Включено в книгата
Оригинално заглавие
Братья Карамазовы, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 81 гласа)

По-долу е показана статията за Братя Карамазови от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Братя Карамазови.

Братя Карамазови
Бра́тья Карама́зовы
Първата страница от първото издание на романа
Първата страница от първото издание на романа
Автор Фьодор Михайлович Достоевски
Първо издание 1879-1880 г.
Руска империя
Издателство „Русский вестник“
Оригинален език руски
Жанрове Философски роман
Семейна сага
Вид роман
Поредица Петокнижие
Предходна „Юноша“

Издателство в БГ 1892 – Васил Юрданов (Шумен)
Преводач Васил Юрданов (1892)

бележки
  • първо издание на български език от 1892 г. в Шумен
Братя Карамазови в Общомедия

„Братя Карамазови“ (на руски: Бра́тья Карама́зовы) е роман на руския писател Фьодор Достоевски, публикуван през годините 1879-1880 в списание „Руски вестник“. Творбата е последната книга на знаменития автор, считана за неговото най-добро произведение и един от големите шедьоври на световната литература.

Книгата е философски роман, разглеждащ етически проблеми като Бог, свободата на волята и морала. Действието се развива в Русия от XIX век, като мястото на дейстивето има сходства със Старая Руса, където е написана по-голямата част от текста.

По произведението на Достоевски са направени редица филми, сериали и театрални пиеси, базирани или вдъхновени частично от първоизточника. Известната американска трупа „Летящите Братя Карамазови“, занимаващи се с жонглиране и комични изпълнения, взимат името си от руския роман.

Сюжет

Историята се върти около трима братя, всеки от тях с коренно различен характер: най-големият – Дмитрий Карамазов е безразсъден и буен войник, Иван Карамазов е циничен интелектуалец, а Альоша Карамазов религиозно и добродушно момче, който желае да влезе в манастир, под наставленията на своя старец Зосима. Баща на тримата е Фьодор Карамазов, който влиза в остра разправа с Димитрий заради наследството си. Буйният младеж се заканва публично, че ще убие баща си. Когато старецът умира изненадващо и мистериозно, всички обвинения падат върху Дмитрий. Истинският виновник на подлото деяние обаче се оказва Павел Фьодорович Смердяков – прислужник и незаконен син на Фьодор Карамазов. Смердяков признава за своето престъпление на Иван Карамазов, от чиито нихилистични концепции се повлиява да извърши злото деяние. След изповедта убиецът се самоубива.

Край на разкриващата сюжета част.

Персонажи

  • Фьодор Павлович Карамазов – заможен помешчик, баща на Дмитрий, Иван и Алексей. Жени се два пъти: първия за Аделаида Ивановна, от която е първият му син. Описан е налудничав и развратен старец, който води пиянски и сладострастен живот. Държи се абсурдно и шутовски, но чрез хитрост успява да урежда имотите и парите си. Изключително алчен и сребролюбив, готов на измами и изнудвания, за да се добере до голяма сума пари или богати имоти. Започва като беден помешчик. Избягва и се жени за богата наследница от дворянския род Миусови само заради паричните облаги. Успява да вземе от нея известна сума пари, преди да се разделят. Загива трагично и неясно.
  • Дмитрий Фьодорович Карамазов – първи син на Фьодор Крамазов от първия му брак с Аделаида Ивановна.
  • Иван Фьодорович Карамазов – втори син на Фьодор Карамазов и първи от втория му брак.
  • Алексей Фьодорович Карамазов – трети син на Фьодор Карамазов и втори от втория му брак.
  • Аделаида Ивановна Миусова – първата съпруга на Фьодор Павлович и майка на Дмитрий Фьодарович. Красавица, произхождаща от дворянския род Миусови. Аделаида е буйна и своенравна девойка, надарена със забележителна физическа сила. Избягва и се жени за Фьодор не по любов, а като израз на бунт към установените норми на обществото. Веднага след отвличането Миусова разбира, че мрази новия си мъж. Брачния им живот е напрегнат, изпълнен с множество скандали. Говори си, че самата тя често пребивала Карамазов. Нещастният съвместен живот приключва с бягството на Миусова с един обеднял учител-семинарист в Петербург, където след време умира при неизяснени обстоятелства.

Стил на писане

Историята в „Братя Карамазови“ се разказва от измислен безименен персонаж, който живее в същия град, обитаван от семейство Карамазови. Сюжетът включва много ретроспекции, странични истории и пасажи, посветени изцяло на даден образ от романа. Известна част от книгата е главата „Великият инквизитор“, разказана от Иван на Альоша, която заживява свой живот като разказ, отделен от обемната творба.

Външни препратки

Книга втора
Неуместната сбирка

I. Пристигането в манастира

Случи се хубав, топъл и ясен ден. Беше краят на август. Срещата със стареца беше уговорена за около единадесет и половина, веднага подир късната литургия. Нашите гости на манастира обаче не присъствуваха на службата, а пристигнаха чак към края. Те дойдоха с две каляски; с първата, елегантна каляска, запретната с двойка скъпи коне, пристигна Пьотър Александрович Миусов с един свой далечен роднина, съвсем млад човек, на около двадесет години, Пьотър Фомич Калганов. Този млад човек се готвеше да постъпи в университета; Миусов пък, у когото, неизвестно защо, живееше засега, го изкушаваше да го води в чужбина, в Цюрих или Йена, за да постъпи там в университета и да го завърши. Младият човек още не се решаваше. Той беше замислен и някак разсеян. Лицето му беше приятно, телосложението — здраво, ръстът — доста висок. В погледа му имаше понякога странна неподвижност: както всички много разсеяни хора, понякога той ви гледаше втренчено и продължително, а в същност изобщо не ви виждаше. Беше мълчалив и малко недодялан, но случваше се — впрочем само насаме с някого — изведнъж да стане ужасно приказлив, поривист, весел и да се смее на какво ли не. Но въодушевлението му също тъй бързо и отведнъж угасваше, както бързо и отведнъж се раждаше. Беше облечен винаги хубаво, дори изискано, имаше вече известно солидно състояние и очакваше много по-голямо. С Альоша беше приятел.

В другата, много стара, раздрънкана, но широка каляска с два стари сиво-розови коня, които изоставаха много от каляската на Миусов, пристигна и Фьодор Павлович със синчето си Иван Фьодорович. На Дмитрий Фьодорович бяха съобщени предварително денят и часът, но той закъсня. Гостите оставиха каляските пред оградата на хотела и влязоха през манастирските порти пеша. Освен Фьодор Павлович другите трима, изглежда, никога не бяха виждали манастир, а Миусов тридесетина години може би не беше стъпвал дори в църква. Той се озърташе наоколо с известно любопитство, нелишено от известна нарочна разпуснатост. Но за неговия наблюдателен ум освен църковните и домакинските постройки, впрочем много обикновени, във вътрешността на манастира не се разкриваше нищо особено. Излизаха последните хора от черквата, снемаха шапки и се кръстеха. Сред простолюдието се мяркаха и гости от по-висшето общество, две-три дами, един много стар генерал: всички бяха отседнали в хотела. Тутакси просяци наобиколиха нашите гости, но никой нищо не им даде. Само Петруша Калганов извади от портмонето си десет копейки и, бог знае защо, припряно и сконфузено побърза да ги мушне в ръцете на една жена, като измънка: „Разделете си ги поравно.“ Никой от спътниците не каза нищо, така че нямаше защо да се сконфузва, но като забеляза това, той се сконфузи още повече.

Получаваше се обаче нещо странно; би трябвало в същност да ги посрещнат както се полага и може би дори с известно уважение: единият скоро беше пожертвувал хиляда рубли, а другият беше много богат и твърде образован помешчик, така да се каже, човек, от когото всички тука донякъде зависеха поради въпроса за риболова в реката предвид обрата, който можеше да вземе делото. Ала ето че никой от официалните лица не ги посреща. Миусов гледаше разсеяно надгробните плочи около църквата и се канеше да отбележи, че тези гробове май скъпичко са излезли на хората, които са искали да погребват своите на такова „свято“ място, обаче нищо не каза: обикновената либерална ирония се превръщаше в него вече почти в гняв.

— По дяволите, кого да попита човек в тази неуправия… Това би трябвало да се реши, защото времето минава — промърмори изведнъж все едно на себе си.

Неочаквано до тях се приближи пооплешивял възрастен господин с широко пардесю и със сладникави очички. Той повдигна шапка и с медено гласче се представи общо на всички: тулският помешчик Максимов. И веднага се притече на помощ на нашите пътници.

— Старецът Зосима живее в скита, сам-самичък в скита на четиристотин крачки от манастира, през горичката, през горичката…

— Това и аз го знам, че през горичката — отговори му Фьодор Павлович, — но пътя не помним добре, че отдавна не сме ходили.

— Ей през тази порта, и право през горичката… през горичката. Да вървим… ако обичате… и аз самият… аз… Ето оттук, оттук…

Те излязоха през портата и тръгнаха през гората. Помешчикът Максимов, човек на около шестдесет години, не вървеше, а може да се каже, почти подтичваше отстрани, като разглеждаше всички с трескаво, почти непоносимо любопитство. В очите му имаше нещо опулено.

— Вижте какво, ние отиваме при този старец по своя работа — забеляза строго Миусов, — ние, тъй да се каже, сме получили аудиенция при „това лице“ и затуй, макар да сме ви благодарни за пътя, ще ви молим да не влизате с нас.

— Аз ходих, ходих вече… Un chevalier parfait![1] — И помешчикът щракна с пръсти във въздуха.

— Кой е chevalier[2]? — попита Миусов.

— Старецът, великолепният старец, старецът… честта и славата на манастира, Зосима. Той е такъв старец…

Но безредната му реч биде прекъсната от един монах, който настигна пътниците, нисък, много блед и изпит, с калимавка. Фьодор Павлович и Миусов се спряха. Монахът рече с извънредно вежлив поклон, почти до пояс:

— Отецът игумен ви моли най-покорно, господа, подир посещението си в скита да заповядате всички при него на обяд. В един часа, не по-късно. И вас също — обърна се той към Максимов.

— Това непременно ще го направя — извика Фьодор Павлович, ужасно зарадван от поканата, — непременно. И знайте, всички дадохме дума да се държим тук почтено… А вие, Пьотър Александрович, ще заповядате ли?

— Че как не? Защо съм дошъл тук, ако не видя всичките им тукашни обичаи. Само едно ме затруднява, именно, че съм сега с вас, Фьодор Павлович…

— Да, Дмитрий Фьодорович още не съществува.

— Пък и прекрасно би било да пренебрегне, зер много ми е приятна, мислите, цялата тая ваша бърканица, а на това отгоре и вие? И така, ние ще дойдем на обяда, благодарете на отеца игумен — обърна се той към невзрачния монах.

— Не, длъжен съм да ви отведа при самия старец — отговори монахът.

— Щом така, отивам при отеца игумен, през това време ще отида право при отеца игумен — зачурулика помешчикът Максимов.

— Отецът игумен понастоящем е зает, но както обичате… — нерешително рече монахът.

— Ужасно досадно старче — отбеляза високо Миусов, когато помешчикът Максимов се затича обратно към манастира.

— На фон Зон прилича — изрече внезапно Фьодор Павлович.

— Вие само това знаете… откъде накъде ще прилича на фон Зон? Вие самият виждали ли сте фон Зон?[3]

— Портрета му съм виждал. Ако не по чертите на лицето, по нещо необяснимо. Просто втори номер фон Зон. Винаги познавам това само по физиономията.

— Може; вие сте вещ по тези работи. Само че вижте какво, Фьодор Павлович, вие самият преди малко благоволихте да споменете, че сме дали дума да се държим прилично, нали помните? Та, казвам ви, сдържайте се. Почнете ли да разигравате ролята на шут, аз нямам намерение да ме поставят наравно с вас тук… Виждате ли го какъв човек е — обърна се той към монаха. — Страх ме е да вляза с него при порядъчни хора.

Върху бледите, безкръвни устица на монаха се появи тънка, мълчалива усмивка, нелишена от своеобразна хитрост, но той не отговори нищо и съвсем ясно беше, че премълча от чувство за собствено достойнство. Миусов още повече се намръщи. „О, дявол да ги вземе всички; само фасада, изработена от векове, а в същност шарлатанство и глупост“ — мина му през ум.

— Ето и скита, стигнахме! — извика Фьодор Павлович. — Оградата и портите са затворени.

И се втурна да прави големи кръстове пред светиите, нарисувани над портата и отстрани.

— В чужд манастир свой псалтир не чети — отбеляза той. — Тук, в тоя скит, общо двадесет и пет души светии се спасяват, гледат се помежду си и ядат зеле. И нито една жена не влиза през тази врата, ето кое е най-забележителното. И наистина е така. Само че аз като да съм чувал, че старецът приемал и дами? — обърна се той изведнъж към монаха.

— От простолюдието и сега има тук от женския пол, ей ги там, лежат на чардака и чакат. А за висшите дамски лица са пристроени също на чардака, но вън от оградата, две стаички, ей ония там прозорци, и старецът, когато е здрав, отива при тях през вътрешния вход, тоест все пак зад оградата. Ето и сега една госпожа, харковска помешчица, госпожа Хохлакова, чака там с нефелната си дъщеря. Сигурно е обещал да излезе при тях, макар че напоследък е толкова отслабнал, че едвам се явява дори пред народа.

— Значи, все пак има пътечка от скита до госпожите. Но да не помислите, отче свети, че нещо искам да кажа, само така. Знаете ли, в Атон, може би сте чували, не само посещения на жени не се допущат, но изобщо не се допущат никакви жени и никакви дори същества от женски пол, кокошки, пуйки, телици…

— Фьодор Павлович, аз ще си отида и ще ви оставя тук сам, а без мене ще ви изведат оттука за ръка — това ви предсказвам.

— Че какво ви преча, Пьотър Александрович? Погледнете — извика той изведнъж, като прекрачи през оградата на скита, — погледнете в каква розова долина живеят!

Наистина, макар че рози сега нямаше, но имаше множество редки и прекрасни есенни цветя, навред, където е било възможно да се посадят. Очевидно, отглеждаше ги опитна ръка. Лехи бяха направени около църквите и между гробовете. Къщицата, в която беше килията на стареца, дървена, едноетажна, с чардак пред входа, беше също обиколена с цветя.

— А имало ли го е това по време на предишния старец Варсанофий? Говореше се, че той не обичал изяществата, скачал и биел с тояга дори дамския пол[4] — подметна Фьодор Павлович като се качваше към входната врата.

— Старецът Варсанофий наистина изглеждаше понякога като юродив, но и много глупости се разправят. А с тояга никога никого не е бил — отговори монахът. — Сега, господа, почакайте минутка, ще съобщя за вас.

— Фьодор Павлович, за последен път — условието, чувате ли? Дръжте се добре, инак ще ви платя за това — успя още веднъж да измърмори Миусов.

— Никак не ми е ясно защо сте в такова велико вълнение — отбеляза Фьодор Павлович насмешливо, — да не се боите от греховце? Зер той, казват, по очите познавал кой за какво е дошъл. Пък и колко високо цените тяхното мнение, вие, такъв парижанин и напредничав господин; просто ме учудихте, ще знаете!

Но Миусов не успя да отговори на тоя сарказъм, поканиха ги да влязат. Той влезе малко ядосан…

„Е, отсега си знам, ядосан съм и ще почна да споря… ще взема да се горещя — и себе си, и идеята ще унизя“ — мина му през ум.

II. Старият шут

Влязоха в стаята почти едновременно със стареца, който при появата им веднага се показа от спалната си стаичка. В килията им отпреди тях го чакаха двама скитски йеромонаси, единият — отецът библиотекар, а другият — отец Паисий, човек болен, макар и не стар, но много учен, както се говореше. Освен тях го чакаше застанал в ъгъла (и после през цялото време остана прав) — един младеж, около двадесет и две годишен наглед, с цивилен сюртук, семинарист и бъдещ богослов, покровителствуван, кой знае защо, от манастира и братята. Беше висок на ръст, със свежо лице, широки скули, с умни и внимателни възтесни кафяви очи. На лицето му беше изписана най-голяма почтителност, но прилична, без явно подмилкваше. Влезлите гости дори не поздрави с поклон като лице, което не им е равно, а напротив е подведомствено и зависимо.

Старецът Зосима влезе, съпровождан от послушника си и Альоша. Йеромонасите станаха и го поздравиха с дълбок поклон — кръстите им допряха земята; а сетне бяха благословени и му целунаха ръка. Като ги благослови, старецът отговори всекиму със същия дълбок поклон и пръстите му докоснаха земята; после поиска от всеки от тях благословия и за себе си. Цялата церемония се проведе много сериозно, не като някакъв всекидневен обред, а почти с някакво чувство. На Миусов обаче му се стори, че всичко се върши преднамерено, за внушение. Той стоеше пред всички влезли с него. Би трябвало — той дори още снощи обмисли това — независимо от всякакви идеи, единствено от най-обикновената вежливост (щом тука обичаите са такива), да отиде при стареца за благословия, поне само за благословия, ако не и да целуне ръка. Но като видя сега всички тези поклони и целувания на йеромонасите, мигом, промени решението си: важно и сериозно направи доста дълбок светски поклон и се оттегли към стола си. Точно така постъпи и Фьодор Павлович, който този път като маймуна съвсем изкопира Миусов. Иван Фьодорович се поклони много важно и възпитано, но също с изопнати надолу ръце, а Калганов толкова се сконфузи, че дори не се поклони. Старецът отпусна вдигнатата за благословия ръка и като им се поклони още веднъж, помоли ги да седнат. Кръв заля бузите на Альоша, досрамя го. Сбъдваха се лошите му предчувствия.

Старецът седна на коженото диванче от махагон, едновремешна изработка, а гостите, с изключение на двамата йеромонаси, намести до отсрещната стена, четиримата един и до друг, на четири махагонови стола, тапицирани с черна, много изтъркана кожа. Йеромонасите седнаха от двете им страни, единият — до вратата, а другият — до прозореца. Семинаристът, Альоша и послушникът останаха прави. Цялата килия беше много малка и изглеждаше някак невзрачна. Вещите и мебелите бяха груби, бедни и само от първа необходимост. Две саксии с цветя на прозореца, а в ъгъла много икони — една от тях на Богородица, грамадна, изписана вероятно много преди разкола[5]. Пред нея мъждукаше кандило. От двете й страни — две други икони в бляскав обков, около тях херувимчета, порцеланови яйца, католически кръст от слонова кост с прегърналата го Mater Dolorosa[6] и няколко чуждестранни гравюри на велики италиански художници от миналите векове. Редом с тия изящни и скъпи гравюри се мъдреха няколко най-простонародни руски литографии на светци, мъченици, светители и пр., които се продават за копейки по всички панаири. Имаше няколко литографски портрета на руски съвременни и предишни архиереи, но вече по другите стени. Миусов бързо огледа цялата тази „казионщина“ и впери поглед в стареца. Той ценеше своя поглед, имаше тази слабост, във всеки случай простителна за него, като се има пред вид, че вече беше на петдесет години — възраст, в която всеки умен, светски и обезпечен човек винаги става по-почтителен към себе си, понякога дори по неволя.

От пръв поглед старецът не му хареса. Наистина имаше нещо в лицето на стареца, което не би се харесало и на мнозина други, не само на Миусов. Той беше ниско, прегърбено човече с много слаби нозе, само на шестдесет и пет години, но поради болестта си изглеждаше много по-стар, с поне десет години отгоре. Цялото му лице, впрочем много спаружено, беше обсипано със ситни бръчици, особено около очите. Очите му пък бяха малки, подвижни и бляскави като две лъскави точки. Бели косици му бяха останали само при слепоочията, брадицата му беше малка и редичка, клинообразна, а устните, които често се подсмихваха — тънки като две връвчици. Носът му не беше много дълъг, но остър като клюнче.

„По всичко личи — злобна и дребнаво-надменна душица“ — мина през ума на Миусов. Общо взето, беше много недоволен от себе си.

Часовникът удари и помогна разговорът да почне. Евтиният малък стенен часовник с гири отброи с бързи удари точно дванадесет.

— Точно определеният час — извика Фьодор Павлович, — а моя син Дмитрий Фьодорович все още го няма. Извинявам се заради него, свещени старче. (Альоша направо потръпна от това „свещени старче“.) Аз самият съм винаги стриктен до минутата, защото знам, че точността е вежливостта на кралете…

— Във всеки случай не сте крал — измърмори Миусов, който не можа да се сдържи.

