава добре възпитаният младеж — издума високо тя, като разпери ръце, — а другите ни гости какви са: пристигат един връз друг.

— Как тъй, мамичко, един връз друг, как така? — макар и ласкаво, но притеснен малко заради „мамичка“, измънка щабскапитанът.

— Че тъй на влизат. Яхват се в коридора и влизат в благородното семейство яздешком. Какъв гост е това?

— Но кой, кой е влязъл тъй, мамичко, кой?

— Че ей това момче влезе днес върху ей това, а онова върху другото…

Но Коля вече беше при леглото на Илюша. Болният видимо пребледня. Той се приповдигна на креватчето си и много изпитателно погледна Коля. Коля не беше виждал предишния си малък приятел вече от два месеца и изведнъж спря пред него съвсем поразен: той не можеше да си представи дори, че ще види такова отслабнало и пожълтяло личице, такива горящи в трескав огън и сякаш ужасно големи очи, такива мършави ръчици. С горестно учудване гледаше той как Илюша дълбоко и често диша и как са му се напукали устните. Той направи крачка към него, подаде му ръка и почти съвсем смутен издума:

— Е, какво, старче… как си?

Но гласът му прекъсна, свободата в държанието му изневери, лицето му сякаш изведнъж се изопна и нещо затрепери около устните му. Илюша се усмихваше болезнено и все още безсилен да каже нещо. Коля изведнъж вдигна ръка и, кой знае защо, прекара длан по косата на Илюша.

— Ни-що! — измънка му тихо, може би да го ободри, а може би просто без сам да знае защо го казва. Замълчаха пак за минутка.

— Какво е това, ново кученце ли имаш? — попита Коля изведнъж с най-безчувствен глас.

— Да-а-а! — отговори с дълъг шепот, задъхан Илюша.

— Черна муцунка, значи е от злите, от тези, дето се връзват — важно и твърдо отбеляза Коля, сякаш най-важното беше именно кученцето и неговата черна муцунка. Но всъщност истината беше, че той все още с всичка сила се мъчеше да надвие в себе си чувството, да не заплаче като „маляк“ и все още не можеше да го надвие. — Като порасне, трябва да се държи на верига, знам аз.

— То ще стане грамадно куче! — извика едно момче от тълпата.

— То се знае, дог, грамадно ще стане, ей такова, като теле — чуха се изведнъж няколко гласчета.

— Колкото теле, точно колкото теле — подскочи щабскапитанът. — Аз специално намерих такова, най, най-зло и родителите му са също грамадни и много зли, ей толкова високи от пода… Поседнете ей тук, на леглото при Илюша, или пък ако искате, тук, на миндера. Заповядайте, драги гостенино, дългоочаквани гостенино… С Алексей Фьодорович ли благоволихте да дойдете?

Красоткин приседна на леглото, в краката на Илюша. Той, макар че може би се беше подготвил по пътя как да почне непринуден разговор, сега решително беше изгубил нишката.

— Не… с Перезвон съм… Имам сега едно куче, Перезвон. Славянско име. Чака там… като му свирна, и ще долети. И аз имам куче — обърна се той изведнъж към Илюша, — помниш ли я, старче, Жучка? — изведнъж изтърси той.

Личицето на Илюшечка се изкриви. Той погледна страдалчески Коля. Альоша, който стоеше до вратата, се намуси и тайно кимна на Коля да не заговаря за Жучка, но той не забеляза или не пожела да забележи.

— Но къде е… Жучка? — попита Илюша с трепетлив гласец.

— А, братко, твоята Жучка — ехе! Няма я твоята Жучка!

Илюша млъкна, но се втренчи в Коля още веднъж. Альоша, уловил погледа на Коля, пак му закима с все сила, но онзи отмести пак очи, като се престори, че и сега не е забелязал.

— Побягнала е някъде и е изчезнала. Как няма да изчезне след такава почерпка — нареждаше безжалостно Коля, а същевременно като че почна да се задъхва от нещо. — Но затова пък аз имам Перезвон… Славянско име… Доведох ти го.

— Не-дей! — продума изведнъж Илюшечка.

— Не, не, непременно го виж… Ще се развеселиш. Аз нарочно го доведох… същото рунтаво като нея… Ще ми позволите ли, госпожо, да повикам тук моето куче? — обърна се той изведнъж към госпожа Снегирьова в някакво вече съвсем неописуемо вълнение.

— Не, не! — викна Илюша с отчаян глас. Укор запламтя в очите му.

— Да бяхте… — подскочи изведнъж щабскапитанът от сандъка до стената, на който беше приседнал — да бяхте… друг път… — измънка той, но Коля, неудържимо настоявайки и бързайки, викна изведнъж на Смуров: „Смуров, отвори вратата!“ И щом онзи отвори, той свирна със свирката. Перезвон стремглаво влезе в стаята.

— Рипай, Перезвон, изправи се горе! — развика се Коля, като скочи от мястото си, и кучето, застанало на задните си лапи, се изправи точно пред леглото на Илюша. Стана нещо неочаквано: Илюша трепна и изведнъж се устреми цял напред, наведе се към Перезвон и го загледа примрял.

— Това е… Жучка! — извика той изведнъж с разтреперано от страдание и щастие гласче.

— А ти кой мислеше? — със звънлив, щастлив глас се развика, колкото му глас държи, Красоткин и като се наведе към кучето, прегърна го и го вдигна към Илюша.

— Гледай, старче, виждаш ли, окото сляпо и лявото ухо разцепено, съвсем същите белези, които ти ми каза. По тези белези го намерих! Още тогава го намерих, скоро след това. Защото то не беше ничие, не беше ничие! — поясняваше той, обръщайки се бързо към щабскапитана, към съпругата му, към Альоша и после пак към Илюша. — Беше у Федотови, в задния двор, въртеше се там, но те не го хранеха, а пък то е селско, избягало от село… И аз го намерих… виждаш ли, старче, то тогава, значи, не е глътнало твоето залче. Да го беше глътнало, разбира се, щеше да умре, разбира се! Значи, успяло е да го изплюе, щом сега е живо. Пък ти не си забелязал, че го е изплюло. Изплюло го е, но все пак си е уболо езика, щом е заскимтяло тогава. Тичало е и е скимтяло, а ти си помислил, че го е глътнало. Трябва да е скимтяло много, защото кучетата имат много нежна кожа в устата… по-нежна от човека, много по-нежна! — викаше бясно Коля с пламнало и грейнало от възторг лице.

