Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Малазанска книга на мъртвите (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Midnight Tides, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 57 гласа)

Информация

Сканиране
Galimundi (2010 г.)
Разпознаване и корекция
dave (2010 г.)

Издание:

Стивън Ериксън. Среднощни приливи

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“, 2006 г.

ИК „Бард“, 2006 г.

ISBN: 954585

История

  1. — Добавяне

3.

С лице към Светлината,

от Мрака предаден,

потънал в кръв лежи

Бащата Сянка,

невидим, невиждащ

и изгубен,

докато Чедата му

не тръгнат по

последната пътека

и в самотата си

на странници

отново се пробудят.

 

Молитва на Тайст Едур

Цареше мъртва тишина, съвсем на място в непрогледната мъгла. Черните весла се вдигнаха от гъстата като кръв вода и тя се стече на вадички, след това — на мъниста по лъскавото дърво, докато най-сетне не засъхна с патината на сол в хладния затаен въздух. И нищо вече не оставаше, освен да се чака.

Тази сутрин Дъщеря Менандори бе донесла мрачна поличба. Тялото на воин от племето бенеда. Подут труп, опърлен от магия, с обелена и почерняла от несекващия глад на морските води кожа. Шепотът на рояка мухи премина в гневно жужене, щом се разлетяха с идването на онези Едур, чиито роби го бяха намерили първи.

Ледерийска магия.

Воинът не носеше ножница, нито броня. Беше излязъл на риболов.

Скоро след откритието от речното устие се отправиха четири дълги лодки К’ортан. В най-предната се качи Ханан Мосаг с кадъра си К’риснан със седемдесет и пет кръвни воини. В другите ги последваха по сто воини.

Известно време навътре ги носеше отливът. Скоро се разбра, че в открито море не ги чака вятър, тъй че оставиха прибрани триъгълните платна и по трийсет и пет мъже от всяка страна започнаха да гребат.

Докато кралят-магьосник не им даде сигнал да спрат.

Мъглата бе обгърнала плътно четирите нападателни съда. Нищо не можеше да се види на повече от двайсет удара на греблата във всички посоки.

Трул Сенгар седеше на пейката зад Феар. Беше пуснал веслото и стискаше новото копие с железен обков, което му беше дал баща му.

Знаеше, че ледерийските кораби са наблизо, на дрейф, също като дългите лодки на Едур. Но те разчитаха само на платната и не можеха да предприемат нищо, докато не се надигне вятър.

А Ханан Мосаг се бе погрижил да няма вятър.

Сенки-призраци пробягваха по палубата, блуждаеха неспокойно, ръцете им с дълги нокти бяха увиснали, сякаш се тътреха на четири крака. Кръстосваха насам-натам, изгаряни от нетърпение да напуснат тясното пространство на бойния съд. Трул никога не бе виждал толкова много — а знаеше, че ги има и на другите три дълги съда. Но не те щяха да са убийците на ледериите. Този път кралят-магьосник бе призовал нещо друго.

И той го усещаше. Изчакваше някъде под тях. Огромно търпение, затаило се в дълбините.

Ханан Мосаг бавно вдигна десница и щом погледна отвъд краля-маг, Трул видя туловището на един ледерийски ловен кораб бавно да изниква от мъглата. С прибрани платна, с фенери в края на издадените навън прътове — мятаха смътна жълтеникава светлина.

След него — втори кораб, вързан за първия с дебело въже.

Перки на акули пореха водата около корабите.

А после изведнъж перките изчезнаха.

За миг, замъглен и неясен.

След това — писъци.

Трул пусна копието и запуши ушите си с ръце — и не само той реагира така, защото виковете се усилиха, извлечени от безпомощни гърла, и преминаха в неистови писъци. За миг сред мъглата блесна магия и бързо угасна.

Ледерийските кораби вече бяха отвсякъде. Но не можеше да се види какво става на тях — мъглата бе почерняла, къдреше се като дим и от непроницаемия й мрак се изтръгваха само писъците — като късове от ужас, като гърчещи се души.

Звуците кънтяха в черепа на Трул, безразлични към усилията му да ги спре. Стотици гласове. Стотици по стотици.

След това — тишина. Мъртва и абсолютна тишина.

Ханан Мосаг махна с ръка.

Мъглата изчезна.

Спокойните допреди миг морски води оживяха под напора на силен вятър. Слънцето заизсипва гневната си жар от свирепо синьото небе.

Изчезнало бе и черното излъчване, което бе погълнало ледерийския флот.

Корабите се поклащаха, угасналите фенери се люлееха диво на прътовете.

— Греби.

Гласът на Ханан Мосаг отекна сякаш точно до Трул. Той се сепна и като всички останали хвана веслото.

Дългата лодка се понесе напред.

След няколко мига спряха до един от корабите.

Сенките-призраци се закатериха по боядисания му в червено хълбок.

А Трул видя, че ватерлинията по корпуса се е променила. Разбра, че трюмът вече е празен.

— Феар — изсъска той. — Какво става? Какво стана?

Брат му се извърна и Трул се стъписа, като видя пребледнялото му лице.

— Не е за нас, Трул — промълви той и отново се обърна напред.

„Не е за нас. Какво иска да каже? Какво не е за нас?“

Вълните подмятаха мъртви акули. Труповете им бяха разпрани, все едно че се бяха взривили отвътре. Водата беше осеяна с лепкави вътрешности.

— Сега се връщаме — каза Ханан Мосаг. — Вдигнете платната, мои воини. Видяхме. Сега трябва да се махнем оттук.

„Видяхме… какво, в името на Бащата Сянка?“

По бордовете на ледерийските кораби заплющяха и се издуха платна.

„Призраците ще ги откарат. В името на Мрака, това не е само показване на сила. Това е… това е предизвикателство.“ Предизвикателство с такава дълбока арогантност, че далече надвишаваше това на ледерийските ловци и техния глупав, самоубийствен лов на бивнести тюлени. И щом осъзна това, нова мисъл го споходи, докато гледаше как воините вдигат платната. „Кой сред ледериите съзнателно би изпратил екипажите на деветнайсет кораба на сигурна смърт? И защо тези екипажи изобщо ще се съгласят на това?“

Казваха, че златото било единственото, което интересувало ледериите. Но кой здравомислещ човек би търсил богатство, ако то означава сигурна смърт? Не можеше да не са знаели, че спасение няма да има. „Но от друга страна, ако не бях ги видял случайно? Ако не бях решил да ходя на брега на Калах, за да търся нефрит?“ Но не, този път той беше арогантният. Ако не беше Трул, щеше да е някой друг. Престъплението не можеше да остане незабелязано. Престъплението изобщо не беше замислено да остане незабелязано.

Приятелите му воини изглеждаха също толкова объркани. Нещо не беше наред. Както с ледериите, така и… „С нас. С Ханан Мосаг. Нашия крал-магьосник.“

„Сенките ни танцуват. Ледерии и Едур танцуват в ритуал — но стъпките на този танц не са ми познати. Прости ми, Баща Сянка, изплашен съм.“

Деветнадесет кораба на смъртта отплаваха на юг, а четири бойни К’ортан поеха на изток. Четиристотин воини Едур отново потънаха в мъртва тишина.

 

 

На робите се падаше да прислужват в подготовката. Трупът на воина бенеда бе положен върху пясъчно ложе на пода на една голяма каменна пристройка до цитаделата и го оставиха да изсъхне.

