Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Малазанска книга на мъртвите (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Midnight Tides, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 57 гласа)

Информация

Сканиране
Galimundi (2010 г.)
Разпознаване и корекция
dave (2010 г.)

Издание:

Стивън Ериксън. Среднощни приливи

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“, 2006 г.

ИК „Бард“, 2006 г.

ISBN: 954585

История

  1. — Добавяне

10.

Цветчета бели се въртят и сипят се

надолу към бездънното море.

Жената с кошница, ръката й червена

проблясва в нежен жест да пръсне тези

безукорни крилца, да литнат в миг,

понесени от вятъра.

Стои и ражда полет богинята окаяна

и той се сипе и пропада над речната широка гръд.

Виж кошницата с птици, обречени да се удавят.

Виж и плача й във източената сянка на града.

Ръката й откъсната,

раздрана леш в безкрайно повторение;

тя носи смърт, а във очите й

съзираш ужаса на живото.

 

„Лейди Еласара Трейтска“

Кормор Фурал

Гръмотевичен тътен и тежко трополене на дъжда по покрива. Бурята следваше течението на реката — бе поела на север и влачеше сиви, надвиснали ниско над Ледерас облаци. Бе ненавременна и нежелана и от нея единствената стая на обиталището на Техол бе станала тясна и влажна. Вътре имаше две столчета повече отпреди, домъкнати от Бъг от някое градско сметище. На едното от тях, в отсрещния ъгъл, седеше Ублала Пунг и плачеше.

Плачеше от една камбана насам, грамадното му туловище се тресеше и столчето скърцаше тревожно.

Техол крачеше нервно.

Плясък на боси крака отвън, после завеската на входа се дръпна настрани и Бъг, целият прогизнал, влезе и се закашля.

— Какво гори в огнището?

Техол сви рамене.

— Каквото беше струпано до него естествено.

— Но това беше шапката ви за дъжд! Лично я изплетох, ей с тези две ръце.

— Шапка за дъжд? В тези тръстики са увивали вмирисана риба…

— Да де, да, вонята е от това. — Бъг кимна и избърса водата от очите си. — Все едно, вмирисаното е относително понятие, господарю.

— Нима?

— Фаредите го смятат за деликатес.

— Ти просто си искал да мириша на риба.

— По-добре вие, отколкото цялата къща — отвърна Бъг и кимна към Ублала. — Какво му е?

— Представа нямам. Е, каква е новината?

— Намерих я.

— Страхотно.

— Но трябва да идем да я вземем.

— Да излизаме навън?

— Да.

— В тоя дъжд?

— Да.

— Е, това изобщо не ми харесва — отвърна Техол и закрачи отново. — Твърде рисковано е.

— Рисковано ли?

— Ами да, рисковано. Особено сега, като си нямам шапка за дъжд.

— И по чия вина, интересно?

— Тя вече пушеше, много близо до огъня я беше оставил. Само я подбутнах с крак и си пламна.

— Бях я сложил да се суши.

Техол спря, изгледа за миг Бъг, после продължи да крачи напред-назад.

— Буря е. Бурите отминават. Трябва ми повод да се помотая.

— Да, господарю.

Техол се обърна към Ублала Пунг.

— Прескъпи ни телохранителю, какво има?

Зяпнаха го две зачервени очи.

— Не ви интересува. Изобщо. Никой не го интересува.

— О, разбира се, че ме интересува. Бъг, интересува ме, нали? Това ми е в характера, нали?

— Абсолютно, господарю. Обикновено.

— Заради жените е, нали, Ублала? Познах.

Грамадният мъж кимна нещастно.

— Да не се бият заради тебе?

Ублала поклати глава.

— Да не си хлътнал по някоя от тях?

— Точно затуй. Нямам възможност.

Техол се извърна към Бъг, после отново изгледа Ублала.

— Не си имал възможност? Странно твърдение. Би ли се изяснил?

— Не е честно, ей това е. Не е честно. Няма да разберете. Тоя проблем го нямате. Искам да кажа, какво съм аз? Само играчка ли? Само защото имам голям…

— Задръж — прекъсна го Техол. — Да видим дали те разбирам добре, Ублала. Чувстваш, че те просто те използват. Интересува ги само твоя, ъъъ… твоите атрибути. Единственото, което искат от теб, е секс. Никакво обвързване, нито преданост дори. Доволни са, че се редуват с теб, без да отчитат твоите чувства, чувствителния ти характер. Сигурно дори не искат да се гушкат след това или да си побъбрите малко, нали?

Ублала кимна.

— И всичко това те прави нещастен?

Ублала кимна отново, подсмръкна, нацупи се, широката му уста се разкриви, един мускул заигра по дясната му буза.

Техол го зяпна, след което вдигна отчаяно ръце.

— Ублала! Не разбираш ли? Та ти си попаднал в мъжкия рай! Имаш онова, за което всички ние можем само да мечтаем!

— Но аз искам нещо повече!

— Не! Не искаш! Повярвай ми! Бъг, не си ли съгласен? Кажи му!

Бъг се намръщи.

— Точно така е, както казва Техол, Ублала. Вярно, истината е трагична и вярно, в нрава на господаря е да разкрива трагични истини, които на мнозина може да се сторят необичайни, нездравословни дори, но…

— Благодаря за потвърждението, Бъг — прекъсна го навъсено Техол. — Я иди да почистиш! — Обърна се отново към Ублала. — Ти си в апогея си бе, приятел… я чакай! Каза ли, че тоя проблем го нямам? Какво означава това?

Ублала примига.

— Какво? Ъъъ, и ти ли си в този апогей, или както там го нарече… и двамата ли сте?

— Той не е бил от месеци — изсумтя Бъг.

— Е, стига! — Техол се втурна към огнището и дръпна онова, което беше останало от сплетените тръстики. Загаси пламъчетата, вдигна опърлената шапка и си я нахлупи на главата. — Добре, Бъг, да ходим да я прибираме. А този безмозъчен великан тука да си скърби колкото си ще, все ми е едно. Колко обиди може да понесе чувствителен човек като мене, а?

От тръстиките на главата му запушиха струйки дим.

— Това пак ще вземе да пламне, господарю.

— Е, това му е хубавото на дъжда, нали? Хайде.

Водата в тясната уличка бе до глезените — при задръстената канавка в другия край се събираше малко езерце. Двамата зашляпаха през плиткия му въртоп.

— Трябваше да проявите повечко съчувствие към Ублала, господарю — подхвърли през рамо Бъг, който вървеше на крачка напред. — Много е нещастен горкият.

— Съчувствието е за слабо надарените, Бъг. Върху Ублала се лигавят три жени, да не си забравил?

— Много отвратително описание.

— Много си остарял, драги ми слуга. Поначало в лигавенето няма нищо лошо. — Помълча и се поправи: — Добре де, може и да има. Но защо трябва да говорим за секс? Тази тема ме прави носталгичен.

— Блудния да не дава.

— Та къде е тя?

— В един бардак.

— О, това вече наистина е жалко.

— По-скоро новопридобита пристрастеност, господарю. Колкото повече я подхранва, по̀ огладнява.

Минаха по улица „Турол“ и продължиха към Квартала на проститутките. Дъждът понамаля, бурята стихваше.

— Е, това едва ли е желаното състояние за един от най-ценните ни сътрудници — отбеляза Техол. — Особено след като пристрастието й не включва нейния чаровен елегантен шеф. Нещо ми говори, че май аз трябваше да рева в оня ъгъл, а не Ублала.

— Може би Шурк просто не иска да смесва работата с удоволствието.

— Бъг, нали каза, че е в публичен дом.

— О, да. Извинявай.

— Сега вече наистина съм нещастен. Сутринта не бях нещастен. Ако тази тенденция продължи, до довечера ще плувам през канала с торби с монети на шията.

— Стигнахме.

Стояха пред тясна триетажна сграда, малко по-навътре от двете съседни и външно с няколко века по-стара от всичко останало на улицата. Фасадата беше с две колони от прашносин мрамор, с барелефи на женски демони около тях — кривяха се и се гърчеха в масова оргия, а над колоните клечаха два каменни водоливника с чудовищни женски лица и с огромни, подканящо щръкнали гърди.

Техол се обърна към Бъг.

— Но това е храмът. Тя е в храма?

— Това изненадва ли те?

— Та аз не мога да си позволя дори да мина през прага му. Дори кралица Джанал посещава това място само няколко пъти в годината. Таксата за годишно членство е десет хиляди дока… както съм чувал де. Не помня кой ми каза.

— Матрона Делисп сигурно е много доволна от най-новата си придобивка.

— Обзалагам се. Е, как сега да измъкнем Шурк Елале? Особено след като е ясно, че тя иска да е точно тук, а Матроната разполага поне с трийсет платени биячи, които сигурно ще ни спрат? Дали просто да не го сметна за изгубена кауза и да си ходим?

Бъг сви рамене.

— Това ти трябва да го решиш, господарю.

— Мда. — Техол помисли. — Ще ми се поне две думи да разменя с нея.

— Сигурно не можеш да си позволиш повече.

— Не ставай глупав, Бъг. Тя не взима според броя на думите… нали?

— Може и за погледите да взима. Нашата скъпа умряла крадла поразцъфтя…

— Благодарение на мене! Кой уреди ремонта й? Основния ремонт, смяната на боята? Имахме договорка…

— Кажи й го на нея, господарю, не на мен. Знам много добре колко далече можеш да стигнеш, за да задоволиш странния си ищах.

— Дори няма да питам какво искаше да кажеш с това, Бъг. Звучи гадно, а гадната ми същност си е моя работа.

— Така е, господарю, така е. Добре поне, че не си от носталгичния тип.

Техол го изгледа кръвнишки, после отново извърна очи към храма. Най-старият публичен дом в цялата страна. Някои твърдяха, че се бил издигал тук още преди градът да израсте около него и че всъщност градът израснал заради самия бардак. Не изглеждаше много логично, но пък малко неща изглеждат логично, стане ли дума за любовта и многобройните й фалшиви, но примамливи нюанси. Техол вдигна глава да огледа водоливниците и опърлената тръстикова шапка се хлъзна и цопна във водата зад него.

— Какво пък, това го реши. Или стоя тука, докато не ми се намокри косата, или влизам.

— Доколкото мога да кажа, господарю, шапката против дъжд бездруго беше трагичен провал.

— Свръхкритичният ти характер те е подвел, Бъг. Хайде с мен!