— Да, така е, не съм крал. И представете си, Пьотър Александрович, че и аз самият го знам, бога ми! На, винаги така ще кажа нещо не на място. Ваше преподобие! — извика той с някакъв мигновен патос. — Виждате пред себе си един шут, един истински шут! Така ви се и представям. Стар навик, уви! А дето понякога не на място говоря измишльотини, просто нарочно, нарочно, за да разсмея и да бъда приятен. Човек трябва да бъде приятен, нали така? Пристигам преди седем години в едно градче, имах там малко работа и с някои търговчета се бях посприятелил. Отиваме при изправника, защото трябваше да го помолим за някои неща, пък и да го поканим да се почерпи с нас. Излиза изправникът, висок, дебел, рус и мрачен човек — най-опасните в такива случаи субекти: жлъчката ги боли, жлъчката. Аз се обръщам направо към него и, знаете, малко разпасано като светски човек, казвам: „Господин изправник, бъдете, така да се каже, наш Направник.[7]“ — „Какъв, вика той, Направник?“ И виждам още от първата половин секунда, че няма да го бъде; той един сериозен, инат. „Аз, казвам, исках да се пошегувам за общата веселост, тъй като господин Направник е известен наш руски капелмайстор, а на нас именно ни е нужен за хармония в нашето мероприятие също нещо като капелмайстор…“ На, резонно му разясних и сравних, нали така? „Извинете, казва той, но аз съм изправник и каламбури от моето звание няма да допусна.“ Обръща се и тръгва. Аз подире му, викам: „Да, да, вие сте изправник, не Направник.“ — „Не, вика, щом е казано веднъж, значи, съм Направник.“ И, представете си, цялата ни работа се провали! И все такива ги правя, все такива. Винаги със собствената си любезност си навреждам! Веднъж, преди много години, казвам на едно доста влиятелно лице: „Вашата съпруга е много докачлива“ — в смисъл на чест, тоест така да се каже, за нравствените качества, а той изведнъж: „Вие закачали ли сте я?“[8] Не можах да се сдържа, я чакай, викам си, да кажа нещо по-любезно: „Да — казвам, — закачал съм я.“ И той взе, че хубаво ме закачи… Само че беше много отдавна, така че вече не ме е срам да го разказвам; вечно така сам си навреждам.

— И сега правите същото — измърмори с отвращение Миусов.

Старецът мълком разглеждаше и единия, и другия.

— Нима! Представете си, и това знаех, Пьотър Александрович, и дори, знаете ли, предчувствувах какво правя веднага щом почнах да говоря, и дори, знаете ли, предчувствувах, че вие пръв ще ми направите забележка. В мига, в който виждам, че шегата ми не върви, ваше преподобие, и двете бузи ми залепват за долното чене, почти усещам спазми; така съм още от младини, когато живеех у дворяните като храненик и с това си изкарвах хляба. Аз съм шут по природа, по рождение, все същото, ваше преподобие, като юродив; не отричам, че и нечист дух може да има в мене, впрочем малък калибър, ако беше по-важен, друга квартира щеше да си избере, само че не вашата, Пьотър Александрович, защото и вие не сте кой знае каква квартира. Но затова пък аз вярвам, в Бога вярвам. Само в последно време се усъмних, но затова пък сега седя тук и чакам великите слова. Аз, ваше преподобие, съм като философа Дидерот. Известно ли ви е, светейши отче, как Дидерот философът се явил при митрополит Платон по времето на императрица Екатерина?[9] Влиза и направо: „Няма бог.“ На което великият светител вдига пръст нагоре и изговаря: „Рече безумец в сърце си: няма бог!“[10] Онзи, както си стоял, му се строполил в нозете: „Вярвам, вика, и кръщението приемам.“ И тогава го кръстили на място. Княгиня Дашкова му станала кръстница, а Потьомкин кръстник…[11]

— Фьодор Павлович, това е непоносимо! Та вие самият знаете, че лъжете и че този глупав анекдот не е истина, защо се правите на шут? — проговори с разтреперан глас Миусов, който вече не беше в състояние да се сдържа.

— Цял живот съм предчувствувал, че не е истина! — извика с увлечение Фьодор Павлович. — Затова пък, господа, ще ви кажа цялата истина. Велики старче, прощавайте, но това, последното, за кръщението на Дидерот, аз го измислих, ей сега, в момента, докато разказвах, по-рано никога не беше ми хрумвало. За пикантност го съчиних. Затова именно се правя на шут, Пьотър Александрович, за да съм по-мил. Но впрочем понякога и аз не знам защо. А колкото за Дидерот, аз това „рече безумец“ двадесет пъти съм го чувал от тукашните помешчици още като бях млад и живеех при тях; от леля ви, Пьотър Александрович, от Мавра Фоминишна, между другото също съм го чувал. Те всички и досега са убедени, че безбожникът Дидерот е ходил при митрополит Платон да спори за бога…

Миусов стана, не само изгубил търпение, но почти не на себе си. Беше бесен и съзнаваше, че така той самият става смешен. Наистина в килията ставаше нещо абсолютно недопустимо. В същата тая килия може би от четиридесет-петдесет години, още при предишните старци, се бяха събирали посетители, но винаги с най-дълбоко благоговение. Почти всички допущани, влизайки в килията, разбираха, че с това им се оказва велика милост. Мнозина падаха на колене и не ставаха през цялото време на посещението. Мнозина дори от „висшите“ лица, дори от най-учените, нещо повече, някои от свободомислещите лица дори, които идваха или от любопитство, или по друг повод, като влизаха в килията с другите или си уреждаха среща насаме, всички до един смятаха за свой най-първи дълг най-дълбока почтителност и деликатност през всичкото време на срещата, толкова повече, че тук не ставаше дума за пари, а само за любов и милост от едната страна, а от другата — покаяние и жажда да се разреши някой тежък душевен въпрос или тежък момент в живота на собственото сърце. Така че изведнъж тази палячовщина, демонстрирана от Фьодор Павлович, непочтителна за мястото, където се намираше, предизвика у свидетелите, поне у някои от тях, недоумение и учудване. Йеромонасите впрочем, които ни най-малко не си промениха физиономиите, следяха със сериозно внимание какво ще каже старецът, но като че ли се канеха вече да се изправят като Миусов. Альоша беше готов да заплаче и стоеше с наведена глава. Най-странно му се виждаше това, че брат му Иван Фьодорович, на когото единствено разчиташе и който едничък имаше достатъчно влияние върху баща им, за да го възпре, седеше съвсем неподвижно на стола си със сведени очи и явно дори с любознателно любопитство очакваше да види как ще свърши всичко това, все едно че той самият беше тук съвсем страничен човек. Към Ракитин (семинариста), също добър познат и почти близък на Альоша, не смееше и да погледне: знаеше неговите мисли (в същност в целия манастир ги знаеше само Альоша).

— Простете ми… — почна Миусов, като се обърна към стареца, — аз може би също ви изглеждам съучастник в тази недостойна шега. Грешката ми е, дето повярвах, че дори такъв човек като Фьодор Павлович при посещение на такова достойно за уважение лице ще пожелае да разбере своя дълг… Не си дадох сметка, че ще трябва да искам извинение именно за това, че влизам заедно с него…

Пьотър Александрович не се доизказа и съвсем сконфузен, понечи да излезе от стаята.

— Не се безпокойте, моля ви се — каза старецът, като се понадигна изведнъж от мястото си на хилавите си нозе, хвана Пьотър Александрович за двете ръце и го накара пак да седне в креслото. — Бъдете спокоен, моля ви. Аз особено ви моля да бъдете мой гост. — И той се поклони, обърна се и пак си седна на канапенцето.

— Велики старче, кажете, обиждам ли ви с моята оживеност, или не? — извика внезапно Фьодор Павлович и се хвана с двете ръце за страничните облегалки на креслото, като че ли се канеше да изскочи от него в зависимост от отговора.

— Настоятелно моля и вас да не се безпокоите и да не се притеснявате — му рече внушително старецът. — Не се притеснявайте, чувствувайте се съвсем като у дома си. И най-важното, не се срамувайте толкова от самия себе си, защото единствено оттам идва всичко.

— Съвсем като у дома си? Тоест в натурален вид? О, това е много, твърде много, но с умиление приемам! Знаете ли, благословени отче, не ме карайте да придобия натуралния си вид, не рискувайте… до натуралния си вид и аз дори няма да стигна. Предупреждавам ви, за да ви предпазя. Е, а всичко друго все още е в мрака на неизвестността, макар че някои тука искаха да ме поизпишат. Това го казвам по ваш адрес, Пьотър Александрович, а на вас, светейшо същество, ето какво казвам: възторга си изливам! — Той се надигна, протегна ръце нагоре и произнесе: — Блажена е утробата, която те е носила, и гърдите, от които си сукал[12]; гърдите особено! Вие сега със забележката си: „да не се срамувам толкова от самия себе си, защото всичко идва оттам“ — вие с тази забележка все едно цял ме пронизахте и отвътре ме прочетохте. Именно така ми се струва винаги когато съм при хора, че съм най-долният от всички и че всички ме вземат за шут, затова „хайде пък наистина да се направя на шут, не ме е страх от вашите мнения, защото всички до един сте по-болни от мене!“ Ето затова съм шут, от срам съм шут, старче велики, от срам. Единствено от мнителност буйствувам. Защото само да бях сигурен, че щом вляза, всички тутакси ще ме вземат за най-мил и умен човек — Господи, какъв добър човек бих бил тогава! Учителю! — И той изведнъж падна на колене. — Какво да направя, за да наследя вечен живот?[13] — Мъчно беше и сега да се разбере: дали се шегува, или наистина беше изпаднал в такова умиление?

Старецът вдигна очи към него и изрече с усмивка:

— Вие самият отдавна знаете какво трябва да правите, имате достатъчно ум: не се отдавайте на пиянство и на словесно невъздържание, не се отдавайте на сладострастие, а особено на обожаване на парите, и затворете вашите питейни заведения, ако не можете всички, поне две или три. Но най-важното, най-важното — не лъжете.

— Тоест това за Дидерот ли?

— Не, не за Дидерот. Най-вече сам себе си не лъжете. Онзи, който лъже сам себе си и слуша собствената си лъжа, стига дотам, че вече никаква истина нито в себе си, нито наоколо може да разпознае и поради туй изпада в неуважение и към себе си, и към другите. А като не уважава никого, престава да обича, а като няма любов, за да се занимава с нещо и да се развлича, той се отдава на страсти и груби наслади и стига съвсем до скотство в пороците свои, а всичко иде от непрекъснатата лъжа спрямо хората и спрямо самия себе си. Който себе си лъже, той може преди всичко сам себе си да обиди. Зер да се обидиш понякога е много приятно, нали? И хем знае човекът, че никой не го е обидил, че той сам си е измислил обидата и е лъгал за по-интересно, сам е преувеличавал, за да създаде картина, хванал се е за някоя дума и от зрънцето е направил планина — знае го, и пак пръв се обижда, обижда се до приятност, до степен да изпита голямо удоволствие, а по този начин стига и до враждебност истинска… Но вдигнете се, моля ви се, седнете; всичко това са също измамни жестове…

— Блажени човече! Дайте да ви целуна ръчица — подскочи Фьодор Павлович и бързо млясна мършавата ръка на стареца. — Именно, именно, приятно е да се обидиш. Това така хубаво го казахте, че не бях чувал по-хубаво. Именно, именно аз цял живот съм се обиждал до приятност, за естетика съм се обиждал, защото не само е приятно, но и красиво е по някой път да бъде човек обиден — ето кое забравихте, велики старче: красиво! Ще си го запиша в бележника! А съм лъгал, лъгал абсолютно цял живот, всеки ден и всеки час. Воистине лъжа съм и баща на лъжата! Впрочем, май не беше баща на лъжата, все бъркам текстовете, но дори син на лъжата да е, и това стига.[14] Само че… ангеле мой… за Дидерот понякога може. Дидерот няма да навреди, а пък някоя думичка може да навреди. Велики старче, насмалко щях да забравя, а точно така бях решил още по-миналата година, тук именно да науча, да дойда тук и настоятелно да питам и да разпитам: но наредете само на Пьотър Александрович да не ме прекъсва. Та да попитам: вярно ли е, велики отче, това, дето се разказвало някъде в Чети-Минеите за някакъв светия — чудотворец, измъчван за вярата, и когато най-накрая му отрязали главата, той станал, вдигнал главата си и „любезно я целувал“[15], и дълго вървял, като я носел в ръце, и „любезно я целувал“. Истина ли е това, или не, отци праведни?

— Не, не е истина — каза старецът.

— Нищо подобно няма никъде в Чети-Минеите. За кой светия, казвате, е писано това? — попита йеромонахът отецът библиотекар.

— И аз не знам за кой. Не знам и не подозирам. Така съм чувал, излъгали са ме. Слушал съм го и знаете ли кой го разказваше? Лично Пьотър Александрович Миусов, дето преди малко се разсърди за Дидерот, той го разказваше.

— Никога не съм ви го разказвал, изобщо никога не говоря с вас.

— Наистина, не сте го разказвали на мене; но го разказвахте в компания, където бях и аз, преди четири години беше. Затова именно го споменах, защото с този смешен разказ вие разклатихте вярата ми, Пьотър Александрович. Вие не знаехте за това, не подозирахте, а аз се върнах у дома с разклатена вяра и оттогава все повече и повече се разклащам. Да, Пьотър Александрович, вие сте причината за това голямо падение. Това не ви е вече Дидерот!

Фьодор Павлович се разпали патетично, макар да беше съвсем ясно за всички, че пак се преструва. Но Миусов все пак беше болезнено засегнат.

— Каква глупост, всичко това са глупости — мърмореше той. — Наистина може да съм говорил някога… но не на вас. На мене самия са ми го разказвали. Чувал съм го в Париж от един французин, че при нас в Чети-Минеите това го четели на литургия… Той е много учен човек, специално е изучавал статистиката на Русия… дълго време е живял в Русия… Аз самият не съм чел Чети-Минеите и няма да седна да ги чета. Какво ли не се дърдори на маса… Ние тогава обядвахме…

— Да, ето вие тогава сте обядвали, а пък аз, на, си изгубих вярата — провокираше го Фьодор Павлович.

— Какво ми влиза в работа вашата вяра! — извика Миусов, но изведнъж се овладя и изрече с презрение: — Вие буквално омърсявате всичко, до което се докоснете.

Старецът изведнъж стана от мястото си.

— Простете ми, господа, че ще ви оставя сега само за няколко минути — каза той, като се обърна към всички посетители, — но мене ме чакат хора, дошли преди вас. А вие все пак не си измисляйте — додаде той, като се обърна към Фьодор Павлович с весело лице.

И тръгна към вратата на килията, а Альоша и послушникът се спуснаха да му помогнат да слезе по стъпалата. Альоша се задъхваше, радваше се да се махне, но се радваше и че старецът не е сърдит, а е весел. Старецът се запъти към чардака, за да благослови ония, които го чакаха. Но Фьодор Павлович все пак го спря при вратата на килията.

— Блаженейши човече — извика той с чувство, — позволете ми още веднъж да целуна ръчицата ви! Да, с вас може да се говори, може да се живее! Вие мислите, че аз винаги така лъжа и се правя на шут? Знайте, че през цялото време се държах така нарочно, за да ви изпитам. През цялото време исках да разбера може ли да се живее с вас. Има ли за моето смирение място при вашата гордост? Давам ви похвална грамота: може да се живее с вас! А сега млъквам, занапред ще мълча. Сядам в креслото и млъквам. Сега вие, Пьотър Александрович, трябва да говорите, вие сега оставате най-главният човек… за десет минути.

III. Вярващите жени

Долу, при дървения чардак, долепен до външната стена на оградата, се трупаха този път все жени, около двадесетина. Бяха им съобщили, че старецът най-сетне ще излезе, и те се събраха да го чакат. Излезли бяха на чардака и двете помешчици Хохлакови, които също очакваха стареца, но в отреденото за благородни посетителки помещение. Те бяха майка и дъщеря. Госпожа Хохлакова, майката, дама богата и винаги с вкус облечена, беше още доста млада и много миловидна особа, малко бледа, с много живи и почти съвсем черни очи. Да имаше най-много тридесет и три години и от пет години вече беше вдовица. Четиринадесетгодишната й дъщеря страдаше от паралич на краката. Горкото момиче вече от половин година не можеше да ходи и го возеха в дълго кресло с колела. То имаше прекрасно личице, малко слабичко от болестта, но весело. Нещо палаво светеше в тъмните му големи очи с дълги мигли. Майката още от пролетта се канеше да го води в чужбина, но през лятото закъсняха, докато уредят работите си в имението. Вече от една седмица горе-долу живееха в нашия град, повече по работа, отколкото за богомолие, но веднъж вече, преди три дена, бяха посетили стареца. Сега неочаквано пристигнаха пак, макар и да знаеха, че старецът вече почти не може никого да приема, и настоятелно молеха още веднъж за „щастието да съзрат великия изцелител.“

Докато очакваха да излезе старецът, майката седеше на стол до креслото на дъщеря си, а на две крачки от нея стоеше един старец монах не от нашия манастир, а от далечна, северна, почти неизвестна обител. Той също искаше да получи благословия от стареца. Но като се показа на чардака, старецът най-напред се запъти право към народа. Тълпата се струпа край трите стъпала, които съединяваха ниския чардак с полето. Старецът застана на горното стъпало, сложи си епитрахила[16] и почна да благославя жените, които се тълпяха около него. Издърпаха към него за двете ръце една припадничава. Щом съзря стареца, тя изведнъж почна някак нелепо да пищи, да хълца и цялата затрепера в гърчове. Старецът сложи на главата й епитрахила, прочете й кратка молитва и тя тутакси притихна и се успокои. Не знам как е сега, но когато бях малък, често ми се е случвало по селата и по манастирите да виждам и да слушам тия припадничави истерични жени. Довеждаха ги на черковна служба, те скимтяха или лаеха като кучета по цялата църква, но когато изнасяха комката и я доближаваха до тях, тутакси „беснуването“ спираше и болните винаги се успокояваха за известно време. Като дете това много ме слисваше и учудваше. Но пак тогава чувах от някои помешчици и особено от моите градски учители, които разпитвах, че всичко това е преструвка, за да не работят, и че то винаги може да се изкорени с нужната строгост, и за потвърждение разказваха разни анекдоти. Но по-късно с учудване научих от специалисти-медици, че няма никакви преструвки, че това е една страшна женска болест и май предимно у нас, в Русия, която свидетелствува за тежката съдба на нашата селска жена, болест, която се дължи на изнурителна работа съвсем скоро след тежко, неправилно раждане без никаква медицинска помощ; освен това от безкрайната мъка, от побоите и пр., което някои женски натури все пак не могат да понасят колкото другите. А чудното и мигновено изцеление на бясната и гърчеща се жена, щом я доближат до комката, което ми обясняваха като преструвка и дори като фокус едва ли не на самите „клерикали“, ставаше вероятно също по най-естествен начин; и жените, които я водеха към комката, и най-вече самата болна напълно вярваха, като на установена истина, че нечистият дух, огледал болната, никога не може да издържи, ако я заведат при комката и я накарат да се поклони пред нея. И затова винаги е ставало (и е било нормално да става) у невярната и, разбира се, психически болна жена някакво задължително сътресение на целия й организъм в мига на поклонението пред комката, сътресение, предизвикано от очакваното задължително чудо на изцелението и от най-дълбока вяра, че ще дойде. И то идваше, макар и само за минута. По същия начин дойде и сега, веднага щом старецът покри болната с епитрахила.

Много от струпаните около него жени плачеха със сълзи на умиление и възторг, предизвикани от ефекта на този миг; други се блъскаха да целунат поне крайчеца на одеждите му; трети нещо нареждаха. Той благославяше всички, с някои разговаряше. Припадничавата вече познаваше, тя не идеше от много далеч, от едно село само на около шест версти от манастира, пък и по-рано бяха я водили при него.

— А, ето коя е отдалеко! — посочи той една още съвсем не стара жена, но много мършава и изпита, с лице не изгоряло, ами сякаш цялото почерняло. Тя беше коленичила и с неподвижен поглед гледаше стареца. В погледа й имаше някакво изстъпление.

— Отдалеко, отче, отдалеко ида, чак от триста версти. Отдалеко, отче, отдалеко — изговори жената напевно, поклащайки някак плавно глава наляво-надясно и подпряла буза с длан. Така говореше, като че ли нареждаше над мъртвец. Има в народа скръб мълчалива и безкрайно търпелива: тя се затваря в себе си и мълчи. Но има и мъка избухнала: тя изведнъж се излива в сълзи и след това минава в нареждане. Особено при жените е така. Но тя не е по-лека от мълчаливата скръб. Нареждането утолява само с това, че още повече ранява и къса сърцето. Такава скръб дори не търси утеха, а се подхранва от чувството за неутолимост. Нарежданията са само потребност непрекъснато да се подлютва раната.

— От еснафа трябва да си? — продължи старецът и се вгледа в нея любопитно.

— Граждани сме, отче, граждани сме ние, от село сме, ама сме градски, в града живеем. Дошла съм тебе да видя, отче. Много сме чували за тебе, отче, много сме чували. Детенце, мъжка рожба погребах, та съм тръгнала Бога да моля. На три манастира ходих, ала ми казаха: „Иди, Настасюшка, и там“, при вас тоест, миличък, при вас. И аз дойдох, вчера почивах, а днес съм при вас.

— Кого жалиш?

— Мъжка рожба жаля, отче, на три години беше, още само три месеца и щеше да направи три годинки[17]. За детето ми е мъката, отче, за детето. Последно ми беше останало, четиринки си имахме с Никитушка, ама не ни траят дечицата, не траят. Трите първите ги погребах и не ги жалих толкова, а това последното го погребах и не мога да го забравя. Ей тук е сякаш, пред мене стои, и не се махва. Душата ми изсуши. Като му погледна дрешките, ризката ли, ботушките, и почвам да плача. Наредя всичко, дето е останало от него, всичките му неща, гледам ги и вия. Казвам на Никитушка, мъж ми: я ме пусни, стопанино, да ида на богомолие. Каруцар е, не сме бедни, отче, не сме бедни, всичко си имаме, и конче, и каруца. Но за какво ни е сега имот! Почна да го удря на пиянство без мене, Никитушката ми, сигурно е така, пък и по-рано: не го ли наглеждам, и се отпусне. А сега и за него вече не мисля. Ето трети месец, откак не съм си у дома. Забравих вече, всичко забравих и не искам да помня; та и как ще я карам с него сега? Свърших с него, свърших, с всичките свърших. И не ми се гледа вече ни дом, ни имот — хич нищо да не видя!