Очните кухини, ушите, ноздрите и зяпналата уста бяха почистени и подравнени с мек восък. Нахапаните дупки по плътта бяха запълнени със смес от глина и масло.

Под надзора на шест вдовици Едур поставиха огромна желязна тава върху пълния с жарава трап до тялото. На дъното й лежаха медни монети — те запотракваха и заподскачаха, докато кондензираните капчици влага по тях съскаха и се изпаряваха.

Удинаас беше коленичил до трапа, достатъчно далече, за да не капе потта му върху монетите — светотатство, което означаваше сигурна смърт за невнимателния роб — наблюдаваше монетите, гледаше как потъмняват до пушливо черно и после се нажежават и изсветляват. Започна да ги вади с дълги щипци и една по една да ги поставя в платата от печена глина пред жените — по едно плато за всяка вдовица.

Всяка вдовица, коленичила пред платото си, вдигаше монетата с помощта на още по-дълги и по-тънки щипци, след което се обръщаше и се навеждаше над трупа.

Първата монета бе поставена в лявата очна кухина. Пукот и съсък, димът се вдигна на тънки змийчета, щом жената я натисна с щипците, за да се слее с плътта. Последва дясната очна кухина. Носът, после челото и бузите, всяка монета се допираше до съседните.

Когато се приключи с предницата на тялото и хълбоците, включително с четирите крайника, върху обшитото с монети тяло бе изсипан разтопен восък. А след като той изстина, обърнаха го по корем. Още монети, докато цялото тяло освен петите и дланите не бе покрито. Последва още един пласт разтопен восък.

Обредът с обшиването отне почти целия ден — беше вече почти по здрач, когато Удинаас най-сетне излезе залитайки от пристройката и спря, навел глава. Хладният въздух щипеше потта по кожата му. Изплю се в усилие да махне вонята от устата си. Воня на изгоряло, на гниеща плът и на застоялия, горещ и душен въздух вътре. Вонята на опърлена коса. Никакво ароматно масло и търкане на кожата не можеше да надвие това, което се бе просмукало през порите й. Дни щяха да изтекат, докато Удинаас се отърве от този задушаващ, отвратителен вкус.

Заби поглед в земята между краката си. Рамото още го болеше от силовото лечение, наложено му от Урут. Оттогава не бе имал възможност да поговори с Пернатата вещица.

Нищо не бе обяснил на своите господари. А и те всъщност не го бяха притискали много. Няколко въпроса и като че ли останаха доволни от тромавите му мъгляви отговори. Удинаас се чудеше дали Урут е била толкова незаинтересована и в разпита на Пернатата вещица. Тайст Едур рядко проявяваха особено внимание към робите си, а още по-малко разбираха обичаите им. Разбира се, привилегия на завоевателите беше да е така, а всеобщата съдба на покорените бе да понасят такова пренебрежение.

Но все пак идентичностите устояваха. На лично ниво. Свободата не беше нещо много повече от разбридана мрежа, метната над множество по-малки — самоналожени възбрани и обвързвания. Смъкването й не променяше почти нищо, освен може би, че лишаваше от утешителната заблуда на идеала. „Умът е обвързан със самоосъзнаването, самоосъзнаването — с плътта, плътта — с костите. По волята на Блудния всички ние сме плетеница от клетки и каквото и да пърха вътре, познава само една свобода, и тя е смъртта.“

Покорителите винаги приемаха, че това, което са покорили, е идентичност. Но истината бе, че идентичността може да бъде убита само отвътре, а дори и това беше само химера. Изолацията имаше много деца и разпадът бе само едно от тях — но неговият път бе уникален, защото този път започваше, след като идентичността бъде изоставена.

От пристройката зад него се понесе траурната песен, скръбният ритъм на Едур. „Хънх, хънх, хънх, хънх…“ Звук, който винаги смразяваше Удинаас. „Като чувство, блъскащо по една и съща стена, отново и отново, непрестанно. Гласът на хванатото в капан, на затвореното. Глас, смазан от истините на света.“ За Едур скръбта бе не толкова заради загубата, колкото заради себеизгубването.

„До това ли се стига, когато живееш десет хиляди години?“

След това се появиха вдовиците, обкръжили трупа, който се носеше на височина до кръста върху гъсти, вихрещи се сенки. Фигура от монети. Единственият случай, в който Едур използваха монети. Мед, калай, бронз, желязо, сребро и злато, това бе бронята на мъртвия.

„Това поне е честно. Ледериите използват парите, за да купуват обратното. Е, не съвсем. По-скоро илюзията за обратното. Богатство като броня на живота. Замък, крепост, цитадела, вечно бдителна войска. Но врага не го интересува всичко това, защото врагът знае, че си беззащитен.“

„Хънх, хънх, хънх, хънх…“

Това бе часът на Дъщеря Лор, когато всички материални неща ставаха несигурни. Зацапани с отдръпването на светлината, когато въздухът губи яснотата си и разкрива своите прашинки и зрънца, несъвършенствата и на светлото, и на тъмното, така съвършено прикривани в други часове. Когато се вижда, че тронът е празен.

„Защо да не почитаме парите? Наградите, които носят, поне са явни и преки.“ Но не, това беше опростяващо. Култът на ледериите беше много по-фин, етиката му бе обвързана с онези черти и навици, които служат за придобиването на богатство. Усърдие, дисциплина, упорит труд, оптимизъм, персонализацията, която носи славата. И съответстващите им злини: леност, отчаяние, анонимността, която носи провалът. Светът бе достатъчно брутален, за да отсее едното от другото и да не оставя място за съмнение или неискрено увъртане. Така култът можеше да се превърне в прагматизъм, а прагматизмът е студен бог.

„Блудния дано направи нашия бог студен, та да действаме без задръжки.“ Подходяща молитва за ледериите, макар че никой нямаше да я изрече по толкова дързък начин. Пернатата вещица твърдеше, че всеки извършен акт е молитва и така за един ден човек служи на множество богове. Виното, нектарът, ръждивецът и опиянението от тях са молитва към смъртта, казваше тя. Любовта е молитва към живота. Отмъщението е молитва към демоните на справедливостта. Сключването на делови договор, казваше с тънка усмивка, е молитва към нашепващия илюзии. Та нали придобивката за един идва от лишението за друг. Игра, играна с две ръце…

„Хънх, хънх, хънх, хънх…“

Той тръсна глава. Подгизналата от пот риза го загръщаше с мокрия си хлад.

Чу вик откъм морето. Бойните К’ортан се завръщаха. Удинаас тръгна през двора към дома на Сенгар. Видя излезлите на входа Томад Сенгар и жена му Урут и падна на колене, притисна чело в земята, докато го подминат. После се изправи и бързо влезе в къщата.

Покритият с медни монети труп щеше да бъде положен в издълбан дънер на черно дърво, краищата му щяха да бъдат запечатани с кръгове от кедър. След шест дни щяха да заровят дънера в една от свещените дъбрави в леса. Дотогава траурът щеше да продължи. Вдовиците щяха да се редуват в поддържането на глухия, ужасен скръбен напев.

