Шурк Елале заслиза по тунела към вратата на криптата. Мислеше за Джерун Еберикт. Тревожеше се за Техол Бедикт. Финадът в края на краищата беше от най-злата порода хора, а Техол изглеждаше така… безпомощен. О, беше си достатъчно здрав, сигурно щеше да може да избяга бързо и надалече, ако се наложеше. Но беше ясно, че няма намерение да бяга никъде. Мълчаливите телохранители, които му беше изпратил Брис, донякъде я успокояваха, макар че както действаше Джерун, можеше да не се окажат нещо повече от дребно препятствие.

И сякаш това не беше достатъчен повод за тревога, от Кетъл и мъртвата кула Азат идваше само злокобна тишина. Дали бе защото детето се връщаше към живота, като по този начин прекъсваше връзката с мъртвите? Или се беше случило нещо ужасно?

Спря пред вратата и я бутна.

В очите й блесна светлина от фенер и тя видя Ублала — седеше на капака на саркофага, държеше фенера в скута си и нагласяше пламъка.

— Какво е станало, любов моя?

— Няма време — отвърна той и стана, чукна главата си в тавана и се наведе. — Лоши работи. Канех се да тръгвам. — Остави фенера на капака. — Не можех да те чакам повече. Трябва да тръгвам.

— Къде?

— Серегалите — изломоти той и закърши ръце. — Лошо.

— Серегалите? Старите богове на Тартенал? За какво говориш, Ублала?

— Трябва да тръгвам. — Той тръгна към вратата.

— Ублала, ами Харлест? Къде отиваш?

— В Старата кула. — Беше вече в тунела и думите му заглъхваха. — Обичам те, Шурк Елале…

Тя зяпна след него към зейналата врата. Обич? Звучеше… безвъзвратно.

Отиде до саркофага и избута капака на една страна.

— Ррр! Сссс! Сссс! Сссс…

— Престани, Харлест! — Тя избута дращещите към нея нокти. — Излизай! Трябва да тръгваме…

— Къде? — Харлест бавно се надигна и без да спира да ръмжи, задраска въздуха с дългите си нокти, да ги поупражни.

— В едно гробище.

— О! — Харлест въздъхна. — Страхотно!

Седнал насред улицата в локва засъхваща кръв, императорът на Тайст Едур бе вдигнал ръка пред лицето си и сякаш се опитваше да изтръгне очите си с нокти. Все още надаваше писъци — пронизителен безсловесен изблик на ужасна болка и ярост.

На моста, на тридесет крачки от него, ледерийските войници стояха смълчани и неподвижни. По отсрещния бряг на канала се виждаха други граждани — броят им растеше.

Трул Сенгар усети нечия ръка на рамото си, обърна се и видя Урут. Лицето му бе разкривено от отчаяние.

— Сине, трябва да се направи нещо… той губи ума си…

Удинаас, проклетият роб, превърнал се в толкова важна, така неотделима част от Рулад — от разума на младия Едур — беше изчезнал. И сега императорът беснееше, не можеше да разпознае никого, пяна беше избила на устата му, крясъците му бяха като на изпаднал в паника звяр.

— Трябва да го намерим — каза Трул. — Този роб.

— Има и още…

Ханан Мосаг се беше доближил до Рулад и заговори високо:

— Императоре, чуй ме! Днес е ден за черни истини. Твоят роб, Удинаас, направи онова, което трябваше да очакваме от ледериец. Техните сърца са пълни с измяна и те не служат никому освен на себе си. Рулад, Удинаас е избягал. — Замълча за миг и добави: — От тебе.

Едва прикриваше триумфа си. Продължи:

— Той се превърна в твоя бял нектар и сега те оставя сам в болката. Това е свят без вяра, императоре. Само на своите ближни можеш да се довериш…

Рулад вдигна глава. Лицето му бе раздрано от болка, черен пламък бе лумнал в очите му.

— Доверие? В тебе ли, Ханан Мосаг? В братята ми? В Майен? — С плувналото в кръв злато, с мръсната меча кожа, с острието на меча, зацапано с късове човешка плът и вътрешности, императорът се надигна и се изправи, гърдите му се издуха, щом вдиша; трепереше от ярост. — Всички вие сте нищо за нас. Лъжци, измамници, предатели! Всички! — Тръсна меча, червени и розови късове плът нападаха по камъните и по краката на стоящите най-близо до него, и се озъби: — Императорът е отражение на народа си — изхриптя Рулад и грозна усмивка изкриви лицето му. — И ще отрази, както се полага.

Феар пристъпи напред, но спря, щом мечът в ръката на Рулад се вдигна и върхът опря в гърлото му.

— О, не, братко, нищо не искам от теб. Нищо не искаме от никого от вас. Само покорство. Империя трябва да се основе и това основаване ще е в ръцете на императора. Магьоснико!

— Ваше величество?

Мечът се дръпна от гърлото на Феар и небрежно замахна към войниците, преградили моста.

— Махни ги от пътя ни!

Ханан Мосаг махна с ръка и К’риснан се затътриха напред, Бинадас бе с тях. Четирима роби повлякоха два тежки кожени чувала след тях и ги оставиха пред строените в редица К’риснан. Като видя чувалите, магьосникът поклати глава.

— Не тук, мисля. Нещо по-… просто. — Обърна се към Рулад. — Само за миг, ваше величество. Да се подготвя. Ще го направя сам.

Урут отново дръпна Трул за рамото.

— Не е само Удинаас. Майен избяга.

Той я зяпна.

— Избяга?

— Трябва да я намерим…

— Избягала е… от нас? От собствения си народ?

— Заради страстта й е, Трул. Моля те.

Той се огледа и видя отряд воини, струпани зад Терадас и Мидик Бун. Закрачи към тях.

Терадас го посрещна навъсен.

— Какво искаш, Трул Сенгар?

— Майката на императора има заповеди за вас и воините ви, Терадас.

Ядът, изписан на лицето на Терадас, се смени с неувереност.

— Какви заповеди?

— Майен се е изгубила. Някъде в града. Трябва да я намерите. Колкото до Удинаас… ако го видите…

— Ако го видим, ще умре ужасно, Трул Сенгар.

„Той предаде Рулад. След като го предупредих…“ Трул хвърли поглед към Рулад. Да се измъкне от лудостта? Едва ли. Твърде късно беше.

— Както решите, Терадас. Но намерете Майен.

Изчака да тръгнат и се обърна към Урут. Тя му кимна мълчаливо.

Войниците на моста разбраха какво предстои. Видя ги как се снишиха зад щитовете си. Безсмислено. Жалко, но тук все пак, у тези ледерии, имаше кураж. „Удинаас, не мислех… не мислех, че можеш да…“

Кипяща, разпенена вълна изведнъж се надигна от подножието на моста.

Стената от щитове се дръпна назад и се сви.

Вълната се понесе напред.

От бреговете на канала, и от двете страни, се разпищяха граждани, пръснаха се…

… и вълната от магия помете по моста, стовари се с грохот върху войниците, вдигна облаци кръв и късове месо. Само миг — и продължи напред, разпростря се и връхлетя върху разбягалите се граждани, погълна ги с гладния си гърч.

Удари по близките сгради, потроши врати и нахлу през залостените кепенци. Писъци.

— Стига! — изрева Рулад и пристъпи срещу Ханан Мосаг, който бързо смъкна ръцете си.

Магията се стопи, оставила след себе си по моста купища бели кости, излъскани щитове и брони. От разбитите сгради — тишина. Раменете на Ханан Мосаг се смъкнаха под тежкото кожено наметало.

Изведнъж императорът се изсмя.

— Много е лаком, Ханан Мосаг! Твоят таен бог е наистина лаком!

Таен бог? Трул се обърна към Феар и срещна недоумяващия му поглед.

— Братя! — изрева императорът и размаха меча над главата си. — Тръгваме към Вечния дом! Към трона! Никой не може да ни спре! А ако дръзнат, плътта им ще бъде съдрана от кокалите! Ще познаят болката. Ще страдат! Братя, този ден ще е ден за страдане — сякаш намираше сладост в тази дума — за всичко, което ни се опълчи! Хайде, напред с императора си!

„Той се е… преобразил. Изгубихме го. И всичко — заради измяната на един роб…“

Обрасъл с храсти и бурени двор. От голите като скелети разкривени дървета се вдигаше нещо като пара. Не се виждаше никой. Лоста забави крачка и погледна през рамо към улицата. Слугата все още не беше се появил иззад ъгъла, накъдето беше затичал преди няколко мига.

— Е, добре — измърмори Вреченият и извади меча си. — Просто ще трябва да видим сами…

Влезе в двора и закрачи по криволичещата каменна пътека. Тромавата квадратна кула беше срещу него, мръсна, наклонена на една страна и мъртва. Вляво се чуваше стържене на камъни, пращене на дърво и глух тътен, от който земята под петите му трепереше. „Натам значи.“

Тръгна напред.

Покрай разкаляна могила, през паднало дърво — и спря на десетина крачки от нещо, което доскоро трябваше да е било широка грамада от камъни и пръст, а сега — разкъсана и димяща, с кал, която се изсипваше от бреговете на рова; пет огромни фигури дращеха с ръце и се измъкваха на свобода. Плът, потъмняла от гнил торф, кожа, нашарена от безброй коренища, сплъстена провиснала коса с цвета на зеленясала мед. Измъкваха оръжия — тежки двуръчни мечове от лъскаво черно дърво.

И пееха заклинание.

— Тартено Тоблакай — изсумтя Лоста. — Проклети от Гуглата Фенн. Мда. Няма да е веселба.

Един от воините го чу и мътните му черни очи се спряха върху него. Монотонният припев секна и съществото проговори:

— Дете, мои братя.

— Онова, дето говореше през земята ли? — попита друг.

— Не знам. Не е ли все едно?

— Няма да помогне това дете. Обещахме ужасна смърт.

— Тогава нека да…

Думите на тоблакая секнаха, щом Лоста нападна.

Рев и жесток замах на дървения меч пред пътя на оръжието на Вречения, а то се хлъзна отдолу, върхът се превъртя обратно и над огромната китка на воина, догони я, за да прихване инстинктивното обратно посичане. Вряза се в коравата дебела кожа и острието захапа мускул, твърд като дърво.

Някаква огромна сила изригна вдясно от Вречения. Но Лоста продължи напред, сниши се под ръката на първия Тоблакай и се превъртя, щом вторият нападател се натресе в първия воин. Изтръгна меча и заби нагоре, към мекото под челюстта… главата на гиганта рязко се завъртя и върхът на меча прониза дясното му око и се заби дълбоко сред пръски швирнала блатна вода.

Крясък.

Лоста вече бе на могилата, а другите Тоблакай тромаво се извъртаха с лице към него… с грамадата от канари, пръст и изтръгнати корени на пътя им.

Вреченият скочи на равното.

Тоблакаят, когото беше поразил — от ръката му, с която затискаше прободеното си око, се стичаше черна кръв — залиташе назад.

Другите четирима се раздалечиха, смълчани и напрегнати.

Един свален. Лоста беше доволен…

И в този миг петият тръсна глава и се надигна. Може вече да беше само с едно око, но се извърна към Вречения.

— Ти рани брат ни — каза един от тях.

— И още ще има — отвърна Лоста.

— Не е хубаво да раняваш богове.

„Богове?“

— Ние сме Серегалите — каза първият Тоблакай. — Преди да раняваш, може би трябваше да помолиш за милост. Можеше да коленичиш за почит и може би щяхме да те приемем за наш поклонник. Но вече не.

— Вече не — съгласи се Вреченият. — Вече е късно, нали?

— Само това ли ще кажеш?

Той сви рамене.

— Нищо друго не ми хрумва.

— Мръщиш се. Защо?

— Ами, вече убих един бог днес — отвърна Лоста. — Ако знаех, че ще е ден за убиване на богове, щях да поизбързам.

Петимата се смълчаха за миг, после първият рече:

— Какъв бог си убил днес, странниче?

— Глутницата.

Тоблакаят най-вдясно изсъска:

— Ония, дето ни избягаха! Бързите!

— Бързи бяха — съгласи се Лоста. — Но явно недостатъчно бързи.

— Д’айвърс.

— Аха — отвърна Вреченият. — Шестима… а вие сте само петима.

Първият Тоблакай каза на братята си:

— С тоя да внимаваме.

— Ние сме свободни — изръмжа едноокият. — Трябва да го убием, за да си останем свободни.

— Вярно. Достатъчна причина.

И настъпиха.

Лоста въздъхна наум. Поне ги беше изнервил. А това можеше да му помогне — да го опази жив още малко. Макар че, напомни си той, се беше натъквал и на по-лошо.

„А може и да не си. Може ли? Кого залъгваш?“

Надигна се на пръсти и се приготви да започне танца. Танца „Да останеш жив.“

Докато не дойде помощ.

„Помощ… от един дребен шишкав плешивец. Гуглата да те вземе, просто се опитай да останеш жив, колкото можеш — може пък да умрат от изтощение.“

— Вижте — викна единият. — Той се усмихва!

Невидими разбушували се по улиците бури пердашеха целия град. Главата на Бъг се пръскаше от хаотичния бяс на сила, от свирепия сблъсък на воли. Още усещаше безсилния гняв на Древния бог, затворен под леда на Хлътналото езеро — капанът на Цеда наистина се беше задействал добре и в този миг ледът бавно се втвърдяваше, затваряше се около съществото в запечатаната пещера и преди да залезе слънцето, то щеше да се окаже стегнато в непроницаем лед, да усети как непоносимият студ се просмуква в него, как отнема разума и живота му.

Добри неща произтичаха от това да си мил с един Джагът — нещо, което Т’лан Имасс така и не бяха разбрали.

Продължи към края на уличката, отвъд която се виждаше старата кула на Азата. Надяваше се Лоста да не е направил нещо безразсъдно, например да влезе сам в двора. Кетъл бездруго трябваше да го е предупредила да не стъпва вътре. Вреченият трябваше само да окаже подкрепа, нищо повече, и то само ако е необходимо. Нали в края на краищата тази битка не беше негова…

Изведнъж го прониза хладен ужас. Подири със сетивата си и улови движение — там, където всичко трябваше да е в покой, пробуждане на воли, ярко лумнали намерения, сплитащи се нишки на съдба…

Затича.

Четирима от най-опитните убийци на Джерун Еберикт се приближиха към него и той вдигна ръка да спре хората зад себе си.

— Финад — каза задъхано водачът на убийците, щом спря пред него. — Имахме късмет. Братът на най-далечния пост беше нападнат от едури. Уби шестима. След като останалите си тръгнаха, пратих Крилло да се увери, че е мъртъв…

— Накълцан беше на парчета — прекъсна го Крилло и се ухили.