— Виж какво, майко — заговори старецът. — Веднъж един древен велик светец видял в храма една същата такава като тебе майка, и тя така плачела за детето си, единственото си, и него Господ бил прибрал. „Нима не знаеш ти — казал й светецът — колко тези младенци са пред Престола Божи дръзновени? Хич няма друг по-дръзновен от тях в царството небесно: ти, Господи, ни дарува живот, му казват на Бога, и едва-що го видяхме, ти ни го отне. И толкова дръзновено го молят и питат, че Господ веднага им дава ангелски чин. А затова, казал светецът, и ти се радвай, жено, а недей плака, и твоят младенец сега е при Господа, сред сонма от ангели пребивава.“ Ето какво казал светецът на разплаканата жена в древните времена. А той бил велик старец и не може да не я е казал истината. Затова знай и ти, майко, че и твоят младенец сигурно сега стои пред престола Господен и се радва, и се весели, и моли Бога за тебе. Затова и ти не плачи, ами радвай се.

Жената го слушаше, подпряла буза с ръка и свела очи към земята. Тя въздъхна дълбоко.

— Същото и Никитушка ме утешава, същите думи като тебе ми казва: „Неразумна си ти — казва, — защо плачеш, нашето момченце сега сигурно при Господа-Бога с ангелите пее.“ Приказва ми така, а самият плаче, виждам аз, че като мене и той плаче. „Знам — казвам, — Никитушка, къде ще е другаде, ако не при Господа Бога, ама тук, при нас, си го няма, Никитушка, сега до нас, ей тъй, както по-рано седеше!“ И само да мога да го видя още веднъж, само един път да го видя пак, няма и да се доближа до него, дума няма да продумам, ще се свия в един ъгъл, само за една минутчица да го зърна, да го чуя как си играе на двора, пък дойде и викне с неговото гласче: „Мамичко, де си?“ Само да мога да чуя как ще изтопурка по стаята с краченца веднъж, един-едничък път, с краченцата, „туп-туп“, бързо-бързо, помня как се затичва към мене, и крещи и се смее; само да мога краченцата му да чуя, да ги чуя, да го позная! Ала няма го, отче, няма го и няма да го чуя никога! Ей му поясчето, ама него го няма и никога вече няма ни да го видя, ни да го чуя…

Тя извади от пазвата си малкото сърмено поясче на детето и щом го погледна, мигом се разтърси в ридания и закри очите си с пръсти, между които изведнъж бликнаха ручеи сълзи.

— А това е — рече старецът, — това е древната „Рахил плаче за децата си и не може да се утеши за тях, защото ги няма“[18], такъв дял ви е отреден вам, майки, на земята. И недей се утешава, и няма нужда да се утешаваш, не се утешавай, плачи, само че всеки път, когато плачеш, все си спомняй, че твоето дете е един от ангелите Божи, гледа те оттам, вижда те, радва се на твоите сълзи и ги сочи на Господа Бога. И още дълго време ще ти е този велик майчин плач, но накрая ще ти се обърне в тиха радост и твоите горчиви сълзи ще бъдат само сълзи на тихо умиление и сърдечно очищение, дето от грехове спасява. А младенеца ти ще го помена за упокой; как го викаха?

— Алексей, отче.

— Мило име. На Алексей човека божи кръстено?[19]

— На Божия, отче, на Божия, на Алексей човека божи!

— Какъв светец! Ще го помена, майко, ще го помена, и твоята скръб в молитва ще помена, и съпруга ти за здраве в молитва ще помена. Само че грехота е да го оставяш така. Иди си при мъжа и го пази. Твоето детенце ще види оттам, че си оставила баща му, и ще почне да плаче за вас: защо ще нарушаваш ти блаженството му? Защото то е живо, живо е, понеже душата е жива вовеки; и да го няма в къщи, пак невидимо е при вас. Как ще си дойде в къщи, щом като казваш, че си намразила дома си? При кого да дойде, щом вас заедно двамата, баща си и майка си, няма да намери? Ето на, сега го сънуваш и се мъчиш, а тогава то ще ти проводи тихи сънища. Върви си при мъжа, майко, още днес си върви.

— Ще вървя, отче, както казваш ще направя. Ти ми отвори сърцето. Никитушка, Никитушка мой, чакаш ме, миличък, чакаш ме! — започна да нарежда пак жената, но старецът вече се беше обърнал към една стара бабичка, облечена не като странница, а по градски. По очите й личеше, че има някаква работа и е дошла да съобщи нещо. Каза му, че е подофицерска вдовица, не била отдалече, ами от нашия град. Синът й Васенка служил някъде в комисариата, пък заминал за Сибир, за Иркутск. Два пъти писал оттам, а ето вече цяла година престанал да пише. Разпитвала за него, обаче дори и не знаела къде да разпитва.

— Пък ми казва от онез дни Степанида Илинишна Бедрягина, тя е търговка, богата жена: вземи, казва, Прохоровна, запиши момчето си за помен, занеси го в черква и го помени за упокой. Душата му, казва ще се разтъжи и ще ти напише писмо. „И това — вика Степанида Илинишна — е много сигурен начин, колко пъти било изпитано.“ Само че аз все се съмнявам… Кажи ми, слънчице наше, истина ли е, или не е истина, и добре ли ще бъде така?

— Хич да не си и помислила за такова нещо. Срамота е и да питаш. Че как е възможно, жива душа, пък родната му майка да го поменава с умрелите! Голям грях е това, съща магия и само поради твоето незнание ти се прощава. Ами по-добре помоли царицата небесна, бързата застъпница и помощница, за неговото здраве, а и на тебе да прости за неправилното ти размишление. И ето какво ще ти кажа още, Прохоровна: или то самото, твоето момче, скоро ще дойде при тебе или сигурно писмо ще ти прати. Тъй да знаеш. Върви и отсега нататък бъди спокойна. Живо ти е момчето, казвам ти.

— Мили човече, Господ да те възнагради, благодетелю наш, ти, който се молиш за всички нас и за нашите грехове…

А старецът вече беше забелязал в тълпата две пламнали, устремени към него очи на една изнурена, наглед охтичава, макар и още млада селянка. Тя гледаше мълчаливо, очите й молеха нещо, но сякаш се страхуваше да се приближи.

— Какво има, мила?

— Освободи ми душата, отче — тихо и бавно прошепна тя, коленичи пред него и му се поклони в нозете.

— Съгреших, отче мой, и се боя от греха си.

Старецът седна на долното стъпало, жената се доближи до него, както беше на колене.

— Вдовица съм, трета година става — започна полушепнешком и като че потръпваше цяла. — Тежко ми беше с мъжа ми, стар беше, много ме биеше. Като легна болен, гледам го и си мисля: ами ако оздравее и стане пак — тогава? И тогава ми влезе в главата тая мисъл…

— Почакай — каза старецът и си доближи ухото досами нейните устни. Жената продължи с тих шепот, така че почти нищо не можеше да се долови. Тя свърши скоро.

— Трета година? — попита старецът.

— Трета година. Първо не мислех, а сега се поболях, мъка ме налегна.

— Отдалеко ли си?

— Петстотин версти оттука.

— На изповед казвала ли си?

— Казвала съм, по два пъти съм казвала.

— Допуснаха ли те до причастие?

— Допуснаха ме. Страх ме е; страх ме е от смъртта.

— Не бой се от нищо и никога се не бой и не тъжи. Само покаянието си да не изоставяш — и всичко ще ти прости Бог. Пък и няма такъв грях и не може да има по цялата земя, дето Господ да не го прости на истински покаялия се. Пък и не може да извърши, не може човек да извърши такъв голям грях, че да пресуши безконечната любов Божия. Нима може да има такъв грях, който да надминава Божията любов? Само да имаш грижа за покаянието, непрестанното покаяние, а страха да го пропъдиш съвсем. Вярвай, че Бог те обича така, както дори и не си представяш — и с греха ти, и в греха ти те обича. А за един разкаян е по-голяма радост в небето, отколкото за десетина праведни — отдавна е казано.[20] Върви си и не бой се. От хората не се огорчавай, за обиди не се сърди. На покойника прости в сърцето си всичко, с което те е наскърбил, примири се с него воистине. Каеш ли се, ти обичаш. А обичаш ли, вече си Божия… С любов всичко се изкупува, всичко се спасява. Щом аз, също като тебе човек, грешен, се умилих и те пожалих, тем паче Бог. Любовта е такова безценно съкровище, че с нея цял свят можеш да купиш, и не само своите, но и чуждите грехове да изкупиш. Иди си и не бой се.

Той я прекръсти три пъти, сне от врата си иконичката и й я окачи. Тя мълком му се поклони доземи. Той се понадигна и весело погледна една здрава жена с пеленаче в ръцете.

— От Вишегорие съм, драги.

— Значи, шест версти път с детенце в ръце си се трепала. Какво има?

— Дойдох да те видя. Че съм идвала при тебе, забравил ли си? Не ще да имаш голяма памет, ако си ме забравил. Казваха по нас, че си болен, та си рекох: така де, да ида аз да го навестя, и ето сега те виждам, ама ка’ щяло да си болен! Още двайсет години ще изкараш, истина ти казвам, Бог да те пази! Че и малцина ли се молят за тебе, та ще боледуваш!

— Благодаря ти за всичко, мило жено!

— Ами да те помоля барем за една малка моя работа: ей тук имам шейсет копейки, дай ги ти, отче, на някоя, дето е по-бедна от мене. Тръгнах за насам и си викам: по-добре на него да ги оставя, той все ще знае на коя да ги даде…

— Благодаря ти, мила, благодаря, добра жена. Обичам те. Без друго ще го изпълня. Момиченце ли ти е?

— Момиченце, отче, Лизавета.

— Господ да ви благослови двете, и тебе, и младенеца Лизавета. Развесели сърцето ми, майко. Сбогом, мили, сбогом, драги, любезни.

Той благослови всички и ниско им се поклони.

IV. Маловерната дама

Гостенката, дамата помешчица, докато наблюдаваше цялата сцена на разговора с простолюдието и неговите благословии, проливаше тихи сълзи и ги бършеше с кърпичката си. Тя беше чувствителна светска дама и с истински добри наклонности в много отношения. Когато старецът дойде най-сетне и при нея, тя го посрещна възторжено:

— Аз толкова, толкова изживях, като гледах цялата тази умилителна сцена… — не можа да довърши тя от вълнение. — О, да, разбирам, че народът ви обича, аз самата обичам народа, искам да го обичам, та и как да не обичаш нашия прекрасен, простодушен в своето величие руски народ!

— Как е здравето на дъщеря ви? Вие пак сте пожелали да говорите с мене?

— О, аз молих настоятелно, умолявах, бях готова да падна на колене и да стоя тук, ако ще три дни, пред вашите прозорци, докато ме пуснете. Ние дойдохме при вас, велики изцелителю, за да ви изкажем цялата си възторжена благодарност. Та вие изцелихте моята Лиза, напълно я изцелихте, и то с какво — с това, че в четвъртък се помолихте над нея, докоснахте я с ръцете си. Ние бързаме да целунем тия ръце, да излеем нашите чувства и нашето благоговение!

— Как ще съм я изцелил? Та нали все още е в креслото?

— Но нощната треска съвсем изчезна, ето вече два дни, от четвъртък насам — нервно заговори дамата. — И не само това: нозете й позаякнаха. Тази сутрин тя стана здрава, спа цяла нощ, погледнете руменината й, ясните й очички. По-рано все плачеше, а сега се смее, весела е, радостна. Днес настояваше да я вдигнем да постои права и цяла минута стоя сама, без никой да я подкрепя. Сега се обзалага с мене, че след две седмици ще танцува кадрил. Повиках тукашния доктор Херценщубе; вдига рамене и казва: изумен съм, недоумявам. И вие искате да не ви безпокоим, мислите, че можехме да не долетим тук, да не ви благодарим! Lise, благодари де, благодари!

Милото засмяно личице на Lise стана като че ли изведнъж сериозно, тя се понадигна от креслото, доколкото можеше, и гледайки към стареца, долепи пред него ръчичките си, но не издържа и изведнъж се засмя…

— Ама аз на него, на него се смея! — И тя посочи Альоша, детски ядосана на себе си, че не беше издържала и се засмя. Ако някой погледнеше Альоша, изправен една крачка зад стареца, щеше да забележи, че внезапна руменина в миг заля бузите му. Очите му блеснаха и се сведоха надолу.

— Тя има едно поръчение за вас, Алексей Фьодорович… Как сте със здравето? — продължи майката, като се обърна изведнъж към Альоша и му протегна ръката си в прелестна ръкавица. Старецът се обърна и изведнъж внимателно погледна Альоша. Альоша се доближи до Лиза и усмихнат някак странно и неловко, й подаде ръка. Lise направи важна физиономия.

— Катерина Ивановна ви изпраща по мене ей това — и му подаде малко писъмце. — Специално ви моли да наминете при нея, и то колкото може по-скоро, по-скоро, но да не я излъжете, непременно да отидете.

— Моли ме да намина при нея? Мен… защо? — измънка Альоша с дълбоко учудване. Лицето му изведнъж стана съвсем загрижено.

— Ох, пак заради Дмитрий Фьодорович и… всичките последни инциденти — набързо обясни майката. — Катерина Ивановна се е спряла сега на едно решение… но за целта й било необходимо непременно да ви види… защо? Разбира се, не знам, но тя ви моли — колкото може по-скоро. И вие ще направите това, непременно ще го направите, дори християнското чувство ви го повелява.

— Но аз съм я виждал един-единствен път — продължи с все същото недоумение Альоша.

— О, тя е толкова висше, толкова недостижимо същество!… Дори и само със страданията си… Помислете само какво е изтърпяла, какво понася сега, помислете какво я очаква… всичко това е ужасно, ужасно!

— Добре, ще отида — реши Альоша, като прочете набързо кратката и загадъчна бележка, в която освен настоятелната молба да отиде нямаше никакви обяснения.

— Ах, колко мило и великолепно ще бъде това от ваша страна — извика изведнаж Lise, цялата въодушевена. — А пък аз казвам на мама: той за нищо на света няма да дойде, той се спасява. Какъв прекрасен, прекрасен човек сте вие! Та аз винаги съм смятала, че сте прекрасен човек, ето кое ми е приятно сега да ви кажа.

— Lise! — внушително изрече майката, но впрочем тутакси се усмихна.

— Вие и нас забравихте, Алексей Фьодорович, вие изобщо не желаете да идвате у нас; а пък Lise на два пъти ми е казвала, че само с вас се чувствува добре. — Альоша вдигна сведените си очи, пак се изчерви внезапно и пак внезапно, без да знае защо, се усмихна. Впрочем старецът вече не го наблюдаваше. Той беше започнал разговор с гостенина калугер, който очакваше, както вече казахме, неговото излизане до креслото на Lise. Той беше явно от най-простите монаси, тоест с просто звание, с ограничен непоклатим мироглед, но вярващ и посвоему упорит. Обясни, че бил някъде от Далечния Север, от Обдорск, от „Свети Силвестър“, един беден манастир, където имало всичко на всичко девет монаси. Старецът го благослови и го покани да го посети в килията, когато пожелае.

— Но как дръзвате да вършите такива дела? — попита изведнъж монахът, като посочи Lise внушително и тържествено. Загатваше за нейното „изцеление“.

— За това, разбира се, е още рано да се говори. Облекчението не е още пълно изцеление и би могло да дойде и по други причини. Но ако е станало нещо, то не е с ничия друга сила освен с Божията воля. Всичко е от Бога. Посетете ме, отче — прибави той към монаха, — че не мога по всяко време: болен съм и знам, че дните ми са преброени.

— О, не, не, Бог не ще ви отнеме от нас, вие ще живеете още много, много — извика майката. — Пък и от какво сте болен? Изглеждате такъв весел, здрав, щастлив.

— Днес ми е много по-добре, но си знам, че това е само минутно. Аз моята болест сега безпогрешно я разбирам. Но да знаете, никога и с нищо не бихте могли така да ме зарадвате, както с тази си бележка, че ви изглеждам толкова, весел. Защото людете за щастие са създадени и който е напълно щастлив, той направо е удостоен да си каже: „Аз изпълних завета Божи на тая земя.“ Всички праведни, всички светии, всички свети мъченици са били все щастливи.

— О, как говорите, какви смели и висши думи! — извика, майката. — Каквото кажете — сякаш те пронизва. А в същност щастието, щастието — къде е то? Кой може да каже за себе си, че е щастлив? О, щом бяхте добър, че ни допуснахте днес да ви видим още веднъж, тогава изслушайте всичко, което миналия път не ви доизказах, не посмях да ви кажа всичко, от което тъй много страдам, и от толкова отдавна, толкова отдавна! Аз страдам, простете ми, аз страдам… — И тя с някакво горещо бликнало чувство молитвено долепи пред него длани.

— Но от какво особено страдате?

— Аз страдам… от неверие…

— В Бога неверие?

— О, не, не, не смея дори да помисля за това, но бъдещият живот — това е такава загадка! И никой, никой не може да я разгадае! Слушайте, вие сте целител, вие сте познавач на човешката душа; аз, разбира се, не смея да претендирам да ми вярвате напълно, но ви се кълна във всичко, че не говоря сега от лекомислие, че тази мисъл за бъдещия задгробен живот ме вълнува до страдание, до ужас и страх… И не знам към кого да се обърна, цял живот не съм смяла… И сто сега се осмелявам да се обърна към вас… О, Боже, за каква ли ще ме вземете сега! — И тя плесна ръце.

— Не се безпокойте за моето мнение — отговори старецът. — Аз напълно вярвам в искреността на вашата скръб.

— О, колко съм ви благодарна! Знаете ли: затварям си очите и си мисля: щом всички вярват, то откъде се е взело това? А някои уверяват, че всичкото е станало първо от страх пред ужасните природни явления и че всичко това не съществува. Е, добре, мисля си, аз цял живот съм вярвала — но умирам, и изведнъж нищо, и само „червеи ще ме ядат“, както прочетох у един писател[21]. Това е ужасно! Как, как да си върна вярата? Впрочем, аз вярвах само когато бях малко дете, механически, без да мисля за нищо… И как, как да се докаже, аз съм дошла сега да падна пред вас на колене и да ви моля за това. Та ако изпусна и сегашния случай — вече цял живот никой няма да ми отговори. Как да се докаже, с какво да се убедя? О, горко ми! Аз стоя и виждам, че за всички наоколо е безразлично, почти за всички, никой сега не мисли за това, само аз не мога да го понеса. Това е убийствено, убийствено!

— Без съмнение убийствено. Обаче нищо не може да се докаже, но да се убеди човек е възможно.

— Как? По какъв начин?

— С дейна любов. Помъчете се да обичате вашите ближни дейно и неуморно. Колкото повече преуспявате в любовта, толкова повече ще се убеждавате и в битието на Бога, и в безсмъртието на душата си. Ако пък стигнете до пълна самоотверженост в любовта към ближния, тогава вече без друго ще повярвате и никакво съмнение няма да може повече да проникне в душата ви. Това е изпитано, това е вярно.

— Дейна любов ли? Ето, пак въпрос, и то такъв, такъв въпрос! Знаете ли, аз така обичам човечеството, че, повярвайте, понякога мечтая да изоставя всичко, всичко, което имам, да оставя и да стана милосърдна сестра. Затварям очи, мисля и мечтая и в такива мигове чувствувам в себе си непреодолима сила. Никакви рани, никакви гнойни язви не биха могли да ме уплашат. Аз бих ги превързвала и промивала със собствените си ръце, бих се грижила за тези страдалци, готова съм да целувам тия язви…

— И това е вече много и е хубаво, дето умът ви мечтае за това, а не за нещо друго. Пък, току-виж, ненадейно наистина сте извършили някое добро дело.

— Да, но дали бих могла дълго време да издържа на такъв живот? — продължи дамата пламенно и просто почти в изстъпление. — Ето най-главният въпрос! Това е най-мъчителният ми въпрос! Затварям очи и се питам: би ли издържала дълго по тоя път? И ако болният, чиито язви промиваш, не ти отвърне веднага с благодарност, а, напротив, почне да те измъчва с капризи, без да цени и забелязва човеколюбивото ти служене, ако започне да ти крещи, грубо да изисква от тебе, дори да се оплаква на някое началство (както често се случва с ония, които много страдат) — тогава какво? Ще продължи ли твоята любов, или не? И ето, представете си, аз изтръпнала вече реших: ако има нещо, което би могло веднага да охлади моята „дейна“ любов към човечеството, то е единствено неблагодарността. С една дума, аз работя заради отплатата, аз искам на минутата отплата, тоест похвала за себе си и отплата за любовта с любов. Другояче не съм способна никого да обичам!

Тя беше изпаднала в най-искрено самобичуване и като свърши, погледна стареца с предизвикателна решителност.