Техол се заизкачва по стъпалата със собственическо самочувствие. Щом стъпи на площадката, входната врата се отвори широко и рамката се запълни от грамаден закачулен мъж с черна ризница и с огромна двуостра брадва в облечените в метални ръкавици ръце.

Стреснат, Техол се закова на място и Бъг се бутна в него от по-долното стъпало.

— Извинете — изломоти Техол, отстъпи настрана и дръпна Бъг към себе си. — На обезглавяване ли сме тръгнали? — И махна на мъжа да мине.

Две очички лъснаха изпод сянката на качулката.

— Благодаря ви, сър — отвърна хрипливо мъжът. — Много сте учтив. — Пристъпи на площадката и спря. — Вали.

— Всъщност вече спира. Вижте, ей там се прояснява.

Великанът с брадвата погледна накъдето му сочеха, после каза:

— Ако някой попита, сър, изобщо не сте ме виждали тук.

— Имате думата ми.

— Много мило. — Непознатият бавно заслиза по стъпалата. — Ох! — завайка се, щом излезе на улицата.

И заситни изгърбен, заобикаляше локвите. Бъг си пое дъх.

— Признавам, изпитах ужасна боязън при внезапната му поява.

Техол изгледа слугата си с вдигнати вежди.

— Нима? Горкичкият Бъг, трябва да направиш нещо за тия твои нерви. Е, хайде. И няма да се боиш от нищо, докато си с мен.

Влязоха в храма.

И Техол отново спря, също толкова внезапно като първия път, щом някакъв нож се опря в бузата му под дясното око, което замига бясно. Бъг успя да се спре навреме, без да се бутне в господаря си, за което Техол тутакси му благодари наум.

В ухото му зашепна сладък женски гласец:

— Не сте предрешен, сър. Което означава… Е, и двамата знаем какво означава, нали?

— Дошъл съм за дъщеря си…

— Виж, това е много лош вкус. Тук не търпим такива извратени, перверзни желания…

— Не ме разбрахте… тоест, разбираемо е, разбира се. Исках да кажа, дошъл съм за да я прибера, преди да е станало много късно.

— Как се казва?

— Шурк Елале.

— Е, много е късно.

— Искате да кажете, че е мъртва? Това го знам. Предците й, разбирате ли, искат да се прибере в криптата. Ужасно им липсва, някои от тях започват да се ядосват, обезпокоително е. Призраците могат да създадат големи неприятности — не само на вас и това заведение, но и на мен също. Разбирате ли затруднението ми?

Върхът на ножа се отдръпна и пред него застана ниска жилава жена. Плътно впита по тялото коприна в ръждивочервен цвят, широк копринен колан, стегнал кръстчето й, пантофки с извити връхчета на малките крачета. Мило личице и странно големи очи, които сега се присвиха.

— Свършихте ли?

Техол се усмихна глуповато.

— Сигурно често ви го пробутват това. Извинете. Да не би случайно да сте Матрона Делисп?

Тя се обърна.

— Последвайте ме. Мразя я тази стая.

Техол чак сега се огледа. Две крачки на ширина, четири на дължина, врата в другия край, стените — скрити зад пъстри гоблени с безбройни, всевъзможни съвкупления по тях.

— Доста съблазнително изглежда — промърмори той, докато тръгваше след жената.

— Заради изхвърлената миризма е.

— Изхвърлена ли? О, да.

— Мирише на… съжаление. Мразя я тази миризма. И всичко, свързано с нея. — Тя открехна вратата и се шмугна през нея.

Стръмно стълбище започваше само на крачка след прага. Жената ги отведе покрай него до луксозна чакалня с меки дивани до страничните стени и един-единствен стол с висок гръб до отсрещната. Седна на него и каза:

— Заповядайте, седнете. Е, какво беше това за призраците? Всъщност няма значение. Били сте, колко, на десет годинки, когато сте осиновили Шурк Елале? Нищо чудно, че тя изобщо не е споменавала за вас. Дори докато беше жива. Кажете ми, разочаровахте ли се, когато си избра за кариера краденето?

— От тона ви схващам, че оспорвате истинността на твърденията ми.

— Кой въпрос ме издаде?

— Виждате ли, не съм толкова невеж, колкото си мислите. Оттам и маскировката ми.

Тя примигна.

— Маскировката ви е да изглеждате като трийсет и няколко годишен мъж, обул прогизнали, лошо изплетени вълнени…

Бъг възмутено възкликна:

— Лошо изплетени?! А, моля ви се!

Техол го сръга в ребрата, Бъг изпъшка и се отпусна на дивана.

— Правилно.

— Значи е вложена голяма магия. На колко години сте всъщност?

— Шейсет и девет… скъпа.

— Впечатлена съм. Е, споменахте за призраци?

— Боя се, че да. Ужасни. Отмъстителни. И изобщо не са склонни на уговорки. Засега успявам да ги задържа в семейната ни крипта, но рано или късно ще излязат. И развихрят ли се по улиците… ще е нощ на ужаси за всички граждани на Ледерас. И ще стигнат и тук. А тогава, хм… потръпвам от мисълта какво може да стане.

— Както и аз потръпвам в момента, макар и по съвсем други причини. Но да, определено сте изправен пред дилема. Признавам обаче, че с моята дилема вече се боря от доста време.

— О?

— За щастие, вие, изглежда, ми предложихте решение.

— Радвам се.

Жената се наведе към него.

— На горния етаж — има само една стая. Уговорете проклетата демонка да се маха оттук! Преди другите момичета да ме одерат жива!

 

 

Стъпалата бяха стръмни, но застлани със скъп килим, а дървеното перило под ръцете им беше на непрекъснати вълни от изящно изваяни гърди, лъскави и мазни от безброй потни длани. Не срещнаха никого по пътя си. Стигнаха горе, останали без дъх — заради изкачването, разбира се, каза си Техол, щом спря пред вратата и избърса ръце в мокрите си гащи.

Навел глава и задъхан, Бъг спря до него.

— Блудния да ме вземе, какво са натрили в това дърво?

— Не знам — призна Техол. — Но едва ходя.

— Може би няма да е зле да поотдъхнем — подхвърли Бъг и отри потта от лицето си.

— Прав си.

След малко Техол се надигна, потръпна и кимна на Бъг, а той му отвърна с гримаса. Техол вдигна ръка и почука на тежката дървена врата.

— Влез — подкани го приглушен глас отвътре.

Техол открехна вратата и пристъпи вътре, а Бъг изсъска зад него:

— Блудния да ме вземе, виж ги всичките тия гърди!

Темата, започната на перилото, продължаваше по стените и тавана, в необуздано и пищно цицоресто излишество. Дори подът под дебелите килими беше на буци.

— Изключително маниакална… — почна Техол, но го прекъсна глас от високото легло пред тях:

— О, ти ли си?

Техол се окашля.

— Здравей, Шурк Елале.

— Ако си дошъл за услуги, сигурно ще се зарадваш, като ти кажа, че онази голяма брадва беше жалка компенсация.

— Той е мокър от дъжда — рече Бъг, а Техол го изгледа през рамо и изсумтя:

— Това пък какво общо има?

— Не знам. Помислих, че ти ще знаеш.

— Няма да напусна, ако си дошъл за това — заяви Шурк.

— Трябва — отвърна Техол. — Матроната настоява.

Тя се надигна в леглото.

— Заради онези проклети крави долу, нали? Отнех им всичките клиенти и сега искат да ме изпъдят!

— Предполагам. — Техол сви рамене. — Но едва ли е изненадващо, нали? Виж, Шурк, имахме една договорка с тебе все пак.

Лицето й помръкна.

— Значи трябва почтено да изпълня дълга си. Добре, но имам проблем с определени апетити…

— Жалко, че не мога да помогна.

Тя го изгледа учудено.

— Исках да кажа… имам предвид… о, не знам какво имам предвид. — Замълча, после лицето му светна. — Но ще те запозная с Ублала, един нещастен телохранител, който копнее за обич.

Веждите й се вдигнаха още по-нагоре.

— Добре де, защо не? Не е нужно да му казваш, че си умряла! Той изобщо няма да забележи, сигурен съм! А колкото до апетитите ти, няма да имаш проблем, само дето три жени може много да се ядосат, но аз ще се оправя с това. Виж, решението е идеално, Шурк.

— Хм. Ще се опитам, но не обещавам нищо. Сега излезте, за да се облека.

Техол и Бъг се спогледаха, но се подчиниха. В коридора Бъг изгледа господаря си и каза:

— Впечатлен съм. Мислех, че ситуацията е нерешима. Господарю, възхищението ми към теб расте като…

— Престани да зяпаш това перило, Бъг.

— Ъъъ, да. Прав си.

 

 

Матрона Делисп чакаше до стълбището. Щом видя Шурк Елале на една стъпка след Бъг, лицето й се изкриви от погнуса.

— Блудния да те благослови, Техол Бедикт. Длъжница съм ти.

Техол въздъхна.

— Предчувствах, че ще приемете разказа ми скептично.

— Вълнените гащи — отвърна тя. — Чувам, че буквално всеки си поръчва такива.

Техол изгледа ядосано Бъг, но слугата му само повдигна вежда.

— Не на мен, господарю. Щеше да е нелоялно. Бъди сигурен, че всички други версии ще са само жалки подражания.

— Може би просто съм се предрешил като Техол Бедикт, Матрона Делисп. Би било умно, нали?

— Прекалено умно за вас.

— Виж, тук сте права.

— Все едно. Искате ли да съм ви длъжница, или не?

Шурк Елале се промуши покрай Бъг.

— Не обичам да ме пренебрегват. Всички ме пренебрегвате, все едно че съм…

— Умряла?

— Исках само да обясня защо напускам тази къща. Защото аз също имам дълг към Техол Бедикт. Може и да съм умряла, но си държа на честта. Все едно, Делисп, мисля, че в момента ми дължиш доста съществена сума. Шейсет процента, доколкото си спомням…

— За какво са ти толкова пари? — попита Матроната. — Колко вида дрехи сексоубийци може да се намерят навън? Колко вързопа сурови билки ти трябват, за да те държат свежа? Не, чакай, не искам да знам отговора. Шейсет процента. Чудесно, но ще ми трябват ден-два — не държа тука толкова много пари. Къде да поръчам да ги доставят?

— В жилището на Техол Бедикт става.

