Стивън Ериксън
Среднощни приливи (27)

23.

Под басейна зееше огромна подземна пещера със стени и таван, покрити с ронлива шуплеста кора. Ако някой можеше да застане сред тази древна кухина, дъждът, сипещ се над главата му, щеше да е непрестанен. Въпреки това единадесет реки се вливаха в блатата, които един ден щяха да се превърнат в град Ледерас, а процесът на ерозия, завършил с пропадането на басейна и катастрофалното пресъхване на реките и блатата, беше дълъг. Така, колкото и малко да е езерото Пропада, струва си да припомним необикновената му дълбочина. Езерото всъщност е като капак към покрива с пещерата отдолу за къща. Ето защо засмукването в дълбините му на рибарската лодка на Бурдос — единствения рибар в езерото Пропада — с мрежи и всичко, не трябваше да изненада никого. Нито фактът, че оттогава насетне, след като толкова много хора бяха видели потъването на Бурдос, никоя друга рибарска лодка не беше порила вече водите на езерото. Все едно, мисля, че говорех за внезапното сливане на всички тези реки, за притока на блатните води, събитие, случило се много преди районът да бъде населен от колонистите. Гледката трябва да е била изключително драматична, нали, колеги?

 

Откъс от „Геологичната история на Ледерас“, лекция, изнесена от Кралски географ Тула Редсанд на Деветнадесетата ежегодна конференция на Академия Кътър (мигове преди Голямото срутване на тавана на Академията).

Преразказано от единствения оцелял — Айбал Стрелицата

Нищо естествено нямаше в прахта, извисила се като исполин над едурското воинство.

Армиите се спуснаха от север и тръгнаха на позиции срещу цитаделата Бранс. Охреният облак надвисна като застинала вълна над водопад, свирепи ветрове заплющяха на юг от двете му страни, понесли пепел и пръст в тъмни, злокобни приливи срещу чакащите ледерийски армии и голите хълмове зад тях.

Императорът на Тайст Едур бе преоткрил славата на съживяването на мъртвите. Всяка смърт беше поредното стъпало в извисяването му към несъкрушимо господство. Съживяването, както вече бе разбрал Удинаас, нито носеше мир, нито беше безболезнено. Идваше с писъци, с раздиращ въздуха крясък. Идваше с буйна и неустоима болка, която разкъсваше разума на Рулад така, както щеше да разтерзае всеки друг, понесъл същото проклятие. А в ума на роба вече нямаше никакво съмнение, че мечът и неговият дар са прокълнати и че богът зад всичко това — ако наистина беше бог — е обзето от безумие същество.

Този път братята на Рулад бяха видели пробуждането му с очите си. Удинаас не се изненада от ужаса, изписал се на лицата им при първия писък на императора. Бяха видели конвулсиите, разтърсили тялото на Рулад от мръсно злато и съсирена кръв, хладната неземна светлина, наново блеснала в ужасяващите му очи. А той ги беше видял замръзнали, неспособни да се приближат, неможещи да побягнат — стояха взрени в ужасната истина.

Може би някъде след това — след като това смразяване се стопи, след като сърцата им забиха отново — имаше съчувствие. Рулад плачеше, а Удинаас го беше прегърнал през раменете за утеха. А Феар и Трул продължаваха да гледат, младият К’риснан седеше свит и онемял на земята зад тях, докато императорът най-сетне отново не намери себе си — детето и братът, и наскоро окървавеният воин, който беше някога — и пак хвана меча: все още присвит и треперещ, но жив.

Дума не отрониха на връщане, но от бързане изтощиха конете — за всички освен за Удинаас ездата си беше чисто бягство. Не от Форкрул Ассаил и неговата склонност към мира на студените трупове, а от смъртта. И от прераждането на императора на Тайст Едур.

Присъединиха се към армията на пет левги от цитаделата Бранс и получиха донесението на Ханан Мосаг, че е установен контакт с К’риснан от другите две армии и че всички се приближават към бойното поле, където, по свидетелството на духовете-сенки, ги очакваха ледерийските сили.

Подробности. Трескавата суматоха на последните приготовления. Удинаас беше безразличен към тях, към шепнещия ред в привидния хаос. Армията крачеше напред като някакво безглаво преселение, всеки звяр — тласкан напред от неумолимия инстинкт на насилието. Армиите винаги крачеха от сложност към простота. Точно тази малка подробност ги тласкаше напред. Очакваше ги поле, на което всичко щеше да се опрости, на което прахта, писъците и кръвта носеха хладна яснота. Това бе хладната жажда на воини и войници, на властници, крале и императори. Тази проста механика на победа и поражение, съвършената уловка, която щеше да привлече всяко око, всеки ум, съблазнен от опрощаващата игра. Очи, съсредоточени върху везните. Броиш теглилките и се взираш в поклащащите се блюда, наблюдаваш трупащите се тела като трупащи се монети и времето изчезва, умът се упражнява в безбройните и безплодни повторения на воденичното колело, и целият свят се затаява и замъглява за миг… стига никой да не разтърси масата.

Удинаас завиждаше на воините и заради простичкия им живот. За тях нямаше връщане от смъртта. Говореха просто, с езика на отрицанието. Биеха се за себе си, за другаря до себе си и дори смъртта имаше цел — той вече бе убеден, че това е един от най-редките дарове.