— Че как иначе — изсумтя командирът му и го изгледа навъсено. Крилло се ухили още по-широко.

— А другият? — попита Джерун и се огледа. Нямаше да е добре точно сега да се натъкнат на отряд Тайст Едур.

Водачът се намръщи.

— Крилло го свали. Улучи го с ножа — извади късмет.

— Никакъв късмет — прекъсна го Крилло. — Кучият му син така и не ме видя…

— Значи и двамата са мъртви? — Джерун поклати глава. — Наистина късмет. Добре, значи остава онзи на покрива. Той ще гледа за сигнали от братята си, но няма да ги види. Значи ще разбере, че идваме.

— Но е само един, Финад.

— Един, но Шаванкрат, Крилло. Не бъдете прекалено самоуверени само защото Блудния засега е благосклонен към нас. Добре, тръгваме заедно и… — Изведнъж млъкна и им махна да се снишат.

На трийсет крачки пред тях от една пресечка изтича жена. Жена Тайст Едур. Замръзна като уплашена сърна и завъртя глава. Преди да е успяла да погледне към тях, чу нещо зад себе си и драсна по улицата. Металният блясък в дясната й ръка подсказа, че най-вероятно държи нож.

Джерун Еберикт изсумтя. Беше се отправила в същата посока като него. Беззащитна Тайст Едур. Щеше да се позабавлява с нея, преди да я убие. Щом първо си свършеше другата работа, разбира се. Можеше и на момчетата да я пусне. Първо Крилло, заради това, което бе свършил — нали бе премахнал проклетите пазачи.

Изправи се и каза:

— Ами след нея, щом ни е на пътя.

Те се разсмяха.

— Води, Крилло.

Иззад кепенците на вторите етажи надничаха лица — жителите на целия град се свиваха като давещи се плъхове. Отвратително. Но му показваха, нали? Показваха му колко малко заслужават да живеят. Джерун бе сигурен, че новата империя на Тайст Едур няма да е много по-различна. Пак щеше да има нужда от хора, които да държат града под контрол. От хора, които въздават бърза и чиста справедливост. Гражданите щяха да са все същата измет. Да мърсят улиците. И все така щеше да има хора, които просто са гадни, които жадуват за милостта на ножа на Джерун. Щеше да си има своята работа както и преди, да направи този град чист…

Стигнаха до пресечката, откъдето беше изскочила жената. Крилло се обърна да посочи след нея — и изведнъж едно копие излетя, заби се в тила му и го завъртя сред облак от кръв, мозък и натрошена кост.

От уличката изскочиха поне двайсетина воини Тайст Едур.

— Дръжте ги! — изрева Джерун Еберикт и с радост видя как хората му се втурват напред.

Самият той отстъпи назад.

„Винаги мога да си намеря други.“

И затича.

След жената. Най-случайно, разбира се. Истинската му цел беше Техол Бедикт. Първо обаче щеше да настигне жената, да я върже и да й запуши устата, и да я остави да го чака, докато се върне. Доста трудна задача, защото вече беше сам. Пазачът на Техол щеше да е опасен, но пък щом мечът ти е намазан с отрова, и най-лекото порязване е достатъчно да убие противника ти.

Там!

Жената се бе скрила в някаква ниша на двайсетина крачки напред. Щом той се приближи, побягна отново.

Джерун хукна след нея.

О, как я искаше вече! Беше красива. Видя ножа в ръката й и се засмя. Беше нож за чистене на риба — беше виждал робите ледерии да ги използват в селото на хиротите.

Вече я настигаше.

По друга улица, по още една пресечка…

Все по-близо до дома на Техол Бедикт. Но можеше да я настигне навреме — още пет крачки…

— Беда.

Слисан, Техол Бедикт се обърна.

— Не си бил ням значи… — Думите му заглъхнаха, като видя тревогата в очите на телохранителя. — Хм, сериозна беда значи.

— Двамата ми братя са мъртви. Джерун Еберикт идва.

— Градът гъмжи от едури — каза Техол и разпери ръце да обхване безбройните покриви, тераси и мостове. — Вилнеят като вълци. А и ония, истинските вълци…

— Джерун казах.

Техол го изгледа.

— Е, значи ни идва на гости. Какво да направим?

— Могат да се изкатерят по стените, като твоята приятелка крадлата. Трябва да слезем долу. Трябва ни място с една и само една врата.

— Ами… има един склад отсреща — мисля, че е подходящ…

— Води тогава.

Стражът отиде до дупката в покрива, клекна и надникна предпазливо в стаята долу. Махна с ръка на Техол и заслиза.

След няколко мига бяха в стаята. Пазачът тръгна към входа, дръпна завесата и надникна навън.

— Изглежда чисто. Ще водя аз — към онази стена…

— Стената на склада. Там има пазач…

— Е, ако още е там, ще се изненадам.

— Прав си. Добре. Като стигнем до стената, тръгваме вдясно. Покрай ъгъла и през вратата на кантората, първата, до която стигаме. Вратата ще е заключена, но знам къде крият ключа.

Още три крачки.

Тя извърна отчаяно глава и се хвърли напред с внезапен изблик на сила.

Джерун изръмжа и протегна ръка да я хване. Тя изхлипа и миг преди да стигне до края на уличката, вдигна ножа.

И го заби в гърдите си.

Джерун беше само на крачка зад нея, до някакъв проход между два склада — и изведнъж някой го сграбчи, дръпна го и го вмъкна в тъмния процеп.

Корав юмрук се стовари в лицето му и смаза носа му. Той падна зашеметен и безпомощен. Изтръгнаха меча от ръката му и му смъкнаха шлема.

Две грамадни ръце го вдигнаха и го блъснаха в стената. Веднъж, два пъти, три пъти — и с всеки удар гърбът на Джерун изпращяваше в каменния зид. После го хвърлиха върху хлъзгавите каменни плочи и счупиха дясното му рамо и ключицата. Той изгуби съзнание. Когато се съвзе, видя грамаден, изгърбен над него силует в сумрака.

Огромна ръка затисна устата му.

Джерун Еберикт се взря в лицето на непознатия. Смесена кръв. Полутартенал, полунерек.

Огромният мъж се наведе и прошепна хрипливо:

— За това, което й направи. И не мисля, че ще е бързо…

Джерун — нали устата му беше затисната — не можеше каже нищо. Не можеше да зададе въпроси. А имаше много.

Ясно беше обаче, че мелезът не се интересува от тях.

А това беше много лошо.

Техол — беше на три крачки зад телохранителя си — погледна надясно и видя една жена да изскача от уличката. Видя и дръжката на ножа, щръкнала от гърдите й, и стичащата се кръв.

Видя и очите й — изпълнени с безпомощна жал, те се втренчиха в него. Жената протегна окървавената си дясна ръка, после падна на каменните плочи.

А в следващия миг от уличката изскочиха воини Едур. Към Техол полетя копие…

… и бе пресрещнато от телохранителя, който се хвърли от лявата страна на Техол. Оръжието го улучи под лявата ръка, прониза ребрата и се вряза дълбоко в гърдите. Младият мъж само изпъшка и падна по очи, от устата и носа му блъвна кръв.

Техол замръзна.

Едурите го обкръжиха предпазливо, наредиха се в груб кръг около него и мъртвата. Един обърна с крак убития телохранител и го огледа.

Друг Тайст Едур заговори на търговската реч:

— Ти я уби.

Техол поклати глава.

— Не. Тя изтича пред мен. Беше вече ранена. Идвах да… помогна. Съжалявам…

— Мидик, виж дали този ледериец е въоръжен — изръмжа воинът.

Този, когото нарекоха Мидик, се приближи към Техол, опипа го и изсумтя:

— Той носи дрипи, Терадас. Няма къде да скрие нищо.

Намеси се трети воин:

— Той уби Майен. Трябва да го…

— Не — изръмжа Терадас, прибра меча си, избута Мидик настрана и пристъпи към Техол. — Само го погледни. Виж наглостта в очите му.

— Лошо четеш ледерийски лица — тъжно каза Техол.

— Толкова по-зле за тебе…

— Очевидно…

Терадас замахна.

Носът на Техол изпращя. Той се присви и скри лицето си с ръце, но един крак изрита косо и се стовари в прасеца му и счупи и двете кости. Техол падна. Удар с пета в гърдите му счупи поне три ребра.

Техол се помъчи да се присвие. Удряха го и го ритаха. Усети, че се напикава.

След това нечия пета се стовари в слепоочието му.

Хул Бедикт излезе на улицата, видя струпалите се Тайст Едур и разбра, че пребиват някого до смърт. Внезапен страх сви стомаха му и той забърза. Видя млад мъж в униформа на дворцов пазач — от гърдите му стърчеше острие на копие. И… жена Едур.

— Блудния да ме вземе, какво става тук!

Понечи да затича…

… преградиха пътя му.

Нерек. Само след миг Хул Бедикт го позна. Беше един от слугите на Бурук Бледия.

Намръщен, зачуден как нерекът се е озовал тук, Хул понечи да го заобиколи — а той пристъпи напред и го спря.

— Какво правиш?

— Ти си осъден, Хул Бедикт — каза нерекът, — Съжалявам.

— Осъден? Виж, трябва да…

— Избра да тръгнеш с императора на Тайст Едур — каза нерекът. — Избра… измяната.

— Избрах края на Ледер, да — и какво? Това проклето кралство няма повече да унищожава народи като нереките и тартеналите…

— Мислехме, че познаваме сърцето ти, Хул Бедикт, но сега разбираме, че е станало черно. Отровено е, защото в теб няма прошка.

— Прошка? — Той посегна да избута нерека настрана. „Те пребиват някого. До смърт. Мисля, че е…“

Два ножа се забиха в гърба му — под плешките и под ъгъл нагоре.

Стъписан, Хул Бедикт замръзна, взря се в стоящия пред него нерек и видя, че младият мъж плаче. „Какво? Защо…“

Коленете му се огънаха, обля го слабост и буря от мисли — чувствата и желанията, които го бяха терзали през годините, също отслабнаха, потънаха далече в някаква сива кротка мъгла. Мъглата се издигна, вля хлад в мускулите му. „То е… то е… толкова…“

Хул Бедикт залитна напред и падна по очи. И така и не усети сблъсъка с камъните.

— Спрете. Моля ви…

Обърнаха се и видяха ледериеца — излизаше иззад ъгъла на склада. Невзрачен, накуцващ, с бич, затъкнат във въжето, с което се беше препасал. Пристъпи боязливо напред и продължи на търговската реч:

— Той никога на никого не е посягал. Не го убивайте, моля ви. Видях всичко.

— Какво си видял? — изръмжа Терадас.

— Жената. Тя се прониза сама. Вижте ножа, сами вижте. — Халас закърши ръце, не откъсваше очи от кървящото неподвижно тяло на Техол. — Не го бийте повече, моля ви.

— Трябва да се научите — изръмжа Терадас. — Изпълняваме повелите на императора. Днес е ден за страдание, старче. Махай се, за да не те сполети същата съдба.

Халас се хвърли върху Техол, за да го прикрие колкото може с тялото си.

Мидик Бун се изсмя.

Ударите заваляха — още по-свирепи — и Халас загуби свяст. Още няколко ритника го откъснаха от Техол и двамата вече лежаха един до друг. Обзет от внезапен бяс, Терадас заби пета в главата на единия толкова силно, че черепът изпращя и се пръсна мозък.

Застанал от другата страна на моста, Турудал Бризад усети как го облива злокобната магия. Войниците, преградили моста, бяха измрели в сивата стихия и магията вече като че ли искаше да обхване с ужаса си и останалата част от града, да проникне и в околните сгради, и на Блудния това вече му дойде отгоре.

Подбутна леко изливащата се в тези сгради дива сила, насочи я все по-надолу и по-надолу, покрай пълните стаи, надолу покрай тайните тунели на Гилдията на ловците на плъхове, в които се криеха свити безброй хора от града, надолу в безчувствената тиня и пластовете глина на отдавна мъртвото блато. Там, където щеше да е нищо, да забави устрема си и да се утаи, затворена и безсилна.

Миг след това разбра, че бившият крал-магьосник не е усетил отклонението, защото магията се покори и сеещият отрова проводник от Сакатия бог се затвори. За щастие плътта на Ханан Мосаг нямаше да пострада много.

Не че това щеше да е важно.

Видя как двадесетина воини на Тайст Едур тръгнаха през града, несъмнено за да потърсят избягалата жена от племето им. Но нищо добро нямаше да излезе от това, Блудния го знаеше. Всъщност щеше да се окаже най-нелепа грешка — и това го натъжи.

Острите му сетива затърсиха и скоро пред вътрешния му взор се открои обрасъл с бурени и храсти двор и в него порутена кула. И той загледа с почуда и възхита как един мъж започва смъртоносен танц с петима разгневени богове Тоблакай. Невероятна сцена, Блудния никога нямаше да я забрави. Но знаеше, че не може да продължи дълго.

Нищо хубаво не продължаваше дълго, уви.

Примига и видя, че императорът на Тайст Едур вече е повел хората си по моста. Към Вечния дом.

Отдръпна се от стената и се задвижи.

Вечният дом. Средоточието на цели, центърът на новия низ от трагични събития, които предстояха. „Днес се преражда една империя. В болка и кръв, като при всяко раждане. И какво ще намерим да лежи в скута ни, щом свърши този ден? Очи, отворени към този свят?“

Блудния закрачи по-бързо, пред настъпващите Тайст Едур. Усещаше дълбоко в себе си залитащия, напиращ устремно порив на времето, неизброими удари на сърцето, сливащи се в едно — най-сетне вече не беше нужно подтикване, бутане и теглене. Като че ли нищо повече не беше нужно. Сега щеше да е само свидетел.

Дано.

Седнал кръстато насред улицата, единственият Върховен маг в този прокълнат град, Корло Оротос, роден някога в Унта във времената преди империята, кривна глава, като чу тежките стъпки зад себе си. Отвори предпазливо очи, после вдигна ръка да спре новодошлия.

— Здравей, полукръвен. Да почетеш боговете си ли дойде?

Гигантът го изгледа отгоре.

— Закъснях ли?

— Не, още са живи. Само един мъж им се опълчва и няма да е задълго. Правя всичко, каквото мога, но не е лесно да се справиш с богове.

Полукръвният Тартенал се намръщи.

— Знаеш ли защо се молим на Серегалите?

Странен въпрос.

— Да си спечелите благоволението им?