Удинаас тръгна към малката ниша, където го чакаше постелята му. Дългите лодки щяха да се подредят в канала една след друга, на прашната полусветлина. Нямаше да са претърпели провал. Никога не се проваляха. Екипажите на деветнайсет ледерийски кораба вече бяха мъртви — без да се взимат роби, не и този път. Застанали от двете страни на канала, благородните съпруги и бащи поздравяваха своите воини в мълчание.

В мълчание.

„Защото се е случило нещо ужасно.“

Той легна на гръб и се вторачи в наклонения таван. Гърлото му бе пресъхнало от страх. И чу в напора на своята кръв смътно ехо зад сърцето си. Двойно изтупване. „Хънх, хънх, хънх, хънх… Хънх, хънх, хънх, хънх…“

„Кой си ти? Какво чакаш? Какво искаш от мен?“

 

 

Трул се изкатери на пристана, стиснал хладната дръжка на копието в дясната си ръка; обкованият му с желязо тъп край замята искри по каменните плочи, докато той вървеше към Феар. Срещу тях, но на цели пет крачки, стояха Томад и Урут. Рулад го нямаше никакъв.

Както и Майен, осъзна той.

Феар безизразно огледа тълпата посрещачи. После закрачи към Томад.

— Майен е в леса, с другите девици — каза Томад. — Събират морок. Пазят ги Терадас, Мидик и Рулад.

— Сине. — Урут пристъпи към тях, очите й търсеха погледа на Феар. „Какво направи той?“

Феар поклати глава.

— Умряха без чест — каза Трул. — Не можахме да видим ръката, която нанесе тази смърт, но беше… чудовищно.

— А уловът? — попита Томад.

— Беше отнет, тате. От същата ръка.

Гняв блесна в очите на Урут.

— Това не беше пълно разбулване. Това беше демонско призоваване.

— Не разбирам, майко. Имаше сенки…

— И мрак — прекъсна го Феар. — От дълбините… мрак.

Тя скръсти ръце и извърна глава. Трул никога не я беше виждал толкова отчаяна.

А и собственото му безпокойство се усилваше. Цели три пети от Тайст Едур владееха магията. Множеството фрагменти от разкъсания лабиринт на Куралд Емурлан. Силата на Сянка излъчваше хиляди миризми. От синовете на Урут само Бинадас вървеше по пътеките на чародейството. И все пак думите на Феар пробудиха разбиране у Трул. В края на краищата всеки Тайст Едур разбираше своите. Владетел на магия или не.

— Майко, магията на Ханан Мосаг не беше Куралд Емурлан. — Нямаше нужда да поглежда лицата им, за да разбере, че е последният, осъзнал тази истина. Направи гримаса. — Простете ми за глупавите думи…

— Глупави само с това, че ги изрече на глас — каза Урут. — Феар, вземи Трул и Рулад. Идете при Каменната купа…

— Спри. Веднага. — Гласът на Томад беше твърд, лицето му — свъсено. — Феар. Трул. Приберете се у дома и ме чакайте там. Урут, ти се погрижи за вдовиците. Един паднал воин среща първия си мрак сред ближните. Трябва да се направят изкупителни жертви.

За миг Трул си помисли, че тя ще възрази. Но Урут сви устни в тънка резка, кимна и се отдалечи.

Феар махна на Трул и двамата тръгнаха. Баща им остана до канала.

— Нелепи времена — въздъхна Трул.

— Когато заставаш между Рулад и Майен, нужно ли е?

Трул стисна уста. Твърде объркан беше, за да отклони въпроса с обезоръжаващ отговор.

Феар прие мълчанието му за отговор.

— И когато заставаш между двамата, кого гледаш?

— А… Съжалявам, Феар. Въпросът ти беше неочакван. Питаш дали е нужно. Отговорът ми е: не знам.

— А, разбирам.

— Неговото перчене… ме дразни.

Феар не отвърна.

Стигнаха до входа. Трул погледна брат си.

— Феар, каква е тази Каменна купа? Не съм чувал за…

— Все едно — отвърна той и влезе.

Трул остана на прага. Прокара ръка през косата си, обърна се и погледна назад през двора. Посрещачите си бяха отишли със своите близки воини. Ханан Мосаг и неговият кадър К’риснан също не се виждаха. Останала бе една самотна фигура. Томад.

„Толкова ли сме различни от всички останали?“

„Да. Защото кралят-магьосник е поискал синовете на Томад. За да тръгнат по дирите на едно видение.“

„Превърнал ни е в свои слуги. Но… той ли е господарят?“

 

 

В съня си Удинаас се озова коленичил сред пепелища. Беше посечен и му течеше кръв. По ръцете. По краката. Пепелта сякаш се впиваше в раните с ненаситен глад. Стегнатото гърло го принуди да зяпне, за да вдиша. Вкопчи се във въздуха, докато се надигаше, изправи се и се олюля — а небето кипеше и бушуваше.

Огън. Буря от огън.

Той изкрещя.

И отново се озова на колене.

Само мълчание, ако не се броеше хрипливият дъх. Удинаас вдигна глава. Бурята беше отминала.

По равнината — човешки фигури. Вървяха, а прахта плющеше зад тях като подмятани от вятър плащаници. Пронизваха ги оръжия. Крайници увисваха от разпрани сухожилия и мускули. Незрящи очи и лица, изкривени от осъзнатия ужас — лица, които виждаха собствената си смърт — слепи за него самия, докато го подминаваха.

И вътре в него се надигна необятно чувство за загуба. Скръб, а след нея — горчивият шепот за измяна.

„Някой ще плати за това. Някой ще плати.“

„Някой.“

„Някой.“

Думите не бяха негови, мислите принадлежаха на друг, ала гласът в центъра на черепа му — гласът бе неговият.

Приближи се мъртъв воин. Висок, чернокож. Меч бе отпрал повечето от лицето му. Костта блестеше нашарена с червени пукнатини от свиреп удар.

Мълниеносно движение.

Облечена в метал ръка изтрещя в слепоочието на Удинаас. Плисна кръв. Той падна сред облак сива пепел, мигаше да махне парещия огън от очите си.

Метални пръсти се стегнаха около левия му глезен. Дръпнаха яростно крака му нагоре.

И воинът го повлече.

— Къде отиваме?

— Господарката е сурова.

— Господарката?

— Е сурова.

— Тя ли чака в края на пътя ни?

— Не тя е който чака.

Той се извъртя и се взря назад в браздата, която бе оставил в пепелищата. Диря, стигаща до хоризонта. И черна кръв бликаше от разядения ров. „От колко време ме влачи така? Кого ранявам?“

Тътен на копита.

— Тя иде.

Удинаас се превъртя на гръб, помъчи се да вдигне глава.

Пронизващ писък.

После някакъв меч изсвистя през воина, който влачеше Удинаас. Посече го на две. Ръката пусна глезена на Удинаас и той се претърколи встрани от тътнещите подковани с желязо копита.

Тя грееше, ослепително бяла. Меч проблясваше като мълния в едната й ръка. От двуострата брадва в другата капеше нещо разтопено. Конят…

Само кости, свързани от огън.

Огромният звяр-скелет отметна глава и се обърна… Лицето й бе скрито зад маска от плоско, безлико злато. Накит от извити в дъга позлатени люспи, наежени около главата й. Вдигнати оръжия.

И Удинаас се взря в очите й.

Потръпна и извърна глава, надигна се и побягна.

Копитата затътнаха след него.