Или така трябваше да бъде — но знаеше, че няма да е така. Оръжието на предстоящото сражение беше магията. Може би всъщност тя щеше да се превърне в лицето на бъдещите войни по целия свят. Безумното унищожение, заличаването на неизброими животи от лицето на живия свят. Логично продължение на властници, крале и императори. Войната бе сблъсък на воли, надпревара, безразлична към собствената си цена, стремеж да се види кой ще мигне пръв — с пълно безразличие към изхода. Войната — упражнение не по-различно от жътвата на пари на Търговски уеми и поради това — безкрайно елементарна.

Тайст Едур и съюзниците им се подреждаха срещу ледерийските войски. Притъмняваше — слънчевите лъчи едва се промушваха през надвисналата вълна прах. Тук-там изтрещяваше магия и въздухът блясваше от колебливите изблици на силата, държана в готовност от двете страни. Удинаас се чудеше дали някой, който и да е, ще преживее този ден. И какви уроци ще си извлекат от тази битка оцелелите.

„Понякога играта стига твърде далеч.“

Тя стоеше до него — мъничка, смълчана, загърната в мека нещавена сърнешка кожа. Не беше казала нищо, не бе обяснила защо го е потърсила. Не знаеше какво и е на ума, не можеше да отгатне мислите й. Незнайни и дълбоко неразгадаеми.

Но я чу как вдиша треперливо. И я погледна през рамо.

— Отоците почти са зараснали.

Пернатата вещица кимна.

— Би трябвало да ти благодаря.

— Не е нужно.

— Хубаво. — Сякаш се поколеба. — Не би трябвало да го казвам. Не знам какво да мисля.

— За кое?

Тя поклати глава.

— За кое, моля ви се! В името на Блудния, Удинаас, Ледер скоро ще падне.

— Вероятно. Дълго и упорито гледах ледерийските сили. Виждам онези, които трябва да са маговете — пръснати са между редиците. Но не виждам Цеда.

— Трябва да е там. Как може да го няма?

Удинаас не отвърна.

— Ти вече не си Длъжник.

— Важно ли е това?

— Не знам.

Замълчаха. Стояха на възвишението на северозапад от бойното поле. От мястото им добре се виждаше насрещната стена на самата цитадела — грубовато внушително укрепление, надвиснало над врязана отвесно в хълма стръмнина. От двете страни на стената се извисяваха ъглови кули и на всяка бе вдигната тежка мангонела. На кулите стояха и магове, вдигнали нагоре ръце — беше явно, че подготвят ритуал, свързващ двете позиции. Сигурно беше нещо отбранително, тъй като ядрото на Кралския батальон бе разположено в подножието на цитаделата.

На запад от този батальон откъм хълмовете се изпъваше не много висок хребет, а от другата му страна бяха разположени части на кралската тежка конница и Разцепената бригада. На запад от него стояха в готовност ротите на батальон Змийски пояс, защитени по фланговете с части на бригадата Червена ярост, изтеглени до най-западния край на хълмовете Бранс и руслото на реката Дисент на юг.

По-трудно беше да се различи подреждането на ледерийските сили на изток от Кралския батальон. Източно от цитаделата имаше изкуствено езеро, а на север от него, успоредно на батальона, беше Батальонът на търговците. Друга река, по-скоро отточен канал, се виеше на североизток по десния им фланг и силите на Ледер от другата страна възнамеряваха да използват пресъхналия ров като отбранителна линия.

Тъй или иначе, армията на Рулад щеше да е западният корпус на едурското настъпление. В центъра беше войската на Феар, а по на изток, отвъд веригата по-малки хълмове и пресъхнали стари езера, се приближаваше армията на Томад и Бинадас Сенгар и идваше от град Петте върха.

Възвишението, на което стояха Удинаас и Пернатата вещица, бе обкръжено от духове-сенки и за Удинаас беше ясно, че около тях е опасана защитна магия. Отвъд възвишението, скрити от застаналите една срещу друга армии, чакаха жените, старците и децата на Едур. Майен беше някъде сред тях, все така унила и под преките грижи на самата Урут Сенгар.

Той пак погледна Пернатата вещица и попита:

— Виждала ли си Майен?

— Не. Но чух някои неща…

— Какви?

— Зле е, Удинаас. Гладува. Хванали са една робиня да й носи бял нектар. Екзекутирали са я.

— Коя?

— Бетра.

Удинаас я помнеше. Старица, която бе преживяла целия си живот в дома на родителите на Майен.

— Мислила е, че прави добрина — продължи Пернатата вещица и сви рамене.

— Сигурно.

— Не можеш да спреш изведнъж белия нектар. Човек трябва да го отвикне. Да го намалява постепенно.

— Знам.

— Но са притеснени за детето, което носи.

— А то сигурно страда по същия начин.

Пернатата вещица кимна.

— Урут не слуша съветите на робите. — Погледна го в очите. — Всички те са се променили, Удинаас. Все едно че са… в треска.

— С пламнали очи, да.

— Като че ли не го осъзнават.

— Не всички, Перната вещице.

— Кой?

Той се поколеба.

— Трул Сенгар.

— Не се заблуждавай. Отровени са всички до един. Империята, която идва, ще е ужасна. Имах видения… Виждам какво ни чака, Удинаас.

— Човек може да разбере какво ни чака и без видения.