А Илюша не можеше дори да говори. Той гледаше Коля с големите си някак ужасно изцъклени очи, с отворена уста я пребледнял като платно. А да знаеше само Красоткин, който нищо не подозираше, колко мъчително и убийствено можеше да повлияе такъв момент върху здравето на болното момче, по никакъв начин не би му хрумнала такава шега, каквато направи. Но в стаята това беше ясно само на Альоша. Колкото до щабскапитана, той цял сякаш се превърна в съвсем малко дете.

— Жучка! Това е, значи, Жучка? — подвикваше той с блажен глас. — Илюшечка, та това е Жучка, твоята Жучка! Мамичко, че това е Жучка! — И едва не плачеше.

— Пък аз хич не се досетих! — извика огорчен Смуров. — Гледай го ти Красоткин, казах ви, че той ще намери Жучка и ето че я намери!

— Ето че я намери! — радостно се обади и друг някой.

— Браво, Красоткин! — иззвънтя трето гласче.

— Браво, браво! — завикаха всички момчета и почнаха да ръкопляскат.

— Но чакайте, чакайте — мъчеше се Красоткин да надвика всички, — аз ще ви разправя как стана, най-важното е как стана, нищо друго! Аз я намерих, замъкнах я у дома и веднага я скрих в къщи, заключих я и на никого не съм я показвал до последния ден. Едничък само Смуров научи преди две седмици, но аз го уверих, че това е Перезвон, и той се досети, пък аз междувременно научих Жучка на всичко, вие ще видите, ще видите само какви номера знае! Затова я учих, та да я доведа, старче, обучена, шлифована: да видиш, старче, каква е твоята Жучка сега! Няма ли малко месо, тя сега ще ви покаже такъв номер, че ще паднете от смях — месо, някакво парченце, а, няма ли?

Щабскапитанът се завтече стремглаво през коридора в стаята на хазаите, където се готвеше и щабскапитановото ядене, а Коля, за да не губи скъпоценно време, страшно бързайки, викна на Перезвон: „Умри!“ И той изведнъж се завъртя, легна по гръб и замря неподвижно, вдигнал четирите си лапи нагоре. Момчетата се смееха, Илюша гледаше с предишната си страдалческа усмивка, но от всички най-много на „мамичка“ й хареса, че Перезвон беше умрял. Тя се смееше високо на кучето и почна да щрака с пръст и да вика:

— Перезвон, Перезвон!

— В никакъв случай няма да се вдигне, в никакъв случай — победоносно и справедливо възгордян извика Коля, — ако ще целият свят да вика; но аз щом викна — моментално ще скочи! Иси, Перезвон!

Кучето рипна и заподскача, скимтейки от радост. Щабскапитанът дотърча с късче варено говеждо месо.

— Не е ли горещо? — попита бързо и делово Коля, като вземаше парченцето. — Не, не е горещо, че кучетата не обичат горещо. Гледайте сега всички. Илюшечка, гледай, но гледай де, гледай, старче, защо не гледаш? Аз му я доведох, а той не гледа!

Новият номер се състоеше в това: точно на носа на неподвижно застиналото и протегнало муцунката си куче да се сложи вкусното късче месо. Нещастното куче, без да мърда, трябваше да стои с месото на носа, колкото му заповяда господарят, без да се наведе, без да мърда, ако ще и половин час! Но Перезвон го държаха само една-едничка минута.

— Яж! — викна Коля и късчето мигом прелетя от носа в устата на Перезвон. Публиката, разбира се, изрази възторжено учудване.

— Но как, как, нима само заради това, да обучите кучето, не сте идвали досега? — извика Альоша с неволен укор.

— Именно затова! — викна Коля най-простодушно. — Исках да го покажа в целия му блясък.

— Перезвон! Перезвон! — защрака изведнъж със слабите си пръстчета Илюша, мамейки кучето.

— Ти пък! Нека сам скочи в леглото ти. Иси, Перезвон! — тупна Коля с длан по леглото и Перезвон като стрела литна при Илюша. Илюша стремително прегърна главата му с двете си ръце, а Перезвон мигом му облиза бузата. Илюшечка се притаена до него, изпъна се на легълцето и скри от всички лицето си в неговата гъста козина.

— Господи! Господи! — възклицаваше щабскапитанът. Коля пак приседна на леглото при Илюша.

— Илюша, мога да ти покажа още нещо. Донесох ти; топчето. Помниш ли, веднъж ти говорих за това топче, а ти каза: „Ах, да можех и аз да го видя!“ Ето сега го донесох.

И Коля бързо измъкна от торбичката си малкия бронзов топ. Той бързаше, защото също беше твърде щастлив: друг път би изчакал да мине ефектът от Перезвон, но сега избърза, презирайки всяко бавене: „Тъй и тъй сте щастливи, на ви още щастие!“ Той самият беше вече твърде увлечен.

— Това нещо отдавна бях го харесал у чиновника Морозов — за тебе, старче, за тебе. То си стоеше ей тъй, останало от брат му, и аз го взех срещу една книжка от татковата библиотека: „Сродникът на Мохамед, или Лековитата глупост“. Стогодишна книжка, дрипава, излязла в Москва, когато нямало още цензура, а Морозов е любител на тези неща. Дори ми благодари…

Коля държеше топчето в ръка пред всички, тъй че те можеха да го гледат и да му се наслаждават. Илюша се понадигна и все така прегърнал Перезвон, с дясната си ръка, разглеждаше играчката с възхищение. Ефектът стигна най-висока степен, когато Коля заяви, че има и барут и може ей сега да стреля, „ако само това няма да обезпокои дамите“. „Мамичка“ незабавно помоли да й дадат да разгледа по-отблизо играчката, което беше тутакси изпълнено. Бронзовото топче на колелца й хареса ужасно и тя почна да го вози на коленете си. На молбата за позволение да се стреля тя отговори с пълно съгласие, без да разбира впрочем за какво я питат. Коля показа барута и сачмите. Щабскапитанът, като бивш военен, сам се зае с пълненето, като сипа съвсем малка порция барут, а сачмите помоли да се отложат за друг път. Сложиха топчето на пода с цев, насочена към празно място, натъпкаха във фалята три зърна барут и ги запалиха с кибрит. Изстрелът беше блестящ. Мамичка трепна, но тутакси се засмя от радост. Момчетата гледаха с мълчаливо тържество, но най-много блаженствуваше, гледайки Илюша, щабскапитанът. Коля вдигна топчето и веднага го подари на Илюша заедно със сачмите и барута.

— За тебе е, за тебе! Отдавна съм го приготвил — повтори той още веднъж, в пристъп на щастие.

