Включено в книгата
Оригинално заглавие
Братья Карамазовы, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 78 гласа)

По-долу е показана статията за Братя Карамазови от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Братя Карамазови.

Братя Карамазови
Бра́тья Карама́зовы
Първата страница от първото издание на романа
Първата страница от първото издание на романа
Автор Фьодор Михайлович Достоевски
Първо издание 1879-1880 г.
Руска империя
Издателство „Русский вестник“
Оригинален език руски
Жанрове Философски роман
Семейна сага
Вид роман
Поредица Петокнижие
Предходна „Юноша“

Издателство в БГ 1892 – Васил Юрданов (Шумен)
Преводач Васил Юрданов (1892)

бележки
  • първо издание на български език от 1892 г. в Шумен
Братя Карамазови в Общомедия

„Братя Карамазови“ (на руски: Бра́тья Карама́зовы) е роман на руския писател Фьодор Достоевски, публикуван през годините 1879-1880 в списание „Руски вестник“. Творбата е последната книга на знаменития автор, считана за неговото най-добро произведение и един от големите шедьоври на световната литература.

Книгата е философски роман, разглеждащ етически проблеми като Бог, свободата на волята и морала. Действието се развива в Русия от XIX век, като мястото на дейстивето има сходства със Старая Руса, където е написана по-голямата част от текста.

По произведението на Достоевски са направени редица филми, сериали и театрални пиеси, базирани или вдъхновени частично от първоизточника. Известната американска трупа „Летящите Братя Карамазови“, занимаващи се с жонглиране и комични изпълнения, взимат името си от руския роман.

Сюжет

Историята се върти около трима братя, всеки от тях с коренно различен характер: най-големият – Дмитрий Карамазов е безразсъден и буен войник, Иван Карамазов е циничен интелектуалец, а Альоша Карамазов религиозно и добродушно момче, който желае да влезе в манастир, под наставленията на своя старец Зосима. Баща на тримата е Фьодор Карамазов, който влиза в остра разправа с Димитрий заради наследството си. Буйният младеж се заканва публично, че ще убие баща си. Когато старецът умира изненадващо и мистериозно, всички обвинения падат върху Дмитрий. Истинският виновник на подлото деяние обаче се оказва Павел Фьодорович Смердяков – прислужник и незаконен син на Фьодор Карамазов. Смердяков признава за своето престъпление на Иван Карамазов, от чиито нихилистични концепции се повлиява да извърши злото деяние. След изповедта убиецът се самоубива.

Край на разкриващата сюжета част.

Персонажи

  • Фьодор Павлович Карамазов – заможен помешчик, баща на Дмитрий, Иван и Алексей. Жени се два пъти: първия за Аделаида Ивановна, от която е първият му син. Описан е налудничав и развратен старец, който води пиянски и сладострастен живот. Държи се абсурдно и шутовски, но чрез хитрост успява да урежда имотите и парите си. Изключително алчен и сребролюбив, готов на измами и изнудвания, за да се добере до голяма сума пари или богати имоти. Започва като беден помешчик. Избягва и се жени за богата наследница от дворянския род Миусови само заради паричните облаги. Успява да вземе от нея известна сума пари, преди да се разделят. Загива трагично и неясно.
  • Дмитрий Фьодорович Карамазов – първи син на Фьодор Крамазов от първия му брак с Аделаида Ивановна.
  • Иван Фьодорович Карамазов – втори син на Фьодор Карамазов и първи от втория му брак.
  • Алексей Фьодорович Карамазов – трети син на Фьодор Карамазов и втори от втория му брак.
  • Аделаида Ивановна Миусова – първата съпруга на Фьодор Павлович и майка на Дмитрий Фьодарович. Красавица, произхождаща от дворянския род Миусови. Аделаида е буйна и своенравна девойка, надарена със забележителна физическа сила. Избягва и се жени за Фьодор не по любов, а като израз на бунт към установените норми на обществото. Веднага след отвличането Миусова разбира, че мрази новия си мъж. Брачния им живот е напрегнат, изпълнен с множество скандали. Говори си, че самата тя често пребивала Карамазов. Нещастният съвместен живот приключва с бягството на Миусова с един обеднял учител-семинарист в Петербург, където след време умира при неизяснени обстоятелства.

Стил на писане

Историята в „Братя Карамазови“ се разказва от измислен безименен персонаж, който живее в същия град, обитаван от семейство Карамазови. Сюжетът включва много ретроспекции, странични истории и пасажи, посветени изцяло на даден образ от романа. Известна част от книгата е главата „Великият инквизитор“, разказана от Иван на Альоша, която заживява свой живот като разказ, отделен от обемната творба.

Външни препратки

Книга единадесета
Братът Иван Фьодорович

I. У Грушенка

Альоша се запъти към Катедралния площад, към къщата на търговката Морозова, при Грушенка. Тя още рано сутринта беше изпратила при него Феня с настоятелна молба да отиде при нея. Като разпита Феня, Альоша научи, че госпожата е в някаква голяма и особена тревога още от вчера. През целите тия два месеца след ареста на Митя Альоша често наминаваше в къщата на Морозова и по собствена инициатива, и по поръчения на Митя. Три дни след арестуването на Митя Грушенка се разболя тежко и боледува почти пет седмици. Една седмица от тези пет лежа в безсъзнание. Промени се много в лицето, отслабна и пожълтя, макар че близо две седмици вече можеше да излиза от къщи. Но според Альоша лицето й бе станало сякаш още по-привлекателно и той обичаше, като влезе при нея, да среща погледа й. Нещо силно и осмислено сякаш беше се затвърдило в погледа й. Чувствуваше се някакъв духовен прелом, личеше някаква неизменна, смирена, но блага и непоколебима решителност. На челото между веждите й се беше появила малка отвесна бръчка, която придаваше на милото й лице израз на съсредоточен размисъл, почти дори суров на пръв поглед. От предишното й лекомислие например не беше останала нито следа. Странно беше за Альоша и това, че въпреки нещастието, постигнало клетата жена, годеница на човек, арестуван за страшно престъпление почти в същия миг, когато му беше станала годеница, въпреки последвалата болест и застрашителното предстоящо почти неизбежно решение на съда, Грушенка все пак не беше загубила предишната си младежка веселост. В гордите й по-рано очи сега сияеше нещо спокойно, макар… макар впрочем тези очи все пак да пламваха изрядко с едно зловещо пламъче, когато я навестяваше една предишна грижа, която не само не беше заглъхнала, но дори беше нараснала в сърцето й. Обектът на тази грижа беше все същият: Катерина Ивановна, за която Грушенка, още когато лежеше болна, споменаваше дори в бълнуванията си. Альоша разбираше, че тя страшно ревнува от нея Митя, арестанта Митя, макар че Катерина Ивановна не беше го посетила нито веднъж в затвора, при все че можеше да направи това, когато пожелае. Всичко това се превърна за Альоша в някаква мъчна задача, защото Грушенка само нему доверяваше сърцето си и непрекъснато го молеше за съвети; а той понякога дори не беше в състояние да й каже каквото и да било.

Загрижен влезе той в квартирата й. Тя си беше вече в къщи; преди около половин час се беше върнала от свиждане с Митя, и дори само по бързото движение, с което скочи от креслото иззад масата да го посрещне, той разбра, че го е чакала с голямо нетърпение. На масата имаше тесте и картите бяха раздадени. Върху кожения диван от другата страна на масата беше постлано легло и на него беше полегнал Максимов с халат и с памучна нощна шапчица, очевидно болен и отслабнал, макар и сладко усмихнат. Това бездомно старче, откак се върна тогава, преди два месеца, с Грушенка от Мокрое, остана при нея и с нея неотлъчно. Пристигнал тогава с нея в дъжда и кишата, той, мокър до кости и изплашен, бе седнал на дивана и бе я погледнал мълчаливо с плаха, молеща усмивка. Грушенка, смазана от мъка и вече почти трескава, почти забравила за него през първия половин час след пристигането поради разни главоболия, изведнъж някак втренчено се взря в него: той жалко и неловко й се изхили. Тя извика Феня и й каза да му дадат да хапне. Целия ден той остана седнал на мястото си почти без да мръдне; а когато се стъмни и затвориха капаците на прозорците, Феня попита госпожата:

— Какво, госпожо, мигар ще остане да нощува?

— Да, постели му на дивана — отговори Грушенка.

Като го разпита по-подробно, Грушенка научи от него, че наистина тъкмо сега няма къде да върви и че „господин Калганов, благодетелят ми, направо ми заяви, че вече няма да ме приеме, и ми подари пет рубли“. „Е, Бог да ти е на помощ, остани пък“ — реши в скръбта си Грушенка и му се усмихна състрадателно. Покърти се сърцето на стареца от нейната усмивка и устните му затрепериха от сълзи на благодарност. Така си остана оттогава при нея скитникът-храненик. Дори и през време на боледуването й той не напусна къщата. Феня и майка й, готвачката на Грушенка[1], не го изпъдиха, а продължаваха да го хранят и да му постилат на дивана. После Грушенка дори свикна с него и като се връщаше от свиждане с Митя (при когото, едва станала на крака, веднага почна да ходи, без да беше дори съвсем оздравяла), за да разсее скръбта, сядаше и почваше да разговаря с „Максимушка“ за какви не глупости, само да не мисли за мъката си. Оказа се, че старчето умееше понякога да разказва разни неща, тъй че й стана най-накрая дори необходимо. Освен Альоша, който наминаваше, обаче не всеки ден и винаги за кратко време, Грушенка не приемаше почти никого. А нейният старец, търговецът, беше легнал по това време вече страшно болен, „отиваше си“, както се говореше из града, и наистина почина само една седмица след процеса на Митя. Три седмици преди смъртта, почувствувал близкия финал, той свикал най-сетне горе при себе си своите синове с жените и децата и им наредил вече да не се отлъчват от него. Също така поръчал строго на слугите да не приемат вече Грушенка, а ако дойде, да й се каже: „Пожелава ви дълъг и весел живот, а за него да забравите.“ Грушенка обаче изпращаше почти всеки ден да питат за здравето му.

— Най-после дойде — извика тя, като хвърли картите и се здрависа радостно с Альоша, — а Максимушка ме плашеше, че може би няма да дойдеш. Ах, колко ми трябваш! Седни до масата; какво искаш, кафе ли?

— Може — каза Альоша, като се наместваше до масата, — изгладнял съм много.

— Хубаво, хубаво; Феня, Феня, кафе! — извика Грушенка. — То отдавна ври, чака те, и пирожки донеси, ама да са топли! Но чакай да ти разправя, Альоша, с тези пирожки днес голяма разправия стана. Занесох му на него в затвора, а той, вярваш ли, хвърли ми ги, хич не хапна. Една пирожка направо запокити на пода и я стъпка. Аз казах: „Ще ги оставя на пазача; ако не ги изядеш до довечера, значи, злоба ехидна те храни!“ — и си излязох. Пак се скарахме, вярваш ли. Щом отида, и се караме.

Грушенка изговори всичко това на един дъх, развълнувана. Максимов, който веднага се притесни, се усмихваше, свил очички.

— Този път за какво се скарахте? — попита Альоша.

— Такова нещо не съм очаквала! Представяш ли си, от „предишния“ ме ревнува: „Защо, вика, го храниш. Ти, значи, си почнала да го храниш?“ Все ревнува, все ме ревнува! И когато спи, и когато яде — все ме ревнува. От Кузма дори го прихвана да ме ревнува миналата седмица.

— Но нали знаеше за „предишния“?

— Ха де. От самото начало до ден-днешен знаеше, а днес изведнъж стана и почна да ругае. Чак ме е срам да ти кажа какво говореше. Глупак! Ракитка дойде при него, когато си тръгвах. Може би Ракитка го подсторва, а? Как мислиш? — добави тя сякаш разсеяно.

— Обича те той, това е, много те обича. А пък сега е и изнервен.

— Как да не е изнервен, утре ще го съдят. И отивах да му кажа нещо за утре, защото, Альоша, страх ме е дори да си помисля какво ще стане утре! Право казваше, че той е изнервен, ами аз как съм изнервена! А той — ще ми приказва за поляка! Какъв глупак! Добре че от Максимушка поне не ме ревнува.

— И мене моята съпруга много ме ревнуваше — обади се Максимов.

— Е, тебе пък! — разсмя се, без да ще, Грушенка. — От кого ще те ревнува?

— От слугините.

— Я мълчи, Максимушка, не ми е сега до смях, дори ме хваща яд. Недей да зяпаш в пирожките, няма да ти дам, вредно е за тебе, и от балсамеца няма да ти дам. Разправяй се и с него сега, сякаш у дома е приют — разсмя се тя.

— Аз не заслужавам вашите благодеяния, аз съм нищожество — проговори със сълзлив гласец Максимов. — По-добре да изсипвате благодеянията си върху хора, дето са по-потребни от мен.

— Ех, всеки е потребен, Максимушка, и как да се разбере кой е по-потребен. Поне да не беше този поляк, Альоша, че и той днес намислил да се разболее. Бях и при него.

И нарочно ще му изпратя пирожки; не съм му изпращала, но Митя ме обвини, че му изпращам, и сега нарочно ще му изпратя, нарочно! А, ето я и Феня, с писмо! Ами да, пак от поляците, пак пари искат!

Пан Мусялович наистина беше написал извънредно дълго и както обикновено засукано писмо, в което молеше да му се дадат назаем три рубли. Към писмото имаше приложена разписка за получаване с декларация да се изплатят в продължение на три месеца; под разписката се беше подписал и пан Врублевски. Вече много такива писма с подобни разписки беше получила Грушенка от своя „предишен“. Това се беше почнало от момента на оздравяването й преди две седмици. Тя знаеше впрочем, че двамата панове и през време на болестта й са идвали да се осведомяват за здравето й. Първото писмо, което получи Грушенка, беше дълго, на пощенски лист голям формат, запечатано с голям фамилен печат и страшно мъгляво и усукано, тъй че Грушенка го прочете само до средата и го захвърли, без да разбира абсолютно нищо. Пък и не й беше до писма тогава. След това първо писмо последва на другия ден второ, в което пан Мусялович молеше да му се дадат назаем две хиляди рубли за най-кратък срок. Грушенка остави и това писмо без отговор. После последваха вече цял куп писма, по едно на ден, все тъй важни и усукани, но в които сумата, искана назаем, полека-лека намаляваше и стигна до сто рубли, до двадесет и пет, до десет рубли и най-накрая изведнъж Грушенка получи писмо, в което двамата панове молеха да им даде само една рубла и бяха приложили разписка, върху която се бяха подписали и двамата. Тогава на Грушенка изведнъж й стана жал и тя по здрач прескочи лично до пана. Намери двамата поляци в страшна мизерия, почти в нищета, без ядене, без дърва, без цигари, задлъжнели на хазайката. Двестате рубли, спечелени в Мокрое от Митя, бързо бяха изчезнали някъде. Но Грушенка остана учудена, че двамата панове я посрещнаха с високомерно важничене и независимост, с най-голям етикет, с надути слова. Грушенка само се разсмя и даде на своя „предишен“ десет рубли. Още тогава със смях го разправи и на Митя и той не прояви никаква ревност. Но оттогава пановете се хванаха за Грушенка и всеки ден я бомбардираха с писма с молба за пари и тя всеки път изпращаше по малко. И ето изведнъж днес на Митя му беше хрумнало свирепо да я изревнува.

— Аз, глупава глава, минах и при него, само за минутка, когато отивах при Митя, защото и той се е разболял, моят предишен пан — почна пак Грушенка неспокойно и бързо. — Смея се аз и разправям на Митя: представи си, казвам, моят поляк решил да ми пее на китара предишните песни, мисли, че ще се разчувствувам и ще го взема. Че като скочи Митя с едни ругатни… Ама не, ще им изпратя пирожки на пановете! Феня, какво става, изпратили ли са онова момиче? На, дай й три рубли и десетина пирожки им завий в хартия и й кажи да ги занесе, а ти, Альоша, непременно разправи на Митя, че съм им изпратила пирожки.

— За нищо на света няма да му разправя — каза с усмивка Альоша.

— Ех, ти мислиш, че той се измъчва; та той нарочно ме изревнува, а иначе му е все едно — печално изрече Грушенка.

— Как така нарочно? — попита Альоша.

— Глупав си ти, Альошенка, тъй да знаеш, при всичкия си ум нищо не разбираш, тъй да знаеш. Не се обиждам, че ме ревнува, каквато съм, ами щях да се обидя, ако изобщо не ме ревнуваше. Такава съм. От неговата ревност не се обиждам, та и моето сърце е жестоко, и аз самата ревнувам. Обидно ми е само, че той изобщо не ме обича и сега нарочно ревнува, тъй да знаеш. Да не съм сляпа, та да не виждам? Започна изведнъж сега да ми говори за онази, за Катка: такава била и онакава, изписала доктор от Москва заради мене, за съда, изписала го, за да ме спаси, и адвокат най-пръв, най-учен също изписала. Значи, той я обича, щом взе да ми я хвали в очите, дебелоок такъв. Хем е виновен пред мене, а се заяде, за да ме направи виновна преди себе си и да струпа всичко върху мене: „ето, ти си била преди мене с поляка, и за мене сега е позволено с Катка.“ Това е! Само върху мене иска да струпа цялата вина. Нарочно се заяде, нарочно, казвам ти, но аз…

Грушенка не се доизказа какво ще направи, закри очите си с кърпичка и ужасно се разрида.

— Той не обича Катерина Ивановна — каза твърдо Альоша.

— Е, обича, не обича, аз скоро ще науча това — издума Грушенка със страшна нотка в гласа и отлепи кърпичката от очите си. Лицето й се беше изкривило. Альоша видя с огорчение как изведнъж от кротко и тихо-весело лицето й беше станало мрачно и зло.

— Стига за тези глупости! — отсече тя изведнъж. — Съвсем не съм те викала за това, Альоша, гълъбче, но утре, утре какво ще стане? Ето какво ме мъчи мене! Само мене ме мъчи! Гледам ги всички, никой не мисли за това, никой не ще и да знае. Мислиш ли поне ти за това? Та утре ще го съдят! Разправи ми как ще го съдят? Та убил го е лакеят, лакеят го е убил! Господи! Нима ще го осъдят заради лакея и никой няма да се застъпи за него? А лакея хич не са го закачали, нали?

— Него са го разпитвали строго — отбеляза Альоша замислено, — но всички решили, че не е той. Сега е много болен. Оттогава е болен, от онази епилепсия. Наистина е болен — добави Альоша.

— Господи, да беше отишъл ти при този адвокат и да му разправиш всичко на четири очи. Зер от Петербург за три хиляди, казват, го изписали.

— Ние тримата дадохме три хиляди, аз, братът Иван и Катерина Ивановна, а доктора от Москва го извика за две хиляди самата тя. Адвокатът Фетюкович щеше да иска и повече, но този случай стана известен из цяла Русия, във всички вестници и списания се говори за него и Фетюкович се съгласи да дойде повече за славата, защото то стана много знаменит случай. Аз го видях вчера.

— Е, и какво? Говори ли му? — извика бързо Грушенка.

— Той ме изслуша и не каза нищо. Каза, че има вече определено мнение. Но обеща да вземе думите ми под внимание.

— Как тъй под внимание! Ах, те са мошеници! Те ще го погубят! Е, ами доктора, доктора защо е изписала?

— Като експерт. Искат да изкарат, че брат ми е луд и е убил в умопомрачено състояние, загубил контрол над себе си — усмихна се меко Альоша, — но той няма да се съгласи с това.

— Ах, че това е истина, ако той беше убил! — извика Грушенка. — Той е бил луд тогава, съвсем луд, и аз, аз, подлата, съм виновна за това! Само че той не е убил, не е убил! И всички са се нахвърлили върху него, че той е убил, целият град. Даже и Феня, и тя даде такива показания, че излиза той да е убил. Ами в дюкяна, ами този чиновник, ами и по-рано в кръчмата са го чували! Всички, всички са против него и само крещят.

— Да, показанията са се умножили ужасно — отбеляза мрачно Альоша.

— А Григорий, Григорий Василич си държи на своето, че вратата била отворена, запънал се е на своето, че е видял, и не можеш го мръдна, аз ходих при него, лично разговарях с него. Пък и ругае отгоре!

— Да, това е може би най-силното показание против брат ми — издума Альоша.

— А за това, дето Митя е луд, той и сега е точно такъв — с някакъв особено загрижен и тайнствен вид почна изведнъж Грушенка. — Знаеш ли, Альошенка, аз отдавна исках да ти го кажа: ходя при него всеки ден и просто се чудя. Кажи ми, какво мислиш ти: за какво е почнал сега да говори? Заговори, заговори — нищо не разбирам, мисля си, той говори нещо умно, пък аз съм глупава, не мога да разбера, си мисля; но той взе изведнъж да ми разправя за детето, тоест за някакво детенце, „защо, казва, е бедно детето?“ „За това дете сега в Сибир ще отида, не съм убил, но трябва да отида в Сибир!“ Какво е това, какво е туй дете — нищичко не разбрах. Само се разплаках, докато говореше, защото много хубаво го говореше и плаче, и аз заплаках, а той изведнъж ме целуна и ме прекръсти с ръка. Какво е това, Альоша, разправи ми, какво е това „дете“?

— Кой знае защо, Ракитин му е станал постоянен посетител — усмихна се Альоша, — впрочем… това не е от Ракитин. Вчера не съм ходил при него, но днес ще отида.

— Не, не е Ракитка, брат му Иван Фьодорович го смущава, той ходи при него, тъй да знаеш… — издума Грушенка и изведнъж сякаш се задави.

Альоша се втренчи в нея слисан.

— Как ще ходи? Да не би да е ходил при него? Митя сам ми казваше, че Иван не е ходил нито веднъж.

— Е… е, виж каква съм! Изтървах се! — извика Грушенка смутена и изведнъж цялата заруменя. — Чакай, Альоша, мълчи, добре, щом се изтървах, ще кажа цялата истина: той е бил при него два пъти, първия път начаса, щом пристигнал тогава — нали тогава пристигна веднага от Москва, аз още не бях се разболяла, а втория път ходил преди седмица. Той поръчал на Митя да не ти казва за това, нищо да не ти казва, пък и никому да не казва, тайно ходил при него.

Альоша седеше дълбоко замислен и съобразяваше нещо. Тази новина очевидно го порази.

— Брат ми Иван не говори с мене за делото на Митя — продума той бавно, — пък и изобщо тези два месеца много малко е разговарял с мене, а когато отивах при него, винаги беше недоволен, че съм отишъл, тъй че от три седмици вече и не ходя при него. Хм… Щом той е ходил преди седмица, то… през тази седмица наистина е станала някаква промяна у Митя…

— Промяна, промяна! — бързо подхвана Грушенка. — Те си имат тайна, те имаха някаква тайна! Митя ми каза, че си имат тайна, и знаеш ли, такава тайна, че Митя не може даже да се успокои. А по-рано беше весел, той и сега е весел, само, знаеш ли, когато почне ей тъй да си клати главата и да крачи из стаята, а с този, десния пръст започне да си върти косата на слепоочието, знам вече, че има нещо неспокойно в душата му… знам го!… А пък беше весел; пък и днес е весел!

— Но ти каза: изнервен?

— Да, той е изнервен, но е весел. Все е нервен, но само за минутка, а след това — весел, а после изведнъж пак е изнервен. И знаеш ли, Альоша, аз все му се чудя: предстои му такъв ужас, а понякога дори на такива глупости се смее, като че той е дете.

— И наистина ли ти е забранил да ми казваш за Иван? Тъй ли ти каза: не му казвай?

— Така каза: не му казвай. Той, Митя, от тебе главно се страхува. Защото си има тайна, сам каза, че има тайна… Альоша, гълъбче, иди разбери: каква тайна имат, и ела да ми кажеш — изведнъж взе да го моли Грушенка, — помогни ми на мен, горката, да знам участта си проклета! Затуй те виках.

— Ти мислиш, че е нещо за тебе ли? Та той тогава нямаше да каже пред тебе за тайната.

— Не знам. Може да иска да ми я каже; но да не смее. Предупреждава ме. Тайна, един вид, ама каква тайна — не каза.

— А ти какво мислиш?

— Какво да мисля? Свършено е с мене, това мисля. Тримата са ми приготвили края, защото това е свързано с Катка. Всичко е от Катка, от нея иде. „Тя е такава и онакава“, значи, аз не съм такава. Говори ми го отсега, отсега ме предупреждава. Намислил е да ме остави, ето ти цялата тайна! Тримата заедно са го измислили: Митка, Катка и Иван Фьодорович. Альоша, откога исках да те попитам: преди седмица той изведнъж ми открива, че Иван бил влюбен в Катка, защото често ходел при нея. Истината ли ми е казал, или не? Говори честно, съсипи ме.

— Няма да те излъжа. Иван не е влюбен в Катерина Ивановна, така мисля.

— Да, така помислих и аз тогава! Лъже ме той, безсрамникът, лъже! И ме ревнува сега, за да струпа после всичко върху мене. Та той е глупак, не го бива да крие, такъв е откровен… Но аз ще му дам да се разбере, ще му дам да се разбере! „Ти казва, вярваш, че съм убил“ — на мене го казва това, на мене, мене ме упреква в това! Бог да му прощава! Но чакай, зле ще си изпати тази Катка от мене в съда! Аз там едно такова нещичко ще кажа… Аз там всичко ще кажа!

И тя пак заплака горчиво.

— Ето какво мога да ти заявя с положителност, Грушенка — каза Альоша, като стана от мястото си, — първо, че той те обича, обича те най-много от всички на света и само тебе, вярвай ми. Аз знам. Сигурен съм. Второто, което ще ти кажа, е, че не искам да му измъквам тайната, а ако сам ми я каже днес, ще му призная направо, че съм обещал да ти я кажа. В такъв случай ще дойда при тебе още днес и ще ти я кажа. Но… струва ми се… тук няма и помен от Катерина Ивановна, за нещо друго е тази тайна. Положително е така. И никак не изглежда да е за Катерина Ивановна, тъй ми се вижда на мене. А сега сбогом!

Альоша й стисна ръката. Грушенка все още плачеше. Той виждаше, че тя почти не повярва на неговите утешения, но все пак й поолекна, защото поне си изля мъката, поразтовари се. Жал му беше да я оставя в такова състояние, но бързаше. Предстояха му още много работи.

II. Болното краче

Първата от тези работи беше в дома на госпожа Хохлакова и той забърза нататък, за да свърши там по-скоро и да не закъснее за Митя. Госпожа Хохлакова вече от три седмици беше малко болна; кой знае от какво й беше отекъл кракът и тя, макар че не лежеше на легло, все пак денем в привлекателно, но прилично неглиже се поизлягаше на кушетката в будоара си. Веднъж Альоша си помисли с невинна насмешка, че госпожа Хохлакова въпреки болестта си беше започнала почти да се конти: появиха се някакви накити, панделчици, болерца и той се досещаше защо е това, макар и да отпъждаше тези мисли като ненужни. През последните два месеца беше почнал да я посещава между другите й гости младият Перхотин. Альоша не беше идвал вече четири дни и като влезе, побърза да отиде право при Лиза, защото работата му беше при нея, тъй като Лиза още вчера беше изпратила при него момичето с настоятелна молба веднага да я посети „поради едно твърде важно обстоятелство“, което по известни причини заинтересува Альоша. Но докато слугинята отиде при Лиза да докладва, госпожа Хохлакова вече беше успяла да научи от някого, че е дошъл, и начаса изпрати да го помолят да отиде при нея „само за една минутка“. Альоша реши, че е най-добре първо да удовлетвори молбата на майката, защото инак тя ще изпраща слугинята всяка минута при Лиза, докато той е при нея. Госпожа Хохлакова лежеше на кушетката някак особено празнично облечена и явно в извънредно голяма нервна възбуда. Тя посрещна Альоша с възторжени възклицания.

— Векове, векове, цели векове не съм ви виждала! Цяла седмица, моля ви се, ах, впрочем вие дохождахте само преди четири дни, в сряда. Вие отивате при Lise, аз съм сигурна, че искахте да отидете при нея направо на пръсти, за да не чуя аз. Мили, мили Алексей Фьодорович, да знаете колко ме безпокои тя! Но за това после. Макар че е най-главното, но за него после. Мили Алексей Фьодорович, аз ви имам пълно доверие за Лиза. След смъртта на стареца Зосима — Бог да го прости! (тя се прекръсти), — след него аз гледам на вас като на схимник, макар че вие много мило носите новия си костюм. Къде намерихте тук такъв шивач? Но не, не, това не е главното, за това после. Простете, че ви наричам понякога Альоша, аз съм стара, на мене всичко ми е позволено — усмихна се кокетно тя, — но и това после. Главното, да не забравя главното. Моля, напомнете ми, щом се заприказвам, кажете ми: „А главното?“ Ах, отде да знам; кое е главното сега! Откак Lise си върна обещанието пред вас, своето детско обещание, Алексей Фьодорович, да се омъжи за вас, вие естествено разбрахте, че всичко това беше само детската палава фантазия на едно болно момиче, което е седяло дълго време неподвижно — слава Богу, сега вече ходи! Този нов доктор, когото Катя изписа от Москва за вашия нещастен брат, когото утре… Но да оставим утре! Аз умирам само като си помисля за утре! И главно — от любопитство… С една дума, този доктор вчера беше у нас и прегледа Lise… Аз му платих за визитата петдесет рубли. Но и това не е, пак не е и това… Виждате ли, сега вече съвсем се обърках. Бързам. Защо бързам? Не знам. Сега ужасно престанах да знам. Всичко за мене се заплете в някакъв възел. Страх ме е, че ще вземете да избягате от скука и повече няма да ви видя. Ах, Боже мой! Защо седим така, но най-напред — кафе, Юлия, Глафира, кафе!

Альоша побърза да благодари и заяви, че току-що е пил кафе.

— Къде?

— У Аграфена Александровна.

— У тази… у тази жена! Ах, тя погуби всички, а впрочем, не зная, казват, че е станала светица, макар и късно. По-добре да беше преди, когато трябваше, а сега — каква полза? Мълчете, мълчете, Алексей Фьодорович, защото искам толкова неща да кажа, че, струва ми се, нищо няма да кажа. Този ужасен процес… аз непременно ще отида, подготвила съм се, ще ме внесат с креслото и при това аз мога да седя, с мене ще има хора и нали знаете, че съм свидетелка. Как ще говоря, как ще говоря! Не знам какво ще говоря. Нали трябва да се даде клетва, нали така, нали?

— Така е, но не мисля, че можете да се явите.

— Аз мога да седя; ах, вие ме обърквате! Този процес, тази налудничава постъпка и после всички отиват в Сибир, други се женят и всичко това бързо, бързо, и всичко се променя и най-после нищо — всички станали старци и с единия крак в гроба. Все едно, аз съм уморена. Тази Катя — cette charmante persone[2], тя разби всичките ми надежди: сега ще отиде подир единия ви брат в Сибир, а другият ви брат ще тръгне подире й и ще живее в съседния град и всички ще се мъчат взаимно. Това ме подлудява, а, главното, този шум: във всичките вестници в Петербург и Москва писаха милион пъти. Ах, да, представете си, и за мене писаха, че съм била „мила приятелка“ на вашия брат, аз не искам да изговоря гадната дума, представете си, а, представете си!