Тя се намръщи, скръсти ръце и сърдито погледна нагоре.

— Каква магия е това?

— Не знам — отвърна Удинаас. — Нова.

— Или… стара.

— Какво изпитваш от нея, Перната вещице?

Тя поклати мълчаливо глава.

— Ханан Мосаг борави с нея — каза след малко Удинаас. — Виждала ли си ги неговите К’риснан? Тези в армията на Феар Сенгар са… деформирани. Магията, която използват, ги изкривява.

— Урут и останалите жени се придържат към Куралд Емурлан — каза Пернатата вещица. — Държат се все едно, че са във война на воли. Не мисля, че…

— Почакай! — Удинаас присви очи. — Започва се.

 

 

Алрада Ан се озъби и викна:

— Ето, че вече сме свидетели, Трул Сенгар. Точно това означава днес да си воин на Едур.

— Може би няма само да гледаме — отвърна Трул. „Може би и ще мрем.“

 

 

Черната прах се изви на гъсти стълбове, които запълзяха към мъртвата зона между двете армии.

Трул погледна през рамо. Феар стоеше сред своите воини. Пред него бяха застанали двама К’риснан, единият — оцелял от Високи форт, другият — изпратен за подкрепление от армията на Рулад. От двамата заклинатели се вдигаха зърнисти потоци като че ли от прах, лицата и на двамата се бяха сгърчили в безмълвна болка.

От другата страна на ничията зона изтрещя мълния и отново привлече вниманието му към бойното поле. Пред редицата на ледерийските магове набъбваха вълни от искрящи ослепително бели пламъци, заплитаха се с пороя от сипещите се сред тях бляскави мълнии.

Далече вдясно Рулад бе започнал да придвижва напред воините си, строени в широк клин в самия край на мъртвата зона. Трул успя да различи сред тях брат си — смътнен замъглен силует от злато. Още по-вдясно беше Ханан Мосаг с неговите части, а отвъд тях, по края на низината, вече се придвижваха хиляди джхеки соултейкън и може би поне десетина Кенрил’а, всеки повел десетки селяци поданици. Обходът, който правеха, бе забелязан и бригада Червена ярост се обръщаше, за да посрещне заплахата.

Нищо скрито и никакви хитрини нямаше да има в това сражение. Никакви тънкости на тактически гении. Ледериите изчакваха с гръб към стръмните хълмове. Тайст Едур и техните съюзници трябваше да се приближат към тях. Такава бе простата механика, неизбежната механика.

Но магията заговори с друг глас.

Вихрещите се стълбове прах се извисиха към небесата с пронизителен вой, вятърът запищя така силно, че и едури, и ледерии започнаха да се присвиват от бесния му напор.

Белият ледерийски огън изригна нагоре в стена от едва обуздан хаос.

Трул едва успя да си поеме дъх. Видя как един злочест гарван прелетя по погрешка над мъртвото поле, завъртя се във въздуха и тупна в пръстта — първата жертва за този ден. Жалък предвестник. Не — хиляда. Десет хиляди гарвани, зашеметени от стихията и сипещи се от небето като черен дъжд.

Стълбовете се наклониха, олюляха се и се понесоха напред.

И започнаха да падат.

Внезапен порив на вятър отзад зашиба в гърба Трул и воините, носеше благословена влага.

Огромните вихрещи се стълбове падаха дълго.

 

 

Духовете-сенки полетяха ниско над земята като тъмен порой. Удинаас усещаше страха, който ги беше обзел, и злата принуда, която ги тласкаше напред. „Обречени жертви.“ Твърде рано бе за атака. Щяха да се озоват под сблъсъка на магията.

Колоните от прах рухваха, вълната от ледерийски огън се издигаше като стена, за да ги пресрещне. Пернатата вещица изсъска:

— Празната крепост. Най-чистата сила на ледериите. Блудния да ме вземе, усещам я!

— Няма да стигне — промълви Удинаас.

 

 

Застанала на позиция с Кралския батальон, Преда Унутал Хебаз видя как помръкна слънчевата светлина, щом рухващите стълбове надвиснаха над войнишките редици. Мъжете и жените около нея крещяха, но не можеше да ги чуе през оглушителния рев на приближаващата се прах.

Ледерийският ритуал изведнъж бе отприщен, храчещият съскащ огън се понесе над главите на присвилите се войнишки редици, закипя и забълва нажежена пяна нагоре, за да пресрещне падащите стълбове.

Земята се разтресе, по склоновете запълзяха цепнатини, а откъм цитаделата Бранс отекна глух стон. Тя успя да се обърне назад, докато ударната вълна я събаряше на земята. Видя, колкото и невъзможно да беше, как езерото до цитаделата се надигна нагоре в грамада от кална вода и пяна. Видя — докато предната стена на цитаделата се огъваше навътре и се откъртваше от страничните кули — как пръстта изригва на гейзери и отлита назад в издуващ се тъмен облак.

Източната кула се разлюля и изхвърли мангонелата и цялата обслужваща я батарея. И мага — Джирид Атаракт. Всичко полетя към земята.

Западната кула се люшна назад, огромните каменни блокове в основата й се разместиха и тя се сгромоляса сред облак отломки. Магът — Насон Метуда — изчезна сред тях.

Унутал се вторачи нагоре.