„Дъщерята Зора. Менандори…“

Пред него се бяха проснали воините, които бяха крачили редом с онзи, който го беше влачил. Пламъци ближеха раните им и от разкъсаната плът се виеха струи черен дим. Никой не помръдваше. „Продължават да умират, нали? Отново и отново. Умират вечно…“

Бягаше.

После го удариха. Стена от ръбата кост се стовари върху дясното му рамо и го завъртя във въздуха. Той рухна на земята, превъртя се, ръцете и краката му потрепнаха веднъж и замряха отпуснати.

Очите му се взряха в прашната вихрушка, във въртящото се зад нея небе.

Сред прахта се появи огромна фигура, петата на тежък ботуш се отпусна на гърдите му.

Тя проговори и гласът й бе като съсък на хиляди змии.

— Кръвта на Локуи Вайвал… в кръвта на един роб. Кое сърце яздиш, смъртни?

Не можеше да диша. Натискът на ботуша се усилваше, кършеше гръдта му. Той се вкопчи в него.

— Нека отвърне душата ти. Преди да умреш.

„Яздя… онова, което съм яздил винаги.“

— Отговор на страхливец.

„Да.“

— Един миг остава. Да премислиш.

Обгърна го непрогледен мрак. Усети вкуса на кръв в пясъка, изпълнил устата му. „Вайвал! Яздя Вайвал!“

Ботушът се хлъзна настрани.

Метална ръка посегна към въжето, с което се беше вързал вместо колан. Пръстите се свиха и го надигнаха от земята, главата му се люшна. Светът пред него се преобърна. Вдигаха го, докато бедрата му не се притиснаха във вътрешността на бедрата й.

Усети как дръпнаха ризата над корема му. Една ръка разкъса препаската около слабините му и я хвърли настрана. Студени, железни пръсти се вкопчиха около тях.

Той простена.

И го тласнаха навътре.

Огън в кръвта му. Смъртна болка в бедрата и в кръста, докато тя, с една ръка, го тикаше навътре и навътре, още веднъж и още веднъж.

Докато не се сгърчи в спазъм.

Ръката го пусна и го хвърли на земята, разтреперан.

Не я чу кога си отиде.

Нищо не чуваше. Нищо освен двете сърца, туптящи вътре в него. Ритъмът им се сливаше, все по-близо и по-близо.

След малко някой приседна до него.

— Длъжнико.

„Някой ще плати.“ Почти се засмя.

Ръка на рамото му.

— Удинаас. Кое е това място?

— Не знам. — Извърна глава и се взря в уплашените очи на Пернатата вещица. — Какво ти казват плочките?

— Нямам ги.

— Мисли за тях. Хвърли ги, в ума си.

— Какво знаеш за тези неща, Удинаас?

Той бавно се надигна. Болката си беше отишла. Никакви отоци, нямаше дори една драскотина под пласта пепел. Придърпа ризата си надолу, за да прикрие слабините си.

— Нищо.

— Не ти е нужно прорицание, за да разбереш какво се случи току-що.

Той се усмихна горчиво.

— Знам. Зора. Дъщерята, от която Едур най-много се боят. Менандори. Тя беше тук.

— Боговете на Тайст Едур не навестяват ледерии…

— Аз бях. — Той извърна глава. — Тя, ъъъ, ме използва.

Пернатата вещица стана.

— Кръвта на Вайвал те е обсебила. Отровен си с видения, Длъжнико. Лудост. Сънища, че си нещо повече от човека, когото виждат всички други.

— Виж телата около нас, Перната вещице. Тя ги покоси.

— Те отдавна са мъртви.

— Да, но вървяха. Виж тази диря — един от тях ме влачеше и това е моя диря. А ей там, онези, ги оставиха копитата на коня й.

Но тя не гледаше, накъдето й сочи, очите й бяха приковани в него.

— Това е свят, сътворен от самия теб — рече тя. — Умът ти е обсебен от лъжливи видения.

— Хвърли плочките.

— Не. Това място е мъртво.

— Кръвта на Вайвал е жива, Перната вещице. Кръвта на Вайвал е това, което ни обвързва към Тайст Едур.

— Невъзможно. Вайвал са изчадия на Елейнт. Те са нечистокръвни дракони и дори драконите не могат да ги контролират. От Крепостта са, но са диви.

— Видях бяла врана. На брега. Това идвах да ти кажа, като се надявах да стигна до теб, преди да хвърлиш плочките. Опитах се да я прогоня, а отговорът й беше смях. Когато ти бе нападната, помислих, че е Бялата врана. Но нима не разбираш? Бяло, лицето на Менандори, на Зора. Точно това ни показваха Осите.

— Няма да бъда погълната от твоята лудост, Длъжнико.

— Ти ме помоли да излъжа Урут и другите Едур. Направих каквото ме помоли, Перната вещице.

— Но сега Вайвал те е обсебил. И скоро ще те убие, и дори Едур не могат да направят нищо. Щом разберат, че наистина си отровен, ще ти изтръгнат сърцето.

— Боиш ли се, че ще се превърна във Вайвал? Това ли е съдбата ми?

Тя поклати глава.

— Това не е целувката на соултейкън, Удинаас. Това е болест, която атакува мозъка ти. Отравя чистата кръв на мислите ти.

— Ти наистина ли си тук, Перната вещице? Тук, в моя сън?

Фигурата й стана прозрачна, потрепери и се разпръсна като пясък, издухан от вятъра.

И той отново беше сам.

„Никога ли не ще се събудя?“

Движение в небето, вдясно от него, го накара да се обърне.

Дракони. Десетки същества, яхнали далечни течения над колебливия хоризонт. Около тях — рояци Вайвал, като комари.

И изведнъж Удинаас разбра нещо.

„Тръгнали са на война.“

 

 

Листа от морок покриваха тялото. През следващите няколко дни щяха да започнат да гният и да зацапат със синило кехлибара на восъка, докато обвитото с мед тяло отдолу се замъгли, все едно че е затворено в ледена кора.

Сянката във восъка, затворила воина бенеда за вечни времена. Прибежище за странстващи духове там, вътре в кухия дънер.

Трул стоеше до трупа. Продължаваха да подготвят дънера от черно дърво в една неосветена пристройка до цитаделата. Живото дърво се съпротивляваше на ръцете, които трябваше да променят формата му. Но обичаше смъртта и затова можеше да бъде приласкано.

Откъм селото доехтяха далечни викове — извисиха се в последна молитва към Дъщерята Здрач. След още няколко мига щеше да дойде нощта. Предстояха пустите часове, в които дори вярата трябваше да остане спотаена. Нощта принадлежеше на Предателя. Който се бе опитал да убие Бащата Сянка в техния миг на триумф и за малко не беше успял.

Имаше възбрани да се води сериозен разговор през това време. В тъмното дебнеше коварство, невидим дъх, който може да се вдиша и да се заразиш.

Не се заравяха мечове под прага на домове, в които живееха девици. Да сключиш брак сега означаваше да го обречеш. Родеше ли се дете в тези часове, убиваха го. Любимите не се докосваха. Този ден беше мъртъв.

Скоро обаче луната щеше да изгрее и сенките да се върнат. Точно както Скабандари Кървавото око се появяваше от мрака, така и светът се връщаше. „Провал очаква Предателя.“ Другояче не можеше и да бъде, инак селенията щяха да потънат в хаос.