— Ах, подарете го на мене! Не, по-добре подарете топчето на мене! — изведнъж като дете взе да се моли мамичка. Лицето й изразяваше тъжно безпокойство от страх, че няма да й го подарят. Коля се смути. Щабскапитанът се развълнува неспокойно.

— Мамичко, мамичко — рипна той към нея, — топчето е твое, твое, но нека стои при Илюша, защото го подариха на него, но все едно, че е твое, Илюшечка винаги ще ти го дава да си поиграеш, то ще ви бъде общо, общо…

— Не, не искам да е общо, не, само мое да е, а не на Илюша — продължаваше мамичка, съвсем готова вече да се разплаче.

— Мамо, вземи го, на, вземи го! — викна изведнъж Илюша. — Красоткин, мога ли да го подаря на мама? — обърна се той изведнъж с молещ вид към Красоткин, като че се страхуваше да не би той да се обиди, че подарява другиму неговия подарък.

— Може, разбира се! — се съгласи тутакси Красоткин и като взе топчето от ръцете на Илюша, го подаде с най-любезен поклон на мамичка. Тя чак се разплака от умиление.

— Илюшечка, мили, ето кой обича своята мамичка! — извика умилена тя и тутакси пак взе да вози топчето по коленете си.

— Мамичко, дай да ти целуна ръчицата — подскочи съпругът и веднага изпълни намерението си.

— И кой е най-милото момче — ей това добро дете! — издума благородната дама, сочейки Красоткин.

— Пък аз на тебе, Илюша, сега ще ти нося барут, колкото щеш. Сега ние сами си правим барут. Боровиков научи състава: двадесет и четири части селитра, десет — сяра и шест — брезови въглища, всичко се стрива заедно, налива се вода, омесва се тесто, настъргва се през сито — и ето ти барут.

— Смуров вече ми каза за вашия барут, но тате казва, че това не е истински барут — обади се Илюша.

— Как да не е истински? — изчерви се Коля. — Нашият гори. Впрочем не знам…

— Не, няма нищо — подскочи изведнъж с виновен вид щабскапитанът. — Вярно, казах, че истинският барут не се прави така, но няма нищо, може и така.

— Не знам, вие по-добре знаете. Ние в едно каменно бурканче от помада го запалихме, изгоря чудесно, всичкият изгоря, съвсем малко сажди останаха. Но това е само тесто, пък ако се настърже през сито… А впрочем вие знаете по-добре, аз не знам… А Булкин баща му го бил за нашия барут, ти чу ли? — обърна се той изведнъж към Илюша.

— Чух — отговори Илюша. Той слушаше Коля с безкраен интерес и наслада.

— Ние напълнихме цяла бутилка барут и той го криеше под кревата си. Баща му го видял. Може, му казал, да стане взрив. И веднага го набил. Искал да се оплаче от мене в гимназията. Сега не го пускат с мене, сега никого не пускат с мене. И Смуров не го пускат, прочул съм се навсякъде; казват, че съм „луда глава“ — усмихна се презрително Коля. — Всичкото стана заради железницата.

— Ах, чували сме и за тази ваша история! — извика щабскапитанът. — Че как сте лежали там? И нима никак не се уплашихте, когато лежахте под влака? Страх ли ви беше?

Щабскапитанът ужасно се подмазваше на Коля.

— Не особено! — отвърна Коля небрежно. — Но тук най-много ми увреди на репутацията тази проклета гъска — обърна се пак към Илюша. Но макар да разказваше с небрежен вид, той все още не можеше да се овладее и като че продължаваше да налучква тона.

— Ах, чувал съм и за гъската! — засмя се, цял грейнал, Илюша. — Мене ми разправяха, но не разбрах, наистина ли те съдиха със съдия?

— Съвсем глупашка работа, най-нищожна, от която както винаги у нас съчиниха цял слон — почна нехайно Коля. — Веднъж вървя по площада и тъкмо изкарваха гъските. Спрях се аз и си гледам. Изведнъж едно тукашно момче, Вишняков, той сега е разсилен при Плотникови, ме гледа и казва: „Какво си зяпнал гъските“? Аз го гледам: тъпа кръгла мутра, двадесетгодишен, аз, знаете, никога не отблъсквам народа. Обичам да съм с народа… Ние сме се отдалечили от народа^[4], това е аксиома — вие май благоволявате да се смеете, Карамазов?

— Не, пази Боже, слушам ви внимателно — обади се най-простодушно Альоша и мнителният Коля мигом се ободри.

— Моята теория, Карамазов, е ясна и проста — пак радостно забърза той веднага. — Аз вярвам в народа и винаги ми е драго да му отдам справедливост, но без да го глезя, това е sine qua^[5]… Та бях почнал за гъската. Обръщам се аз към този глупак и му отговарям: „Мисля за какво мисли гъската.“ Той ме гледа съвсем тъпо: „А за какво, казва, мисли гъската?“ — „Ето виждаш ли, казвам, там стои една талига с овес. Овесът се сипе от чувала, а гъската е протегнала врат чак под колелото и кълве зърната, виждаш ли?“ — „Виждам много добре казва.“ — „Е, казвам, ако същата тази талига сега мъничко се побутне напред — колелото ще й пререже ли врата, или не?“ — „Всякак, казва, ще го пререже“ — и се хили до ушите, целият се разтопи. „Тогава да вървим, казвам, мой човек, хайде.“ — „Хайде, казва.“ Много-много не се помайвахме: той незабелязано се промъкна до юздите, пък аз отстрани, за да насоча гъската. А селякът в това време беше се зазяпал, говореше с някого, та не стана нужда и да я насочвам: гъската и без това си беше протегнала шията към овеса под талигата, точно под колелото. Аз смигнах на онзи, той потегли и прр-ас, преряза й врата на две! Но не щеш ли, в същата секунда ни видяха всички селяни и се развикаха изведнъж: „Нарочно го направи!“ — „Не, не нарочно.“ — „Не, нарочно!“ Е, реват: „При съдията!“ Хванаха ме и мене: „И ти беше тук, ти си помагал, тебе целият пазар те знае.“ А мене наистина, кой знае защо, целият пазар ме знае — допълни самолюбиво Коля. — Помъкнахме се всички към мировия съдия, носят и гъската. Гледам, моят юнак се уплаши и ревна, направо реве като жена. А продавачът на гъските вика: „То по този начин може да се изтрепят колкото щеш гъски!“ Е, разбира се, имаше свидетели. Съдията моментално ни оправи: за гъската да се даде на търговеца една рубла, а юнакът да си вземе гъската. И занапред да не си позволява такива шеги. А онзи все реве като жена: „Не съм аз, вика, той, той ме подучи“ — и ме сочи мене. Аз отговарям с пълно хладнокръвие, че изобщо не съм го учил, че само съм изразил основната мисъл и съм говорил единствено в проект. Съдията Нефедов се усмихна и веднага се ядоса на себе си, че се е усмихнал: „Аз вас, казва ми, ей сега ще ви атестирам пред вашето началство, та да не се впускате занапред в такива проекти, вместо да си гледате книгите и да си учите уроците.“ Не ме атестира пред началството, глупости, но работата наистина се разнесе и стигна до ушите на началството: нали са ни дълги ушите! Особено се разбунтува класикът Колбасников, но Дарданелов пак ме защити. А Колбасников сега е сърдит на всички като глупаво магаре. Ти, Илюша, чу ли, той се ожени, взе от Михайлови зестра хиляда рубли, намери си една невеста — мутра и половина от най-първи вид и в най-крайна степен. Третокласниците веднага съчиниха епиграма:

Новина порази третокласника:

задомил се повлеканът Колбасников.