— Чакай малко — възрази Техол. — Не мога да пазя…

— Смятам да ги похарча бързо — прекъсна го Шурк.

— Хм. Добре. Но не ми харесва. Много оживено ще стане. Ще възникнат ненаситни подозрения…

— Стига си зяпал перилото, господарю.

— Сънища на Блудния! Да се махаме оттук.

 

 

Бурята беше отминала. По улиците още течеше дъждовна вода, но хората отново излизаха. Беше късно следобед. Шурк Елале спря под стълбите на храма.

— Ще се видим през нощта, Техол Бедикт, на покрива ти. В полунощ.

— А Ублала Пунг?

— Признавам, че премислих.

— Шурк Елале. Ублала Пунг оживя след Давене. Вървя по дъното на канала. Двамата имате много общи неща, ако си помислиш.

— И освен това е щедро надарен — добави Бъг и Техол му се намръщи.

— Ставаш груб…

— Доведи го тази нощ на покрива — каза Шурк.

— Това е заговор, за да ме направи нещастен, нали? Оставете ме. И двамата. Ще се поразходя. Бъг, като се върнеш вкъщи, вземи почисти малко. Не се съмнявам, че Шанд ще дойде. Кажи й, че ще се отбия утре по една важна работа…

— Каква важна работа?

— Не знам. Ще измисля нещо. Ти си имаш други грижи — впрочем, как върви работата по основите?

— Трупа се.

— Подреди я тогава.

— Не ме разбрахте, господарю. В график сме.

— Разбрах те аз. Просто съм безсърдечен. Хайде, тръгвам да завържа по-смислен разговор някъде. — Обърна се да каже още две думи на Шурк, но тя си беше тръгнала. — Проклета крадла. Тръгвай, Бъг. Чакай, какво имаме за вечеря?

— Листа от банани.

— Не са отровни, нали?

— Разбира се, че не са, господарю.

— А стават ли за ядене?

— Добър въпрос, господарю. Наистина не знам.

Техол го изгледа, после му махна да тръгва.

Бъг зави надясно, затова Техол свърна наляво. Въздухът се стопляше, но все още беше свеж след дъжда. Мокри псета ровеха из сметта в засъхващите локви. Котки трепеха тлъсти хлебарки, изпълзели от шахтите. Един просяк беше намерил парче сапун, стоеше гол под водата, шуртяща от един напукан дървен улей, покриваше се с мръсна пяна и пееше жална песен, нашумяла преди стотина години. Гражданите се бяха възползвали от проливния дъжд, за да изсипят нощните гърнета през прозорците, вместо да ги отнесат до най-близката обществена помийна яма. Заради това в някои от локвите плуваха разни неща, а вадите в канавките носеха отрупани с мухи островчета, които се сбираха на бръмчащи салове, заобиколени от жълтеникавокафява слуз.

Чудесна вечер в град Ледерас, помисли си Техол и подуши въздуха, преди да вдиша дълбоко и да го издиша с доволна въздишка. Продължи до канала Квилас и тръгна покрай него към реката. Вдясно се издигаше гора от мачти — рибарските съдове бяха привързани да изчакат бурята. Екипажите трескаво се суетяха, за да могат да излязат в открито море, преди да е мръкнало. До един кей няколко градски стражи издърпваха труп от мътната вода, зяпачи им подвикваха съвети. Над главите им пляскаха с криле и крещяха чайки.

Когато старият дворец се показа пред очите му, Техол сви по една странична уличка и тръгна към кулите. Щом стигна до ниската рушаща се стена, погледна над засипания с отломки неравен двор към една от тях. Беше различна от останалите — квадратна, а не кръгла.

Странните триъгълни прозорци бяха тъмни, обрасли с изсъхнали лози. Зацапаната с черно дървена врата беше загърната в сенки. Техол се зачуди как е могла да оцелее тази врата — всяко нормално дърво щеше да е изгнило и да се е разсипало на прах преди столетия.

Не можа да види никого в двора.

— Кетъл! Дете, тук ли си?

Тя безшумно излезе иззад едно дърво — дребна и опърпана — и го стресна.

— Добър номер, момиче.

— Има един художник. Идва да рисува кулата. Иска и мене да рисува, но аз си стоя зад дърветата. Това много го ядосва. Ти си този, който спи на покрива на къщата си. Много хора се опитват да те шпионират.

— Да, знам. Шурк ми каза, че ти, ъъъ, се грижиш за тях.

— Тя ми каза, че може да ми помогнеш да разбера коя бях.

Техол я изгледа.

— Виждала ли си Шурк напоследък?

— Само веднъж. Беше оправена. Едва я познах.

— Ами… може и с тебе да направим така, ако искаш.

Мърлявото, покрито със спечена кал личице се намръщи.

— Защо?

— Защо ли? За да станеш по-малко забележима например. Не би ли се радвала да изглеждаш както Шурк сега?

— Да се радвам?

— Да помислиш поне?

— Може. Изглеждаш добър. Като че ли мога да те харесвам. Не харесвам много хора, но тебе бих могла. Мога ли да те наричам „татко“? Шурк е майка ми. Всъщност не е, но аз така си я наричам. Търся си и братя и сестри. — Помълча, после попита: — Можеш ли да ми помогнеш?

— Ще се опитам, Кетъл. Шурк казва, че кулата ти говори.

— Не думи. Само мисли. Чувства. Страх я е. Има някой в земята, който ще помогне. Щом се освободи, ще ни помогне. Той е чичо ми. Но лошите ме плашат.

— Лошите ли? Кои са те? И те ли са в земята?

Тя кимна.

— Има ли вероятност да излязат от земята преди чичо ти?

— Направят ли го, ще унищожат всички ни. Мен, чичо и кулата. Така казаха. И това ще освободи всички други.

— А другите? И те ли са лоши?

Тя вдигна рамене.

— Те не говорят много. Освен една. Казва, че ще ме направи императрица. Искам да съм императрица.

— Е, аз не бих й вярвал на тази. Такива обещания са подозрителни.

— Това и Шурк ми го каза. Но звучи много хубаво. Иска да ми даде много вкусни неща.

— Внимавай с нея, момиче.

— Сънувал ли си някога дракони, татко?

— Дракони ли?

Тя пак вдигна рамене, обърна се и рече през рамо:

— Стъмва се. Трябва да убия някого… може би онзи художник…

 

 

Турудал Бризад, консортът на кралица Джанал, стоеше облегнат на стената, докато Брис Бедикт водеше последните упражнения на учениците си.

Публиката не беше нещо необичайно в тренировъчния му режим с личната кралска гвардия, но все пак Брис бе малко изненадан, че и Турудал е сред зрителите — повечето от тях владееха добре оръжията, с които водеше упражненията си. Консортът беше добре известен с ленивостта си — привилегия, която във времената на дядото на Брис нямаше да се допусне за един млад и здрав ледериец. Четиригодишната военна служба от седемнайсет години тогава бе задължителна. По онова време бе имало многобройни външни заплахи. Блуроуз на север, независимите непокорни градове-държави на архипелага в Морето на драконите и различните племена в източната равнина бяха притискали Ледер, тласкани срещу аванпостовете от един от цикличните експанзионистични режими на далечен Коланс.

Сега Блуроуз плащаше данък на крал Езгара Дисканар, градовете-държави бяха съкрушени, само шепа козари и рибари бяха останали по островите, а Коланс беше потънал в изолация след някаква гражданска война преди няколко десетилетия.

На Брис му беше трудно да си представи живот, в който да нямаш буквално никаква способност да се защитиш, поне след като си стигнал пълнолетие, но Турудал Бризад бе точно такова същество. Консортът дори беше изразил мнение, че е само предтеча, първопроходник на човешки живот, в който воюването ще бъде оставено на Длъжниците и душевноболните. Макар Брис да се беше изсмял, когато чу какво е казал Бризад, неверието му беше започнало да се разклаща. Ледерийската военщина все още беше силна, но все повече се обвързваше с икономиката. Всяка кампания предлагаше възможност за обогатяване. И сред цивилното население на търговци, занаятчии и всички онези, които обслужваха неизброимите нужди на цивилизацията, вече малцина си правеха труда да се обучават в бойни умения. Едно подмолно презрение вече обагряше отношението им към войниците.

„Докато не им потрябваме, разбира се. Или докато не открият начин да печелят от действията ни.“

Приключи упражнението и се позадържа, за да види кои ще напуснат залата и кои ще останат, за да се поупражняват сами. Повечето останаха и Брис бе доволен. Знаеше, че двамата напуснали са шпиони на кралицата в охраната. Иронията бе, че и всички останали знаеха тази подробност.

Брис прибра меча в ножницата и закрачи към Турудал Бризад.

— Консорт?

Леко кимване.

— Финад.

— Да не би да сте останали без работа? Не помня да съм ви виждал някога да идвате тук.

— Дворецът изглежда странно пуст, не мислите ли?

— Е, виковете определено са понамалели.

Турудал Бризад се усмихна.

— Принцът е млад, Финад. Някои изблици трябва да се очакват. Канцлерът би искал да поговори с вас, стига да ви е удобно. Разбирам, че сте се възстановили от загадъчното си изпитание?

— Кралските лечители както винаги проявиха цялата си вещина, консорт. Благодаря, че попитахте. Защо канцлерът иска да говори с мен?

Бризад сви рамене.

— Нямам право да питам. В случая съм само вестоносец, Финад.

Брис го изгледа и кимна.

— Приемам поканата на Трайбан Гнол. След една камбана?

— Смятам, че е добре. Да се надяваме, заради всички нас, че това няма да бележи усилване на сегашната вражда между канцлера и Цеда.

Брис се изненада.

— Има вражда? Не бях чувал. В смисъл, освен, хм, обичайния сблъсък на мнения. — Помисли и добави: — Споделям безпокойството ви, консорт.

— Хрумвало ли ви е, Финад, че мирът води до съперничества?

— Не. Това е безсмислено. Противоположното на мира е войната, а войната е краен израз на съперничеството. Според вашето твърдение животът се характеризира с люшкане между вражда по време на мир и вражда във война.

— Значи не е съвсем безсмислено — отвърна Турудал Бризад. — Ние съществуваме в състояние на постоянен стрес. Както вътрешен, така и във външния свят. — Сви рамене. — Можем да говорим за копнеж по равновесие, но душата ни изгаря от страст към разногласие.

— Ако душата ви е обезпокоена, скривате го добре, консорт.

