Стивън Ериксън
Среднощни приливи (22)

18.

Само блянът устоява.

Необятна пустота

изпълнила е тази

зала-саркофаг с

лъжливия й под, въображаем

подиум, на който — четирикрако

дървено ваяние — за скок

присвит е тронът

на слава утрешна, когато

спуснат се ловците

от жлебовете тъмни

на дървото, настървени

в гонитба на бленуващи

за власт и претенденти, но устоява

с равнодушното си право

на безплодното търпение.

Да, вечно устоява блянът

само пред този

вечно, вечно празен трон.

 

„Крепостта на Празния трон“

Керуликт

Пепелта се вихреше отвсякъде. Реката се виеше като тинеста змия и изливаше вонята си в мъртвия залив. Младият нерек седеше в края на осветената земя. Зад него другите бяха наклякали около драгоценното огнище и продължаваха да спорят. Знаеше, че трябва да изчака.

Осветената земя. Бяха се свили върху нея, докато магическите бури бушуваха, унищожаваха селото на хиротите и помитаха горите наоколо, но пожарите, които горяха дни след това, така и не можаха да ги опърлят със зноя си. Въглените обаче вече бяха угаснали, вятърът не навяваше вече искри, а подутите тела на мъртвите диви животни, задръстили речното устие, предната нощ бяха отнесени към открито море и чакащите ги акули.

Събратът му по нож се приближи и клекна до него.

— Страхът ги задържа. Но същият този страх ще ги принуди да приемат. Нямат друг избор.

— Знам.

— Когато за първи път заговори за сънищата си, ти повярвах.

— Да.

— Нашият народ не е имал сънища, откакто ни завладяха ледериите. Нощите ни са празни и вярвахме, че ще е така винаги, докато не умре и последният нерек и не престане да ни има като народ. Но видях истината в очите ти. Двамата с теб сме събратя по нож. Не се усъмних.

— Знам, братко.

Най-старият от нереките подвикна зад тях, грубо и сърдито:

— Реши се. Двамата ще идете. По старите пътеки, да е по-бърз пътят ви.

Младият и братът му по нож станаха и се обърнаха. Старейшината кимна.

— Вървете. Намерете Хул Бедикт.

Двамата нереки пристъпиха извън пепелта и поеха на юг. Раждането на сънищата бе разкрило отново старите пътеки, пътищата през и между световете. Нямаше да вървят дълго.

 

 

Феар Сенгар го отведе на една закътана поляна и шумовете от готвещата се армия останаха далече зад тях. Щом стъпиха на тревата, Феар рязко се обърна, стисна го за гърлото и го блъсна в едно дърво.

— Ще мълчиш! Дума повече да не си казал за съмненията си, нито пред мен, нито пред никого. Брат си ми и само затова не съм те убил на място. Чуваш ли ме, Трул?

Трудно му беше да диша, но остана неподвижен, без да откъсва очи от Феар.

— Защо не отговаряш?

Отново си замълча.

Феар изръмжа, пусна го и отстъпи назад.

— Да ме убиеш, това ли искаш? — Опрял гръб в дървото, Трул се усмихна. — Значи отзад? С нож, без да разбера. Иначе доста ще се затрудниш, братко.

Феар извърна очи. И кимна.

— Да.

— Нож в гърба.

— Да.

— Защото ако съм с копието си, също толкова вероятно е ти да бъдеш убитият, не аз.

Феар го изгледа с яд, но бързо му мина.

— Трябва да спреш, Трул. Предстои ни да влезем в битка…

— Съмняваш се в годността ми?

— Не. Само в готовността ти.

— Е, да, прав си да се съмняваш в това. Но ще направя каквото заповядаш. Ще убивам ледерии за теб.

— За императора. За народа ни…

— Не. За теб, Феар. Иначе ще е по-добре да поставиш под въпрос годността ми. Дори да ме махнеш от командването. От цялата тази нелепа война. Да ме отпратиш към най-северните села на ден-рата — там сигурно ще се намерят няколко хиляди Едур, предпочели да останат назад.

— Няма такива.

— Има, разбира се.

— Шепа.