Той се загледа в купчината листа, под които лежеше тялото на воина. Доброволно бе пожелал да остане на стража в тази първа нощ. Нито един труп на Едур не оставаше без бдящ до него, когато дебне тъмнината, защото за нея беше безразлично дали дъхът й се втича в топла плът, или в изстинала. Един труп можеше да причини злини също тъй лесно, както и действията на някой жив. Не се нуждаеше от собствен глас или жест. Други се намираха, винаги жадни да говорят от негово име, да извадят меч или кама.

Ханан Мосаг бе обявил това за най-голямата слабост на Едур. Старците и мъртвите бяха първите, които шепнеха думата „мъст“. Старците и мъртвите стояха до една и съща стена и докато мъртвите бяха обърнати с лице към нея, старците опираха в нея гърбовете си. Отвъд тази стена беше забвението. И едните, и другите говореха откъм края на времето и изпитваха нужда да водят младите по едни и същи пътеки, макар само за да придадат смисъл на всичко, което са узнали, и на всичко, което са сторили.

Враждите вече бяха запретени. Престъпленията заради отмъщение се осъждаха с позорна екзекуция на целия род.

Трул Сенгар беше видял, от мястото си в сумрака под едно дърво — с трупа пред него — видял беше как брат му Рулад влезе в гората. В тези, тъмните часове, се беше промъкнал крадешком, като призрак, от края на селото.

Към гората, по пътеката на север.

Която водеше към гробищата, избрани за погребването на воина бенеда.

Където една самотна жена бдеше срещу нощта.

„Може би е опит… който ще се провали. Или е повторение на срещи, случвали се и преди, многократно. Тя е непонятна. Както са непонятни всички жени. Но той не е. Закъсня за битката и затова коланът му е празен. Ще пусне кръв по друг начин.“

„Защото Рулад трябва да печели. Във всичко трябва да печели. Това е ръбът на пропастта в живота му, тясната ивица, която очертава самият той с всяка понесена обида — все едно дали истинска или въображаема — всеки мълчалив миг, който за него крещи оскърбително към огромната нищета на достиженията му.“

„Рулад. Всичко, за което си струва да се бориш, се печели без борба. Всяка борба е борба срещу съмнението. Честта не е нещо, което трябва да се преследва, защото тя, като всяка друга жизнена сила, всъщност е тласната, сама връхлита към теб. Мигът на сблъсъка е мястото, където се разкрива истината за теб.“

Опит. Който тя ще отблъсне с гняв в очите.

Или сега ръцете им бяха сплетени и в тъмното имаше топлина и пот. И измяна.

А той не можеше да мръдне, не можеше да изостави бдението си над този безименен воин бенеда.

Брат му Феар бе изковал меч, както повеляваше обичаят. Беше застанал пред Майен, с меча, положен върху обърнатите му длани. И тя бе пристъпила напред пред очите на всички, за да вземе от него оръжието. Да го отнесе в дома си.

Годеж.

Година след този ден — вече по-малко от пет седмици оставаха — тя трябваше да излезе на прага с меча. После да изкопае с него ров под прага, да го положи в земята и да го зарови. Желязо и пръст, оръжие и дом. Мъж и жена.

Брак.

Преди деня, в който Феар поднесе меча, Рулад ни веднъж не беше поглеждал към Майен. Дали това беше липсата на интерес у един младеж? Не, Едур не бяха като ледериите. Една година при ледериите бе като един ден при едурите. По-хубавите жени сред девиците на благородните домове се брояха на пръсти. Но очите му бяха започнали да се спират на нея след това.

И точно това правеше нещата толкова сложни.

Можеше да изостави бдението си. В края на краищата един воин бенеда не беше воин хирот. Изтерзан от морето труп, облечен в мед, а не в злато. Можеше да тръгне по пътеката, да нагази в тъмното.

За да открие какво? Потвърждение. Острите зъби зад всичко, което глождеше мислите му.

А стойността на това?

„Заради тези тъмни часове…“

Очите на Трул Сенгар бавно се разшириха. В края на гората срещу него се бе появила фигура. Той се взря в нея, сърцето му се разтуптя.

Съществото пристъпи напред. Черна кръв в устата му. Бледа кожа, смътно отражение на лунната светлина, оцапана с пръст, покрита с плесен. Две празни ножници от лъскаво дърво на бедрата. Парчета броня, провиснали по тялото. Високо, но с изгърбени рамене, сякаш ръстът му се бе превърнал в бреме.

Очи като гаснещи въглени.

— О — промълви то, щом погледна купчината листа, — какво имаме тук? — Говореше езика на нощта, родствено близък на речта на Едур.

Разтреперан, Трул насила пристъпи напред, стиснал с две ръце копието, и наведе желязното оръжие над трупа.

— Той не е за теб — каза и усети, че гърлото му изведнъж е пресъхнало и странно стегнато.

За миг очите блеснаха по-ярко, щом привидението ги вдигна към Трул.

— Тайст Едур, познаваш ли ме?

Трул кимна.

— Призракът на тъмнината. Предателя.

Жълто-черна усмивка.

Трул потръпна, щом то направи още стъпка напред и се сниши от другата страна на листата.

— Махни се оттук, призрако — каза Едур.

— Или ще направиш какво?

— Ще дам сигнал за тревога.

— Как? Сега гласът ти е само шепот. Гърлото ти е стегнато. Мъчиш се да вдишаш. Измяната ли е това, което те души, Едур? Все едно. Странствах надалече и нямам желание да нося бронята на този мъж. — То се изправи. — Отдръпни се, воине, ако искаш да си поемеш дъх.

Трул остана на място. Въздухът изсъска през стегнатото му гърло и той усети как краката му омекват.

— Добре, страхът никога не е бил слабост при Едур. Нека бъде по твоему тогава. — Фигурата се обърна и закрачи към гората.

Дробовете му се изпълниха с благословен въздух, после — още веднъж. Със замаяна глава, Трул опря копието на земята и се подпря на него.

— Почакай!

Предателя спря и се обърна.

— Това… това не е ставало никога досега. Бдението…

— Е оспорвано само от гладни земни духове. — Предателя кимна. — Или още по-жалкото, от духовете на изкоренени черни дървета, потъващи в плътта, за да направят… какво? Нищо, същото, каквото са правили приживе. В този свят съществуват хиляди и хиляди сили, Тайст Едур, и мнозинството от тях са слаби.

— Бащата Сянка те е затворил…

— Така е. И там си стоя. — Отново грозната усмивка. — Освен когато сънувам. Нежеланият дар на Майка Тъма — да ми напомня, че Тя не забравя. Да ми напомня, че и аз също не трябва да забравя.

— Това не е сън — каза Трул.

— Те бяха натрошени — каза Предателя. — Преди много време. Парчета, пръснати по бойното поле. Защо трябва да ги иска който и да е? Всяко едно от тях, и всички, са се огънали навътре в себе си. Тъй че, чудя се, какво направи той с тях?

Призрачната фигура навлезе в гората и се стопи.

— Това не е сън — прошепна Трул.

 

 

Удинаас отвори очи. Миризмата на обгорения труп още си стоеше в носа и устата му, гъсто полепнала в гърлото. Над него — ниският скосен таван на дългия дом, груба черна дървесна кора и пожълтели цепнатини. Остана неподвижен под завивките.

На разсъмване ли беше?