И видя как белият огън се пръсна. Видя как прашните стълбове се врязаха в него и пометоха от пътя си ледерийската магия.

Един удари в ядрото на Батальона на търговците, тъмната прах се изду, обхвана го и с грохот продължи напред срещу хълма.

За миг не виждаше нищо, а в следващия стълбът отново започна да се събира. Но вече се бе превърнал в нещо друго. Вече не прах се виеше на огромна спирала нагоре, а живи войнишки тела.

Плътта им почерняваше пред очите й като гниеща леш.

Те пищяха, а силата ги вдигаше към небесата, пищяха, а плътта им се пръскаше. Пищяха…

Сянката над Унутал Хебаз се сгъсти.

И тя затвори очи.

 

 

Бясно завихрен, един къс от ледерийската магия се отскубна от рухващия стълб, плъзна се ниско и заора кървава бразда през ядрото на воините меруди на хиляда крачки вляво от Трул.

Всички погинаха на място сред стена от червена мъгла.

Белият огън, вече оплискан с розово, се затъркаля през гъмжилото воини към К’риснан от другата страна. Младият заклинател вдигна ръце, за да се опита да го спре, но магията го погълна.

Когато огънят се смали, затихна и се разпръсна, младия К’риснан вече го нямаше, както и воините Едур, които се бяха оказали твърде близо. Земята бе почерняла и нацепена.

От другата страна отново се надигаха колони, пълни с въртящи се във въздуха тела. Още по-нависоко грамадата от гърчеща се плът потъна в разкаляна пяна, превърна се в стълб от бели кости и лъскави брони. Стълбовете се издигаха все по-нависоко, поглъщаха нови и нови войници, цели роти, изтръгнати от окопите и повлечени в гърчещата се паст.

Алрада Ан хвана Трул за рамото и го дръпна.

— Той трябва да спре това!

Трул се отскубна побеснял и поклати глава.

— Това не е Рулад! Това е кралят-магьосник!

„Ханан Мосаг, нима вече жадуваш за трона на безумието?“

Светът около тях се бе превърнал в лудост. Кипящи кълба ледерийска магия се пръскаха с трясък, раздираха редиците на Тайст Едур и поглъщаха хиляди духове-сенки. Едно се сгромоляса сред отряд демони и ги изпепели до крак.

Друго се затъркаля шеметно по земята към възвишението на запад от императорските сили. Нямаше какво да го спре и то помете нагоре по склона и удари по лагера с едурските жени, старци и деца.

Трул се хвърли натам, но Алрада Ан го стисна за рамото и го повлече обратно.

Ледерийски войници, от които бяха останали само кости, се въртяха из въздуха над хълмовете. Батальонът на търговците. Разцепената бригада. Батальонът на Змийския пояс. Кралският батальон. Толкова много смърт. „Край.“

А стълбовете тръгнаха напред, всеки по своя си път, на изток и запад, врязваха се в изпадналите в паника вражески редици. Поглъщаха всичко наред с несекващ и неутолим глад.

„Война? Това не е война…“

— Настъпваме!

Трул се вторачи неразбиращо в Алрада Ан. Воинът го разтърси и викна:

— Напред, Трул Сенгар!

 

 

Удинаас видя как гибелната магия се вряза през духовете-сенки, а после се затъркаля към възвишението, на което стояха с Пернатата вещица. Нямаше накъде да се бяга. Време нямаше. Беше съвършената…

Студен вятър го лъхна отзад с дъха на хилядите сенки. Помете напред и се вряза в ледерийската магия на двайсет разтега надолу по склона. Сенките го обкръжиха, сплетоха се в мрежа, за да спрат побеснелия огън. После и сенки, и огън изчезнаха.

Удинаас се обърна.

Урут и още четири жени на Едур стояха в редица на петнайсет крачки зад тях. Пред очите му две от тях се строполиха и кръвта бликна от жилите им. Урут се олюля и бавно се смъкна на колене.

„Е, добре. Не беше толкова съвършена.“

Отново се обърна към бойното поле. Императорът водеше воините си през обгорената безжизнена падина. Вражеските позиции по отсрещните хълмове изглеждаха буквално празни. От двете страни обаче се вихреше бой. Или по-скоро касапница. Там където стълбовете прах и тела още не бяха ударили, ледерийските редици сами се бяха прекършили и войниците бягаха, а джхеки соултейкън ги поваляха на земята, демони ги връхлитаха в гръб и отряди на Едур ги гонеха с трескава решимост. На изток коритото на сухата река беше прехвърлено. На запад бригада Червена ярост беше разбита и бягаше.

Ужасната магия на Ханан Мосаг продължаваше да бушува и Удинаас започваше да подозира, че и тя, както и ледерийската, е излязла от контрол. Стълбовете се раздробяваха на по-малки свои рожби. След като вече нямаше плът, започнаха да раздират земята, нагоре се вихреха пръст и камъни. Две изпъстрени с бели кости колони се сблъскаха недалече от онова, което бе останало от езерото, и сякаш се вкопчиха в смъртна схватка, чийто грохот разтърси отсрещните хълмове. След това се разделиха.

Основите на много от стълбовете се откъснаха от земята, стълбовете изхвърчаха нагоре и се разсипаха на бели и сиви облаци.