— Не може да бъде! Къде и как са го писали?

— Ей сега ще ви покажа. Вчера го получих, вчера го и прочетох. Ето тук, във вестник „Слухове“, в петербургския. Тези „Слухове“ почнаха да се издават от тази година, аз ужасно обичам слуховете и се абонирах, но през носа ми излезе: ето какви били слуховете. Ето тука, ето на това място, четете!

И тя подаде на Альоша вестника, който беше под възглавницата й.

Хохлакова не само че беше объркана, но някак цялата беше смазана и наистина може би всичко в главата й се беше омотало на възел. Съобщението във вестника беше твърде характерно и, разбира се, трябва да й беше подействувало доста силно, но тя, за свое щастие, може би не беше способна в тази минута да се съсредоточи върху нищо и затова след минута можеше да забрави дори и за вестника и да започне за съвсем друго. А че навсякъде из цяла Русия вече се носеше славата на ужасния процес, Альоша знаеше отдавна и, Боже, какви безумни новини и кореспонденции успя да прочете през тези два месеца между другите, верните новини за своя брат, за Карамазови изобщо и дори за самия себе си. В един вестник дори пишеше, че той от страх след престъплението на брат си се покалугерил и се усамотил; в друг опровергаваха това и пишеха, напротив, че той и старецът Зосима строшили манастирската каса и „офейкали от манастира“. А сегашната вест в „Слухове“ беше озаглавена: „От Скотопригоневск (уви, тъй се нарича нашето градче, аз дълго крих името му) по процеса на Карамазов“. Тя беше кратка и за госпожа Хохлакова не се споменаваше просто нищо, пък и изобщо всички имена бяха скрити. Съобщаваше се само, че престъпникът, когото сега се готвят да съдят с такъв шум, е бивш армейски капитан, нахален тип, ленивец и крепостник, който се занимавал само с любов и особено влияел на някои „скучаещи в самота дами“. Та една такава дама „от скучаещите вдовици“, която се младеела, макар че имала вече голяма дъщеря, дотолкова се увлякла по него, че само два часа преди престъплението му предлагала три хиляди рубли, за да избяга веднага с нея на златните находища. Но злодеецът бил предпочел да убие баща си и да му ограби именно три хиляди рубли, разчитайки да извърши това безнаказано, вместо да се влачи в Сибир с четиридесетгодишните прелести на своята скучаеща дама. Тази шеговита кореспонденция, както се и следва, завършваше с благородно негодуване срещу безнравствеността на отцеубийството и бившето крепостно право. Като прочете всичко това с любопитство, Альоша сгъна вестника и го върна на госпожа Хохлакова.

— Е, как да не съм аз? — забърбори тя пак. — Та това съм аз, аз почти един час преди това му предлагах златните находища и изведнъж „четиридесетгодишни прелести“! Че мигар затуй съм му предлагала? Това нарочно го е писал! Да му прости вечният съдия за четиридесетгодишните прелести, както и аз прощавам, но този… знаете ли кой е? Това е вашият приятел Ракитин.

— Може би — каза Альоша, — макар че аз нищо не съм чувал.

— Той е, той е, а не „може би“! Нали го изгоних… Нали знаете цялата тази история?

— Знам, че сте го помолили да не ви посещава занапред, но за какво именно, това… от вас поне не съм го чувал.

— А, значи, чували сте го от него! Е, какво, ругае ли ме, много ли ме ругае?

— Да, ругае, но той ругае всички. А за какво сте му отказали — не съм чувал и от него. Пък и изобщо много рядко се срещам с него сега. Не сме приятели.

— Е, тогава аз ще ви открия всичко и няма как, ще се покая, защото тук има една подробност, за която аз може би сама съм си виновна. Една мъничка, мъничка подробност, най-мъничката, така че може би изобщо да я няма. Виждате ли, гълъбчето ми — лицето на госпожа Хохлакова изведнъж доби някакво палаво изражение и на устата й заигра мила, макар и загадъчна усмивчица, — виждате ли, аз подозирам… простете ми, Альоша, аз съм ви като майка… о, не, не, напротив, сега все едно вие сте ми баща… защото тук майка никак не приляга… Е, все едно като на изповед при стареца Зосима, и това е най-вярното, това много подхожда: нарекох ви одеве схимник — е, та този беден младеж, вашият приятел Ракитин (о, Боже, аз просто не мога да му се сърдя! Сърдя се, ядосвам се, но не много), с една дума, този лекомислен младеж изведнъж, представете си, май решил да се влюби в мене. Това нещо по-късно, чак по-късно изведнъж го забелязах, но отначало, тоест преди месец, той почна да идва по-често у дома, почти всеки ден, макар че и по-рано се познавахме. Аз нищо не знам… и ето изведнъж сякаш нещо ми просветна и аз почвам с учудване да забелязвам. Вие знаете, аз от преди два месеца почнах да приемам този скромен, мил и достоен младеж Пьотър Илич Перхотин, който е на служба тук. Вие сте го срещали толкова пъти. И нали той е достоен, сериозен човек? Той идва веднъж на три дни, а не всеки ден (но дори и всеки ден да е) и винаги е тъй добре облечен и изобщо, аз обичам младежта, Альоша, талантливата, скромната, като вас, а той има почти държавнически ум, така мило говори и аз непременно, непременно ще ходатайствувам за него. Той е бъдещ дипломат. В онзи ужасен ден той почти ме спаси от смърт, като дойде при мене посред нощ. А пък вашият приятел Ракитин идва винаги с едни такива обуща, че като ги повлече по килима… с една дума, той почна дори да ми намеква нещо, а един път изведнъж на излизане ми стисна ужасно силно ръката. Когато ми стисна ръката, веднага след това ме заболя кракът. Той и по-рано беше срещал у дома Пьотър Илич и, вярвате ли, все го закача, все го закача за нещо, току му ръмжи за нещо. Аз само ги гледам двамата как ще се сдавят, а вътрешно се смея. Веднъж си стоя сама, тоест не, тогава вече лежах, лежа си сама и идва Михал Иванович и, представете си, носи свои стихчета, съвсем късички, за моя болен крак, тоест описал в стихове болния ми крак. Чакайте, как беше:

Тук краче, краченце бяло

нещо малко заболяло…

тъй ли беше, не беше ли тъй — никак не мога да помня стихове — тука са, в мене — ще ви ги покажа после, но са чудни, чудни и, знаете ли, не само за крачето, а и с нравоучение, с прекрасна идея, само че аз я забравих, с една дума — направо за албума. Е, аз, разбира се, благодарих и той беше очевидно поласкан. Тъкмо му благодаря, и ето че влиза Пьотър Илич, и Михаил Иванович изведнъж се смрачи като облак. И го виждам, че Пьотър Илич му попречи нещо, защото Михаил Иванович непременно искаше да каже нещо веднага след стиховете, аз го предчувствувах, а Пьотър Илич влезе. И тогава изведнъж му показвам на Пьотър Илич стиховете, обаче не му издавам кой ги е съчинил. Но съм уверена, уверена съм, че той веднага се е досетил, макар че и досега не признава, а казва, че не бил се досетил; но той нарочно казва така. Пьотър Илич веднага се изсмя и почна да критикува: калпави, казва, стихчета, писал ги е някой семинарист и знаете ли, с такава стръв, с такава стръв! Тогава вашият приятел, вместо да се засмее, изведнъж побесня от яд… Господи, мислех, че ще се сбият: „Аз, казва, съм ги написал. Аз, казва, ги писах на шега, защото смятам, че е срамно да се пишат стихове… Но моите стихове са добри. На вашия Пушкин искат да му вдигнат паметник за женските крачета, а моите са целенасочени, а вие, казва, сте крепостник; вие, казва, нямате никаква хуманност, не чувствувате днешните просветени чувства, не ви е повлияло развитието, вие, казва, сте чиновник и рушветчия!“ Тогава вече аз почнах да викам и да ги моля. А Пьотър Илич знаете, че не е от страхливите, изведнъж поде най-благороден тон: гледа го подигравателно, слуша и се извинява: „Аз, казва, не знаех. Ако знаех, нямаше да кажа, щях, казва, да ви похваля… Поетите, казва, до един са така чувствителни…“ С една дума, такива подигравки под формата на най-благороден тон. Това той после ми го обясни, че всичко било подигравка, пък аз мислех, че го говори наистина. Лежа си аз, както ей сега пред вас, и мисля: ще бъде ли благородно, или няма да бъде благородно, ако изгоня Михаил Иванович, задето крещи неприлично в къщата ми срещу моя гостенин? И на, вярвайте ми: лежа, затворила съм очи и мисля: ще бъде ли благородно, или няма да бъде и не мога да реша, и се измъчвам, измъчвам, и сърцето ми тупка: да викна ли, или да не викна? Един глас ми казва: викай, а друг казва: не, не викай! Но щом първият глас ми каза, аз изведнъж се развиках и изведнъж припаднах. Е, разбира се, вдигна се шум. Ставам аз изведнъж и казвам на Михаил Иванович: тежко ми е да ви го кажа, но не желая да ви приемам повече в дома си. И го изгоних. Ах, Алексей Фьодорович! Аз самата знам, че постъпих лошо, само се преструвах, а никак не му се сърдех, но изведнъж, това е, че изведнъж ми се стори, че това ще бъде толкова хубаво, такава сцена… Само че, знаете ли, тази сцена все пак беше натурална, защото аз чак се разплаках и после плаках няколко дни, а после изведнъж един следобед забравих всичко. И ето, две седмици вече, откакто не е идвал и си мисля: наистина ли вече никога няма да дойде? Това беше вчера, а изведнъж привечер пристигат тези „Слухове“. Прочетох и ахнах; е, кой го е написал — той го е написал, отишъл си е тогава в къщи, седнал — и го написал; изпратил го е — и са го напечатали. Та това стана преди две седмици. Но, Альоша, какво говоря аз, ужас, а не приказвам за което трябва! Ах, то само излиза!

— — Днес трябва непременно да ида навреме при брат ми — смънка Альоша.

— Именно, именно! Вие ме подсетихте! Слушайте, какво е афект?

— Какъв афект? — зачуди се Альоша.

— Съдебен афект. Такъв афект, за който се прощава всичко. Каквото и да направите, веднага ви прощават.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа: тази Катя… Ах, тя е мило, мило същество, само че не мога да разбера в кого е влюбена. Скоро идва у дома, но нищо не можах да изкопча. Толкова повече, че тя самата започна да ми говори сега така повърхностно, с една дума, само за моето здраве и нищо повече, и дори с такъв един тон, а аз си казах: ами като не искаш — както искаш… Ах, да, за афекта: този доктор пристигнал. Знаете ли, че е пристигнал докторът? Че как да не знаете, онзи, дето се занимава с лудите, нали вие сте го изписали, тоест не вие, а Катя! Всичкото го прави Катя! И ето значи: седи си някой човек, изобщо не е луд, но изведнъж изпада в афект. Хем е на себе си и знае какво прави, хем същевременно е в афект. Та и Дмитрий Фьодорович сигурно е бил в афект. Като откриха новите съдилища, и веднага го разбрали това за афекта. Това е благодеяние на новите съдилища. Този доктор идва и ме разпитва за онази вечер, за златните находища: как бил той тогава? Че как да не е бил в афект — дойде и вика: пари, пари, три хиляди, дайте три хиляди, а после тръгва и изведнъж убива. Не искам, вика, не искам да убивам, и изведнъж убива. Ей затова именно ще му простят, че се противил, пък убил.

— Но той не е убил — малко остро я пресече Альоша. Безпокойството и нетърпението го завладяваха все повече и повече.

— Зная, убийството го е извършил онзи старец, Григорий…

— Как Григорий! — извика Альоша.

— Той, той, Григорий. Като го ударил Дмитрий Фьодорович, той лежал на земята, а после станал, вижда вратата отворена, отишъл и убил Фьодор Павлович.

— Но защо, защо?

— Защото е изпаднал в афект. Дмитрий Фьодорович като го ударил по главата, той дошъл на себе си и изпаднал в афект, отишъл и убил. А дето твърди, че не е убивал, то е, защото може и да не помни. Но виждате ли: по-добре, много по-добре щеше да е Дмитрий Фьодорович да го е убил. То така си е и било, макар да казвам, че е Григорий, но положително е Дмитрий Фьодорович, и това е много, много по-добре! Ах, не че е по-добре син да убие баща си, не го хваля, напротив, децата трябва да почитат родителите си, но все пак е по-добре, ако е той, защото тогава няма защо да плачете, тъй като той е убил в безпаметство, поточно помнел е всичко, но без да знае как е станало това с него. Не, нека му простят; това е тъй хуманно и за да се види благодеянието на новите съдилища, пък аз не съм и знаела, а казват, че било вече от отдавна, а щом научих вчера, това нещо така ме изненада, че веднага исках да ви повикам; и после, ако му простят, направо от съда да дойде да обядва у нас, пък аз ще събера познати и ще пием за новите съдилища. Мисля, че не е опасен, и освен това ще поканя много гости, тъй че винаги ще може да го изведат, ако стане нещо, а после той може някъде в друг град да стане мирови съдия или нещо друго, защото онези, които са изживели някакво нещастие, съдят най-добре. И главното, кой сега не е в афект, вие, аз — всички сме в афект и колко примери има: седи си човек, пее романс, изведнъж нещо не му харесва, взема пистолет и убива когото му падне, а после всичко му прощават. Това наскоро го четох и всички доктори го потвърдиха. Сега докторите потвърждават, всичко потвърждават. Моля ви се, моята Lise е в афект, аз до вчера плаках от нея и завчера плаках, а днес се сетих, че това нейното е просто афект. Ох, Lise тъй ме огорчава! Аз мисля, че съвсем се е побъркала. Защо ви е повикала? Тя ли ви повика, или вие сам идвате при нея?

— Да, тя ме вика и сега ще отида при нея — стана решително Альоша.

— Ах, мили, мили Алексей Фьодорович, там е може би най-главното — извика госпожа Хохлакова, като заплака неочаквано. — Бог е свидетел, че искрено ви поверявам Lise и нищо, че ви е повикала скришом от майка си. Но на Иван Фьодорович, брат ви, простете ми, не мога да поверя дъщеря си с такава лекота, макар и да продължавам да го смятам за най-рицарски младеж. А представете си, той бил при Lise, пък аз не съм и знаела.

— Как? Какво? Кога? — учуди се ужасно Альоша. Той обаче не седна, а слушаше прав.

— Ще ви разкажа, може би за това ви и повиках, защото не знам вече защо ви виках. Вижте сега: Иван Фьодорович идва у дома само два пъти след връщането си от Москва, първия път дойде да направи визита като познат, а втория път, това беше наскоро, Катя беше при мене и той намина, понеже научил, че тя е при мене. Аз, разбира се, не съм и претендирала за честите му визити, като знаех колко грижи и без това има сега, vous comprenez, cette affaire et la mort terrible de votre papa[3] — но изведнъж научавам, че той идвал пак, само че не при мене, а при Lise, това вече преди пет-шест дни, дошъл за пет минути и си отишъл. А аз го научавам от Глафира чак след три дни, тъй че това изведнъж ме фрапира. Незабавно разпитвам Lise, а тя се смее: той, видите ли, мислел, че вие спите и се отби при мене да попита за вашето здраве. Така е, разбира се. Но Lise, Lise, о Боже, колко ме огорчава тя! Представете си, една нощ ненадейно — преди четири дни, точно след като идвахте последния път и си отидохте, — ненадейно през нощта изпадна в криза, викове, писъци, истерия! Защо аз никога не изпадам в истерия? После, на другия ден — криза, а после и на третия ден, и вчера, и ето вчера този афект. А тя неочаквано ми вика: „Ненавиждам Иван Фьодорович, настоявам да не го приемате, да му забраните да идва у дома!“ Аз изтръпнах от това неочаквано нещо и й възразявам: от къде на къде ще затварям вратата на такъв достоен младеж и при това с такива познания и в такова нещастие, защото все пак всичките тези истории — това е нещастие, а не щастие, нали? А тя изведнъж се изсмя на думите ми, и то, знаете ли, много оскърбително. Е, радвам се, мисля, че съм я разсмяла и сега кризите ще минат, още повече, че аз самата исках да забраня на Иван Фьодорович тези странни визити без мое съгласие и да му искам обяснение. Но изведнъж тази сутрин Лиза се събудила и се разсърдила на Юлия и, представете си, ударила й плесница. Но това е вече монструзно[4], аз с моите слугини съм на ви. Пък изведнъж подир един час прегръща и целува краката на Юлия. А на мене изпрати да ми кажат, че няма да дойде вече при мене и занапред не иска никога да идва, а когато аз самата се замъкнах при нея, тя се хвърли да ме целува и да плаче и както ме целуваше, изведнъж ме изблъска навън, без нищо да каже, тъй че нищичко не можах да разбера. Сега, мили Алексей Фьодорович, цялата ми надежда е във вас, разбира се, съдбата на целия ми живот е в ръцете ви. Аз ви моля просто да отидете при Lise, да научите от нея всичко, както само вие умеете, и да дойдете да ми разправите на мене, майката, защото, разбирате ли, ще умра, просто ще умра, ако всичко това продължава, или ще избягам от къщи. Не мога повече, аз имам търпение, но може да го изгубя и тогава… тогава ще бъде ужасно. Ах, Боже мой, най-после, Пьотър Илич! — извика цяла светнала изведнъж госпожа Хохлакова, като видя влизащия Пьотър Илич Перхотин. — Закъсняхте, закъсняхте! Е, хайде, сядайте, говорете, решавайте съдбата ми, какво казва този адвокат? Къде отивате, Алексей Фьодорович?

— Отивам при Lise.

— Ах, да! Нали няма да забравите, няма да забравите за каквото ви молих? Това е съдбовно, съдбовно!

— Разбира се, няма да забравя, стига да мога… но толкова закъснях — измърмори Альоша, като бързаше час по-скоро да излезе.

— Не, непременно, непременно ми се обадете, а не „стига да мога“, иначе ще умра! — извика подире му госпожа Хохлакова.

Но Альоша вече беше излязъл от стаята.

III. Дяволчето

Като влезе при Лиза, той я завари полулегнала в предишното й кресло, в което я возеха, когато още не можеше да ходи. Тя не се помръдна да го посрещне, но зоркият й, остър поглед просто се впи в него. Погледът й беше малко трескав, лицето восъчножълто. Изуми го колко се беше променила за три дни, дори беше отслабнала. Не му протегна ръка. Той сам докосна тънките й, дълги пръсти, които лежаха неподвижно върху роклята й, а после седна мълчаливо срещу нея.

— Знам, че бързате за затвора — рязко заговори Лиза, — а мама ви задържа два часа и сега ви разправи за мене и за Юлия.

— Откъде разбрахте? — попита Альоша.

— Подслушах. Какво ме гледате? Искам да подслушвам и подслушвам, в това няма нищо лошо. Не искам прошка.

— Вие сте нещо разстроена?

— Напротив, много съм радостна. Току-що разсъждавах пак, за тридесети път: колко е добре, че ви отказах и няма да ви бъда жена. Вас не ви бива за мъж: ще се омъжа за вас и някога може да се случи да ви дам бележка да я занесете на някой, в когото ще се влюбя след вас, и вие ще я вземете и непременно ще я занесете, че и отговор ще ми донесете. И на четиридесет години да станете, пак ще ми носите бележките.

Тя изведнъж се засмя.

— У вас има нещо злобно и в същото време простодушно — усмихна й се Альоша.

— Простодушното е, че не се срамувам от вас. Не само не се срамувам, но и не искам да се срамувам — именно от вас. Альоша, защо не ви уважавам? Обичам ви много, но не ви уважавам. Ако ви уважавах, нямаше да говоря, без да се срамувам, нали?

— Да.

— А вярвате ли, че не се срамувам от вас?

— Не, не вярвам.

Лиза пак се засмя нервно, тя говореше възбудено, бързо.

— Аз изпратих на брат ви Дмитрий Фьодорович в затвора бонбони. Альоша, знаете ли колко сте хубавичък! Ужасно ще ви обичам, задето тъй бързо ми позволихте да не ви обичам.

— Защо ме викахте днес, Lise?

— Исках да ви съобщя едно мое желание. Искам някой да ме измъчи, да се ожени за мене, а после да ме мъчи, да ме измами, да ме напусне и да замине. Аз не искам да бъда щастлива!

— Вече ви харесва лудостта?

— Ах, аз искам лудост. Все ми се ще да запаля къщата. Представям си как ще се промъкна и ще запаля скришом, непременно скришом. Те си гасят, а тя си гори. Пък аз знам и си мълча. Ах, глупости! И колко е скучно!

Тя отегчено махна с ръчица.

— Богато живеете — тихо изрече Альоша.

— Че по-добре ли е да съм бедна?

— По-добре е.

— Това са приказките на вашия покоен монах. Това не е вярно. Нека аз да съм богата, а всички да са бедни, ще ям бонбони и ще пия каймак и на никого няма да давам. Ах, не казвайте, не казвайте нищо — замахна тя с ръчица, макар че Альоша не беше и отворил уста, — и по-рано сте ми говорили всичко това, всичкото го знам наизуст. Скучно е. Ако съм бедна, ще убия някого, пък и богата да съм, може да убия — какво да чакам! А знаете ли, аз искам да жъна, да жъна ръж. Ще се омъжа за вас, а вие ще станете селянин, истински селянин, ще имате жребче; искате ли? Нали познавате Калганов?

— Познавам го.

— Той все мечтае. Той казва: защо да се живее истински, по-добре да се мечтае. Човек може да си измечтае най-весели неща, а да се живее е скука. А пък той самият скоро ще се жени, той вече и на мене ми се обясни в любов. Можете ли да въртите пумпал?

— Мога.

— Той е точно като пумпал: завъртиш го — и го пуснеш, и го шибаш, шибаш, шибаш с камшичето: ще се омъжа за него и цял живот ще го въртя. Не ви ли е срам да седите с мене?

— Не.

— Вие се сърдите ужасно, че не говоря за свети неща. Аз не искам да съм светица. Какво ще ми направят на онзи свят за най-големия грях? Вие сигурно го знаете много добре.

— Бог ще ви съди — гледаше я внимателно Альоша.

— Точно това искам. Ще отида там, ще ме осъдят, а аз изведнъж ще им се изсмея в очите. Ужасно искам да запаля къщата, Альоша, нашата къща, не ми ли вярвате?

— Че защо? Има дори деца, дванадесетгодишни, които много искат да запалят нещо и го запалват. То е като болест.

— Не е истина, не е истина, нека има такива деца, но аз заради друго.

— Вие вземате злато за добро: това е моментна криза, виновна е може би предишната ви болест.

— А вие все пак ме презирате! Аз просто не искам да правя добро, аз искам да правя зло и за никаква болест не става дума.

— Защо да правите зло?

— За да не остане никъде нищо. Ах, колко хубаво би било да не остане нищо! Знаете ли, Альоша, понякога искам да направя ужасно много злини и какви ли не лошотии, и дълго време ще ги правя скришом, и изведнъж всички ще научат. Всички ще ме наобиколят и ще ме сочат с пръст, пък аз ще ги гледам всичките. Това е много приятно. Защо е така приятно, Альоша?

— Така. Потребност да се смачка нещо хубаво или пък, както вие казахте, да се подпали. И това се случва.

— Това не че го казах, а ще го направя.

— Вярвам.

— Ах, как ви обичам задето казвате: вярвам. И вие никак, никак не лъжете. А може би мислите, че аз ви говоря всичко това нарочно, за да ви дразня?

— Не, не мисля… макар може би да имате отчасти такава потребност.

— Имам отчасти. Никога няма да излъжа пред вас — изрече тя с искрящи очи.

Най-много го изненадваше сериозността й: нито сянка на закачка и шега нямаше сега в лицето й, макар че по-рано веселото и шеговито настроение не я напускаше и в „най-сериозните“ й минути.

— Има минути, когато хората обичат престъплението — продума Альоша.

— Да, да! Взехте ми го от устата, обичат, всички обичат и винаги обичат, а не само в някои минути. Знаете ли, всички сякаш някога са се наговорили да лъжат за тези неща и оттогава все лъжат. Всички казват, че мразят лошото, а вътрешно всички го обичат.

— А вие още ли продължавате да четете лоши книги?

— Чета. Мама чете и ги крие под възглавницата си, а аз й ги крада.

— Не ви ли е срам, че се разрушавате така?

— Аз искам да се разрушавам. Тук има едно момче, лежало е под релсите, когато са минавали над него вагоните. Щастливец! Слушайте, сега брат ви го съдят, че е убил баща си, и всички го обичат, задето е убил баща си.

— Обичат го, задето е убил баща си?

— Обичат го, всички го обичат! Всички казват, че това е ужасно, но в себе си ужасно го обичат. Първа аз го обичам.

— Във вашите думи за всички има донякъде истина — каза тихо Альоша.

— Ах какви мисли у вас! — изпищя възторжено Лиза. — У монах! Няма да повярвате колко ви уважавам, Альоша, за това, че никога не лъжете. Ах, ще ви разправя един мой смешен сън: аз понякога сънувам дяволи, уж е нощ, аз съм си в стаята с една свещица и изведнъж навсякъде дяволи, по всички ъгълчета и под масата, и отварят вратата, а там, зад вратата, цяло сборище и искат да влязат и да ме хванат. И вече идват, вече ще ме хванат. Пък аз изведнъж се прекръствам — и хайде всички назад, страх ги е, но не си отиват, а стоят до вратата и из ъглите, чакат. И изведнъж изпитвам ужасно желание гласно да хуля Бога и почвам да го хуля, а те бързо пак тръгват всички към мене, така се радват — и ето пак ме хващат, ама изведнъж като се прекръстя пак — и всичките назад. Страшно весело, просто дъхът ми спира.

— И аз съм сънувал същия сън — каза изведнъж Альоша.

— Нима? — извика учудено Лиза. — Слушайте, Альоша, не се шегувайте, това е ужасно важно: как е възможно двама души да сънуват един и същи сън?

— Сигурно може.

— Альоша, казвам ви, това е ужасно важно — вече някак извънредно учудена продължи Лиза. — Не сънят е важен, а това, че сте могли да сънувате същия сън като моя. Вие никога не ме лъжете, не ме лъжете и сега: истина ли е? Не се ли шегувате?

— Истина е.

Лиза беше страшно потресена от нещо и замлъкна за миг.

— Альоша, идвайте при мене, идвайте при мене по-често! — продума тя изведнъж с молещ глас.

— Винаги, цял живот ще идвам при вас — отговори твърдо Альоша.

— Защото аз само с вас говоря — започна пак Лиза. — Аз само със себе си говоря и с вас. Само с вас в целия свят. И с вас по обичам да говоря, отколкото със себе си. И от вас никак не се срамувам. Альоша, защо никак, никак не се срамувам от вас? Альоша, истина ли е, че евреите по Великден крадат деца и ги колят?

— Не знам.

— Аз имам една книга, четох за някакъв процес някъде, как един евреин отрязал най-напред всичките пръстчета на двете ръце на едно четиригодишно момченце, а после го разпнал на стената, забил го с гвоздеи и го разпнал, а после казал в съда, че момчето умряло бързо, за около четири часа. Колко бързо! Казва: стенеше, все стенеше, а той стоял и му се радвал. Това е хубаво!

— Хубаво ли?

— Хубаво е. Понякога ми се струва, че аз самата съм го разпнала. То виси и стене, пък аз ще седна срещу него и ще ям компот от ананаси. Много обичам компот от ананаси. Вие обичате ли?

Альоша мълчеше и я гледаше. Восъчножълтото й лице изведнъж се изкриви, очите й пламнаха.

— Знаете ли, като прочетох за този евреин, цяла нощ плаках и хълцах. Представям си как вика и стене детенцето (защото четиригодишните деца разбират), а все ми се върти тази мисъл за компота. На сутринта изпратих писмена един човек да дойде непременно при мене. Той дойде и аз веднага му разправих за момченцето и за компота, всичко му разправих, всичко, и му казах, че „това е хубаво“. Той изведнъж се засмя и каза, че наистина е хубаво. После стана и си отиде. Стоя само пет минути. Презираше ли ме той, презираше ли ме? Кажете, кажете, Альоша, презираше ли ме той, или не? — изправи се тя на кушетката и очите й блеснаха.

— Кажете — изрече развълнуван Альоша, — вие ли го повикахте този човек?

— Аз.

— Писмо ли му изпратихте?

— Писмо.

— За да го попитате точно това, за детето?

— Не, съвсем за друго, съвсем за друго. А щом влезе, веднага го попитах за това. Той отговори, засмя се, стана и си отиде.

— Този човек е постъпил честно с вас — тихо каза Альоша.

— А презирал ли ме е? Присмивал ли ми се е?

— Не, защото и той самият може би вярва за компота от ананаси. Той също сега е много болен.

— Да, вярва! — засвяткаха очите на Лиза.

— Той никого не презира — продължаваше Альоша. Само че на никого не вярва. А щом не вярва, разбира се, и презира.

— Значи, и мезе? Мене?

— И вас.

— Това е хубаво — някак скръцна със зъби Лиза. — Когато излезе и се засмя, аз почувствувах, че е хубаво да си презрян. И това за момченцето с отрязаните пръсти е хубаво, и да си презрян е хубаво…

И тя някак злобно и възбудено му се изсмя в очите.

— Знаете ли, Альоша, знаете ли, аз бих искала… Альоша, спасете ме! — скочи тя изведнъж от кушетката, хвърли се към него и силно го прегърна. — Спасете ме — почти простена тя. — Мога ли да кажа на някого в този свят, което говорих пред вас? А аз говорих истината, истината, истината! Ще се самоубия, защото всичко ми е гадно! Не искам да живея, защото всичко ми е гадно! Всичко ми е гадно, всичко ми е гадно! Альоша, защо никак, никак не ме обичате! — завърши тя в изстъпление.

— Не, обичам ви! — отговори горещо Альоша.

— А ще плачете ли за мене, ще плачете ли?

— Ще плача.

— Но не за това, че не поисках да съм ви жена, а просто за мене, просто така?

— Ще плача.

— Благодаря! Мен ми трябват само вашите сълзи. А всички други нека ме накажат и да ме стъпчат, всички, всички, без да изключвам никого! Защото никого не обичам. Чувате ли, ни-ко-го! Напротив, мразя ги! Вървете си, Альоша, време е да вървите при брат си! — отдръпна се тя изведнъж от него.

— Но как ще ви оставя така! — издума почти уплашен Альоша.

— Вървете при брат си, ще заключат затвора, вървете, ето ви шапката! Целунете Митя, вървете, вървете!