Не чуваше никакви гласове от стаите. Но това не му подсказа нищо. Часовете преди лунния изгрев също бяха тихи. Каквито бяха, разбира се, часовете, в които всички спят. Мрежи имаше да кърпи през идващия ден. И въжета да плете.

„Навярно това е истината за лудостта, когато умът не може да прави нищо освен безкрайни списъци на ежедневните задачи, които го очакват, като доказателство за здравомислие. Закърпи мрежите. Навий въжетата. Видя ли? Не съм изгубил смисъла на живота си.“

Кръвта на Вайвал не беше нито топла, нито студена. Не бушуваше. Удинаас не се чувстваше по-различно в тялото си. „Но чистата кръв на мислите ми, о, те наистина са опетнени.“ Избута одеялата настрана и се надигна. „Значи това е пътят и ще се задържа на него. Докато дойде мигът.“

Кърпи мрежите. Плети въжетата.

„Изкопай дупката за онзи воин бенеда, който просто би отворил очи, ако имаше очи. И би видял не чернилката на запушилите ги монети. Би видял не синкавия восък, не листата от морок, реагиращи с този восък, за да станат мокри и да почернеят. Вместо това би видял лицето на… нещо друго.“

Вайвал кръжаха около дракони в полет. Беше видял това. Като хрътки, обкръжили господаря си, преди да се развихри ловът. „Значи знам защо съм на мястото, където съм дошъл. А кога е отговор, който нощта тепърва ще изшепне — не, не да изшепне, да го изреве. С вой. Зовът за гонитбата от самата Тъма.“

Осъзна, че е сред врагове. Не като ледерий, осъден на робски живот. Нищо бе това в сравнение с бедствието, което усещаше новата му кръв тук, в сърцето на Едур и Куралд Емурлан.

„Пернатата вещица сигурно щеше да се справи по-добре, но Майката Тъма се движи невидимо в неща като тези.“

Затътри се към главното помещение.

И се озова лице в лице с Урут.

— Тези часове не са за скитане, робе — рече тя.

Видя, че е разтреперана.

Удинаас се смъкна на пода и опря чело в изтърканите дъски.

— Приготви наметалата на Феар, Рулад и Трул за път тази нощ. Трябва да си готов, преди да изгрее луната. Ядене и пиене за сутрешна храна.

Той бързо стана да направи каквото му бе наредила, но го спря протегнатата й ръка.

— Удинаас — каза Урут. — Това го направи сам. Не казвай никому.

Той кимна.

 

 

От гората плъзнаха сенки. Луната беше изгряла, свят-затвор за истинския баща на Менандори, заклещен в него. Древните битки на Бащата Сянка бяха създали този свят, оформен по толкова много начини. Скабандари Кървавото око, храбрият защитник срещу фанатични слуги на неумолимата сигурност, все едно дали тази сигурност грееше ослепително бяла, или беше всепоглъщащо черна. Пораженията бяха нанесени — заравянето на Брат Мрак и затварянето на Брат Светлина там, в онзи далечен, ефирен свят в небесата — бяха дарове, и не само за Едур, а за всички, които бяха родени и живееха само за да умрат един ден.

Даровете на свобода, на неокована воля, освен ако някой сам не си сложи такива вериги — всички онези неизброими и вечно изкусително дрънчащи предложения, всяко от които шепне обещания за спасение срещу несигурността — и не ги понесе като броня.

Трул Сенгар виждаше веригите на ледериите. Виждаше непроницаемата мрежа, която ги стягаше, връзките на прагматичните доводи, заплетени в хаотично кълбо, в което не можеше да се намери нито начало, нито край. Разбираше защо почитат един празен трон. И разбираше начина, по който щяха да оправдаят всичко, което вършеха. Прогресът бе необходимост, растежът — печалба. Обратното бе за глупците, а дългът — обвързващата сила на цялата природа, за всеки народ и за всяка цивилизация. Дългът бе нейният единствен език, в чиито рамки се прилагаха думи като договаряне, компенсиране и оправдание, а законността бе заплетено кълбо от двойственост, заслепяващо очите на справедливостта.

Един празен трон. Върху планина от злато.

Бащата Сянка бе потърсил свят, в който несигурността да може да влива коварната си отрова у онези, които изберат безкомпромисността за свое оръжие — за да държат с нея благоразумието на разстояние. Където всяка крепост рано или късно рухва отвътре, от тежестта на същите онези вериги, чиято прегръдка е така неумолима.

В ума си той спореше с онзи призрак — Предателя. С онзи, който се бе опитал да убие Скабандари Кървавото око преди толкова хиляди години. В ума си спореше, че сигурността е празен трон. Че онези, които познават само един път, рано или късно започват да го издигат в култ, дори да ги води към ръба на пропастта. Спореше, и в мълчаливото безразличие на призрака спрямо думите му започна да съзнава, че самият той говори — със страстна жар — от подножието на един празен трон.

Скабандари Кървавото око изобщо не беше създал онзи свят. Беше изчезнал в този, изгубил се беше по път, по който никой друг нямаше да тръгне.

Трул Сенгар стоеше пред трупа и купчината гниещи листа и чувстваше пустош в душата си. Очакваха го множество пътеки и всички бяха окаяни, пропити от отчаяние.

Чу стъпки на ботуши по пътеката и се обърна.

Идваха Феар и Рулад, облекли пътните си наметала. Феар носеше неговото, а на раменете му висеше торба.

Лицето на Рулад бе зачервено и Трул не можа да прецени дали е от тревога, или възбуда.

— Здравей, Трул — каза Феар и му подаде наметалото.

— Къде отиваме?

— Баща ни ще прекара тази нощ в храма. Ще се моли боговете да ни напътстват.

— Каменната купа — каза Рулад с блеснали очи. — Майка ни изпраща при Каменната купа.

— Защо?

Рулад сви рамене. Трул се обърна към Феар.

— Каква е тази Каменна купа? Никога не съм чувал за нея.

— Древно място. В ждрелото Кашчан.

— Знаеше ли за това място, Рулад?

По-младият му брат сви рамене.

— Не и до тази нощ, когато майка го описа. Всички сме минавали покрай ждрелото. Разбира се, мракът в недрата му е непроницаем — как бихме могли да предположим, че в него се крие свещено място?

— Свещено място? В абсолютния мрак?

— Значението на това ще се разбере съвсем скоро, Трул — каза Феар.

Тръгнаха, най-големият брат поведе. Поеха по една пътека на северозапад.

— Феар, Урут говорила ли ти е преди за Каменната купа? — попита Трул.

— Аз съм Главен оръжейник — отвърна Феар. — Ритуалите трябва да се спазват…

Трул знаеше, че сред тях е и задължението да се помни наизуст сказанието за всяка битка, водена някога от Едур. След това се зачуди защо му хрумна тази мисъл в отговор на думите на Феар. Що за скрити връзки се мъчеше да открие умът му и защо не можеше да ги открие?

Продължиха напред, като отбягваха петната лунна светлина, ненарушени от сенките.

— Томад ни забрани това пътуване — каза след малко Трул.

— По въпросите на магията Урут стои над Томад — отвърна Феар.

— А това въпрос на магия ли е?

— Ти беше с нас в дългата лодка на краля-маг — изсумтя Рулад.

— Бях — съгласи се Трул. — Феар, дали Ханан Мосаг ще одобри това, което правим, това, което ни заповядва Урут?