Изведнъж, докато разкъсаните отряди на Тайст Едур притичваха през бойното поле, отгоре заваляха кости и брони. Откъснати крайници, лъскави оръжия, шлемове, черепи, всичко това се заизсипва в убийствен порой над падината. Загиваха воини, настъпи паника, през полето безразборно затичаха хора.

На шейсет крачки напред и долу, покрай самото подножие на склона, крачеше Хул Бедикт с меч в ръка. Изглеждаше замаян.

Някакъв стегнат в метален шлем череп с откъсната челюст тупна и се затъркаля на пътя му, но Хул сякаш не го забеляза.

Удинаас се обърна към Пернатата вещица и изсъска:

— В името на Блудния, виж какво можеш да направиш за Урут и другите!

Тя го зяпна втрещена.

— Те току-що спасиха живота ни, Перната вещице.

И без да добави нищо повече, я остави и заслиза към Хул Бедикт.

Отгоре продължаваха да валят кости, по-малки парчета — пръсти, ребра. Зъби западаха на трийсетина крачки напред, посипаха земята като внезапно изляла се градушка, секнала толкова бързо, колкото бе започнала.

Удинаас се доближи до Хул Бедикт и извика:

— Не отивай натам!

Хул Бедикт спря и бавно се обърна. Лицето му беше мъртвешки бледо от потрес.

— Удинаас? Ти ли си това? Удинаас?

Робът го стисна за лакътя.

— Хайде. Свърши се, Хул Бедикт. Една шеста камбана време, не повече. Битката свърши.

— Битка?

— Клане тогава! Нахалост потрошени пари, не мислиш ли? Да обучиш всички тия войници. Тези воини. Всичкото това оръжие и броня. Мисля, че тези времена свършиха, нали? — Поведе го по склона. — Десет хиляди мъртви ледерии; няма смисъл дори да се заравят останките им. Две, може би три хиляди мъртви Тайст Едур. Никой не получи възможност дори да вдигне оръжие. Колко духове-сенки бяха пометени? Петдесет, шейсет хиляди?

— Трябва да… спрем. Няма нищо…

— Няма спиране вече, Хул. Напред, към Ледерас, като излязла от коритото си река. Ще има ариергарди за клане. Порти за разбиване. Улици и сгради, по които да се води бой. А след това — дворецът. И кралят. Гвардията му — те няма да хвърлят оръжие. Дори кралят да им заповяда. В края на краищата те служат на кралството, не на Езгара Дисканар. Гадно ще е, Хул Бедикт. Не чак като тук, но в някои отношения по-лошо, готов съм да…

— Стига, робе. Замълчи или ще те убия.

— Тази заплаха вече не ме притеснява много, Хул Бедикт.

Излязоха на билото. Пернатата вещица с няколко робини бе сред жените Едур. Урут лежеше изпъната по гръб на голата земя, трепереше и се гърчеше. Трета жена беше издъхнала.

— Какво има, Хул Бедикт? Не можа да атакуваш враговете си ли? Онези насила събрани Длъжници и отчаяните глупци, намерили уж достойнство във войнишките униформи. Омразния враг.

— Трябва да намеря императора — каза Хул. — Трябва да обясня…

Удинаас го пусна. Дъждът от кости най-сетне беше спрял, в небесата се кълбеше прах. Рухналата цитадела гореше — бълваше черен дим, който сигурно се виждаше чак от стените на Ледерас.

Робът закрачи към Пернатата вещица.

— Ще оживее ли Урут?

Тя вдигна глава и го погледна, очите й бяха странно безизразни.

— Така мисля.

— Това беше Куралд Емурлан, нали?

— Да.

Удинаас се обърна. Огледа полето. Тълпи Едур обикаляха между обгорените тела на събратята си, между бели кости и лъскаво желязо. Безкръвно бойно поле. Джхеки соултейкън обхождаха далечните склонове, търсеха изпокрили се врагове, но онези, които не бяха избягали, бяха трупове или жалки останки от трупове. Няколко рехави, оредели ята сиви призраци прелитаха над низината.

Видя Рулад — обкръжен от воини, крачеше през полето. Към позицията на Ханан Мосаг. Робът също се запъти натам. Щяха да се кажат някои неща и искаше да ги чуе.

 

 

Трул и отрядът му стояха до сухото речно корито. Другата страна, по цялото протежение на хълмистия рид успоредно на руслото, беше затрупана с тела на войници. На хиляда и петстотин крачки вляво от тях се приближаваха авангардните части на армията на Томад и Бинадас Сенгар. Личеше, че те поне са видели битка. Традиционната, меч срещу меч.

— Пленили са знамето на Батальона на занаятчиите — каза Алрада Ан и посочи.

Трул погледна към полето на изток.

— Тогава кой беше тук?

— Белите търсачи и Разцепената, мисля. Огънаха се, щом видяха съдбата на Търговския и Кралския, и когато стълбовете започнаха да се движат към тях.

Трул усети, че му призлява, и извърна глава, но накъдето и да се обърнеше, гледката не можеше да го облекчи. Отвсякъде само бавно слягащите се пепелища на лудостта.

— Тайст Едур си спечелиха империя — каза Алрада Ан.

Думите му бяха чути от Канарт и сержантът закрачи към тях.