И така нататък, много смешно, после ще ти я донеса. За Дарданелов не казвам нищо: човек с познания, решително с познания. Такива ги уважавам и съвсем не задето се застъпи за мене…

— Ама как го удари в земята по въпроса кой е основал Троя — обади се изведнъж Смуров, който в този миг истински се гордееше с Красоткин. Много му допадна историята с гъската.

— Наистина ли го ударихте в земята? — подхвърли раболепно щабскапитанът. — За това кой е основал Троя ли? Ние вече бяхме чували, че сте го ударили в земята. Илюшечка още тогава ми го разправи…

— Той, тате, знае всичко, знае най-много от всички! — подхвана и Илюшечка. — Само се преструва, че е такъв, а е първият ни ученик по всички предмети…

Илюша гледаше Коля с безкрайно щастие.

— Е, това за Троя са глупости и нищо повече. Аз самият смятам този въпрос за безсмислен — обади се Коля с горделива скромност. Той вече беше успял напълно да налучка тона, макар впрочем да беше малко неспокоен: чувствуваше, че е много възбуден и че за гъската например разправи прекалено сърдечно, а междувременно Альоша беше мълчал през цялото време на разказа и остана сериозен, и ето че самолюбивото момче лека-полека почна да се измъчва: „Дали не мълчи, защото ме презира, като мисли, че аз чакам неговата похвала? В такъв случай, ако той се осмелява да мисли така, аз…“

— Решително смятам този въпрос за безсмислен — отсече той още веднъж горделиво.

— Пък аз знам кой е основал Троя — току издума съвсем неочаквано едно момче, което почти не беше си отворило устата досега, мълчаливо и очевидно срамежливо, много хубавко, към единадесетгодишно, на име Карташов. То седеше точно до вратата.

Коля учудено и важно го погледна. Там е работата, че въпросът „Кой именно е основал Троя?“ — вече се беше превърнал за всички класове в някаква тайна и за да се отгатне, трябваше да се прочете Смарагдов. Но Смарагдов нямаше никой освен Коля. И ето веднъж това момче Карташов скришом, докато Коля се беше обърнал, отвори набързо прибрания между учебниците му Смарагдов и улучи точно мястото, където се говореше за основателите на Троя. Това се беше случило много отдавна, но той все някак се срамуваше и не смееше да открие публично, че също знае кой е основал Троя, от страх да не стане нещо и Коля да го сконфузи пред всички. А сега изведнъж, кой знае защо, не издържа и каза. Пък и отдавна му се искаше.

— Е, кой я е основал? — надменно и високомерно се обърна към него Коля, като позна по лицето му, че онзи наистина знае, и се приготви незабавно, разбира се, за всички последствия. В общото настроение настъпи, както се казва, дисонанс.

— Троя е основана от Тевкър, Дардан, Ил и Трос — изрече веднага момчето и начаса цялото се изчерви, толкова се изчерви, че да ти е жал да го гледаш. Но всичките момчета гледаха право в него, гледаха го цяла минута и после изведнъж всичките тези взрени в него очи се извърнаха едновременно към Коля. Той все още продължаваше с презрително хладнокръвие да мери с поглед дръзкото момче.

— Тоест как са я основали? — благоволи той най-после да проговори. — Пък и какво значи изобщо да се основе град или държава? Как става: идват и слагат по една тухла, така ли?

Чу се смях. Виновното момче от розово стана аленочервено. То мълчеше, то беше готово да заплаче. Коля го подържа така още една минута.

— За да се говори за такива исторически събития, като основаването на една националност, трябва преди всичко да се разбира какво значи това — отсече строго той за назидание. — Аз впрочем не придавам значение на всичките тези бабини деветини, пък и въобще не уважавам твърде всеобщата история — притури той изведнъж небрежно, обръщайки се вече общо към всички.

— Как, всеобщата история? — осведоми се някак стреснат щабскапитанът.

— Да, всеобщата история. Изучават се разни човешки глупости и нищо повече. Аз уважавам само математиката и естествените науки — изтърси Коля и хвърли поглед към Альоша: той се страхуваше само от неговото мнение. Но Альоша все мълчеше и продължаваше да е сериозен. Ако беше казал сега нещо, щеше да се сложи край, но Альоша мълчеше, а „мълчанието му може би е презрително“, и Коля съвсем се нервира.

— Пък и тези класически езици сега — лудост и нищо повече… Вие май пак не сте съгласен с мене, Карамазов?

— Не съм съгласен — усмихна се сдържано Альоша.

— Класическите езици, ако искате да знаете моето мнение, са полицейска мярка, единствено затова са въведени те — почна пак малко по малко да се задъхва Коля, — те са въведени, защото са скучни и защото затъпяват способностите. Скучно беше, но как да направим, та да стане още по-скучно? Глупаво беше, но как да направим, та да стане още по-глупаво? И ето, измислят класическите езици. Това е цялото ми мнение за тях и надявам се, че никога няма да го променя — завърши рязко Коля. На двете му бузи пламна по едно кръгло червено петно.

— Това е истина — съгласи се изведнъж със звънливо и убедено гласче Смуров, който слушаше прилежно.

— А пък е пръв по латински език! — току извика от тълпата едно момче.

— Да, тате, той говори така, а е пръв по латински в класа — обади се Илюша.

— Че какво от това? — сметна за нужно да се защити Коля, макар че и похвалата му беше твърде приятна. — Аз зубря латински, защото трябва, защото съм обещал на майка си да завърша, а според мене за каквото си се заловил, трябва да го вършиш добре, но в душата си дълбоко презирам класицизма и цялата тази подлост… Не сте ли съгласен, Карамазов?

— Е, защо пък „подлост“? — усмихна се пак Альоша.