— Това умение не липсва на никого от нас, Финад.

Брис кривна глава.

— Нямам склонност да се отдавам на съперничество. Не мога да се съглася с постановката ви. Все едно, време е вече да си тръгвам, консорт.

На път към жилището си се замисли над думите на Турудал Бризад. Тук като нищо можеше да се крие предупреждение, но освен очевидния навик, че нищо не е такова, каквото изглежда — а в двореца това се приемаше за даденост, — не можеше да се добере до потайните намерения на консорта.

Стресът беше в нагласата на ума, поне според Брис. Пораждаше се от гледната точка и оттенъка, през който човек гледа на света, а тези неща се оформяха от характера и възпитанието. Може би на някакво основно равнище борбата за живот пораждаше известен стрес, ала това не можеше да се оприличи с борбата, породена от активен ум, с хилядите му бури от желания, чувства, безпокойства и страхове, с неумолимия му диалог със смъртта.

Брис отдавна бе осъзнал какво го беше привлякло към военното изкуство. На военния свят, от единичния двубой до военните кампании, по природа му беше свойствен редукционизмът, диалогът в него беше прост и прям. Заплахи, пазарлъци, компромиси се отхвърляха от острието от ледерийска стомана. Самодисциплината налагаше мярка на контрол върху собствената съдба, което на свой ред смаляваше вредното въздействие на стреса още повече, след като на практикуващия военния занаят му станеше ясно, че смъртта често се сражава с помощта на слепия шанс, щом всичко друго се провали, тъй че човек нямаше друг избор, освен да приеме последствията, колкото и жестоки да са. Прости възгледи, над които човек можеше да поразсъждава в мигове на отдих, стига да реши — но никога, когато си лице в лице с врага.

Природните закони предполагаха определени ограничения и Брис бе доволен от това ясно налагане на предвидимост — достатъчно, за да укрепи скелето, около което градеше живота си.

Животът на Турудал Бризад беше много по-несигурен. Външността му и това, че беше привлекателен за други, бе изключителното му качество, а никакви грижи не можеха да задържат годините, които ги застрашаваха. Вярно, съществуваха алхимии и магии, които можеха да се впрегнат, за да се позапуши пробойната, но тъмният прилив не беше склонен на пазарлъци, тъй като съблюдаваше свои закони и тези закони бяха неумолими. Нещо по-лошо, ефикасността на Бризад се предопределяше от прищевките на други. Колкото и да беше професионален, всеки негов партньор потенциално представляваше бездънен кладенец от сурови емоции, копнеещ да сграбчи Бризад и да го впримчи. Външно, разбира се, имаше правила. Той беше консорт в края на краищата. Кралицата вече си имаше съпруг. Древни закони обвързваха консорта и му забраняваха официални връзки с мъж или жена. Турудал Бризад буквално не притежаваше никакви права: децата, които можеше да направи, щяха да са безименни и без политическа власт — всъщност от кралицата се изискваше да не допуска такива забременявания и досега тя се беше придържала към тези забрани.

Но според клюката Джанал беше отдала сърцето си на Бризад. И Трайбан Гнол като нищо можеше да е направил същото, с възможното последствие да се разкъса старият съюз между кралица и канцлер. Ако това беше вярно, Турудал Бризад се беше превърнал в нещастното средоточие. Нищо чудно, че го мъчеше стрес.

И все пак какви бяха личните амбиции на консорта? И той ли беше отдал сърцето си, и ако да — на кой любовник?

Брис влезе в стаята си, свали колана и бронята, после смъкна и влажните от пот долни дрехи. Намаза се с благовонно масло и го натри с дървена четка. Облече чисти дрехи и се зае с официалното си снаряжение. Смени по-тежкия тренировъчен меч в ножницата на кръста си с обичайния. Огледа за последен път скромното си жилище и забеляза, че ножовете на лавицата над леглото му са изместени — това показваше, че в стаята е тършувал поредният шпионин. Не някой толкова небрежен, че да остави ножовете неправилно — това го беше направил онзи, който бе шпионирал шпионина, та Брис да разбере, че е минало поредното тършуване за кой знае какво — ежеседмично събитие напоследък.

 

 

— Влез.

Брис прекрачи прага и очите му затърсиха из препълнената разхвърляна стая.

Тръгна към гласа и зърна Цеда, увиснал в някаква сбруя от ремъци, висяща от тавана. С лице надолу и на височина около един човешки ръст от пода, Куру Кан носеше странен метален шлем с множество лещи, закрепени в рамка пред очите. На пода беше разгъната древна пожълтяла карта.

— Нямам много време, Цеда. Канцлерът ме помоли за кратка среща. Какво правите?

— Съществено ли е, момче?

— Да знам ли? Предполагам, че не. Просто попитах.

— Не, поканата на канцлера.

— Не съм сигурен. Изглежда, все повече започват да гледат на мен като на основен играч в игра, от която нищо не разбирам. В края на краищата кралят рядко ме пита за съвет по държавни дела, за което съм вечно благодарен, защото съм се зарекъл да не се въвличам в такива обсъждания. Така че нямам никаква възможност да влияя на мнението на Негово величество, нито бих искал да го правя.

— По този начин доказвам, че светът е кръгъл — каза Куру Кан.

— Нима? Ранните колонизатори от Първата империя не са ли доказали, че е очевидно? В края на краищата те са го обиколили.

— Е, това е физическо доказателство, не теоретично. Исках да докажа същата истина посредством хипотеза и теория.

— За да проверите достоверността на методите ли?

— О, не. Въпросната достоверност вече е дадена. Не, момче, стремя се да докажа достоверността на физическото свидетелство. Та кой, в края на краищата, може да се довери на свидетелството на очите? Виж, ако математическото доказателство подкрепя такова практическо наблюдение, тогава стигаме поне донякъде.

Брис се огледа.

— Къде са ви помагачите?

— Пратих ги при кралския майстор на лещи за още.

— Кога?

— Още сутринта. Да, точно след закуска.

— Значи висите така цял ден?

— И се въртя насам-натам, не по свое желание. Съществуват сили, момче, невидими сили, които ни дърпат във всеки миг от съществуването ни. Сили, които са в конфликт, вече съм убеден в това.

— В конфликт ли? Как?

— Земята под нас ни привлича, свидетелство за което е кръвта, събрала се в лицето ми, замайването в тила ми, невидимите сили, които се мъчат да ме смъкнат долу — имах най-прекрасните халюцинации. И все пак съществува противоположна, по-слаба сила, която се стреми да ме повлече… друг свят, който обикаля в небето около този…

— Луната?

— Всъщност има поне четири луни, момче, но другите не само са далечни, но и са вечно скрити от отразяването на слънчевата светлина. Много е трудно да се видят, макар ранни текстове да намекват, че не винаги е било така. Причините за скриването им все още са неизвестни, макар да подозирам, че големината на нашия свят има нещо общо с това. Но пък е възможно изобщо да не са толкова далече, а да са по-близо, само че да са много малки. Относително.

Брис огледа картата на пода.

— Това е оригиналът, нали? Каква нова перспектива спечелихте с всичките тези лещи?

— Важен ли е въпросът? Вероятно, но косвено. Държах картата в ръцете си, момче, но после тя падна. Все едно, бях възнаграден с прозрение. Всички континенти някога са били свързани. Какви сили, трябва следователно да запита човек, са ги разкъсали? Кой ти предаде молбата на канцлера?

— Какво? А, Турудал Бризад.

— Ах, да. Бедното блудно угрижено момче. Човек вижда толкова жалост в очите му, или в държането му поне.

— Нима?

— И какво каза?

— Говореше за вражда между вас и канцлера. Ъъъ, нова вражда.

— Има ли такава? За пръв път чувам.

— О! Значи няма.

— Не, момче. Сигурен съм, че има. Бъди така добър да понаучиш за нея и ще ми кажеш, нали?

Брис кимна.

— Разбира се, Цеда. Стига да мога. До това ли се свежда съветът ви?

— Да.

— Е, мога поне да ви помогна да слезете.

— О, не. Кой знае до колко още прозрения мога да стигна така.

— Можете също да загубите крайници или да получите припадък.

— Още ли си имам крайници?

Брис отиде под Цеда и намести лявото си рамо под бедрата му.

— Развързвам ви.

— Бъди сигурен, че ще повярвам на думата ти, момче.

— А аз смятам да си поприказвам с помощниците ви, щом приключа с канцлера.

— Само по-внимателно с тях, моля те. Ужасно забравят.

— След днешния ден едва ли ще ме забравят.

 

 

Трайбан Гнол крачеше напред-назад, стиснал ръце зад гърба си.

— Каква е готовността на военните, Финад?

Брис се намръщи.

— Преда Унутал Хебаз сигурно ще е по-подготвена да ви отговори на това, канцлер.

— Тя в момента е неразположена, затова искам да попитам вас.

Бяха сами в кабинета на канцлера. Отвън стояха на стража двама гвардейци. Горящите жертвени свещи излъчваха миризма на редки подправки от Коланс и придаваха на стаята смътно религиозна атмосфера. „Храм от златни монети, а този човек е върховният жрец…“

— Според указа армията и флотата трябва да се поддържат на ниво готовност, канцлер. С осигурени запаси продоволствие за пълносезонна кампания. Както знаете, договорите със снабдителите постановяват, че по време на конфликт нуждите на войската са с предимство пред тези на всички други клиенти. Тези договори, разбира се, се поддържат и ще бъдат строго наложени.

— Да, да, Финад. Но аз искам мнението на войник. Готови ли са кралските войници и способни ли са да водят война?

— Смятам, че да, канцлер.

— Ще ви държа отговорен за това мнение, Финад.

— Нямаше да се осмеля да го изкажа, ако не бях готов да застана зад него, канцлер.

Внезапна усмивка.

— Чудесно. Кажете ми, взехте ли си вече жена? Мисля, че не сте, макар да се съмнявам, че някоя девица сред благородничеството би се поколебала пред такъв късмет. Съществуват много унаследени дадености, с които човек трябва да преживява, Финад, и начинът, по който им отвръща, предопределя облика на живота му, независимо дали е мъж, или жена.

— Извинете, канцлер. За какво намеквате?

— Фамилната ви история е добре известна, Финад, и аз храня дълбоко съчувствие към вас, както и към злочестите ви братя. В частност към Хул, за когото изпитвам най-искрена тревога, предвид склонността му да се въвлича в съдбоносни неща, които, строго казано, не са негова грижа. Признавам, че се терзая за него, тъй като не бих искал да имам повод да скърбя за вас и близките ви.