— Отричаш ли половината си кръв, Алрада? Вгорчава ли те тази победа? Вече разбирам защо стоиш на страната на Трул Сенгар. Вече разбирам — всички разбираме — добави с широк жест, който обхвана воините зад него, — защо толкова защитаваш Трул, защо отказваш да застанеш на наша страна. — Коравият поглед на Канарт се прикова в Трул. — О, да, Трул Сенгар — в жилите на твоя приятел тече кръвта на Предателите. Няма съмнение, че тъкмо затова двамата сте толкова близки приятели.

Трул издърпа копието от гърба си.

— Омръзна ми вече, Канарт. Приготви оръжието си.

Воинът присви очи, после се ухили и посегна за копието си.

— Виждал съм те как се биеш, Трул. Знам слабостта ти.

— Разчистете място — каза Трул и другите се отдръпнаха в широк кръг.

Алрада Ан се поколеба.

— Не правете това. Трул… Канарт, оттегли обвиненията си. Те са неоснователни. Забранено е да предизвикваш командира си…

— Млъкни! — отсече Канарт. — След това ще убия и теб! Предател!

Трул застана в обичайната стойка, намести тежестта си и зачака.

Канарт измести хватката си на една длан ширина, след което замахна с желязното острие на височината на гърлото.

За миг Трул го пренебрегна и дланите му се раздалечиха по дръжката на копието. После посрещна удара, дърво срещу дърво, и настъпи. Канарт се отскубна и извъртя острието надолу и под копието му в съвършено движение, но Трул вече му беше влязъл, принуди го да издърпа оръжието си назад, докато сержантът вдигаше тъпия край нагоре, за да блокира очаквания горен замах — който така и не последва. Вместо това Трул вдигна копието си високо и водоравно и го натресе в челото на Канарт.

Сержантът рухна по гръб.

Трул застана над него и се вгледа в замаяните му очи и разцепената кожа на челото, от която потече струйка кръв.

Другите воини вече викаха, удивени от бързината му и зашеметяващата, измамна простота на атаката.

Алрада Ан пристъпи до него.

— Довърши го, Трул Сенгар.

Целият гняв на Трул се беше изцедил.

— Не виждам нужда от това…

— Тогава си глупак. Той няма да забрави…

— Не вярвам.

— На Феар трябва да му се каже за това. Канарт трябва да бъде наказан.

— Не, Алрада Ан. Нито дума. — Вдигна очи и погледна на север. — Хайде да поздравим Бинадас и баща ми. Искам да чуя разкази за храброст, за бой.

Тъмнокожият воин извърна очи.

— Сестрите да ме вземат дано, Трул, и аз.

 

 

Нямаше старици, които да вървят из това поле, да режат пръстени от пръсти, да разсъбличат оцапани дрехи от труповете. Нямаше лешояди, врани и чайки, които да кръжат на ята и да налитат на богатия пир. Нямаше нищо, което да напомня за едва-що отминалата битка, нямаше проснати тела, посечени в гръб — не и тук, в средата на падината — нито последни оплюти кървави грамади трупове, обкръжени с нападали противници. Нямаше килнати знамена, задържани само от натиска на студената плът, с гербовете, хилещи се отгоре. Само кости и лъскаво желязо, само бели зъби и лъскави монети.

Прахта се утаяваше като тих шепот и нежно загръщаше земята с неравния й килим от останки на хора и Едур.

Императорът и избраните му братя вече се приближаваха към склона — бяха вдигнали след себе си прашна диря и тя висеше бяла и треперлива. Рулад държеше меча в лявата си ръка, острието проблясваше на смътната светлина. Златната му броня бе нашарена от тъмни вади пот, мечата кожа висеше тежко на императорските рамене.

Удинаас виждаше добре лицето на Рулад и как лудостта го е стиснала в обятията си. Обезсърчението пораждаше ярост, способна да се отприщи във всички посоки. Зад императора, който вече се изкачваше по склона към чакащия ги Ханан Мосаг, се катереха Терадас и Мидик Бун, Корам Айрад, Колб Харат и Матра Брит. Всички освен Терадас бяха стари спътници на Рулад и Удинаас не се зарадва, като ги видя. Нито пък те, ако се съдеше по навъсените погледи, които мятаха към него.

Удинаас едва не се разсмя. „Също като в двореца в Ледерас — фракциите се оформят.“

Когато ускори стъпките си, за да се доближи до Рулад — който все още не го беше забелязал, — Терадас Бун прегради пътя му уж случайно, след което рязко изпъна ръка и го блъсна в гърдите. Удинаас залитна, изгуби равновесие и се затъркаля надолу.

Воините Едур се разсмяха.

Грешка. Императорът рязко се извъртя, очите му зашариха и видяха Удинаас в облаците прах. Не беше трудно да се сети какво е станало и Рулад изгледа с гняв братята си.

— Кой удари моя роб?

Никой не помръдна. После Терадас отвърна:

— Просто пътеките ни се пресякоха, ваше величество. Случайност.

— Удинаас?

Робът вече ставаше и изтупваше прахта от ризата си.

— Точно както каза Терадас Бун, императоре.

— Предупреждавам всички ви — изръмжа Рулад. — Няма да позволя повече такива неща. — Обърна се и продължи нагоре.

Терадас изгледа Удинаас с гняв и прошепна:

— Не вярвай, че вече съм ти длъжник, робе.

— Ще разбереш някой ден, че дългът не се отменя лесно — отвърна Удинаас и го подмина.