— Но, моля ви се, всички класици са преведени на всички езици, значи, не за изучаване на класиците им е притрябвал латинският, а единствено за полицейски мерки и за затъпяване на способностите. Как тогава да не е подлост?

— Но кой ви е научил на всичко това? — извика крайно учуден Альоша.

— Първо, аз и сам мога да разбирам, без да ме е учил някой, и, второ, знайте, че това, което току-що ви говорих за преведените класици, го е казал гласно пред целия трети клас лично преподавателят Колбасников…

— Докторът дойде! — извика внезапно Ниночка, която през цялото време беше мълчала.

Наистина пред вратата на къщата спря каретата на госпожа Хохлакова. Щабскапитанът, който чакаше доктора цяла сутрин, се втурна презглава към вратата да го посрещне. „Мамичка“ се постегна и стана важна. Альоша отиде при Илюша и взе да му оправя възглавницата. Ниночка следеше неспокойно от креслото си как оправя леглото. Момчетата взеха да се сбогуват бързешком, някои от тях обещаха да наминат вечерта. Коля викна на Перезвон и той скокна от леглото.

— Аз няма да си ходя, няма да си ходя — пошепна бързо Коля на Илюша. — Ще изчакам в коридора и ще дойда пак, когато си отиде докторът, ще дойда с Перезвон.

Но докторът вече влизаше — важна фигура в меча шуба, с дълги тъмни бакенбарди и гладко избръсната брада. Като престъпи прага, той изведнъж се спря като слисан: сигурно му се беше сторило, че е сбъркал вратата. „Какво е това? Къде съм?“ — измърмори той, без да сваля шубата и кожената си фуражка с кожена козирка. Многолюдието, мизерията на стаята, простряното пране в ъгъла го объркаха. Щабскапитанът се преви отпреде му одве.

— Тука сте, тука сте — мънкаше той раболепно, — тука сте, у дома, изпратен сте при мене…

— Сне-ги-рьов? — произнесе важно и високо докторът. — Господин Снегирьов — вие ли сте?

— Аз съм.

— А!

Докторът огледа още веднъж с погнуса стаята и съблече шубата си. Пред очите на всички блесна голям орден на шията му. Щабскапитанът грабна шубата, а докторът си сне фуражката.

— Къде е пациентът? — попита той високо и настойчиво.

VI. Ранното развитие

— Как мислите, какво ще му каже докторът? — попита Коля задъхан. — Но каква отвратителна мутра, нали? Не мога да понасям медицината!

— Илюша ще умре. Това е съвсем сигурно според мен — отговори тъжно Альоша.

— Шмекери! Медицината е шмекерия! Но драго ми е, че се запознах с вас, Карамазов, отдавна исках да се запозная с вас. Жалко само, че тъй тъжно се срещнахме…

На Коля много му се щеше да каже нещо още по-пламенно, още по-експанзивно, но сякаш гърлото му се стягаше. Альоша забеляза това, усмихна се и му стисна ръката.

— Отдавна съм се научил да уважавам във вас едно рядко същество — измънка пак Коля, като се объркваше и заплиташе. — Чувал съм, че сте мистик и сте били в манастира. Знам, че сте мистик^[6], но… това не ме спря. Съприкосновението с действителността ще ви излекува… С натури като вашата винаги така става.

— Какво наричате мистик? От какво ще ме излекува? — учуди се малко Альоша.

— Е, там бог и прочие.

— Как, нима вие не вярвате в Бога?

— Напротив, нямам нищо против бога. Разбира се, бог е само хипотеза… но… признавам, че той е нужен, за реда… за световния ред и тъй нататък… и ако го нямаше, той трябваше да се измисли — прибави Коля, като почна да се изчервява. Изведнъж си внуши, че Альоша ще си помисли, че той иска да блесне със знанията си и да покаже колко е „голям“. „Пък аз изобщо не искам да блясвам със знанията си пред него“ — помисли Коля с негодувание. И изведнъж му стана ужасно досадно.

— Да си призная, не мога да понасям всички тези препирни — отсече той, — нали може и без да се вярва в бога, да се обича човечеството, как мислите? Волтер не е вярвал в бога, а е обичал човечеството, нали? („Пак, пак!“ — помисли си той.)

— Волтер е вярвал в бога, но, струва ми се, малко и, струва ми се, малко е обичал и човечеството — тихо, сдържано и съвсем естествено изрече Альоша, сякаш разговаряше с равен по години или дори с по-възрастен. Коля се изненада именно от тази като че ли неувереност на Альоша в собственото му мнение за Волтер и че той сякаш именно на него, на малкия Коля, оставя да реши този въпрос.

— А нима вие сте чели Волтер? — завърши Альоша.

— Не, не съм го чел… Впрочем, чел съм „Кандид“ на руски… стар, безобразен превод, смешен… (Пак, пак!)

— И разбрахте ли я?

— О, да, всичко… тоест… защо мислите, че не бих я разбрал? Там, разбира се, има много неприлични работи… Аз, разбира се, съм в състояние да разбера, че това е философски роман и е написан, за да се прокара една идея… — обърка се вече Коля. — Аз съм социалист, Карамазов, аз съм непоправим социалист — изведнъж тръсна той ни в клин, ни в ръкав.

— Социалист ли? — засмя се Альоша. — Че кога успяхте? Та вие сте едва тринадесетгодишен, струва ми се?

Коля цял се сви.

— Най-напред не съм тринадесет, а четиринадесетгодишен, след две седмици съм на четиринадесет — избухна той, — а, второ, изобщо не разбирам какво значение имат моите години! Важното е какви ми са убежденията, а не на колко съм години, нали?

— Когато станете по-голям, сам ще видите какво значение има възрастта за убежденията. Стори ми се също, че говорите не с ваши думи — скромно и спокойно отговори Альоша, но Коля разпалено го прекъсна:

— Извинете, вие искате послушание и мистицизъм. Ще се съгласите ли, че например християнската вяра е послужила само на богатите и високопоставените, за да държат в робство низшата класа, не е ли тъй?

— Ах, зная аз къде сте прочели това и непременно някой ви е научил! — възкликна Альоша.

— Извинете, защо пък непременно да съм го прочел? И абсолютно никой не ме е учил. Аз и сам мога… И ако щете, аз не съм против Христа. Той е бил напълно хуманна личност и ако живееше в наше време, направо щеше да се присъедини към революционерите и може би щеше да играе видна роля… да, несъмнено.

— Но къде, къде сте се натъпкали с всичко това! С кой глупец сте се сдружили? — възкликна Альоша.