— Не — отвърна Ублала. — Молим се да стоят надалече. А сега те са тук. Това е лошо.

— И какво мислиш да направиш по въпроса?

Ублала примижа и не отвърна нищо.

След миг Върховният маг кимна и каза:

— Върви тогава.

Грамадният мъж закрачи тежко към портата. Влезе, спря до едно дърво, откърши един дебел клон, вдигна го и затича.

Разкъсваше го, искаше да се изтръгне от крехката клетка на костите му, от безсилните, вече ужасно изтерзани мускули. По пътя си през Ледерас вече бяха оставили зад себе си над тридесет мъртви соултейкън. И шестима Тайст Едур, налетели от кейовете, жадни за битка.

Бяха понесли рани… „Не — самичко се поправи онова, което бе останало от Удинаас, — аз понесох рани. Би трябвало вече да съм мъртъв. Насечен съм на парчета. Изпохапан, раздран, изтърбушен. Но Вайвалът не иска да се предаде. Все още му трябвам на това проклето същество… за още няколко мига.“

Старата кула Азат и дворът се откроиха през червената пелена и устремът на Вайвала изпълни цялото му същество.

Господарят имаше нужда от помощ. Все още не всичко беше изгубено.

Бърз като мълния, Удинаас профуча покрай непознатия, седнал кръстато насред улицата — улови за миг изумения му поглед, докато го подминаваше, после се хвърли през портата.

И в двора.

И видя за миг смъртния полукръвен Тартенал, втурнал се срещу петимата богове Тоблакай, заобиколили самотния воин с меча. За миг, преди да го засипе градушка от удари.

Втурна се покрай тях.

Към гробната могила на Господаря. Към разровената димяща пръст. Скочи напред с разкъсващ ушите змийски съсък… и в горещия мрак, надолу, дращеше, откъсваше се от тленната плът на тялото, което Вайвалът така дълго беше използвал, от тялото, в което се беше крил — и най-сетне се изтръгна на свобода, огромен, покрит с лъскави люспи, чудовищните нокти ровеха в меката пръст…

Кетъл изпищя, щом съществото — крилато и огромно — профуча покрай нея. Оглушителен плясък, водата се пръсна на широко ветрило и се издигна — високо, високо, и вълната рухна в кипналото вече езеро. Пяна. Чудовищна кървавочервена змийска опашка се хлъзна надолу и се скри в бесния въртоп.

После чу как нещо тупна зад нея и бързо се завъртя върху хлъзгавата глина на брега, с двата меча в ръце…

… и видя изтерзаното тяло, паднало по очи в калта. Натрошените краища на дълги кости стърчаха от ръцете и краката, кръв бликаше от разкъсаните жили. А над него — призрак, спусна се като сянка и загърна осакатеното тяло. Призрачно лице се извърна към Кетъл и тя чу в ума си:

„Дете, трябва ни твоята помощ.“

Тя се огледа — тинестата повърхност на езерото отново ставаше гладка.

— Какво искаш от мен? О, всичко толкова се обърка…

„Не е толкова зле, колкото си мислиш. Този човек. Този ледериец. Помогни му. Той умира. Не мога да го опазя дълго. Умира, а не заслужава да умре.“

Тя изпълзя по-близо.

— Какво да направя?

„Кръвта в тебе, дете. Една-две капки, не повече. Кръвта, която те върна в живота, дете. Моля те…“

— Но ти си призрак. Защо искаш да направя това за него — а не за теб?

Червените очи на призрака се присвиха.

„Не ме изкушавай.“

Кетъл погледна мечовете в ръцете си. Пусна единия на земята и вдигна ръка над острието на другия. Хлъзна я по него и я вдигна пред очите си. Дълга резка — и кръв.

— О, колко е остро!

„Ела, обърни го по гръб. Сложи порязаната си ръка на гърдите му.“

Удар беше счупил лявата му ръка. Лоста се въртеше между петимата озверели Серегал, бели мълнии пронизваха мозъка му с ужасна болка. Полузаслепен, той продължаваше да върти вече само по инстинкт нащърбения си, затъпен меч, посрещаше удар след удар — само един свободен миг му трябваше, само няколко тласъка на сърцето, колкото да се съвземе, да потисне болката…

Но този миг му беше отнет. Нов замах намери пролука в защитата му и странният меч се вряза с острия си като стъкло ръб в лявото му бедро. Кракът му поддаде. Той вдигна замъглените си от пот очи и видя извисилия се над него едноок Серегал, оголил зъби в триумфална усмивка.

И един клон удари бога в главата. В лявото слепоочие, толкова силно, че главата му се отплесна към рамото. Усмивката му замръзна и той се олюля. Грамадният клон го шибна отново, този път откъм гърба, в тила, дървото се пръсна на трески. Богът залитна напред…

… и едно коляно се натресе в чатала му, два юмрука го заудряха по гърба, повалиха го още надолу, а коляното се вдигна наново, този път — за да се натресе в лицето на бога.

Присвит, Лоста видя как зъбатата усмивка угасна.

Вреченият се превъртя встрани миг преди тоблакаят да рухне отгоре му. Още веднъж и още веднъж, изправи се, олюля се и се обърна. Отново с лице срещу Серегал.

А с тях като че ли беше влязло в схватка същество от тяхната раса — смъртен Тартенал, чиито огромни ръце бяха стегнали откъм гърба един от боговете и бяха притиснали ръцете му към хълбоците. Другите трима слисани бяха отстъпили назад. Мигът остана сякаш замръзнал в очите на Вречения.

Две, три изтупвания на сърцето.

Мъглата пред очите му се проясни. Струята жива сила потече отново в крайниците. Болката заглъхна.

Смъртният Тартенал беше на прага на смъртта, другите трима се бяха отърсили от стъписването си и пристъпваха напред.

Лоста скочи да ги пресрещне.

Шансовете ставаха по-добри.

Две присвити на улицата тела, обкръжени от Тайст Едур, които ритаха и ритаха, трошаха кости. Един натисна със стъпало и мозък се пръсна по каменните плочи.

Бъг се олюля. Лицето му се изкриви. От скръб, после — от ярост.

И изрева.

Извърнаха се към него.

И слугата отприщи онова, което бе останало скрито и затаено в него от толкова време.

Четиринайсет Тайст Едур вдигнаха ръце да запушат ушите си, но така и не успяха — тринайсет от тях се свиха, премазани сякаш под напора на неимоверна тежест, плътта им се сми и кръв плисна на гейзери, черепи хлътнаха навътре.

И миг след това се взривиха на кървави късове, които опръскаха каменната стена зад тях и се разхвърчаха по улицата.

Четиринайсетият Тайст Едур, онзи, който току-що бе премазал главата с петата си, бе вдигнат във въздуха. Сгърчен, с облещени от ужас очи и жълта гнус, потекла по краката му.

А Бъг закрачи напред.

Докато не застана пред Терадас Бун от племето хирот. Вдигна очи и се взря в подутото лице, взря се в болката, изписана в очите му.

— А теб ще те пратя у дома — каза разтреперан Бъг. — Не твоят дом. Моят.

Отсече с ръка и Тайст Едур изчезна.

В лабиринта на Бъг, далече-далече, и надолу, все по-надолу и надолу.

Надолу в бездънния мрак, където порталът се разтвори и запокити Тайст Едур в ледена черна вода.

Невъзвратимо.

Трепетът на Бъг затихна. Знаеше, че ревът му е чут. Отвъд света беше чут. И глави се бяха извърнали. Безсмъртни сърца бяха затуптели по-бързо.

— Все едно — прошепна той.

И коленичи пред бездиханните тела.

Взе едното в прегръдката си.

Стана и го понесе.

Вечният дом. Име, побрало в себе си такава самонадеяност, така дълбоко свързано с високомерието на ледериите в тяхната вяра в собственото им неоспоримо предопределение. Израз на безразсъдната им самодоволна арогантност, поддържаща непоклатимата им убеденост, че имат права над всичко, власт над всичко, сякаш хиляда богове стояха зад тях, всичките с дарове за избраниците си.

Трул Сенгар можеше само да се удивлява какво е подхранвало цялата тази самоувереност. Какво кара цял един народ да е изпълнен с такава непреклонна убеденост в собствената си правота? „Може би единственото, което е нужно, е… власт.“ Отрова, изпълнила въздуха, просмукала се в порите на всеки мъж, на всяка жена и дете. Отрова, изкривила миналото, за да напасне на днешните нрави, а те на свой ред — да осветят неизбежното праведно бъдеще. Отрова, принудила умни и разсъдливи хора слепешком да отхвърлят с пренебрежение грозните истини за отминали грешки, за ужасни и жестоки разгроми, оцапали с кръв ръцете на предтечите им. Отрова, скрепила глупостта на спорни традиции и причинила страдание на неизброими жертви.

„Властта значи. Същата тази власт, която ще прегърнем скоро. Сестрите дано се смилят над народа ни.“

Императорът на Тайст Едур се изправи застинал пред величествения вход на Вечния дом. С пъстросивия меч в бляскавата десница. С прашната меча кожа, загърнала широките му рамене, превити под тежестта на златото. Старата кръв, засъхнала на петна по гърба, сякаш прерисуваше с нея картата на света. Дългата му коса бе разчорлена и сплъстена от мръсотия.

Трул стоеше зад брат си и не можеше да види очите му, но знаеше, че ако Рулад се извърне, ще види в тях онази предопределеност, която го плашеше, щеше да види влялата се без съпротива отрова и лудостта, породена от една измяна.

А толкова малко щеше да е нужно. Само да се пресегнеше един невзрачен роб с тъжни очи и да върне Рулад към разума. Само това.

Рулад се обърна и каза:

— Вратите не са залостени.

— Някой чака вътре, ваше величество — каза Ханан Мосаг. — Усещам… нещо.

— Какво искаш от нас, магьоснико?

— Позволете на мен и моите К’риснан да влезем първи, за да видим какво ни очаква. В коридора…

Рулад присви очи, после махна с ръка и добави:

— Феар, Трул, Бинадас — с мен. Ще влезем веднага след тях.

Ханан Мосаг, с К’риснан и робите, които влачеха двата големи кожени чувала, тръгнаха. Рулад и братята му ги последваха към вратата на Вечния дом.

Застанал пред самия вход на Тронната зала, Брис Бедикт забеляза движение в коридора, отсам неподвижната фигура на Цеда. Посегна за меча си, но отпусна ръка, щом Първият консорт Турудал Бризад изникна от сенките и се приближи безгрижно, с отпуснато и спокойно лице.

— Не очаквах да ви видя отново, Първи консорт — промълви Брис.

Кротките очи на Турудал се плъзнаха над рамото на Брис и погледнаха в тронната зала.

— Кои са там, Защитник?

— Кралят. Конкубинката му. Първият евнух и канцлерът. И шестима от моите гвардейци.

Турудал кимна.

— Е, няма да чакаме много дълго. Тайст Едур са на не повече от минута-две след мен.

— Как е градът?

— Имаше боеве, Брис Бедикт. Верни войници лежат мъртви по улиците. Сред тях е Морох Неват.

— А Джерун Еберикт?

Турудал се намръщи.

— Той гони… една жена.

Брис го изгледа.

— Кой сте вие, Турудал Бризад?

Погледите им се срещнаха.

— Днес — само свидетел. Нали стигнахме до деня на Седмото затваряне на цикъла в края на краищата. Един край. И едно начало…

Брис му направи знак да замълчи и пристъпи покрай него.

Цеда се беше размърдал. Стана бавно, приглади мръсния си омачкан халат, вдигна лещите пред лицето си и ги нагласи.

Турудал Бризад също се обърна.

— Ах, да.

В дъното на коридора, на прага на отворената вече парадна врата, се бяха появили няколко високи фигури.

— Цеда…

— О, той се справи много добре досега.

Брис погледна изумен Първия консорт.

— Какво искате да кажете? Той не направи нищо.

Турудал повдигна вежда.

— Нима? Той унищожи морския бог, демона, окован от Ханан Мосаг. Дни наред се подготвяше за този миг. Виждате ли къде стои? Виждате ли плочата, която е изрисувал под себе си? Плоча, през която ще се влее всичката сила на Цеданса, нагоре и в неговите ръце.

Сумракът в коридора се стопи под бяла, изпълнила прашния въздух светлина.

И открои редица Тайст Едур, застанали срещу Цеда, на не повече от петнадесет крачки.

Едурът в средата на редицата заговори:

— Цеда Куру Кан. Кралството, на което служите, падна. Отстъпете. Императорът желае да заеме трона.

— Паднало? — Гласът на Цеда бе тънък и треперлив. — Съществено ли е? Ни най-малко. Виждам те, Ханан Мосаг, и твоите К’риснан. Усещам силата, която сбирате в себе си. За да заеме вашия безумен император трона на Ледер, ще трябва да минете през мен.

— Безсмислено е, старче — прогърмя гласът на Ханан Мосаг. — Ти си сам. Всичките ти магове са мъртви. Погледни се. Полусляп си, едва можеш да стоиш…

— Потърси демона, който окова в морето, магьоснико.

От толкова далече Брис не можеше да види изражението на Ханан Мосаг, но в гласа му изведнъж се прокрадна гняв.

— Ти ли го направи?

— Ние, ледериите, умеем да използваме чуждата алчност, за да поставим капан — отвърна Куру Кан. — Няма да разчиташ повече на неговата сила. Нито днес, нито никога.

Магьосникът изръмжа:

— За това ще си…

Бялата мъгла се взриви, грохотът разтърси тавана и стените, затътна напред и връхлетя върху чародеите на Тайст Едур.

На десет крачки зад Ханан Мосаг и неговите К’риснан Трул Сенгар извика, скочи встрани и се сниши пред връхлитащата с грохот огнена вълна. Братята му го последваха. Чу писъци, които отведнъж заглъхнаха, нечие тяло изхвърча над лъскавия под, тупна в краката на Трул и го събори…

Беше един от К’риснан — изгорял до неузнаваемост, от пръсналите се кости изтичаше черна слуз. Трул се надигна на четири крака и погледна нагоре.

Само двама едури все още бяха прави и отбиваха яростната магия на Цеда. Ханан Мосаг и Бинадас. Всички К’риснан бяха мъртви, както и четиримата роби, паднали до двата чувала.

Пред очите на зяпналия Трул Бинадас рухна, премазан сякаш от юмруците на хиляда мълнии. Плисна кръв…

Феар вече се беше хвърлил напред, плъзна се по тресящите се плочи към брат си, повлече го извън бушуващия пожар.