— Струва ми се, че сте твърде щедър в попълването на списъка ви от грижи, канцлер. Колкото до „унаследените дадености“, е, те са си моя работа, нещо, което несъмнено ще признаете. Колкото до Хул, допускам, че му приписвате твърде много власт в тези неща…

— Нима си въобразявате, че ви правя скрито предупреждение? — Гнол махна пренебрежително с ръка и продължи да крачи. — Обиждате ме, ако допускате, че съм такъв глупак. Нима един ловец на тюлени предупреждава тюлена за мрежата, стягаща се около него? Едва ли. Не, Финад, с вас приключих. Бъдете уверен, че няма да хабя повече съчувствие към вас и братята ви.

— Радвам се да го чуя — отвърна Брис.

Последва злъчен поглед.

— Моля затворете вратата след себе си на излизане, Финад.

— Разбира се, канцлер.

 

 

Брис излезе в коридора и въздъхна. Нищо не беше успял да научи за загатнатата вражда между Гнол и Куру Кан. Май не беше постигнал нещо повече, освен да добави и себе си към списъка от врагове на канцлера.

Последва втора, по-дълбока въздишка.

Нищо не притежаваше от твърдата решимост на Хул. Нищо — от лукавството на Техол. Единственото, което имаше, бе умението да борави с меча. А колко струваше това, след като нападателите му прилагаха инсинуации и заплахи в някаква словесна игра с ножове? За да отворят рани, които времето не беше изцерило?

Осъзна с неохота, че му трябва съвет.

А това означаваше пореден дуел, този път — със собствения му брат.

Техол поне нямаше желание да наранява. „Блудния да го благослови, той май няма никакви желания.“

 

 

— Това, което желая — заговори намръщено Техол, — е едно ядене, което наистина да започне с истинска храна. Нещо като основна предпоставка, че това, което ядеш, наистина е питателно на някакво основно ниво.

Вдигна едно от черните отпуснати листа, огледа го за миг и насила го натика в устата си. Сдъвка го и погледна свирепо Бъг.

— Господарю, има маймуни, за които банановите листа са любимата храна.

— Тъй ли? И видът им вече е изчезнал, нали?

— Не знам. Просто предавам разказа на един моряк, чух го в една кръчма.

— Бил е пияница и лъжец.

— О, значи го познавате?

Техол огледа стаята.

— Къде е Ублала? Трябва ми тук, за да може Шурк да оцени неговата…

— Дължина?

— Стойност. Къде е?

— На покрива. Скърби.

— О? На покрива — добре. Скърбенето — не. Дали му трябва някой, с когото да си поговори, как мислиш?

— С вас ли, господарю? Не.

— Още малко листа, ако обичаш. И не се скъпи със соса, или каквото е там.

— Второто е вярно.

— Каквото е там? Ти не знаеш ли?

— Не, господарю. Просто изтече. Може да е от листата или от нещо друго. Напомня за…

— Тепавичарници?

— Позна.

Техол пребледня и бавно остави паницата.

— Току-що си помислих нещо.

Бъг се облещи и също остави паницата си.

— Моля те, господарю, не задълбавай в тази мисъл.

— Все се връща.

— Мисълта?

— Вечерята. — И изведнъж стана. — Време е за малко чист въздух.

— Нещо против да те придружа?

— Ни най-малко, Бъг. Явно докато си готвил това ядене, здраво си се потрудил да пренебрегнеш впечатленията, които може да си получил. Разбирам, че това усилие може доста да те е изтощило. А ако не е, би трябвало да е.

Отвън се чуха стъпки и двамата се обърнаха. Завесата на входа се дръпна настрана.

— А, Шанд, тъкмо се чудехме кога ще дойдеш!

— Ти си лъжец и крадец, Техол Бедикт.

— Богове, с какви хора съм се събрал — измърмори Бъг.

Шанд нахлу в стаичката, Рисарх и Хеджун влязоха след нея.

Техол заотстъпва към задната стена, която съвсем не беше достатъчно далече.

— Излишно е да казвам, че съм впечатлен.

Шанд спря.

— От какво?

Беше стиснала юмруци.

— Ами от енергичността ти, от какво. В същото време разбирам, че нехайно съм пропуснал да насоча възхитителната ви енергия, Шанд. Вече ми е ясно, че вие — и трите всъщност — имате нужда от по-пряко включване в нечестивото ни начинание.

— Пак започва — изръмжа Рисарх.

— Трябва да го пребием, още сега и на място — добави Хеджун. — Виж какви ги върши. Шанд, само преди една камбана казваше, че…

— Млъкни — сряза я Шанд. — Пряко включване, каза. Най-после. Крайно време е, и никакви игри, никакви увъртания повече, кучи сине. Говори, за да си спасиш живота.

— Разбира се — отвърна с усмивка Техол. — Моля, отпуснете се, чувствайте се удобно…

— Достатъчно ни е удобно. Говори.

— Ами, не изглеждате много удобно…

— Техол…

— Е, щом настояваш. Значи така. Сега ще ви дам списък от имена, който ще трябва да запаметите. Хорул Естерикт от „Карголив“. Мирик Блънт, най-старият от фамилията Блънт, собственик на „Ледерийска стомана Блънт“ и „Оръжия Блънт“. Ступъл Рот, зърненият магнат от Форт Шейк. Брат му Пурист, пивоварят. Ерудинаас, кралицата на плантациите ръждивец при Дисент. Финансистите Брук Стифен, Хорул Ринесикт, Грейт Чизев от Ледерас, Хепар Плийзър от Трейт. Лихварите Друз Теникт, Пралит Пеф, Баракта Илк, Ъстър Таран, Листри Моликт, всички от Ледерас. Тарав Хидън, от единадесета стая, „Жилища Чобор“ на улица „Тюлен“, Трейт. Дотук запомни ли ги?

Шанд го гледаше оцъклена.

— Още ли има?

— Десетина-петнайсет.

— Да ги убием ли искаш? — попита Хеджун.

— Блудния да ме пази, не! Искам да започнете да изкупувате дялове от предприятията им. Под различни имена, разбира се. Гоните четиридесет и деветте процента. Стигнем ли дотам, ще сме готови за удар. Целта, разбира се, е контролният пакет, но това ще стане само с внезапна атака, а за нея разчетът във времето трябва да е съвършен. Така или иначе, щом постигнете всичко това, в смисъл изкупуването, не правете никакви по-нататъшни ходове, просто се върнете при мен.

— И как ще си го позволим това? — попита Шанд.

— О, пари има. — Техол махна небрежно с ръка. — Това, което вложих за вас, е с порядъчна възвръщаемост. Дойде му времето да се възползваме от нея.

— Колко възвръщаемост?

— Повече от достатъчно за…

— Колко?

— Не съм го смятал точно…

— Около пик — обади се Бъг.

— В името на Блудния! — Шанд зяпна Техол. — Но аз не съм те видяла да направиш нищо!

— Ако беше, Шанд, значи не съм бил достатъчно предпазлив. Значи, най-добре почнете с имената, които ви дадох. Следващият списък може да почака. Хайде, че тази нощ имам насрочени срещи…

— Какви срещи?

— Мм, това-онова. И ако обичаш, моля те — никакви нахлувания повече през входната ми врата. Рано или късно ще се забележи, а това може да е лошо.

— Какво ядяхте двамата? — изведнъж попита Рисарх и сбърчи нос.

— Това-онова — отвърна Бъг.

— Хайде да си ходим — подкани Шанд приятелките си. — Ублала може случайно да се появи.

— Сигурен съм, че ще се появи — каза Техол и усмихнат придружи трите до прага. — Сега си поспете добре. Чака ви тежка работа.

Хеджун се извърна:

— „Карголив“? Хорул кой беше?

Шанд я дръпна навън.

Все още усмихнат, Техол придърпа завесата, затули входа и се обърна.

— Това мина добре.

— Рисарх имаше нож — рече Бъг. — Затъкнат в ръкава над китката.

— Тъй ли? Затъкнат?

— Да, господарю.

Техол отиде до стълбата.

— Вярвам, че и ти си имал ножове подръка.

— Никакви ножове нямам.

Техол се обърна.

— Какво? Добре де, къде са ни всичките оръжия?

— Никакви оръжия нямаме, господарю.

— Никакви? А имали ли сме изобщо?

— Не. Няколко дървени лъжици…

— А добре ли се оправяш с тях?

— Много.

— Е, значи всичко е наред. Идваш ли?

— След минутка, господарю.

— Хубаво. И гледай да попочистиш. Ужасна мръсотия е.

— Ако намеря време.

 

 

Ублала Пунг лежеше по очи на пода до леглото.

— Ублала, какво ти е?

— Нищо — отвърна приглушено гигантът.

— Какво правиш?

— Нищо.

— Е, скоро ще имаме гостенка, иска да се запознае с теб.

— Добре.

— Може би ще е добре за теб да се постараеш да й направиш добро впечатление — каза Техол.

— Добре.

— Това може да се окаже малко трудно, Ублала, ако продължаваш да лежиш така. Когато се качих, признавам, помислих, че си умрял. — Замълча, помисли малко и лицето му светна. — Знаеш ли, всъщност това може да се окаже добре…

Изскърцаха ботуши и Шурк Елале пристъпи от сенките.

— Това ли е той?

— Подрани.

— Тъй ли? О! Е, чакаш някой некромант да го съживи или какво?

— Щях, ако беше умрял. Ублала, хайде стани, ако обичаш. Искам да те запозная с Шурк Елале…

— Тя ли е умрялата? — попита той, без да помръдне. — Крадлата, дето се удавила?

— Вече имаш нещо против мен — отвърна унило Шурк.

— Още не сме стигнали до това — каза Техол. — Стани, Ублала. Шурк има някои, хм, потребности. Ти можеш да й ги задоволиш, а ти в замяна караш Шанд, Рисарх и Хеджун да напуснат…

— Защо да напускат? — изръмжа Ублала.

— Защото Шурк ще им каже.

— Аз ли?

— Вижте — каза раздразнено Техол, — и двамата не ми помагате така. Ставай, Ублала.

— Не е нужно — прекъсна го Шурк. — Само го обърни.