И тя почти насила избута Альоша към вратата. Той гледаше с тъжно недоумение, когато изведнъж усети в дясната си ръка писмо, мъничко писъмце, добре сгънато и запечатано. Погледна го и мигом прочете адреса: „За Иван Фьодорович Карамазов“. Той бързо погледна Лиза. Лицето й беше станало почти страшно.

— Предайте го, непременно го предайте! — екзалтирана, цяла разтреперана, заповядваше тя. — Още днес, сега! Иначе ще се отровя! Затова ви виках!

И бързо тръшна вратата. Щракна резето. Альоша сложи писмото в джоба си и тръгна право към стълбите, без да се отбива при госпожа Хохлакова, дори забрави за нея. А Лиза, щом си тръгна Альоша, веднага дръпна резето, поотвори мъничко вратата, сложи си пръста в отвора и като тръшна вратата, притисна го с всичка сила. След десетина секунди, като си измъкна ръката, тихо, бавно отиде на креслото си, седна, цяла изопната, и внимателно загледа почернялото си пръстче и кръвта, която се беше показала под нокътя. Устните й трепереха и тя бързо-бързо си шепнеше:

— Подла, подла, подла, подла.

IV. Химнът и тайната

Беше вече съвсем късно (то колко ли са ноемврийските дни), когато Альоша звънка на вратата на затвора. Вече дори се смрачаваше. Но Альоша знаеше, че ще го пуснат при Митя безпрепятствено. В това отношение при нас, в нашето градче, е като навсякъде. Най-напред, разбира се, след приключването на цялото предварително следствие, свиждането му с роднини и с някои други лица все пак беше придружено с някои необходими формалности, а после формалностите не че толкова намаляха, ами поне за някои лица, които идваха при Митя, се установиха някак от само себе си известни изключения. До такава степен, че по някой път дори и свижданията със затворника в определената за това стая ставаха почти на четири очи. Впрочем такива лица бяха само няколко: единствено Грушенка, Альоша и Ракитин. Но към Грушенка беше твърде благосклонен самият околийски Михаил Макарович. Тежеше му на сърцето на стареца, че беше я хокал в Мокрое. После, като научи по-точно нещата, изцяло промени мнението си за нея. И чудно нещо, макар да беше твърдо убеден в престъплението на Митя, но откакто го бяха затворили, гледаше го някак все по-меко и по-меко: „Може да е бил с добра душа човекът, ама на, опропасти се като швед от пиянство и безредие!“ Предишният ужас в сърцето му се смени с някаква жалост. Колкото до Альоша, околийският много го обичаше и отдавна вече се познаваше с него, а Ракитин, който почна впоследствие да идва много често при затворника, беше един от най-близките познати на „околийските госпожици“, както ги наричаше, и всеки ден се вмъкваше у тях. А в дома на надзирателя на затвора, благодушен старец, макар и верен служител, преподаваше уроци. Альоша пък беше добър и отдавнашен познат и на надзирателя, който обичаше да разговаря с него изобщо за „любомъдрието“. Към Иван Фьодорович например надзирателят не само изпитваше уважение, но дори се страхуваше от него, главно от неговите разсъждения, макар и той да беше голям философ, разбира се, „със собствените си умувания“. Но към Альоша изпитваше непреодолима симпатия. През последната година старецът тъкмо беше се задълбочил в апокрифните евангелия[5] и всяка минута съобщаваше впечатленията си на своя млад приятел. По-рано дори го навестяваше в манастира и разговаряше с него и йеромонасите с часове. С една дума, Альоша дори и да закъснееше за затвора, достатъчно беше само да отиде при надзирателя, и нещата винаги се уреждаха. При това всички, до последния пазач в затвора, бяха свикнали с Альоша. А стражата, разбира се, не му правеше спънки, стига да имаше разрешение от началството. Когато го викаха, Митя винаги слизаше от килията си долу, на мястото, определено за срещи. Като влезе в стаята, Альоша внезапно се сблъска с Ракитин, който вече си тръгваше от Митя. Двамата приказваха високо. Митя, докато го изпращаше, високо се смееше на нещо, а Ракитин сякаш мърмореше. Ракитин напоследък нещо не обичаше да се среша с Альоша, почти не разговаряше с него, дори поздравяваше само от немай-къде. Щом видя Альоша, който влизаше, той особено смръщи вежди и изви глава настрани, като че всецяло погълнат от закопчаването на голямото си хубаво палта с кожена яка. После веднага почна да си търси чадъра.

— Да не би да си забравя нещо мое — измънка той, само колкото да каже нещо.

— Ти гледай да не забравиш нещо чуждо! — пошегува се Митя и веднага пръв се разсмя на своята острота. Ракитин моментално кипна.

— Това го препоръчай на твоите Карамазови, на вашия крепостнически сой, а не на Ракитин! — викна той внезапно, цял разтреперан от яд.

— Какво ти стана? Аз се пошегувах! — извика Митя. — Тю, дяволска работа! Такива са всичките — обърна се той към Альоша, като посочи с глава към бързо тръгналия си Ракитин, — досега седя, смя се и беше весел — и току изведнъж кипна! На тебе дори не ти и кимна, да не сте съвсем скарани? Защо толкова късно? Аз не само че те чаках, ами копнеех за тебе цяла сутрин. Но няма нищо! Ще наваксаме.

— Защо толкова често е почнал да идва при тебе? Да не си се сприятелил с него? — попита Альоша, като кимаше също към вратата, през която се беше измел Ракитин.

— С Михаил да съм се сприятелил? Не, няма такова нещо. Пък и как, свиня е той! Смята, че съм… подлец. И от шега не разбират — това им е най-лошото. Хич не разбират от шега. Пък и пресъхнали са им душите, плоски и сухи, точно както като ме караха към затвора и гледах тъмничните стени. Но умен човек е, умен. Е, Алексей, сега вече ми отиде главата!

Той седна на пейката и направи място на Альоша да седне до него.

— Да, утре ще те съдят. Е, какво, съвсем ли нямаш никаква надежда, братко? — плахо издума Альоша.

— За кое говориш? — погледна го някак неопределено Митя. — А, за съда! По дяволите! Ние досега с тебе все за глупости говорим, на, все за този съд, пък аз най-важното съм премълчал. Да, утре ще ме съдят, но аз не заради съда казах, че ми отиде главата. Не ми е отишла главата, ами онова, което ми беше в главата — то отиде. Защо ме гледаш така критично?

— За какво говориш, Митя?

— Идеите, идеите, това е то! Ефиката. Какво е ефика[6]?

— Ефика ли? — учуди се Альоша.

— Да, наука ли е, какво е?

— Да, има такава наука… само че… да ти призная, не мога да ти обясня каква е тази наука.

— Ракитин знае. Много знае Ракитин, дявол да го вземе! Няма да стане монах. Кани се да замине за Петербург. Разправя, че ще отиде в отдела за критика, но с благородна насока. Че какво, може да принесе полза и да направи кариера. Ух, майстори са те на кариерата! Дявол да я вземе ефиката! Но с мене край, Алексей, с мене, човече божи! Аз тебе най-много те обичам. Сърцето ми е тревожно за тебе, тъй да знаеш. Кой беше Карл Бернар?

— Карл Бернар ли? — учуди се пак Альоша.

— Не, не Карл, чакай, сбърках: Клод Бернар. Какво беше това?[7] Химия ли, или какво?

— Той е, мисля, един учен — отговори Альоша, — но да ти призная, и аз не мога много нещо да ти кажа. Чувал съм само, че е учен, но какъв — не знам.

— Е, по дяволите, и аз не знам — изруга Митя. — Някой подлец, най-вероятно, пък и всички са подлеци. А Ракитин ще си пробие път, Ракитин всякак ще се провре, същи Бернар. Ух, тия бернаровци! Много се навъдиха!

— Но какво ти става? — попита настойчиво Альоша.

— Иска за мене, за моя случай да напише статия и с това да започне кариерата си в литературата, затова идва, той ми призна. Той иска да напише нещо целенасочено: „в смисъл, не можел да не убие, средата е виновна“ и прочие, така ми обясни. С малко социалистически дух, нека е с дух, все ми е едно. Не обича брата Иван, мрази го, и тебе не те понася много. Е, пък аз не го пъдя, защото е умен човек. Но много се превъзнася. Ей сега му казах: „Карамазови не са подлеци, а са философи, защото всички истински руски люде са философи, а ти, макар че си учил, не си философ, ти си смрад.“ Смее се, ама злобно. А аз му викам: „Де мислибус non est disputandum“[8], нали хубава духовитост? Барем и аз влязох в класицизма — изсмя се изведнъж Митя.

— Но защо казваш, че край с тебе? Ей сега го каза — прекъсна го Альоша.

— Защо край ли? Хм! В същност… като се има пред вид всичко като цяло — за Бога ми е жал, затова!

— Как така ти е жал за Бога?

— Представи си: там в нервите, в главата, тоест там, в мозъка са тези нерви (дяволите да ги вземат!)… има едни такива опашчици, тези нерви имат опашчици и щом те затреперят… тоест, разбираш ли, като погледна нещо с очи, ей така, и те затреперват, опашчиците… а като затреперят, явява се образ, но не се явява веднага, ами някакъв миг, секунда някаква минава, и се появява нещо като момент, тоест не момент — по дяволите моментът, — а образ, тоест предмет или случка, дявол да го вземе затова аз съзерцавам, а после мисля… защото има едни опашчици, а не защото имам душа и че съм някакъв си там образ и подобие, всичко това са глупости. Това, брате, ми го обясни Михаил още вчера и сякаш нещо ме попари. Великолепна е тази наука, Альоша! Нови хора идват, разбирам това… но все пак жал ми е за Бога!

— Е, пак добре — каза Альоша.

— Че ми е жал за Бога ли? Химия, братко, химия! Няма как, ваше преподобие, отдръпнете се малко, химията иде! А Ракитин не обича Бога, ух, как не го обича! Това е най-болното им място на всички тях! Но крият. Лъжат. Преструват се. „Е и какво, ти ще прокарваш тези идеи в отдела за критика ли?“ — питам го. „Ами, няма да може направо“ — казва и се смее. „Само че, питам, какво ще стане с човека после? Без Бога и без бъдния живот? Защото, ще рече, сега всичко е позволено, всичко може да се върши?“ — „А ти не знаеше ли?“ — казва. Смее се. „За умния човек, казва, всичко е възможно, умният човек знае да лови раци, а пък ти, казва, си убил и си се насадил, и гниеш в затвора!“ Това ми го казва на мене. Натурална свиня! Аз такива по-рано ги изхвърлях вън, а сега ги слушам. Приказва все пак и сума неща, които си заслужават! И умно пише. Преди една седмица почна да ми чете една статия, тогава нарочно си преписах три реда от нея, чакай, тука са.

Митя бързо извади от джоба на жилетката си едно листче и прочете:

— „За да разрешим този въпрос, необходимо е преди всичко да поставим личността си в разрез със собствената си действителност.“ Разбираш ли, или не?

— Не, не разбирам — каза Альоша.

Той се вглеждаше с любопитство в Митя и го слушаше.

— И аз не разбирам. Мъгляво и неясно, но пък умно. „Всички, казва, сега пишат така, защото такава е средата…“ Страх ги е от средата. И стихове пише, подлецът. На Хохлакова крачето възпял, ха, ха, ха!

— Знам — каза Альоша.

— Знаеш ли? А стихчетата знаеш ли ги?

— Не.

— Аз ги имам, ето, ще ти ги прочета. Ти не знаеш, не съм ти разправял, това е цяла история. Шмекер! Преди три седмици намислил да ме дразни: „На, казва, ти се насади като глупак за три хиляди, пък аз ще пипна сто и петдесет хиляди, ще се оженя за една вдовица и ще си купя каменна къща в Петербург.“ И ми разправи, че се усуквал около Хохлакова, пък тя и на младини не беше умна, а на четиридесет години съвсем си е загубила ума. „Но пък е много чувствителна, казва, и с това ще я спечеля. Ще се оженя, ще я закарам в Петербург, а там ще почна да издавам вестник.“ И с такава гадна сладострастна лига на устата — не за Хохлакова, а за тези сто и петдесет хиляди. И ме увери, увери ме; все идва при мене, всеки ден: ще стане, казва. Светеше от радост. И току изведнъж го изгонили: Перхотин, Пьотър Илич го изместил, браво! Тоест просто бих я разцелувал тази глупачка, че го е изпъдила! Та когато идваше при мене, тогава съчини тези стиховце. „За пръв път, казва, си цапам ръцете, пиша стихове с цел прелъстяване, значи, с полезна цел. Като задигна капитала на тази глупачка, мога после да допринеса гражданска полза.“ Зер тия хора за всяка мръсотия имат гражданско оправдание! „А все пак, казва, по-хубаво от твоя Пушкин го написах, защото и в едно шутовско стихче успях да вмъкна гражданската скръб.“ Това за Пушкин го разбирам. Какво пък, щом той наистина е бил способен човек, а е описвал само крачетата. Пък как се гордееше със стихчетата си! Какво самолюбие, какво самолюбие! „За оздравяването на болното краче на моя обект“, такова заглавие измислил — бива си го човека!

Ах, какво е туй краче,

как можа да отече!

Доктори лекарства дават,

с бинтове го изтезават.

 

За крачката не тъгувам —

Пушкин нека ги възпява;

за главичката тъгувам,

че живей без идеали.

 

Малко имаше, но ето —

със краченцето несрета!

Нека оздравей крачето,

та главата да просветне!

Свиня, цяла свиня е, пък палавко го направил, мерзавецът! И наистина „гражданското“ успял да вмъкне. А колко се беше разсърдил, когато го изпъдиха. Скърцаше със зъби!

— Той си е отмъстил вече — каза Альоша. — Написал е една кореспонденция за Хохлакова.

И Альоша му разправи набързо за кореспонденцията във вестник „Слухове“.

— Той е, той! — потвърди Митя, като се намръщи. — Той е! Тези кореспонденции… нали знам… тоест колко низости бяха вече написани, за Груша например… И за онази също, за Катя… Хм!

Той закрачи замислен из стаята.

— Брате, не мога много да стоя — каза Альоша, след като помълча малко. — Утре е ужасен, велик ден за теб: божи съд ще се извърши над тебе… и аз ти се чудя, разхождаш се и наместо за процеса, говориш бозна що…

— Не, не се чуди — прекъсна го разпалено Митя. — Какво искаш, за този смрадлив пес ли да говоря, а? За убиеца? Доста сме говорили с тебе за това. Не искам повече за смрадливия, син на Смрадливата! Него Бог ще го убие, ще видиш, мълчи!

Той се приближи развълнуван до Альоша и изведнъж го целуна. Очите му пламнаха.

— Ракитин няма да го разбере — почна той, сякаш обзет от някакъв възторг, — но ти, ти всичко ще разбереш. Затова копнеех за тебе. Знаеш ли, аз отдавна исках да ти кажа много неща тука, между тези изкъртени стени, но мълчах за най-главното: като че все не му идваше времето. Дочаках сега последния момент, за да си излея душата пред тебе. Брате, през тези последните два месеца усетих в себе си нов човек, нов човек възкръсна в мене! Бил е затворен в мене, но никога нямаше да се яви, да не беше този гръм. Страшно нещо! И какво от това, че двадесет години ще къртя с чук руда в рудниците — никак не ме е страх от това, а от друго ме е страх сега: да не би някак да ме напусне възкръсналият човек! Можеш да намериш и там, в рудниците, под земята, редом със себе си у също такъв затворник и убиец човешко сърце и да се сближиш с него, защото и там може да се живее и да се обича, и да се страда! Можеш да възродиш и да възкресиш у този затворник замрялото му сърце, можеш да се грижиш за него с години и да извадиш най-после из вертепа на светло една вече висока душа, страдалческо съзнание, да възродиш един ангел, да възкресиш един герой! Та те са много, те са стотици и всички ние сме виновни за тях! Защо сънувах тогава „детето“ в онази минута? „Защо е бедно детето?“ Това беше за мен пророчество в този момент. Заради „детето“ ще отида. Защото всички са виновни за всички. За всички „детета“, защото има малки деца и големи деца. Всички са „детета“. Заради всички ще отида, защото все трябва някой да отиде и заради всички. Не съм убил баща си, но трябва да отида. Приемам! Всичко това ми дойде тук… между ей тези нащърбени стени. А те са много, те са стотици там, подземните, с чуковете в ръце. О, да, ние ще бъдем с вериги и няма да имаме свобода, но тогава, в нашата велика скръб, пак ще възкръснем в радостта, без която е невъзможно човек да живее, а Бог да съществува, щото Бог дава радостта, това е неговата привилегия велика… Господи, да се разтопи човек в молитва! Как ще живея там под земята без Бог! Ракитин лъже: ако изгонят Бога от земята, ние ще го намерим под земята! Невъзможно е за каторжника да живее без Бога, по-невъзможно дори, отколкото за некаторжника. И тогава ние, подземните хора, ще запеем из недрата на земята трагически химн на Бога, у когото е радостта! Да живее Бог и неговата радост! Обичам го!

Произнасяйки налудничавата си реч, Митя почти се задъхваше. Той пребледня, устните му потръпваха и от очите му се лееха сълзи.

— Не, животът е пълен, живот има и под земята! — започна той пак. — Няма да повярваш, Алексей, колко ми се живее сега, каква жажда да съществувам и да съзнавам се породи в мене именно между тези нащърбени стени! Ракитин не разбира това, дай му само да вдигне къща и да пусне квартиранти, но аз чаках тебе. Пък и какво е страданието!

Не ме е страх от него, дори да е безкрайно. Сега не ме е страх, по-рано се страхувах. Знаеш ли, може би няма и да отговарям в съда… И, струва ми се, сега съм толкова изпълнен с тази сила, че всичко ще победя, всички страдания, само за да мога да изрека и да си казвам всеки миг: аз съм! В хилядите мъки — аз съм, гърча се в изтезанията — но съм! Стоя във вериги, но и аз съществувам, виждам слънцето, а и да не виждам слънцето, знам, че го има. А да знаеш, че има слънце — това е вече целият живот, Альоша, херувиме мой, съсипват ме разните философии, дявол да ги вземе! Братът Иван…

— Какво братът Иван? — понечи да го прекъсне Альоша, но Митя не го чу.

— Знаеш ли, преди нямах никакви такива съмнения, но всичко това се е таило в мене. Може би именно затова, че неизвестни идеи са бушували в мене, аз пиянствувах и се биех, и щуреех. Биех се, за да ги успокоя в себе си, да ги умиря, да ги потисна. Братът Иван не е Ракитин, той таи идеята. Братът Иван е сфинкс и мълчи, все мълчи. А мене Бог ме мъчи. Само това ме мъчи мене. Ами ако го няма? Ами ако е прав Ракитин, че това е изкуствена идея в човечеството? Тогава, ако го няма, човекът е шеф на земята, на мирозданието. Великолепно! Само че как ще бъде добродетелен без Бога? Въпрос! Аз все за това си мисля. Защото кого ще обича тогава той, човекът? Кому ще бъде благодарен, кому ще изпее химн? Ракитин се смее. Ракитин казва, че човечеството можело да се обича и без Бога. Е, това само един нищожен сополивец може да го твърди, пък аз не го разбирам. Лесно му е на Ракитин да живее: „Ти — казва ми днес — се грижи по-добре за разширяване гражданските права на човека или поне да не се повишат цените на месото; с това по-просто и по-добре ще проявиш любов към човечеството, отколкото с философите.“ А пък аз веднага го срязах. „Пък ти, викам, без бог, сам, ще вдигнеш цените на месото, ако ти падне, и ще изкараш рубла от копейка.“ Разсърди се. Защото какво е това добродетел — отговори ми, Алексей! Аз имам една добродетел, китаецът има друга, значи, тя е нещо относително. Или не? Или не е относително? Коварен въпрос! Не ми се смей, ако ти кажа, че две нощи не съм спал заради това. Аз се чудя сега само как си живеят хората там и хич не мислят за тези неща. Суета! Иван няма бог. Той има идея. Не е от моя калибър. Но той мълчи. Аз мисля, че е масон. Питал съм го — мълчи. Исках да си гребна водица от неговия извор — мълчи. Веднъж само каза нещо.

— Какво каза? — поде бързо Альоша.

— Аз му казвам: значи, всичко е позволено, щом е така? Той се намръщи: „Фьодор Павлович, казва, татко ни; беше прасе, но мислеше правилно.“ Ето какво ми изтърси. Само това каза. Това вече надминава Ракитин.

— Да — горчиво потвърди Альоша. — Кога идва той при тебе?

— За това после, сега за друго. За Иван аз не съм ти говорил досега почти нищо. Отлагах докрай. Когато тая моя работа тук се свърши и ми прочетат присъдата, тогава ще ти разправя нещичко, всичко ще ти разправя. Едно нещо има страшно тук… А ти ще ми бъдеш съдия за тези неща. Но сега не почвай за тях, сега нито дума. Ето, ти говориш за утре, за съда, а вярваш ли, аз нищо не знам.

— Ти говори ли с този адвокат?

— Какъв адвокат! Говорих му за всичко. Мек шмекер, столичен. Бернар! Само че не ми вярва за пукната пара. Вярва, че съм убил, представи си — нали го виждам. „А защо, питам го, сте дошли в такъв случай да ме защищавате?“ Плюя на тях. И доктор изписали, искат да ме изкарат луд. Няма да им дам! Катерина Ивановна иска да изпълни „своя дълг“ докрай. Пресилва се! — Митя горчиво се усмихна. — Котка! Жестоко сърце! А тя знае, че аз казах тогава за нея в Мокрое, че е жена „с велик гняв“! Казали й го. Да, показанията се умножиха като морски пясък! Григорий държи на своето, Григорий е честен, но е глупак. Много хора са честни, само защото са глупаци. Това е мисъл на Ракитин. Григорий ми е враг. Някои е по-добре да са ти врагове, отколкото приятели. Това го казвам за Катерина Ивановна. Страх ме е, ох, страх ме е, че тя ще разправи в съда за поклона до земята след четирите хиляди и петстотин! До края ще си отплати, до последния кодрант.[9] Не искам жертвите й! Те ще ме посрамят в съда. Както и да е, ще издържа. Иди при нея, Альоша, помоли я да не казва това в съда. Или не може? Е, по дяволите, все едно, ще изтърпя! Но за нея не ми е жал. Сама си го желае. Кой каквото е заслужил. Аз, Алексей, ще кажа реч. — Той пак се усмихна горчиво. — Но… Груша, Груша, Господи! Тя защо ще се натовари с такава мъка! — извика той изведнъж просълзен. — Съсипва ме мене Груша, мисълта за нея ме съсипва, съсипва! Одеве беше при мене…

— Каза ми. Днес беше много огорчена от тебе.

— Зная. Дявол да ме вземе за характера ми! Обзе ме ревност! Когато я изпращах, се разкаях, целувах я. Прошка не поисках.

— Защо не й поиска? — възкликна Альоша.

Изведнъж Митя се засмя почти весело.

— Опазил те Бог, мило момче, някога от любима жена прошка да искаш за собствената си вина! От любимата особено, особено, колкото и да си виновен пред нея! Защото жената, братко, е дявол знае какво, от жени поне разбирам! Само да се опиташ да се признаеш пред нея за виновен, „виновен съм, санким, извинявай, прощавай“: и ще завали град от укори! По никой начин няма да ти прости направо и просто, а ще те унизи до дрипа, ще ти опява дори за което не е било, всичко ще се сети, нищо няма да забрави, от себе си ще притури и чак тогава вече ще ти прости. И това най-добрата, най-добрата от тях! Последната огрибка ще ти изстърже и всичко ще ти тръсне на главата — такова, казвам ти, живодерство има у тях, у всички до една, у тези ангели, без които ни е невъзможно да живеем! Виж какво, гълъбче, ще ти кажа откровено и просто: всеки порядъчен човек трябва да бъде под чехъла на някоя жена. Такова ми е убеждението; не убеждение, а чувство. Мъжът трябва да бъде великодушен и това няма да го опетни! Герой дори няма да се почувствува опетнен, Цезар дори! И все пак — не искай прошка, никога и за нищо на света. Помни това правило — преподал ти го е брат ти Митя, загинал от жените. Не, по-добре е да се оправдая с нещо пред Груша, без да й искам прошка. Благоговея пред нея, Алексей, благоговея! Само че тя не вижда това, не, все й се струва малко обичта ми. И ме мъчи, с любов ме мъчи. Преди какво! Преди ме мъчеха само инферналните извивки, а сега цялата й душа приех в душата си и чрез нея станах и аз човек! Дали ще ни венчаят? Иначе аз ще умра от ревност. Все сънувам нещо всеки ден… Какво ти каза тя за мене?

Альоша повтори всичките одевешни думи на Грушенка. Митя изслуша внимателно, разпита повторно за много неща и остана доволен.

— Значи, не се сърди, че я ревнувам? — извика той. — Това се казва жена! „Самата аз имам жестоко сърце“. Ух, такива ги обичам, жестоки, макар че не мога да понасям да ме ревнуват, не мога да понасям! Ще се бием. Но за обичане, ще я обичам безкрайно. Дали ще ни венчаят? Дали се венчават каторжници? Въпрос. А без нея не мога да живея.

Митя свъсен се заразхожда из стаята. В стаята почти се стъмваше. Изведнъж стана страшно угрижен.

— Та тайна, казва, тайна, а? Направил съм, значи, троен заговор срещу нея, и „Катка“, значи била забъркана? Не, сестро Грушенка, не е така. Тук направи грешка, глупава женска грешка! Альоша, гълъбче, ех, така да бъде! Ще ти отрия нашата тайна!

Той се озърна на всички страни, бързо се доближи съвсем плътно до застаналия пред него Альоша и му зашепна с тайнствен вид, макар че в същност никой не можеше да ги чуе: старецът пазач дремеше в ъгъла на пейката, а до постовите войници не стигаше нито дума.

— Аз ще ти открия цялата ни тайна! — зашепна бързо Митя. — Исках после да ти я открия, защото как мога без тебе да се реша на нещо? Ти си ми всичко. Макар да казвам, че Иван е най-висш от нас, но ти си ми херувим. Само твоето решение ще реши. Може и ти да си висшият човек, а не Иван. Виждаш ли, това е въпрос на съвест, въпрос на висша съвест — тайната е толкова важна, че не мога да се оправя сам и всичко бях отложил, докато дойдеш. И все пак сега е рано да се решава, защото трябва да се чака присъдата: като се обяви присъдата, тогава ти ще ми решиш съдбата. Сега не решавай; сега ще ти кажа, ще чуеш, но не решавай. Стой и мълчи. Няма да ти открия всичко. Ще ти кажа само идеята, без подробности, а ти мълчи. Нито въпрос, нито жест, съгласен ли си? Но впрочем, Господи, къде да дяна очите ти! Страх ме е, очите ти ще кажат решението, дори и да мълчиш. Ух, страх ме е! Альоша, слушай: братът Иван ми предлага да бягам. Подробностите премълчавам: всичко е обмислено, всичко може да се нареди. Мълчи, не решавай! В Америка, с Груша. Защото без Груша не мога да живея! Ами ако не я пуснат там при мене? Дали венчават затворници? Братът Иван казва, че не. А без Груша какво да правя там под земята с чука? Само главата си ще разбия с този чук! А, от друга страна, съвестта? От страданието бягам! Имах указание — отхвърлям указанието, имах път за пречистване — завивам наляво кръгом. Иван казва, че в Америка „при добри наклонности“ може да се принесе повече полза, отколкото под земята. Е, ами нашият подземен химн? Къде ще се изпее? Какво е Америка, Америка е пак суета! Пък и много мошеничество, мисля аз, има в Америка. Избягал от разпятието! Затова ти го казвам, Алексей, защото само ти можеш да го разбереш и никой друг, за другите това са глупости, халюцинации — всичко това, което ти говорих за химна. Ще кажат, побъркал се е или е глупак. А аз не съм се побъркал, не съм и глупак. Разбра за химна и Иван, ух, разбира го, само че не отговаря нищо, мълчи. Не вярва на химна. Не говори, не говори: нали виждам как ме гледаш. Ти вече реши! Не решавай, смили се над мене, аз без Груша не мога да живея, почакай до съда!

Митя свърши като обезумял. Той държеше Альоша с две ръце за раменете и просто беше впил в очите му своя жадуващ пламнал поглед.

— Дали венчават затворници? — повтори той за трети път с молещ глас.

Альоша слушаше извънредно учуден и беше дълбоко потресен.

— Кажи ми едно — изрече той, — много ли настоява Иван и кой пръв го измисли?

— Той, той го измисли, той настоява! Хич не идваше при мене и изведнъж дойде преди седмица и почна направо от това. Страшно настоява. Не моли, а заповядва. В послушанието ми не се съмнява, макар че аз и пред него като на тебе открих цялото си сърце и му говорих за химна. Той ми разправи как ще го уреди, събрал всички сведения, но за това после. Настоява почти истерично. Най-важното — парите: десет хиляди, казва, за бягството, а двадесет хиляди — за Америка, а за десет хиляди, казва, ще ти уредим чудесно бягство.

— И ти е поръчал в никакъв случай да не ми казваш? — попита пак Альоша.

— В никакъв случай, на никого и най-вече на тебе: на тебе по никакъв начин! Страх го е сигурно, че ще се явиш като моя съвест. Не му казвай, че съм ти казал. Ух, не му казвай!

— Ти си прав — реши Альоша. — Невъзможно е да се реши преди присъдата. След съда сам ще решиш; тогава в себе си ще намериш новия човек и той ще реши.

— Новият човек или Бернар и той ще реши по бернаровски! Защото и аз самият съм презрян Бернар — усмихна се печално Митя.

— Но нима, нима, брате, никак не се надяваш да се оправдаеш?

Митя конвулсивно вдигна рамене и поклати отрицателно глава.

— Альоша, гълъбче, време е да си вървиш! — изведнъж забърза той. — Надзирателят се развика в двора, сега ще дойде тук. Късно е за нас, не е редно. Прегърни ме по-скоро, целуни ме, прекръсти ме, гълъбче, прекръсти ме за утрешния кръст…

Те се прегърнаха и се целунаха.

— Пък Иван — продума изведнъж Митя — ми предложи да бягам, а пък той самият вярва, че аз съм убил!

Скръбна усмивка изпъна устните му.

— Ти пита ли го: вярва ли, или не вярва? — попита Альоша.

— Не, не съм го питал. Исках да го попитам, но не можах, не намерих сили. Но все едно, виждам по очите му. Е, сбогом!

Целунаха се още веднъж набързо и тъкмо Альоша вече да излезе, Митя го повика пак:

— Застани пред мене ей така.

И той пак хвана Альоша здраво с две ръце за рамената. Лицето му стана изведнъж съвсем бледо и в тъмнината това личеше страшно. Устните му се изкривиха, погледът му се впи в Альоша.

— Альоша, кажи ми истината като пред Господа-Бога: вярваш ли, че аз съм убил, или не вярваш? Ти, самият ти, вярващ ли, или не? Цялата истина, не лъжи! — извика му той в изстъпление.

Альоша като че цял се олюля, а през сърцето, той го усети, сякаш нещо остро го преряза.