Ханан Мосаг изрева. Завихрени сиви пипала изсвистяха от пода и заплетоха побеснелите пламъци. Ослепителен взрив…

И отново мрак, бавно отстъпващ на сивкава здрачина.

Ханан Мосаг, вече останал сам срещу Цеда.

Миг…

Куру Кан удари отново, миг преди атаката на Ханан Мосаг. Двете сили се сблъскаха на три крачки пред магьосника…

… и Трул видя как Ханан Мосаг се олюля, плувнал в кръв, посегна назад, ръцете му зашариха, лявата напипа един от големите кожени чували и се вкопчи в него. Дясната намери другия и го стисна здраво. Магьосникът събра сили и отново започна да се изправя срещу връхлитащата ярост.

Магията, изливаща се от Цеда, изкриви мраморните стени и от тях закърви белезникава течност. Таванът отгоре беше хлътнал, рисунките по него — овъглени, повърхността — излъскана и гладка. Брис зяпна в неверие, щом стихията помете всички защитни заклинания на К’риснан, помете ги за миг, след което ги премаза.

И вече връхлиташе срещу самия Ханан Мосаг, биеше и биеше неудържимо, все по-близо.

Магьосникът отвърна на удара и натискът изтласка Брис и Турудал назад.

Двете противостоящи сили се унищожиха взаимно в ослепителен блясък, взривът пропука пода и плочите се разхвърчаха във въздуха — навсякъде освен под нозете на двамата чародеи.

Възцари се изпълнена с прах тишина.

Мраморните колони от двете страни горяха, стапяха се като огромни восъчни свещи. Таванът простена като ранен звяр, готов всеки миг да се срути.

— Сега ще видим в пълна мяра отчаянието на Ханан Мосаг — прошепна дрезгаво Турудал Бризад.

Магиите лумнаха, оживели отново, и Брис видя как магьосникът се олюля и залитна назад.

Цеда Куру Кан стоеше на място, непокътнат; чародейната сила изригваше от него на вълни, една след друга, сила яростна и неудържима, като на бог.

Магьосникът не можеше да удържи на това. А паднеше ли той, древната първична магия щеше да помете напред и наведнъж да погълне и императора, и всичко с него. Навън и през целия град. Цял народ. Тайст Едур щяха да бъдат унищожени — Брис усещаше гнева и хладната жажда за мъст — това бе силата на ледериите, на Цеданса, гласът на самото предопределение, ужасен и непонятен…

Трул гледаше как магьосникът вкопчи ръце в чувалите. Силата започна да тече нагоре към раменете на Ханан Мосаг и той бавно започна да се изправя, за да отблъсне атаката на Цеда.

Ръцете се заизвиваха като оживели, издължиха се в ужасни, уродливи израстъци. Тялото на Ханан Мосаг започна да се огъва, гръбнакът се изви, загърчи се като змия върху горещи камъни, нови мускули се появиха, възлести кости избиха под кожата. Крясъкът му разцепи въздуха, щом силата забушува в него.

Сива вълна се надигна и се вкопчи в белия пламък, раздра го по ръбовете и го изтласка назад, изпълни половината дължина на широката колонада и връхлетя към Цеда, който стоеше неподвижен, вдигнал глава — странните лещи бляскаха пред очите му. Неподвижен, сякаш оглеждаше напиращата срещу него стихия с хладното любопитство на учен.

Брис зяпна от ужас, щом мръсната магия на Едур надвисна над Цеда, готова да помете дребничкия старец. Видя как една от колоните близо до него се пропука и се срути на прах. Частта от тавана, която крепеше, рухна в облак сива мъгла и прах.

Куру Кан беше вдигнал очи към издигащата се над него бясна вълна.

После килна глава — едва доловим жест.

Белите пламъци лумнаха с удвоена сила, разшириха се пред него и засвистяха нагоре и навън, блъснаха сивата стена.

Врязаха се в нея, отпраха огромни късове и ги запокитиха като разпрани платна към тавана.

Ханан Мосаг изкрещя като ранен звяр, щом белите пламъци с грохот се понесоха към него.

Усети, че го изправят. Обърна се и видя Феар. Брат му викаше нещо…

… а Ханан Мосаг губеше. Рухваше под яростния пристъп. Енергиите, които извличаше от скритите в големите кожени чували неща, угасваха. Не стигаха, за да устои на Цеда. Магьосникът щеше да умре… а с него… „Всички ние…“

— Трул! — Феар го разтърси. — Покрай стената! — Посочи му. — Ето там, промъкни се покрай стената. Пронижи го…

„Да го пронижа?“ Зяпна копието в ръката си. Черното дърво бе лъснало в червена пот.

— От сенките, Трул! Зад онази колона! От сенките, Трул!

Беше безсмислено. Още по-лошото бе, че не искаше и да се опита дори. Ако успееше, какво? Какво щеше да бъде спечелено?

— Трул, направи го или всички загиваме! Майка, татко, Майен — детето й! Всички деца на Едур!

Трул се взря в очите на брат си. Това, което видя в тях, му бе непонятно. Брат му го разтърси отново и го бутна покрай стената, в изливащия се зной на магията, връхлитаща срещу Ханан Мосаг, после — зад колоната, доскоро от здрав мрамор, който сега се топеше като свещ.

И в хладната сянка. В нелепо хладната сянка. Блъснат за последен път, Трул залитна напред. Долепи се до изкривената, огъваща се стена и видя Цеда. На по-малко от седем крачки. Изпънал глава напред и вторачен в атаката си срещу огъващата се защита на магьосника.

Сълзи замъглиха очите му. Не искаше да прави това. „Но те ще ни избият всички. Всички нас, до един, няма да оставят нито един Тайст Едур жив. Знам го. В сърцето си го знам. Ще отнемат земите и богатствата ни. Сол ще поръсят над гробищата на предците ни. Ще ни заличат в забравените светове на историята… Знам го.“

Вдигна копието. Остана неподвижен за миг, затаил дъх, после — две бързи крачки напред и ръката замахна, оръжието полетя сигурно и вярно.

И прониза Цеда в хълбока, точно под левите ребра, желязното острие се заби дълбоко.

Цеда се завъртя от удара, левият му крак се огъна и той падна — встрани от изрисуваната плоча…

… и тя изведнъж се пропука и се пръсна.

Белият огън изгасна и във всички посоки плъзна мрак.

Изтръпнал, Брис пристъпи напред…

… и ръката на Турудал Бризад го спря.

— Не, Защитнико. Мъртъв е.

„Цеда. Куру Кан. Приятелят ми…“

Кетъл седеше в калта, взряна в лицето на мъжа. Изглеждаше добро лице, особено със затворените в сън очи. Раните по стройното мургаво тяло зарастваха. Кръвта й беше направила това. Някога беше мъртва, а сега беше дала живот.

— Ти си странна — прошепна духът, присвит до водата.

— Аз съм Кетъл.

Сух смях.

— Ти не си просто призрак.

— Да. — И добави насмешливо: — Аз съм Чезнещ. Добро име, нали? Тайст Андий бях някога, много отдавна. Убит бях, с всички мои ближни. Оцелелите след онази битка, искам да кажа.

— Защо си тука, Чезнещ?

— Чакам своя повелител, Кетъл. — Духът изведнъж се изправи — не беше забелязала досега колко е висок. — И ето, че той… идва.

Калната вода изригна и от нея излезе мършава фигура, бледокожа като изцеден от кръвта труп, с дълга, сплъстена по слабото лице коса. Закашля, избута се от водата и изпълзя на брега.

— Мечовете — каза задъхано.

Кетъл притича към него и тикна двата меча в дългопръстите му длани. Той се подпря на тях, за да се изправи. Висок беше, увери се тя и потръпна. По-висок и от призрака. И такива студени, студени очи — тъмночервени.

— Ти каза, че ще ни помогнеш — промълви тя и се присви от страх под погледа му.

— Да помогна?

Духът се смъкна на колене пред повелителя си.

— Силхас Руин, аз бях някога Килантир, Третият Върховен маг на Шестата кохорта…

— Помня те, Килантир.

— Избрал съм си ново име — Чезнещия, повелителю.

— Както искаш.

Духът вдигна очи.

— Къде е Вайвалът?

— Боя се, че няма да оцелее. Но й отвори работа. Благороден звяр.

— Моля те — проплака Кетъл, — те са отвън. Искат да ме убият! Ти обеща…

— Да помогна на Вайвала, господарю — каза Чезнещият. — Заедно може дори да успеем да я натопим по-надълбоко. Даже да я вържем пак. Ако ми позволите…

Силхас Руин помълча малко, гледаше отгоре коленичилия призрак.

— Както искаш.

Чезнещият наведе глава, после се обърна към Кетъл.

— Ледериеца го остави на мен. Няма да се събуди скоро.

И се гмурна в кипналата вода.

Силхас Руин вдиша дълбоко и чак сега погледна двата меча в ръцете си.

— Странни са. Но усещам, че смъртният е направил добър избор. — Изгледа я и кимна. — Ти ела зад мене, дете. Време е да си изпълня обещанието.

Корло представа си нямаше какво ще излезе от това. Един Вречен можеше като нищо да си умре, ако пострада тежко. Според него беше си най-вече въпрос на воля, отколкото на нещо друго. А той познаваше Лоста от дълго време, макар и не от толкова дълго, колкото други Вречени. Според него обаче, доколкото ставаше въпрос за чиста воля, никой не можеше да се сравни с Лоста.

Върховният маг се беше изтощил. Изцедил се беше направо. Не можеше вече ловко да надхитря четиримата останали богове, макар че за щастие единият от тях си имаше достатъчно грижи с побъркания Тартенал, който като че ли правеше невъзможното — живота му изцеждаше направо. И това ако не беше инат.

Скъсваха го от бой, но той не отпускаше смъртоносната си хватка. Лоста се беше бил превъзходно, но силите му все пак си бяха на свършване. Корло никога не беше виждал такъв бой, за първи път ставаше свидетел на възможностите точно на този Вречен, в пълната им мяра. Гвардейците, които бяха по-наясно с нещата, твърдяха, че почти не отстъпвал на Скинър. И Корло вече беше склонен да им повярва.

Доста се изненада, когато два трупа минаха покрай него — единият дращеше с нокти във въздуха и съскаше.

Спряха при входа на двора и той чу как женската изруга с удивителна изобретателност, след което каза:

— Не знам как можем да му помогнем. О, Ублала, голям тъп тъпако!

А другият рече:

— Трябва да ги нападнем, Шурк Елале. Имам си зъби и нокти, нали.

— Ами давай тогава.

„Шурк Елале? Капитанът на кораба, дето подписахме с нея? Нашата…“

Корло се надигна и примижа от болка — беше се схванал.

— Ей, ти там.

Шурк Елале — вече бе останала сама — бавно се извърна.

— Към мен ли се обръщате?

Корло изкуцука до нея.

— Корло, мадам. От Пурпурната гвардия. Подписахме с вас…

— „Ние“?

— Ами, онзи дето помага на вашия голям тъп тъпак. Лоста, командирът ми.

— Трябваше да ме чакате на борда!

Корло примига. А тя се намръщи.

— Командирът ви май ще мре.

— Знам… чакай! — Подмина я и тръгна навътре по пътеката. — Чакай… нещо идва! — Затича в двора. Шурк Елале го последва.

Тоблакаят в прегръдката на тартенала се отпусна и Лоста чу как изпукаха ребра — миг преди друг от боговете да се шмугне покрай Вречения и да удари тартенала в главата с дървения си меч. Грамадният мъж се строполи и повлече със себе си мъртвия бог.

Замаян, гигантът вяло понечи да отблъсне трупа.

Със сетни сили Лоста скочи и се озова над него тъкмо навреме, за да отбие замаха на меча — и посече в отговор, като принуди нападателя да отстъпи. Друг отдясно се хвърли към него, но изведнъж спря и се извъртя вихрено към близката гробница: от нея се разнесе оглушителен трясък.

И се появи висока бледа фигура, сред облак пара и с мечове в ръцете.

Разсеян за миг, Вреченият дори не видя острието на меча, хлъзнало се над гарда му. В последния момент то се отклони от дръжката на неговия меч и се стовари с плоското върху дясното му рамо, като счупи всичко, каквото можа. Той отхвърча от удара, рухна на земята и мечът излетя от изтръпналата му ръка. Озова се по гръб, зяпнал през голите черни клони. Толкова пребит, че не можеше да помръдне. И толкова изтощен, че не се и опита.

Чу трясък на оръжия някъде вдясно от себе си, после някой тежко изпъшка и изрева. Един Тоблакай залитна, едва не се спъна в Лоста и Вреченият облещи очи, като видя кръвта, швирнала от шията на бога, и някакъв мъж, захапал го за прасеца: богът го влачеше за зъбите, а той беше вкопчил ноктестите си ръце в бедрото му.

Е, Лоста беше виждал доста странни неща в живота си, но… не, такова чудо — не…

Още едно тяло тупна на земята и тя се разтресе. След миг последва нов предсмъртен стон.

После към лежащия зяпнал в небето Вречен се приближиха стъпки. Сянка затули лицето му. Лоста примига и зяпна дългото бледо като на мъртвец лице и двете червени, много червени очи.

— Справи се сравнително прилично — рече непознатият.

— А моят приятел, тартеналът?

— Ударен е в черепа. Ще се оправи — не мисля, че има много вътре. Ти защо лежиш още тука?

От тъмния коридор се носеха пушеци и прах. Турудал Бризад беше издърпал Брис в тронната зала и сега Защитникът стоеше пред подиума.

От трона зад него се чу уморен глас:

— Финад? Цеда…

Брис успя само да поклати глава — не можеше да проговори: мъчеше се да се отърси от тъгата.

В сумрачния коридор се възцари тишина. Тежка, злокобна тишина.

Брис бавно извади меча си.

Последва звук. Стържещи, тътрещи се през прах и отломки стъпки.

Спряха.

Звън на монета. Чу се как подскочи и…

… бавно се затъркаля в тронната зала.

Брис я загледа как описа ленива дъга по плочите. Злато, зацапано със съсирена кръв.

Затъркаля се, после се килна на една страна, полюшна се, тупна и спря.

Стъпките заотекваха отново и след миг от сенките и валмата прах се появи изгърбена фигура.

Никой в тронната зала не проговори. Императорът на Тайст Едур влезе. Три стъпки, четири, пет — и спря почти на меч разстояние от Защитника. Зад него бе Ханан Мосаг, почти неузнаваем — толкова разкривен и изгърбен беше. След магьосника се появиха двама воини Тайст Едур — влачеха два чувала.