— Извинете, истината не може да се скрие. Аз, разбира се, поради една причина често говоря с господин Ракитин, но… Това още старецът Белински също го бил казвал.

— Белински ли? Не помня. Никъде не го е написал.

— Ако не го е написал, казват, че го е говорил. Аз съм чувал от един… впрочем, по дяволите…

— А чели ли сте Белински?

— Знаете ли… не… не съм го чел изцяло, но… мястото за Татяна, защо не е последвала Онегин, съм чел.

— Как не е последвала Онегин? Че нима това вече… го разбирате?

— Извинете, вие май ме вземате за малкия Смуров — озъби се нервно Коля. — Впрочем, моля ви се, да не мислите, че съм чак такъв революционер. Аз много често не съм съгласен с господин Ракитин. Ако става дума за Татяна, аз съвсем не съм за еманципацията на жените. Признавам, че жената е подчинено същество и трябва да се покорява. Les femmes tricottent^[7], както е казал Наполеон — усмихна се, кой знае защо, Коля, — и поне в това напълно споделям убежденията на този псевдовелик човек. Също така например смятам, че да се бяга от отечеството в Америка, е низост, по-зле от низост — глупост. Защо в Америка, след като и у нас може да се принесе много полза на човечеството? Именно сега — маса плодотворна дейност. Именно така отговорих.

— Как сте отговорили? На кого? Да не би някой да ви е викал вече в Америка?

— Признавам, подучваха ме, но аз отказах. Това, разбира се, да си остане между нас, Карамазов, чувате ли, никому нито дума. Казвам го само на вас. Никак не желая да попадна в ръчичките на Третото отделение и да вземам уроци при Верижния мост.

Ще запомниш сградата

при моста Верижен.^[8]

Помните ли го? Великолепно! Защо се смеете? Да не мислите, че всичко това, което ви говорих, е лъжа? („Ама ако научи, че в татковата библиотека у дома има само този брой от «Колокол» и повече от това нищо друго не съм чел?“ — между другото, помисли Коля и потръпна.)

— Ох, не, не се смея и съвсем не мисля, че сте ме лъгали. Там е работата, че не го мисля, защото всичко това, уви, е чиста истина! Е, кажете, а Пушкин чели ли сте, „Онегин“… Нали сега говорехте за Татяна?

— Не, не съм го чел още, но искам да го прочета. Аз нямам предразсъдъци, Карамазов. Искам да изслушам и едната, и другата страна. Защо попитахте?

— Така.

— Кажете, Карамазов, ужасно ли ме презирате? — попита изведнъж Коля и цял се изпъна пред Альоша, сякаш застанал в позиция. — Бъдете така добър, без заобикалки.

— Да ви презирам? — погледна го учуден Альоша. — Но за какво? Само ми е мъчно, че една такава прелестна натура като вашата, още преди да е почнала да живее, вече е отровена от всички тия груби нелепости.

— За моята натура не се грижете — прекъсна го Коля не без самодоволство, — а че съм мнителен — така е. Глупаво мнителен, грубо мнителен. Вие сега се усмихнахте — и ми се стори, че…

— Ах, съвсем за друго се усмихнах. Знаете ли на какво се усмихнах: наскоро прочетох един отзив на един задграничен немец, който е живял в Русия, за нашата сегашна учаща се младеж: „Покажете — пише той — на руския ученик картата на звездното небе, за която досега не е имал и представа, и той още утре ще ви върне тази карта поправена.“ Никакви знания и безгранично самомнение — ето това е искал да каже немецът за руския ученик.

— Ах, та то е съвсем вярно — разсмя се високо изведнъж Коля, — вернисимо, съвсем точно! Браво на немеца! Но все пак, свинята му със свиня, не е разгледал и добрата страна, а, как мислите? Самомнение — така да е, то е от младостта, това ще се оправи, ако в същност трябва да се оправя, но пък и независим дух, едва ли не от най-крехка възраст, смелост на мисълта и на убежденията, а не духът на тяхното саламджийско раболепство пред авторитетите… Но все пак немецът добре го е казал! Браво на немеца! Макар че все пак немците трябва да се удушават. Макар и да са силни в науките, но все пак трябва да се душат…

— Защо да се душат? — усмихна се Альоша.

— Е, преувеличих може би, съгласен съм. Понякога съм ужасно дете и когато ми е драго за нещо, не се сдържам и съм готов да наприказвам сума глупости. Слушайте, ние с вас обаче бръщолевим тук за празни работи, а този доктор там нещо дълго се застоя. Впрочем може там да прегледа и „мамичка“, и тази Ниночка, сакатата. Знаете ли, тази Ниночка ми се хареса. Тя изведнъж ми пошепна, когато излизах: „Защо не идвахте по-рано?“ И с такъв глас, с укор! Струва ми се, че тя е ужасно добра и жалка.

— Да, да! Вие ще идвате и ще видите що за същество е тя. Ще ви бъде много полезно да изучавате ей такива същества, за да умеете да цените и много други неща, които ще научите именно от познанството си с тези същества — отбеляза пламенно Альоша. — Това най-добре ще ви промени.

— О, как съжалявам и се ругая, че не съм идвал по-рано! — извика с горчивина Коля.

— Да, много жалко. Видяхте какво радостно въздействие имахте върху нещастното дете. А как скърбеше то, докато ви чакаше!

— Не ми говорете! Измъчвате ме. Впрочем пада ми се: не идвах от самолюбие, от егоистично самолюбие и подло самовластие, от което цял живот не мога да се отърва, макар че цял живот се боря със себе си. Сега виждам това; аз в много неща съм подлец, Карамазов!

— Не, вие сте прелестна натура, макар и изкривена, и аз много добре разбирам защо сте могли да имате такова влияние върху това благородно и болезнено възприемчиво момче! — отговори горещо Альоша.

— О, и това казвате на мен! — извика Коля. — Пък аз, представете си, мислех, вече няколко пъти, ето и сега тук, мислех, че ме презирате! Да знаете само колко ми е скъпо вашето мнение!

— Но нима наистина сте толкова мнителен? На тези години! А представете си, аз точно така си помислих там, в стаята, като ви гледах, докато разказвахте: че трябва да сте много мнителен.