— Стига, какво приказваш… — измънка той като замаян.

— Цялата истина, цялата, не лъжи! — повтори Митя.

— Не съм вярвал нито за миг, че ти си убиецът! — изтръгна се изведнъж разтреперан глас из гърдите на Альоша и той вдигна дясната си ръка нагоре, сякаш призовавайки Бога за свидетел на думите си. Блаженство озари мигом цялото лице на Митя.

— Благодаря ти! — изговори той бавно, сякаш вдишваше въздух след припадък. — Сега ти ме възроди… Вярваш ли: досега се страхувах да те попитам, и то тебе, тебе! Е, върви си, върви си. Подкрепи ме за утре, Бог да те благослови! Е, тръгвай, обичай Иван! — изтръгнаха се последните му думи.

Альоша излезе цял в сълзи. Толкова мнителност у Митя, толкова недоверие от негова страна дори към него, Альоша — всичко това изведнъж разкри пред Альоша такава бездна от безизходна скръб и отчаяние в душата на нещастния му брат, каквато той не беше и подозирал преди. Дълбоко, безкрайно страдание изведнъж го обзе и мигом го съкруши. Пронизаното му сърце страшно болеше. „Обичай Иван!“ — спомни си тон изведнъж последните думи на Митя. Но той и без това отиваше при Иван. Още сутринта страшно искаше да види Иван. Почти колкото от Митя се измъчваше и от Иван, а сега, след свиждането с брат си, повече от всякога.

V. Не си ти, не си ти

По пътя за Иван му се наложи да мине покрай къщата, в която живееше Катерина Ивановна. Прозорците светеха. Той изведнъж спря и реши да влезе. Повече от седмица не беше виждал Катерина Ивановна. Но сега му дойде наум, че Иван може би в момента е при нея, особено сега, в навечерието на такъв ден. Като позвъни и се изкачи по стълбите, мъждиво осветени от китайски фенер, той видя да слиза отгоре един човек, в когото, като се срещнаха, позна брат си. Той, значи, си отиваше вече от Катерина Ивановна.

— Ах, ти ли си бил — каза сухо Иван Фьодорович. — Е, сбогом! При нея ли отиваш?

— Да.

— Не те съветвам, тя е „развълнувана“ и ти ще я разстроиш още повече.

— Не, не! — извика изведнъж един глас отгоре, през отворилата се веднага врата. — Алексей Фьодорович, от него ли идвате?

— Да, при него бях.

— Да не ви е изпратил да ми кажете нещо? Влезте, Альоша, и вие, Иван Фьодорович, непременно, непременно се върнете. Чу-ва-те ли!

В гласа на Катя звучеше такава заповедническа нотка, че Иван Фьодорович, макар че се поколеба за миг, реши все пак да се качи отново заедно с Альоша.

— Подслушва! — прошепна той ядосано под носа си, но Альоша го чу.

— Позволете ми да остана с пардесю — измърмори Иван. Фьодорович, като влизаше в салона. — Няма и да сядам. Повече от минута няма да остана.

— Седнете, Алексей Фьодорович — продума Катерина Ивановна, а тя самата остана права. Почти не беше се променила през това време, но тъмните й очи искряха със зловещ пламък. Альоша си спомняше после, че му се видя в тази минута извънредно хубава.

— Какво ви поръча да ми кажете?

— Само едно — рече Альоша, гледайки я право в лицето — да се щадите и да не казвате в съда нищо за онова — той малко се запъна, — което е станало помежду ви… в началото на познанството ви… в онзи град…

— А, за поклона до земята заради онези пари! — подхвана тя, като се засмя горчиво. — Какво, за себе си ли, или за мене се страхува, а? Казал е да пощадя — но кого? Него ли, или себе си? Говорете, Алексей Фьодорович.

Альоша се вглеждаше внимателно в нея, мъчейки се да я разбере.

— И себе си, и него — продума той тихо.

— Аха — някак злобно натърти тя и изведнъж се изчерви. — Вие не ме познавате още, Алексей Фьодорович — каза заканително тя, — пък и аз още не се познавам. Може би ще поискате да ме стъпчете с крака след утрешния разпит.

— Вие ще дадете честни показания — каза Альоша, — само това се иска.

— Жената често е безчестна — скръцна със зъби тя. — До преди един час мислех, че ме е страх да докосна този изверг… като гад… и ето че не е така, той все още е за мене човек! Но убил ли е той? Той ли е убил? — извика тя изведнъж истерично, обръщайки се бързо към Иван Фьодорович. Альоша веднага разбра, че същия въпрос вече е задавала на Иван Фьодорович може би само минута преди неговото идване и не за пръв път, а за стотен, и че са свършили със свада.

— Бях при Смердяков… Ти, ти ме убеди, че той е отцеубиец. Само на тебе повярвах! — продължаваше тя, обръщайки се пак към Иван Фьодорович. Той сякаш насила се усмихна. Альоша трепна, щом чу това ти. Не беше му хрумвало да подозира такива отношения.

— Е, добре, стига! — отсече Иван. — Тръгвам си. Утре ще дойда. — И веднага се обърна, излезе от стаята и тръгна право към стълбите. Катерина Ивановна изведнъж с някакъв заповеднически жест хвана Альоша за двете ръце.

— Тичайте подире му! Стигнете го! Не го оставяйте сам нито минута — бързо зашепна тя. — Той е побъркан. Не знаете ли, че се е побъркал? Има треска, нервна треска. Докторът ми каза, вървете, тичайте подир него…

Альоша скочи и се завтече подир Иван Фьодорович. Онзи не беше успял да се отдалечи и петдесет крачки.

— Какво искаш? — обърна се изведнъж към Альоша, като видя, че го настига. — Казала ти е да тичаш подире ми, защото съм побъркан. Знам го наизуст — добави нервно той.

— Тя, разбира се, греши, но е права, че си болен — каза Альоша. — Ей сега, като бяхме при нея, ти гледах лицето: ти имаш много болно лице, Иване, много!

Иван вървеше, без да спира. Альоша го следваше.

— А ти знаеш ли, Алексей Фьодорович, как се полудява? — попита изведнъж Иван със съвсем тих, вече не гневен глас, в който внезапно се долови най-простодушно любопитство.

— Не, не знам; предполагам, че има много различни видове лудост.

— А може ли човек да наблюдава сам себе си, докато полудява?

— Мисля, че човек не може ясно да следи себе си в такъв случай — отговори учуден Альоша. Иван млъкна за половин минута.

— Ако искаш да говориш нещо с мен, промени, моля ти се, темата — каза той изведнъж.

— А ето, да не забравя, имаш писмо — плахо изрече Альоша, извади от джоба си и му подаде писмото от Лиза.

Те тъкмо бяха до уличната лампа. Иван веднага позна почерка.

— А, от онова дяволче! — изсмя се той злобно и без да разпечатва плика, изведнъж го разкъса на парчета и ги хвърли. Хартийките политнаха, подети от вятъра.

— Няма и шестнадесет години, струва ми се, а вече се предлага! — изрече презрително той, като закрачи пак по улицата.

— Как се предлага? — възкликна Альоша.

— Ясно как, както се предлагат развратните жени.

— Какво говориш, Иване, какво говориш! — скръбно и пламенно я защити Альоша. — Тя е дете, ти обиждаш едно дете! Тя е болна, тя самата е много болна и може би също полудява… Не можех да не ти предам писмото й… Напротив, мислех от тебе да чуя нещо… за да я спася.

— Няма какво да чуваш от мене. Ако тя е дете, аз не съм и бавачка. Млъкни, Алексей. Не продължавай. Изобщо не мисля за това.

Замълчаха пак за минута.

— Сега тя цяла нощ ще моли Богородица да я напътствува как да се държи утре в съда — рязко и злобно заговори той пак изведнъж.

— Ти… ти за Катерина Ивановна ли говориш?

— Да. Дали да се яви като спасителка, или като погубница на Митя! Ще се моли провидението да озари душата й. Тя самата още не знае, видите ли, не е успяла да се подготви. И тя ме взема за бавачка, иска да я утеша!

— Катерина Ивановна те обича, брате — продума Альоша със скръбно чувство.

— Може би. Само че тя не ме интересува.

— Тя страда. Защо й говориш… понякога… такива думи, че тя да се надява? — продължаваше Альоша с плах укор. — Аз знам, че си й внушавал надежда, прости ми, че така говоря — добави той.

— Не мога сега да постъпя както трябва, да скъсам и направо да й кажа! — извика гневно Иван. — Трябва да почакам, додето произнесат присъдата на убиеца. Ако скъсам с нея сега, тя, за да ми отмъсти, ще погуби този нехранимайко в съда, защото го мрази и знае, че го мрази. Тук всичко е лъжа, лъжа върху лъжа! А сега, докато не съм скъсал с нея, тя все още се надява и няма да погуби този изверг, като знае колко искам да го измъкна от белята. Но кога най-сетне ще се чуе тази проклета присъда!

Думите „убиец“ и „изверг“ отекнаха болно в сърцето на Альоша.

— Че с какво ще може да погуби брат ни? — попита той, като се замисли върху думите на Иван. — Какво толкова може да каже, че да погуби Митя?

— Ти още не го знаеш. Тя притежава един документ, собственоръчен на Митенка, който математически доказва, че той е убил Фьодор Павлович.

— Не може да бъде! — извика Альоша.

— Как да не може? Аз лично го четох.

— Такъв документ не може да има! — повтори разпалено Альоша. — Не може да има, защото убиецът не е той. Не е убил той тате, не е той!

Иван Фьодорович изведнъж се спря.

— А кой е убиецът според вас? — някак хладно наглед попита той и някаква надменна нотка дори прозвуча в тона му.

— Ти знаеш кой е — тихо и проникновено издума Альоша.

— Кой? Онази басня за онзи побъркан идиот, епилептика ли? За Смердяков?

Альоша изведнъж почувствува, че цял трепери.

— Ти знаеш кой е! — безсилно изрече той. Вече се задъхваше.

— Но кой е, кой? — вече почти свирепо извика Иван. Цялата му сдържаност изведнъж изчезна.

— Аз знам само едно — все тъй почти шепнешком продума Альоша. — Убиецът на тате не си ти.

— „Не си ти“! Какво е това „не си ти“? — втрещи се Иван.

— Не си ти убил тате, не си ти! — повтори твърдо Альоша.

Мълчанието трая половин минута.

— Ами и аз знам, че не съм аз, ти бълнуваш ли? — изрече Иван блед, с крива усмивка. Той просто беше впил очи в Альоша. Двамата бяха пак под улична лампа.

— Не, Иване, ти самият няколко пъти си казвал на себе си, че убиецът си ти.

— Кога съм казвал?… Аз бях в Москва… Кога съм казвал? — съвсем объркано изпелтечи Иван.

— Казвал си го на себе си много пъти, когато си оставал сам през тези страшни два месеца — продължаваше все така тихо и ясно Альоша. Но вече говореше, сякаш някой друг, сякаш не по своя воля, а покорявайки се на някаква непреодолима повеля. — Ти си обвинявал себе си и си признал на себе си, че убиецът не е никой друг освен теб. Но не си ти убил, грешиш, не си ти убиецът, чуваш ли ме, не си ти! Мене Бог ме изпрати да ти го кажа.

Двамата млъкнаха. Цяла дълга минута трая това мълчание. Двамата стояха и се гледаха право в очите. И двамата бяха бледи. Изведнъж Иван цял се разтрепери и хвана силно Альоша за рамото.

— Ти си бил у дома! — със страшен шепот издума той. — Ти си бил у дома през нощта, когато той идва… Признай си… ти видя ли го, видя ли го?

— За кого говориш… за Митя ли?… — попита в недоумение Альоша.

— Не за него, по дяволите изверга — кресна в изстъпление Иван. — Значи, знаеш, че той идва при мене? Как си разбрал, кажи!

— Кой той? Не знам за кого говориш — вече уплашен измънка Альоша.

— Не, ти знаеш… инак как щеше… не може, не може да не знаеш…

Но изведнъж сякаш се сдържа. Стоеше и като че обмисляше нещо. Странна усмивка кривеше устните му.

— Брате — с разтреперан глас започна пак Альоша, — казах ти го, защото ти ще повярваш на моята дума, знам това. За цял живот ти казах тези думи: не си ти! Чуваш ли, за, цял живот. Бог нареди на душата ми да ти кажа това, ако ще и от този час да ме намразиш завинаги…

Но Иван Фьодорович, изглежда, вече беше успял да се овладее напълно.

— Алексей Фьодорович — издума той със студена усмивка, — не понасям пророците и епилептиците; особено пратениците божи, знаете това много добре. От тази минута скъсвам с вас и, струва ми се, завинаги. Моля ви още сега, на този кръстопът, да ме освободите от присъствието си. Пък и пътят за квартирата ви е по тази уличка. Особено внимавайте да не ме посетите тази вечер! Чувате ли?

Той се обърна и с твърди крачки тръгна направо, без да се обръща.

— Брате — извика подире му Альоша, — ако днес ти се случи нещо, помисли първо за мене!…

Но Иван не отговори. Альоша стоя на кръстопътя при лампата, докато Иван не се изгуби съвсем в мрака. Тогава той се обърна и бавно се запъти към къщи по уличката. И той, и Иван Фьодорович живееха отделно, в различни квартири: никой от тях не поиска да живее в запустялата къща на Фьодор Павлович. Альоша държеше под наем мебелирана стая в семейството на едни еснафлии; а Иван Фьодорович живееше доста далеч от него и заемаше широко и доста комфортно помещение в едното крило на някаква хубава къща, която беше собственост на заможна чиновнишка вдовица. Но му прислужваше в цялото крило само една прастара, съвсем глуха бабичка, цялата ревматична, която си лягаше в шест вечерта и ставаше в шест сутринта. През тези два месеца Иван Фьодорович беше станал учудващо невзискателен и много обичаше да остава съвсем сам. Дори стаята, в която живееше, си разтребваше сам, а в другите стаи на жилището почти и не влизаше. Като стигна до вратата на къщата си и вече хвана дръжката на звънеца, той се спря. Почувствува, че още цял трепери от злобни тръпки. Изведнъж пусна звънеца, плю, обърна се и пак бързо тръгна, но към другия, срещуположния край на града, на два километра от своята квартира, към мъничката изкривена паянтова къщица, където живееше под наем Маря Кондратиевна, бившата съседка на Фьодор Павлович, която ходеше в неговата кухня за супа и на която Смердяков пя тогава песните си и й свиреше на китара. Беше продала предишната си къщица и сега живееше с майка си, кажи-речи, в коптор, а болният, почти умиращ Смердяков още след смъртта на Фьодор Павлович се беше преселил у тях. Та при него именно се запъти сега Иван Фьодорович, тласкан от едно внезапно и непобедимо хрумване.

VI. Първата среща със Смердяков

За трети път вече след връщането си от Москва Иван Фьодорович отиваше да говори със Смердяков. За пръв път след катастрофата го видя и говори с него още в деня на пристигането си, после го посети още веднъж подир две седмици. Но след този втори път прекрати срещите си със Смердяков, тъй че сега имаше повече от месец, откак не беше го виждал и не беше чувал почти нищо за него. Тогава Иван Фьодорович се беше върнал от Москва едва на петия ден след смъртта на баща си, така че не завари и ковчега му: погребението беше извършено точно в деня преди неговото пристигане. Причината за закъснението на Иван Фьодорович беше, че Альоша, тъй като не знаеше точно московския му адрес, прибягна за изпращането на телеграмата до Катерина Ивановна, а тя също не знаеше точния адрес и телеграфира на сестра си и леля си с надеждата, че Иван Фьодорович веднага, щом пристигне в Москва, ще ги посети. Но той ги посети едва на четвъртия ден след пристигането си и щом прочете телеграмата, тозчас, разбира се, презглава полетя обратно. Альоша беше първият, когото срещна тук, но като поговори с него, много се учуди, че той дори и не желае да подозира Митя, а направо сочи Смердяков като убиец, нещо, което беше в противоречие с всички други мнения в града ни. Като се видя после с околийския, с прокурора, като научи подробностите по обвинението и ареста, се учуди още повече на Альоша и отдаде мнението му само на изостреното до крайна степен братско чувство и състрадание към Митя, когото, както знаеше Иван, Альоша много обичаше. Тук му е мястото да кажем само две думи веднъж за винаги за чувствата на Иван към брат му Дмитрий Фьодорович: той никак не го обичаше и най-многото да чувствуваше понякога състрадание към него, но и то беше смесено с голямо презрение, което стигаше до погнуса. Митя цял, дори с цялата си фигура, му беше крайно несимпатичен. На любовта на Катерина Ивановна към него Иван гледаше с негодувание. С подсъдимия Митя той обаче се видя също още първия ден след пристигането си и тази среща не само че не намали убеждението му за неговата вина, а дори го засили. Той завари тогава брат си неспокоен, в болезнено вълнение. Митя приказваше много, но беше разсеян и разпилян, говореше много остро, обвиняваше Смердяков и страшно се заплиташе. Най-много говореше пак за същите три хиляди, които покойникът му бил „откраднал“. „Парите са мои, те бяха мои — твърдеше Митя, — дори да бях ги откраднал, щях да съм праз.“ Всички улики, които бяха против него, той почти не оспорваше и ако тълкуваше фактите в своя полза, то пак неясно и объркано — изобщо като че ли дори без никакво желание да се оправдава пред Иван или някой друг, напротив, сърдеше се, гордо пренебрегваше обвиненията, ругаеше и се горещеше. На свидетелството на Григорий за отворената врата само се усмихваше презрително и уверяваше, че „дяволът я е отворил“. Но не можа да даде никакви свързани обяснения за този факт. Той дори успя да засегне в тази първа среща Иван Фьодорович, като му заяви рязко, че не могат да го подозират и разпитват хора, които самите твърдят, че „всичко е позволено“. Изобщо този път беше много недружелюбен с Иван Фьодорович. Веднага след тази среща с Митя Иван Фьодорович се запъти към Смердяков.

Още във влака, докато летеше от Москва насам, той все мислеше за Смердяков и за последния си разговор с него вечерта, в навечерието на отпътуването си. Много неща го смущаваха, много неща му се струваха подозрителни. Но като даваше показанията си пред съдебния следовател, Иван Фьодорович временно премълча този разговор. Всичко отложи до срещата със Смердяков. Той беше тогава в градската болница. Доктор Херценщубе и доктор Варвински, когото Иван Фьодорович срещна в болницата, твърдо отговаряха на настойчивите въпроси на Иван Фьодорович, че епилепсията на Смердяков е несъмнена, и дори се учудиха на въпроса: „Дали не се е престорил в деня на катастрофата?“ Те го осведомиха, че този припадък дори е бил необикновен, продължавал е и се е повтарял няколко дни, тъй че животът на пациента е бил просто в опасност и че чак сега, след взетите мерки, може да се каже с положителност, че болният ще оживее, макар да е твърде възможно (прибави доктор Херценщубе) разсъдъкът му да остане малко повреден „ако не за цял живот, то за доста дълго време“. На нетърпеливия въпрос на Иван Фьодорович, че „значи, сега е луд?“, отговориха, че „такова нещо в пълния смисъл на думата още няма, но се забелязват някои ненормалности“. Иван Фьодорович реши лично да разбере какви са тези ненормалности. В болницата веднага му позволиха свиждане. Смердяков се намираше в отделна стая и лежеше на болнично легло. До него имаше още едно легло, заето от елин изнемощял градски еснафлия, цял подпухнал от водянка, който очевидно утре-други ден щеше да умре; той не можеше да попречи на разговора. Смердяков се ухили недоверчиво, като видя Иван Фьодорович, и в първия момент сякаш дори се смути. Така поне се стори за миг на Иван Фьодорович. Но това беше само за момент, напротив, през цялото останало време Смердяков почти го порази със спокойствието си. От пръв поглед към него Иван Фьодорович се увери окончателно в неговото пълно и извънредно болезнено състояние: беше много изтощен, говореше бавно и сякаш с мъка си обръщаше езика; беше и много измършавял и пожълтял. През всичките двадесетина минути на свиждането се оплакваше от главоболие и болки във всички части на тялото си. Евнушеското му сухо лице сякаш беше станало съвсем мъничко, къдриците на слепоочията му бяха разчорлени, вместо перчема стърчеше само кичурче косици. Но примижалото му и като че намекващо за нещо ляво оченце издаваше предишния Смердяков. „С умен човек да ти е драго да си поприказваш“ — спомни си веднага Иван Фьодорович. Той седна в краката му на едно столче. Смердяков раздвижи с мъка цялото си тяло на леглото, но не заговори пръв, мълчеше и гледаше вече като че не особено любопитно.

Можеш ли да говориш с мене? — попита Иван Фьодорович. — Няма да те изморя много.

— Мога зер — продъвка Смердяков със слаб глас. — Отдавна ли сте благоволили да пристигнете? — притури той снизходително, като да насърчаваше сконфузения посетител.

— Току-що, днес си дойдох… Да ви сърбам попарата тука.

Смердяков въздъхна.

— Какво въздишаш, нали знаеше? — тръгна направо Иван Фьодорович.

Смердяков помълча солидно.

— Че как може да не знам? Отнапред си беше ясно. Само че кой да знае, че тъй ще я подкарат?

— Какво да подкарат? Ти недей да шикалкавиш! Нали предсказа, че щом тръгнеш към избата, ще те тръшне епилепсията? Направо спомена за избата.

— Казахте ли това на разпита? — полюбопитствува спокойно Смердяков.

Иван Фьодорович изведнъж се разсърди.

— Не, още не съм го казал, но ще го кажа непременно. Ти, братко, сега много неща трябва да ми разясниш и да знаеш, гълъбче, че няма да ти позволя да си играеш с мене!

— Че защо ми е мене такава игра, след като във вас е цялото ми упование, единствено като в Господа Бога! — продума Смердяков все така спокойно и само за минутка притвори оченца.

— Преди всичко — започна Иван Фьодорович — знам, че епилепсията не може да се предскаже. Питал съм, ти недей да шикалкавиш. Денят и часът не могат да се предскажат. Как тогава ти предсказа и деня, и часа, че дори и за избата? Как можеше да знаеш предварително, че ще паднеш точно в тази изба, ако не си се престорил нарочно, че припадаш?

— И без това ми се налагаше да ходя в избата, дори по няколко пъти на ден — провлечено отвърна Смердяков. — Точно така преди една година полетях от тавана. Тъй си е то, че епилепсията не може да се предскаже отпреди с деня и часа, но винаги може да се има предчувствие.

— А ти предсказа деня и часа!

— Относно моята епилепсия осведомете се най-добре, господине, от тукашните доктори: истинска ли е била, или неистинска, а аз няма какво повече да ви говоря по този въпрос.

— А избата? Избата как я предвиди?

— Пак тази изба! Тогава, като влязох в тази изба, изпаднах в страх и усъмнение; повечето в страх, щото се бях лишил от вас и вече от никого не чаках защита в целия свят. Слизам тогава в същата тази изба и си мисля: „Ей сега ще дойде, ей сега ще ме тръшне, ще се строполя ли, или не?“, и от самото това съмнение изведнъж ме стисна през гърлото същата тази неизбежна спазма… и полетях надолу. Всичко това и целия наш предишен разговор с вас, преди този ден вечерта при вратата, когато ви съобщих тогава страха си и за избата — всичко това открих най-подробно на господин доктор Херценщубе и на следователя Николай Парфьонович и те записаха всичко в протокола. А тукашният доктор господин Варвински точно така особено настоя пред всички тях, че именно затова, от мисълта е станало, тоест от същата тази мнителност, че „ето, значи, ще падна ли, или няма да падна?“ И тя току ме хвана. Така го записаха, че непременно така е трябвало да стане, тоест само от едничкия мой страх.

Като изговори това, Смердяков, сякаш измъчен от умора, дълбоко си пое дъх.

— Значи, ти вече си съобщил това в показанията си? — попита малко изненадан Иван Фьодорович. Той искаше да го сплаши именно с това, че ще съобщи за тогавашния им разговор, а излезе, че онзи вече сам всичко е съобщил.

— От какво да се страхувам? Нека запишат цялата същинска истина — издума твърдо Смердяков.

— И за нашия разговор с тебе при вратата всичко дума по дума ли разправи?

— Не, не чак всичко дума по дума.

— Ами дето умееш да се правиш, че припадаш, както ми се похвали тогава, също ли каза?

— Не, това също не го казах.

— Кажи ми сега, защо ме изпращаше ти мене тогава в Чермашня?

— Страх ме беше, че ще заминете за Москва, все пак Чермашня е по-близо.

— Лъжеш, ти сам ме подканяше да замина: заминете, каза, бягайте от греха!

— Аз тогава ви го казах само поради дружбата си към вас и поради сърдечната си преданост, понеже предчувствувах беда в къщи, и от жал. Само себе си жалех повече от вас. Затова ви казах: бягайте от греха, та да разберете, че в къщи ще става лошо и да останете да защитите родителя си.

— Та да го беше казал по-направо, дръвнико! — избухна изведнъж Иван Фьодорович.

— Че как можех тогава да ви го кажа по-направо? Само страхът ме подтикваше тогава, пък и вие можеше да се разсърдите. Аз, разбира се, можех да се опасявам да не би Дмитрий Фьодорович да направи някакъв скандал и да отмъкне същите онези пари, тъй като тях ги смяташе все едно свои, а то кой да знае, че с такова убийство ще се свърши? Мислех, че той просто само ще задигне тези три хиляди рубли, дето бяха под дюшека на господаря в пакета, а той да вземе да убие. Откъде и вие да го предвидите, господарю?

— Щом сам казваш, че не е било възможно да се предвиди, как можех аз да се сетя и да остана? Какво ме объркваш? — продума замислен Иван Фьодорович.

— Ами по това можехте да се досетите, дето ви насочвах към Чермашня вместо тая Москва.

— Че как да се досетя!

Смердяков изглеждаше много уморен и пак помълча около минута.

— От самото това можехте да се досетите, че щом ви отклонявам от Москва към Чермашня, значи, желая вашето най-близко присъствие тук, защото Москва е далеко, а Дмитрий Фьодорович като знае, че сте близо, няма да е толкова куражлия. Пък и мене щяхте да можете с по-голяма бързина в случай на нещо да пристигнете и да ме защитите, защото при това аз лично ви посочих болестта на Григорий Василиевич, а и също, че ме е страх от епилепсия. А като ви обясних онези почуквания, с които можеше да се влезе при покойния, и че те всичките са известни чрез мене на Дмитрий Фьодорович, мислех, че вие тогава вече сам ще се досетите, че той непременно ще извърши нещо, и не в Чермашня, ами изобщо да си останете тук.

„Говори съвсем свързано — помисли си Иван Фьодорович, — макар и да мънка; за какво разстройство на способностите говори Херценщубе?“

— Хитруваш ти, дявол да те вземе! — извика ядосан той.

— Пък аз, да си призная, помислих тогава, че вие вече съвсем сте се досетили — отговори най-простодушно Смердяков.

— Да бях се досетил, щях да остана! — извика Иван Фьодорович, отново пламнал.

— Е, пък аз мислех, че вие сте се досетили за всичко и заминавате колкото се може по-бързо само от греха да избягате, само за да избягате някъде, да се спасите от страха.

— Ти си мислел, че всички са страхливци като тебе, а?

— Простете ми, помислих, че и вие сте като мене.

— Разбира се, трябваше да се досетя — вълнуваше се Иван, — пък се и досещах за нещо мръсно от твоя страна… Само че ти лъжеш, пак лъжеш — извика той, като си спомни веднага. — Помниш ли как дойде тогава до кабриолета и ми каза: „С умен човек да ти е драго да поговориш“. Значи, радваш се, че заминавам, щом ме похвали, а?

Смердяков въздъхна още веднъж и после още веднъж. На лицето му сякаш изби лека руменина.

— Ако съм се радвал — издума той, позадъхвайки се, — то е било само дето се съгласихте не в Москва, ами в Чермашня. Щото все е по-близко; само че онези думи не ви ги казах тогава за похвала, ами за укор. Не сте го разбрали вие това.

— За какъв укор?

— Ами затова, че макар да предчувствувате такава беда, оставяте собствения си родител и нас не искате да ни защитите, щото мене за тези три хиляди винаги можеха да ме привлекат под отговорност, че аз съм ги откраднал.

— Дявол да те вземе! — изруга пак Иван. — Чакай: ти за знаците, за тия почуквания, съобщи ли на следователя и на прокурора?

— Съобщих всичко както си е.

Иван Фьодорович пак се учуди в себе си.

— Ако съм помислил тогава за нещо — започна той пак, — то единствено за някаква мръсотия от твоя страна. Дмитрий можеше да убие, но да открадне — тогава не съм вярвал… А от твоя страна очаквах всякаква мерзост. Ти самият ми каза, че умееш да се преструваш, че те е хванала епилепсията, защо ми го каза?

— Само поради моето простодушие. Пък и никога в живота си не съм се преструвал, че ме е хванала епилепсията, а го казах само колкото да се изфукам пред вас. Чиста глупост. Обичах ви тогава много и си говорех от сърце.

— Брат ми направо тебе обвинява, че ти си убил баща ми и си откраднал парите.

— Че какво друго му остава? — горчиво се усмихна Смердяков. — Пък и кой ще му повярва след всичките онези улики? Та Григорий Василиевич е видял вратата отворена, какво повече? Няма що, Бог да му е на помощ! Трепери да се спаси…

Той спокойно помълча и изведнъж, сякаш досетил се за нещо, добави:

— Ами на, и това ако щете: той иска да стовари върху мене, че е моя работа — това вече съм го чувал, — но да речем, че наистина съм бил майстор да се преструвам. Уж ме хваща епилепсията: е, щях ли да ви кажа отпреди, че умея да се преструвам, ако наистина съм имал тогава някакъв замисъл против вашия родител? Ако съм замислил вече такова убийство, може ли да съм толкова глупав, че отнапред да кажа такава една улика против себе си и при това на родния му син, моля ви се! Прилича ли ви на вероятно това? Такова нещо да може да бъде — не, напротив, никога. Ето, сега този разговор с вас не го слуша никой освен самото това провидение, пък ако бихте го съобщили на прокурора и на Николай Парфьонович, бихте могли в края на краищата да ме защитите с него: защото какъв ще е тоя злодеец, щом първоначално е толкова простодушен? Всички много добре могат да разберат това.

— Слушай — стана от мястото си Иван Фьодорович, стъписан от последния довод на Смердяков, и прекъсна разговора, — изобщо не те подозирам и дори смятам за смешно да те обвинявам… напротив, благодарен съм ти, че ме успокои. Сега си отивам, но пак ще намина. Засега сбогом, гледай да оздравееш. Имаш ли нужда от нещо?

— Благодарен съм от всичко. Марфа Игнатиевна не ме забравя и ми спомага за всичко, ако ми трябва нещо, поради предишната си доброта. Всекидневно ме навестяват добри хора.

— Довиждане. Аз впрочем няма да кажа за това, че умееш да се преструваш… пък и тебе те съветвам да не казваш — изрече изведнъж, кой знае защо, Иван.