Брис ги погледна само за миг, но забеляза кръвта по копието в ръката на единия. „Онзи, който уби Цеда.“ После погледът му отново се прикова в императора. Мечът беше твърде голям за него. Стъпваше, сякаш го мъчеше ужасна болка. Покритото със златни монети лице се гърчеше в спазми. Очите под гъстите вежди лъснаха, щом се взря над рамото на Брис… към трона и седящия на него крал.

Ханан Мосаг закашля хрипливо, смъкна се на колене, изохка и най-сетне от устата му се изтръгнаха думи:

— Крал Езгара Дисканар. Имам нещо… да ви покажа… Дар. — Вдигна кривата си опърлена длан, усилие, от което цялото му тяло се разтърси, и посочи зад себе си.

Двамата воини се спогледаха колебливо. Магьосникът изхриптя:

— Развържете чувалите. Покажете на краля какво има в тях. — Нова измъчена кашлица и на устата на Ханан Мосаг изби розова пяна.

Двамата задърпаха възлите на конопените въжета и този вляво развърза чувала си миг преди другия. Надникна и като видя какво има вътре, се присви и Брис видя ужаса, изписал се на лицето му.

След миг другият ахна и отстъпи назад.

— Покажете ги! — изрева магьосникът.

При този рев дори императорът се обърна стъписан.

Воинът вляво вдиша дълбоко и хрипливо, пристъпи, хвана краищата на чувала и го свлече внимателно надолу.

Овързано в ремъци тяло на ледериец. Покрита с мехури гноясала кожа, съсухрени на пънчета пръсти, голо, покрито с буци и струпеи тяло. Повечето коса беше окапала, но тук-там от темето висяха дълги сплъстени кичури. Човекът примига под светлината и се опита да вдигне глава, но заради деформираните жили и хрущяли по врата тя се кривна настрани. Долната челюст се отпусна и от зейналата уста потече слюнка.

Брис го позна.

Принц Квилас…

Кралят зад него зави като ранен звяр.

Във втория чувал беше кралицата — гола и осакатена също като сина си. От нея обаче се изтръгна кикот, сякаш в отговор на вика на краля, а след него — неразбираеми думи, порой от лудост, стържеща през подутите разкъсани устни. Но очите й блестяха, яростни и будни.

Ханан Мосаг се изсмя.

— Аз ги използвах. Срещу вашия Цеда. Използвах ги! Ледерийска кръв, ледерийска плът. Вижте ни тримата. Вижте, скъпи кралю, величието на това, което иде.

— Махнете ги! — изкрещя императорът. — Феар! Трул! Махнете ги!!!

Двамата воини се доближиха до двете свити на пода фигури, вдигнаха чувалите до онова, което трябваше да са рамене, и повлякоха принца и кралицата към коридора.

Разтреперан, императорът се обърна към краля. Отвори уста да каже нещо, потръпна и я затвори. После бавно изправи рамене и заговори хрипливо:

— Ние сме Рулад Сенгар, император на Тайст Едур. Вече — и на Ледер. Предайте трона, Дисканар. Предайте го… на нас.

Вляво от Брис Първият евнух закрачи напред — носеше кана вино и два бокала. Качи се на подиума и подаде единия на Езгара. После му наля, наля и на себе си.

Озадачен, Защитникът отстъпи вдясно, извърна се леко и погледна краля.

А той спокойно изпи виното си на три големи глътки. Короната бе на главата му. Нисал седеше малко зад трона, присвила очи към Първия евнух, който вече бе изпил своето вино и слизаше от подиума, за да застане до канцлера при другата стена.

Замъглените очи на Езгара Дисканар се спряха върху Брис.

— Отдръпнете се, Защитник. Не умирайте днес.

— Не мога да изпълня молбата ви, кралю. Знаете го.

Езгара кимна уморено и извърна глава.

— Така да бъде.

— Защитнико — заговори Нифадас. — Покажете на тези диваци какво може един ледерийски майстор на меча. Последният доблестен акт на кралството ни в този мрачен ден.

Брис се намръщи и се обърна към Рулад Сенгар.

— Ще трябва да се биете с мен, императоре. Или да призовете още от воините си, за да ни посекат. — Обърна се към Ханан Мосаг. — Вярвам, че засега сте приключили с магията.

Рулад се озъби.

— Магия ли? Не бихме се лишили току-така от тази възможност, Защитнико. Ще се бием. Двамата. — Вдигна пъстросивия меч. — Хайде. Има какво да си покажем един на друг.

Брис не отвърна. Само зачака.

Императорът атакува със смайваща бързина, мечът изсвистя високо в полукръг, миг пауза и диагонално посичане, което целеше да срещне острието на Защитника и да го притисне към пода.

Брис реагира на мигновеното колебание, дръпна се назад, извъртя меча си и отстъпи вдясно. Острието бе върху оръжието на Рулад, върхът пробяга нагоре по лявата ръка и резна жила при лакътя.

Брис отскочи назад, заби ниско и върхът на меча се озова между жилата и капачката на коляното на левия крак на Рулад.

Клъц.

Императорът залитна напред, почти до ръба на подиума, изненадващо се изправи и се хвърли напред, като заби с две ръце.

Пъстрият меч сякаш заигра сам: отбягна две парирания на Брис и Защитникът едва успя да отбие тежкото острие с лявата си ръка, при което изгуби кутрето и безимения си пръст.

Заотстъпва заднешком и се озова отново в центъра на залата — този път Рулад бе между него и краля на трона.

Езгара се усмихваше.

Щом Рулад се завъртя, за да се озове отново срещу него, Брис атакува.

Изрита треперещото в ръцете на императора острие — ударът не беше съвършен, но достатъчен, за да го отклони за миг — след което заби върха на меча си в капачката на дясното коляно на Рулад. И поряза отгоре. Острието захапа дълбоко в костта. Той го извъртя, дръпна и изтръгна капачката.

Рулад изкрещя от болка и кракът му се огъна.

С капачката, все още нанизана на върха на меча, Брис отново скочи напред, докато императорът замахваше отгоре и вляво в усилие да се задържи прав, и преряза през сухожилията на дясната му ръка, малко над лакътя.

Рулад залитна и рухна с грохот върху мраморните плочи; задрънчаха откъртени монети.

Мечът трябваше вече да е паднал от ръцете му… но си стоеше здраво стиснат в двата свити юмрука.

Рулад обаче нищо не можеше да направи с него.

Помъчи се да се надигне и да седне, с изпълнени с гняв очи, напрегна се да вдигне оръжието.

Брис удари върха на своя меч в пода да откърти капачката, пристъпи към императора и засече жили и хрущяли в дясното рамо, преряза една от вратните жили, после вдигна острието и го заби — обездвижи по същия начин и лявото рамо. Застанал над безпомощния император, засече методично жилите на петите, сряза косо през корема на жертвата си и разпра стената от мускули.

Изрита и Рулад се просна по очи.

Удари над всяка плешка, след тях — още две вратни жили. Ниско по гърба, за да се разпорят пластовете мускули под отрупаната с монети кожа. Отново по раменете — монети се разхвърчаха и се затъркаляха по пода.

Най-сетне Брис отстъпи назад. И отпусна меча.

Крясъците от устата на лежащия по очи император се удвоиха, крайниците вече се извиваха сами, кървава плът се издуваше и изсипваше от раните. Нищо друго не се движеше в залата.

Прахта бавно се слягаше в коридора.

После един от замръзналите на местата си воини промълви:

— Сестрите да ме вземат дано…

Крал Езгара Дисканар въздъхна, наведе се пияно напред.

— Убий го. Убий го!

Брис вдигна глава.

— Не, ваше величество.

На лицето на стареца се изписа изумление.

— Какво?

— Цеда беше изричен за това, ваше величество. Не трябва да го убивам.

— Ще му изтече кръвта — каза Нифадас някак странно провлечено.

Но Брис поклати глава.

— Няма. Не съм отворил главни съдове, Първи евнух.

Едурът, когото нарекоха Трул, заговори:

— Главни съдове… как… как може да знаеш? Не е възможно… толкова бързо…

Брис не отвърна.

Кралят изведнъж се отпусна на трона.

Писъците на Рулад вече бяха заглъхнали — сега той плачеше. Задъхани, безпомощни ридания. Пое си дъх и извика:

— Братя! Убийте ме!

На Трул Сенгар му призля. Поклати глава, обърна се към Феар и видя ужаса в очите на брат си.

Рулад не се изцеряваше. Кръвта му изтичаше върху лъскавите плочи. Тялото му беше унищожено. И не се изцеряваше. Трул се обърна към Ханан Мосаг и видя злото задоволство, блеснало в очите на магьосника.

— Ханан Мосаг — прошепна Трул.

— Не мога. Плътта му не ми е подвластна, Трул Сенгар. Недостъпна е за всички ни. Само мечът… и само с меча. Ти, Трул Сенгар. Или Феар. — Махна вяло с ръка. — О, викнете някой друг, като нямате кураж…

Кураж.

Феар изпъшка. Все едно че го пронизаха в гърдите.

Трул го изгледа… но Феар не беше помръднал, една стъпка не бе направил напред. Отмести очи от него и отново се вгледа в Рулад.

— Братя мои — зарида той. — Убийте ме. Един от вас. Моля ви!

Защитникът — удивителният, страховит майстор на меча — пристъпи до каната с вино, оставена в подножието на трона. Кралят изглеждаше полузаспал, със зачервено и отпуснато лице. Трул си пое дъх. Първият евнух седеше на пода с гръб към стената. Още някакъв старец стоеше до Нифадас, с ръце на очите — странна и жалка поза. Жената, която беше стояла зад трона, отстъпваше назад, сякаш изведнъж бе проумяла нещо. Имаше и още един мъж тук, млад и красив, но като че ли бе изчезнал.

Шестимата дворцови стражи покрай стените бяха извадили оръжията си и ги държаха пред гърдите си в мълчалив знак за почит пред Кралския защитник. Поздрав, който и на Трул му се дощя да повтори. Погледът му се върна на Брис. Толкова скромен на външност, толкова… „Лицето му. Познато… Хул Бедикт. Толкова прилича на Хул Бедикт. Да, неговият брат. Най-младият.“ Видя как ледериецът наля вино в бокала, от който беше пил кралят.

„Сестри, този Защитник — какво направи? Даде ни този… този отговор. Това… решение.“

— Феар! — изпищя Рулад.

Ханан Мосаг се окашля и отвърна:

— Няма го, императоре.

Трул се огледа. „Няма го? Не…“

— Къде? Ханан Мосаг, къде…

— Той… излезе. — Усмивката на магьосника беше кървава. — Просто ей така, Трул Сенгар. Излезе. Вече разбираш, нали?

— Да повика другите, да ги доведе тук…

— Не — отвърна Ханан Мосаг. — Не мисля.

Рулад проплака. После изрева:

— Трул! Заповядвам ти! Твоят император ти заповядва! Промуши ме с копието си! Промуши ме!

Очите на Трул се напълниха със сълзи. „Как ще гледам на него… тепърва? Как? Като на моя император или на моя брат?“ Залитна и едва не рухна на пода, смазан от болката. „Феар. Ти ни остави. Остави ни. Мен, с… това.“

— Братко! Моля те!

Откъм входа се чу тих кикот.

Трул се обърна и видя кралицата и принца — овързани, подпрени на стената като два гнусни трофея. Звукът идеше от кралицата, той видя блясъка в очите й.

„Нещо… още нещо… още нещо има тук…“

Обърна се. Защитникът вдигаше бокала към устните си.

Погледът му пробяга към краля. Към полусклопените му очи. Безжизнени очи. Главата на едура рязко се извърна към Първия евнух. Брадичката му бе отпусната на гърдите. Беше неподвижен.

— Не!

А Защитникът пиеше, отметнал глава. Глътка, втора, трета. Обърна се бавно и го изгледа. Намръщи се.

— По-добре си иди. И извлечи магьосника ви със себе си. Доближиш ли се до императора, ще те убия.

„Много късно… За всичко… много късно“.

— Какво… какво смяташ да правиш?

Защитникът погледна Рулад.

— Ще го… отнесем някъде. Няма да го намерите, едур.

Кралицата отново се изкикоти и налудничавият смях явно го сепна.

— Много е късно — заговори Трул. — За тебе поне. Ако има малко милост у теб, Защитнико, освободете стражите си. И им наредете да отнесат жената. Моите сънародници скоро ще са тук. — Погледът му се спря на Рулад. — Едур ще се оправят със своя император.

Защитникът го погледна още по-озадачено. Примига и тръсна глава.

— Какво… какво искаш да кажеш? Разбирам, че няма да убиеш брат си. А той трябва да умре, нали? За да се изцери. Да се… върне.

— Да. Защитник, съжалявам, закъснях да те предупредя.

Войникът изведнъж се олюля, посегна с окървавената си длан към трона, за да се задържи на крака. Мечът, все още в другата му ръка, потрепери, наклони се и острието докосна пода.

— Какво… какво…

Трул не отвърна.

Но у Ханан Мосаг нямаше и капка състрадание.

— Разбрах жеста ви, Защитник — изсмя се той. — Хладнокръвието, не отстъпващо на това на краля ви. Освен това… — Думите му заглъхнаха в нов пристъп. Той изплю мазна храчка и продължи: — Освен това едва ли беше важно, нали? Дали ще останете жив, или ще умрете. Поне така изглеждаше. В този нагъл съдбовен миг поне.

Защитникът се свлече на пода; гледаше магьосника.

— Мечоносецо — извика Ханан Мосаг. — Чуй тези последни мои думи. Ти загуби. Вашият крал е мъртъв. Беше мъртъв още преди да започнеш да се биеш. Ти се би, за да браниш един мъртвец, Защитнико.

Ледериецът се помъчи да се изправи, помъчи се да вдигне глава към трона и седящата в него фигура. Но усилието се оказа твърде тежко, той се отпусна и главата му се люшна.

Магьосникът се смееше.

— Вяра нямаше той. Само злато. Нямаше вяра в теб, мечоносецо…

Трул закрачи към него.

— Замълчи!

— Дръж си езика, Трул Сенгар — изръмжа Хасан Мосаг. — Не си нищо за мен.

— Сега и за трона ли ще претендираш, магьоснико?

Отвърна му бесният рев на Рулад.

Ханан Мосаг замълча.

Кралският защитник лежеше проснат на подиума, до обутите в чехли крака на краля. Лежеше съвсем неподвижен, изумление и отчаяние бяха изписани на младото му лице. С взрени в нещо, но нищо невиждащи очи. „Но другояче не можеше и да бъде. Нямаше друг начин да бъде убит такъв човек“.

Обърна се рязко към магьосника и прошепна:

— Някой ще направи каквото заповядва той.