— Това е досущ както ми разказваше, впрочем много отдавна, един доктор — отбеляза старецът. — Той беше вече възрастен човек и безспорно умен. Говореше също тъй откровено, както и вие, макар и да се шегуваше, но скръбно се шегуваше; аз, казва, обичам човечеството, но се чудя на самия себе си: колкото повече обичам човечеството изобщо, толкова по-малко обичам хората в частност, тоест поотделно, като отделни лица. В мечтите си често съм стигал, казва, до страстни помисли за служене на човечеството и може би наистина, бих отишъл на кръста в името на хората, ако някак изведнъж се наложи, а същевременно не съм в състояние и два дни да прекарам с някого в една стая — знам го от опит. Щом някой се доближи до мене, и неговата личност вече потиска самолюбието ми и притеснява свободата ми. За един ден мога да намразя и най-добрия човек: едното — защото много бавно обядва, другиго — защото има хрема и непрекъснато се секне. Аз, каза, ставам враг на хората, в мига, в който някак се допрат до мене. Затова пък винаги е ставало така, че колкото повече съм мразил хората в частност, толкова по-пламенна е ставала любовта ми към човечеството изобщо.

— Но какво да се прави? Какво да се прави в такъв случаи? Да се изпадне в отчаяние?

— Не, понеже стига само, дето се измъчвате заради това. Направете, каквото можете, и ще ви се зачете. А вие сте направили вече много, щом сте постигнали тъй дълбоко и искрено да познаете сама себе си! Ако пък сега говорихте и с мене тъй искрено само за да получите, както сега, похвала от мене за вашата правдивост, тогава, разбира се, нищо няма да постигнете в подвизите на дейната любов; така ще си остане всичко само в мечтите ви и целият ви живот ще отмине като призрак. Тогава, разбира се, ще забравите и за бъдещия живот и накрая някак ще се самоуспокоите.

— Вие ме съсипахте! Аз едва сега, в този миг, докато говорехте, разбрах, че наистина съм очаквала само вашата похвала за моята искреност, докато ви разказвах, че не мога да понеса неблагодарността. Вие ми подсказахте самата мене, вие ме доловихте и ми обяснихте самата мене!

— Истина ли е това? Е, сега, подир едно такова признание, аз вярвам, че сте искрена и с добро сърце. Дори и да не достигнете щастието, помиете винаги, че сте на добър път и гледайте да не го напущате. Главно, избягвайте лъжата, всякаква лъжа, лъжата към себе си особено. Наблюдавайте своята лъжа и се вглеждайте в нея всеки час, всеки миг. Избягвайте също да сте гнуслива и спрямо другите, и спрямо себе си: онова, което ви изглежда вътре във вас нечисто, поради това, че сте го забелязали в себе си, вече се очиства. Страха също избягвайте, макар че страхът е само последица от всяка лъжа. Не се плашете никога от собственото си малодушие в постигането на любовта, дори и от лошите си постъпки тогава не се плашете много. Съжалявам, че не мога да ви кажа нищо по-утешително, защото дейната любов в сравнение с мечтателната е нещо жестоко и опасно. Мечтателната любов жадува подвиг бърз, лесно задоволим и такъв, че всички да го гледат. При нея наистина се стига дотам, че човек живота си дава, само и само да не продължи дълго, а по-скоро да стане, като на сцена, и всички да гледат и да хвалят. А дейната любов — тя е труд и търпение, а за някои комай цяла наука. Но предричам ви, че дори в мига, когато с ужас ще виждате, че въпреки всички ваши усилия не само не сте се доближили до целта, но дори сякаш сте се отдалечили от нея — в същия този миг, предричам ви това, изведнъж ще достигнете целта и ще съзрете ясно над себе си чудодейната сила на Господа, който през всичкото време ви е обичал и през всичкото време тайно ви е ръководил. Простете, че не мога да остана повече с вас, чакат ме. Довиждане!

Дамата плачеше.

— Lise, Lise, но благословете я, благословете я! — скочи тя изведнъж.

— А, тя не заслужава да я обичам. Видях я колко е палава — пошегува се старецът. — Вие защо през цялото време се надсмивахте на Алексей?

А Lise наистина през цялото време се беше занимавала с тази дяволия. Тя отдавна беше забелязала, още от миналия път, че Альоша се стеснява пред нея и се мъчи да не я гледа, и това почна ужасно да я забавлява. Тя чакаше внимателно и пресрещаше погледа му: Альоша, като не можеше да издържи погледа й, упорито насочен в него, току неволно, тласкан от непреодолима сила, също я поглеждаше и тя веднага се засмиваше с тържествуваща усмивка право в очите му. Альоша се засрамваше и се ядосваше още повече. Най-сетне той съвсем отвърна очи от нея и се скри зад гърба на стареца. Подир няколко минути, тласкан от същата непреодолима сила, пак се обърна да види дали го гледа, или не, и видя, че Lise почти цялата надвесена извън креслото, го дебнеше с поглед отстрани и с всички сили го чакаше да погледне; а като улови погледа му, така се разсмя, че чак старецът не се стърпя:

— Ах, немирнице, защо го срамите така?

Lise изведнъж съвсем неочаквано се изчерви, очите й блеснаха, лицето й стана ужасно сериозно и тя с пламенна, негодуваща жалба внезапно заговори бързо, нервно:

— А той защо е забравил всичко? Той ме е носил на ръце като малка, ние с него сме играли. Че той идваше да ме учи да чета, знаете ли? Преди две години, когато се сбогуваше с мене, каза, че никога няма да ме забрави, че сме вечни приятели, вечни, вечни! А ето сега изведнъж го е страх от мене, ще го изям ли, какво? Защо не иска да се доближи, защо не приказва с мене? Защо не иска да дойде у нас? Нали вие го пускате: ние знаем, че ходи навсякъде. За мене е неприлично да го викам, той пръв би трябвало да си спомни, ако не е забравил. Ама не, той сега се спасява! Вие защо сте му надянали това дълго расо… Като се затича, ще се спъне…

И изведнъж не издържа, закри лицето си с ръка и се разсмя ужасно, неудържимо със своя продължителен, нервен, треперлив и беззвучен смях. Старецът я изслуша усмихнат и нежно я благослови; а когато понечи да му целуне ръка, тя нежно я притисна към очите си и заплака:

— Не ми се сърдете, аз съм глупачка, нищо не заслужавам… и Альоша може би е прав, много прав, дето не иска да идва при такава смешна като мене.

— Непременно ще го изпратя — реши старецът.

V. Амин! Амин!

Отсъствието на стареца от килията продължи около двадесет и пет минути. Минаваше вече дванадесет и половина, а Дмитрий Фьодорович, заради когото се бяха събрали всички, още го нямаше. Но те почти като че бяха забравили за него и когато старецът влезе пак в килията, завари там твърде оживен общ разговор между гостите си. В разговора участвуваха преди всичко Иван Фьодорович и двамата йеромонаси. Намесваше се, и то май доста разгорещено, и Миусов, но пак не му вървеше; явно беше на втори план и почти не му отговаряха, така че това ново обстоятелство само подсили натрупващата се в него раздразнителност. Работата беше там, че те и по-рано доста се нападаха с Иван Фьодорович по познания и той не можеше да понесе хладнокръвно, че онзи се държеше към него с известна небрежност. „Досега поне съм бил на висотата на всичко най-напредничаво в Европа, а това ново поколение решително ни игнорира“ — мислеше си той. Фьодор Павлович, който се беше заклел да си седне на мястото и да млъкне, наистина известно време мълча, но с подигравателна усмивчица следеше съседа си Пьотър Александрович и явно се радваше на неговата раздразнителност. Той отдавна се канеше да му плати за някои неща и сега не можеше да изпусне случая. Най-накрая не издържа, наведе се към рамото на съседа си и полугласно го подкачи още веднъж:

— Ами вие одеве защо не си отидохте подир „любезното целуване“, а се съгласихте да останете в такава непристойна компания? Затова, защото се чувствувахте унизен и оскърбен и останахте, за да си покажете ума за реванш. Сега вече няма да си отидете, докато не им покажете ума си.

— Пак ли почвате? Напротив, ей сега ще си отида.

— Най-късно, след всички ще си отидете! — сяде го още веднъж Фьодор Павлович. Това беше почти в мига, когато се върна старецът.

Спорът затихна за минутка, но старецът седна на предишното си място и изгледа всички, сякаш приветливо ги канеше да продължават. Альоша, който беше изучил почти всички изрази на лицето му, виждаше ясно, че е ужасно уморен и се насилва. През последно време от болестта му се случваха припадъци от изтощение. Почти същата бледост като пред припадък личеше и сега по лицето му, устните му бяха побелели. Но той сякаш не искаше да разпусне сбирката: като че ли имаше някаква своя цел — но каква? Альоша го следеше неотклонно.

— За много интересната му статия разговаряме — рече йеромонах Йосиф, библиотекарят, като се обърна към стареца и посочи Иван Фьодорович. — Много нови неща изнася, но изглежда, че идеята е нож с две остриета. По въпроса за църковно-обществения съд и доколко са широки неговите пълномощия отговаря със статия на едно духовно лице[22], което е написало по този въпрос цяла книга…

— За съжаление, вашата статия не съм чел, но съм чувал за нея — отговори старецът, като се вгледа внимателно и зорко в Иван Фьодорович.

— Избрал е много любопитна гледна точка — продължи отецът библиотекар, — изглежда, че по въпроса за църковно-обществения съд съвсем отхвърля отделянето на църквата от държавата.

— Това е интересно; но в какъв смисъл? — обърна се старецът към Иван Фьодорович.

Онзи най-сетне му отговори, но не високомерно-учтиво, както се страхуваше преди срещата Альоша, а скромно и сдържано, с явна любезност и очевидно без никаква задна мисъл.

— Аз изхождам от положението, че това смесване на елементите, тоест същностите на църквата и държавата, отделно взети, ще бъде, разбира се, вечно, макар че то е невъзможно и никога няма да може да се приведе не само в нормално, но и в що-годе съгласувано състояние, защото лъжа е заложена в самия корен на нещата. Компромисът между държавата и църквата по такива въпроси, като например за съда, според мене в съвършената му и чиста същност е невъзможен. Духовното лице, на което възразявах, твърди, че църквата заема точно и определено място в държавата. Аз пък му възразих, че, напротив, църквата трябва да съдържа в самата себе си цялата държава, а не да заема в нея само някакво кътче и че ако сега това е по някаква причина невъзможно, по същината на нещата то несъмнено ще трябва да бъде поставено като най-пряка и главна цел на цялото по-нататъшно развитие на християнското общество.

— Абсолютно справедливо! — твърдо и нервно изрече отец Паисий, мълчаливият и учен йеромонах.

— Най-чистопробно ултрамонтанство! — извика Миусов и нетърпеливо прекръстоса нозе.

— Е, че ние нямаме и планини![23] — възкликна отец Йосиф и като се обърна към стареца, продължи: — Той между другото отговаря на следните „основни и съществени“ положения на своя противник, духовно лице, забележете. Първо: че „никой обществен съюз не може и не бива да си присвоява властта да се разпорежда с гражданските и политически права на своите членове“. Второ: че „углавната и съдебно-гражданска власт не трябва да принадлежи на църквата и е несъвместима с нейната природа и като божествено установление, и като съюз на хора за религиозни цели“, и последно, трето: че „църквата е царство не от тоя свят“…

— Извънредно недостойна игра на думи за едно духовно лице! — не издържа и го прекъсна пак отец Паисий. — Четох тази книга, на която възразявате — обърна се той към Иван Фьодорович, — и бях учуден от думите на това духовно лице, че „църквата е царство не от тоя свят“. Щом не е от тоя свят, следователно изобщо не може да съществува на земята. В Светото Евангелие думите „не от тоя свят“ не са употребени в този смисъл.[24] Невъзможно е да се играе с такива думи. Господът наш Исус Христос именно идва да установи църквата на земята. Царството небесно, разбира се, е не от тоя свят, а на небето, но в него се влиза само чрез църквата, която е основана и установена на земята. И затова светските каламбури в този смисъл са недопустими и недостойни. А църквата е наистина царство и е определена да царува и в края си трябва да стане едно царство над цялата земя безспорно — за което имаме обетование…[25]

Той изведнъж млъкна, като че ли се овладя. Иван Фьодорович, след като го изслуша почтително и внимателно, продължи извънредно спокойно, но пак така охотно и простодушно, обърнат към стареца:

— Основната мисъл на моята статия е тази, че в древните времена, през първите три века на християнството, християнството на земята се е проявявало само чрез църквата и е било само църква. А когато римската езическа държава е пожелала да стане християнска[26], случило се е явно така, че като станала християнска, тя само включила в себе си църквата, но иначе останала същата езическа държава в извънредно много от дейностите си. В същност несъмнено така е трябвало и да стане. Но в Рим като държава е останало твърде много от езическата цивилизация и мъдрост, както например дори самите цели и основи на държавата. А Христовата църква, вече влязла в държавата, без съмнение не е могла да отстъпи нищо от своите основи, от онзи камък, върху който е била съградена, и е могла да преследва единствено само своите цели, веднъж за винаги твърдо поставени и посочени й от самия Господ, и между другото: да превърне целия свят, а следователно и цялата древна езическа държава в църква. По такъв начин (тоест за целите на бъдещето) не църквата трябва да си търси определено място в държавата като „всеки обществен съюз“ или като „съюз на хората за религиозни цели“ (както се изразява за църквата авторът, комуто възразявам), а обратно, всяка земна държава би трябвало впоследствие да се превърне в църква изцяло и да стане само църква и вече да отстрани всякакви свои несходни с църковните цели. И всичко това никак няма да унизи държавата, няма да й отнеме нито честта, нито славата на велика държава, нито славата на нейните владетели, а само ще я поведе от лъжливия, още езически и погрешен път по правилния и истински път, който единствен води към вечните цели. Ето защо авторът на книгата за „Основите на църковно-обществения съд“ щеше да е прав, ако, издирвайки и предлагайки тия основи, гледаше на тях като на един временен, все още необходим за нашето грешно и незавършено време компромис, но нищо повече. Но в мига, в който съчинителят на тези основи се осмелява да твърди, че основите, които предлага сега и част от които изброи преди малко отец Йосиф, са основи непоклатими, стихийни и вековечни, той вече открито се обявява против църквата и нейното свещено, вековечно и непоклатимо предназначение. Това е цялата моя статия, пълният й конспект.

— Тоест, с две думи — изрече пак отец Паисий, като наблягаше на всяка дума, — според някои теории, прекалено добре изяснени вече в нашия деветнадесети век, църквата трябва да се преражда в държава, все едно че преминава от низш във висш вид, за да изчезне след това в нея, отстъпвайки пред науката, духа на времето и цивилизацията. Ако пък не желае това и се противи, тогава в държавата й се отделя само нещо като кътче, и то под надзор — и това е повсеместно в наше време в съвременните европейски земи. Ала според руското разбиране и упование трябва не църквата да се преражда в държава като от низш във висш тип, а, напротив, държавата трябва накрая да постигне да стане единствено само църква и нищо друго повече. И така ще бъде, амин!

— Е, признавам, вие сега ме окуражихте донякъде — усмихна се Миусов и пак си прекръстоса краката. — Доколкото разбирам, това следователно е осъществяване на някакъв идеал, безкрайно далечен, след второто пришествие. Както обичате. Прекрасна утопична мечта за изчезване на войните, дипломатите, банките и пр. Нещо дори подобно на социализъм. А пък аз мислех, че всичко това е сериозно и че църквата сега например ще съди углавните престъпления и ще присъжда бой и затвор, пък може и смъртно наказание.

— Че и сега, ако имаше само църковно-обществен съд, и сега църквата не би изпращала в каторга или на смърт. Престъплението и схващането за него тогава без друго биха се променили, малко по малко, разбира се, не изведнъж и не още сега, но все пак доста скоро… — спокойно и без да му мигне окото, произнесе Иван Фьодорович.

— Сериозно ли го казвате? — внимателно го погледна Миусов.

— Ако всичко станеше църква, църквата щеше да отлъчва от себе си престъпното и непослушното, а нямаше да сече глави — продължи Иван Фьодорович. — Аз ви питам: къде би отишъл отлъченият? Та тогава би трябвало той не само от хората, както е сега, но и от Христа да се махне. Защото със своето престъпление би се изправил не само против хората, но и против църквата Христова. Това и сега, разбира се, е така, в строгия смисъл, но все пак не е обявено и съвестта на днешния престъпник много и много често влиза в сделки със себе си: „Откраднах наистина, ама не съм посегнал на църквата, на Христа не съм враг“ — така си говори всеки днешен престъпник; е, а когато църквата заеме мястото на държавата, тогава мъчно би могъл да каже така, освен да отрече цялата църква на цялата земя: „Всички, значи, се лъжат, всички са се отклонили, всичко е лъжлива църква, само аз, убиецът и крадецът — съм справедливата християнска църква.“ А това е много мъчно да си го каже сам човек, това изисква огромни усилия, обстоятелства, които не са често налице. Сега, от друга страна, вземете възгледите на самата църква за престъплението: нима не трябва да се променят спрямо днешните, почти езически, и от механично премахване на заразения орган, както се прави днес за запазване на обществото, да се преобразува, и то изцяло и не мнимо, в идея за новото възраждане на човека, за неговото възкресение и спасението му…

— Тоест как така? Аз пак преставам да разбирам — прекъсна го Миусов, — пак някаква мечта. Нещо безформено, не можеш го разбра. Какво е това отлъчване, що за отлъчване? Аз подозирам, че вие просто ни се надсмивате, Иван Фьодорович.

— Но в същност и сега е същото — заговори изведнъж старецът и всички тутакси се обърнаха към него, — защото, ако сега я нямаше Христовата църква, за престъпника не би имало никакви задръжки в злодейството и дори наказание за него после, тоест наказание истинско, не механично, както се каза сега, което в повечето случаи само озлобява сърцето, а истинско наказание, единствено действително, единствено сепващо и умиротворяващо, което се състои в осъзнаване на собствената съвест.

— Но как така, позволете да попитам? — обади се Миусов с живо любопитство.

— Ето така — започна старецът. — Всички тия заточения на тежка работа, по-рано и с бой, никого не поправят и най-вече почти никого от престъпниците дори не сепват и броят на престъпленията не само не намалява, а все повече расте. С това и вие ще се съгласите. И излиза, че обществото по такъв начин никак не е защитено, защото, макар че вредният орган се отсича механично и се изпраща далече на заточение, да ни се махне от главите, но на негово място тутакси се появява друг престъпник, ако не и двама. Ако има нещо да защищава обществото дори в наше време и дори да поправя самия престъпник и да го преражда в нов човек, то това е пак единствено законът Христов, който се проявява в осъзнаването на собствената съвест. Само когато осъзнае вината си като син на Христовото общество, тоест на църквата, той осъзнава и вината си пред самото общество, тоест пред църквата. По такъв начин единствено само пред църквата съвременният престъпник е способен да осъзнае вината си, а не пред държавата. И ако съдът принадлежеше на общество като църквата, тогава то би знаело кого да върне от отлъчване и пак да го приобщи към себе си. А сега църквата, като няма никакъв деен съд, а има само възможност за нравствено осъждане, сама отбягва дейното наказание на престъпника. Тя не го отлъчва от себе си, а само му въздействува с бащинско назидание. Не само това, но тя дори гледа да запази с престъпника цялото си християнско църковно общение: допуска го до църковна служба, до комка, дава му подаяние и се отнася към него повече като с пленник, отколкото като с виновен. И какво би станало с престъпника, о, Господи, ако и християнското общество, тоест църквата, го отхвърлеше, както го отхвърля и го премахва гражданският закон? Какво би било, ако и църквата го наказваше със своето отлъчване незабавно и винаги след наказанието от държавния закон? По-голямо отчаяние от това не би могло и да има, поне за руския престъпник, понеже руските престъпници са още вярващи. Но впрочем кой знае: може би тогава би се случило нещо страшно — може би в отчаяното сърце на престъпника би се изгубила вярата и тогава какво? Но църквата, като нежна и любеща майка, сама отбягва дейното наказание, тъй като и без нейното наказание много болезнено е наказан виновникът от държавния съд и вее някой трябва да го пожали. Но най-вече затова го отбягва, че съдът на църквата е съд, който единствен носи в себе си истината, и вследствие на това с никакъв друг съд не може да се съчетава съществено и нравствено, дори и за временен компромис. Тук вече не може да се влиза в сделка. В чужбина престъпникът, казват, рядко се разкайвал, защото самите дори съвременни учения затвърдяват у него мисълта, че престъплението му не е престъпление, а само борба против несправедливия гнет. Обществото го премахва от себе си съвсем механично с тържествуваща над него сила и съпровожда това отлъчване с омраза (така поне те, в Европа, разказват за самите себе си) — с омраза и с най-пълно равнодушие и забрава за по-нататъшната негова съдба като техен брат. По такъв начин всичко става без ни най-малко съжаление от страна на църквата, защото в много случаи там вече изобщо няма църкви, а са останали само църковниците и великолепните църковни здания, а самите църкви там отдавна вече клонят да преминат от низшия вид като църква във висшия вид като държава, за да изчезнат окончателно в нея. Така е, струва ми се, поне в лутеранските земи. А в Рим — там вече от хиляда години насам вместо църквата е провъзгласена държавата. И затова самият престъпник вече не се и чувствува като член на църквата и като го отлъчат, изпада в отчаяние. Ако пък се върне в обществото, връща се често пъти с такава омраза, че самото общество като че вече само го отлъчва от себе си. Как ще свърши всичко туй можете да се досетите. В много случаи като че ли и у нас е същото; но там е работата, че освен установените съдилища у нас съществува и църквата, която никога не губи общението с престъпника като с мил и все още скъп свой син, а на това отгоре съществува и се съхранява, дори и само мислено, и църковният съд, макар сега и бездеен, но все пак жив за бъдещето поне като мечта, пък и от самия престъпник без съмнение признаван по инстинкт на душата му. Справедливо е и това, което преди малко се каза тук, че ако наистина настане църковният съд, и то в цялата си сила, тоест ако цялото общество се превърне само в църква, тогава не само църковният съд би повлиял за поправянето на престъпника така, както днес в никакъв случай не влияе, но може би и самите престъпления биха се намалили до невероятна степен. Пък и църквата, без съмнение, би разбирала бъдещия престъпник и бъдещото престъпление в много случаи съвсем различно, отколкото сега, и би успявала да възвърне отлъчения, да предпази замислящия зло и да възроди падналия,.Наистина — усмихна се старецът, — сегашното общество християнско още самото то не е готово и се крепи само на седемте праведници; но тъй като те не намаляват, то все пак е непоклатимо в очакване на пълното си преображение от общество като съюз почти още езически, в единна вселенска и владичествуваща църква. И това ще бъде, ще бъде, макар и в края на вековете, защото само това е предопределено да се извърши! И няма що да се смущаваме от времената и годините[27], понеже тайната на времената и годините е в мъдростта Божия, в предвиждането негово и любовта му. И онова, което според човешките пресмятания може да е още много далечно, то според Божието предопределение може би е близо, при вратата[28]. И това, последното ще бъде, амин!