— Разбирам много добре. А щом вие няма да го кажете, тогава и аз няма да съобщя целия ни разговор тогава при вратата.

В този момент се случи така, че Иван Фьодорович веднага излезе и чак след като беше извървял вече десетина крачки по коридора, внезапно почувствува, че в последната фраза на Смердяков имаше някакъв обиден смисъл. Той понечи да се върне, но това му хрумна само за миг и като си каза: „Глупости!“ — той бързо излезе от болницата. Най-важното беше, че се чувствуваше наистина успокоен, и то именно от обстоятелството, че е виновен не Смердяков, а брат му Митя, макар че би трябвало да е обратното. Защо беше така — не искаше тогава да се задълбочава, дори чувствуваше отвращение да се рови в чувствата си. Щеше му се като че ли час по-скоро да забрави нещо. После, през следните няколко дни, той вече напълно се увери във вината на Митя, когато по-отблизо и по-основно се запозна с всички улики, които утежняваха положението му. Имаше показания на най-нищожни хора, но почти потресающи, например на Феня и майка й. За Перхотин, за кръчмата, за дюкяна на Плотников, за свидетелите в Мокрое да не говорим. Положението се влошаваше най-вече от подробностите. Съобщението за тайните „почуквания“ порази следователя и прокурора почти в същата степен, както и показанието на Григорий за отворената врата. На запитването на Иван Фьодорович жената на Григорий Марфа Игнатиевна му заяви направо, че Смердяков лежал цялата нощ у тях зад преградката, „няма и три крачки от нашто легло“, и че макар самата тя да спяла дълбоко, но много пъти се събуждала, чувайки го как стене: „През цялото време стенеше, непрекъснато стенеше.“ Като поговори с Херценщубе и му съобщи съмнението си, че Смердяков съвсем не му изглежда побъркан, а само изтощен, с това само предизвика една тънка усмивчица у стареца. „Ами знаете ли с какво се занимава той сега — попита той Иван Фьодорович. — Учи наизуст френските вокабули: под възглавницата му има тетрадка и някой е написал френски думи с руски букви, хе, хе, хе!“ Иван Фьодорович отхвърли най-после всички съмнения. За брат си Дмитрий вече не можеше да помисли без отвращение. Все пак едно нещо беше странно: че Альоша упорито продължаваше да държи на това, че не Дмитрий е убил, а „по всяка вероятност“ Смердяков. Иван чувствуваше винаги, че мнението на Альоша много означава за него и затова сега много недоумяваше. Странно беше и това, че Альоша не правеше опити да говори с него за Митя и не започваше пръв никога, а само отговаряше на въпросите на Иван. И това забеляза много добре Иван Фьодорович. Впрочем по това време беше твърде отвлечен от едно съвсем странично обстоятелство: като пристигна от Москва, той още в първите дни изцяло и безвъзвратно се отдаде на пламенната си и безумна страст към Катерина Ивановна. Не е тук мястото да започвам за тази нова страст на Иван Фьодорович, която се отрази после върху целия му живот: всичко това би могло да послужи за канава вече на друг разказ, на друг роман, който дори не знам дали ще предприема някога. Но все пак не мога да не кажа тук, че когато Иван Фьодорович, както описах вече, вървеше през нощта с Альоша след излизането им от стаята на Катерина Ивановна и му каза: „Тя не ме интересува“ — той страшно лъжеше в тази минута: той безумно я обичаше, макар да беше истина и това, че понякога я мразеше дотам, че можеше дори да я убие. Тук се събираха много причини: издъно потресена от случая с Митя, тя се хвърли към възвърналия се при нея Иван Фьодорович като към някакъв свой спасител. Тя беше обидена, оскърбена, унизена в чувствата си. И ето яви се пак човекът, който и по-рано така я беше обичал — о, тя знаеше много добре това — и чийто ум и сърце винаги беше поставяла толкова високо. Но строгата девойка не се отдаде цяла в жертва въпреки всичката Карамазовска неудържимост на желанията на своя възлюбен и всичкото му обаяние върху нея. В същото време я измъчваше непрекъснато разкаяние, че е изневерила на Митя, и в тежките минути на разправии с Иван (а те бяха много) направо му го казваше. Това именно той нарече в разговора с Альоша „лъжа върху лъжа“. Тук, разбира се, имаше наистина много лъжа и това най-много дразнеше Иван Фьодорович… но за всичко това после. С една дума, за известно време почти забрави Смердяков. И все пак две седмици подир първото си посещение при него пак почнаха да го мъчат все същите странни мисли както по-рано. Достатъчно е да се каже, че той почна непрекъснато да се пита защо тогава, последната нощ в къщата на Фьодор Павлович преди заминаването си, беше слизал тихичко като крадец по стълбите, за да се ослуша какво прави баща му долу. Защо по-късно си спомняше това с отвращение, защо на другия ден сутринта по пътя изведнъж го обзе мъка, а когато стигна до Москва, си каза: „Аз съм подлец!“ И ето сега веднъж му хрумна, че заради всичките тези мъчителни мисли може би е готов да забрави дори Катерина Ивановна, толкова силно го овладяха те пак внезапно! И точно когато си помисли това, срещна Альоша на улицата. Спря го веднага и изведнъж му зададе въпроса:

— Помниш ли, когато след обяда Дмитрий се втурна в къщи и би тате, а аз после ти казах на двора, че си запазвам „правото да желая“ — кажи, помисли ли си тогава, че желая смъртта на баща ни, или не?

— Помислих го — отговори тихо Альоша.

— Впрочем така си и беше, няма в същност какво да си се досетил. Но не ти ли мина през ум тогава и това, че аз желая именно „единият гад да изяде другата гадина“, тоест именно Дмитрий да убие тате, и то час по-скоро… и че и аз самият дори не бих отказал да съдействувам?

Альоша леко побледня и гледаше мълчаливо брат си в очите.

— Кажи де! — извика Иван. — Страшно много искам да знам какво си помислил тогава. Трябва ми: истината, истината! — Той тежко си пое дъх и загледа Альоша с някаква предварителна злоба.

— Прости ми, и това си помислих тогава — пошепна Альоша и млъкна, без да прибави нито едно „смекчаващо обстоятелство“.

— Благодаря! — отсече Иван, заряза Альоша и си тръгна бързо. Оттогава Альоша забеляза, че брат му Иван почна рязко да страни от него и дори сякаш го беше намразил, така че после и самият той вече престана да ходи при него. Но в същата минута, веднага след онази среща с него, Иван Фьодорович, без да си отива в къщи, изведнъж се запъти към Смердяков.

VII. Второто посещение при Смердяков

По това време Смердяков вече беше се изписал от болницата. Иван Фьодорович знаеше новата му квартира: именно в оная разкривена дървена къщица с две стаи, разделени от коридор. В едната стая се беше настанила Маря Кондратиевна с майка си, а в другата, отделно — Смердяков. Бог знае при какви условия се беше заселил у тях: безплатно ли живееше, или срещу заплащане? По-късно се реши, че се е заселил у тях като годеник на Маря Кондратиевна и че засега живее безплатно. И майката, и дъщерята много го уважаваха и гледаха на него като на по-висш човек от тях. Като почука и му отвориха, Иван Фьодорович влезе в коридора и упътен от Маря Кондратиевна, мина направо вляво в „гостната стая“, заемана от Смердяков. В тази стая имаше печка с гледжосани тухли и беше много топло. Стените бяха със сини тапети, наистина доста изпокъсани, а под тях, в пукнатините, гъмжаха огромно количество хлебарки, та се чуваше непрекъснато шумолене. Мебелировката беше мизерна: две пейки покрай двете стени и два стола до масата. А масата, макар и обикновена дървена, беше постлана с покривка на розови шарки. На двете малки прозорчета имаше по една саксия с гергини. В ъгъла — иконостас с икони. На масата стоеше малко, доста очукано медно самоварче и поднос с две чашки. Но Смердяков вече беше пил чай и самоварът беше угаснал… Самият той седеше на пейката до масата, гледаше в една тетрадка и дращеше нещо с перодръжка. До него имаше шишенце с мастило, както и нисък чугунен свещник, но впрочем със спермацетова свещица. Иван Фьодорович веднага разбра по лицето на Смердяков, че той се е съвзел напълно от болестта. Лицето му беше по-свежо, по-пълно, перчемчето му бухнало, косите на слепоочията му — пригладени. Беше облечен в пъстър памучен халат, но много вехт и доста изтъркан. На носа му имаше очила, с каквито Иван Фьодорович досега не беше го виждал. Това незначително обстоятелство като че дори двойно ядоса Иван Фьодорович: „Такава твар, пък и с очила!“ Смердяков бавно вдигна глава и внимателно изгледа влезлия през очилата; после ги сне мълчаливо и се понадигна от пейката, но някак не дотам почтително, дори някак лениво, единствено за да спази само най-необходимата учтивост, без каквато все пак почти не може. Всичко това мигом мина през ума на Иван, той изведнъж обхвана и забеляза всичко това, а главно — погледа на Смердяков, явно злобен, неприветлив и дори високомерен: „какво, един вид, се мъкнеш, нали се наговорихме за всичко, защо си дошъл пак?“ Иван Фьодорович едва се сдържа:

— Горещо е при тебе — каза той, още прав, и разкопча палтото си.

— Съблечете се — позволи Смердяков.

Иван Фьодорович се съблече и хвърли палтото на пейката, взе единия стол с разтреперани ръце, бързо го премести до масата и седна. Смердяков успя да седне на пейката си преди него.

— Най-напред, сами ли сме? — строго и рязко попита Иван Фьодорович. — Няма ли да ни чуят оттатък?

— Никой нищо няма да чуе. Сам видяхте — коридор.

— Слушай, драги: какво ми изтърси тогава, като излизах от болницата, че ако си мълча за умението ти да разиграваш припадъци, и ти си нямало да съобщиш на следователя всичко за нашия разговор с тебе на вратата? Какво е това всичко? Какво разбираш под това? Заплашваше ли ме, а? Да не би да съм в някакъв съюз с тебе, да не би да ме е страх от тебе?

Иван Фьодорович изрече това съвсем разярен, като даваше да се разбере, явно и нарочно, че презира всякакви заобикалки и тактики и играе с открити карти. Очите на Смердяков блеснаха злобно, лявото му оченце замига и той веднага, макар сдържано и отмерено според обичая си, даде своя отговор: „Искаш, значи, открито, ето ти тогава съвсем открито.“

— А че ей това разбирах тогава и затуй го издумах, че вие, като знаехте отнапред за убийството на собствения ви родител, го оставихте тогава за жертва и за да не кажат после хората нещо лошо за вашите чувства, а може би и за нещо друго още — ето това обещах тогава да не издавам на началството.

Макар че Смердяков изрече това бавно и явно сдържайки се, но вече и в гласа му дори се усети нещо твърдо и настойчиво, злобно и нагло-предизвикателно. Дръзко се втренчи той в Иван Фьодорович, а на него в първата минута чак му притъмня пред очите.

— Как? Какво? Ти с ума ли си, или не?

— Аз съм напълно с ума си.

— Че мигар съм знаел тогава за убийството? — извика най-после Иван Фьодорович и силно удари с юмрук по масата. — Какво значи „и за нещо друго още“? — казвай, подлец!

Смердяков мълчеше и с все същия нагъл поглед продължаваше да разглежда Иван Фьодорович.

— Казвай, смрадлив шмекер, за какво „нещо друго“? — развика се той.

— А за това „нещо друго“ имах предвид тогава, че и вие самият комай твърде желаехте тогава смъртта на баща си.

Иван Фьодорович скочи и с всичка сила го удари с юмрук в рамото, така, че онзи се люшна към стената. В един миг цялото му лице се обля в сълзи и като проговори: „Срамота е, господине, да биете слаб човек!“, той изведнъж си закри очите с памучната си кърпа на сини квадрати, съвсем замърсена, и се заля в тих, сълзлив плач. Измина около минута.

— Стига! Престани! — каза най-после заповеднически Иван Фьодорович, като седна пак на стола. — Не ме изкарвай от търпение.

Смердяков отлепи кърпичката от очите си. Всяка чертица на неговото сбръчкано лице изразяваше току-що понесената обида.

— Значи, ти, подлецо, си помислил тогава, че аз заедно с Дмитрий искам да убия баща си?

— Ваште тогавашни мисли не можех да зная — издума обидено Смердяков — и затова ви спрях, когато влизахте, за да ви изпитам по същия този параграф.

— Кое да изпиташ? Кое?

— А че именно самото това обстоятелство: ще ли ви се, или не ви се ще родителят ви да бъде час по-скоро убит!

Най-възмутителен за Иван Фьодорович беше този настойчив нахален тон, от който Смердяков упорито не искаше да се откаже.

— Ти си го убил! — викна той изведнъж.

Смердяков се усмихна презрително.

— Че не съм го убил аз, това вие самият знаете най-точно. И аз мислех, че умен човек няма защо повече да говори за това.

— Но защо, защо тогава се е явило у тебе такова подозрение спрямо мене?

— Както вече ви е известно, единствено от страх. Защото тогава бях в такова положение, че разтреперан от страх, подозирах всички. И вас също рекох да изпитам, щото, мисля си, ако и вие желаете същото това, което и братлето ви, край тогава на тази цялата работа, а аз ще загина покрай всичко това като муха.

— Слушай, преди две седмици друго говореше.

— Това същото имах предвид и в болницата, когато говорех с вас, само дето мислех, че вие и без много приказки ще разберете и прям разговор самият вие не желаете, като най-умен човек!

— Виж ти! Но отговаряй, отговаряй, настоявам: защо именно, как именно съм могъл да събудя тогава в твоята подла душа такова долно за мен подозрение?

— Да убиете — това вие самият не сте могли по никой начин, пък и не сте искали, но да искате някой друг да го убие, това го искахте.

— И как спокойно, как спокойно говори! Че отде накъде ще искам, за какъв дявол ми е дотрябвало да искам?

— Как така за какъв дявол? Ами наследството? — злобно и някак дори отмъстително подхвана Смердяков. — Че на вас тогаз, след смъртта на родителя ви, на всеки от тримата братя можеше да се паднат близо четиридесет хиляди на човек, а може би и отгоре, пък ако се оженеше тогава Фьодор Павлович за същата тази госпожа Аграфена Александровна, тя веднага след венчавката щеше да прехвърли целия капитал на свое име, защото тя хич не е глупава, тъй че за вас, тримата братя, и две рубли нямаше да останат от родителя ви. А колко ги делеше тогава от венчавка? На косъм бяха: стига тази госпожа тъй само да си мръднеше кутренцето пред него, и той начаса щеше да се затири подире й в църквата с изплезен език.

Иван Фьодорович се сдържаше с мъка.

— Добре — изрече най-после той, — виждаш, че не скочих, не те пребих, не те убих. Казвай по-нататък: значи, според теб съм разчитал за това на брат си Дмитрий, на него съм се надявал?

— Че как да не се надявате на него; като убие, ще се лиши тогава от всички дворянски права, от чинове и имущество и ще отиде на заточение. И значи тогава неговата част от родителя ви ще остане за вас с брат ви Алексей Фьодорович, поравно, тоест вече не по четиридесет, а по шестдесет хиляди щяха да се паднат на всеки. Непременно тогава сте разчитали на Дмитрий Фьодорович.

— Ей, че те търпя аз тебе! Слушай, негоднико: дори да съм разчитал тогава на някого, то, разбира се, на тебе, а не на Дмитрий и заклевам се, предчувствувах дори от твоя страна някоя мръсотия… тогава… помня впечатлението си!

— И аз също помислих тогава за минутка, че и на мене също разчитате — ухили се подигравателно Смердяков, — тъй че със самото това още повече се изобличихте тогава пред мене, защото, ако сте предчувствували нещо за мене и в същото време заминахте, значи, с това същото като да сте ми казали: можеш да убиеш родителя ми, няма да преча.

— Подлец! Така си разбрал ти!

— А всичко туй все заради същата Чермашня. Моля ви се! Готвите се да заминете за Москва и на всичките молби на родителя си да заминете за Чермашня отказахте! А само поради една моя глупава дума изведнъж се съгласихте! И защо ви трябваше тогаз да се съгласявате за тая Чермашня? Щом не тръгнахте за Москва, а заминахте за Чермашня без причина, само поради една моя дума, значи, очаквали сте нещо от мене.

— Не, кълна се, не! — изкрещя, скърцайки зъби, Иван.

— Как не? Следваше се, напротив, за тези мои тогавашни думи, вие, син на родителя си, най-напред да ме обадите в участъка и да ме набиете… най-малкото по мутрата още там, на място, да ме ударите, а вие, моля ви се, напротив, без ни най-малко да се разсърдите, начаса дружелюбно изпълнявате точно според моята извънредно глупава приказка и заминавате, което беше вече съвсем глупаво, щото вие трябваше да останете, за да пазите живота на родителя си… Как можех да не направя тогаз заключението?

Иван седеше навъсен, конвулсивно опрял юмруци в коленете си.

— Да, жалко, че не те ударих по мутрата — горчиво се усмихна той. — Не можех да те влача в участъка: кой щеше да ми повярва и какво бих могъл да посоча, докато мутрата… ах, жалко, че не се сетих: макар да е забранен боят по мутрата, но щях да я направя твоята на пестил.

Смердяков го гледаше почти с наслада.

— В обикновените случаи на живота — продума той с онзи самодоволно-доктринерски тон, с който спореше на времето с Григорий Василиевич за вярата и го дразнеше, изправен до масата на Фьодор Павлович, — в обикновените случаи на живота боят по мутрата сега наистина е забранен по закон и всички престанаха да бият, но в отличителните случаи на живота не само у нас, а и по целия свят, ако ще и в най-пълната французка република, все едно, продължават да бият както при Адам и Ева, пък и никога няма да престанат да бият, а вие и в отличителния случай тогава не посмяхте.

— За какво учиш французките вокабули? — кимна Иван към тетрадката, която беше на масата.

— Че защо да не ги уча, та да способствувам с това на образованието си, с мисълта, че и мене някога може да ми се случи да бъда в онез щастливи места на Европа.

— Слушай, изверг — засвятка с очи Иван и цял се затресе, — не ме е страх от твоите обвинения, каквито щеш показания дай за мене, и ако не те пребих ей сега, то е само защото те подозирам в това престъпление и ще те дам под съд. Аз ще те разкрия!

— А според мене по-добре си мълчете. Щото какво можете да кажете против мене при абсолютната ми невинност и кой ще ви повярва? Но ако почнете, и аз всичко ще разправя, щото как може да не се защитя?

— Ти мислиш, че сега ме е страх от теб?

— И да не повярват в съда на всички тези думи, които сега ви говорих, но публиката ще повярва и ще е срамно за вас.

— Това значи пак, че „с умен човек да ти е драго да поговориш“, а? — скръцна със зъби Иван.

— Този път уцелихте. Хайде, умната.

Иван Фьодорович стана, цял разтреперан от негодувание, облече си палтото и без да отговаря повече на Смердяков, дори без да го погледне, излезе бързо от стаята. Прохладният вечерен въздух го освежи. Луната ярко грееше на небето. Страшен кошмар от мисли и чувства кипеше в душата му. „Да отида веднага да издам Смердяков? Но какво ще издам: той все пак е невинен. Той, напротив, ще ме обвини мене. В същност защо заминах тогава за Чермашня? Защо, защо? — питаше Иван Фьодорович. — Да, разбира се, аз очаквах нещо и той е прав…“ — И той за стотен път си спомни как последната нощ у баща си беше подслушвал от стълбите какво прави той, но сега вече си го опомни с такова страдание, че чак се закова на място като пронизан: „Да, това чаках тогава, истина е! Аз исках, аз именно исках убийството! Исках ли убийството, исках ли?… Трябва да убия Смердяков!… Ако не смея сега да убия Смердяков, не заслужава да живея!…“ Иван Фьодорович, без да се прибира в къщи, отиде тогава право у Катерина Ивановна и я изплаши с появата си: беше като безумен. Разправи й целия си разговор със Смердяков, дума по дума. Не можеше да се успокои, колкото и да го убеждаваше тя, ходеше непрестанно из стаята и говореше отривисто, странно. Най-после седна, облегна се на масата, подпря си главата с двете ръце и изрече странен афоризъм:

— Ако беше убил не Дмитрий, а Смердяков, разбира се, тогава съм солидарен с него, защото го подбуждах. Дали съм го подбуждал — не знам още. Но ако той е убиецът, а не Дмитрий, разбира се, убиец съм и аз.

Като изслуша това, Катерина Ивановна стана мълчаливо от мястото си, отиде при писалището си, отвори една кутия, която стоеше там, извади някакъв лист и го сложи пред Иван. Този лист беше същият онзи документ, за който Иван Фьодорович заяви после на Альоша като за „математическо доказателство“, че братът Дмитрий е убил баща им. Това беше писмо, писано от Митя в пияно състояние до Катерина Ивановна същата онази вечер, когато той се срещна на полето с Альоша, който отиваше в манастира след сцената в дома на Катерина Ивановна, когато я оскърби Грушенка. Тогава, като се раздели с Альоша, Митя изтича до Грушенка; не се знае дали я беше заварил, но през нощта се озова в кръчмата „Столичен град“, където се напи здравата. Пиян, той поиска перодръжка и хартия и драсна един важен документ против себе си. Това беше екзалтирано, многоречиво и несвързано писмо, именно „пиянско“. Също както ако пиян човек, като се върне в къщи, почне да разправя извънредно разпалено на жена си или на някого от домашните как сега го били оскърбили, какъв подлец бал този, който го оскърбил, а той самият, напротив, колко прекрасен човек е и как ще му даде да се разбере на онзи подлец — и всичко това дълго, дълго, несвързано и възбудено, с удари по масата, с пиянски сълзи. Листът, който му дадоха в кръчмата за писмото, беше мръсно парче от обикновена хартия за писане, лошо качество, и от другата му страна беше написана някаква сметка. Очевидно за пиянското многоглаголствуване мястото не беше стигнало и Митя беше изписал не само всичките полета, но дори последните редове бяха написани напреко през предишните. Писмото имаше следното съдържание:

Фатална Катя!

Утре ще намеря пари и ще ти върна твоите три хиляди и сбогом, жена на великия гняв, но сбогом и моя любов! Да свършим! Утре ще търся пари от всички хора, а ако не намеря от хората, заклевам ти се, ще отида при баща си и ще му счупя главата, и ще му взема изпод възглавницата, стига да замине Иван. Да ме пратят на заточение, но трите хиляди ще ти върна. А ти прощавай. Покланям ти се до земята, защото съм подлец пред тебе. Прости ми. Не, по-добре не ми прощавай: по-лесно ще бъде и за мене, и за тебе! По-добре каторга, отколкото твоята любов, защото друга обичам, а нея ти днес добре си я опознала, как можеш да простиш? Ще убия моя крадец! Ще се махна от всички ви на Изток, та никого да не виждам и чувам. И нея също, защото не си само ти мъчителна, а и тя. Сбогом!

P.S. Пиша ти проклятия, а те обожавам! Усещам го в гърдите си. Останала е една струна и звъни. По-добре да се разкъса сърцето ми на две! Ще се убия, но най-напред все пак ще убия кучето. Ще му измъкна трите хиляди и ще ти ги хвърля. Макар че съм подлец пред тебе, но не съм крадец! Чакай трите хиляди. При песа, под дюшека, с розова панделка. Не съм аз крадецът, а ще убия моя крадец. Катя, не гледай презрително: Димитрий не е крадец, а убиец! Убил баща си и себе си погубил, за да стои и да не понася гордостта ти. И да не те обича.

 

PP.S. Целувам ти нозете, сбогом!

 

PP.SS. Катя, моли Бога да дадат хората пари. Тогава няма да съм в кърви, а ако не дадат — ще съм в кърви! Убий ме!

Роб и враг

Д. Карамазов.

Когато Иван прочете „документа“, съвсем се увери. Значи, убил е брат му, а не Смердяков. Щом не е Смердяков, значи, не е и той, Иван. Това писмо изведнъж доби в очите му математически смисъл. Никакви съмнения повече не можеше да има за него във виновността на Митя. Между другото никога не беше му хрумвало подозрението, че Митя може да е извършил убийството заедно със Смердяков, пък това не се и връзваше с фактите. Иван беше напълно успокоен. На другата сутрин само с презрение си спомняше за Смердяков и за подигравките му. След няколко дни дори се чудеше как е могъл толкова мъчително да се засяга от подозренията му. Той реши да го презре и да го забрави. Така мина месец. Той вече никого не разпитваше за Смердяков, но дочу на два пъти, че бил много болен и не бил с ума си. „Ще свърши с лудост“ — каза веднъж за него младият лекар Варвински и Иван запомни това. През последната седмица на този месец самият Иван започна да се чувствува много зле. Той вече беше ходил да се съветва с пристигналия малко преди процеса доктор от Москва, повикан от Катерина Ивановна. И именно по това време отношенията му с Катерина Ивановна се изостриха до немай-къде. Те бяха някакви влюбени врагове. Връщанията на Катерина Ивановна към Митя, мигновени, но силни, докарваха вече Иван до пълен бяс. Странно, че до последната сцена у Катерина Ивановна, която описахме, когато я посети пратеният от Митя Альоша, той, Иван, не бе чувал от нея нито веднъж през целия този месец съмнения за виновността на Митя, въпреки всичките й „връщания“ към него, които толкова мразеше. Забележително е и това, че той, усещайки, че мрази Митя от ден на ден все повече и повече, разбираше в същото време, че не го мрази заради „връщанията“ на Катя към него, а именно заради това, че е убил баща им! Той чувствуваше това и го съзнаваше напълно. И все пак десет дни преди съда отиде при Митя и му предложи план за бягство — план очевидно отдавна замислен. Тук освен главната причина, която го беше подбудила към такава крачка, имаше вина и една незараснала в сърцето му драскотина от една думичка на Смердяков, че за него, за Иван, било изгодно да обвинят брат му, защото сумата на наследството от баща им ще се увеличи тогава за тях с Альоша от четиридесет на шестдесет хиляди. Той реши да пожертвува тридесет хиляди от собствените си пари, за да уреди бягството на Митя. На връщане от него тогава беше страшно тъжен и смутен: изведнъж взе да чувствува, че иска бягството не само за да пожертвува тридесет хиляди за него и да излекува драскотината, а и за нещо друго. „Дали не защото и аз в душата си съм същият убиец?“ — питаше се той. Нещо далечно, но парливо прояждаше душата му. Най-вече, през целия този месец страшно страдаше гордостта му, но за това после… Като докосна звънеца на квартирата си след разговора с Альоша, но реши изведнъж да отиде при Смердяков, Иван Фьодорович се покоряваше на едно особено, внезапно кипнало в гърдите му негодувание. Той изведнъж си спомни как Катерина Ивановна преди малко му беше викнала пред Альоша: „Ти, само ти ме увери, че той (тоест Митя) е убиецът!“ Щом си спомни това, Иван просто се вцепени: никога през живота си не беше я уверявал, че убиецът е Митя, напротив, дори себе си подозираше пред нея тогава, когато се върна от Смердяков. Напротив, тя, тя му представи тогава „документа“ и доказа виновността на брат му! И изведнъж сега вика: „Аз лично бях у Смердяков!“ Кога е била? Иван не знаеше нищо за това. Значи, тя съвсем не е тъй уверена във виновността на Митя! И какво можеше да й е казал Смердяков? Какво, какво именно й е казал той? Страшен гняв пламна в сърцето му. Изуми го мисълта, как е могъл преди половин час да остави без внимание тези думи и да не се развика още тогава. Той пусна звънеца и се втурна към Смердяков. „Този път може да го убия“ — помисли си по пътя.

VIII. Трета и последна среща със Смердяков

Още насред пътя му се вдигна остър, сух вятър, същият, какъвто духаше рано сутринта, и заваля ситен, гъст, сух сняг. Снегът падаше на земята, без да лепне по нея, вятърът го въртеше и скоро се изви същинска виелица. В тази част на града, където живееше Смердяков, почти нямаше улични лампи. Иван Фьодорович крачеше през мрака, без да забелязва виелицата, налучквайки инстинктивно пътя. Болеше го главата и слепоочията му мъчително туптяха. В китките на ръцете си усещаше някакви спазми. Малко преди да стигне къщичката на Маря Кондратиевна, Иван Фьодорович изведнъж срещна самотен пияница, нискоръст селяк, облечен в окърпено кожухче, който залиташе, мърмореше си нещо и се караше; и изведнъж преставаше да се кара и подемаше с дрезгав пиянски глас песен:

Ах, замина Ванка в Питер,

няма да го чакам аз.

Той обаче все прекъсваше на този втория ред и пак почваше да ругае някого, после пак изведнъж подкарваше същата песен. Иван Фьодорович отдавна вече чувствуваше страшна омраза към него, без дори да помисли за него, и изведнъж я осъзна. Веднага изпита непреодолимо желание да му стовари отгоре един юмрук. Точно в този миг се изравниха и селякът, като се олюля с всичка сила, изведнъж се блъсна силно в Иван. Той бясно го отблъсна. Селякът отлетя и се свлече като кютук на помръзналата земя, болезнено изстена само веднъж: о-о! — и млъкна. Иван направи крачка към него. Той лежеше възнак, съвсем неподвижно, в безсъзнание. „Ще замръзне!“ — помисли Иван и закрачи пак към Смердяков.

Още в коридора Маря Кондратиевна, която изскочи да отвори със свещ в ръце, му зашепна, че Павел Фьодорович (тоест Смердяков) е много болен и не че лежи, ами като да не е с ума си и дори чая казвал да махнат, не искал да пие.

— Е, какво, буйствува ли? — попита грубо Иван Фьодорович.

— Ами, напротив, съвсем тих, само че не разговаряйте с него много дълго… — помоли Маря Кондратиевна.

Иван Фьодорович отвори вратата и влезе в стаята.

Беше затоплено както предишния път, но в стаята личаха някои промени: една от страничните пейки беше изнесена и на нейно място се беше появил голям, стар кожен диван, имитация на махагон. На него беше постлано легло с доста чисти бели възглавници. На леглото седеше Смердяков с все същия си халат. Масата беше пренесена пред дивана, тъй че в стаята беше станало съвсем тясно. На масата имаше някаква дебела книга с жълта подвързия, но Смердяков не я четеше, той май седеше просто така, без нищо да прави. С дълъг, мълчалив поглед посрещна Иван Фьодорович и като че ли никак не се учуди на идването му. Беше се променил много в лице, много беше отслабнал и пожълтял. Очите му бяха хлътнали, долните клепачи — посинели.

— Че ти наистина си болен? — спря се Иван Фьодорович. — Няма много да те задържа и дори няма да си събличам палтото. Къде да седна?

Той мина на другия край на масата, премести един стол до нея и седна.

— Какво гледаш и мълчиш? Дошъл съм само за един въпрос при тебе и се заклевам, че няма да изляза оттук без отговор: идвала ли е при тебе Катерина Ивановна?

Смердяков помълча доста, като продължаваше да гледа спокойно Иван, но изведнъж махна с ръка и отвърна лице от него.