— О, добре. Много мило. Тъпо, но мило. — Техол клекна до Ублала, пъхна ръце под грамадния мъж и го надигна. Изпъшка, надигна още веднъж, но без резултат.

— Престани — каза със странен глас Шурк. — Така ще ме разсмееш. А точно сега смехът ще е скъп.

Проснат върху Ублала, Техол я изгледа отдолу.

— Скъп?

— Ами, всички тези подправки. Кажи ми, Ублала, какво видя, докато газеше по дъното на канала?

— Кал.

— Друго?

— Боклуци.

— Какво още? По какво стъпваше?

— Тела. Кости. Раци. Стари мрежи. Счупени грънци, мебели…

— Мебели? Вършеха ли работа? — попита Техол.

— Ами, имаше един стол. Но не сядах на него.

— Тела — повтори Шурк. — Да. Много тела. Колко дълбок е бил каналът първоначално?

Междувременно Бъг се беше качил и при този въпрос Техол се обърна към слугата си.

— Е? Ти трябва да знаеш, нали си инженер и прочие.

— Но аз само се преструвам на инженер — изтъкна Бъг.

— Тогава се престори, че знаеш отговора на въпроса на Шурк!

— Разправяха, че седем високи мъже можели да се покачат един върху друг на раменете си, прави, и последният ще може да протегне ръце нагоре и да стигне повърхността. Толкова, че да могат големи търговски кораби да минат по цялата му дължина.

— Не бях далече от повърхността — каза Ублала и се обърна, без да мисли за Техол, който изскимтя и тупна от другата страна. — Можех почти да я стигна — добави гигантът, стана и се изтупа от прахта.

— Това е голям боклук — подхвърли Бъг.

— Не лъжа.

— Не казах, че лъжеш.

— Е, кой тогава убива всички тези хора? — попита Шурк.

— Всичко това го оставете — каза Техол, докато се изправяше и пъшкаше. — Шурк Елале, позволи ми да ти представя Ублала Пунг. Разходката по канала е много приятна нощем, нали? В смисъл, не в него. Покрай него, просто за разнообразие. Идеално е за романтична разход…

— Смятам да ограбя имението на Джерун Еберикт — обърна се Шурк към Ублала. — Но има много скрити пазачи, с които трябва да се оправя. Можеш ли да им отвлечеш вниманието, Ублала Пунг?

Грамадният мъж се почеса по брадичката.

— Не знам. Нямам нищо против тях…

— Те не те харесват.

— Тъй ли? Защо?

— Без причина. Просто не те харесват.

— Тогава и аз не ги харесвам.

— Така казваш, но не виждам доказателство.

— Искаш доказателство? Добре. Да вървим.

Шурк пъхна ръка под мишницата му и го поведе към другия край на покрива.

— Ще трябва да скочиш на другия покрив. Не мисля, че можеш да го направиш, Ублала. Не и без шум поне.

— Мога пък. Ще ти покажа, че мога.

— Дай да видим…

Техол зяпна след тях, после се обърна към Бъг. Слугата сви рамене:

— Сложностите на мъжкия ум, господарю.

 

 

Заради дъжда през деня, нощният въздух бе станал блажено прохладен.

Брис излезе от двореца през една от страничните служебни врати и се запъти по обиколен маршрут към жилището на брат си. Макар да беше почти полунощ, по улиците все още имаше хора.

Никога не се беше чувствал уютно в многолюдния мръсен лабиринт на Ледерас. Лицето на богатството беше скрито и оставаше само дрипавият лик на бедността, а това понякога бе смазващо. Освен Длъжниците оставаха изгубените, онези, които напълно се бяха предали, а сред тях човек можеше да види не само бежанци от покорени племена, но и ледерии — и то повече, отколкото можеше да си помисли. Въпреки целия този взривен растеж, който тласкаше кралството нагоре, като че ли все по-голяма част от населението оставаше на дъното и това беше тревожно.

В кой ли момент от историята на Ледерас, замисли се той, тази необуздана алчност се бе превърнала в добродетел? Равнището на необходимото самооправдание се люшкаше в собственото си тавтологично объркване и като че ли самият език бе най-силната му броня срещу здравия разум.

„Не можеш да изоставиш всички тези хора. Те са извън безспирната възбуда и страст на трескавото трупане. Извън са и могат да гледат на тях с нарастващо отчаяние и завист. Какво ще стане, когато гневът измести безпомощността?“

Войнишките редици във все по-голяма степен се попълваха с набори от най-низшите слоеве. Обучението, приемливият доход и пълният корем бяха подтиците, ала тези войници не изпитваха обич към цивилизацията, която се кълняха да защитават. Вярно, мнозина от тях се записваха с мечти за плячка, за ограбено богатство и за спечелена слава. Но тези блага идваха само с агресия, и успешна агресия при това. Какво щеше да стане, ако войската се окажеше в отбрана? „Ще се бият, за да защитят домовете си и онези, които обичат. Разбира се. Няма причина за безпокойство, нали?“

Свърна по уличката, водеща към дома на Техол, и чу някъде оттатък занемарената сграда шум като от яростна свада. Някакви неща падаха и трещяха сред какофония от викове, които завършиха с врясък.

Поколеба се. От тази уличка не можеше да стигне до източника на шума, но покривът на Техол щеше да му позволи да погледне в отсрещната, затова продължи.

Почука на рамката на вратата с дръжката на ножа си. Отговор не последва и той дръпна завесата и надникна вътре. Самотно полюшваща се лампа, смътно сияние на жарта в огнището и гласове, идещи отгоре.

Влезе и се заизкачва по паянтовата стълба.

Качи се на покрива и видя Техол и слугата му — стояха на ръба на покрива и гледаха надолу — сигурно към уличната свада, която продължаваше.

— Техол — подвикна Брис. — Това не е ли за градската стража?

Брат му се обърна и поклати глава.

— Не мисля, брат ми. Скоро ще се разреши. Не си ли съгласен, Бъг?

— Така мисля. Той почти се измъкна, а на онази старица вече й привършват нещата за хвърляне.

Брис се приближи и също погледна. Някакъв грамаден мъж се мъчеше да се измъкне от купчина прашна зидария и се снишаваше да не го улучи някой от предметите, които хвърляше една старица.

— Какво става?

— Един мой приятел. Скочи на оня покрив оттук. Съвсем леко според мен. Но после покривът поддаде, уви. Виждаш, доста едър е.

Злополучният приятел най-сетне се беше измъкнал. Като че ли с падането си беше сринал повечето стена. Цяло чудо беше, че изглеждаше невредим.

— Защо е скачал от покрива ти, Техол?

— Хвана се на бас.

— С тебе?

— О, не. Никога не се ловя на бас.

— С кого тогава? Със слугата ти?

— С мен? Разбира се, че не, Финад!

— С друг гост — обясни Техол. — Който си отиде, макар че не е стигнал далече, предполагам. Някъде из сенките е, чака скъпия Ублала.

— Ублала? Ублала Пунг? А, да, сега го познах. Приятел? Техол, този човек е престъпник…

— Който доказа невинността си в канала…

— Това не е невинност, а упорита воля.

— Воля, която Блудния щеше със сигурност да отслаби, ако Ублала наистина беше виновен за престъпленията, за които беше обвинен.

— Техол, наистина…

Брат му вдигна вежди.

— Ти, войникът на краля, хулиш правосъдната ни система?

— Техол, кралят хули правосъдната ни система!

— И все пак, Брис… Какво правиш тука между другото?

— Дойдох за съвет.

— Тъй ли? Е, дали да не се оттеглим в някое по-усамотено кътче на покрива ми? Ела с мен, ей онзи ъгъл отсреща е идеално място.

— Долу няма ли да е по-добре?

— Ами, щеше, ако Бъг си беше направил труда да почисти. В момента жилището ми е ужасно разхвърляно. Долу не мога да се съсредоточа нито за миг. Стомахът ми се обръща при мисълта…

— Че предстои вечеря — подхвърли зад него Бъг.

Братята се обърнаха и го изгледаха и Бъг махна вяло с ръка:

— Добре де, аз съм долу.

След като се скри от очите им, Брис се окашля и каза:

— В двореца има фракции. Интриги. И както изглежда, някои хора искат насила да ме въвлекат, въпреки че единственото, което искам аз, е да остана лоялен към краля.

— Аха. А някои от тези фракции съвсем не са лоялни към краля?

— Не по начин, който може да се докаже. По-скоро е въпрос на претълкуване какво действие ще послужи най-добре на интересите на краля и кралството.

— Е, това са две съвсем различни неща. Кралските интереси спрямо интересите на кралството. Най-малкото предполагам, че те поне го виждат така, а кой знае, може и да са прави.

— Може, Техол, но имам съмнения.

Техол скръсти ръце и се загледа над града.

— Значи имаме фракцията на кралицата, която включва принц Квилас, канцлер Трайбан Гнол и Първия консорт Турудал Бризад. Пропуснах ли някого?

Брис зяпна брат си и поклати глава.

— Офицери и гвардейци, разни шпиони.

— И фракцията на самия крал. Цеда Куру Кан, Първи евнух Нифадас, Преда Унутал Хебаз и може би Първа конкубинка Нисал. И, разбира се, ти.

— Но аз не искам да съм в никаква фракция.

— Ти си Кралският защитник, братко. Доколкото разбирам, нямаш голям избор.

— Техол, безпомощен съм в такива интригантски игри.

— Тогава не казвай нищо. Никога.

— Какво ще ми донесе това?

— Ще ги убеди, че си по-умен от тях. И по-страшното — че знаеш всичко. Можеш да виждаш през маските им…

— Но аз не мога да виждам през маските им, Техол. Следователно не съм по-умен.

— Разбира се, че си. Просто трябва да го възприемеш като дуел. Всъщност да възприемаш всичко като дуел. Финт, париране, удар — това е то. Не е сложно.

— Лесно ти е да го кажеш — измърмори Брис.

Замълчаха, загледани към притъмнелия град. По пасажите край канала бяха запалили лампи, но самата вода бе черна като мастило, виеше се като ленти на забрава между тежките тромави сгради. Други светлини се полюшваха по улиците, понесени от хора, тръгнали по работата си. Въпреки светлините обаче над града господстваше тъмнината.

След малко Брис промълви:

— Мисля си за Хул.

— Не бих могъл да те обнадеждя много. Стремежите на брат ни нямат нищо общо със самосъхранението. Според мен си е наумил, че скоро ще умре.

Брис кимна.