Феар не отвърна.

— Изпълнен си с твърде много съмнение, братко — каза Рулад. — То те връзва на място…

— Видях те да вървиш по пътеката към избраното гробище, Рулад. След като Здрач си отиде и преди да изгрее луната.

Гърбът на Феар не показа дали реагира на думите, нито стъпките му се поколебаха.

— Какво от това? — попита Рулад с твърде небрежен, твърде безгрижен тон.

— Няма да отвръщаш пренебрежително на думите ми, братко.

— Знаех, че Феар е зает с прибирането на оръжията в оръжейната — каза Рулад. — И усетих, че в тъмното дебне зло. Затова застанах скришом да пазя неговата годеница, която беше сама в гробището. Може и да не съм пускал кръв, братко, но не съм лишен от кураж. Знам, ти вярваш, че липсата на опит е почвата, в която пуска корен лъжливият кураж. Но моят не е лъжлив, каквото и да мислиш. За мен неопитността е неразкопана почва, още неготова за корени. Стоях на мястото на брат си.

— Зло в нощта ли, Рулад? Чие?

— Не мога да съм сигурен. Но го почувствах.

— Феар — каза Трул. — Никакви въпроси ли нямаш към Рулад по този повод?

— Не — сухо отвърна Феар. — Няма нужда… когато ти си с нас.

Трул затвори уста, благодарен, че нощта скрива избилата на лицето му червенина.

Дълго мълчаха.

Пътеката започна да се изкачва, извиваше се между издатини обрасъл с лишеи гранит. Тук-там се прехвърляха през нападали дървета, катереха се по стръмни скатове. Лунната светлина ставаше все по-разсеяна — наближаваше разсъмване.

Стигнаха най-високата точка на пътеката и тя ги поведе навътре — на изток — покрай хребета с нападали дървета и натрошени камънаци. В падините в основната скала водата образуваше непроницаемо черни езерца — точеха се от двете страни на пътеката. Небето над главите им започна да изсветлява.

Феар ги поведе встрани от пътя, на север през каменен сипей и между изкривени дървета. Малко по-късно видяха ждрелото Кашчан.

Представляваше огромна клисура, като нож, срязал дълбока рана в планината, със стръмни брегове и буйна вода; преминаваше в назъбена линия с начало от протока Хасана на половин ден път на запад и накрая изчезваше в скалата на повече от един ден път на изток. Намираха се в най-широкия й участък, около двеста разтега. Отсрещният бряг беше малко по-висок, но иначе пейзажът бе същият — разпръснати балвани, все едно че някой ги е изхвърлил от ждрелото, и криви дървета, сякаш заболели от някакъв невидим дъх от дълбините му.

Феар разкопча наметалото си, пусна торбата и се приближи до една жалка купчина камъни. Разчисти сухите клони и Трул видя, че камъните са нещо като надгробна пирамида. Феар смъкна най-горния камък, бръкна в кухото под него и извади намотка навързано на възли въже.

— Свалете наметалата и оръжията си — каза и понесе намотката към брега.

Разви единия край и върза за него торбата, наметалото и меча си. Трул и Рулад се приближиха със своя багаж и вързаха и него. След това Феар започна да спуска всичко през ръба.

— Трул, вземи този край и го отнеси на някое място в сянка. Място, където сянката няма да се отдръпне пред слънцето целия ден.

Трул взе края на въжето и тръгна към един голям наклонен балван. Когато остави края при основата му, усети как го стиснаха безброй невидими ръце и отстъпи назад. Въжето се изпъна.

Върна се при ръба и видя, че Феар вече е започнал да се спуска. Рулад стоеше и гледаше надолу.

— Трябва да изчакаме, докато стигне дъното — каза Рулад. — Ще дръпне въжето три пъти. Поиска аз да сляза след него.

— Добре.

— Тя има най-сладките устни — промърмори Рулад, вдигна глава и погледна Трул в очите. — Това ли искаше да кажа? Да дам доказателства за подозренията ти.

— Много подозрения имам, братко — отвърна Трул. — Имаме опърлени от слънцето мисли, имаме погълнати от тъмнината мисли. Но мислите на сянката са тези, които пристъпват крадешком, дебнат в самите краища на съперничещите царства — макар и само за да видят това, което има да се види.

— А ако не видят нищо?

— Винаги виждат нещо, Рулад.

— Значи илюзии? А ако виждат само онова, което съчинява въображението им? Измамни игри на светлината? Фигури в тъмното? Не е ли точно това начинът, по който подозрението се превръща в отрова? Но отрова като бял нектар, тъй че при всяко вкусване жадуваш за повече?

Трул дълго помълча, преди да отвърне.

— Феар ми говори наскоро. За разликата между това как възприемаме някой и какво е той наистина. Как силата на първото може да надделее над второто. Как всъщност възприятието оформя истината, като вълните камъка.

— Какво искаш от мен, Трул?

Той го погледна в очите.

— Престани да се перчиш пред Майен.

Странна усмивка, след което:

— Добре, братко.

Очите на Трул леко се разшириха.

Въжето потрепна три пъти.

— Мой ред е — каза Рулад, стисна въжето и бързо се скри от погледа му.

„Възлите на тези думи съвсем не бяха хлабави.“ Трул вдиша дълбоко и бавно издиша, зачуден над тази усмивка. На нейната странност. Усмивка, която можеше да е от болка, усмивка, породена от уязвимост.

После се вгледа в себе си, за да разбере какво изпитва. Трудно беше да го разпознае, да го определи, но… „Прости ми, Баща Сянка. Чувствам се… омърсен.“

Трите дръпвания го стреснаха.

Трул хвана тежкото въже и усети пчелния восък, втрит в нишките му, за да го предпази от гниене. Без възлите за прихващане с ръце и крака спускането наистина щеше да е рисковано. Той пристъпи до ръба с лице към стената, наведе се назад и започна да се спуска.

По грубия камък пред него се стичаха лъскави вадички. Тук-там повърхността бе нашарена с червеникави петна варовикова утайка. Дребни като бълхи насекоми притичваха по отвесната скала. Драскотините, оставени от спускането на Феар и Рулад, бляскаха на гаснещата светлина — жлебове, заобикалящи всяка изпъкналост и всяко растение, вкопчило се в камъка.

Възел след възел, той се спускаше надолу, а тъмнината се усилваше. Въздухът стана хладен и влажен, след това — студен. Накрая стъпалата му удариха в обрасли с мъх камъни и две ръце се пресегнаха да го подкрепят.

Очите му се помъчиха да различат фигурите на братята му.

— Трябваше да вземем фенер.

— Има светлина от Каменната купа — каза Феар. — Древен лабиринт. Кашчан.

— Този лабиринт е мъртъв — каза Трул. — Унищожен от ръката на самия Баща Сянка.

— Децата му са мъртви, братко, но магията се е съхранила. Настроиха ли се очите ти? Можеш ли да видиш земята под себе си?

Преобърнати морени и блясък на течаща между тях вода.

— Мога.

— Тогава ме последвай.

Тръгнаха. Теренът под краката им беше коварен и напредваха бавно. Сухи клонаци, обрасли с гъби и мъх. Трул видя някакъв гризач с белезникава гола кожа — шмугна се в една цепнатина между скалите и дългата му опашка изпълзя след него.

— Това е царството на Предателя — рече той.