Терадас посегна към късия си меч, но после отпусна ръка и само тихо изръмжа.

Рулад излезе на билото.

Тези, които все още бяха по-надолу, чуха спокойния глас на Ханан Мосаг:

— Днешният ден ни донесе победа, императоре.

— Не намерихме никого, с когото да се бием!

— Кралството лежи разтреперано в нозете ви, ваше величество…

— Хиляди Едур са мъртви, магьоснико! Демони, духове! Колко майки, жени и деца на Едур ще плачат тази нощ? Каква слава ни носят нашите мъртъвци, Ханан? От тази… прах?

Удинаас също стигна до билото. И видя, че Рулад настъпва към магьосника, вдигнал меча във въздуха.

Изведнъж зачервените очи на Ханан Мосаг се изпълниха със страх.

— Императоре!

Рулад се обърна вихрено и изгарящите му очи се впиха в Удинаас.

— Предизвиква ни нашият роб? — Острието на меча изсъска във въздуха, макар да ги деляха над десет разтега.

— Не е предизвикателство — уморено отвърна Удинаас, приближи се и спря пред императора. — Само извиках, за да ви уведомя, че насам идат братята ви, ваше величество. — И посочи на изток, към няколко смътни фигури в падината. — Феар, Бинадас и Трул, императоре. И баща ви, Томад.

Рулад замижа и замига силно, докато оглеждаше далечните воини.

— Прахта ни е заслепила, Удинаас. Те ли са това?

— Да, императоре.

Едурът изтри очи.

— Да, това е добре. Да, искаме да се срещнем с тях. Сега.

— Ваше величество — продължи Удинаас, — къс ледерийска магия порази женския лагер по време на битката. Майка ви и още няколко жени я надвиха. Урут пострада, но ще живее. Три жени от хирот загинаха.

Императорът отпусна меча. Гняв лумна в трескавите му кръвясали очи, заискри и угасна.

— Искахме битка, Удинаас. Искахме… смърт.

— Знам, императоре. Може би в Ледерас…

Рулад кимна.

— Да. Може би. Да, Удинаас. — Очите му се впиха в очите на роба. — Онези кули от кост, видя ли ги? Касапницата, плътта им…

Погледът на роба за миг се плъзна над рамото му, към Ханан Мосаг. Магьосникът беше забил очи, изпълнени с мрачна омраза, в гърба на императора. Удинаас заговори тихо:

— Ваше величество. Сърцето ви с право кори Ханан Мосаг. Но сторете го, когато дойдат баща ви и братята ви. Хладният гняв е по-силен от горещата ярост.

— Да. Знаем това, робе.

— Битката свърши. Всичко свърши — каза Удинаас и погледна към полето. — Нищо не може да… се върне. Май е дошло времето за скръб.

— Познати ни са тези чувства, Удинаас. Скръб. Да. Но хладният гняв? Но…

Мечът трепна в ръката му, настръхнал като събудена похот, и робът не видя хлад в очите на Рулад.

— Той вече усети замаха му, императоре — промълви Удинаас. — Остава само да отхвърлите… това, което току-що отмина. Братята ви и баща ви трябва да чуят това, както знаете много добре. От тях — до всички Едур. До всички съюзници. До Урут. — И добави хрипливо: — Те ще ви затрудняват, императоре — сбралите се и още сбиращи се около вас и вашата мощ. Но вие виждате ясно и вярно, защото това е ужасният дар на болката.

Рулад кимаше, загледан към приближаващите се.

— Да. Ужасен дар. Ясно и вярно…

— Ваше величество — извика Ханан Мосаг.

Рулад отвърна с небрежно махване с меча.

— Не сега.

Очите му не се откъсваха от баща му и братята му. Жегнат, с помръкнало от унижение лице, Ханан Мосаг млъкна и наведе глава.

Удинаас се обърна и загледа приближаващите се воини от рода на Сенгар. „Не отричай какво мислиш самият ти за това, робе. Кучият син Ханан Мосаг трябва да бъде убит. И то скоро.“

— Голяма победа, ваше величество — рече застаналият наблизо Терадас Бун.

— Радваме се, че я виждаш така, Терадас Бун — изхриптя Рулад.

„Блудния да ме вземе, бързо се учи младият.“

Бинадас се качи пръв на билото и коленичи пред Рулад.

— Императоре.

— Бинадас, днес наши ли бяхте, или бяхте на Ханан Мосаг?

„Ясно и вярно.“

Бинадас вдигна очи, на лицето му се бе изписало объркване.

— Ваше величество, армията на Томад Сенгар още не е имала нужда от чародейство. Настъпите ни бяха бързи. Битката тази сутрин беше жестока и с несигурен изход, но Едур се наложиха. Понесохме загуби, но това трябваше да се очаква — макар че все пак съжаляваме за това.

— Стани, Бинадас — подкани го Рулад и тежко въздъхна под златната броня.

Удинаас чак сега видя и Хул Бедикт — идеше след воините Сенгар. Не изглеждаше по-добре отпреди: вървеше като човек със спукан череп и почти в несвяст. Изпита съжаление, че се бе държал толкова грубо с него.

Томад заговори:

— Императоре, имаме вест от Урут. Съвзема се…

— Вестта ни радва — прекъсна го Рулад. — Падналите й сестри трябва да се почетат.