— Наистина ли мислиш така?

— Избраните му братя…

— Няма да направят нищо. Не, Трул. Дори Бинадас няма да го стори. Точно както твоята ръка се задържа, така ще е и с тях. Милост е това, не разбираш ли? Разбираш го, знам. Милост.

— Докато ти вдигнеш онази развалина на трона ли, Ханан Мосаг?

Отговорът в очите на магьосника бе ясен. „Той е мой“.

Рулад изхриптя:

— Трул… моля те. Аз съм твой брат. Недей… Не ме оставяй… така. Моля те.

Всичко се беше прекършило в него. Трул се отдръпна от Ханан Мосаг и бавно се смъкна на колене. „Трябва ми Феар. Трябва да го намеря. Да поговоря с него“.

— Моля те, Трул… Аз не исках, не исках…

Трул погледна ръцете си. Беше изтървал копието — дори не знаеше къде е. Имаше шестима ледерийски стражи… вдигна глава… не, нямаше ги. Къде бяха отишли? Старецът, който стоеше до тялото на Първия евнух — той къде беше? Жената?

Къде бяха отишли всички?

Техол Бедикт отвори очи. И забеляза, че едното не работи много добре. Примижа. Нисък таван. Капещ.

Една длан го погали по челото и той завъртя глава. „О, виж, това боли.“

Бъг се наведе над него и кимна. Техол също се опита да кимне и почти успя.

— Къде сме?

— В една крипта. Под реката.

— А… намокрихме ли се?

— Само малко.

— О. — Помисли. — Трябваше да съм мъртъв.

— Трябваше, да. Но се държа. Всеки случай достатъчно, което не може да се каже за бедния Халас.

— Халас ли?

— Опита се да те защити и го убиха. Съжалявам, Техол, много късно пристигнах.

Техол се замисли и над това.

— Онези Тайст Едур…

— Избих ги.

— Тъй ли?

Бъг кимна и извърна очи.

— Боя се, че си изтървах нервите.

— Аха.

Слугата го погледна.

— Не изглеждаш изненадан.

— Не съм. Виждал съм те как мачкаш хлебарки с крак. Безскрупулен си.

— На всичко съм готов за едно ядене.

— Да, а за яденето какво? Никога не сме яли достатъчно, за да сме здрави, каквито сме.

— Така си е.

Техол понечи да стане, но изохка и се отпусна отново.

— Мирише ми на кал.

— Кал, да. Солена при това. Има следи — бяха тук, като дойдохме. Минали са оттук.

— Когато дойдохме. Преди колко време?

— Не много. Няколко мига.

— През които си закърпил всичките ми кокали.

— И ново око, повечето ти органи, това-онова.

— Окото не работи добре.

— Дай му време. Бебетата се разсейват покрай цицата, знаеш.

— Не съм бебе. Но чувството го разбирам напълно.

Помълчаха. После Техол въздъхна.

— Но това променя всичко.

— Тъй ли? Как?

— Ами, ти уж трябваше да си слугата ми. Сега как да продължа тази заблуда, че уж аз командвам?

— Както го правеше досега.

— Ха-ха.

— Мога да те накарам да забравиш.

— Какво да забравя?

— Много смешно.

— Не, питам кое точно.

— Ами… — Бъг се потърка по брадичката. — Днешните събития например.

— Значи ги изби всички ония Тайст Едур?

— Боя се, че да.

— А после ме пренесе под реката.

— Да.

— Но дрехите ти са сухи.

— Така е.

— И името ти всъщност не е Бъг.

— Да, не е.

— Но аз харесвам това име.

— Аз също.

— А истинското ти?

— Маел.

Техол се намръщи, погледна слугата в лицето и поклати глава.

— Не ти отива. Бъг си е по-добре.

— Съгласен.

— Значи, след като си могъл да избиеш всички онези воини. Да ме изцериш. Да вървиш под река. Отговори ми на това тогава. Защо не ги изби всичките? Да спреш нашествието още в началото?

— Имах си причини.

— Да видиш Ледер завладян? Не ни ли харесваш?

— Ледер ли? Не много. Вие взимате естествените си пороци и ги наричате добродетели. Пороци, от които най-жалкият е алчността. Както и отказът от солидарност, предаването на общността. В края на краищата кой изобщо е решил, че надпреварата винаги и без изключение е нещо здравословно? Защо точно този път на самооценка? Газите с пета ръката на този под вас. Ценност ли е това? Нека да ти кажа, нищо ценно няма тук. Нищо трайно. Всеки паметник, просъществувал извън мига, все едно на името на кой крал, император или воин е вдигнат, всъщност е завещание за общото, за сътрудничеството, за множественото, а не за единичното.

— Аа — прекъсна го Техол и вдигна пръст да покаже, че възразява. — Без крал, пълководец или който е там — без водач не може да се построи никакъв паметник.

— Само защото вие, смъртните, знаете само две възможности. Да се подчиняваш или да командваш. Нищо друго.

— Чакай малко. Виждал съм разни сдружения и кооперации в действие, Бъг. Кошмарни са.

— Да, защото дават почва за всички тези добродетели като алчност, завист, измяна и прочие. С други думи, всеки в групата се стреми да наложи структура на подчинени и водачи. Махни формалната йерархия и ще получиш надпревара между личности.

— Тогава какво е решението?

— Много ли ще се разочароваш, ако чуеш, че не влизате в него?

— Кой? Аз?

— Вашият вид. Не се отчайвай. Никой досега не е влизал. Но все пак не се знае какво ще донесе бъдещето.

— О, на теб ти е лесно да го кажеш!

— Всъщност не е. Виждал съм го многократно всичко това, безброй поколения наред. Да го кажем простичко: пълна бъркотия. Заплетена, непоправима бъркотия.

— Ама и ти си един бог. Бог си, нали?

Слугата сви рамене.

— Не прави прибързани предположения. За нищо. Никога. Остани си разсъдлив, приятелю, и подозрителен. Подозрителен, но не и уплашен от сложното.

— Като сме почнали да си раздаваме съвети, и аз имам един за тебе.

— И какъв?

— Живей според възможностите си.

Бъг отвори уста да отвърне, но пак я затвори и го изгледа с присвити очи. Техол се усмихна невинно.

Но само за миг, защото още спомени от този ден оживяха в главата му и той въздъхна.

— Халас. Глупакът му с глупак.

— Ти имаш приятели, Техол Бедикт.

— И горкият пазач. Хвърли се сам пред онова копие. Приятели… да, какво стана с всички тях? Знаеш ли? Шурк добре ли е? А Кетъл?

Бъг изсумтя, явно разсеян от нещо, после каза:

— Мисля, че са добре.

— Искаш ли да идеш да провериш?

Бъг наведе глава.

— Не. И аз мога да бъда егоист понякога, нали разбираш.

— Не знаех. Но признавам, наистина имам един въпрос. Само че не знам как да го задам.

Бъг го изгледа и изсумтя.

— Представа нямаш, Техол, колко отегчително може да е… да съществуваш вечно.

— Добре, но… слуга?

Бъг се поколеба, после бавно поклати глава и вдигна очи.

— Връзката ми с теб, Техол, беше една безкрайна радост. Ти възкреси у мен удоволствието от съществуването, а не можеш да си представиш колко рядко е то.

— Но… слуга?

Бъг въздъхна.

— Мисля, че е време да те накарам да забравиш този ден, приятелю.

— Да забравя ли? Какво да забравя? Имаше ли нещо за ядене?

Искал беше да го повярва. В цялото му великолепие. Светът можеше да стане прост, нямаше нужда от сложности, толкова беше искал светът да стане прост. Крачеше през бавно стихващия град. Виждаше следи от битки. Мъртви ледерийски войници най-вече. Трябваше да се предадат. Като всеки, притежаващ поне капка благоразумие — но този ден явно не бе посветен на благоразумие и простота. В този ден властваше лудостта, носеше се на невидими течения през града.

През тези окаяни ледерии. През Тайст Едур.

Феар Сенгар крачеше, без да мисли накъде го водят стъпките му. През целия си живот бе имал една-единствена, лесно определима роля. Да създава воини сред своя народ. И щом станеше нужно, да ги поведе в битка. Нямаше големи трагедии, които да затъмнят младостта му, и не беше притеснен, когато прекрачи в зрелостта.

Не беше имал и време да се чувства сам. Сам в плашещия смисъл. Самотата се пораждаше от решението и лесно можеше да бъде надвита, щом изпълниш предназначението си. Имаше го Трул. И Бинадас, а после — и Рулад. Но първи и най-важният — Трул. Воин, чието умение бе ненадминато, стигнеше ли се до боравене с копието, но лишен от жажда за кръв — а Феар знаеше добре, че жаждата за кръв е проклятието на Едур. Жаждата, която помиташе всякаква дисциплина, която можеше да сведе добре обучения воин до дивак, щом запееха дивата си песен оръжията, онова странно, кипящо мълчание, което Тайст Едур извличаха от хладната мисъл. Знаеше, че сред други народи това пропадане се проглася с крясъци и рев. Странна разлика, която по някаква неведома причина дълбоко тревожеше Феар Сенгар.

А после, докато гледаше този Защитник на ледерийския крал, този брат на Хул Бедикт — не можеше да си спомни дали изобщо бе чул името му, но и да беше, беше го забравил. Това само по себе си беше престъпление. Трябваше да научи името му. Важно беше да го научи.

Феар боравеше добре с меча. Беше един от най-добрите с меча сред Тайст Едур, истина, която той просто приемаше, без гордост или престорена скромност. И знаеше, че ако той бе застанал в двубой с онзи Защитник в тронната зала, щеше да издържи доста време. Доста прилично време и като нищо можеше да изненада ледериеца, ако му паднеше сгода. Но не хранеше илюзии кой от двамата ще остане прав накрая.

Искаше му се да заплаче. За онзи Защитник. За краля му. За Рулад, брата, когото все проваляше. За Трул, когото бе изоставил сега — пред избор, който никой воин не можеше да бъде заставен да направи.

Защото той отново бе провалил Рулад. Трул щеше да го види, разбира се. Нямаше как да се скрие страхът, закипял в душата му. Не и от неговия най-близък и обичен брат. „Който изрече всичките мои съмнения, страховете ми, за да мога аз да ги надвия — за да изглеждам уж че съм ги надвил.“

Всичко това беше работа на Ханан Мосаг. Всичко това. Вече го разбираше. От най-първото, наложено с жестокост обединяване на племената, тайният договор с неведомия бог вече бе сключен. Толкова явно беше сега. Кралят-магьосник беше обърнал гръб на Бащата Сянка, а и защо не, след като го нямаше Скабандари Кървавото око. Отишъл си беше, за да не се върне никога.

„Дори Ханан Мосаг не е. Много, много отдавна е започнал този път. Много, много отдавна.“

А беше сигурен, че тогава е съществувал някакъв миг, в който всичко е било просто. Миг, преди да се вземе съдбовният избор. А за всичко, което се беше случило след това, можеше да отговори само един, и това беше самият Баща Сянка.

Крачеше по прашните улици, подминаваше нападали трупове — като заспали гуляйджии от някакво диво снощно празненство. Ако не бяха локвите кръв и пръснатите оръжия.

Беше… изгубен. Твърде много бяха поискали от него, твърде много. В онази тронна зала. „Носехме тялото му. През ледената пустош. Мислех, че съм изпратил Трул на сигурна смърт. Толкова провали — и все мои. Трябва да има изход… изход…“

Застина и погледна тялото в краката си.

„Майен.“

Видя, че жаждата вече я няма на лицето й. Най-сетне вече нямаше нищо на това лице освен покой. Както я беше виждал преди, щом я погледнеше заспала. Или запяла с другите девици. Когато й беше поднесъл меча, за да го вземе тя в ръцете си. Да го зарови под прага на своя дом. Не искаше да мисли за други времена, когато бе долавял някаква тъмнина в очите й и това го караше да се чуди на криволиците на ума й — неща, каквито един мъж не може да знае, не може никога да разбере. Онези страховити загадки, които те примамват в капана на любовта, будят възхитата ти, а понякога те оставят разтреперан от ужас.

Всичко това вече го нямаше на лицето й. Само покой. Заспала, като детето в нея. Тук, на улицата.

Феар коленичи до нея. Пръстите му се затвориха около роговата дръжка на рибарския нож и той го издърпа от гърдите й. Огледа го. Робско сечиво. С малък знак, врязан малко под дръжката. Позна го.

Ножът на Удинаас.

Негов дар ли беше това? Той ли я беше дарил с вечен покой? Или само още един акт на мъст срещу семейството, което го бе притежавало? Което му бе отнело свободата? „Той изостави Рулад. Като мен. Нямам право да го мразя. Но… това тук?“

Стана и затъкна ножа в колана си.

Майен беше мъртва. Детето, което щеше да обича, бе мъртво. Сила някаква имаше тук, сила, жадна да му отнеме всичко.

А не знаеше какво да направи.

Несекващ и несекващ плач от оплисканата в кръв купчина плът на пода на тронната зала. Паднал на колене на десетина крачки от нея, Трул беше запушил уши и искаше това да спре, да го спре някой. Този миг… беше заклещен дълбоко в себе си. Нямаше да свърши. Вечен хор от жалки ридания, който пронизваше черепа му.

Ханан Мосаг се затътри към трона, така изгърбен и изтерзан, че едва можеше да измине една-две педи, преди болката в тялото да го принуди да спре.

От ледериите беше останал само един. Появата му беше загадка, но ето, че стоеше там, до отсрещната стена, с ведро и в същото време — зорко взряно в сцената лице. Младо, красиво и някак… изнежено. Не беше войник. Не казваше нищо — като че ли бе доволен само от това да наблюдава.

Къде бяха отишли другите Едур? Трул не можеше да разбере. Бяха оставили Бинадас в другия край на коридора, в несвяст, но жив. Извърна глава натам, видя отново кралицата и принца до входа. Принцът като че ли беше издъхнал, или заспал. Кралицата гледаше измъченото тътрене на Ханан Мосаг към подиума с влажна озъбена усмивка.

„Трябва да намеря татко. Той ще знае какво да направи… не, тук няма нищо за правене, нали? Просто както си е… нищо за правене.“ Нищичко, и точно в това беше големият ужас.

— Моля те… Трул…

Трул поклати глава, мъчеше се да не чува.

— Исках само… теб, и Феар, и Бинадас. Исках да ме… включите. Да не съм вече дете, нали? Само това, Трул.

Ханан Мосаг се изсмя.