— Повече, отколкото можеш да си представиш, братко — изсумтя Феар.

— Отпред има нещо — прошепна зад него Рулад.

Огромни, извисяващи се над главите им фигури. Изправени камъни със странна повърхност, направена така, че да наподобява кора на черно дърво, разбра Трул, щом се приближи. От основата на всеки обелиск се извиваха корени и се сплитаха с тези от камъните около тях. Зад тях теренът пропадаше в широка падина, от която струеше мъглива светлина.

Феар ги преведе между изправените камъни и спряха на ръба на ямата.

Корените се гърчеха надолу по стената й, а сред тях се виждаха оплетени кости. Хиляди и хиляди кости. Трул различи сред тях Кашчан, страшните древни врагове на Едур, със зурлите на гигантски влечуги и бляскащи зъби. И кости, които явно бяха на Тайст. Сред тях — тънко извитите крилни кости на Вайвал, а в самата основа — огромен череп на Елейнт, с широката плоска челна кост, хлътнала навътре като от удара на гигантски, облечен в стоманена ръкавица юмрук.

От хаотичния килим на склоновете бяха израсли храсти без листа, със сиви и криви клони. Трул се вгледа в тях и дъхът му излезе на съсък през зъбите. Храстът беше каменен, но беше израснал не като кристал, а като живо дърво.

— Магията Кашчан — заговори след малко Феар — е породена от звуци, които нашите уши не могат да чуят, оформена е в думи, отслабващи връзките на всичко, което държи ведно цялата материя, което я държи на място. Звуци, които огъват и изпъват светлината, както приливното течение нагоре по реката се разпада в мига на обръщането. С тази магия те са сътворили крепости от камък, които са яздили из небесата. С тази магия са обърнали Тъмата навътре в самата себе си с глад, на който никой, приближил се твърде много, не може да се противопостави, всепоглъщащ глад, който се храни първо и преди всичко от самия себе си. — Гласът му звучеше странно приглушено. — Магията Кашчан е била отпратена в лабиринта на Майката Тъма като напаст. Така е бил запечатан порталът от Куралд Галайн към всяко друго селение. Така Майката Тъма е била захвърлена в самото ядро на Бездната, за да гледа безкрайния вихър от светлина, която я обкръжава — всичко, което един ден тя ще погълне, докато в нея не изчезне и последната прашинка материя. Като унищожи Майката Тъма. Така Кашчан, които отдавна са мъртви, са наложили над Майката Тъма ритуал, който ще свърши с нейното убийство. Когато изчезне всичката Светлина. Когато нищо не ще хвърля Сянка и така Сянката също е обречена да умре.

— Когато Скабандари Кървавото око открил какво са сторили, било твърде късно — продължи той. — Краят, смъртта на Бездната, не може да се предотврати. Пътят на всичко съществуващо се повтаря на всяка степен, братя. От онези селения, които са твърде малки, за да ги видим, до самата Бездна. Кашчан са осъдили всички неща на смъртност, на неумолимото гмурване в небитието. Това е било тяхното отмъщение. Акт, породен от отчаяние, навярно. Или от най-свирепата въобразима омраза. Свидетели на собственото си унищожение, те са принудили всичко останало да сподели тяхната съдба.

Братята му мълчаха. Глухото ехо на последните думи на Феар заглъхна.

После Рулад изсумтя:

— Не виждам никакви знаци за такова фатално и окончателно сливане, Феар.

— Далечна смърт, да. По-далечна, отколкото някой може да си представи. Но ще дойде.

— И какво ни засяга нас това?

— Нашествията на Тайст са тласнали Кашчан към техния последен акт, Бащата Сянка си спечелил омразата на всеки Древен бог, на всеки асцендент. Заради ритуала на Кашчан, вечната игра между Тъмата, Светлината и Сянката един ден щяла да свърши. И с нея — цялото съществувание. — Той се обърна към братята си. — Казвам ви това тайно знание, за да разберете по-добре какво се е случило тук и какво е било сторено. И защо Ханан Мосаг говори за врагове много по-опасни от смъртните ледерии.

Първите проблясъци на разбиране зашепнаха в ума на Трул. Той извърна погледа си от тъмните, помътнели очи на Феар и се взря в ямата. В дъното й, в черепа на убития дракон.

— Те са го убили.

— Унищожили са материалното му тяло, да. И са затворили душата му.

— Скабандари Кървавото око — промълви Рулад и поклати глава, сякаш искаше да отхвърли това, което виждаше. — Той не може да е мъртъв. Този череп не е…

— Той е — каза Феар. — Убили са нашия бог.

— Кой? — настоя Трул.

— Всички те. Древните богове. И Елейнт. Древните богове са пуснали кръвта в жилите си. Драконите са създали дете на неописуем ужас, за да издири и убие Скабандари Кървавото око. Бащата Сянка е бил поразен. Древен бог, наречен Килмандарос, е разбил черепа му. След това за Кървавото око са направили затвор на вечна болка, на неизмерима агония, който да трае, докато не бъде погълната самата Бездна. А Ханан Мосаг е решил да отмъсти за нашия бог.

Трул се намръщи.

— Древните богове ги няма, Феар. Както и Елейнт. Ханан Мосаг властва над шест племена на Тайст Едур и над фрагменти от един разкъсан лабиринт.

— Четиристотин двайсет и няколко хиляди Едур — каза Рулад. — И въпреки безкрайните ни търсения не сме намерили свои ближни сред фрагментите на Куралд Емурлан. Феар, взорът на Ханан Мосаг е замъглен от опетнени мисли. Едно е да се опълчиш на хегемонията на ледериите, като призоваваш демони или с железни мечове, ако потрябва. Нима сега ще поведем война срещу всички богове в този свят?

Феар кимна замислено, после отрони:

— Тук сте и ви се каза това, което се знае. Не за да ви видя сгънали коляно във възхвала на името на краля-маг. Той търси сила, братя. Трябва му сила и не го интересува нито произходът й, нито покварата й.

— Словата ти са изменнически — каза Рулад и Трул долови в гласа му странно задоволство.

— Нима? — попита Феар. — Ханан Мосаг ни възложи да предприемем опасно пътуване. За да приемем един дар. И след това да го връчим в ръцете му. Дар, братя, но от кого?

— Не можем да му откажем — каза Трул. — Той просто ще избере други, които да идат вместо нас. И ще бъдем прокудени, ако не и по-лошо.

— Разбира се, че няма да му откажем, Трул. Но не трябва да тръгнем по този път като слепи старци.

— А Бинадас? — попита Рулад. — Той какво знае за това?

— Всичко — отвърна Феар. — Може би повече, отколкото самата Урут.

Трул отново се взря в мухлясалия драконов череп на дъното на ямата.

— Откъде си сигурен, че това е Скабандари Кървавото око?

— Защото вдовиците са го донесли тук. Знанието е предавано от поколение на поколение между жените.

— А Ханан Мосаг?

— Урут знае, че е бил тук, на това място. Как е открил истината си остава загадка. Урут изобщо нямаше да го каже на мен и на Бинадас, ако не беше отчаянието й. Кралят-магьосник извлича от гибелни сили. Дали са опетнени мислите му? И да не са били, вече са.

Очите на Трул бяха вперени в черепа. Грубо, брутално убийство — този стоманен юмрук.

— Да се молим дано древните богове наистина да ги няма вече — прошепна той.