— Какво? — извика Иван.

— Нищо.

— Как нищо?

— Е, идва, но какво ви влиза в работа. Оставете ме.

— Не, няма да те оставя! Казвай, кога е идвала?

— Хич не помня вече — усмихна се презрително Смердяков и изведнъж пак, обърнал лице към Иван, се втренчи в него с някакъв екзалтирано невиждащ поглед, със същия онзи поглед, с който го гледаше при срещата преди месец.

— Май и вие сте болен, отслабнал сте, на човек не мязате — продума той на Иван.

— Остави моето здраве, говори за каквото те питам…

— А какво са ви пожълтели очите, бялото на очите ви съвсем жълто. Много ли се мъчите, а?

Той се усмихна презрително и изведнъж направо се изсмя.

— Слушай, казах ти, че няма да мръдна оттук без отговор! — извика страшно ядосан Иван.

— Какво току ми досаждате? Какво ме мъчите? — страдалчески издума Смердяков.

— А, по дяволите! Не си ми притрябвал. Отговори ми на въпроса и веднага си отивам.

— Няма какво да ви отговарям! — пак сведе очи Смердяков.

— Уверявам те, че ще те накарам да отговаряш.

— Какво се безпокоите все! — изведнъж се втренчи в него Смердяков, но не с презрение, а вече почти с някаква погнуса. — Затуй, че съдът ще почне утре? Вас нищо не ви заплашва, успокойте се най-после! Вървете си в къщи, легнете си спокойно, не бойте се от нищо.

— Не те разбирам… от какво да се страхувам утре? — възкликна учуден Иван и изведнъж наистина някаква уплаха смрази душата му. Смердяков го измери с очи.

— Не раз-би-ра-те? — провлече той укорно. — Умен човек, пък какви комедии разиграва!

Иван го гледаше мълчаливо. Дори този неочакван тон към него от бившия негов лакей, съвсем някак небивало високомерен, беше необикновен. Такъв тон все пак не му беше държал дори и миналия път.

— Казвам ви, няма защо да се страхувате. Няма да кажа нищо против вас, няма улики. Я, ръцете ви треперят. Какво са ви се разиграли пръстите? Вървете си в къщи, не сте вие убили.

Иван потръпна, спомни си за Альоша.

— Знам, че не съм аз… — измънка той.

— Зна-а-ете ли? — подхвана пак Смердяков.

Иван скочи и го сграбчи за рамото.

— Казвай всичко, гадино! Казвай всичко!

Смердяков никак не се уплаши. Той само прикова очи в него с безумна омраза.

— Тогава пък вие сте убили, щом е така — яростно му прошепна той.

Иван се отпусна на стола, сякаш проумял нещо. Той злобно се усмихна:

— Ти пак за онова ли? За онова, дето миналия път?

— Че и миналия път стояхте пред мене и всичко разбирахте, разбирате го и сега.

— Разбирам само, че си луд.

— Как не ви омръзна. Ето ни на четири очи, защо сега да се баламосваме, защо да разиграваме комедии? Или все още искате да го прехвърлите само върху мене, и то в очите ми? Вие го убихте и вие сте главният убиец, пък аз бях само вашият помощник, слуга, Личарда верни[10], и по ваше нареждане извърших таз работа.

— Извършил си? Та нима ти си убил? — изстина Иван. Нещо като че разтърси мозъка му и той цял затрепери в ситни студени тръпки. В този миг вече самият Смердяков учудено го погледна: вероятно най-после го беше слисала искреността в уплахата на Иван.

— Че мигар наистина нищо не сте знаели? — измънка той недоверчиво, усмихнат накриво срещу му.

Иван продължаваше да го гледа, езикът му сякаш залепна.

Ах, замина Ванка в Питер,

няма да го чакам аз —

проехтя изведнъж в главата му.

— Знаеш ли какво: страх ме е, че си сън, че си призрак отпреде ми! — едва проговори той.

— Няма никакъв призрак тука освен нас двама ни и още един трети. Без съмнение, че е тука сега, този третият, намира се помежду двама ни.

— Кой е той? Кой се намира? Кой трети? — продума изплашен Иван Фьодорович, като се оглеждаше наоколо и трескаво търсеше с очи някого из ъглите.

— Тоз трети е Бог, самото онова провидение, то сега е тука с нас, само че го не търсете, няма да го намерите.

— Ти излъга, че си убил! — бясно ревна Иван. — Или си луд, или ме дразниш както миналия път!

Смердяков, както и одеве, все го следеше изпитателно, без да се плаши ни най-малко. Той все още не можеше да победи своята недоверчивост, все още му се струваше, че Иван „всичко знае“, а само така се преструва, та „в очите му да прехвърли всичко върху него“.

— Почакайте — изговори най-после със слаб глас и изведнъж измъкна изпод масата левия си крак и започна да си запретва панталона. Кракът му беше обут с дълъг бял чорап и с чехъл. Без да бърза, Смердяков свали ластика и пъхна пръсти надълбоко в чорапа. Иван Фьодорович го гледаше и изведнъж се разтърси в конвулсивен страх.

— Луд! — извика той и като скочи бързо от мястото си, така се дръпна назад, че си удари гърба в стената и сякаш залепна за нея, цял изопнат неподвижно. Той гледаше в безумен ужас Смердяков. Онзи, без да се смути ни най-малко от уплахата му, все още ровеше в чорапа, като че се мъчеше да напипа и да измъкне с пръсти нещо от него. Най-после го хвана и почна да го измъква. Иван Фьодорович видя, че това са някакви книжа, или някаква пачка книжа. Смердяков я измъкна и я сложи на масата.

— Ето! — тихо каза той.

— Какво? — извика разтреперан Иван.

— Благоволете да погледнете — пак така тихо изрече Смердяков.

Иван направи крачка към масата, взе пакета и почна да го развива, но изведнъж отдръпна пръсти, сякаш беше докоснал някаква отвратителна, страшна гадина.

— А пръстите ви все треперят в спазми — обади се Смердяков и бавно разви хартията. Под обвивката се оказаха три пачки пъстри банкноти от по сто рубли.

— Всички са тука, трите хиляди, можете да не ги броите. Вземете ги — подкани той Иван и кимна към парите.

Иван се отпусна на стола. Той беше блед като платно.

— Ти ме изплаши… с този чорап… — издума той, усмихвайки се някак странно.

— Че мигар наистина, наистина досега не сте знаели? — попита още веднъж Смердяков.

— Не, не знаех. Все мислех, че е Дмитрий. Брате! Брате! Ах! — Той изведнъж се хвана за главата с двете ръце. — Слушай: сам ли го уби? Без брат ми, или с брат ми?

— Само с вас, с вас заедно убих, а Дмитрий Фьодорович си е направо невинен.

— Добре, добре… За мене после. Защо така целият треперя… Дума не мога да продумам.

— Тогава все бяхте смел, „всичко било позволено“, разправяхте, а сега на, как се изплашихте! — пошепна учуден Смердяков. — Не искате ли лимонада, ей сега ще поръчам да ви донесат. Може да ви освежи. Само че най-напред това трябва да се покрие.

И той пак кимна към пакета. Понечи да стане да извика от вратата Маря Кондратиевна, за да направи лимонада и да им донесе, но докато търсеше с какво да покрие парите, за да не ги види тя, извади си най-напред кърпата, но тъй като пак беше много мръсна, взе от масата онази единствена дебела жълта книга, която Иван забеляза, когато влизаше, и затисна парите с нея. Заглавието на книгата беше: „Слово светаго отца нашего Исаака Сирина“. Иван Фьодорович успя машинално да го прочете.

— Не искам лимонада — каза той. — За мене после. Седни и кажи: как го направи? Всичко кажи…

— Да бяхте си свалили поне палтото, че ще заврите.

Иван Фьодорович като че едва сега се сети, смъкна си палтото и го хвърли на пейката, без да стане от стола.

— Казвай, моля ти се, казвай!

Той сякаш замря. Чакаше уверен, че Смердяков сега ще каже всичко.

— Относно това, как стана ли? — въздъхна Смердяков. — По най-естествения маниер стана, според същите онези ваши думи.

— За моите думи после — прекъсна го пак Иван, но вече без да вика както преди, твърдо изговаряйки думите и сякаш с пълно самообладание. — Разкажи само подробно как го извърши. Всичко подред. Не пропускай нищо. Подробностите, главно подробностите. Моля те.

— Вие заминахте, аз паднах тогаз в избата…

— Епилепсия, или се престори?

— То се знае, че се престорих. За всичко се престорих. Слязох спокойно по стълбите чак долу и си легнах спокойно и чак като легнах, се разкрещях. И се мятах, докато ме изнесат.

— Стой! И през цялото време, и после, и в болницата, все си се преструвал?

— Съвсем не. Още на другия ден сутринта, още преди болницата, ме хвана истинска епилепсия и то толкова силна, че от сума години не беше ми се случвала. Два дни бях съвсем в несвяст.

— Добре, добре. Продължавай по-нататък.

— Сложиха ме на онова легло, знаех си, дето е зад преградката, защото Марфа Игнатиевна, колчем съм бил болен, винаги ме е слагала да спя зад същата тази преградка у тях. Тя винаги е била много нежна към мене още от самото ми рождение. През нощта стенех, но тихо. Все очаквах Дмитрий Фьодорович.

— Как го чакаше, да дойде при тебе ли?

— Защо при мене. В къщата го чаках, щото за мене вече нямаше никакво съмнение, че той тази същата нощ ще дойде, щото като се беше лишил от мене и като нямаше никакви сведения, непременно трябваше сам да влезе в къщи през стобора, както знаеше, и да извърши нещо.

— А ако не дойдеше?

— Тогаз нямаше да стане нищо. Без него нямаше да се реша.

— Добре, добре… говори по-разбрано, не бързай, главно — не пропущай нищо!

— Очаквах, че ще убие Фьодор Павлович… Бях сигурен. Щото аз тъй го бях подготвил вече… през последните дни… а главното — онези знаци му станаха известни. При неговата мнителност и ярост, която се беше насъбрала у него през тези дни, той трябваше непременно да влезе в къщата с тия знаци. Непременно. И аз така го очаквах.

— Чакай — прекъсна го Иван, — но ако той беше убил, щеше да вземе парите и да ги отвлече: така трябва да си разсъждавал? Какво щеше да се падне на тебе тогава? Не виждам.

— Че той нямаше да намери никога парите. Аз така го бях научил, че парите са под дюшека. Само че това не беше истина. По-рано бяха в едно ковчеже, тъй беше. А после аз научих Фьодор Павлович, тъй като той единствено на мене в цялото човечество ми се доверяваше, да пренесе същия този пакет с парите в ъгъла зад иконите, щото за там никой няма да се сети, особено ако дойде набързо. Та този пакет стоеше там в ъгъла зад иконите. А под дюшека просто щеше да е смешно да ги държи, ами поне в ковчежето, заключени. А сега тук всички повярваха, че са били под дюшека. Глупаво разсъждение. Така че ако Дмитрий Фьодорович беше извършил същото това убийство, след като не намери нищо, или щеше да избяга колкото се може по-бърже от страх от всяко шумолене, както се случва винаги с убийците, или пък щяха да го арестуват. И тогава можех по всяко време на другия ден или дори още същата нощ да ида и да задигна същите пари зад иконите и всичко щеше да се стовари върху Дмитрий Фьодорович. На това винаги можех да се надявам.

— Е, ами ако не го убиеше, а само го пребиеше?

— Ако не го убиеше, аз, разбира се, нямаше да посмея да взема парите и всичко щеше да отиде напусто. Но имаше и такава възможност, че ще го пребие до безсъзнание и аз в туй време да сваря да ги взема, а после на Фьодор Павлович ще излепартувам, че не друг, а Дмитрий Фьодорович, след като го е пребил, е вдигнал парите.

— Чакай… обърках се. Значи, все пак Дмитрий е убил, а ти си взел само парите?

— Не, не го уби той. Така де, можех и сега да кажа пред вас, че той е убиецът, но не искам да лъжа пред вас, щото… щото, ако вие наистина, както сам виждам, не сте разбрали нищо досегичка и не сте се престрували пред мене, та да прехвърлите върху мене в очите ми явната си вина, то все пак вие сте виновен за всичко, защото знаехте за убийството и ме оставихте да убия, а пък вие самият, макар да знаехте всичко, си заминахте. Затова искам тази вечер това да ви го докажа в очите, че главният убиец в случая сте само вие, пък аз съм само най-неглавният, макар че аз го убих. А вие сте законният убиец!

— Защо, защо аз да съм убиецът? О, Боже! — не издържа най-после Иван, като забрави, че всичко за себе си беше отложил за края на разговора. — Пак тази Чермашня ли? Чакай, кажи, защо ти е трябвало моето съгласие, щом твърдиш, че си взел Чермашня за съгласие? Как ще го обясниш това сега?

— Уверен във вашето съгласие, вече щях да знам, че като се върнете, няма да вдигнете олелия за тези изчезнали три хиляди, ако някак началството беше ме заподозряло мене вместо Дмитрий Фьодорович или в съдружничество с Дмитрий Фьодорович: напротив, щяхте да ме защитите от другите… А като получехте наследството, някога после можеше да ме наградите, в целия ми по-нататъшен живот, щото все пак сте благоволили да получите това наследство чрез мене, тъй като, ако се беше оженил за Аграфена Александровна, щяхте да видите чушки.

— А! Значи, си имал намерение да ме мъчиш и после, цял живот! — скръцна със зъби Иван. — Ами ако аз тогава не бях заминал, а те бях обадил на властите?

— Че какво можехте тогава да обадите? Дето съм ви надумвал да заминете за Чермашня ли? Че това са глупости. Освен това вие след нашия разговор щяхте или да заминете, или да останете. Ако бяхте останали, тогава нямаше да стане нищо, аз щях да си знам, че не искате таз работа, и нямаше да предприемам нищо. А пък щом сте заминали, значи, сте ме успокоили, че няма да посмеете да ме дадете под съд и ще ми опростите тези три хиляди. Пък и после нямаше да можете никак да ме преследвате, щото тогава щях да разправя всичко това пред съда, тоест не че съм откраднал или убил — това нямаше да го кажа, — ами че вие сте ме подсторили да открадна и да убия, само че аз не съм се съгласил. Затова ми трябваше тогава вашето съгласие, та да не можете после с нищо да ме притиснете, щото къде ви са доказателствата, пък аз винаги бих могъл да ви притисна, като разкрия как сте жадували за смъртта на родителя си и, кълна ви се, че цялата публика щеше да повярва на това и щеше да ви е срам за цял живот.

— Значи, така, значи съм жадувал, а? — пак проскърца със зъби Иван.

— Жадувахте несъмнено и с мълчаливото си съгласие ми разрешихте тогава тази работа — твърдо го погледна Смердяков. Той беше много отпаднал и говореше тихо и уморено, но нещо вътрешно и спотаено го възпламеняваше, явно имаше някакви намерения. Иван предчувствуваше това.

— Продължавай по-нататък — каза му той, — продължавай за онази нощ.

— Че какво по-нататък! Лежах, значи, и чувам, като че ли вика господарят. А Григорий Василиевич преди това изведнъж стана и излезе, и изведнъж изкрещя, а после всичко тихо, мрак. Лежа си аз, чакам, сърцето ми тупти, не мога да изтрая. Станах най-после и тръгнах — виждам наляво прозорецът му към градината отворен и тръгнах наляво, за да се ослушам жив ли е там, или не, и чувам, че господарят шари из стаята и охка, значи, жив. Ех, мисля си. Отидох до прозореца, викнах на господаря: „Аз съм!“ А той ми отвръща: „Той беше, той, но избяга.“ Тоест Дмитрий Фьодорович, значи, е бил. „Уби Григорий!“ — „Къде?“ — шепна му. „Там, в ъгъла“ — скочи и също шепне. „Почакайте“ — казвам. Тръгнах към ъгъла да търся и се блъснах при стената в Григорий Василиевич, лежи, целият в кръв, в безсъзнание. Значи, вярно е, че е идвал Дмитрий Фьодорович, хрумна ми тутакси в главата и начаса реших да свършва всичко внезапно, тъй като Григорий Василиевич и да е жив още, но като е в несвяст, засега няма да види нищо. Имаше само един риск, че ще се събуди ненадейно Марфа Игнатиевна. Аз го почувствувах в същата минута, само че тази жажда вече ме беше обхванала цял, та чак дъхът ми се спря. Отидох пак при прозореца на господаря и казвам: „Тук е, дойде, Аграфена Александровна дойде, иска да влезе.“ Просто се разтрепери цял като дете. „Къде тук? Къде?“ — ахка, но още не вярва. „Там, казвам, стои, отключете!“ Гледа ме през прозореца и хем вярва, хем не вярва, а го е страх да отключи, вече и от мене се бои, мисля си. И смешно нещо: изведнъж реших да му изчукам същите онези знаци на прозореца, че уж Грушенка е дошла, пред очите му: на думите като че не вярваше, а щом< изчуках знаците, начаса изтича да отвори вратата. Отвори. Аз рекох да вляза, а той стои, препречил си тялото и не ме пуща. „Къде е тя, къде е тя?“ — гледа ме и трепери. Е, мисля си: щом от мен се бои така — лоша работа. И чак краката ми се подгънаха от страх, че няма да ме пусне в стаята или ще викне, или Марфа Игнатиевна ще дотърчи, или ще стане нещо, не помня вече, сигурно съм пребледнял и аз пред него. Шепна му: „Че там е, там, под прозореца: как така, казвам, да не я виждате?“ — „Ами доведи я де!“ — „Страхува се, казвам, изплашила се от вика, скрила се в храста, идете, викнете я вие, казвам, от кабинета.“ Тича той, отиде до прозореца, постави на него свещта. „Грушенка, вика, Грушенка, тук ли си?“ Вика, а не ще да се покаже от прозореца от страх, щото страшно се уплаши от мене, затова не смееше да се отдалечи от мене. „Че ето я, казвам (отидох до прозореца, цял се подадох навън), ето я в храста, смее ви се, виждате ли я?“ Той изведнъж повярва, просто се затресе, страшно влюбен беше в нея, и цял се надвеси през прозореца. Тогава аз грабнах същото онова чугунено преспапие от масата му, помните ли го, трябва да тежи три фунта, замахнах и изотзад право в темето с ръба. Хич не гъкна. Само се схлузи долу, а аз още веднъж и още веднъж. На третия път усетих, че му пробих черепа. Той току се повали възнак, с лицето нагоре, цялото в кръв. Огледах се: по мене няма кръв, не ме е опръскал, изтрих преспапието, оставих го, където си беше, отидох при иконите, извадих парите от пакета, а пакета хвърлих на пода и онази розова панделка — до него. Слязох в градината, цял треперя. И право при онази ябълка, дето е с хралупа, вие я знаете тази хралупа, а пък аз отдавна й бях хвърлил око, в нея вече имаше парцалче и хартия, бях ги приготвил отдавна; увих цялата сума в хартията, а после в парцала и я напъхах вътре. Така стоя там повече от две седмици, ей тази същата сума, после, чак след като излязох от болницата, я извадих. Върнах се на леглото си; легнах си и мисля в страх: „Ако съвсем е убит Григорий Василиевич, от това може да стане много лошо, пък ако ли не е убит и се свести, ще стане много добре, щото той тогава ще бъде свидетел, че Дмитрий Фьодорович е идвал, а, значи, той го е убил и е отнесъл парите.“ Почнах тогава да стена от съмнение и нетърпение, час по-скоро да събудя Марфа Игнатиевна. Стана тя най-после, рече да дойде при мене, но като видя изведнъж, че го няма Григорий Василиевич, изтърча, и чувам, писна в градината. Е и така нататъка, цялата нощ, аз вече бях успокоен за всичко.

Разказвачът спря. Иван през цялото време го слушаше с гробно мълчание, без да мръдне, без да снема очи от него. А Смердяков, докато разказваше, само нарядко го поглеждаше, а повечето гледаше встрани. Като свърши разказа, той явно сам се развълнува и тежко задиша. По лицето му изби пот. Не можеше обаче да се отгатне разкаяние ли изпитва, или нещо друго.

— Чакай — подхвана, съобразявайки нещо, Иван. — Ами вратата? Щом е отворил вратата чак на тебе, как е могъл Григорий да я види отворена преди тебе? Нали Григорий я е видял преди тебе?

Интересно беше, че Иван питаше с най-спокоен глас, дори като че ли със съвсем друг тон, който не беше никак злобен, и ако някой беше отворил сега вратата и беше ги погледнал от прага, непременно би извадил заключение, че те седят и разговарят миролюбиво по някакъв обикновен, макар и интересен въпрос.

— Относително тази врата и че Григорий Василевич уж видял, че е отворена, това само така му се е сторило — усмихна се изкриво Смердяков. — Зер той, да ви кажа, не е човек, а просто упорит катър: не е видял, а му се е сторило, че е видял — и не можете му го изби из главата. То е късмет за двама ни е вас, дето го е измислил, щото така вече без друго в края на краищата ще обвинят Дмитрий Фьодорович.

— Слушай — издума Иван Фьодорович, сякаш започваше пак да се обърква и правеше усилия да разбере нещо, — слушай… Исках да те питам и за много други неща, но забравих… Все забравям и се обърквам… Да! Кажи ми поне това: защо си разпечатал пакета и си го оставил там, на пода? Защо не си ги отнесъл просто с него… когато разправяше, стори ми се, че говориш така за този пакет, като че ли така е трябвало да се направи… а защо е трябвало така да се направи, не мога да разбера…

— А че направих го така поради една причина. Защото човек, който знае и е свикнал, такъв като мене например, който сам е видял тез пари от по-рано и може би сам ги е загъвал в този пакет, и е гледал със собствените си очи как са го запечатвали и надписвали, то такъв човек от къде на къде, ако примерно той е убил, ще вземе тогава след убийството да разпечатва този пакет, и то като толкова бърза, щом знае и без това съвсем на сигурно, че тези пари се намират непременно в този пакет? Напротив, ако беше похитител като мене например, той просто щеше да пъхне този пакет в джоба си, без да го разпечата, и да се измъкне час по-скоро с него. Обаче Дмитрий Фьодорович е съвсем друго нещо: той само беше чувал за пакета, самия него не беше го виждал и ето, като го намира, да речем, уж под дюшека, час по-скоро го разпечатва на мястото, за да провери: там ли са наистина тези пари. А е хвърлил пакета там, без да има време да помисли, че той ще остане като улика след него, щото той не е истински крадец и по-рано никога нищо явно не е крал, щото е дворянин от коляно, пък ако сега е решил да открадне, то е именно като че не да открадне, ами е дошъл само да си вземе нещо, дето е било негово собствено, тъй като е известил предварително за това на целия град и дори се е похвалил отрано гласно пред всички, че ще отиде и ще си вземе собствеността от Фьодор Павлович. Същата тази мисъл аз не че я казах ясно на прокурора, когато ме разпитва, но напротив, някак го насочих със загатвания, като че сам не разбирам и като че той самият го е измислил, а не че съм му го намекнал аз — така че на господин прокурора от същото това мое загатване чак лиги му потекоха…

— Но нима, нима всичко това още тогава, на място си го обмислил? — извика Иван Фьодорович извън себе си от учудване. Той пак гледаше изплашено Смердяков.

— Моля ви се, че може ли всичко това да се измисли в такава бързотия? Всичкото беше обмислено от по-рано.

— Е… е, на тебе, значи, дяволът ти е помагал! — извика пак Иван Фьодорович. — Не, ти не си глупав, ти си много по-умен, отколкото те мислех…

Той стана с очевидното намерение да се разходи из стаята. Беше му страшно тежко. Но тъй като масата преграждаше пътя и почти трябваше да се промъква между нея и стената, той само зави на място и пак седна. Това, че не можа да се разтъпче, може би именно го подразни изведнъж и той, изпаднал почти в предишното си изстъпление, се развика:

— Слушан, нещастни, презрени човече! Нима не разбираш, че ако не съм те убил досега, то е само защото те пазя за утрешния отговор пред съда? Бог е свидетел — вдигна Иван ръка нагоре, — може би и аз съм бил виновен, може би наистина съм имал тайното желание… да умре баща ми, но, кълна ти се, не съм бил толкова виновен, колкото ти мислиш, и може би изобщо не съм те подучвал. Не, не, не съм те подучвал! Но все едно, аз ще свидетелствувам сам срещу себе си, още утре, в съда, реших това! Всичко ще кажа, всичко. Но ние с тебе ще се явим заедно! И каквото и да говориш ти против мене в съда, каквото и да свидетелствуваш — приемам и не ме е страх от тебе; сам ще потвърдя всичко! Но и ти ще трябва да си признаеш пред съда! Ще трябва, ще трябва, заедно ще отидем! Така ще стане!

Иван изговори това тържествено и енергично и ясно беше по пламналия му поглед, че точно така ще стане.

— Болен сте вие, виждам аз, съвсем сте болен. Съвсем ви са жълти очите — издума Смердяков, но без никаква подигравка, дори сякаш със съболезнование.

— Заедно ще отидем! — повтори Иван. — И ако ти не отидеш, все едно, аз сам ще си призная.

Смердяков помълча, като че се замисли.

— Нищо подобно няма да стане и вие няма да отидете — реши той най-после безапелационно.

— Ти не ме разбираш! — извика укорно Иван.

— Много срамно ще бъде за вас, ако си признаете сам всичко. А още по-безполезно ще бъде, съвсем безполезно, щото аз ще кажа направо, че нищо подобно не съм ви казвал никога, а че вие или сте болен (а има нещо такова), или пък дотолкова сте пожалили брата си, че сте пожертвували себе си, а мене сте набедили, тъй като сте ме смятали през целия си живот все едно за мушица, а не за човек. Е, и кой ще ви повярва, пък и имате ли поне едно доказателство?

— Слушай, тези пари ти ми ги показа сега, разбира се, за да ме убедиш.

Смердяков вдигна от пакета „Исаак Сирин“ и го отмести.

— Тези пари ги вземете със себе си и ги отнесете — въздъхна Смердяков.

— Разбира се, ще ги взема! Но защо ми ги даваш, щом си убил заради тях? — погледна го Иван с голямо учудване.

— Никак не ми трябват на мене — продума с разтреперан глас Смердяков, като махна с ръка. — Имах една такава мисъл по-рано, че е тия пари ще почна живот — в Москва, или по-скоро зад граница, имах една такава мечта, а най-много заради това, че „всичко е позволено“. Наистина вие ме учехте на това, щото много пъти сте ми говорили тогава: щото ако го няма безконечния Бог, няма никаква добродетел, пък и никаква нужда няма от нея тогава. Това вие наистина го говорехте. Така си помислих и аз.

— Със собствения си ум ли стигна до това? — усмихна се изкриво Иван.

— Под ваше ръководство.

— А сега, значи, си повярвал в Бога, щом връщаш парите, а?

— Не, не съм повярвал — пошепна Смердяков.

— Тогава защо ги връщаш?

— Стига… нищо! — пак махна с ръка Смердяков. — Вие самият тогаз все говорехте, че всичко е позволено, а сега защо сте тъй разтревожен вие самият? Дори искате да отидете и да дадете показания против себе си… Само че нищо подобно няма да стане! Няма да отидете да се излагате! — твърдо и убедено реши пак Смердяков.

— Ще видиш! — каза тихо Иван.

— Невъзможно е. Вие сте твърде умен. Обичате парите, аз знам това, и почитта обичате, щото сте много горд, женската прелест премного обичате, а най-много от всичко — да живеете в спокойно доволство и никому да не се кланяте — това вече най-много. Няма да поискате да си развалите живота навеки, като се изложите така пред съда. Вие сте като Фьодор Павлович, от всичките му деца най-много сте се метнали на него, същата душа имате като него.

— Ти не си глупав — продума Иван, сякаш поразен;, кръвта нахлу в лицето му. — По-рано мислех, че си глупав. Сега ти си сериозен! — отбеляза той, гледайки изведнъж някак по-иначе Смердяков.

— Поради гордостта си сте мислили, че съм глупав. Вземете парите.

Иван взе и трите пачки банкноти и ги пъхна в джоба си, без да ги завива в нищо.

— Утре ще ги покажа в съда — каза той.

— Там никой няма да ви повярва, понеже сега си имате пари доста, взели сте ги от ковчежето си и сте ги занесли.

Иван стана от мястото си.

— Повтарям ти, че ако не съм те убил, то е единствено защото си ми нужен за утре, помни това, не го забравяй!

— Че какво, убийте ме. Убийте ме сега — продума изведнъж странно Смердяков, гледайки странно Иван. — И това няма да посмеете — прибави той, като се усмихна горчиво. — Нищо няма да посмеете, предишни смели човече!

— До утре! — извика Иван и тръгна да си върви.

— Почакайте… покажете ми ги още веднъж.

Иван извади банкнотите и му ги показа. Смердяков ги гледа десетина секунди.

— Е, вървете си — продума той, като махна с ръка. — Иван Фьодорович! — пак току извика подире му.

— Какво искаш? — обърна се Иван, вече тръгнал.

— Сбогом!

— До утре! — извика пак Иван и излезе из стаята.

Виелицата още продължаваше. Той извървя първите крачки бодро, но изведнъж сякаш почна да се олюлява. „Това е нещо физическо“ — помисли той, като се подсмихна. Сякаш някаква радост озари сега душата му. Той почувствува в себе си някаква безкрайна твърдост: край на колебанията, които толкова ужасно го мъчеха напоследък! Решението беше взето „и няма вече връщане назад“ — помисли той щастлив. Но в този миг изведнъж се препъна в нещо и насмалко не падна. Той се спря и забеляза в краката си поваления от него селяк, който все така лежеше на същото място, несвестен, неподвижен. Виелицата вече беше засипала почти цялото му лице. Иван изведнъж го грабна и го помъкна на гръб. Като видя отдясно светлина в една къщичка, той отиде, почука на капаците на прозорците и помоли обадилия се еснафлия, собственика на къщичката, да му помогне да дотътри селяка до участъка, обещавайки тутакси да му даде три рубли награда. Еснафлията се приготви и излезе. Няма да описвам подробно как успя тогава Иван Фьодорович да постигне целта си и да настани селяка в участъка, за да може начаса да го прегледа доктор, при което пак даде и тук с щедра ръка „за разноските“. Ще кажа само, че тази работа му отне почти цял час време. Но Иван Фьодорович остана много доволен. Мислите му се ширеха и работеха. „Ако не бях взел тъй твърдо решението си за утре — помисли си той изведнъж, — нямаше да губя цял час да настанявам селяка, а щях да мина покрай него и само да плюя на това, че щял да замръзне… Но как съм в състояние да наблюдавам себе си! — помисли той в същата минута с още по-голяма наслада. — А те там решиха, че полудявам!“ Като стигна до дома си, изведнъж го спря внезапният въпрос: „А не трябва ли още сега да отида при прокурора и да му кажа всичко?“ Той реши въпроса, като сви пак към къщи: „Утре всичко наведнъж!“ — пошепна той и, чудно нещо, почти всичката му радост, всичкото му доволство от себе си мигом изчезнаха. А когато влезе в стаята си, нещо ледено докосна изведнъж сърцето му, нещо като спомен или по-право припомняне за нещо мъчително и отвратително, което се намира именно в тая стая сега, в този момент, пък и по-рано е било. Той се тръшна уморен на дивана. Старицата донесе самовара, той запари чая, но не го докосна; отпрати старицата до утре. Седеше на дивана и чувствуваше, че му се вие свят. Чувствуваше, че е болен и безсилен. Започна по едно време да заспива, но стана неспокойно и походи из стаята, за да прогони съня. На моменти му се струваше, че бълнува. Но не беше болестта, която го занимаваше най-много: като седна пак, той почна от време на време да се озърта наоколо, сякаш търсеше нещо. Направи го на няколко пъти. Най-после погледът му се насочи внимателно в една точка. Иван се поусмихна, но гневна червенина заля лицето му. Той дълго седя на мястото си, подпрял здраво главата си с двете ръце, и все пак гледайки изкосо в предишната точка, в дивана, който стоеше до отсрещната стена. Очевидно там нещо го дразнеше, някакъв предмет — безпокоеше го, мъчеше го.