— Уважение, Трул. Само това е искал. Откъде дойде тогава това? Меч? Цяло имане от златни монети, прогорени в кожата ти? Титла? Това противно, нагло „ние“, което използваш? А това, че отне жената на брат си?

— Млъкни — каза Трул.

— Не говори така на своя крал, Трул Сенгар. Ще ти струва… скъпо.

— Да се разтреперя от заплахите ти ли, магьоснико?

В залата отекваше и най-тихият шепот. Ледериецът до стената бавно извърна глава и се вторачи към входа. Изведнъж се намръщи.

После Трул чу стъпки. Тежки и тътрещи се. Дрънчене на желязо и нещо като течаща вода.

Ханан Мосаг се извърна натам.

— Какво? Какво идва? Трул — намери оръжие, бързо!

Трул не помръдна.

Рулад зарида отново, безразличен към всичко друго.

Тътнещите стъпки се приближиха.

След миг на входа се появи привидение. От облечените му в стоманени ръкавици ръце капеше кръв. Бе високо почти колкото Тартенал и покрито с черни зацапани железни плочи, съединени със зеленясали нитове. Огромен шлем с решетки пред очите скриваше лицето му, решетката се спускаше по раменете и над скритата челюст. Туловището беше увенчано с шипове на лактите, коленете и глезените. В едната си ръка носеше меч от ледерийска стомана, от който капеше кръв.

— Какво е това, Трул? — изсъска Рулад. — Какво е това?!

Чудовищното създание спря на прага. Огледа се и главата му изпука, очите му сякаш се спряха на тялото на Кралския защитник. После продължи да крачи напред, като оставяше диря от кръв.

— Трул! — изпищя Рулад.

Съществото спря, погледна надолу към проснатия на пода император. След малко изпод шлема избоботи гробовен глас:

— Ти си смъртно ранен.

Разтреперан, Рулад се изсмя, почти истерично.

— Ранен? О, да. Накълцан на парчета!

— Ще живееш.

Ханан Мосаг изръмжа:

— Махни се, демон. За да не те прогоня аз.

— Може да опиташ — отвърна създанието. И тръгна отново. И спря пред тялото на Защитника. — Не виждам рани, но лежи мъртъв. Този доблестен смъртен.

— Отрова — каза ледериецът до отсрещната стена.

Съществото го изгледа.

— Познавам те. Зная всичките ти имена.

— Предполагам, Страж — отвърна мъжът.

— Отрова. Ти ли го… подбутна натам?

— В облика ми е. — Мъжът сви рамене. — Привлича ме… горчивината. Ти ми кажи, твоят бог знае ли, че си тук?

— Ще поговоря скоро с него. Няколко остри думи няма да са излишни.

Мъжът се изсмя, скръстил ръце и облегнат на стената.

— Не се и съмнявам.

Стражът отново погледна Защитника.

— Той държеше имената. На всички, които бяха почти забравени. Това… това е голяма загуба.

— Не са — отвърна ледериецът. — Имената не са изгубени. Още не. Но ще бъдат… Скоро.

— Трябва ми… някой, тогава.

— И ще го намериш.

Стражът погледна отново ледериеца.

— Ти… подбутваш ли ме?

Мъжът отново сви рамене.

Стражът се пресегна, стисна здраво колана на Защитника, после го повдигна от пода и го метна на лявото си рамо. Завъртя се, застанал сред локвата кръв.

И погледна Рулад Сенгар.

— Не показват милост приятелите ти.

— Нима? — Смехът на Рулад се задави. — Започвам да гледам на нея… другояче…

— Аз познах милостта — каза Стражът и замахна с меча.

И посече Рулад през гърба, преряза гръбнака.

Трул Сенгар се олюля и зяпна невярващо…

… а ледериецът прошепна:

— И… още веднъж.

Стражът закрачи към изхода, глух за яростния рев на Ханан Мосаг.

Трул залитна напред, мина покрай застиналото тяло на брат си, спря пред магьосника, вкопчи ръка в халата му и го вдигна.

— Тронът ли? — изхриптя пред лицето му. — Току-що го изгуби, кучи сине. — Хвърли го на пода. — Трябва да намеря Феар. Кажи му — обърна се Трул през рамо на излизане. — Кажи му, Мосаг, че излязох да намеря Феар. Пращам тук другите…

Рулад зад него се сгърчи и изкрещя.

„Така да бъде.“

Вайвалът изпълзя и се надигна от гробната могила задъхан. От туловището му капеше кървава тиня. Миг след него се появи и призракът, повлякъл изпаднал в несвяст ледериец.

Шурк Елале се надигна, както се беше свила до Ублала, за да го гали по челото и да се чуди на глупавата му усмивка, сложи ръце на кръста си и огледа сцената. Пет проснати трупа, изтръгнати дървета, воня на гниеща пръст. Двама от наемниците й — до отсрещната стена на кулата Азат; магът се грижеше за раните на Вречения. „Вречен. Що за титла е това, впрочем?“

До портата бяха Кетъл и високият бледокож воин с два ледерийски меча.

Впечатляващо гол, отбеляза си тя, докато ги приближаваше, и се обърна към него:

— Ако не греша, вие сте от същата кръв като Тайст Едур.

Той я погледна и се намръщи.

— Не. Аз съм Тайст Андий.

— Щом казваш. Е, след като свърши с тези… неща, предполагам, че уговорките ти с Азата приключиха.

Той погледна към порутената кула със странните си червени очи.

— Никога не сме били… приятели. — Лека усмивка. — Но тя е мъртва. Не съм обвързан да служа на никого освен на себе си. — Изгледа я отново. — И има неща, които трябва да свърша… сам.

— Мога ли да дойда с тебе? — проговори Кетъл.

— За мен ще е удоволствие, дете — отвърна воинът.

Шурк Елале присви очи.

— Дал си обещание, нали? На кулата. И макар да е мъртва, обещанието трябва да се зачете.

— Тя ще е в безопасност, докато е с мен — отвърна воинът.

Шурк отново се огледа.

— Този град вече се управлява от Тайст Едур. Няма ли да погледнат с лошо око на теб?

— В компанията на Вайвал, призрак и припаднал роб, когото той държи да влачи със себе си, предполагам, че да.

— Тогава ще е най-добре да напуснеш Ледерас, без да те забележат.

— Съгласен. Имаш ли предложение?

— Още не.

— Аз имам…

Обърнаха се. Вреченият и магът бавно се приближаваха — магът крепеше ранения. Обадил се беше Лоста.

— Ти вече работиш за мен — каза Шурк Елале. — Самоволни действия не са позволени.

Той се ухили.

— Да де. Имах предвид, че ще им трябва придружител. Някой, който познава всички тайни изходи в този град. Най-малкото, което мога да направя, след като този Тайст Андий ми спаси живота.

— Неисканите предложения не са от полза за добрите служебни отношения — заяви Шурк Елале.

— Моите извинения, мадам. Няма повече, обещавам.

— Смяташ, че съм дребнава, нали?

— Не, разбира се. В края на краищата немрящите никога не са дребнави.

Тя скръсти ръце.

— Тъй ли? Я виж оная яма там?! В нея се крие един немрящ — Харлест. Иска да уплаши някого с ноктите и зъбите си.

Всички се обърнаха към ямата сред двора. От нея се носеше тихичко пеене.

— Топките на Гуглата — изруга под нос Лоста. — Кога отплаваме?

Шурк Елале сви рамене.

— Веднага щом ни разрешат. А кой е Гуглата?

Белокожият воин отвърна разсеяно:

— Богът на смъртта. И да, има топки.

Всички го зяпнаха, но той само сви рамене.

— Не ме карай да се смея — изсумтя Шурк.

А Кетъл посочи с пръстче.

— Това ми харесва. На челото ти, мамо. Харесва ми.

— И хайде да си го оставим там, а? — За щастие никой не схвана значението на думите й.

Воинът се извърна към Лоста.

— Предложения значи?

Вреченият кимна.

Техол Бедикт спеше върху саркофага. Бъг го гледаше умислено. Чу стъпки зад себе си и бавно се извърна. Стражът изникна от водната стена при устието на тунела.

Носеше на рамото си труп. Спря и изгледа мълчаливо стария слуга.

Тук, в тази гробница, подсушена от водата, в това място, където волята на един Древен бог я задържаше, Стражът не кървеше.

Бъг разпозна ледериеца на рамото на Стража и въздъхна.

— О, той ще скърби за това.

— Според Блудния имената все още са живи в него — рече създанието.

— Имената ли? А, да. Разбира се.

— Ти ни изостави, Маел.

— Знам. Съжалявам.

Стражът пристъпи покрай него и спря до саркофага. Покритата с шлема глава се кривна, докато оглеждаше Техол Бедикт.

— Този е със същата кръв.

— Брат му е, да.

— Значи ще носи спомена за имената.

Възразяваш ли? Бъг поклати глава.

— Как бих могъл?

— Вярно е. Не можеш. Загуби това право.

Слугата не отвърна. Загледа мълчаливо как Стражът хвана едната ръка на Брис и я положи на челото на Техол. Миг — и вече беше станало. Привидението отстъпи и се запъти към водната стена.

— Почакай, моля те — каза Бъг.

То спря и погледна през рамо.

— Къде ще го отнесеш?

— В дълбокото. Къде другаде, Древни?

Бъг се намръщи.

— Там, където…

— Да. Ще има вече двама Стражи. Сега и завинаги.

— Мислиш ли, че тази вечна служба ще му хареса?

Привидението пак кривна глава.

— Не знам. На мен харесва ли ми?

И с този увиснал в затаения въздух двусмислен въпрос, Стражът понесе тялото на Брис Бедикт навътре през водата.

След сякаш безкрайна пауза Бъг отново погледна Техол. Знаеше, че приятелят му ще се събуди с ужасно главоболие.

„Нищо не може да се направи, уви. Освен малко чай може би… Имам една особено гадна билкова смес, която ще го накара да забрави за главоболието. А ако има някой на света, който ще ми е благодарен, това е Техол Бедикт от Ледерас.“

„Но първо да взема да го извадя от тази гробница.“

Из тронната зала на Вечния дом лежаха тела. Едно от тях, по средата на залата пред подиума, с лице към окървавените плочи, все още караше Пернатата вещица да затаява дъх и сърцето й да тупти силно в гърдите. Страх или възбуда — не знаеше кое от двете, навярно и двете. Крал Езгара Дисканар, захвърлен от трона, на който сега седеше Рулад Сенгар от Тайст Едур. Мракът в очите на императора сякаш беше неизмерим.

Болка беше имало в тази зала — тя долавяше горчивата й диря, затаила се във въздуха. И Рулад беше най-големият й извор. Предателства, повече предателства, отколкото един смъртен можеше да понесе. Тя знаеше тази истина, знаеше я в сърцето си.

Пред императора стояха Томад и Урут, от двете страни на треперещия, сринал се на пода Ханан Мосаг — той бе платил висока цена за своя ден на триумф. Като че ли чакаше нещо, изпълнен с ужас, свел очи към пода. Но Рулад като че ли се задоволяваше само с пренебрежението си към магьосника. Засега бе готов да прости горчивия му триумф.

Но къде беше Феар Сенгар? И Трул? Пернатата вещица бе помогнала на Урут да се погрижат за Бинадас — той беше в несвяст и щеше да си остане така, докато не стане изцеряването. Но освен родителите на Рулад единствените други присъстващи бяха побратимите на императора Чорам Ирард, Колб Харат и Матра Брит. Бун ги нямаше, както и бойния главатар на джхеките Б’нага.

Двама ледерии бяха останали — освен осакатените кралица Джанал и принц Квилас. Канцлерът Трайбан Гнол вече бе коленичил пред Рулад и бе заявил готовността си за вечна служба. Другият ледериец непрекъснато привличаше погледа на Пернатата вещица. Консортът на кралицата Турудал Бризад наглед бе почти безразличен към всичко, на което бе свидетел тук, във Вечния дом.

И беше красив. Удивително красив.

На няколко пъти тя беше срещнала погледа му и бе видяла в очите му — макар и в другия край на залата — някакъв жаден интерес, от който я полазваха тръпки.

Стоеше на стъпка зад новата си господарка Урут, нащрек, докато воинските главатари влизаха и излизаха с маловажните си донесения. Тук имало бой, там боят свършил, пристаните били осигурени. Първите пратеници от протекторатите вече чакаха нетърпеливо за аудиенция в разрушения коридор зад входа.

Империята беше родена.

И тя беше свидетелка на това. Повече от свидетелка. Един нож, тикнат в ръцете на Майен, а после беше дошла вестта, че са я намерили. Мъртва. Пернатата вещица нямаше вече да трепери от страх пред гнева й. Курвата беше мъртва.

Първата заповед на Рулад беше да се започне издирване. На Удинаас. Побратимите му бяха получили по един отряд воини всеки и изпратени да намерят роба. Знаеше, че търсенето ще е безпощадно и че накрая Удинаас ще бъде заловен. И принуден да си плати за измяната.

Не знаеше какво да мисли за това. Но веднъж мисълта я беше пронизала — само веднъж и потисната набързо надежда и трескава молитва към Блудния Удинаас да се спаси. Никога да не го намерят. Поне един ледериец да можеше да се опълчи на този император, да го надвие. И с това отново да разбие сърцето на Рулад.

„Светът беше затаил дъх… и вече диша отново. Както винаги, с равномерния ритъм на приливите.“

Ден, в който бе завладяно едно кралство, и ден, в който завладяното започваше неизбежното унищожение на завоевателите.

Защото такъв бе ритъмът точно на тези приливи. Сега, с идването на нощта, когато сенките се удължаваха и онова, което оставаше от света, се отдръпваше.

„Защото тъкмо в това вярват Тайст Едур, нали? До полунощ всичко се отдръпва, безмълвно и неподвижно. В очакване на последния прилив.“

Рулад Сенгар седеше на трона, покрит със златото на Ледер, и гаснещата светлина проблясваше в навъсените му очи. Затъмняваше петната по меча, който държеше в десницата си — бе опрял върха в подиума.

И Пернатата вещица видя, след като сведе отново очи към пода, както беше длъжна, видя до основата на подиума един отрязан пръст. Малък, като на дете. Зяпна го удивена, изпълнена с внезапна жажда. Да го има. Та нали сила се криеше в такива неща. Сила, която една вещица можеше да използва.

Стига онзи, чийто беше този пръст, да е важна особа.

„Е, това ще го разбера много скоро.“

Здрачът загръщаше тронната зала. Някой трябваше да запали светилниците. И то скоро.

Не беше напускала стаята. Нямаше причина да го прави. Беше седяла неподвижно, с празна душа, изтръпнала за шума на битките, за вълчия вой, за далечните писъци из града. И от време на време си казваше, че чака. Та нали краят на една нощ раждаше друга.