— Амин, амин! — благоговейно и строго потвърди отец Паисий.

— Странно, извънредно странно! — произнесе Миусов, не че с жар, но като че с някакво сдържано негодувание.

— Кое ви се вижда толкова странно? — предпазливо попита отец Йосиф.

— Но какво е всичко това най-сетне! — извика Миусов, сякаш внезапно избухна. — Премахва се на земята държавата, а се издига църквата до степен на държава! Това е не ултрамонтанство, ами архиултрамонтанство! Това папа Григорий Седми[29] не го е и сънувал!

— Но вие сте го разбрали съвсем изопачено! — рече строго отец Паисий. — Не че църквата става държавна, разберете. Това е Рим и неговата мечта. Това е третото дяволско изкушение![30] Напротив, държавата се превръща в църква, възхожда до църква и става църква на цялата земя — което е вече съвсем противоположно на ултрамонтанството, и на Рим, и на вашето тълкуване и е само великото предназначение на православието на земята. От Изтока ще изгрее тази звезда.

Миусов внушително млъкна. Цялата му фигура изрази огромно вътрешно достойнство. Високомерно-снизходителна усмивка заигра на устните му. Альоша следеше всичко със силно разтуптяно сърце. Целият този разговор го развълнува издъно. Той погледна случайно Ракитин: онзи стоеше неподвижен на същото място до вратата и внимателно слушаше и гледаше, макар и със сведени очи. Но по ярката руменина на бузите му Альоша позна, че и Ракитин е развълнуван май не по-малко от него; Альоша знаеше от какво е развълнуван.

— Позволете ми да ви разкажа един малък анекдот, Господа — заговори изведнъж Миусов внушително и с някак особено величествен вид. — В Париж преди няколко години, наскоро след декемврийския преврат[31], имах случай, като бях на гости у едно познато лице, извънредно важно и с положение по него време, да срещна при него един изключително интересен господин. Този индивид беше нещо като детектив или по-скоро управляващ цяла група политически детективи — своего рода доста влиятелна длъжност. Аз се възползувах от случая и поради крайното си любопитство се разговорих с него; а понеже дой беше приет там не като познат, а като подчинен чиновник, дошъл с един вид рапорт, то, като видя от своя страна как съм приет аз от неговия началник, той ме удостои с известна откровеност — е, разбира се, само донякъде, тоест по-скоро беше любезен, отколкото откровен, именно както французите умеят да бъдат любезни, още повече, че гледаше на мен като на чужденец. Но аз го разбрах много добре. Темата ни беше за социалистите-революционери, които между впрочем по онова време се преследваха. Ще изпусна основната същина на разговора, ще цитирам само една твърде интересна бележка, която този господин случайно изтърва: „Ние — каза той — в същност от всички тия социалисти-анархисти, безбожници и революционери не се плашим кой-знае колко: ние ги следим и ходовете им са ни известни. Но има сред тях, макар и малцина, малко по-особени хора: те са вярващи в Бога и християни, а в същото време и социалисти. От тях именно най-много се опасяваме, те са страшни хора! Социалистът-християнин е по-страшен от социалиста-безбожник.“ Тези думи и тогава ме поразиха, но сега тук, господа, неочаквано пак си спомних…

— Тоест вие ги прилагате към нас и в нас виждате социалисти? — направо и без заобикалки попита отец Паисий. Но преди Пьотър Александрович да съобрази какво да отговори, вратата се отвори и влезе толкова закъснелият Дмитрий Фьодорович. Те наистина като че ли бях в престанали да го чакат и затова внезапната му поява предизвика в първия момент дори известно учудване.

VI. Защо живее такъв човек

Дмитрий Фьодорович, двадесет и осем годишен млад човек, среден на ръст и с приятно лице, изглеждаше обаче много по-стар от годините си. Беше мускулест и у него личеше значителна физическа сила, ала въпреки това в лицето му имаше сякаш нещо нездраво. То беше мършаво, бузите хлътнали, а цветът им беше някак нездраво жълтеникав. Доста големите му тъмни изпъкнали очи гледаха, макар като че ли с твърда упоритост, но някак неопределено. Дори когато се вълнуваше и говореше ядосано, погледът му сякаш не се покоряваше на вътрешното му настроение и изразяваше нещо друго, понякога съвсем несъответствуващо на дадената минута. „Мъчно е да се разбере какво мисли“ — казваха понякога ония, които бяха разговаряли с него. Някои, след като бяха виждали в очите му нещо замислено и мрачно, понякога неочаквано се слисваха от внезапния му смях, който свидетелствуваше за весели и палави хрумвания у него точно когато гледаше така мрачно. Впрочем донякъде болезненият израз на лицето му в момента беше обясним: всички знаеха или бяха чували за извънредно тревожния „гуляйджийски“ живот, на който се беше отдавал именно напоследък тук, а също така всички знаеха и за онова безкрайно раздразнение, до което беше стигнал в свадите с баща си за спорните пари. Из града се разказваха вече няколко анекдота по този повод. Наистина, че и по природа си беше гневлив, „с буен и неправилен ум“, както характерно се беше изказал за него нашият мирови съдия Семьон Иванович Качалников на едно събиране. Влезе безупречно и контешки облечен, със закопчан сюртук, с черни ръкавици и с цилиндър в ръка. Като военен, уволнил се наскоро, носеше мустаци и още си бръснеше брадата. Тъмнорусата му коса беше късо подстригана и вчесана някак напред. Крачеше решително, широко, сякаш маршируваше. За миг се спря на прага, изгледа всички и се упъти право към стареца, отгатвайки, че той е домакинът. Поклони му се дълбоко и го помоли за благословия. Старецът се понадигна и го благослови; Дмитрий Фьодорович почтително му целуна ръка и с необикновено вълнение, почти нервно, произнесе:

— Простете ми великодушно, задето ви накарах да чакате толкова. Но слугата Смердяков, когото тате ми изпрати, на настоятелния ми въпрос за часа ми отговори два пъти с най-категоричен тон, че срещата е в един. Сега внезапно научавам…

— Не се безпокойте — прекъсна го старецът. — Нищо, позабавихте се малко, не е кой знае какво нещастие…

— Извънредно много ви благодаря и не бих могъл да очаквам друго от вашата доброта. — Като отсече това Дмитрий Фьодорович още веднъж се поклони, след туй внезапно се обърна към своя „тате“ и направи и пред него същия почтителен и дълбок поклон. Личеше, че е обмислил този поклон от по-рано и го е намислил искрено, смятайки за свой дълг да изрази по този начин почтителността си и добрите си намерения. Фьодор Павлович, макар и втрещен от изненада, веднага се окопити по характерния си начин: в отговор на поклона на Дмитрий Фьодорович той скочи от креслото и отвърна на сина си със съвсем същия дълбок поклон. Лицето му стана изведнъж важно и внушително, което му придаде обаче определено злобен вид. После мълчаливо, след като направи един общ поклон на всички, които бяха в стаята, Дмитрий Фьодорович с големите си и решителни крачки отиде при прозореца, седна на единствения празен стол до отец Паисий и приведен цял напред, тутакси се приготви да слуша продължението на разговора, който беше прекъснал.

Появата на Дмитрий Фьодорович отне не повече от две-три минути и разговорът не можеше да не се поднови. Ала този път на настойчивия и почти сърдит въпрос на отец Паисий Пьотър Александрович не намери за нужно да отговори.

— Позволете ми да отклоня тази тема — рече той с известна светска небрежност. — При това тя е трудна тема. Ето, Иван Фьодорович ни се подсмива: сигурно знае нещо интересно и по този въпрос. Него попитайте.

— Нищо особено освен една малка забележка — отговори веднага Иван Фьодорович — за това, че изобщо европейският либерализъм и дори нашето руско либерално дилетантство често и отдавна вече смесват крайните резултати на социализма с християнските. Този нелеп извод, разбира се, е характерна черта. Впрочем, оказва се, че социализмът се смесва с християнството не само от либералите и дилетантите, но заедно с тях в много случаи и от жандармите, тоест в чужбина, разбира се. Вашият парижки анекдот е доста характерен, Пьотър Александрович.

— Пак моля да сменим изобщо тази тема — повтори Пьотър Александрович, — а вместо това ще ви разкажа, господа, друг анекдот за самия Иван Фьодорович, много интересен и много характерен. Преди не повече от пет дена в едно тукашно, предимно дамско общество той тържествено заяви в един спор, че по цялото земно кълбо абсолютно не съществува нищо, което да кара хората да обичат подобните си, че такъв природен закон: човек да обича човечеството — изобщо не съществува и че ако има и е имало досега любов на земята, то не поради естествени закони, а единствено затова, че хората са вярвали в своето безсмъртие. Иван Фьодорович прибави в скоби, че това именно бил целият естествен, закон, така че унищожете у човека вярата в неговото безсмъртие, и у него тутакси ще секне не само любовта, но и всякаква жива сила за продължаване на световния живот. Нещо повече: тогава вече нищо няма да бъде безнравствено, всичко ще бъде позволено, дори антропофагията. Но не стига и това, той завърши с твърдението, че за всяко частно лице, както сме ние сега например, което не вярва нито в Бога, нито в безсмъртието си, нравственият природен закон трябвало незабавно да се измени в пълна противоположност на досегашния, религиозния, и че егоизмът, стигащ дори до злодейство, не само трябва да бъде позволен на човека, но дори да се признае за необходим, най-разумен и едва ли не най-благороден изход в неговото положение. По този парадокс можете да съдите, господа, и за всичко останало, което благоволява да провъзгласява и което още има намерение може би да провъзгласи нашият мил ексцентрик и парадоксалист Иван Фьодорович.

— Моля ви — неочаквано извика Дмитрий Фьодорович, — да не би да не съм чул добре: „Злодейството не само трябва да бъде позволено, но дори да се признае за най-необходим и най-умен изход от положението на всеки безбожник“! Така ли е, или не?

— Точно така — каза отец Паисий.

— Ще го запомня.

Като каза това, Дмитрий Фьодорович пак така внезапно млъкна, както внезапно се включи в разговора. Всички го погледнаха с любопитство.

— Наистина ли така си представяте последиците от секването на вярата у хората в безсмъртието на душата им? — попита изведнъж старецът Иван Фьодорович.

— Да, твърдях това. Няма добродетел, ако няма безсмъртие.

— Блажен сте, щом така вярвате, или пък сте много нещастен!

— Защо нещастен? — усмихна се Иван Фьодорович.

— Защото по всяка вероятност не вярвате нито в безсмъртието на собствената си душа, нито дори в онова, което сте написали за църквата и църковния въпрос.

— Може би сте прав!… Но все пак не се и шегувах само — изведнъж странно си призна Иван Фьодорович, който впрочем бързо се изчерви.

— Не само сте се шегували — ето истината. Тази идея още не е решена във вашето сърце и го измъчва. Но и мъченикът обича понякога да се забавлява със своето отчаяние, пак един вид от отчаяние. Засега и вие от отчаяние се забавлявате — и със статиите, и със светските спорове, без сам да вярвате на своята диалектика и надсмивайки й се в себе си с болка в сърцето… Този въпрос не е решен за самия вас и в това е вашата велика мъка, защото той настоятелно изисква разрешение…

— А може ли да бъде решен в мене? Решен в положителен смисъл? — продължи странно да пита Иван Фьодорович, все така вгледан в стареца с някаква необяснима усмивка.

— Ако не може да се реши положително, никога няма да се реши и отрицателно, вие самият знаете това свойство на вашето сърце; в това е цялата му мъка. Но благодарете на твореца, че ви е дал сърце висше, способно да се мъчи от такава мъка, „да мисли за онова, що е горе, и да търси небесното, защото нашето живелище е на небесата“[32]. Дай Боже решението на вашето сърце да ви постигне още на земята; да благослови Бог пътищата ви!

Старецът вдигна ръка и искаше от мястото си да прекръсти Иван Фьодорович. Но той изведнъж стана от стола, доближи се до него, прие благословията му и като му целуна ръка, върна се мълком на мястото си. Видът му беше твърд и сериозен. Тази постъпка, пък и целият предишен, неочакван за Иван Фьодорович разговор със стареца някак слисаха всички със своята загадъчност и дори тържественост, така че всички млъкнаха за миг, а лицето на Альоша изрази почти страх. Но Миусов изведнъж вдигна рамене и в същия момент Фьодор Павлович скочи от стола си.

— Божествени и светейши старче! — извика той и посочи Иван Фьодорович. — Този е мой син, плът от плътта ми, любима моя плът! Този е моят най-почтителен, тъй да се каже, Карл Моор, а пък ей този мой син, който сега влезе, Дмитрий Фьодорович, и срещу когото търся от вас оправия, той пък е най-непочтителният Франц Моор — двамата от „Разбойници“ на Шилер[33], а пък аз, аз самият в такъв случай съм Regierender Graf von Moor![34] Осъдете и ни спасете! Нуждаем се не само от молитвите ви, но и от пророчествата ваши.

— Говорете без юродство и не започвайте с оскърбяване на вашите домашни — отговори старецът със слаб, изнемощял глас. Той явно вече се уморяваше все повече и повече и очевидно изнемогваше.

— Недостойна комедия, която предчувствувах още на път за тук! — извика Дмитрий Фьодорович с негодувание и също скочи от мястото си. — Простете, преподобни отче — обърна се той към стареца, — аз съм човек необразован и дори не зная да се обърна към вас, но вас са ви излъгали и вие сте били твърде добър, като сте ни позволили да се съберем у вас. На моя баща е потребен само скандал, но за какво — това само той си знае. Той винаги си има нещо наум. Но, струва ми се, сега знам за какво…

— Те всички ме обвиняват, всички! — викаше от своя страна Фьодор Павлович. — Ето и Пьотър Александрович ме обвинява! Обвинявахте ме, Пьотър Александрович, обвинявахте ме! — обърна се изведнъж към Миусов, макар че онзи и не мислеше да го прекъсва. — Обвиняват ме, че съм скрил детските пари в ботуша си и че съм присвоил баш толкова[35], но моля ви, нима няма съд? Там ще ви направят сметката, Дмитрий Фьодорович, по собствените ви разписки, писма и договори, колко сте имали, колко сте прахосали и колко ви остават! Защо Пьотър Александрович избягва да се произнесе? Дмитрий Фьодорович не му е чужд. Защото всички са против мене, а Дмитрий Фьодорович в последна сметка дори ми дължи, и то не каква да е сума, а няколко хиляди, за което имам всички документи! Та целият град трещи и гърми от неговите гуляи! А там, дето по-рано е служил, там по хиляда и по две хиляди е плащал за прелъстяване на честни девици; това нещо, Дмитрий Фьодорович, го знаем в най-секретни подробности и аз ще го докажа… Светейши отче, ще повярвате ли: влюбило се в него едно много благородно момиче, от добро семейство, със състояние, дъщеря на неговия предишен началник, храбър полковник, заслужил, с „Ана с мечове“[36] на шията; компрометирал момичето, като му поискал ръката, и то сега е тук, сега е сираче, неговата годеница, а той пред очите й ходи при една тукашна прелъстителка. Но макар че тази прелъстителка живееше, така да се каже, в граждански брак с един почтен човек, тя е с характер независим, крепост непристъпна за всички, все едно, че е жена законна, защото е добродетелна, да, да, отци свети, тя е добродетелна! А Дмитрий Фьодорович иска тази крепост със златен ключ да отключи и затова сега ми се ежи, иска да измъкне пари от мен, а досега вече хиляди е прахосал по тази прелъстителка; и затова непрекъснато взема пари назаем и, между другото, от кого, мислите? Да кажа ли, Митя, или не?

— Млък! — изкрещя Дмитрий Фьодорович. — Изчакайте поне да изляза, а пред мен да не сте посмял да черните благородното момиче… Само това, че се осмелявате да заговорите за това момиче, е вече позор за него… Не позволявам! Той се задъхваше.

— Митя! Митя! — слабонервно и с желание да се просълзи, извика Фьодор Павлович. — Ами родителската благословия? Ако те прокълна, какво ще стане тогава?

— Безсрамник и лицемер! — кресна побеснял Дмитрий Фьодорович.

— И това на баща си, на баща си! Какво ли остава за другите! Господа, представете си: има тук един беден, но почтен човек, бивш капитан, изпаднал в нещастие, отстранен от служба, но не гласно, без съд, запазил цялата си чест, обременен с голямо семейство. А преди три седмици нашият Дмитрий Фьодорович в една кръчма го сграбчил за брадата, измъкнал го за същата тази брада вън на улицата и там го пребил пред всички само за това, че онзи ми е таен пълномощник по една лична работа.

— Лъжа е всичко това! Отвън истина, отвътре лъжа! — цял се разтрепера от гняв Дмитрий Фьодорович. — Тате! Не оправдавам постъпката си; да, пред всички си признавам: постъпих като звяр с този капитан и сега съжалявам и се гнуся от себе си за зверския си гняв, но този ваш капитан, вашият пълномощник, отишъл при същата тази госпожа, която наричате прелъстителка, и взел да й предлага от ваше име да вземе моите полици, които са у вас, и да ме даде под съд, та да ме прати за тях в затвора, ако много ви досаждам в сметките по имота. А сега ме упреквате, че имам слабост към тази госпожа, след като в същото време сам сте я учили как да ме подмами! Та тя ми го разправи в очите, сама ми го разправи и ви се смее! А искате да ме пратите в затвора само защото я ревнувате от мене, защото вие самият почнахте да атакувате тази жена със своята любов и пак знам всичко туй, и пак ви се смея, чувате ли — смееше ви се и ми преразказваше. Така че ето ви, свети хора, този човек, този баща, който упреква развратния си син! Господа свидетели, простете моя гняв, но аз предчувствувах, че този коварен старик ви е повикал всички тук за скандал. Тръгнах с намерението да простя, ако той ми подадеше ръка, да простя и да поискам прошка! Но понеже той оскърби в този миг не само мене, но и онова благородно момиче, на което аз дори името не смея да произнеса всуе от благоговение към него, реших да разкрия публично цялата му игра, макар че е мой баща!…

Той не можа да продължи повече. Очите му святкаха, дишаше тежко. Но и всички в килията бяха развълнувани. Всички освен стареца неспокойно станаха от местата си. Отците йеромонаси гледаха строго, ала очакваха думата на стареца. А той седеше вече съвсем блед, но не от вълнение, а от болезнено безсилие. Умоляваща усмивка светеше на устните му; той вдигаше понякога ръка, като че искаше да спре бесните, и, разбира се, само един негов жест би бил достатъчен, за да се тури край на сцената; но той самият като че все още изчакваше нещо и се взираше внимателно, сякаш желаеше още нещо да разбере, сякаш още не беше си изяснил нещо. Най-накрая Пьотър Александрович Миусов се почувствува съвсем унизен и опозорен.

— За станалия скандал сме виновни всички! — възбудено заговори той. — Но все пак не съм го предчувствувал, като идвах насам, макар да знаех с кого имам работа… Това трябва да се свърши още сега! Ваше преподобие, повярвайте, че не знаех съвсем точно всички разкрити тук подробности, не исках да ги вярвам и едва сега за пръв път ги научавам… Бащата ревнува сина си от една жена с леко поведение и същевременно се наговаря с тази твар да тикне сина си в затвора… И ето в такава компания бях принуден да се явя тук!… Аз съм измамен, заявявам на всички, че съм измамен не по-малко от останалите…

— Дмитрий Фьодорович! — извика изведнъж с някакъв несвой глас Фьодор Павлович. — Ако не бяхте мой син, на минутата щях да ви извикам на дуел… с пистолети, от три крачки… през кърпа[37]! През кърпа! — довърши той, като тропаше с двата крака.