— И ако може — продължи Техол, — докато умира, ще повлече надолу колкото може повече от Ледер. Само поради тази причина някой трябва да го спре. Категорично.

— А отмъщението на тези убийци ще се очаква от мен — каза Брис.

— Не непременно. В края на краищата ти си верен преди всичко на краля.

— Дори повече, отколкото на семейството си?

— Е, да.

— Ако не направя нищо, ще се приеме за страхливост. По-лошото е, че не мисля, че бих могъл да се изправя срещу убийците на Хул, без да посегна към меча.

— Може би ще трябва, Брис — отвърна Техол и добави: — Разбира се, аз не съм толкова обвързан от такива забрани.

Брис го изгледа продължително.

— Готов си да отмъстиш за Хул?

— Разчитай на това.

След малко Брис се усмихна. Техол го погледна и кимна.

— Така е идеално, братко. Когато се изправиш срещу тях, покажи тази усмивка. Ще внуши ужас в сърцата им.

Брис въздъхна и отново се загледа към града.

— Външно тримата изглеждаме толкова различни…

— И сме различни — отвърна Техол. — Свежда се до начините, а всеки от нас си е хванал своята пътека. В същото време, уви, всички трябва да живеем с еднакво, особено неприятно наследство. — Сви рамене и придърпа нагоре провисналите си гащи. — Три камъка в един бързей. Всеки подложен на същата буйна вода, но всеки оформен различно, според естеството си.

— И кой от нас е пясъчникът?

— Хул. Той е най-изроненият от всички ни. Виж, ти си базалт.

— А ти, Техол?

— Може би смесица от двата, което води до окаян резултат. Но мога да го преживея.

— Може би. Но ние останалите?

— Има един въпрос, по който можеш да ми помогнеш, братко.

— Така ли?

— Да предположим, че в двореца има хора, които записват скрита информация. Хора, които анализират разни събития, тенденции, такива неща.

— Цяла армия са, Техол.

— Така. Би ли могъл да направиш за мен някои дискретни проучвания?

— За какво?

— В Ледерас изчезват хора. Годишни бройки, от тоя сорт.

— Щом искаш. Защо?

— Засега — само от любопитство.

— Какво си намислил, Техол?

— Това-онова.

Брис се намръщи.

— Пази се.

— Добре. Това подуши ли го? Бъг вари чай.

— Не ми мирише на чай.

— Е, Бъг е пълен с изненади. Да слизаме. Аз поне съм жаден.

 

 

Шурк Елале видя как Ублала Пунг излезе на пътя на двамата пазачи, които идваха откъм ъгъла на външната страна на имението. Остана им време само колкото да вдигнат стъписано глави, преди да замахне. Изпука челюст, свитата му в юмрук ръка продължи замаха си и се стовари в слепоочието на другия. И двамата рухнаха. Ублала се спря за миг, погледна ги и тръгна да търси още.

Шурк излезе от сенките и се приближи до стената. По ръждивочервения камък бяха поставени прегради, но тя знаеше, че ще са свързани с опит за нахлуване на живо същество. С телесна топлина, с влажно дихание, с тупането на сърце. Свързаните с движение бяха много по-скъпи за поддържане и щяха да са ги запазили за главната постройка.

Стигна до стената, спря, за да се огледа за последен път, и бързо се изкатери.

По върха имаше набити остри като бръснач железни парчета, които се врязваха дълбоко в дебелите й кожени ръкавици. Докато се издърпваше нагоре, парчетата пробиха пластовете кожа и се забиха дълбоко в дланите й, което само укрепи хватката й. След това щяха да й зашият разрезите, за да не могат в тях да проникнат лишеи, насекоми и разни други твари.

Надигна горната част на тялото си и огледа двора долу. След като не видя никого, се прехвърли и се смъкна от другата страна. Издърпа лявата си длан от забилите се шипове и вкопчи пръсти в ръба, после освободи и дясната. Бързо се спусна и се присви в сенките под стената.

Напред, между нея и целта й, имаше още десетки стражи. Мъже… но не, не можеше да мисли сега за това. По-късно, с Ублала. За жалост невидимият й вътрешен гост не разбираше колко сладко е очакването. Познаваше само глада, а гладът трябваше да се уталожи. Естеството на живите неща, за разлика от мъртвите, помисли си тя. Припряността, неудовлетвореността, бремето на страстите. Беше забравила.

При входа на имението стояха четирима пазачи, по един от двете страни на двукрилата врата, другите двама — от двете страни на широките стъпала. Изглеждаха отегчени. На следващия етаж имаше тераси — малките им врати щяха да са защитени с прегради. Най-горният включваше три тавански помещения с триъгълни прозорци и стръмни, покрити с каменни плочи стрехи. Навътре покривът на имението беше плосък и с ниски стени, цяла гора от растения в големи саксии и ниски криви дръвчета. И скрити между тях пазачи.

Общо взето имението изглеждаше недостъпно.

Точно както й допадаше.

Тя тръгна към най-близката пристройка, сайвант с наклонен покрив, с лице към двора. Няколко предпазливи безшумни стъпки и спря до сайванта. И зачака.

Чуха се няколко силни удара — по входната врата.

Четиримата пазачи на входа на имението се изправиха и се спогледаха. На улицата и в уличката зад имението патрулираха поне осем от другарите им. За гост беше много късно, а и господарят Джерун Еберикт не си беше у дома. От друга страна, можеше да е негов пратеник. Но в такъв случай щеше да има сигнал от външния патрул. Шурк видя как заключиха, че става нещо необичайно.

Двама от пазачите тръгнаха към портата, с ръце на дръжките на мечовете.

Когато стигнаха до средата на двора, ударите секнаха. Те забавиха и извадиха оръжията. Две стъпки от портата.

Двете масивни крила рухнаха с трясък навътре и събориха и двамата под грамадата потрошено дърво и бронз. Инерцията на Ублала го отнесе напред, през падналите крила и мъжете под тях.

Пазачите до вратата се развикаха и хукнаха към великана.

— Кво съм ви напраил бе! — ревна Ублала или поне това бяха думите, които се счуха на Шурк — излязоха почти нечленоразделно заради кипналия му гняв, докато връхлиташе срещу двамата.

За миг Шурк се притесни — човекът й беше невъоръжен.

Мечовете изсвистяха. Ублала махна с ръка, все едно пропъждаше муха, и едното оръжие изхвърча във въздуха, а другото заора по каменните плочи в краката на великана. Замах с опакото на ръката и стъпалата на най-близкия пазач се отлепиха от земята. Другият пищеше и отстъпваше. Ублала се пресегна, спипа го за дясната ръка, дръпна го към себе си и изрева:

— Кво искаш ти бе?

И вдигна пазача и го разтърси. Дрънченето на бронята заглуши неразбираемия му рев. Нещастникът се отпусна в ръката му и зарита безпомощно. Ублала го пусна и вдигна глава.

Към него от двете страни на имението тичаха стражи.

Той изпъшка, обърна се и побягна през зейналата порта.

Шурк погледна към покрива. Горе имаше четирима, бяха зяпнали след бягащия гигант и тъкмо вдигаха късите си копия за мятане.

Но Ублала вече бе профучал през арката.

Шурк затича покрай стената. Запристъпва безшумно към стълбището, излезе на площадката и се шмугна през останалия без охрана вход. Чу как някой отвън извика да държат портата под око, но явно никой не се беше обърнал да погледне към входната врата.

Озова се в приемна със стени, покрити с фрески, описващи как Джерун отчаяно брани живота на крал Езгара Дисканар. Спря, извади нож, драсна мустаци на мъжественото му гордо лице, после продължи и влезе в просторно помещение, обзаведено като тронна зала, макар че тронът — пищно резбовано чудовищно изделие с висок гръб — беше просто в челото на дълга маса вместо върху подиум.

В ъглите на залата имаше врати, всички с богато резбовани рамки. И една пета, тясна и разположена в дъното — вероятно зад нея беше слугинският коридор.

Нямаше съмнение, че обитателите на къщата вече са се разбудили. Но нали бяха слуги — Длъжници до един, — щяха да се крият под наровете си, докато траеше цялата тази страшна шумотевица.

Тръгна към последната врата. Коридорчето зад нея беше тясно и слабо осветено. От двете му страни се редяха малки килии, скрити зад завеси — жалките жилища на слугинския персонал. Никаква светлина не струеше изпод завесите, но Шурк долови шумолене от една в средата на коридора и приглушено ахване от друга, по-близо и вляво.

Стисна ножа, стегнат под лявата й мишница, натисна здраво острието в ножницата и го измъкна с изскърцване. Още ахвания и уплашено скимтене.

Продължи с бавни стъпки по тесния коридор, като от време на време спираше, но не толкова дълго, че да предизвика нечий писък. Стигна до напречен коридор. Вдясно свършваше при кухнята. Вляво имаше стълбище, водещо както нагоре, така и към мазетата. Шурк рязко се извърна към коридора, по който бе минала, и изсъска:

— Спете. Само обикалям. Тук няма никой, милички. Отпуснете се.

— Кой е това? — попита някой.

— Кой го интересува? — отвърна друг глас. — Нали ти казаха, Прист: лягай да спиш.

Но Прист продължи:

— Само че не го познах…

— Да, и не си градинар, а си истински жив герой, а, Прист?

— Само казвам, че…

Шурк тръгна обратно и спря пред завеската на Прист.

Чу зад нея движение, но мъжът беше притихнал.

Тя дръпна настрана мръсното ленено платно и се шмугна в стаичката. Вонеше на кал и оборски тор. В тъмното едва успя да различи едрата присвита фигура до стената в дъното — мъжът бе дръпнал одеялото до брадичката си.

— А, Прист — промълви Шурк почти шепнешком и пристъпи още крачка напред. — Можеш ли да пазиш тишина? Надявам се, защото смятам да прекарам малко време с теб. — И добави, докато разкопчаваше колана си: — Не се притеснявай, ще е приятно.

 

 

Две камбани по-късно Шурк вдигна глава от мускулестата ръка на шумно хъркащия градинар и съсредоточено се вслуша. Горкият кучи син се беше изтощил бързо — дано Ублала да се справяше по-добре, — а и цялото това хленчене и скимтене беше отвратително. Щом ековете от камбаната заглъхнаха, се възцари тишина.