IX. Дяволът. Кошмарът на Иван Фьодорович

Не съм доктор, но все пак чувствувам, че е дошла минутата, когато ми е абсолютно необходимо да обясня на читателите поне малко от малко естеството на болестта на Иван Фьодорович. Избързвайки малко, ще кажа само едно: той беше сега, тази вечер именно, в навечерието на онова помрачение, което най-накрая напълно завладя неговия отдавна разстроен, но упорито съпротивлявал се досега на болестта организъм. Без да разбирам нищо от медицина, ще се осмеля да изкажа предположението, че наистина може би с ужасно напрежение на волята си той бе успял за известно време да забави болестта, мечтаейки, разбира се, да я преодолее напълно. Знаеше, че е болен, но изпитваше отвращение да бъде болен тогава, в тази настъпваща съдбоносна минута в живота му, когато трябваше да бъде налице, да каже думата си смело и решително и сам да „оправдае себе си пред себе си“. Той впрочем ходи веднъж при новия доктор от Москва, повикан от Катерина Ивановна поради нейната фантазия, за която вече споменах по-горе. Докторът, като го изслуша и прегледа, стигна до заключението, че той има дори нещо като разстройство на мозъка, и никак не се учуди на някои признания, които той му направи, макар и с отвращение. „Във вашето състояние халюцинациите са твърде възможни — реши докторът, — макар че те трябва да се проверят… изобщо необходимо е да се почне сериозно лечение, без да се губи нито минута, инак ще стане беля.“ Но Иван Фьодорович, като си тръгна от него, не изпълни благоразумния съвет и не пожела да легне да се лекува: „Засега съм на крака, имам сили, ако падна — друго нещо, тогава нека ме лекува когото иска“ — реши той, като махна с ръка. И тъй той седеше, почти съзнавайки сам, че бълнува, и, както казах вече, упорито се вглеждаше в нещо при срещуположната стена, на дивана. Изведнъж се оказа, че там седи някой, Бог знае как влязъл, защото още го нямаше в стаята, когато Иван Фьодорович се върна от Смердяков. Това беше някакъв господин или по-точно, особен вид руски джентълмен, не много млад, „qui frisait la cinquantaine[11]“, както казват французите, с не много прошарена, тъмна, доста дълга и гъста още коса и с клиновидна брадичка. Той беше облечен в някакво кафяво сако, очевидно шито от добър шивач, но вече износено, шито примерно по-миналата година и вече съвсем демодирано, дотолкова, че никой от светските заможни хора не носеше такива сака от две години насам. Ризата му, дългата му вратовръзка във вид на шал, всичко това беше у него като у всички елегантни джентълмени, но ризата му, погледната по-отблизо, беше малко замърсена, широкият шал — доста изтъркан. Карираният панталон му стоеше превъзходно, но беше също прекалено светъл и някак твърде тесен, каквито сега вече не се носеха, точно както и меката бяла касторена шапка, която гостът си беше сложил съвсем неподходящо за сезона. С една дума, имаше вид на порядъчен човек с твърде ограничени парични възможности. По всяка вероятност джентълменът принадлежеше към категорията на някогашните контета-помешчици, процъфтявали още по време на крепостното право; очевидно познаваше света и порядъчното общество, но полека-лека покрай обедняването след веселия живот на младини и неотдавнашното премахване на крепостното право се беше превърнал в нещо като храненик с добри маниери, който обикаля добрите стари познати, а те го приемат заради сговорния му и приличен характер, а и защото е все пак порядъчен човек, когото можеш дори пред всякакъв гост да сложиш на трапезата си, макар, разбира се, на скромно място. Такива хрантутници-джентълмени с приличен характер, които умеят да поразправят нещо, да участвуват в каре за карти и които решително не обичат никакви поръчения, ако им ги натрапват, са обикновено самотни или ергени, или вдовци, които може и да имат деца, но децата им се възпитават винаги някъде далече, при някакви лели, за които джентълменът почти никога не споменава в порядъчното общество, сякаш донякъде се срамува от такова родство. От децата си пък отвиква полека-лека съвсем и само получава нарядко от тях, за именните дни или за Коледа, поздравителни писма и понякога дори им отговаря. Физиономията на неочаквания гост не че беше добродушна, а именно прилична и готова според обстоятелствата за всякакъв любезен израз. Не носеше джобен часовник, но имаше лорнет с рамка от костенурчена кост и черна лента. На средния пръст на дясната му ръка лъщеше масивен златен пръстен с евтин опал. Иван Фьодорович мълчеше злобно и не искаше да започва разговор. Гостът чакаше и седеше именно като храненик, който току-що е слязъл, отгоре, от отредената му стая, долу на чай, да прави компания на домакина, но мълчи смирено поради това, че стопанинът е зает и свъсен мисли за нещо; готов обаче за всякакъв любезен разговор, стига само домакинът да заговори. Изведнъж лицето му изрази като че някаква внезапна загриженост.

— Слушай — обърна се той към Иван Фьодорович, — извинявай, искам само да ти напомня: ти отиде при Смердяков да научиш за Катерина Ивановна, а си тръгна, без да научиш нищо за нея, сигурно си забравил…

— Ах, да! — възкликна изведнъж Иван и лицето му се помрачи от грижа. — Да, забравих… Впрочем сега е все едно, важното е утре — измърмори той на себе си. — Ти пък — обърна се той сърдито към госта, — аз и без това щях ей сега да си го спомня, защото именно за това ми беше мъката! Какво се обаждаш, не ти вярвам, че ти ме подсети, аз сам си спомних!

— Недей ми вярва — усмихна се любезно джентълменът. — Каква ще е тая вяра насила? А при това за вярата не помагат никакви доказателства, особено материалните. Тома е повярвал не защото е видял възкръсналия Христос, а защото отпреди е искал да повярва. Ето например спиритистите… аз много ги обичам… представи си, те мислят, че са полезни за вярата, защото дяволите от онзи свят им показват рогцата си. „Това, значи, е вече доказателство, така да се каже, материално, че съществува онзи свят.“ Онзи свят и материални доказателства, леле майко! И най-после, ако е доказан дяволът, още не се знае доказан ли е Бог! Аз искам да се запиша в идеалистическото дружество, ще им правя опозиция: „на, вижте ме, реалист съм, а не съм материалист, хе, хе!“

— Слушай — стана изведнъж иззад масата Иван Фьодорович. — Сега май бълнувам… разбира се, бълнувам… лъжи каквото щеш, все ми е едно! Няма да ме докараш до изстъпление както миналия път. Само нещо ме е срам… Искам да се разхождам из стаята… Понякога не те виждам и гласа ти дори не чувам, както миналия път, но винаги отгатвам онова, което дрънкаш, защото аз, аз самият говоря, а не ти! Не знам само дали спях миналия път, или те видях наяве? Ей сега ще намокря кърпата със студена вода и ще си я сложа на челото — ще видиш как ще се изпариш.

Иван Фьодорович отиде в ъгъла, взе кърпата, направи каквото каза, и с мократа кърпа на главата почна да се разхожда из стаята.

— Харесва ми, че с тебе направо почнахме на ти — подхвана гостът.

— Глупак — засмя се Иван. — Да не би да ти заговоря на вие? Сега аз съм весел, само че ме болят слепоочията… и темето… само, моля ти се, не философствувай като миналия път. Щом не можеш да се пръждосаш, лъжи нещо весело. Клюкарствувай, нали си хрантутник, клюкарствувай. Откъде ми дойде този кошмар! Но аз не се плаша от тебе. Ще те преодолея. Няма да свърша в лудницата!

— C’est charmant[12], хрантутник. Да, именно такъв. Какво друго съм аз на този свят, ако не хрантутник? Но слушам те и се учудвам: ей Богу, ти като че ли почваш вече малко по малко наистина да ме вземаш за нещо, а не само за твоя фантазия, както настояваше миналия път…

— Нито за миг не те вземам за реална истина — някак дори ядосано извика Иван. — Ти си лъжа, ти си болестта ми, ти си призрак. Само че не знам с какво да те изтребя и виждам, че някое време ще трябва да се страда. Ти си моя халюцинация. Ти си въплъщение на самия мене, впрочем само на една коя страна… на моите мисли и чувства, но на най-отвратителните и глупавите. В това отношение би могъл дори да ми бъдеш интересен, стига да имах време да се занимавам с тебе…

— Моля ти се, моля ти се, ще те изоблича: одеве при уличната лампа, когато се нахвърли върху Альоша и му закрещя: „Ти си научил от него! Откъде научи, че той ме посещава?“ — ти говореше за мене. Значи, един мъничък миг си вярвал, вярвал си, че аз действително съществувам — засмя се меко джентълменът.

— Да, това беше слабост на натурата… но не можех да ти вярвам. Не знам спал ли съм, или съм се движил миналия път. Може би тогава само съм те сънувал, а не съм те видял наяве…

— А защо се държа одеве така сурово с него, с Альоша? Той е мил: виновен съм пред него заради стареца Зосима.

— Не говори за Альоша! Как смееш, лакей! — засмя; се пак Иван.

— Караш се, а пък се смееш — добър признак. Впрочем ти днес си много по-любезен с мене, отколкото миналия път, и разбирам защо: това велико решение…

— Млъкни за решението! — викна свирепо Иван.

— Разбирам, разбирам, c’est noble, c’est charmant[13], ти отиваш утре да защищаваш брат си и принасяш себе си в жертва… c’est chevaleresque.[14]

— Млъкни, или ще те изритам навън!

— Отчасти ще се радвам, защото тогава целта ми е постигната: щом ще има ритници, значи, вярваш в моя реализъм, защото призрак не се рита. Шегата настрана: мене ми е все едно, карай се, ако щеш, но все пак по-добре да си поне мъничко по-любезен, дори с мене. А не: глупак, лакей — що за думи!

— Като ругая тебе, себе си ругая! — засмя се пак Иван. — Ти съм аз, самият аз, само че с друга муцуна. Ти именно говориш онова, което аз вече мисля… и не си в състояние да ми кажеш нищо ново!

— Щом се доближавам до тебе в мислите, това само ми прави чест — с деликатност и достойнство продума джентълменът.

— Само че вземаш все лошите ми мисли и най-вече глупавите. Ти си глупав и пошъл. Ти си страшно глупав. Не, не мога да те изтрая! Какво да правя, какво да правя! — скръцна със зъби Иван.

— Друже мой, аз все пак искам да съм джентълмен и точно така да бъда възприеман — почна гостът в изблик на някаква чисто храненишка и предварително отстъпчива и добродушна амбиция. — Аз съм беден, но… не бих казал, твърде честен, но… обикновено в обществото е прието за аксиома, че съм паднал ангел. Бога ми, не мога да си представя как съм можел някога да бъда ангел. И да съм бил някога, то е било толкова отдавна, че не е грехота и да забравя. Сега ценя само репутацията си на порядъчен човек и живея, както се случи, като се старая да бъда приятен. Искрено обичам хората — о, мене са ме оклеветили за много неща! Тук, когато понякога се преселвам при вас, животът ми тече някак като действителен и това най-много ми харесва. Та и самият аз като тебе страдам от фантастичното и затова обичам вашия земен реализъм. Тук при вас всичко е очертано, тук е формула, тук е геометрия, а при нас са все някакви неопределени уравнения! Тук се разхождам и мечтая. Обичам да мечтая. При това на земята ставам суеверен — не се смей, моля ти се: именно това ми харесва, че ставам суеверен. Тук усвоявам всичките ваши навици: харесва ми да ходя в търговската баня, можеш ли да си представиш, и обичам да се позапарвам с търговците и поповете. Моята мечта е да се въплътя, но вече завинаги, безвъзвратно, в някоя дебела стокилограмова търговка и да повярвам във всичко, в което тя вярва. Моят идеал е да вляза в църквата и да запаля най-чистосърдечно свещица, Бога ми, така е. Тогава — край на моите страдания. При вас свикнах и да се лекувам: напролет завърлува шарката, аз отидох и се ваксинирах против шарка в сиропиталището, да знаеш колко бях доволен тоя ден: за братята славяни пожертвувах десет рубли!… Но ти не слушаш. Знаеш ли, днес никак не си добре — замълча за малко джентълменът. — Знам, ходил си вчера при онзи доктор… е, как си със здравето? Какво ти каза докторът?

— Глупак! — отсече Иван.

— Затова пък ти колко си умен. Пак ли ругаеш? Аз не че ти съчувствувам, само така. Ако не щеш, не отговаряй. Сега пък на, пак ми се обажда ревматизмът…

— Глупак! — повтори Иван.

— Ти си знаеш все своето, пък аз пипнах миналата година такъв ревматизъм, че още го помня.

— Ревматизъм у дявола?

— Защо не, щом се въплътявам понякога. Въплътявам се, значи, приемам последствията. Сатана sum et nihil humanum a me alienum puto[15].

— Как, как? Сатана sum et nihil humanum… Това не е глупаво за дявол!

— Драго ми е, че най-после ти угодих.

— Но това не си го взел от мене — спря се изведнъж Иван, сякаш поразен. — Това никога не ми е идвало наум, това е странно…

— C’est du nouveau, n’est ce pas?[16] Този път ще постъпя честно и ще ти обясня. Слушай: в сънищата и особено в кошмарите, понякога от киселини или от нещо друго, някой път човек сънува такива художествени сънища, такава сложна и реална действителност, такива събития или дори цял свят от събития, скрепен от такава интрига, с такива неочаквани подробности, като се почне от висшите ви прояви и се свърши с последното копче на ризата, че, заклевам ти се, Лев Толстой не би могъл да ги съчини, а същевременно такива сънища понякога сънуват не съчинителите, а най-обикновени хора, чиновници, фейлетонисти, попове… Това е дори цяла задача: еди и министър направо ми призна, че всички най-добри идеи му идвали докато спи. Та и сега така. Макар да съм твоя халюцинация, но както е в кошмарите, говоря понякога оригинални неща, каквито досега не са ти идвали наум, така че вече изобщо не повтарям мислите ти, а в същото време съм само твой кошмар и нищо повече.

— Лъжеш. Твоята цел е именно да ме увериш, че съществуваш сам по себе си, а не си мой кошмар, и ето сега сам потвърждаваш, че си сън.

— Друже мой, днес съм възприел особена тактика, после ще ти я обясня. Чакай, докъде бях стигнал. Да, та тогава се простудих, само че не при вас, а още там…

— Къде там? Кажи, дълго ли ще останеш при мене, не може ли да си отидеш? — почти в отчаяние извика Иван.

Той престана да ходи, седна на дивана, пак се подпря на масата и стисна главата си с двете ръце. Дръпна мократа кърпа и я захвърли гневно: явно не помагаше.

— Не си добре с нервите — обади се джентълменът с разпуснато небрежен, обаче напълно дружелюбен вид, — ти ми се сърдиш дори за това, че съм могъл да настина, а то стана съвсем естествено. Тогава бързах да отида на една дипломатическа вечеря у една висша петербургска дама, която аспирираше за министър. То се знае, фрак, бяла вратовръзка, ръкавици, обаче бях Бог знае къде, та за да стигна при вас на земята, ми предстоеше да прелетя цяло пространство… разбира се, това е само един миг, но и светлинният лъч цели осем минути идва от слънцето, а пък аз, представи си, с фрак и разгърдена жилетка. Духовете не замръзват, но когато вече си се въплътил… с една дума, много лекомислено се стрелнах, а в тези пространства, в етера де, във водата, що беше над твърдта[17] — там е такъв студ… тоест какъв ти студ — това вече не може да се нарече и студ, представи си: сто и петдесет градуса под нулата! Нали знаеш онова развлечение на селските моми: на минус тридесет градуса карат някой новак да близне брадва: езикът му залепва веднага и глупчото, докато се отлепи, си одира кожата до кръв: и това само на тридесет градуса, а на сто и петдесет, мисля, само пръст да долепиш до брадвата, и край с него, стига само… да може да се случи брадва там…

— А може ли да се случи брадва там? — разсеяно и гнусливо го прекъсна Иван Фьодорович изведнъж. Той се противеше с все сила да не повярва на халюцинациите си и да не изпадне в пълно безумие.

— Брадва ли? — повтори гостът учудено.

— Е, да, какво ще стане там с брадвата? — с някаква свирепа и настойчива упоритост викна изведнъж Иван Фьодорович.

— Какво ще стане в пространството с брадвата ли? Quelle idée[18]. Ако стигне донякъде по-далече, мисля, че ще почне да се върти около земята, без да знае защо, като спътник. Астрономите ще изчислят изгрева и залеза на брадвата, Гатцук ще я отбележи в календара[19] и толкова.

— Ти си глупав, ти си ужасно глупав! — непокорно каза Иван. — Лъжи по-умело или няма да те слушам. Ти искаш да ме надвиеш с реализъм, да ме увериш, че съществуваш! Но аз не искам да вярвам, че съществуваш! Няма да повярвам!

— Че аз не лъжа, всичко е истина; за съжаление, истината почти винаги е плоска. Ти, виждам, непременно очакваш от мене някаква проява на величие, а може би и на красота. Много жалко, защото аз давам само това, което мога…

— Не философствувай, магаре!

— Каква ти философия, когато цялата ми дясна страна е схваната, аз пъшкам и муча. Обиколих цялата медицина: всички са майстори на диагнозата, ще ти разправят цялата болест от игла до конец, но да я излекуват не могат. Случи ми се едно възторжено студентче: дори, казва, да умрете, поне ще сте наясно от каква болест сте умрели! А пък и този техен маниер — да те препращат на специалисти: ние, видите ли, само слагаме диагнозата, а вие вървете при еди-кой си специалист, той вече ще ви излекува. Съвсем, съвсем изчезнаха, да ти кажа, предишните доктори, дето лекуваха всички болести: сега има само специалисти и всички публикуват по вестниците. Заболи те носът — пращат те в Париж: там имало европейски специалист, церял носове. Пристигаш в Париж, той ти преглежда носа: аз, вика, мога само дясната ноздра да ви излекувам, защото леви ноздри не лекувам[20], това не ми е специалност, а идете след това във Виена, там друг специалист ще ви доизлекува лявата ноздра. Какво да се прави! Прибягнах към народните средства, един немски доктор ме посъветва да се разтрия с мед и сол в банята. Аз само и само да отида още веднъж на баня, отидох: оплесках се цял и никаква полза. От отчаяние писах на граф Матей от Милано; изпрати ми книга и капки, както и да е. И представи си: помогна ми малц-екстрактът на Хоф! Купих го случайно, изпих шишенце и половина и бях готов направо да танцувам, мина ми като на куче. Втълпих си, че непременно трябва да му напечатам във вестниците едно „благодаря“, обади се чувството ми за благодарност, и на, представи си, веднага се почна друга история: не го приемат в никоя редакция! „Ще бъде много ретроградно, казват, никой няма да повярва, le diable n’existe point[21]. Вие, съветват ме, го напечатайте анонимно.“ Че каква ще е тая „благодарност“, щом е анонимно! Смея се с чиновниците: „В Бога, казвам, е ретроградно да се вярва в нашия век, пък аз съм дявол, в мене може.“ — „Разбираме, кой не вярва в дявола, но все пак не бива, може да навреди на духа. Освен може би под формата на шега?“ Е, за шега, помислих си, е много плоско. Така и не го публикуваха. И, вярваш ли, това просто ми легна на сърцето. Най-добрите ми чувства, като например благодарността са ми формално забранени само поради моето социално положение.

— Пак нагази във философията! — ненавистно скръцна със зъби Иван.

— Боже опази, но може ли да не се оплачеш понякога? Аз съм оклеветен човек. Ето ти всяка минута ми повтаряш, че съм глупав. Личи си, че си млад. Друже мой, работата не е само в ума! По природа имам добро и весело сърце, „зер и аз разни водевилчета“[22]. Ти май съвсем ме вземаш за някой престарял Хлестаков, но моята съдба е много по-сериозна. С някакво си там предвечно назначение, което никога не съм разбирал, съм определен да отричам, а пък аз съм искрено добър и никак не съм способен за отрицание. Ама не, върви да отричаш, без отрицанието няма критика, а какво ще е това списание, щом няма отдел „Критика“? Без критика ще има само „осанна“. Но за живота не стига само „осанна“, трябва тази „осанна“ да преминава през чистилището на съмненията и така нататък, все в този дух. Аз впрочем не се меся във всичко това, не съм аз сътворявал, не искам и да отговарям. Но избраха ме за изкупителна жертва, накараха ме да пиша в отдела за критика и тръгна животът. Разбирам я тази комедия: аз например чисто и просто искам унищожението си. Не, живей, казват, защото без тебе нищо не става. Ако всичко на земята беше благоразумно, нищо нямаше да стане. Без тебе няма да има никакви инциденти, а трябва да има инциденти. И ето служа със свито сърце, за да има инциденти, и творя неразумното по заповед. Хората вземат цялата тази комедия за нещо сериозно, независимо от целия си безспорен ум. В това им е трагедията. Е, и страдат, разбира се, но… все пак поне живеят, живеят реално, а не фантастично: защото именно страданието е животът. Без страданието какво удоволствие щеше да има — всичко щеше да се превърне в един безкраен молебен: свято е, но е скучно. Е, ами аз? Аз страдам, а пък не живея. Аз съм хикс в неизвестно уравнение. Аз съм някакъв призрак на живота, изгубил всички краища и начала и дори съм забравил накрая как се наричам. Ти се смееш… не, ти не се смееш, ти пак се сърдиш. Ти вечно се сърдиш, ти все гледаш ума, а аз все пак ти повтарям, че бих дал целия този надзвезден живот, всички чинове и почести, само да се въплътя в душата на някоя стокилограмова търговка и да паля свещици Богу.

— И ти ли вече не вярваш в Бога? — усмихна се с омраза Иван.

— Тоест, как да ти кажа, разбира се, ако говориш сериозно…

— Има ли Бог, или няма? — пак със свирепа настойчивост извика Иван.

— А, сериозно, значи? Драги мой, Бога ми, не зная, на̀, че казах голяма дума.

— Не знаеш, а виждаш Бога? Не, ти не си сам по себе си, ти си аз, ти си аз и нищо повече! Ти си нищожество, ти си моята фантазия!

— Тоест, ако щеш, аз съм от една философия с тебе, виж, това е вярно. Je pense donc je suis[23], това го знам със сигурност, а всичко останало, което ме заобикаля, всички тези светове, Бог и дори самият сатана — всичко това за мен не е доказано, съществува ли то само по себе си, или е само еманация, последователно развитие на моя аз, който съществува предвечно и еднолично… с една дума, веднага прекъсвам, защото ти май сега ще скочиш да ме биеш.

— Да беше разправил по-добре някой анекдот! — прошепна с болезнен глас Иван.

— Има един анекдот и именно на нашата тема, тоест то не е анекдот, ами нещо като легенда. Ето ти ме укоряваш в неверие — „виждаш, а не вярваш“. Но, друже мой, не съм само аз такъв, сега при нас там всичко се размъти и все от вашите науки. Докато още бяха атомите, петте чувства, четирите стихии, е, тогава все криво-ляво вървеше. Атомите ги е имало и в древния свят. А откак се научи при нас, че вие там сте открили „химическата молекула“ и „протоплазмата“, и дявол знае още какво — нашите направо си подвиха опашките. Настъпи просто една бъркотия: главно — суеверие, клюки: клюките при нас са колкото и при вас, дори малко повече, а най-накрая и доноси — нали и при нас има едно такова учреждение[24], където се приемат някои „сведения“. Та ето това е една налудничава легенда, още от нашите средни векове — не от вашите, а от нашите, — и никой не й вярва дори и при нас освен стокилограмовите търговки, тоест пак не вашите, а нашите търговки. Всичко, което го има при вас, има го и при нас; само от приятелско чувство ти откривам тази наша тайна, макар че е забранено. Тази легенда е за рая. Имало, значи, тук, при вас, на земята, един такъв мислител и философ, който „отричал всичко, закони, съвест, вяра“[25], а главно — бъдещия живот. Починал — и мислел, че отива направо в мрака и смъртта, а пък то напреде му — бъдният живот. Изумил се и възнегодувал: „Това, казва, противоречи на убежденията ми.“ И ето затова го осъдили… тоест, виж, извини ме, аз предавам, което съм чувал, то е само легенда… осъдили го, разбираш ли, да измине в мрак един квадрилион километра (нали сега при нас се мери с километри) и когато свърши този квадрилион, тогава ще му отворят райските двери и всичко ще му простят…

— А какви мъчения имате при вас на онзи свят освен квадрилионите? — някак странно оживен го прекъсна Иван.

— Какви мъчения ли? Ах, хич не питай: по-рано имаше най-различни, а сега почнаха повечето нравствени, „угризения на съвестта“ и всички тези глупости. И това също от вас дойде, от „смекчаването на нравите ви“. Е, и кой спечели, спечелиха само безсрамните, защото какво го интересуват угризенията на съвестта, като изобщо няма съвест. Затова пък пострадаха порядъчните хора, които все още имаха съвест и чест… Ето ти тебе реформи на неподготвена почва и на това отгоре изплагиатствувани отчужди учреждения — само вреда и нищо повече! Древният огън си беше по-добър. Та този осъден на квадрилиона постоял, погледал и легнал през пътя: „Не искам да вървя, от принцип няма да тръгна!“ Вземи душата на руския просветен атеист и я смеси с душата на пророка Йона[26], пребивавал в утробата на кита три дни и три нощи — и ето ти характера на този излегнат на пътя мислител.

— Ами на какво е легнал там?

— Е, все ще е имало на какво. Да не се подиграваш?

— Браво! — викна Иван все така странно оживен. Сега слушаше с неочаквано любопитство. — Е, и какво, още ли лежи?

— Там е работата, че не. Лежал близо хиляда години, а после станал и тръгнал.

— Ама че магаре! — възкликна Иван, като се разсмя нервно, сякаш се мъчеше нещо да съобрази. — Не е ли все едно дали вечно ще лежи, или ще върви квадрилион километри? Сигурно е един билион години ходене?

— Дори много повече, само че нямам моливче и хартийка да направим сметката. Но той вече отдавна е стигнал и тук именно почва анекдотът.

— Как е стигнал! Откъде билион години?

— Ама ти мислиш все за нашата сегашна земя! Та сегашната земя може самата тя да се е повтаряла билион пъти; отмирала е, вледявала се е, напуквала се е, разпадала се е, разлагала се е на съставните си части, пак водата, що беше над твърдта, после пак комета, слънце, пак от слънцето земя — та това развитие може би се повтаря вече безброй пъти и все в един и същи вид до най-малките подробности. Свръхнеприлична скука…

— Е, е, и какво станало, когато стигнал?

— Ами това, че едва му отворили рая и той влязъл, преди да са минали и две секунди — и това по часовник, по часовник (макар че часовникът му според мене отдавна е трябвало да се разложи на съставните си елементи в джоба му по пътя), — преди да са минали две секунди, извикал, че заради тези две секунди не един квадрилион, ами квадрилион квадрилиони могат да се извървят, че и в квадрилионна степен! С една дума, пропял „осанна“ и попрекалил, та някои там с по-благороден начин на мислене дори ръка не искали да му подават на първо време, че много стремглаво преминал към консерваторите. Руска натура. Повтарям: легенда е. Както съм я чул, така я предавам. Та ето какви понятия има за всичките тези неща там по нас.

— Пипнах те! — изкрещя Иван с някаква почти детска радост, като вече успя да си спомни нещо. — Този анекдот за квадрилиона години — аз го съчиних! Аз бях тогава на седемнадесет години, бях в гимназията… този анекдот тогава го съчиних и го разправих на един съученик, казваше се Коровкин, това беше в Москва… Този анекдот е толкова характерен, че не е възможно да съм го взел отнякъде. Бях го забравил… Но си го спомних сега несъзнателно сам, аз си го спомних, а не че ти ми го разправи! Как си спомняш понякога несъзнателно хиляди неща, дори когато те водят на смърт… спомних си го насън. Та ти си именно този сън! Ти си сън и не съществуваш!

— От яда, с който ме отблъскваш — засмя се джентълменът, — стигам до убеждението, че все пак вярваш в мене.

— Ни най-малко! И една стотна не вярвам!

— Но една хилядна вярваш. Хомеопатичните дози са може би най-силните. Признай, че вярваш поне една десетохилядна…

— Нито за миг! — викна яростно Иван. — Впрочем бих желал да повярвам в тебе! — изведнъж странно прибави той.

— Ехе! Ето ти тебе признание! Но аз съм добър, ще ти помогна и сега. Слушай: аз те пипнах теб, а не ти мен! Нарочно ти разказах твоя анекдот, който вече беше забравил, за да се разколебаеш напълно в мен.

— Лъжеш! Целта на твоето появяване е да ме увериш, че съществуваш.

— Именно. Но колебанията, но безпокойството, но борбата между вярата и неверието — та това понякога е такова мъчение за съвестния човек, такъв като тебе, че по-добре да се обеси. Аз именно, като зная, че мъничко вярваш в мен, ти пуснах вече окончателно неверието, като разправих този анекдот. Аз те държа непрестанно между вярата и безверието и тук си имам своя цел. Нов метод: щом съвсем се разколебаеш в мен, веднага ще почнеш да ме уверяваш в очите, че не съм сън, а действителност, зная те аз тебе; и ето тогава ще постигна целта си. А моята цел е благородна. Ще посея в теб само едно мъничко зрънце вяра, а от него ще израсне дъб — и то такъв дъб, че ти, седнал на този дъб, ще пожелаеш да станеш като „светци-отшелници и деви непорочни“[27]; защото много, много го искаш тайно, ще гладуваш, ще се повлечеш да се спасяваш в пустинята!

— Значи, ти, негоднико, се грижиш за спасението на душата ми?

— Все трябва да се направи някога добро дело. Лютиш се, както виждам!

— Шут! Ами изкушавал ли си някога ей такива, дето гладуват и по седемнадесет години се молят в голата пустиня, на хора не приличат?