Старите лъжци, които цял живот са актьорствували, имат минути, когато дотам се самозабравят, че вече наистина треперят и плачат от вълнение, макар че дори в същия този миг (или само секунда подир туй) биха могли да си пошушнат сами на себе си: „Та ти лъжеш, стари безсрамнико, ти си актьор и сега, въпреки целия си «свещен» гняв и «свещена» минута на гняв.“

Дмитрий Фьодорович страшно се свъси и с неизразимо презрение погледна баща си.

— Аз мислех… мислех — някак тихо и сдържано продума той, — че ще дойда в родния край заедно с ангела на моята душа, моята годеница, за да треперим над неговите старини, а виждам само един развратен сладострастник и долен комедиант!

— Дуел! — изпищя пак старчето, като се задъхваше и пръскаше слюнки при всяка дума. — А вие, Пьотър Александрович Миусов, знайте, господине, че може би в целия ваш род няма и не е имало по-висша и по-честна — чувате ли, — по-честна жена от тази според вас твар, както се осмелихте преди малко да я наречете! А вие, Дмитрий Фьодорович, препрочетохте същата тази „твар“ пред годеницата си, тоест сте преценили, че и вашата годеница не струва колкото подметката й, ето каква е тази твар!

— Срамота е! — изрече внезапно отец Йосиф.

— Срамота и позор! — извика изведнъж с отроческия си глас, разтреперан от вълнение и цял изчервен, Калганов, който през цялото време беше мълчал.

— Защо живее такъв човек! — глухо изръмжа Дмитрий Фьодорович, почти вече в изстъпление от гняв, като някак високо си вдигна раменете и почти се прегърби от това. — Не, кажете ми, може ли още да му се позволява да безчести земята със себе си! — И той изгледа всички, сочейки стареца с ръка. Говореше бавно и отмерено.

— Чувате ли, чувате ли вие, монаси, отцеубиеца! — нахвърли се Фьодор Павлович на отец Йосиф. — Ето отговор на вашето „срамота“. Кое е срамота? Тази „твар“, тази „жена с мръсно поведение“ може би е по-свята от самите нас, господа спасяващи се йеромонаси! Тя може на младини да е паднала, смазана от средата[38], но тя „много обикна“[39], а на много обикналата и Христос е простил…

— Христос е простил не за такава любов… — изтръгна се нетърпеливо от устата на кроткия отец Йосиф.

— Не, за такава, за същата, монаси, за тази! Вие тук се спасявате със зеле и мислите, че сте праведници! Рибки ядете, на ден по една кротушка, и мислите с кротушките да купите Бога!

— Просто невъзможно, невъзможно! — чуваше се в килията от всички страни.

Но цялата тази стигнала до безобразие сцена се прекрати по най-неочакван начин. Изведнъж старецът стана от мястото си. Альоша, който почти съвсем се беше обърнал от страх за него и за всички, успя все пак да го подкрепи за ръката. Старецът пристъпи към Дмитрий Фьодорович и като стигна до него, коленичи пред него. Альоша помисли, че е паднал от безсилие, но не беше така. Като застана на колене, старецът се поклони в нозете на Дмитрий Фьодорович е един пълен, отчетлив, съзнателен поклон и дори докосна с челото си земята. Альоша беше така изумен, че дори не успя да го подкрепи, когато онзи се изправяше. Слаба усмивка едва светеше на устните му.

— Простете! Простете всички! — промълви той, като се поклони на всички страни на гостите си.

Дмитрий Фьодорович стоя няколко мига като гръмнат: нему поклон в нозете — какво е това? Най-сетне изведнъж извика: „О, Боже!“ — и като закри лицето си с ръце, избяга от стаята. Подир него се спуснаха накуп и всички гости от смущение дори без да се сбогуват и без да се поклонят на домакина. Единствено йеромонасите само се приближиха пак за благословия.

— Какво значи това, да му се поклони в нозете, да не е някаква алегория? — понечи да започне разговор кой знае защо притихналият отведнъж Фьодор Павлович, без да се осмелява впрочем да се обърне към някого лично. В тази минута те всички излизаха зад оградата на скита.

— Аз за лудници и луди не отговарям — веднага отговори злобно Миусов, — но затова пък ще се избавя от вашата компания, Фьодор Павлович, и повярвайте, завинаги. Къде е онзи, одевешният монах?…

Но „онзи монах“, тоест монахът, който ги беше поканил на обяд при игумена, се появи веднага. Той незабавно посрещна гостите, щом излязоха от килията на стареца, като че ли през цялото време беше ги чакал.

— Бъдете тъй добър, почтени отче, засвидетелствувайте цялото ми дълбоко уважение на отеца игумен и извинете лично мене, Миусов, пред негово високопреподобие, задето поради внезапно изникнали непредвидени обстоятелства по никакъв начин няма да имам честта да взема участие в неговата трапеза въпреки най-искреното ми желание — каза сърдито Пьотър Александрович на монаха.

— А пък това непредвидено обстоятелство съм аз! — тутакси подзе Фьодор Павлович. — Чувате ли, отче, това е, защото Пьотър Александрович не иска да остане с мене, иначе веднага щеше да отиде. Но вие ще отидете, Пьотър Александрович, бъдете така добър да заповядате при отец игумена и — пожелавам ви приятен апетит! Трябва да знаете, че аз се отказвам, а не вие. У дома, у дома, в къщи ще ям, а тук се чувствувам неспособен, Пьотър Александрович, мой прелюбезни сроднико.

— Не съм ви сродник и никога не съм бил, долни човече!

— Нарочно го казах, за да ви ядосам, защото вие се отричате от роднинството, макар че все пак сте ми роднина, както и да хитрувате, по месецослова ще ви докажа[40]; за тебе, Иван Фьодорович, като дойде време, ще изпратя коне, остани, ако искаш, и ти. А вие, Пьотър Александрович, от приличие трябва да се явите сега при отеца игумен, трябва да се извините за всичките ни бъркотии…

— Но наистина ли си отивате? Да не лъжете?

— Пьотър Александрович, та как бих посмял след всичко, което стана? Аз се увлякох, простете, господа, увлякох се! И освен това съм потресен! Пък и срам ме е. Господа, някои хора имат сърцето на Александър Македонски, други — на кученцето Фиделка. Моето е като на кученцето Фиделка. Не смея! Че и как подир такова чудо ще ида на обяд, да лапам манастирските сосове. Срам ме е, не мога, извинете!

„Дявол да го вземе, ами ако лъже!“ — спря се замислен Миусов, като следеше с недоумяващ поглед шута, който се отдалечаваше. Онзи се обърна и като забеляза, че Пьотър Александрович го следи, изпрати му въздушна целувка.

— Вие ще отидете ли при игумена? — рязко се обърна Миусов към Иван Фьодорович.

— Че защо не? А съм и специално поканен от игумена още вчера.

— За нещастие аз наистина се чувствувам почти длъжен да присъствувам на този проклет обяд — продължи Миусов все със същото горчиво раздразнение, без дори да обръща внимание, че калугерът слуша. — Поне там трябва да се извиним за онова, което забъркахме тук, и да обясним, че не сме ние… Как мислите?

— Да, трябва да обясним, че не сме ние. При това татко няма да бъде там — изрече Иван Фьодорович.

— А, само той липсваше! Проклетият обяд!

И все пак всички вървяха натам. Калугерът мълчеше и слушаше. Когато минаваха през горичката, само веднъж отбеляза, че отеца игумен отдавна вече чака и че са закъснели повече от половин час. Никой не му отговори. Миусов погледна с омраза Иван Фьодорович.

„Ама как отива на обяд, все едно нищо не е станало! — помисли той. — Дебелоочие и карамазовска съвест.“

VII. Семинаристът — кариерист

Альоша заведе своя старец в спалнята му и го настани да седне на леглото. Тя беше много малка стаичка с най-необходимата мебел; леглото беше тясно, желязно, а на него вместо дюшек имаше само една плъстена черга. В ъгъла при иконите имаше аналой, а на него — кръст и Евангелие, Старецът се отпусна безсилен на леглото: очите му лъщяха, дишаше тежко. Като седна, той внимателно и сякаш обмисляйки нещо, погледна Альоша:

— Върви, миличък, върви, мене ми стига Порфирий, а ти побързай. Ти си нужен там, иди при отец игумена да прислужваш на обяда.

— Благословете да остана тук — пошепна Альоша с молба.

— Там си по-потребен. Там няма мир. Ще прислужваш и ще бъдеш полезен. Разбунтуват ли се бесовете, чети молитва. И знай, синко (старецът обичаше да го нарича така), че и занапред не ти е тука мястото. Запомни това, момко. Щом Господ бъде милостив да ме прибере — иди си от манастира. Съвсем го напусни.

Альоша потръпна.

— Какво има? Още не ти е тук мястото. Благославям те за велико мирско послушание. Много има още да странствуваш. И да се ожениш ще трябва, ще трябва. Всичко ще трябва да претърпиш, докато дойдеш отново. А ще има за тебе много дела. Но в тебе не се съмнявам и затова те изпращам. С тебе е Христос. Запази го — и той ще те запази. Скръб ще срещнеш велика и в тая скръб ще бъдеш щастлив. Ето ти моя завет: в скръбта търси щастие. Работи, неуморно работи. Запомни словото ми отсега, защото, макар че още ще беседвам с тебе, не само дните, но и часовете ми са преброени.

Лицето на Альоша пак изрази силно вълнение. Ъгълчетата на устните му трепереха.

— Какво ти е пак? — кротко се усмихна старецът. — Нека миряните да изпращат със сълзи своите покойници, а ние тук се радваме на отеца, що си отива, радваме се и се молим за него. Остави ме сега. Трябва да се моля. Върви, побързай. Бъди при братята си. И не само при единия, а при двамата.

Старецът вдигна ръка да го благослови. Невъзможно беше да му възразява, макар че на Альоша безкрайно много му се искаше да остане тук. Искаше му се също да попита и дори на езика му беше въпросът: „Какво означаваше този поклон доземи пред брат ми Дмитрий?“ — но не посмя да попита. Той знаеше, че старецът сам, без да го пита, щеше да му разясни, ако беше възможно. Но, значи, не беше в неговата воля това. А този поклон страшно порази Альоша; той вярваше сляпо, че в него има тайнствен смисъл. Тайнствен, а може би и ужасен. Когато излезе извън оградата на скита, за да успее да стигне в манастира за започването на обяда у игумена (разбира се, само за да прислужва на трапезата), изведнъж сърцето му болно се сви и той се спря на място: в ушите му сякаш пак прозвучаха думите на стареца, който предричаше тъй близката си кончина. Онова, което старецът предричаше, при това с такава точност, без друго трябваше да стане, Альоша свято вярваше в това. Но как ще остане без него, как няма вече да го вижда, да го чува? И къде ще отиде? Повелява му да не плаче и да напусне манастира, Господи! Отдавна Альоша не беше изпитвал такава скръб. Той тръгна по-бързо през гората, която делеше скита от манастира, и като не беше в състояние дори да изтърпи собствените си мисли, тъй много го гнетяха те, почна да гледа вековните борове от двете страни на горската пътека. Пътят не беше дълъг, към петстотин крачки, не повече; в този час не би могъл да срещне там никого, ала изведнъж на първия завой на пътеката забеляза Ракитин. Ракитин причакваше някого.

— Да не би мене да чакаш? — попита Альоша, като се изравни с него.

— Именно тебе — усмихна се Ракитин. — Ти бързаш при отеца игумен, знам; той дава обяд. Откакто беше канил архиерея с генерал Пахатов, нали помниш, такъв обяд не е имало. Аз няма да бъда там, но ти иди, да поднасяш сосовете. Само едно ми кажи, Алексей: какво беше това чудо? Това исках да те попитам.

— Кое чудо?

— Ами онзи поклон пред твоя брат Дмитрий Фьодорович. Чак си удари челото!

— За отец Зосима ли говориш?

— Да, за отец Зосима.

— Ударил си челото ли?

— А, непочтително се изразих! Нищо, нека е непочтително. И тъй, какво означава това чудо?

— Не знам, Миша, какво значи.

— Така си и знаех, че няма да ти го обясни. В това, разбира се, няма нищо чудно, само вечните благоглупости[41] комай. Но този фокус беше направен нарочно. Сега ще заговорят всички лицемери в града и ще го разнесат из губернията: „Какво ли ще значи това чудо?“ Според мен старикът наистина е прозорлив: нещо престъпно е подушил. Смърди у вас.

— Какво престъпно?

Ракитин явно искаше да каже нещо.

— Във вашето семейство ще стане това престъпление. То ще стане между твоите братлета и богатото ти татенце. Затова отец Зосима удари чело, за всеки случай. А сетне каквото и да се случи: „Ах, та светият отец го предрече, предвеща го“ — макар че какво пророчество може да има в това, че си чукна челото? Не, ще кажат, това беше емблема, алегория и дявол знае какво! Ще го прославят, ще запомнят: престъплението бил предугадил, престъпника бил отбелязал. С юродивите винаги е така: пред кръчмата се кръсти, а църквата с камъни замерва. Така и твоят старец: праведника гони с тояга, а на убиеца — поклон в нозете.

— Какво престъпление? На кой убиец? Какви ги говориш! — Альоша спря като вцепенен, спря и Ракитин.

— На кой ли? Като че ли не знаеш! Бас държа, че и ти вече си го мислил. Я сега да те попитам, това е интересно: слушай, Альоша, ти винаги говориш истината, макар че винаги сядаш между два стола[42]: мислил ли си ти за това, или не? Кажи!

— Мислил съм — тихо отговори Альоша. Чак Ракитин се смути.

— Какво? Нима и ти вече си мислил? — извика той.

— Аз… не че съм мислил — изломоти Альоша, — ами сега, когато ти започна да говориш тъй странно за това, на мене ми се стори, че и аз съм мислил.

— Виждаш ли (и как ясно го каза), виждаш ли! Днес, като гледаше татенцето си и братлето си Митя, си помислил за престъпление? Значи, не се лъжа?

— Но почакай, почакай — прекъсна го тревожно Альоша, — откъде накъде ти се струва всичко това?… Защо тъй много те занимава преди всичко?

— Два въпроса отделни, но естествени. Ще отговоря на всеки поотделно. Откъде ми се струва ли? Нищо нямаше да ми се стори, ако днес отведнъж не бях разбрал Дмитрий Фьодорович, твоя брат, цял, какъвто е, отведнъж и цял, какъвто е. Само по някаква една-единствена черта го схванах отведнъж целия. У тези много честни, но любострастни хора има една граница, която внимавай да не прехвърлиш. Иначе — иначе и баща си с нож намушва. А татенцето е пияница и невъздържан безпътник, никога в нищо не знае мярка — няма да издържат — и бух и двамата в ямата…

— Не, Миша, не, ако е само това, ти ме успокои. Дотам няма да се стигне.

— Ами защо цял трепериш? Знаеш ли каква е работата? Нищо, че е честен човек той, твоят Митенка (глупав е, но честен); обаче е сладострастник. Ето определението за него и цялата му дълбока същност. От баща ви е наследил долното си сладострастие. Само на тебе се чудя, Альоша: как така си девственик? Та и ти си Карамазов! А във вашето семейство сладострастието е докарано до лудост. И ето, тези трима сладострастници сега се дебнат… с ножове в кончова. Трима са ударили чела, а ти комай си четвъртият.

— За онази жена се лъжеш, Дмитрий я… презира — проговори Альоша, някак потръпвайки.

— Грушенка ли? Не, братко, не я презира. Щом открито си заряза годеницата заради нея, не я презира. Тука, тука, братко, има нещо, което сега няма да го разбереш… Влюби ли се човек в някаква красота, в тяло женско или дори само в част от женското тяло (това сладострастникът може да го разбере), той ще жертвува за нея и собствените си деца, ще продаде баща си и майка си, Русия и отечеството; честен да е, ще отиде да открадне; кротък да е — ще заколи човек; верен да е — ще изневери. Певецът на женските крачета Пушкин в стихове ги е възпявал; други не ги възпяват, но не могат да гледат крачета, без да потръпнат. А не са само крачетата… Тук, братко, презрението не помага, дори той да презира Грушенка. Презира я, а пък не може да се откъсне от нея.

— Разбирам това — изведнъж изтърси Альоша.

— Я, така ли? Може и наистина да го разбираш, щом така, от половин дума, го изтърси, че разбираш — каза със злорадство Ракитин. — Ти това, без да искаш, го изтърси, изплъзна ти се от езика. Толкова по-скъпоценно е признанието: значи, темата ти е вече позната, ти си мислил върху това, върху сладострастието! Ах, девственико! Ти, Альошка, си кротък, ти си светец, съгласен съм, кротък си, но пък дявол знае за какво ли не си мислил, дявол знае какво ти е известно вече! Девственик, пък вече такива дълбини избродил — отдавна те наблюдавам аз. Ти самият си Карамазов, ти си цял Карамазов — дето ще рече, породата и подборът все значат нещо. По баща — сладострастник, по майка — юродивец. Защо трепериш? Истината ли казвам? Знаеш ли какво, Грушенка ме моли; „Доведи го (тебе, тоест), ще му смъкна аз расото.“ И как ме моли, да знаеш: доведи го, та доведи! Помислих си само: защо ли си й толкова интересен. Знаеш ли, и тя е една необикновена жена!

— Поздрави я и кажи, че няма да ида — усмихна се накриво Альоша. — Но доизкажи се, Михаил, за което беше почнал, после аз ще ти кажа моята мисъл.

— Какво ще се доизказвам, всичко е ясно. Всичко туй, братко, е стара песен. Щом и ти криеш в себе си сладострастник, какво ли пък ще е твоят брат Иван, едноутробният? Нали и той е Карамазов. В това е целият ваш карамазовски въпрос: сладострастници, користолюбци и юродиви! Твоят брат Иван сега печати богословски статийки, засега на шега, но има нещо глупаво наум, макар че е атеист и дори си признава тази подлост — този твой брат Иван. Освен това се мъчи да отнеме на брат си Митя годеницата и тая цел, струва ми се, ще постигне. И още как: със съгласието на самия Митенка, защото Митенка сам му отстъпва годеницата си, само и само да се отърве от нея и по-скоро да отиде при Грушенка. И всичко това, забележи, при цялото си благородство и безкористие. Ето тия хора са най-фатални! Дяволът не може да ви разбере вече: сам признава подлостта си и сам гледа да върши подлости! Слушай по-нататък. На Митенка сега му препречва пътя старчето баща. Защото то изведнъж полудява по Грушенка, лигите му текат, като я види само. Че нали само заради нея сега направи в килията такъв скандал, само защото Миусов се осмели да я нарече безпътна твар. Влюбил се е до полуда. По-рано тя само по някакви негови работици, тъмни и кръчмарски, му е услужвала срещу заплащане, а сега изведнъж взел, че я харесал, настървил се и се натиска с предложения, не честни, разбира се. Е, и ще се сблъскат, баща и син, на тая пътечка. А Грушенка нито на единия, нито на другия, засега още върти опашка, подкокоросва и двамата, оглежда ги кой е по-изгоден, защото, макар че от бащата могат много пари да се смъкнат, ала той няма да се ожени за нея и комай най-накрая ще се изюди и ще затвори кесията. В такъв случай и Митенка има своята цена; пари няма, но пък е способен да се ожени за нея. Да, способен е да се ожени! Ще зареже годеницата си, такава несравнена хубавица, Катерина Ивановна, богата, дворянка и полковнишка дъщеря, и ще се ожени за Грушенка, бивша държанка на стария търгаш, развратно мъжище и градски кмет Самсонов. От всичко това наистина може да стане престъпно стълкновение. А твоят брат Иван това и чака, веднага ще обере каймака: и Катерина Ивановна ще вземе, а той вехне по нея, и нейните шестдесет хиляди зестра ще пипне. За такъв мъничък човек и голтак като него това е много примамливо за начало. И забележи също: Митя не само няма да се обиди, ами до гроб ще му остане благодарен. Зер знам много добре, че самият Митенка на всеослушание крещял миналата седмица в кръчмата пиян, с циганките, че е недостоен за своята годеница Катенка, а брат му Иван — той бил достоен. А самата Катерина Ивановна, разбира се, такъв съблазнител като Иван Фьодорович в края на краищата няма да отблъсне; тя и сега вече се колебае между двамата. И с какво е успял този Иван така да ви очарова, та всички благоговеете пред него? А пък той ви се присмива: хем обирам каймака, хем на ваша сметка лапам.

— Откъде знаеш всичко това? Защо си толкова сигурен? — попита изведнъж Альоша остро и мрачно.

— А ти защо сега ме питаш и предварително се боиш от моя отговор? Значи, си съгласен, че говоря истината.

— Ти не обичаш Иван. Иван няма да се помами за пари.

— Не думай! Ами красотата на Катерина Ивановна? Не е само до парите, макар че шестдесет хиляди са приемливо нещо.

— Иван гледа по-нависоко. Иван и за хилядите няма да се помами. Иван не търси пари, нито спокойствие. Той търси може би мъки.

— Каква е пък тази фантазия? Ах, вие… дворяни!

— Ех, Миша, душата му е бурна на него. Умът му е в плен. Той таи мисъл велика и неразбираема. Той е от ония, на които не им трябват милиони, а им трябва мисълта си да разрешат.