— Наистина сте го помислили? Какво око имате само, виждате ли, виждате ли? Хващам се на бас, че това е било на онова място, когато разправях за гъската. Тъкмо на онова място ми се стори, че дълбоко ме презирате, защото гледам да се покажа храбрец, та дори изведнъж ви намразих за това и почнах да говоря врели-некипели. После ми се стори (това вече сега, тук), когато казах: „Ако нямаше бог, той трябваше да се измисли“, че прекалено бързам да покажа колко съм образован, още повече, че тази фраза съм я прочел в една книга. Но, кълна ви се, аз бързах да се покажа не от тщеславие, а така, не знам защо, от радост, честна дума, като че от радост… макар че това е ужасно срамна черта човек от радост да се обесва на врата на всекиго. Знам това. Но затова пък сега съм уверен, че не ме презирате, а всичко това са мои измишльотини. О, Карамазов, аз съм дълбоко нещастен. Понякога си въобразявам какво ли не, че всички ми се присмиват, целият свят, и тогава, тогава просто съм готов да унищожа целия строй на нещата.

— И измъчвате околните — усмихна се Альоша.

— И измъчвам околните, особено мама. Карамазов, кажете, много ли съм смешен сега?

— Но не мислете за това, изобщо не мислете за това! — извика Альоша. — Пък и какво значи смешен? Малко ли пъти човек става или изглежда смешен? При това сега почти всички способни хора ужасно се страхуват да не би да са смешни и заради това са нещастни. Мене само ме учудва, че вие тъй (рано сте почнали да го усещате, макар впрочем отдавна да съм го забелязал, и то не само у вас. Сега вече дори и децата взеха да страдат от тези неща. Това е почти лудост. В това самолюбие се е въплътил дяволът и се е загнездил в цялото поколение, именно дяволът — прибави Альоша, но съвсем не говореше на смях, както отначало помисли Коля, който го гледаше право в очите. — Вие сте като всички — завърши Альоша, — тоест като много други, само че не трябва да сте като всички, там е работата.

— Дори след като всички са такива?

— Да, дори след като всички са такива. Вие единствен не бъдете такъв. Вие в същност и не сте като всички: ето, сега не ви досрамя да си признаете някои лоши и дори смешни неща. А кой сега си ги признава? Никой, и дори са престанали да чувствуват потребност от самоосъждане. Не бъдете като всички; макар само вие да останете по-различен, все пак бъдете по-различен.

— Великолепно! Не съм се излъгал във вас. Вие сте способен да утешите. О, как ме теглеше към вас, Карамазов, колко отдавна вече търся среща с вас! Нима и вие също сте мислили за мене? Одеве казахте, че и вие също сте мислили за мене.

— Да, бях чувал за вас и също съм мислил за вас… И макар донякъде от самолюбие да питате сега, но все пак нищо.

— Знаете ли, Карамазов, нашето обяснение прилича на обяснение в любов — изрече Коля с някак сантиментален и свенлив глас. — Нали не е смешно, не е смешно?

— Никак не е смешно, пък и да е смешно — нищо, защото е хубаво — светло се усмихна Альоша.

— А знаете ли, Карамазов, съгласете се, че и вас самия сега ви е малко срам с мене… Виждам го по очите ви — някак хитро, но почти щастливо се усмихна Коля.

— Тоест как да ме е срам?

— А защо се изчервихте?

— Ами вие така направихте, че да се изчервя! — засмя се Альоша и наистина цял се изчерви. — Е, да, малко ме е срам, Бог знае защо, не знам защо… — мънкаше той почти сконфузен.

— О, как ви обичам и ценя в тази минута именно за това, че и вас ви е някак срам с мене! Защото и вие сте като мене! — извика Коля в пълен възторг. Бузите му горяха, очите му светеха.

— Слушайте, Коля, вие между другото ще бъдете и много нещастен човек в живота — каза изведнъж, кой знае защо Альоша.

— Знам, знам. Как знаете всичко предварително! — тутакси потвърди Коля.

— Но въпреки това все пак ще благославяте живота.

— Именно! Ура! Вие сте пророк! О, ние ще се сприятелим, Карамазов! Знаете ли, най-много ме възхищава, че се държите с мен съвсем като с равен. А ние не сме равни, не, не сме равни, вие стоите над мен! Но ще се сприятелим. Знаете ли, целия последен месец съм си казвал: „Или веднага ще станем с него приятели навеки, или още от първия път ще се разделим врагове до гроб!“

— И като сте си казвали така, разбира се, сте ме обичали — весело се смееше Альоша.

— Обичах ви, ужасно ви обичах, обичах ви и мечтаех за вас! Но как вие знаете всичко предварително? А, ето го и доктора. Господи, какво ли ще каже, вижте какво му е лицето!

VII. Илюша

Докторът излезе от стаята пак загърнат в шубата и с фуражката на главата. Лицето ми беше почти сърдито и погнусено, сякаш все се боеше да не се изцапа с нещо. Той огледа набързо коридора и строго погледна Альоша и Коля. Альоша направи знак на файтонджията и каретата, която бе докарала доктора, спря пред изходната врата. Щабскапитанът стремително изскочи след доктора и превит, почти огъвайки се пред него, го спря за една последна дума. Лицето на нещастника беше съсипано, погледът изплашен:

— Ваше превъзходителство, ваше превъзходителство… нима… — започна той и не довърши, а само плесна ръце в отчаяние, макар все още да гледаше доктора с последна надежда, като че ли наистина една негова дума можеше да измени присъдата на клетото момче.

— Какво да се прави! Не съм бог — с небрежен, макар и привично внушителен глас отговори докторът.

— Докторе… ваше превъзходителство… и скоро ли ще е това, скоро ли?

— При-гот-ве-те се за най-лошото — изрече на срички, натъртено, докторът и свел поглед, се приготви да прекрачи прага и да се качи в каретата.

— Ваше превъзходителство, за Бога! — спря го изплашен още веднъж щабскапитанът. — Ваше превъзходителство?… Нима нищо, нищо, съвсем нищо вече няма да го спаси?…

— Не за-ви-си от мен — нетърпеливо каза докторът. — И все пак, хм — спря се той изведнъж, — ако например можехте… да из-пра-тите… вашия болен… веднага и незабавно (думите „веднага и незабавно“ докторът изрече не строго, а почти гневно, та щабскапитанът чак потрепери) в Си-ра-ку-за, то… вследствие новите бла-го-при-ятни кли-ма-ти-че-ски условия… би могло може би да се о-чак-ва…

— В Сиракуза! — извика щабскапитанът, сякаш още нищо не разбираше.

— Сиракуза е в Сицилия — отсече изведнъж Коля за пояснение.

Докторът го погледна.

— В Сицилия! Драги мой, ваше превъзходителство — обърка се щабскапитанът, — но нали видяхте! — посочи той с две ръце обстановката си. — Ами маминка, ами семейството?