Пазачите се бяха върнали скоро след като се беше шмугнала в килията на Прист. Шумните приказки и лютите ругатни показваха, че Ублала се е измъкнал, макар помощта на домашния знахар, която потърсиха, да говореше, че е имало още един-два сблъсъка. Оттогава всичко се беше успокоило. Имението беше претърсено повърхностно, но не и жилищата на слугите, което намекваше, че на домашната стража не й беше хрумнало за отклоняване с цел проникване. Небрежност, показателна за липса на въображение. Общо взето както беше очаквала. Свръхнадменните господари страдаха от тази слабост. Инициативата бе нещо опасно, защото можеше да се сблъска с надутото самомнение на Джерун.

Шурк се измъкна от уморената детинска прегръдка на Прист, стана и тихо нахлузи дрехите и снаряжението си. Джерун трябваше да има кабинет в съседство с личните си покои. Хора като Джерун винаги имаха кабинети — обслужваха нуждата им от легитимност.

Защитите му щяха да са сложни, магията — скъпа и изпипана старателно. Но не толкова сложна, че да обърка един Финад. Следователно механизмите за изключването й щяха да са прости. Другото, което трябваше да се отчете, разбира се, бе фактът, че Джерун отсъстваше. Най-вероятно щеше да има допълнителни препятствия, които нямаше да може да се обезсилят. Подозираше, че обликът им ще е свързан с живота, тъй като другите видове бе по-лесно да се задействат неволно.

Тихичко пристъпи в коридора. Хъркане и сумтене на спящи и нищо друго. Доволна, Шурк отиде до напречния коридор и сви наляво. Докато се качваше, внимателно стъпваше по краищата на стъпалата, където свръзките намаляваха вероятността от издайническо изскърцване.

Излезе на първата площадка, пристъпи към вратата и спря. Замря. По вратата беше прокарана спусъчна жица, наместена от последния слуга, използвал коридора. Понякога най-простите алармени устройства успяваха, докато по-сложните се проваляха, ако не за друго, то само защото крадецът очакваше да се натъкне на нещо сложно. Тя обезвреди механизма и натисна дръжката.

И се озова в друг слугински проход, минаващ успоредно на официалния коридор, което говореше, че разположението в имението на Джерун е типично. Намери вратата точно където бе очаквала, вдясно в отсрещния край. Още една спусъчна жичка, която се наложи да освободи, след което пристъпи през прага. Коридорът беше неосветен — умно. Три врати по отсрещната стена, от стаите зад тях не струеше светлина.

Беше съвсем сигурна, че е открила личните покои на Джерун Еберикт. Едва различими в сумрака. На най-близката врата бяха изрисувани многобройни тайнствени символи.

Шурк пристъпи, за да ги огледа.

И замръзна, когато нечий глух глас каза:

— Некадърност. Той поне казва така. И сега трябва да му се отплатя.

Тя се обърна. Бавно. Видя седнал мъж, опрял гръб на стената и изпружил крака, килнал глава на една страна.

— Ти си умряла — рече мъжът.

— Това закана ли е, или наблюдение?

— Просто нещо общо за двама ни — отвърна той. — Не ми се случва много често напоследък.

— Знам точно как се чувстваш. И Джерун те е поставил тук да пазиш стаите му?

— Това е наказанието ми.

— За некадърност.

— Да. Джерун не уволнява хора, знаеш ли. Убива ги и след това, зависи колко им е ядосан, или ги заравя, или ги задържа известно време. Предполагам, че след време ще ме погребе.

— Без да ти освободи душата?

— Често забравя за това.

— Тук съм, за да му ограбя всичко, което има.

— Ако беше жива, щях да те убия по някой чудовищен, ужасяващ начин. Щях да стана от този стол, да затътря крака, да протегна ръце и да задращя въздуха с пръсти. Щях да издавам зверски звуци, да стена и да съскам, все едно че жадувам да впия зъби в гърлото ти.

— Това със сигурност би спряло всеки крадец. Жив де.

— Щеше. Пък и аз щях да се позабавлявам.

— Но аз не съм жива, нали?

— Не си. Но имам един въпрос към теб, и е важен.

— Добре. Питай.

— Защо, след като си мъртва, изглеждаш толкова добре? Кой ти е подстригал косата? Защо не гниеш като мен? Да не са те натъпкали с билки? Грим носиш ли? Защо бялото на очите ти е толкова бяло? Устните ти защо са толкова лъскави?

Шурк помълча за миг, после попита:

— Това ли беше единият ти въпрос?

— Да.

— Ако искаш, мога да те запозная с хората, допринесли за новата ми външност. Сигурна съм, че могат да направят същото и за теб.

— Наистина ли? Дори маникюр?

— Абсолютно.

— А да ми подострят зъбите? Нали разбираш, да ги направят по-остри и страшни.

— Е, не знам колко ще си страшен с фризирана коса, грим, идеални нокти и лъскави устни.

— Но остри зъби? Не мислиш ли, че острите зъби ще плашат хората?

— Защо просто не се задоволиш с тези? Повечето хора се плашат от гниещи неща, от неща, които гъмжат от червеи и миришат като прясно отворен гроб. От зъби и нокти, извити като на хищни птици.

— Харесва ми. Мисленето ти имам предвид.

— Благодаря. Е, трябва ли да се притеснявам за тези прегради?

— Не. Всъщност мога да ти покажа къде са всички механизми за алармите.

— Това няма ли да те издаде?

— Да ме издаде? Хм. Ами аз идвам с теб, разбира се. Стига да можеш да измъкнеш и двама ни оттук.

— О, разбирам. Сигурна съм, че ще се справим. Как се казваш, между другото?

— Харлест Еберикт.

Шурк го изгледа учудено.

— О! Но ти умря преди десет години, поне според брат ти.

— Десет години? Само това ли знаеш?

— Каза, че си паднал по стъпалата. Или нещо подобно.

— Паднал по стъпалата. Или хвърлен от терасата. Може би и двете.

— А какво не си успял да направиш, че си наказан така?

— Не помня. Помня само, че бях некадърен.

— Това беше много преди Джерун да спаси живота на краля. Как е могъл да си позволи магията, нужна да обвърже душата ти към тялото?

— Мисля, че го нарече услуга.

Шурк се извърна към вратата.

— Тази ли е за кабинета му?

— Не, това е стаята, в която си ляга с любовниците си. Ти търсиш ей тази тук.

— Възможно ли е някой да ни чуе в момента, Харлест?

— Не. Стените са дебели.

— Последен въпрос. — Шурк го погледна изпитателно. — Защо Джерун не те е обвързал с магия за вярност?

На бледото му лице се изписа изненада.

— Ами… нали сме братя!

 

 

Преодоляха алармите и влязоха в кабинета на Финад Джерун Еберикт.

— Той не държи много пари тук — каза Харлест. — Предимно платежни нареждания. Разпръсва си богатството, за да го защити.

— Много разумно. Къде му е печатът?

— На бюрото.

— Много неразумно. Направи ми услуга и почни да ги събираш тези нареждания. — Шурк отиде до бюрото и вдигна масивния, пищно украсен печат и дебелите восъчни отливки, струпани до него. — Този восък е с уникален цвят, нали?

— О, да. Много плати за него.

Харлест отиде до една от стените, смъкна един гоблен и се видя малка вратичка. Той обезвреди няколко жички и я отвори. В нишата освен купчина ръкописи имаше малка инкрустирана със скъпоценни камъни кутия.

— Какво има в кутията? — попита Шурк.

Харлест я вдигна и й я подаде.

— Парите му в брой. Както казах, никога не държи много.

Тя огледа закопчалката, увери се, че няма клопка, завъртя я и вдигна капачето.

— Не били много ли? Харлест, тази кутия е пълна с диаманти.

Той се приближи, награбил цял наръч свитъци.

— Така ли?

— Мисля, че е осребрил поне няколко акции.

— Сигурно е. Обаче защо?

— За да ги използва за нещо много скъпо. Е, ще трябва да се оправи без тях.

— Джерун много ще се ядоса. — Харлест поклати глава. — Ще побеснее. Ще почне да ни гони и няма да спре, докато не ни намери.

— И тогава какво? Изтезания? Ние не изпитваме болка. Или ще ни убие? Ние вече сме умрели…

— Ще си прибере парите…

— Няма да ги намери, ако вече не съществуват.

Харлест се намръщи.

Шурк се усмихна, затвори кутийката и я заключи.

— Не че на нас ни трябват, нали? Това е все едно да хвърлиш Джерун от терасата или да го бутнеш по стъпалата — само че финансово вместо физически.

— Ама той ми е брат…

— Който те уби, но не ти позволява да умреш.

— Вярно.

— Значи излизаме през терасата. Имам един приятел, който скоро ще започне друга отвличаща атака. С мен ли си, Харлест?

— И ще ми направят остри нокти, нали?

— Обещавам.

— Да вървим тогава.

 

 

Вече почти се съмваше и земята димеше. Кетъл седеше на един изгърбен корен и гледаше бавно влачещия се през сухата трева около дървото крак — мъжът беше изгубил ботуша си при борбата. Тя видя как пръстите се размърдаха миг преди черната пръст да ги погълне.

Беше се борил упорито, но след като челюстта му беше отпрана и гърлото му се напълни с кръв, съпротивата му не продължи дълго. Кетъл облиза пръстите си.

Добре че дървото все още беше гладно.

Лошите под земята бяха започнали лова си, дращеха, пълзяха и убиваха всичко по-слабо. Скоро щяха да останат само шепа, но те щяха да са най-лошите. И тогава щяха да излязат.

Не го очакваше с охота. А тази нощ се помъчи много, докато намери жертва по улиците, някой с лоши помисли, озовал се там, където не трябваше да бъде по причини, които не бяха добри.

Наистина ставаше все по-трудно. Тя прокара оцапаните си с кръв пръсти през мръсната си коса и се зачуди къде ли са изчезнали всички престъпници и шпиони. Беше странно. И обезпокоително.

А приятелят й — онзи, който беше заровен под най-старото дърво — й беше казал, че е в капан. Не можеше да продължи повече, дори и с нейна помощ. Но помощ идваше, макар да не беше сигурна, че ще дойде навреме.

Замисли се за онзи мъж, Техол, който се беше отбил предната нощ, за да поговорят. Изглеждаше съвсем добър. Надяваше се да я навести отново. Може би той щеше да знае какво да направи… Завъртя се върху корена и се загледа към квадратната кула… Да, може би той щеше да знае какво да направи. След като кулата вече бе мъртва.