— Литературна кражба е това, Альошка. Ти перифразираш своя старец. Ама че ви е разиграл Иван! — извика Ракитин с явна злоба. Чак лицето му се сгърчи и устните му се изкривиха. — Ама и играта му глупава, нищо особено няма. Поразмърдай си малко мозъка — и ще разбереш. Статията му е смешна и нелепа. А чу ли одеве глупавата му теория: „Няма ли безсмъртие на душата, няма и добродетели, значи, всичко е позволено.“ (А брат ти Митенка помниш ли как извика: „Ще го запомня!“) Съблазнителна теория за подлеците… Аз ругая, това е глупаво… Не за подлеците, а за школските фанфарони с „неразбираеми дълбини на мислите“. Хвалипръцко е той, а цялата работа е: „От една страна, не можеш да не си признаеш, а от друга, не можеш да не се покаеш!“ Цялата негова теория е подлост! Човечеството само ще намери в себе си сили, за да живее за добродетелта, дори и без да вярва в безсмъртието на душата! В любовта към свободата, равенството, братството ще ги намери…

Ракитин се разпали, почти не можеше да се владее вече. Но изведнъж се спря, като да си спомни нещо:

— Е, стига толкова — усмихна се той още по-красиво от преди. — Защо се смееш, мислиш, че съм циник.

— Не, не съм помислял да те мисля за циник. Ти си умен човек, но… недей, от глупост се усмихнах. Разбирам, че можеш да се разпалиш, Миша. По увлечението ти разбрах, че и ти самият не си равнодушен към Катерина Ивановна — аз, братко, отдавна подозирах това, затуй не обичаш брат ми Иван. Ревнуваш ли от него?

— И париците й ли ревнувам? Кажи го де!

— Не, за парите нищо няма да кажа, защо да те обиждам.

— Вярвам, защото ти го казваш, но все пак дявол да ви вземе вас с твоя брат Иван! Не можете да разберете вие, че и без Катерина Ивановна може човек много да не го обича. Пък и за какво ли да го обичам, дявол да го вземе! Та той благоволява да ме ругае. Защо аз да нямам право да го ругая?

— Никога не съм чувал да е казал нещо за тебе, добро или лошо; изобщо не говори за тебе.

— А пък аз чух, че оня ден у Катерина Ивановна ме е ругал, здраве му кажи — ето до каква степен се интересува от вашия покорен слуга. И кой кого след туй ревнува — не знам, братко! Благоволил да изкаже мисълта, че ако не се съглася да приема кариерата на архимандрит в най-близко бъдеще и да се покалугеря, непременно ще замина за Петербург и ще се хвана в някое важно списание, непременно в отдел критика, ще пиша десетина години и в края на краищата ще поема цялото списание. После ще продължа да го издавам и непременно в либерален и атеистичен дух със социалистическа отсянка, с малко дори социалистическо лустро, но винаги нащрек, сиреч и та̀ка и ва̀ка, и ще хвърлям прах в очите на глупците. Краят на кариерата ми според предричането на твоя брат щял да бъде такъв, че социалистическата отсянка нямало да ми попречи да внасям на текуща сметка паричките от абонамента и да ги използувам при случай, под ръководството на някое чифутче, докато не вдигна голяма къща в Петербург[43], за да пренеса в нея и редакцията, а другите етажи да напълня с наематели. Той дори и мястото на къщата е определил вече: при Новия каменен мост на Нева, който се бил проектирал в Петербург, от Литейна за Виборгска…

— Ах, Миша, че това комай изцяло ще се сбъдне, чак до последната дума! — извика внезапно Альоша, като не можа да се сдържи и се усмихна весело.

— И вие се увличате в сарказми, Алексей Фьодорович.

— Не, не, аз се шегувам, извинявай. Съвсем друго мисля. Но позволи ми да те питам: кой е могъл да ти съобщи такива подробности, от кого си могъл да ги научиш? Няма как да си бил у Катерина Ивановна лично, когато е говорил за тебе, нали?

— Аз не съм бил там, но е бил Дмитрий Фьодорович и го чух с ушите си от самия Дмитрий Фьодорович, тоест, той не ми го е разправял, но аз подслушах, без да искам, разбира се, защото бях у Грушенка, в спалнята й, и не можах да изляза през цялото време, докато Дмитрий Фьодорович се намираше в другата стая.

— Ах, да, забравих, че ти е сродница…

— Сродница ли? Грушенка да ми е сродница? — извика изведнъж Ракитин и целият пламна. — Ти луд ли си, а? Не си добре с мозъка.

— Но как? Нима не ти е роднина? Така съм чувал…

— Откъде може да си го чул? Не, вие, господа Карамазови, се правите на някакви велики и древни дворяни, а баща ти е обикалял като шут чуждите трапези и по милост са го изхранвали. Да речем, аз съм само попски син и съм нищо пред вас, дворяните, ала недейте пък да ме оскърбявате така с лека ръка и безпътно. И аз имам чест, Алексей Фьодорович. Грушенка, една уличница, не може да ми бъде роднина, моля ви да го разберете!

Ракитин беше много ядосан.

— Извини ме, за бога, съвсем не можех да предположа, пък и каква уличница е тя? Нима тя е… такава? — изведнъж се изчерви Альоша — Повтарям ти, така бях чул, че ти е сродница. Често ходиш при нея и си ми казвал, че нямаш с нея любовна връзка… Но никога не съм мислил, че толкова я презираш! Наистина ли го заслужава?

— Ако я посещавам, мога да си имам причини за това, няма нужда да знаеш повече. А колкото до роднинството, по-скоро твоят брат или татко ти ще я натрапят за роднина на тебе, не на мене. Но ето, стигнахме. Хайде, върви, по-добре в кухнята. А! Но какво е това, какво е това? Мигар сме закъснели? Невъзможно е да са свършили обяда тъй скоро! Или и тук Карамазови са направили някоя щуротия? Сигурно е така. Ето го и татко ти, и Иван Фьодорович подире му. От игумена изхвърчаха. Ето отец Исидор от вратата им вика нещо. А татко ти крещи и маха с ръце, сигурно се кара. Ха, ето го и Миусов — заминава с каляската, виж, отива си. Ей го и помешчика Максимов, тича — че тук скандал е станал; значи, не е имало обяд! Дали не са били игумена? Или може би тях са били? Виж, това си заслужава!…

Ракитин ненапразно възклицаваше. Наистина беше станал скандал, нечуван и неочакван. Всичко стана „по вдъхновение“.

VIII. Скандалът

Когато Миусов и Иван Фьодорович влизаха вече при игумена, у Пьотър Александрович, като у истински порядъчен и деликатен човек, бързо се извърши един деликатен по рода си процес — досрамя го да се сърди. Той почувствува в себе си, че в същност би трябвало до такава степен да не уважава този нищожен Фьодор Павлович, че да не губи хладнокръвие в килията на стареца и така да се обърква, както беше станало. „Поне монасите не са ни за нищо виновни — реши изведнъж пред вратата на игумена, — а ако и тук има порядъчни хора (този отец Николай, игуменът, и той е май дворянин), защо да не бъда с тях мил, любезен и вежлив?… Няма да споря, дори ще ги поддържам за всичко, ще ги очаровам с любезни обноски и…, и… най-сетне ще им докажа, че не съм от компанията на този Езоп, този шут, този Пиеро, и че съм се намерил в небрано лозе също като всички тях…“

А спорното сечище в гората и този риболов (къде беше всичко това — и той не знаеше) реши да им отстъпи окончателно веднъж за винаги още днес, толкова повече, че всичко туй не струваше кой знае колко, и да прекрати всичките си искове срещу манастира.

Всичките му благи намерения се затвърдиха още повече, когато гостите влязоха в трапезарията на отеца игумен. Трапезария впрочем той нямаше, защото имаше в същност общо две стаи в цялото помещение, наистина много по-просторни и по-удобни, отколкото у стареца. Но наредбата на стаите също не се отличаваше с особен комфорт: мебелите бяха кожени и от махагон, по старата мода от двадесетте години; дори подът беше от небоядисани дъски; затова пък всичко светеше от чистота, по прозорците имаше голямо количество скъпи цветя; но главният разкош в този момент естествено беше разкошно сервираната трапеза, макар впрочем и това казано относително: покривката беше чиста, съдините — лъскави; три вида прекрасно изпечен хляб, две бутилки вино, две бутилки великолепна манастирска медовина, една голяма стъклена кана с манастирски квас, прочут в цялата околност. Водка нямаше. Ракитин разказваше по-късно, че обядът се състоял този път от пет блюда: чорба от чига с рибени пирожки; след туй варена риба, някак специално и прекрасно приготвена; сетне кюфтета от червена риба, ледено и компот и най-накрая плодово желе, нещо като бланманже[44]. Всичко това беше изучил Ракитин, защото не беше издържал и нарочно надзърна в игуменската кухня, с която също имаше връзки. Той навсякъде имаше връзки и навсякъде намираше кого да разпита. Сърцето му беше твърде неспокойно и завистливо. Напълно съзнаваше значителните си способности, но нервно ги преувеличаваше в своето самочувствие. Знаеше със сигурност, че ще бъде своего рода деятел, но Альоша, който беше много привързан към него, се измъчваше от това, че приятелят му Ракитин е безчестен и изобщо не го съзнава, напротив, понеже знае, че няма да открадне пари, оставени на видно място, окончателно се смята за човек с висша честност. В случая не само Альоша, но и никой друг не би могъл да помогне с нищо.

Ракитин, като незначително лице, не можеше да бъде поканен на обяд, затова пък бяха поканени отец Йосиф, отец Паисий и с тях още един йеромонах. Те вече чакаха в трапезарията на игумена, когато влязоха Пьотър Александрович, Калганов и Иван Фьодорович. Отстрани беше застанал в очакване и помешчикът Максимов. Отецът игумен излезе насред стаята да посрещне гостите. Той беше висок, мършав, но все още силен старец, чернокос, но доста прошарен, с издължено постническо и важно лице. Поклони се мълком на гостите, но те този път се приближиха да ги благослови. Миусов дори рискува да му целуне ръка, но игуменът някак навреме я дръпна и целувката не се състоя. Затова пък Иван Фьодорович и Калганов се благословиха този път изцяло, тоест с най-простодушно и простонародно млясване на ръката.

— Ние ви дължим голямо извинение, ваше високопреподобие — почна Пьотър Александрович, като се ухили любезно, но все пак със сериозен и почтителен тон, — извинение, че идваме сами без поканения от вас наш спътник Фьодор Павлович; той беше принуден да се откаже от вашата трапеза — и не без причина. В килията на преподобния отец Зосима, увлечен в нещастна разпра със сина си, той изрече няколко думи съвсем не на място… с една реч, съвсем неприлични… за което вероятно (той погледна йеромонасите), ваше високопреподобие вече е известен. И затова, като си признава сам вината и искрено се разкайва, той почувствува срам, който не може да надвие, та ни помоли, мене и сина си Иван Фьодорович, да изкажем пред вас цялото му искрено съжаление, съкрушение и покаяние… С една дума, той се надява и иска да компенсира всичко това по-късно, а сега моли за вашата благословия и ви заклева да забравите станалото…

Миусов млъкна. Като произнесе последните думи на тирадата си, остана съвсем доволен от себе си, до такава степен, че от доскорошния му яд не остана в душата му никаква следа. Той пак обичаше човечеството напълно и искрено. Игуменът го изслуша важно, леко склони глава и отвърна:

— Дълбоко съжалявам за отлъчилия се. Може би на нашата трапеза той би ни обикнал, както и ние него. Моля ви се, господа, заповядайте на трапезата.

Той се изправи пред иконата и почна гласно молитва. Всички почтително наведоха глави, а помешчикът Максимов дори някак особено се изпъна напред, събрал пред себе си длани от благоговение.

И тук именно Фьодор Павлович изигра последния си номер. Трябва да отбележим, че той наистина искаше да си тръгне и наистина почувствува невъзможност подир позорното си поведение в килията на стареца просто така да отиде на обяд у игумена. Не че толкова се срамуваше от себе си и се обвиняваше; може би дори точно обратното; но все пак чувствуваше, че да отиде и на обяда ще бъде вече неприлично. Но тъкмо докараха пред стълбите на хотела неговата разхлопана каляска и той понечи да се качи в нея, когато изведнъж се спря. Спомни си своите собствени думи, казани пред стареца: „Мене все ми се струва, когато отивам някъде, че съм най-долен от всички и че всички ме вземат за шут — чакай тогава наистина да се направя на шут, защото вие всички до един сте по-глупави и по-долни от мене.“ Изпита желание да отмъсти на всички за собствените си мерзости. Изведнъж си спомни сега, тъкмо навреме, че веднъж, отдавна, бяха го попитали: „Защо така мразите еди-кого си?“ И той беше отговорил тогава, в прилив на шутовско безсрамие: „Ето защо: той наистина нищо не ми е направил, но затова пък аз му направих една извънредно безсрамна мерзост и щом я направих, тутакси го намразих точно за това.“ Като си спомни сега това, той кротко и злобно се усмихна в минутен размисъл. Очите му блеснаха и чак устните му се разтрепериха. „Щом съм започнал, трябва и да свърша“ — реши внезапно. Най-съкровеното му чувство в този миг би могло да се изрази със следните думи: „Сега вече не мога да се реабилитирам, ами чакай барем да ги заплюя най-безочливо: не ме е срам, сиреч, от вас и толкова!“ Той поръча на кочияша да почака и с бързи крачки се върна в манастира и отиде право у игумена. Още не беше наясно какво ще направи, но знаеше, че вече не се владее и съвсем малко му трябва, та в същия миг да стигне вече до последния предел на някоя мръсотия — впрочем само мръсотия, в никакъв случай някое престъпление или постъпка, за която съдът може да го накаже. В това отношение винаги умееше да се сдържа и чак се учудваше сам на себе си в някои случаи. Появи се в трапезарията на игумена точно в мига, когато молитвата беше свършила и всички сядаха на трапезата. Спрял на прага, изгледа компанията и се изсмя с продължителен, безочлив, злобен смях, смело гледайки всички в очите.

— Те си мислят, че съм си отишъл, а пък ето ме и мене! — извика с висок глас.

Един миг всички гледаха право в него и мълчаха, и изведнъж всички усетиха, че сега ще стане нещо отвратително, нелепо, което ще завърши непременно със скандал. Пьотър Александрович от най-благодушното си настроение моментално премина в най-свирепо. Всичко онова, което бе угаснало и затихнало в сърцето му, отведнъж възкръсна и се надигна.

— Не, аз не мога да понеса това! — извика той. — Съвсем не мога и… никак не мога!

Кръвта му нахлу в главата. Чак се забърка, но не беше време да мисли за стила си и той си грабна шапката.

— Какво не може той? — извика Фьодор Павлович. — „Никак не може и за нищо на света не може?“ Ваше преподобие, да влизам или не? Приемате ли ме за сътрапезник?

— Заповядайте, от все сърце — отговори игуменът. — Господа! Мога ли да си позволя — прибави той изведнъж — да ви помоля от все сърце да забравите случайните си разпри и да се съберете в любов и роднинско съгласие, с молитва към Господа на смирената наша трапеза…

— Не, не, невъзможно е! — извика сякаш не на себе си Пьотър Александрович.

— А щом за Пьотър Александрович е невъзможно, тогава и за мене е невъзможно, и няма да остана. Затова и дойдох. Отсега нататък навред ще бъда с Пьотър Александрович: отидете ли си, Пьотър Александрович, и аз ще си отида, останете ли, и аз ще остана. Вие, отче игумене, с думите за роднинското съгласие най-вече го засегнахте: той не ме признава за роднина! Така ли е, фон Зон? Ето го и фон Зон тук. Здравейте, фон Зон!

— Вие… на мене ли говорите? — измънка учуден помешчикът Максимов.

— Разбира се, на тебе — извика Фьодор Павлович. — На кой друг? Да не би отецът игумен да е фон Зон!

— Но и аз не съм фон Зон, ами Максимов.

— Не, ти си фон Зон. Ваше преподобие, знаете ли какво е фон Зон?[45] Имаше един такъв углавен процес; бяха го убили в едно блудилище — така май се наричат при вас тия места, — убили го и го ограбили и въпреки почтените му години, заковали го в един сандък и от Петербург в Москва го изпратили в багажен вагон, с номер. А когато го заковавали, блудниците-танцувачки пеели песни и свирели на гусли, тоест на фортопляси, та този е същият фон Зон. Той е възкръснал от мъртвите, така ли е, фон Зон?

— Но какво е това? Как така! — чуха се гласове в групата на йеромонасите.

— Да си вървим! — извика Пьотър Александрович, като се обърна към Калганов.

— Не, не, моля! — прекъсна го с писклив глас Фьодор Павлович и направи още една крачка навътре в стаята. — Нека и аз да се доизкажа. Там, в килията, ме одумвахте, че съм се държал непочтително, а именно, дето съм се обадил за кротушките. Пьотър Александрович Миусов, моят роднина, обича в думите да има plus de noblesse que de sincérité[46], а аз, обратно, обичам в моята реч да има plus de sincérité que de noblesse[47] и плюя на noblesse[48]! Така ли е, фон Зон? Моля, отче игумене, аз, макар да съм шут и да се представям за шут, но съм рицар на честта и искам да се изкажа. Да, аз съм рицар на честта, а Пьотър Александрович е с едното наранено самолюбие и нищо повече. А аз може затова именно да съм дошъл тука — за да видя и да се изкажа. Имам тука син Алексей, който се спасява; аз съм баща, аз се грижа за неговата съдба и съм длъжен да се грижа. Досега слушах и се преструвах и кротко наблюдавах, но сега искам да ви изиграя и последното действие на представлението. Защото, как е у нас? У нас което падне, там си остава. У нас падне ли нещо веднъж, завинаги ще си остане там. Да, ама не! Аз пък искам да стана. Отци свети, възмутен съм от вас. Изповедта е велико тайнство, пред което и аз благоговея и съм готов да падна по очи, а пък там, в килията, всички падат на колене и се изповядват гласно. Та нима е позволено гласно да се изповядваш? Светите отци са въвели изповядването на ухо, само тогава изповедта ви ще бъде тайнство и така е от най-древни времена. А иначе как ще му обясня пред всички, че аз например така и така… с една дума, така и така де, нали разбирате? Зер понякога е неприлично и да се каже. Че това е направо скандал! Не, отци, с вас тук човек май ще стане хлист[49]… При пръв удобен случай ще пиша в синода, а сина си Алексей ще го прибера…

Тук нота бене. Фьодор Павлович беше подушил нещо. Имаше по едно време злобни сплетни, които стигнаха чак до архиерея (не само за нашия, но и за другите манастири, където беше въведено старчеството), че вече прекалено много се тачели старците, дори в ущърб на игуменския сан, и че, между другото, старците злоупотребявали с тайнството на изповедта и пр., и пр. Обвинения нелепи, които още на времето отпаднаха от само себе си и у нас, и навсякъде. Но проклетият дявол, който беше хванал и теглеше за собствените му нерви Фьодор Павлович все по-дълбоко и по-дълбоко към позорните глъбини, му подсказа това някогашно обвинение, от което Фьодор Павлович дори нищо не разбираше. А и да го изкаже грамотно не можа, още повече, че този път никой в килията на стареца не беше падал на колене и не беше се изповядвал гласно, така че Фьодор Павлович не би могъл да види нищо подобно и приказваше само по стари слухове и сплетни, които криво-ляво си беше спомнил сега. Но след като изрече цялата тази глупост, усети, че е забъркал голяма каша, и изведнъж пожела незабавно да докаже на слушателите, а най-вече на самия себе си, че това, което беше казал, никак не е глупост. И макар да знаеше много добре, че с всяка последвала дума ще добавя все по-големи и по-нелепи глупости към казаните, обаче не можа вече да се овладее и все едно че полетя към пропаст.

— Каква низост! — извика Пьотър Александрович.

— Простете — каза изведнъж игуменът. — Казано е още едно време: „И начат глаголати на мя многая некая, даже и до скверних некиих вещей. Аз же вся слышав, глаголах в себе си: се врачество Исусово есть и послал исцелити тщеславную душу мою.“ И затова ние ви благодарим с покорност, скъпоценни гостенино!

И той се поклони на Фьодор Павлович до пояс.

— Е — е — е! Лицемерна набожност и стари фрази! Стари фрази и стари жестове! Старата лъжа и казионщината на земни поклони! Знаем ги ние тези поклони! „Целувки по устата, мечове в гърдите“[50], като в „Разбойници“ на Шилер. Не обичам отци, фалша, а искам истината! Но истината не е в кротушките и аз го казах това! Отци монаси, защо постите? Защо чакате награда на небесата заради това? Че за такава награда и аз съм съгласен да постя! Не, монахо свети, ти бъди добродетелен в живота, принеси полза на обществото, без да се затваряш в манастира на готова прехрана и без да очакваш награда там, горе — така май е по-трудничко. И аз мога, отче игумене, да подреждам думи. Какво са приготвили тука? — приближи се той до трапезата. — Стар портвайн „Фактори“, медовина с фирмата на братя Елисееви, я ги виж отците! Май не е като кротушките. Я гледай какви бутилчици са наредили отците, хе-хе-хе! А кой е набавил всичко това за тук? Руският мужик, труженикът, който с мазолестите си ръце носи тук припечелената си пара, къса я от залъка на семейството си и от нуждите държавни! Та вие, отци свети, бозаете от народа!

— Това е вече съвсем недостойно от ваша страна — промълви отец Йосиф.

Отец Паисий упорито мълчеше. Миусов бързо излезе, а след него и Калганов.