— Драги мой, само това и правя. Целия свят и световете забравяш, но на един такъв се лепваш, защото брилянтът е твърде скъпоценен; та една такава душа струва понякога цяло съзвездие — ние си имаме своя аритметика. Победата е скъпоценна! Пък някои от тях, Бога ми, не са по-долу от тебе по развитие, макар че ти няма да повярваш: такива бездни на вяра и неверие могат да се съзерцават в един и същи момент, че наистина понякога ти се струва — на косъм е човекът да полети „с краката горе“, както казва актьорът Горбунов.

— Е, и какво, изигравали са те под носа?

— Друже мой — отбеляза гостът сентенциозно, — все пак по-добре е да си отидеш изигран под носа, отколкото понякога съвсем без нос, както наскоро беше казал един болен маркиз (трябва да го е лекувал специалист) на изповедта си пред своя духовен баща йезуит. Аз присъствувах — просто прелест: „Върнете ми, казва, носа!“ И се удря в гърдите. „Сине мой — шикалкави патерът, — по неизповедимите съдби на провидението всичко се възмездява и понякога видимата беда влече подире си извънредно голяма, макар и невидима полза. Щом строгата съдба ви е лишила от нос, ползата ви е там, че никой вече през целия ви живот няма да посмее да ви каже, че са ви изиграли под носа.“ — „Отче свети, това не е утеха! — възкликва отчаяният. — Напротив, щях да бъда във възторг цял живот всеки ден да ме изиграват под носа, стига той да си е на мястото!“ — „Сине мой — въздиша патерът, — не бива да се искат всички блага наведнъж и това е вече ропот срещу провидението, което дори и в този случай не ви е забравило; защото, щом ридаете, както възридахте сега, че сте готов с радост през целия си живот да останете изигран под носа, то и в този случай вече косвено е изпълнено желанието ви: защото, като сте си загубили носа, с това именно вие все пак като да сте изигран под носа…“

— Фу, колко е глупаво! — викна Иван.

— Друже мой, исках само да те разсмея, но кълна се, това е същинска йезуитска казуистика и кълна се, всичко това се случи точно както ти го разказах. Този случай е скорошен и ми създаде много главоболия. Нещастният млад мъж, щом се върна в къщи, още същата нощ се застреля; аз бях неотлъчно при него до последния момент… Колкото пък до тези изповедни йезуитски стаички, това наистина ми е най-приятното развлечение в скръбните минути на живота. Ето ти още един случай, стана тия дни. Идва при стария патер една блондинка, нормандка, двадесетгодишна девойка. Красота, телеса, натура — да ти потекат лигите. Навежда се, шепне на пастора през дупчицата греха си. „Какво правите, дъще моя, мигар пак падение?… — възкликва патерът. — О Sancta Maria, какво чувам: вече с друг! Но докога ще продължава това и как не ви е срам!“ — „Ah mon père — отговаря грешницата, цяла в сълзи на разкаяние. — — Ça lui fait tant de plaisir et а moi si peu de peine!“[28] Е, представи си какъв отговор! Тук вече и аз се стъписах; това е вик на самата природа, това е, ако щеш, по-хубаво от самата невинност! И тутакси й простих греха и се обърнах да си вървя, но веднага се принудих да се върна: чувам, патерът през дупчицата й определя за вечерта среща, а пък старецът — като кремък, и ето го че падна само за миг! Природата, истината на природата взе своето! Какво пак въртиш глава, пак ли се сърдиш? Не знам вече как да ти угодя…

— Остави ме, ти удряш в мозъка ми като досаден кошмар! — простена болезнено Иван, безсилен пред своето видение. — Скучно ми е с тебе, непоносимо и мъчително! Какво не бих дал само да можех да те изгоня!

— Повтарям, намали изискванията си, не искай от мене „величие и красота“ и ще видиш как ще заживеем задружно с тебе — заяви внушително джентълменът. — Воистина, ти се гневиш срещу мен, че не съм ти се явил някак в червено сияние, „с гръм и блясък“, с обгорени криле, а сам ти се представил в такъв скромен вид. Оскърбени са, първо, естетическите ти чувства, а второ, гордостта ти: как е могъл да влезе такъв нищожен дявол при такъв велик човек! Не, все пак в тебе има оная романтична жилка, толкова осмяна още от Белински. Какво да се прави, млад човек. Пък аз мислех одеве, като се готвех да дойда при теб, да ти се явя на шега като действителен статски съветник в оставка, служил в Кавказ, със звезда „Лъв и Слънце“ на фрака, но просто ме достраша, защото ти щеше да ме набиеш само заради това, че съм посмял да си закача на фрака „Лъв и Слънце“, а не съм си закачил поне Полярната звезда или Сириус. И все повтаряш, че съм глупав. Но, Боже мой, аз нямам и претенции да се сравнявам с теб по ум. Мефистофел, като се явил пред Фауст, заявил за себе си, че желае злото, а само добро твори. Е, той както ще, аз пък съвсем напротив. Аз може би съм единственият човек в цялата природа, който обича истината и искрено желае доброто. Аз бях, когато умрялото на кръста Слово[29] отлетя към небето, понесло на гърдите си душата на разпнатия отдясно разбойник, чух радостните писъци на херувимите, които пееха и ридаеха: „Осанна“, и гръмовния възторжен вопъл на серафимите, от който се потресе небето и цялото мироздание. И ето, кълна се във всичко свято, че исках да се присъединя към хора и да викна с всички: „Осанна!“ Вече излиташе, вече се изтръгваше из гърдите ми… аз, както знаеш, съм много чувствителен и художествено възприемчив. Но здравият смисъл — о, най-нещастното свойство на моята природа! — ме задържа и тук в необходимите граници и аз пропуснах мига! Защото какво — помислих си същия миг, — какво ще стане след моята „осанна“? Веднага ще угасне всичко на света и няма да се случват никакви произшествия. И ето, единствено от служебен дълг и поради социалното си положение бях принуден да потисна в себе си добрия момент и да си остана с пакостите. Добрините някой взима изцяло за себе си, а за мене са оставени само пакостите. Но аз не завиждам на честта да се живее на чужд гръб, не съм честолюбив. Защо от всички същества в света само аз съм обречен на проклятия от всички порядъчни хора и дори на ритници с ботуши, понеже като се въплъщавам, понякога ми се налага да понасям и такива последици? Знам, че тук се крие някаква тайна, но не щат да ми открият тази тайна, защото може тогава, като се досетя каква е причината, да ревна „осанна“ и веднага ще изчезне необходимият минус и ще започне в целия свят благоразумието, а с него, разбира се, ще дойде и краят на всичко, дори на вестниците и списанията, защото кой тогава ще се абонира. Та аз знам, че в края на краищата ще се примиря, ще извървя и аз моя квадрилион и ще разбера тайната. Но докато стане това, пребивавам и със свито сърце изпълнявам предназначението си: да погубвам хиляди, за да се спаси един. Например колко души трябваше да се погубят и колко честни репутации да се опозорят, за да се получи един-едничък праведен Йов[30], с когото така зле ме бяха засегнали во време оно! Не, докато не се открие тайната, за мене съществуват две истини: едната тамошната, тяхната, която засега ми е досущ неизвестна, а другата — моята. И още не се знае коя е по-сигурна… Ти заспа ли?

— Как не — злобно простена Иван. — Всичко глупаво в моята природа, отдавна вече изживяно, смляно в ума ми, отхвърлено като леш, ти ми го поднасяш като нещо ново!

— Не можах да улуча и тук! Пък мислех дори да те прелъстя с литературно изложение: тази „осанна“ в небето нали не я казах лошо? После веднага този саркастичен тон à la Хайне, а, нали?

— Не, аз никога не съм бил такъв лакей! И как е могла моята душа да роди такъв лакей като тебе!

— Друже мой, аз познавам едно много прекрасно и мило руско господарче. Млад мислител и голям любител на литературата и на изящните неща, автор на многообещаваща поема, озаглавена „Великият инквизитор“… Само него имах пред вид…

— Забранявам ти да говориш за „Великият инквизитор“! — извика Иван, цял изчервен от срам.

— Е, ами „Геологическият преврат“? Помниш ли? Ей това се казва поемка!

— Мълчи, или ще те убия!

— Мене да убиеш? Не, прощавай, но ще се изкажа докрай. Аз дойдох, за да си доставя това удоволствие. О, обичам мечтите на буйните, млади, тръпнещи от жажда за живот мои приятели! „Там има нови хора — реши ти още миналата пролет, като се готвеше да дойдеш тук, — те мислят да разрушат всичко и да почнат от антропофагията. Глупци, не са се допитали до мен! Според мене нищо не трябва да се разрушава, а трябва само да се разруши в човечеството идеята за Бога, ето откъде трябва да се почне всичко! Оттам, оттам трябва да почне — о, слепци, които нищо не разбират! Щом човечеството се отрече поголовно от Бога (пък аз вярвам, че този период, паралелно на геологическите периоди, ще дойде), тогава от само себе си, без антропофагия, ще падне целият предишен мироглед и главно цялата предишна нравственост и ще настъпи всичко ново. Хората ще се съберат, за да вземат от живота всичко, което той може да им даде, но непременно за щастие и радост само в тукашния свят. Човек ще се възвеличи духом в божеска, титанична гордост и ще се яви човекобогът. Всекичасно побеждавайки вече безгранично природата с волята си и с науката, човек дори само от това ще изпитва всекичасно такава висша наслада, че тя ще му замени всички предишни упования за небесни наслади. Всеки ще узнае, че е напълно смъртен, без възкресение, и ще приеме смъртта гордо и спокойно като бог. Той ще разбере от гордост, че няма защо да роптае, задето животът е миг, и ще възлюби брата си вече без всякаква отплата. Любовта ще задоволява само мигновението на живота, но самото съзнание за нейната мигновеност ще засили огъня й толкова повече, колкото по-рано се е разминавала в упования за любов задгробна и безконечна“… е, и прочие, и прочие, в същия дух. Много мило!

Иван седеше затиснал ушите си с ръце и загледан в земята, но цялото му тяло почна да трепери. Гласът продължаваше:

— Въпросът сега е, мислеше моят млад мислител: възможно ли е да настъпи някога такъв период, или не? Ако настъпи, всичко е решено и човечеството ще си уреди живота веднъж за винаги. Но тъй като поради закоренялата човешка глупост това може би и хиляда години няма да се уреди, то всекиму, който съзнава още отсега истината, е позволено да си уреди живота напълно, както му е угодно, на новите начала. В този смисъл „всичко му е позволено“. Нещо повече: дори този период да не настъпи никога, но тъй като все пак няма Бог и безсмъртие, позволено е на новия човек да стане човекобог, макар дори и сам в целия свят, и вече, разбира се, в новия чин, с леко сърце да прекоси всякакви предишни нравствени прегради на предишния роб-човек, ако това се наложи. За Бога не съществува закон! Където стъпи Бог, там вече е място божие! Където стъпя аз, там начаса ще бъде първото място… „всичко е позволено“ и край! Всичко това е много мило, само че като иска мошеничество, защо му е пък санкцията на истината? Но такова си е нашето руско съвременно човече: без санкция няма да се реши и на мошеничество, дотолкова е възлюбило истината…

Гостът говореше явно увлечен от красноречието си, като повишаваше все повече и повече глас и поглеждаше подигравателно домакина, но не успя да свърши: Иван изведнъж грабна една чаша от масата и я запрати с все сила върху оратора.

— Ah, mais c’est bête enfin![31] — извика онзи, скачайки от дивана и бършейки с пръсти пръските от чая по себе си. — Спомни си за Лутеровата мастилница[32]! Хем ме смята за сън, хем хвърля чаша по съня! Женска работа! Аз наистина подозирах, че ти само се преструваш, че си си запушил ушите, но слушаш…

По рамката на прозореца откъм двора изведнъж се чу твърдо и настойчиво чукане. Иван Фьодорович скочи от дивана.

— Чуваш ли, по-добре отвори — извика гостът, — това е брат ти Альоша, с най-неочаквано и любопитно известие, уверявам те!

— Мълчи, измамнико, преди тебе знаех, че е Альоша, предчувствувах го и, разбира се, той не идва току-тъй, разбира се, с „известие“!… — извика Иван в изстъпление.

— Отвори де, отвори му. Вън е виелица, а той ти е брат. Monsieur, sait-il le temps qu’il fait? C’est à ne pas mettre un chien dehors…[33]

Тропането продължаваше. Иван понечи да се втурне към прозореца, но изведнъж сякаш нещо му върза краката и ръцете. Той се напрягаше да скъса тези въжета, но напразно. Чукането по прозореца ставаше все по-силно и по-шумно. Най-после въжетата изведнъж се разкъсаха и Иван Фьодорович скочи от дивана. Той диво се огледа наоколо. Двете свещи бяха почти догорели, чашата, която току-що беше хвърлил по госта си, стоеше пред него на масата, а на отсрещния диван нямаше никого. Чукането по рамката на прозореца, макар и да продължаваше упорито, съвсем не беше тъй силно, както току-що му се бе сторило насън, напротив, беше съвсем сдържано.

— Това не е сън! Не, кълна се, това не беше сън, всичко това беше ей сега! — извика Иван Фьодорович, изтича и отвори горното прозорче.

— Альоша, нали ти казах да не идваш! — викна той свирепо на брат си. — С две думи: какво искаш? С две думи, чуваш ли!

— Преди около час се е обесил Смердяков — изрече Альоша отвън.

— Върви на вратата, ей сега ще ти отворя — каза Иван и отиде да отвори на Альоша.

X. „Той ми го каза!“

Альоша, като влезе, съобщи на Иван Фьодорович, че преди час и нещо е притърчала при него в квартирата му Маря Кондратиевна и е съобщила, че Смердяков посегнал на живота си. „Рекох да вляза при него, да прибера самовара, а той виси на стената на един гвоздей.“ На въпроса на Альоша, съобщила ли е където трябва, отговорила, че никъде не е съобщила, а „направо хукнах при вас най-напред и целия път съм тичала“. Тя била като побъркана, разправяше Альоша, и цялата треперела като лист. А когато Альоша се втурнал с нея в тяхната къщица, намерил Смердяков все още да виси. На масата имало бележка: „Изтребвам живота си по своя собствена воля и желание, да не се обвинява никой.“ Альоша оставил тази бележка на масата и отишъл право при околийския, казал му всичко, „а оттам право при тебе“ — завърши Альоша, като се вгледа внимателно в лицето на Иван. И през цялото време, докато разправяше, не сваляше от него очи, сякаш извънредно поразен от нещо в израза на лицето му.

— Братко — извика той изведнъж, — ти сигурно си ужасно болен! Гледаш и сякаш не разбираш какво говоря.

— Добре, че дойде — издума сякаш замислен Иван и сякаш изобщо без да чува възклицанията на Альоша. — А аз знаех, че се е обесил.

— Но от кого?

— Не знам от кого. Но знаех. Знаех ли? Да, той ми каза. Той току-що ми говори…

Иван стоеше сред стаята и говореше все тъй замислен и загледан в земята.

— Кой е той? — попита Альоша и без да иска, се озърна наоколо.

— Той офейка.

Иван вдигна глава и кротко се усмихна.

— Изплаши се от тебе, от тебе, гълъба. Ти си „ангел чист“. Тебе Дмитрий те нарича херувим. Херувим… Гръмовен вик — възторг на серафими! Какво е това серафим? Може би цяло съзвездие. А може би цялото това съзвездие е само някаква химическа молекула… Има съзвездие Лъв и Слънце, не знаеш ли?

— Братко, седни! — продума изплашен Альоша. — Седни, за Бога, на дивана. Ти бълнуваш, полегни на възглавницата, ето така. Искаш ли мокра кърпа на главата? Може да ти стане по-добре, а?

— Дай кърпата, ето я на стола, аз я хвърлих там одеве.

— Няма я там. Не се безпокой, знам къде е: ето я каза Альоша, като намери в другия ъгъл на стаята при тоалетната масичка на Иван чиста, още сгъната и неупотребявана кърпа. Иван странно погледна кърпата; паметта му сякаш мигом се възвърна.

— Чакай — понадигна се той от дивана, — аз одеве, преди един час, взех същата тази кърпа оттам и я намокрих с вода. Слагах я на главата си и я хвърлих тука… как тъй е суха? Друга нямаше.

— Ти си слагал тази кърпа на главата си? — попита Альоша.

— Да, и ходих из стаята преди един час… Защо са изгорели свещите така? Колко е часът?

— Почти дванадесет.[34]

— Не, не, не! — извика изведнъж Иван. — Това не беше сън! Той беше тука, той седеше тука, ей на онзи диван, когато ти чукаше на прозореца, аз хвърлих по него чашата… ето тази чаша… Чакай, аз и преди съм спал, но този сън не е сън. И по-рано се е случвало. Сега, Альоша, ми се случва да сънувам сънища… но това не са сънища, а наяве: ходя, говоря и виждам… а спя. Но той седеше тука, той беше на този диван… Той е ужасно глупав, Альоша, ужасно глупав — засмя се изведнъж Иван и закрачи из стаята.

— Кой е глупав? За кого говориш, брате? — пак скръбно попита Альоша.

— Дяволът! Напоследък взе да идва при мене. Идва вече два пъти, дори почти три пъти. Подиграваше ме, че съм се сърдел, дето е прост дявол, а не сатана с обгорени криле, в гръм и блясък. Но той не е сатана, има да взима. Той е самозванец. Той е прост дявол, нищожен, дребен дявол. Ходи на баня. Ако го съблечеш, сигурно ще откриеш опашка, дълга, гладка като на датско куче, цял аршин дълга, кафява… Альоша, ти си замръзнал, ходил си по снега, искаш ли чай? Какво? Студен ли е? Искаш ли да кажа да направят?

Альоша изтича бързо до умивалника, намокри кърпата, убеди Иван пак да седне и му уви главата с мократа кърпа. После седна до него.

— Какво ми казваше одеве за Лиза? — попита пак Иван. (Той ставаше много словохотлив.) — Лиза ми харесва. Аз ти казах за нея нещо лошо. Излъгах те, тя ми харесва… Страх ме е утре за Катя, много ме е страх. За бъдещето. Тя утре ще ме напусне и ще ме стъпче. Мисли, че погубвам Митя от ревност към нея! Да, така мисли! Но не! Утре е кръст, но не бесилка. Не, аз няма да се обеся. Знаеш ли, че аз никога не мога да посегна на живота си, Альоша! От подлост ли, от що ли? Не съм страхливец. От жажда да живея! Откъде знаех, че Смердяков се е обесил? Да, той ми го каза…

— И ти си твърдо уверен, че тук е имало някой? — попита Альоша.

— Ей на онзи диван, в ъгъла. Ти щеше да го изгониш. Че ти го и изгони: той изчезна, щом ти се яви. Обичам твоето лице, Альоша. Знаеш ли ти, че обичам лицето ти? А той — това съм аз, Альоша, аз самият. Всичко мое долно, всичко мое подло и презряно! Да, аз съм „романтик“, той го е забелязал… макар това да е клевета. Той е ужасно глупав, но с това печели. Той е хитър, животински хитър, той знаеше с какво може да ме вбеси. Той ме подиграваше постоянно, че вярвам в него, и с това ме накара да го слушам. Той ме измами като хлапе. Впрочем той ми каза много истини за мене. Аз никога не бих си ги казал. Знаеш ли, Альоша, знаеш ли — ужасно сериозно и сякаш тайно додаде Иван, — много бих желал той наистина да е той, а не аз!

— Той те е измъчил — каза Альоша, като гледаше брат си състрадателно.

— Дразнеше ме! И знаеш ли, хитро, хитро: „Съвест! Що е съвест? Аз самият я правя. А защо се мъча? По навик. По всемирния човешки навик от седем хиляди години. Нека тогава отвикнем, и ще бъдем богове.“ Това той го каза, това той го каза.

— А не си ли ти, не си ли ти? — ясно вгледан в брат си, извика неудържимо Альоша. — Е, остави го, махни го и забрави за него! Нека отнесе със себе си всичко, което сега проклинаш, и никога да не идва!

— Да, но той е зъл. Той ми се присмиваше. Той беше нагъл, Альоша — пошепна Иван и потръпна от обида. — Но той ме клеветеше, за много неща ме клеветеше. Лъжеше ме в очите за самия мен. „О, ти отиваш да извършиш добродетелен подвиг, да заявиш, че си убил баща си, че лакеят, насъскван от тебе, е убил баща ти…“

— Брате — прекъсна го Альоша, — спри се: не си го убил ти. Това не е истина!

— Това той го казва, той, а той го знае. „Ти отиваш да извършиш добродетелен подвиг, а не вярваш в добродетелта — ето кое те ядосва и измъчва, ето защо си такъв отмъстителен.“ Това ми го каза за мене, а той знае какво говори…

— Това ти го казваш, а не той! — извика скръбно Альоша. — И го казваш в болест, в бълнуване, измъчвайки себе си!

— Не, той знае какво говори. Ти, казва, отиваш от гордост, ти ще станеш и ще кажеш: „Аз убих, защо се гърчите от ужас, вие лъжете! Презирам вашето мнение, презирам ужаса ви.“ Това го казва за мене и изведнъж казва: „А знаеш ли, тебе ти се иска да те похвалят: престъпник, един вид, убиец, но колко е великодушен, решил да спаси брат си и се признал за виновен.“ Но това е вече лъжа, Альоша! — извика изведнъж Иван и очите му засвяткаха. — Аз не искам да ме хвалят смрадливците. Той излъга, Альоша, излъга, кълна ти се! Заради това хвърлих чашата по него и тя се строши в мутрата му.

— Братко, успокой се, престани! — молеше го Альоша.

— Не, той умее да мъчи, той е жесток — продължаваше Иван, без да слуша. — Аз винаги съм предчувствувал защо идва. „Макар, казва, че отиваш от гордост, но все пак имаш надежда, че ще обвинят Смердяков и ще го изпратят на каторга, че ще оправдаят Митя, а тебе ще те осъдят само нравствено (чуваш ли, тук той се смееше!), а някои просто ще те похвалят. Но ето че Смердяков умря, обеси се, и кой сега там, в съда, ще ти повярва? А ти отиваш, отиваш, ти все пак ще отидеш, решил си, че ще отидеш. За какво отиваш тогава?“ Това е страшно, Альоша, не мога да издържам такива въпроси. Кой смее да ми задава такива въпроси!

— Братко — прекъсна го Альоша, замрял от страх, но все още като че ли с надежда да вразуми Иван, — как може да ти е говорил за смъртта на Смердяков, преди да дойда аз, когато още никой не знаеше, пък и не е имало време някой да научи?

— Той го каза — твърдо издума Иван, без да допуща никакво съмнение. — Той все това казваше, ако искаш да знаеш. „И пак добре, казва, ако вярваш в добродетелта: нека да не ми повярват, аз отивам заради принципа. Но ти си прасе, като Фьодор Павлович, и какво струва за тебе добродетелта? За какво ще се помъкнеш там, щом твоята саможертва няма да послужи за нищо? Затова, защото сам не знаеш за какво отиваш! О, ти всичко би дал, за да разбереш ти самият за какво отиваш! И да не би да си решил? Ти още не си решил. Ти цяла нощ ще седиш и ще решаваш: да отидеш ли, или да не отидеш? Но все пак ще отидеш и знаеш, че ще отидеш, сам знаеш, че каквото и да решаваш, решението вече не зависи от тебе. Ще отидеш, защото не смееш да не отидеш. Защо не смееш — това вече сам го отгатни, ето ти загадка!“ Стана и си отиде. Ти дойде, а той си отиде. Той ме нарече страхливец, Альоша! Le mot de l’ènigme[35], че съм страхливец! „Такива орли не хвърчат над земята!“ Това той го допълни, той го допълни! И Смердяков казваше същото. Той трябва да бъде убит! Катя ме презира, виждам това вече от месец, пък и Лиза ще почне да ме презира! „Отиваш, за да те похвалят“ — това е зверска лъжа! И ти също ме презираш, Альоша. Сега аз пак ще те намразя! И оня изверг го мразя, и оня изверг го мразя! Не искам да спасявам оня изверг, нека загине в каторга! Химни ще пее! О, утре ще отида, ще се изправя пред тях и ще плюя в очите на всички!

Той скочи в изстъпление, хвърли кърпата от главата си и пак закрачи из стаята. Альоша си спомни одевешните му думи: „Като че спя наяве… Ходя, говоря и виждам, а спя.“ Тъкмо това като че ставаше сега. Альоша не го изпускаше от очи. Мина му през ум да тича за доктора и да го доведе, но го достраша да остави брат си сам: нямаше на кого да го повери. Най-после Иван малко по малко почна съвсем да изпада в несвяст. Той все продължаваше да говори, говореше неспирно, но вече съвсем несвързано. Дори зле изговаряше думите и изведнъж се олюля силно на място. Но Альоша успя да го подхване. Иван се остави да го заведе до леглото. Альоша го разсъблече как да е и го сложи в леглото. Той самият остана при него още два часа. Болният спеше дълбоко, неподвижно, дишаше тихо и равномерно. Альоша взе възглавница и легна на дивана, без да се съблича. Заспивайки, той се помоли за Митя и за Иван. Ставаше му ясна болестта на Иван: „Мъките на гордото решение, дълбока съвест!“ Бог, на който той не вярваше, и неговата истина надмогваха сърцето, което все още не искаше да се подчини. „Да — въртеше се в главата на Альоша, вече легнал на възглавницата, — да, щом, Смердяков умря, никой вече няма да повярва на показанията на Иван; но той ще отиде и ще каже! — Альоша леко се усмихна. — Бог ще победи! — помисли си той. — Или ще се въздигне в светлината на истината, или… ще загине в омразата, отмъщавайки на себе си и на всички, задето е служил на нещо, в което не вярва“ — горчиво добави Альоша и пак се помоли за Иван.

Бележки

[1]Феня и майка й, готвачката на Грушенка… — Също на стр.640. По-горе се казва, че Матрьона е баба, а не майка на Феня (стр. 366, 471). — Бел. С.Б.

[2] Тази очарователна особа (фр).

[3] Нали разбирате, този случай и ужасната смърт на вашия баща (фр.).

[4] От фр. — чудовищно.

[5] … апокрифните евангелия… — жизнеописания на Христос, които не се признават от църквата (Вж. напр. Стара българска литература, т.1, Апокрифи, С, 1981). — Бел. С.Б.

[6] От гр. — етика.

[7] … Клод Бернар. Какво беше това? — Клод Бернар (1813—1878) — френски естествоизпитател, физиолог и патолог; с позитивистки философски възгледи; придава особено значение на експеримента като път към точните знания; изследва общите принципи на централната нервна система. — Бел. С.Б.

[8] За (мислите) не се спори (лат.).

[9] … до последния кодрант. — Кодрант — дребна римска монета (според обяснение в Библията — равна на 1? стотинка). „Помирявай се с противника си скоро, докле си още на път с него към съдилището, за да не би някак противникът ти да те предаде на съдията, а съдията да те предаде на слугата и да бъдеш хвърлен в тъмница; истина ти казвам: няма да излезеш оттам, докле не върнеш и последния кодрант.“ (Матей 5; 23) — Бел. С.Б.

[10]… Личарда верни… — Герой, „любезен слуга“ от „Повесть о Бове-королевиче“ (вж.бел. за стр.285). — Бел. С.Б.

[11] Под петдесетте (фр.).

[12] Това е възхитително (фр.).

[13] Това е благородно, това е прекрасно (фр.).

[14] Това е рицарско (фр.).

[15] (Сатана) съм и нищо човешко не ми е чуждо (лат.) — По известния стих от комедията на Теренций (ок. 185—59 г. пр.н.е.) „Самонаказващият се“: „Homo sum…“ — „Човек съм и нищо човешко не ми е чуждо.“ — Бел. С.Б.

[16] Това е нещо ново, нали? (фр.).

[17] …във водата, що беше над твърдта… — Битие, 1; 7—8. — Бел. С.Б.

[18] Що за идея (фр.).

[19] … Гатцук ще я отбележи в календара… — А. Гатцук (1832—1891) — издател на вестник и годишни календари с илюстровани приложения. — Бел. С.Б.

[20] … аз, вика, мога само дясната ноздра да ви излекувам, защото леви ноздри не лекувам… — По мотив от философската повест на Волтер „Задиг или Съдбата“. — Бел. С.Б.

[21] Дяволът повече не съществува (фр.).

[22] … „зер и аз разни водевилчета“… — Думи на Хлестаков от „Ревизор“ на Гогол (трето д., шеста к. Прев. Хр. Радевски). — Бел. С.Б.

[23] Je pense dons je suis…, „Мисля, следователно съществувам“ (фр.) — афоризъм на френския философ Р. Декарт (1596—1650). — Бел. С.Б.

[24] … нали и при нас има едно такова учреждение… — Споменатото по-горе III Отделение на личната канцелария на негово императорско величество (вж.бел. за стр.582). — Бел. С.Б.

[25] „Отричал всичко: закони, съвест, вяра“ — думи на Репетилов от комедията на Грибоедов „Горко на умния“: „Отричах аз закони! Съвест! Вяра!“ (Прев. Хр. Радевски). — Бел. С.Б.

[26] … и я смеси с душата на пророка Йона… — Става дума за „непослушанието“ на Йона, който по Божия повеля трябвало да отиде да проповядва в Ниневия, но решил „да побегне в Тарсис от лицето Господне…“ Бурята, която се вдигнала по време на неговото пътуване в кораба, утихнала едва когато Йона бил хвърлен в морето — „и заповяда Господ на един голям кит да глътне Йона; и биде Йона а утробата на тоя кит три дни и три нощи.“ (Книга на пророк Йона) — Бел. С.Б.

[27] … „светци-отшелници и деви непорочни“… — Първият ред на стихотворение на Пушкин по молитвата на Ефрем Сирин (IV п.). Прев. Радой Ралин. — Бел. С.Б.

[28] Ах, отче, това му доставя такова удоволствие, а на мене — толкова малко усилия! (фр.).

[29] … когато умрялото на кръста Слово… — Словото в случая е Христос, разпнат между двамата разбойници. — Бел. С.Б.

[30] … един-едничък праведен Йов, с когото така зле ме бяха засегнали во време оно! — За Йов вж.бел. към стр. 101, 307. — Бел. С.Б.

[31] Ах, но това най-сетне е глупаво (фр.).

[32] … Лутеровата мастилница! — Вождът на Реформацията в Германия Мартин Лутер (1483—1546) вярвал, че дяволът съществува — същият се явявал понякога в халюцинациите му като негов противник и опонент. Според едно по-късно апокрифно сказание дяволът му се явил, когато Лутер превеждал Библията, и тогава Лутер го замерил с мастилницата си. — Бел. С.Б.

[33] Знаете ли, мосю, какво е времето? В такова време и куче не се оставя навън… (фр.).

[34] Почти дванадесет. — Според древните вярвания в полунощ призраците изчезват и магиите се разрушават. — Бел. С.Б.

[35] Отговорът на загадката е (фр.).