Веждите на Томад леко се вдигнаха, но той само кимна мълчаливо.

Императорът закрачи към Феар и Трул.

— Братя, върнаха ли се двамата Кенрил’а?

— Не, ваше величество — отвърна Феар. — Форкрул Ассаил също не се появи. Според мен гонитбата продължава.

Това беше добре, реши Удинаас. Рулад говореше за неща, които малцина от присъстващите знаеха, и така подсилваше всичко, което го свързваше с Феар и Трул. Игра за пред Томад, баща им. Игра и за пред Бинадас, който сега сигурно се чувстваше застанал на най-тясната пътека, на ръба между Рулад и краля-магьосник. И скоро трябваше да направи избора си.

„Блудния да ме вземе, каква бъркотия чака тези Тайст Едур.“

Рулад сложи ръка на рамото на Трул и пристъпи покрай него.

— Хул Бедикт, чуй ни.

Ледериецът изправи рамене, примига и зашари с помътените си очи, докато погледът му не се спря на императора.

— Ваше величество?

— Скърбим за този ден, Хул Бедикт. За тази… недостойна смърт. Искаше ни се по-скоро да е ден на доблестен триумф, на кураж и доблест, проявена и от двете страни. Предпочитахме, Хул Бедикт, този ден да беше… чист.

Хладен гняв, как не. По-голяма милост може би щеше да е Ханан Мосаг да бъде набит публично. Бъдещето се разпадаше тук и сега, разбра Удинаас. „А мое намерение ли беше това? Май по-добре щеше да е Рулад да беше посякъл кучия син на място. Чисто и просто — единственият лъжещ се с тези думи е самият Рулад. Ето ги по-добрите думи: зло и коварно.“

— Искаме да отдъхнем до утре — заяви императорът. — Когато ще тръгнем, за да вземем Ледерас и трона, който си спечелихме. Удинаас, яви се скоро при мен. Томад, до полунощ могилата за падналите да е готова за освещаване. Погрижи се погребението да се извърши с цялата подобаваща почит. И, татко — добави той, — онези ледерийски войници, с които сте се сразили днес — сложете ги в същата могила.

— Ваше величество…

— Татко, ледериите вече са наши поданици, нали?

 

 

Удинаас стоеше и гледаше разпръскващите се от билото Едур. Бинадас поговори малко с Ханан Мосаг, после закрачи към Хул Бедикт да се поздравят официално като кръвно обвързани. След това отведе ледериеца настрана.

Феар и Томад тръгнаха да уредят подробностите по погребението. Терадас Бун и другите избрани братя поеха към стана на хиротите.

Скоро на хълма останаха само двама — Удинаас и Трул Сенгар.

Едурът го гледаше така напрегнато, че робът започна да се изнервя. Обърна се и се загледа уж небрежно към хълмовете на юг.

Трул Сенгар се приближи и застана до него.

— Изглежда — промълви след малко едурът, — че ти, колкото и да си роб, притежаваш дарби, граничещи с гениалността.

— Господарю?

— О, стига, Удинаас. Ти вече си… каква е титлата? Канцлер на владенията? Първи съветник или нещо такова?

— Първи евнух, мисля.

Трул го изгледа.

— Не знаех, че си…

— Не съм. Приеми го символично.

— Добре, мисля, че разбирам. Кажи ми, толкова ли си сигурен в себе си, Удинаас, че си готов да застанеш между Рулад и Ханан Мосаг? Между Рулад и Терадас Бун, и онези побеснели палета, така наречените избрани братя на императора? Готов си всъщност да застанеш между Рулад и собствената му лудост? Сестрите са ми свидетели, а аз си мислех, че Ханан Мосаг е арогантен…

— Не е арогантност, Трул Сенгар. Ако беше, щях да съм точно толкова сигурен в себе си, колкото мислиш, че съм. Но не съм. Нима вярваш, че по някакъв начин сам съм се докопал до това положение? По свой избор? На драго сърце? Кажи ми, кога някой от нас е имал какъвто и да е смислен избор? Включително младият ти брат?

Едурът дълго не отвърна нищо. Накрая кимна.

— Добре. Но все пак трябва да знам намеренията ти.

Удинаас поклати глава.

— Нищо сложно няма, Трул Сенгар. Не искам да видя никого пострадал повече, отколкото вече е.

— Дори и Ханан Мосаг?

— Той не е пострадал. Но днес всички видяхме какво е способен да причини на други.

— И Рулад беше… отчаян?

— Разгневен. — „Но не по повод, достоен за възхищение, уви — не, той просто искаше да се бие и да умре.“ Другите, по-благородните уж чувства ги беше взел назаем. „От мен.“

— Този отговор ме кара да изпитвам… облекчение, Удинаас.

„Затова ти го дадох.“

— Удинаас.

— Да?

— Боя се от това, което предстои. В Ледерас.

— Да.

— Чувствам, че светът скоро ще се разнищи.

„Да.“

— Значи трябва да направим всичко, което е по силите ни, за да го задържим цял, Трул Сенгар.

Очите на Тайст Едур се взряха в неговите. После Трул кимна.

— Пази се от враговете си, Удинаас.

И си тръгна.

Робът не отвърна. Загледа се към далечните хълмове и разсейващите се пушеци от пожарите — приличаха на насмешливи сенки.

„До гуша ми дойде от войни…“