— Е, отци, и аз ще последвам Пьотър Александрович! Никога вече няма да дойда при вас, на колене ще ми се молите, но няма да дойда. Изпратих ви хиляда рублички. И вие сега пак точите зъби, хе-хе-хе! Не, не давам повече. Ще си отмъстя за отминалата си младост, за всичките си унижения! — И той почна да удря с юмрук по масата в порив на престорено чувство. — Много е значело това манастирче в моя живот! Много горчиви сълзи съм пролял заради него. Вие жена ми, припадничавата, настроихте против мене. Вие на седем събора ме проклехте[51], из цялата околия ме разнесохте! Стига толкова, отци, днес е век либерален, век на параходите и железниците. Нито хиляда, нито сто рубли, нито сто копейки — нищо няма да получите от мене!

Пак нота бене. Никога и никакво особено значение не бе имал нашият манастир в неговия живот и никакви горчиви сълзи не бе проливал заради него. Но той дотам се увлече в престорените си сълзи, че за миг едва не повярва сам на себе си; дори щеше да заплаче от умиление; но същия миг почувствува, че е време да приключва. Като чу злобната му лъжа, игуменът наведе глава и пак произнесе внушително:

— Казано е също: „Претерпи смотрительне находящее на тя невольно безчестие, е радостию и да не смутишися, ниже возненавидиши безчестящего тя.“ Така ще постъпим и ние.

— Е-е-е, вознепщехами и прочие галиматии! Непщуйте си отци, пък аз си отивам.[52] А моя син Алексей сега го вземам с родителската си власт вовеки. Иван Фьодорович, почтителни мой сине, позволете да ви заповядам да ме последвате! Фон Зон, какво ще оставаш тук! Ела при мене в града. У дома е весело. Няма и един километър път и вместо дървено масло ще ти предложа прасенце с каша; ще си хапнем; коняче ще пием, после ликьорче; и мамуровка[53] има… Ей, фон Зон, не си бягай от късмета!

Той излезе навън с викове и жестикулации. Тъкмо в този миг го видя Ракитин да излиза и го посочи на Альоша.

— Алексей! — извика отдалече баща му, като го съзря. — Още днес се пренасяш у дома окончателно, и възглавницата, и дюшека си вземи, сянка от теб да не остане тук!

Альоша се спря като втрещен, наблюдавайки сцената мълком и внимателно. В това време Фьодор Павлович се качи в каляската, а подир него, дори без да се обърне към Альоша за сбогом, мълчаливо и намръщено понечи да се качи и Иван Фьодорович. Но в този момент стана още една палячовска и почти невероятна сцена, която допълни епизода. Изведнъж пред стъпалото на каляската се появи помешчикът Максимов. Той дотърча запъхтян да не ги изпусне. Ракитин и Альоша го видяха, като тичаше. Той така бързаше, че от нетърпение вече си вдигаше крака на стъпалото, на което още стоеше левият крак на Иван Фьодорович, и като се улови за каляската, почна да подскача, за да се качи.

— И аз, и аз ще дойда с вас! — викаше той, подскачаше и се смееше със ситен весел смях, с блаженство на лицето и готов на всичко. — Вземете и мене!

— Е, не ви ли казах — възторжено извика Фьодор Павлович, — че това е фон Зон! Че това е същинският възкръснал от мъртвите фон Зон! Но как се измъкна оттам? Какво изфонзони там и как можа да напуснеш обяда? За това трябва голямо дебелоочие. И мене ме бива, ама аз, братко, се чудя и на тебе! Скачай, скачай по-скоро! Пусни го, Ваня, ще стане весело. Той ей тук някак в краката ни ще се свие. Ще се свиеш, фон Зон, нали? Или на капрата, при кочияша да го сложим?… Я скочи на капрата, фон Зон!

Но Иван Фьодорович, който вече беше седнал на мястото си, изведнъж мълком и с всичка сила блъсна Максимов в гърдите и той отхвръкна на цял метър. Не падна само по някакво чудо.

Карай! — гневно извика Иван Фьодорович на кочияша.

— Но какво правиш! Какво правиш? Защо така? — развика се Фьодор Павлович, но каляската вече беше потеглила. Иван Фьодорович не отговори.

— Гледай го ти! — продума Фьодор Павлович подир две минути, като гледаше изкриво сина си. — Ти го измисли този манастир, ти ни подкокороса, ти одобряваше, какво се сърдиш сега?

— Стига сте дрънкали глупости, починете си малко поне сега — грубо отсече Иван Фьодорович.

Фьодор Павлович пак помълча около две минути.

— Да имаше сега едно коняче — сентенциозно промълви той. Но Иван Фьодорович не отговори.

— Като стигнем у дома, и ти ще пиеш.

Иван Фьодорович все мълчеше.

Фьодор Павлович изчака още една-две минути.

— Но Альошка все пак ще го прибера от манастира, макар че това ще бъде много неприятно за вас, почтени Карл фон Моор.

Иван Фьодорович презрително вдигна рамене, обърна се и се загледа в пътя. След това чак до къщи не си казаха нищо.

Бележки

[1] Съвършен рицар! (фр.).

[2] рицар (фр.).

[3] Вие самият виждали ли сте фон Зон? — Делото за убийството на фон Зон се разглежда през март 1870 г. в С.-Петербургския окръжен съд. Примамват го в един вертеп в центъра на Петербург, отравят го, зверски го убиват и го ограбват. По време на убийството, в което се използували „каиш, одеяло, ютии“, една от съучастничките „сяда пред фортепианото, тропа с ръце и крака и заглушава стоновете на нещастната жертва“ (според по-късните думи на нейния адвокат). — Бел. С.Б.

[4] … и биел с тояга дори дамския пол. — По всяка вероятност Достоевски използува някои факти от животописа на стареца Даниил, включен в книгата на Парфений „Сказание о странствии…“ — Бел. С.Б.

[5] … много преди разкола. — Разкол (старообрядство, староверие) — течение в руската църква, появило се в средата на 17 в. като протест срещу нововъведенията на патриарх Никон (1605—1981): промени в някои църковни обичаи и в църковните книги. — Бел. С.Б.

[6] Скърбяща Богородица (лат.)

[7] „Господин изправник, бъдете, така да се каже, наш Направник.“ — Изправник — полицейски началник. Е. Ф. Направник (1839—1916) — руски композитор. — Бел. С.Б.

[8] „Вашата съпруга е много докачлива“ (…) „А вие закачали ли сте я?“ — В оригинала: „Ваша супруга щекотливая женщина-с“ (…). „А вы е? щекотали?“ — Бел. С.Б.

[9] … как Дидерот философът се явил при митрополит Платон по времето на императрица Екатерина? — Дени Дидро (1713—1784), френски писател и философ-материалист. Платон (Пьотър Егорович Левшин, 1737—1812) — московски митрополит, известен проповедник, църковен писател и деец, вероучител на престолонаследника (бъдещия император Павел I) по времето на Екатерина II. Срещата между Дидро и Платон, пародирана тук от героя, е описана от И. М. Снегирьов в неговата биография на Платон: Дидро, пристигнал в двореца, за да бъде назначен за възпитател на престолонаследника, понечил да се присмее на Платон с думите: „Знаете ли, свети отче, философът Дидро казва, че няма бог?“ — „Това е казано още преди него“ — отвърнал скромно вероучителят. — „Кога и от кого?“ — нетърпеливо попитал софистът. — „От пророк Давид — потвърдил Платон. — Рече безумен в сърце си: няма бог, а ти с уста го произнасяш.“ — Бел. С.Б.

[10] „Рече безумец в сърце си: няма Бог!“ — Псалтир, Псалом 13; 1, Псалом 52; 1. — Бел. С.Б.

[11] Онзи, както си стоял, му се строполил в нозете: „Вярвам, вика, и кръщението приемам.“ И тогава го кръстили на място. Княгиня Дашкова му станала кръстница, а Потьомкин кръстник… — Пародия на житията, в голяма част от които езичниците изключително лесно се превръщат в християни благодарение чудесата на светците. Е. Р. Дашкова (1743—1810) — една от най-близките помощнички на Екатерина II в дворцовия преврат през 1762 г., президент на Руската академия по време на нейното царствуване. Г. А. Потьомкин (1739—1791) — руски военен и държавен деец, фаворит на Екатерина II. — Бел. С.Б.

[12] Блажена е утробата, която те е носила, и гърдите, от които си сукал; гърдите особено! — Героят опошлява евангелския текст (Лука, 11; 27—28: „А когато Той говореше това, една жена издигна глас от народа и му рече: блажена е утробата, която те е носила, и гърдите, от които си сукал! А Той рече: да, но блажени са и тия, които слушат словото Божие и го пазят.“) — Бел. С.Б.

[13] Учителю! (…) Какво да направя, за да наследя вечен живот? — Вж. Лука 10; 25, Марко 10; 17, Матей 19; 16 и др. — думи, отправени в евангелските текстове (неточен цитат) към Христос. — Бел. С.Б.

[14] Воистине, лъжа съм и баща на лъжата! Впрочем май не беше баща на лъжата, все бъркам текстовете, но дори син на лъжата да е, и това стига. — Ср. Йоан 8; 44: „Ваш баща е дяволът (…). Той си беше открай човекоубиец и не устоя в истината, понеже в него няма истина. Кога говори лъжа, своето говори, защото е лъжец и баща на лъжата.“ — Бел. С.Б.

[15] … това, дето се разказвало някъде в Чети-Минеите за някакъв светия-чудотворец, измъчван за вярата, и когато най-накрая му отрязали главата, той станал, вдигнал главата си и „любезно я целувал“… — Чети-Минеи (Четьи-Минеи) — църковно-религиозни сборници с животописи на светците, сказания и поучения. Светецът, за когото говори Фьодор Павлович, не е православен, а католически — Дионисий Парижки; за него Волтер в своите „Обяснения“ към „Орлеанската дева“, където Дионисий (Денис) е действуващ персонаж, пише: „Кардинал Полиняк, преразказвайки тази история на маркиза дю ???, добавил, че за Денис било трудно да носи главата си само в началото, на което въпросната дама му отвърнала: «Разбира се, в подобни случаи само първата крачка е трудна.»“ (Вольтер, Орлеанская девственница. Магомет. Философские повести. „Б-ка всемирной литературы“, М., 1971, стр. 244). — Бел. С.Б.

[16] Част от свещеническите одежди, която при служба се надява на шията (гр.)

[17] … още само три месеца и щеше да направи три годинки. — Според А. Г. Достоевска — отражение на състоянието на Достоевски след смъртта на сина им Альоша, ненавършил 3 години, през 1878 г. Същата годна е започнат романът. — Бел. С.Б.

[18] „Рахил плаче за децата си и не може да се утеши за тях, защото ги няма.“ (…) И още дълго време ще ти е този велик майчин плач, но накрая ще ти се обърне в тиха радост и твоите горчиви сълзи ще бъдат само сълзи на тихо умиление и сърдечно очищение, дето от грехове спасява. — Ср. в Книга на пророк Йеремия: „… глас се чува в Рама, писък и горко ридание: Рахил плаче за децата си и не иска да се утеши за тях, защото ги няма“ (31; 15). „… И ще обърна скръбта им в радост, ще ги утеша и зарадвам след тяхната скръб.“ (31; 13). Също Матей 2; 18 и Йоан 16; 20. — Бел. С.Б.

[19] На Алексей човека божи кръстено? — Житиен герой, който напуска близките си с цел подвижничество и спасение, а когато се връща в дома си, го чака тежко изпитание — в мирския живот да остане верен на Бога. „Популярен“ светец сред народа, простолюдието. Идеята за „примиряването“ и с мирския живот, и с Бога, темата за невинно страдащите деца като едно от изпитанията, потресли Алексей Карамазов в мирския живот, за „неизбирателната“, „неизключителната“ любов към всички като към ближни, за връщането при хората свързват главния (според замисъла) герой на романа, „ангелическия“ Альоша, със светеца Алексей човека божи. — Бел. С.Б.

[20] А за един разкаян е по-голяма радост в небето, отколкото за десетина праведни — отдавна е казано. — Ср. Лука 15; 7: „Казвам ви, че тъй и на небесата повече радост ще има за един каещи се грешник, нежели за деветдесет и девет праведници, които нямат нужда от покаяние.“ — Бел. С.Б.

[21] … и само „червеи ще ме ядат“, както прочетох у един писател. — Имат се пред вид думите на Базаров в „Бащи и деца“: „И аз намерих този последен мужик (…), зарад когото трябва да се трепя и който няма да ми каже дори «благодаря»… пък и за какво ли ми е неговото благодаря? Той ще живее в бяла къща, а аз ще храня червеите (…)“ — И. С. Тургенев, Събр. съч. в 12 тома, т.3, С, 1958, стр.272, превод Г. Константинов. — Бел. С.Б.

[22] По въпроса за църковно-обществения съд (…) отговаря със статия на едно духовно лице… — Първообраз на „лицето“ е професор М. И. Горчаков от Петербургския университет, автор на статията „Научная постановка церковно-судного права“ в книгата „Сборник государственных знаний“, т.II, 1875. Горчаков се опитва да помири „държавниците“ и „църковниците“, като неволно се озовава в лагера на първите въпреки симпатията си към вторите. В по-нататъшния разговор на Иван и отец Йосиф почти дословно се цитират някои от положенията в статията на Горчаков. — Бел. С.Б.

[23] Най-чистопробно ултрамонтанство! (…) Е, че ние нямаме и планини! — Игра на думи: от лат. ultra-montanus — букв. „презпланинство“, т.е. „през планините насочено към Рим“ — течение в католическата църква, възникнало през 15 в., чиито поддръжници, крайни привърженици на папството и папската светска власт, се обявяват за пълно подчиняване църквата на папата; особено разпространено през 19 в. като реакционно противопоставяне на революционното движение. — Бел. С.Б.

[24] В Светото Евангелие думите „не от тоя свят“ не са употребени в този смисъл. — Имат се пред вид думите, отправени към Пилат: „Исус отговори: Моето царство не е от този свят: ако беше царството ми от този свят, моите слуги щяха да се борят, за да не бъда предаден на иудеите; но сега царството ми не е оттук.“ (Йоан 18; 36) — Бел. С.Б.

[25] А църквата е наистина царство и е определена да царува и в края си трябва да стане едно царство над цялата земя безспорно — за което имаме обетование… — Ср.: „И в дните на ония царства Бог Небесний ще въздигне царство, което вовеки не ще се разруши, и това царство няма да бъде предадено на друг народ; то ще съкруши и разруши всички царства, а само ще стои вечно…“ — Книга на пророк Даниил 2; 44. — Бел. С.Б.

[26] А когато римската езическа държава е пожелала да стане християнска (…), останала същата езическа държава в извънредно много от дейностите си. — Християнството се превръща в държавна религия на Римската империя в началото на IV в. През 325 г. император Константин I свиква първия (Никейски) вселенски събор, на който се създава Символът на вярата — сборник от догматите на християнската религия — и се формира съюзът на църквата с държавната, светската власт: императорът се признава за глава на църквата, земен представител на Христос. В черновите на романа Достоевски записва: „Държавното и езическото — това е все едно.“ — Бел. С.Б.

[27] И няма що да се смущаваме от времената и годините… — Ср. Деяния на светите Апостоли 1; 7—8: „… не се пада вам да знаете времената или годините, които Отецът е положил в своя власт; но ще приемете сила, кога слезе върху ви Дух Светии…“ — Бел. С.Б.

[28] … може би е близо, при вратата. — Ср.: „… тъй и вие, кога видите всичко това, знайте, че е близо, при вратата.“ (Матей 24; 33, също Марко 13; 29) — Бел. С.Б.

[29] Григорий VII — римски папа през 1073—1085 г., поддръжник на идеята за пълна самостоятелност и безграничност на папската власт и за превъзходството на църквата над държавата. — Бел. С.Б.

[30] Това е третото дяволско изкушение! — Става дума за третия (съгласно Матей 4; 8—10) опит за изкушаваме на Христос със слава и власт: „Пак го завежда дяволът на твърде висока планина и му показва всички царства на света и тяхната слава, и му дума: всичко това ще ти дам, ако паднеш и ми се поклониш. Тогава Исус му казва: Махни се от мен, сатана! Защото писано е: «Господу Богу твоему ще се поклониш и нему едному ще служиш.»“ — Бел. С.Б.

[31] В Париж (…) наскоро след Декемврийския преврат… — Превратът, извършен от Луи Наполеон Бонапарт на 2 декември 1851 г. — Бел. С.Б.

[32] „… да мисли за онова, що е горе, и да търси небесното, защото нашето живелище е на небесата.“ — Думите на стареца обединяват места от Послание на св. ап. Павел до Филипини и Послание на св. ап. Павел до Колосяни. — Бел. С.Б.

[33] … двамата от „Разбойници“ на Шилер — Още от дете потресен от тази трагедия, Достоевски нееднократно се връща към нея, особено в този роман. Тук Фьодор Павлович сравнява Иван с благородния Карл Моор, а Дмитрий — с коварния Франц Моор. Както става ясно по-късно, той се заблуждава — именно Иван подобно на Франц Моор изиграва предателска роля спрямо баща си и брат си. — Бел. С.Б.

[34] Владетел граф фон Моор (нем.).

[35] …и съм присвоил баш толкова… — В оригинала: „взял баш на баш“ (от тюрк. — „точно толкова“); в подготвителните материали за романа с авторски превод: „сто на сто“. — Бел. С.Б.

[36] „Ана с мечове“ на шията — Орденът „Св. Ана“, учреден през 1735 г. и включен в руските ордени по времето на Павел I (1797 г.) От 1855 г. орденът, подобно на други ордени за военни заслуги, се допълва с два кръстосани меча. Само първата от четирите му степени, давана извънредно рядко, представлява особено висока награда. — Бел. С.Б.

[37] … през кърпа! — В „Коварство и любов“ на Шилер младия и благороден Фердинанд обявява дуел на съперника си, страхливия хофмаршал, като му подава пистолет и кърпата на Луиза. Комизмът на ситуацията е в това, че Фьодор Павлович се вживява в ролята на Фердинанд, докато за Митя предоставя ролята на неговия стар съперник. — Бел. С.Б.

[38] Тя може на младини да е паднала, смазана от средата… — Достоевски е противник на теорията, според която човек е продукт на социалната среда и обстоятелствата. Тази теория е неприемлива за Достоевски, тъй като тя снема от човека всякаква отговорност — вместо нея топ проповядва вината на всеки пред всички и за всички. — Бел. С.Б.

[39] … но тя „много обикна“… — Опошляват се евангелските думи: „Затова казвам ти: прощават й се многото грехове, задето много обикна; а комуто малко се прощава, той малко обича.“ (Лука 7; 47). — Бел. С.Б.

[40] … по месецослова ще ви докажа… — Месецослов (святцы) — списък с имената на християнските светци и църковните празници в календарен ред. По месецослова не може да се докаже роднинство. — Бел. С.Б.

[41] Благоглупости — словообразование на М. Е. Салтиков-Шчедрин. — Бел. С.Б.

[42] … макар че винаги сядаш между два стола… — Думи, с които Салтиков-Шчедрин характеризира позицията на Достоевски и на редакцията на „Время“ в полемичната си статия „Тревоги «Времени»“ (1863). — Бел. С.Б.

[43] … докато не вдигна голяма къща в Петербург (…) а другите етажи да напълня с наематели. — Достоевски нееднократно се връща към темата за литераторите, които се замогват от литературни занимания. — Бел. С.Б.

[44] Десерт от сметана или бадемово мляко, захар и желатин (фр.).

[45] … знаете ли какво е фон Зон? — Делото за убийството на фон Зон се разглежда през март 1870 г. в С.-Петербургския окръжен съд. Примамват го в един вертеп в центъра на Петербург, отравят го, зверски го убиват и го ограбват. По време на убийството, в което се използували „каиш, одеяло, ютии“, една от съучастничките „сяда пред фортепианото, тропа с ръце и крака и заглушава стоновете на нещастната жертва“ (според по-късните думи на нейния адвокат). — Бел. С.Б.

[46] Повече благородство, отколкото искреност (фр).

[47] Повече искреност, отколкото благородство (фр.).

[48] Благородство (фр.).

[49] Хлист — член на мистична секта, възникнала в Русия през 17 в. Учение, според което всеки може да бъде обожествен, да се обяви за Христос, ако е достигнал висшата, според хлистовските понятия, степен на нравствено съвършенство — т.нар. тайнствено възкресение. Характерно за тях е самобичуването, оттам и името на сектата („хлист“ — камшик). — Бел. С.Б.

[50] „Целувки по устата, мечове в гърдите!“ — „Разбойници“, 4 д., 2 сц. (прев. Жана Николова-Гълъбова): „Човеци, човеци! Лукави, лицемерни крокодилски изчадия! Очите им са вода! Сърцата им са желязо! Целувки по устните! Мечове в гърдите!“ (Фр. Шилер, Избрани творби, НК, с. 1983) — Бел. С.Б.

[51] Вие на седем събора ме проклехте… — От вселенските събори (сбирки на висшето духовенство на християнската църква) православната църква признава само първите седем, състояли се преди разделянето на църквите (1054 г.). На почти всеки от тези събори някой е бил осъждан и прокълван. — Бел. С.Б.

[52] Е-е-е, вознепщехами и прочие галиматии! Непщуйте си, отци, пък аз си отивам. — Непщевати (ц.-сл.) — мисля, предполагам, разсъждавам. — Бел. С.Б.

[53] Мамуровка — къпинова ракия. — Бел. С.Б.