— Н-не, семейството не в Сицилия, вашето семейство в Кавказ, рано напролет… дъщеря ви в Кавказ, а съпругата ви… като се полекува на бани, също в Кавказ пред вид нейните ревматизми… незабавно след това да се из-пра-ти в Париж в лечебницата на пси-хи-а-търа доктор Ле-пел-летие, бих могъл да ви дам писмо до него и тогава… би могло може би да се очаква…

— Докторе, докторе! Но нали виждате! — пак размаха ръце щабскапитанът, сочейки с отчаяние голите дървени стени на коридора.

— А, това вече не е моя работа — усмихна се докторът, — аз само казах онова, което може да отговори на-у-ка-та на вашия въпрос за последните средства, а другото… за съжаление…

— Не се безпокойте, лекарю, моето куче няма да ви ухапе — тръсна високо Коля, като забеляза малко неспокойния поглед на доктора към Перезвон, който беше застанал на прага. Гневна нотка прозвънтя в гласа на Коля. А думата „лекар“ вместо доктор той каза нарочно и както сам заяви после, „казах го за оскърбление“.

— Как-во има? — вдигна глава докторът и учудено се взря в Коля. — Ка-къв е тоя? — обърна се той изведнъж към Альоша, сякаш му искаше на него сметка.

— Господарят на Перезвон, лекарю, не се безпокойте за моята личност — каза натъртено пак Коля.

— Звон? — повтори докторът, като не разбра какво е това Перезвон.

— Но не знае где е он. Сбогом, лекарю, ще се видим в Сиракуза!

— Кой е т-този? Кой, кой? — кипна изведнъж ужасно докторът.

— Той е тукашен ученик, докторе, калпазанин, не му обръщайте внимание — свъсен изрече Альоша в скороговорка. — Коля, мълчете! — викна той на Красоткин. — Не обръщайте внимание — повтори вече малко по-нетърпеливо.

— Бой за него. Бой, само бой! — затропа с крака вече твърде вбесеният, кой знае защо, доктор.

— А знаете ли, лекарю, моят Перезвон може и да хапе! — продума Коля с разтреперан глас, пребледнял и с искрящи очи. — Иси, Перезвон!

— Коля, ако кажете само още една дума, ще скъсам с вас завинаги! — извика властно Альоша.

— Лекарю, има само едно същество в целия свят, което може да заповядва на Николай Красоткин, това е този човек — Коля посочи Альоша, — на него се подчинявам, сбогом!

Той бързо тръгна, отвори вратата и влетя в стаята. Перезвон се хвърли подире му. Докторът постоя още пет секунди като втрещен, загледан в Альоша, после изведнъж плю и тръгна бързо към каретата, повтаряйки високо: „Тов-ва, тов-ва, на какво прилича тов-ва!“ Щабскапитанът се завтече да му помага да се качи, а Альоша влезе в стаята след Коля. Той вече стоеше пред леглото на Илюша. Илюша го държеше за ръката и викаше татко си. След минута се втурна и щабскапитанът.

— Тате, тате, ела тук… ние — пошепна Илюша в извънредна възбуда, но явно безсилен да продължи, изведнъж простря двете си слаби ръчички напред и силно, колкото можеше, прегърна и двамата наведнъж — и Коля, и татко си, като ги съедини в една прегръдка и се притисна към тях. Щабскапитанът изведнъж цял се разтресе от безмълвни ридания, а устните и брадата на Коля затрепериха.

— Тате, тате! Колко ми е жал за тебе, тате! — простена печално Илюша.

— Илюшечка… гълъбче… докторът каза… че ще оздравееш… ще бъдем щастливи… докторът… — понечи да каже щабскапитанът.

— Ах, тате! Знам какво ти е казал новият доктор за мене… Нали видях! — извика Илюша и пак здраво, с все сила притисна двамата към себе си, като скри лице в рамото на татко си.

— Тате, не плачи… а като умра, си вземи едно добро момче, друго… Сам си го избери между тях, между всички, добро, наречи го Илюша и го обичай вместо мене.

— Мълчи, старче, ти ще оздравееш! — сякаш ядосан, извика внезапно Красоткин.

— А мене, тате, мене не ме забравяй никога — продължаваше Илюша, — идвай ми на гроба… И виж какво, тате, погреби ме при нашия голям камък^[9], до който с тебе ходехме да се разхождаме, и идвай при мене там с Красоткин, привечер… И Перезвон… Аз ще ви чакам… Тате, тате!

Гласът му прекъсна, тримата стояха прегърнати и вече мълчаха. Плачеше тихо в креслото си и Ниночка и изведнъж, като видя, че плачат всички, се обля в сълзи и маминка.

— Илюшечка! Илюшечка! — викаше тя.

Красоткин изведнъж се измъкна от прегръдките на Илюша.

— Сбогом, старче, мама ме чака за обяд — изрече той бързо. — Колко жалко, че не я предупредих! Много ще се безпокои… Но след обяд веднага ще дойда при тебе за цял ден, за цяла вечер и толкова неща ще ти разправя, толкова неща! И Перезвон ще доведа, а сега ще го взема с мене, защото той без мене ще почне да вие и ще ти пречи; довиждане!

И той избяга в коридора. Мъчеше се да не се разплаче, но в коридора все пак заплака. В това състояние го намеци Альоша.

— Коля, вие трябва непременно да си удържите на думата и да дойдете, иначе ще му е страшно мъчно — каза настойчиво Альоша.

— Непременно! О, как се проклинам, че не идвах по-рано — плачейки и вече без да се срамува, че плаче, измънка Коля. В тази минута изведнъж от стаята сякаш излетя щабскапитанът и веднага затвори вратата зад гърба си. Лицето му беше безумно, устните му трепереха. Той застана пред двамата младежи и вдигна нагоре двете си ръце:

— Не искам добро момче! Не искам друго момче! — прошепна той с див шепот, скърцайки зъби. — Ако те забравя, Йерусалиме^[10], да прилепне…

Той не довърши, сякаш се задави, и се свлече безсилно на колене пред дървената пейка. Като стисна с два юмрука глава, той зарида, скимтейки някак нелепо, но се мъчеше с всичка сила да не се чува в стаята. Коля изскочи на улицата.

— Сбогом, Карамазов! Вие ще дойдете ли? — рязко и сърдито викна той на Альоша.

— Довечера непременно ще дойда.

— Какво приказваше той за Йерусалим… Това пък какво е?

— Това е от Библията: „Ако те забравя, Йерусалиме“, тоест ако забравя онова, което е най-скъпо за мене, ако го заменя срещу друго, да ме порази.

— Разбирам, ясно! Елате и вие! Иси, Перезвон! — вече съвсем свирепо викна той на кучето и с големи, бързи крачки закрачи към къщи.