Животът, любовта, самото естество на съществуванието беше белязано с такива неща. Прекъсването на пътища, умореното тромаво тътрене все напред. Кръвта се съсирваше. Превръщаше се в прах. Труповете на крале биваха полагани в гробници, за да бъдат забравени. Гробове се изкопаваха за паднали войници, огромни ями, като зейнали в земята уста, зейнали от глад, и телата падаха в тях, като вдишваха за сетен път по облаче сива прах. Оцелели скърбяха до време, гледаха празните стаи и легла, пръснатите вещи, които вече не бяха ничие притежание, и се чудеха какво предстои, какво наново ще бъде изписано на измитата и почистена плоча. Чудеха се как да продължат да живеят.

Кралства и империи, войни и каузи — до гуша й беше дошло от тях.

Искаше да се махне. Далече, толкова далече, че нищо от предишния й живот вече да няма никакво значение. Никакви спомени, които да тласкат стъпките й в тази или онази посока.

Корло я беше предупредил. Да не изпада в цикъла на плача. Затова седеше с пресъхнали очи и бе оставила града да плаче сам за себе си. Приключила беше с тези неща.

На вратата се почука.

Серен Педак вдигна очи към коридора и сърцето й подскочи.

Тежък звук, който се повтори. Настойчиво.

Аквиторът стана от стола си, олюля се от игличките в изтръпналите си крака — дълго не беше помръдвала, — после тръгна колебливо напред.

Здрачът беше дошъл. Не беше забелязала. „Някой е решил. Някой е сложил край на този ден. Защо?“

Нелепи мисли, нахлули в ума й сякаш някъде отвън, с тон на смътна ирония, провлечени като тайна шега.

Вече беше до вратата. Потръпна, щом чукането се повтори точно срещу лицето й.

Отвори.

Пред нея стояха Трул и Феар Сенгар.

Трул не можеше да го разбере, но като че ли нещо бе насочвало стъпките му — по тази уличка, по онази улица, през целия огромен град — с безпогрешна точност, докато накрая не видя брат си в сумрака. Крачеше уверено по някакъв тесен мост над главния канал. Обърна се изненадан от дрезгавия вик на Трул. И го изчака.

— Рулад възкръсна.

Феар извърна глава и примижа. Сенките се трупаха в привидно неподвижната вода на канала.

— От твоята ръка ли, Трул?

— Не… В това се провалих. Нещо друго. Демон някакъв. Дойде за Защитника — не знам защо, но отнесе тялото му. И уби Рулад — било милост, така каза. — Трул смръщи чело. — Дарът на невежия. Феар…

— Не. Няма да се върна.

Трул го зяпна.

— Чуй ме, моля те. Вярвам, че ако двамата действаме заедно, можем да го изтръгнем. От лудостта. В името на Сестрите, трябва да се опитаме, Феар. Заради народа ни…

— Не.

— Ти… сам ли ме оставяш в това?

Болка се изписа на лицето на Феар, но той отказа да срещне погледа на брат си.

— Трябва да замина. Виждаш ли, разбрах нещо. Това не е работа на Рулад. Нито на Ханан Мосаг. Става дума за Бащата Сянка, Трул.

— Скабандари Кървавото око е мъртъв…

— Не и духът му. Той си остава… някъде. Смятам да го намеря.

— Защо?

— Наложена ни е тирания. Над всички ни. От онзи, който е зад меча. Никой друг не може да ни спаси, Трул. Смятам да намеря Скабандари Кървавото око. Ако е окован, смятам да го освободя. Духа му. Ще се върнем заедно — или изобщо няма да се върна.

Трул познаваше брат си достатъчно добре, за да не спори. Феар си беше намерил нова цел и с нея смяташе да избяга… от всичко и от всекиго.

— Как ще излезеш от града? Ще ни търсят… сигурно вече ни търсят.

— Веднъж Хул ми каза, че Серен Педак имала дом тук. — Феар поклати глава. — Не знам, самият аз не го разбирам, но съм убеден, че тя би могла да ни помогне.

— Защо?

Феар поклати глава.

— Откъде знаеш къде живее тя?

— Не знам. Но е… натам.

И закрачи. Трул го настигна и го хвана за ръката.

— Чуй… не искам да те спра. Но ме чуй, моля те.

— Добре. Но нека да вървим.

— Хубаво. Не се ли чудиш на всичко това, Феар? Как те намерих аз? Трябваше да е невъзможно, но ето, че сме двамата. А сега ти и тази къща — къщата на Аквитора. Феар, нещо ни води. Някой си играе с нас…

Брат му се усмихна кисело.

— И какво от това?

Трул нямаше отговор. Тръгна мълчаливо до Феар. Спря до някакви трупове на улицата и взе един меч — и ножницата. Окачи я на колана си, без да обръща внимание на вдигнатите вежди на Феар. И не заради някакво двойствено чувство, а защото самият той не знаеше защо е вдигнал оръжието. Продължиха напред.

И стигнаха до една скромна къща.

Гърдите на Трул се стегнаха, като я видя на прага. Не можеше да го разбере — не, всъщност можеше, но беше невъзможно. Нелепо. Беше виждал Серен Педак само няколко пъти. Не повече от десетина думи бе разменил с нея, ако и толкова. Но като се взря в лицето й, като видя изненадата, изписана там, в тези ужасно дълбоки очи, усети, че пропада…

— Какво? — попита тя и погледът й пробяга между него и Феар. — Какво сте…

— Имаме нужда от помощта ви — каза Феар.

— Не мога… Не виждам как…

„Сестрите да ме вземат дано, готов съм да отдам сърцето си на тази жена. На тази ледерийка…“

— Аз бягам — каза Феар. — Брат ми, императорът… Трябва ми водач, който да ме изведе невидим през града. Тази нощ.

— Как ме намерихте?

— Не знам. Дори не знам защо… откъде е тази вяра в мен, че само вие можете да ми помогнете.

И тогава тя погледна Трул и очите й се задържаха на него сякаш много дълго, и бавно се разшириха.

— А ти, Трул Сенгар? Идваш ли с нас?

„С нас. Тя ще го направи. Защо? Каква потребност в нея дава този отговор?“ Усети как гърдите му се свиха, докато изричаше съдбовните думи:

— Не мога, Аквитор. Днес провалих Рулад. Длъжен съм да опитам… отново. Трябва да се опитам да го спася.

Примирение и покруса изпълниха очите й.

Сякаш бе наранил нещо, вече оставило хиляда белега.

Искаше му се да извика. Но само промълви:

— Съжалявам. Но ще чакам да се върнете — двамата…

— Да се върнем? — попита тя и погледна Феар. — Защо?

— За да сложим край на това.

— На кое?

— На тиранията, която се роди тази нощ, Серен Педак.

— Искате да убиете Рулад? Брат си?

— Да го убия? Това няма да свърши работа, както знаете. Но ще намеря друг начин. Ще го намеря.

„О, кой е стиснал така душата ми тази нощ?“ Усети се, че откачва меча, чу собствените си думи:

— Не знам дали имате оръжие, Аквитор… — Сам не повярва в тяхната нелепост, в това колко плитко прозвуча обяснението. — Затова ще ви дам моето. — И вече й поднасяше прибрания в ножницата меч.

На прага на нейния дом.

Феар се извърна, изгледа го, но Трул не можеше да откъсне очите си от нея — и видя разбирането, пробягало по лицето й.

Вярно, ледерийка беше, но явно бе разбрала. Погледът й стана смутен, след това — проницателен.

— Ще го приема. Оръжие… да го използвам.

„Не.“

— Да… Аквитор. Оръжие…

Тя го прие, но жестът вече беше лишен от смисъл.

Трул отстъпи назад.

— Трябва да тръгвам. Ще кажа на Рулад, че съм те видял, Феар. На пристаните.

— Не можеш да го спасиш, братко — каза Феар.

— Мога да опитам обаче. Лек път, Феар.

И вече се отдалечаваше. Така беше най-добре, реши той през бликналите внезапно сълзи. Навярно никога нямаше да се върнат. А тя нямаше да приеме меча. Затова го попита, преди да посегне за него. Оръжие. Само това.

Беше изглупял. Миг на дълбока слабост, безсмислена, съвсем безсмислена любов. Не, много по-добре беше така, както стана. Тя бе разбрала, затова поиска да се увери. Никакъв друг смисъл. Никакво признание в любов. Само един жест в тази нощ.

„Оръжие. Само това.“

Останаха на прага. Трул си беше тръгнал, стъпките му заглъхнаха в далечината. Феар огледа Серен Педак — бе свела очи към меча в ръцете си. Тя вдигна глава, видя прикования му поглед и се усмихна тъжно.

— Вашият брат ме… стъписа. За миг си помислих, че… Все едно.

„Защо тогава има толкова болка в очите ти, Серен Педак?“ Феар се поколеба, понечи да заговори… и тогава зад него се чу детски глас:

— Ти ли си Серен Педак?

Той се извъртя рязко, мечът му изсъска от ножницата. Аквиторът пристъпи покрай него и вдигна ръка да го спре.

— Познавам ли те? — попита тя момиченцето, застанало при портата.

— Аз съм Кетъл. Лоста каза, че можеш да ни помогнеш. Трябва да напуснем града. Без никой да ни види.

— Кои вие?

Момичето пристъпи напред. Зад него се появи висока, загърната в халат закачулена фигура. След нея — дух на сенките, влачеше нечие тяло.

Серен ахна стъписана.

— Блудния да ме пази, става все по-трудно!

— Аквитор — каза Феар, — щях да ви укоря за щедростта тази нощ, ако не включваше и мен. Можете ли все пак да се справите?

Тя гледаше високата закачулена фигура. После каза:

— Вероятно. Има едни тунели…

Феар отново погледна момиченцето и спътниците му. Погледът му се спря върху призрака.

— А ти? Защо не служиш на императора си тази нощ?

— Аз съм необвързан, Феар Сенгар. Бягаш ли? Това е… неочаквано.

Не му хареса насмешката в гласа.

— А кой е този, дето го носиш?

— Робът Удинаас.

Феар се обърна към Серен.

— Тях ще ги гонят докрай, Аквитор. Заради този роб.

— Помня го.

— Измяната му към императора струваше скъпо. Нещо повече, мисля, че той уби Майен…

— Мисли каквото си щеш — прекъсна го призракът. — Но грешиш. Забравяш, Феар Сенгар, че този човек е роб. Вещ за употреба — и беше употребен. От мен, от Вайвала, който още кръжи над главите ни в тъмното. За това, което сполетя Рулад, за Майен — никоя от тези трагедии не е свързана с Удинаас.

„Щом казваш.“

— Това можем да го обсъдим по-късно — намеси се Серен. — Кетъл, кой е този мъж?

Детето отвори уста, но закачуленият я изпревари:

— Селекис съм, от кулата Азат.

— От кулата Азат? Забавно. Хм, висок си като Едур, Селекис. Може ли да видим лицето ти?

— По-добре недейте, Серен Педак. Поне засега. — Скритият му поглед като че ли се беше спрял на Феар, когато продължи: — Може би по-късно, след като напуснем този град и имаме време да обсъдим възможните си посоки. Може пък да се окаже, че доста време ще попътуваме заедно.

— Не мисля — каза Феар. — Аз отивам да намеря Бащата Сянка.

— Нима? И Скабандари Кървавото око още е жив?

Изненадан, Феар замълча. „Трябва да е някой Тайст Едур. От другите племена навярно. И той бяга. Не е по-различен от мен значи.“

— Хайде влизайте всички — подкани ги Серен. — Да потършуваме за провизии, макар да съм сигурна, че Гилдията на ловците на плъхове ще може да ни осигури всичко… срещу заплащане.

— Прочутите ледерийски нрави, разбира се — засмя се призракът.

Шурк Елале стъпи на покрива. Слънцето бе изгряло и по градските хълмове и тераси се виждаха хора — вървяха малко по-бавно от обикновено. Колебливо, като че ли изпълнени с някакъв трепет. Все пак из града имаше патрули на Тайст Едур — обикаляха, сякаш търсеха някого.

Техол Бедикт и слугата му стояха в другия край, с гръб към Шурк, и гледаха към канала. Техол се обърна и й се усмихна. Изглеждаше… различно.

— Техол Бедикт — рече тя, щом застана до него. — Едното ти око е синьо.

— Нима? Сигурно е някаква гадна инфекция, Шурк, защото едва виждам с него.

— С времето ще се оправи — каза Бъг.

— Е, продължаваш ли да кроиш края на цивилизацията, Техол?

— Да. И ще е великолепен край.

Тя изсумтя.

— Ще ти пратя тогава Шанд, Хеджун и Рисарх…

— Да не си посмяла. Тях ги закарай на островите. Сам действам по-добре.

— Сам?

— Е, с Бъг, разбира се. В края на краищата човек има нужда и от слуга, нали.

— Вероятно. Ами… дойдох да се сбогуваме.

— Малко на пиратство тръгваме, а?

— Защо не? Просто си търся по-добра кариера.

Техол погледна Бъг.

— Крадецът, който потъна…

— … изплува пак — довърши Бъг.

Двамата се усмихнаха.

Шурк Елале им обърна гръб.

— Какво пък, това е едно от нещата, които няма да ми липсват.

Шурк си тръгна, Техол и Бъг погледаха още малко пробуждащия се град. Завзетия град, узурпирания трон, чужденците по улиците, които изглеждаха по-скоро… объркани.

Двуглавото насекомо се беше вкопчило в рамото на Техол и не искаше да помръдне. Той потърка синьото си око и въздъхна.

— Знаеш ли, Бъг, радвам се, че не го направи.

— Кое?

— Да ме накараш да забравя.

— Реших, че ще можеш да се справиш.

— Прав си. Мога. Така поне мога да скърбя.

— По твоя си начин.

— По моя, да. Единствения, който знам.

— Знам, господарю.

Малко след това Бъг се обърна и тръгна към капака.

— Няма да се бавя.

— Добре. А, и като свършиш, вземи почисти малко долу.

Слугата спря до отвора, помисли и рече:

— Мисля, че ще намеря време да свърша точно това, господарю.

— Чудесно. Е, аз си лягам.

— Добра идея, господарю.

— Естествено, че е добра, Бъг. Моя е, нали?

Към следващата част или към съдържанието

Стивън Ериксън Среднощни приливи (29)

Метаданни

Данни

Среднощни приливи

Информация

История

Сваляне / Връзки

25.

Стивън Ериксън
Среднощни приливи (29)