— Повече, отколкото си мислиш. И да, изкушен съм да се присъединя към тях.

— Рулад няма да го позволи. Ще се наложи да те убие.

— Знам.

Феар закрачи нервно напред-назад.

— К’риснан казаха, че вчера Рулад е бил убит. В Трейт. После се върнал. Вече не може да има съмнение, братко. Нашият император не може да бъде спрян. Силата му само расте…

— Погрешно виждаш нещата, Феар.

— Какво искаш да кажеш?

— „Нашият император не може да бъде спрян“. Аз не го виждам така.

— А как?

— Нашият брат е обречен да умира безброй пъти. Да умира, да възкръсва, пак да умира. Нашият брат, Феар, е най-младият между нас. Така го виждам аз. И трябва ли сега да прегърна силата, която причини това на Рулад? Трябва ли да й служа? Да й посветя уменията си с копието? Трябва ли да й извая империя? Тези негови смърти без болка ли са? Без ужас? Не го ли е страх? Колко дълго може да се опази разумът му, Феар? Ето го там, млад воин, брониран в златен кошмар, с осакатена сбръчкана плът, а оръжията ще го разкъсват — той го знае, знае го, и ще бъде убиван отново и отново.

— Стига, Трул! — Като дете, Феар затисна ушите си с длани и се обърна. — Стига.

— Кой му го причинява това?

— Стига!

Трул замълча. „Кажи ми, братко, чувстваш ли се толкова безпомощен като мен?“

Феар се обърна към него. Лицето му отново бе сурово.

— Огласяй съмненията си, ако трябва, Трул. Но само пред мен. Насаме.

— Добре.

— А сега ни чака битка.

— Да, чака ни.

 

 

Стадо подплашени елени се спусна в бърз бяг от леса и продължи на скокове през бойното поле. Морох Неват стоеше до кралицата и принца на вала пред стените на Високи форт. Пред тях в мълчалива редица се бяха подредили четиримата чародеи от кадъра на Джанал, загърнати в наметалата си заради утринния хлад, а от другата страна, по дължината на укрепения насип, чакаха тежките пехотни роти на Батальона на кралицата. От двете страни на всяка рота стояха огромни платформи на колела, с тромавите балисти дреш на всяка, с пълнители, заредени с по трийсет и шест метални стрели. На платформите за зареждане чакаха резервни пълнители. Тежко бронираните бойци на батареите стояха струпани по платформите и нервно оглеждаха дърветата на север.

— Едурите се спускат — заяви принц Квилас. — Скоро би трябвало да ги видим.

Елените бяха спрели сред мъртвата зона и пасяха.

Морох погледна към по-ниския насип на изток. Там бяха разположени други две роти. Празнината между двата вала беше тясна и със стръмни скатове, водеше право към ъгловия бастион на градската стена и попадаше под обстрела на балистите и мангонелите.

Личният кадър на принца, трима по-низши магьосници, бе на позиция с малка охрана на насипа южно от Сухия овраг, врязан в начупената линия на стените на Високи форт. Старият дренажен канал се извиваше от веригата ниски хълмове на хиляда крачки северно. Три допълнителни насипа минаваха успоредно на Сухия овраг и по тях стояха на позиции предните части на бригада Зелените куртки. Най-източният и най-големият от тях също беше укрепен с каменна стена и там командирите на бригади бяха поставили своя кадър от магове.

Други валове бяха разположени в кръг около останалата част на Високи форт и по тях чакаха в готовност резервите на бригадите и батальоните и части тежка конница. По градските стени и бастиони беше гарнизонът на Високи форт.

Според Морох предстоящото сражение щеше да е решително. Коварството на едурите, проявено при Трейт, нямаше да се повтори тук, не и при единадесетте магьосници в редовете на ледерийските сили.

— Призраци!

Викът дойде от един от офицерите на кралицата и Морох отново се вгледа в леса.

Елените бяха вдигнали глави и гледаха към дърветата. Само след миг хукнаха, този път на югозапад, и се скриха в мъглата.

От другата страна на бойното поле — пасище в мирни времена — между стволовете полетяха сенки с груби човешки очертания, започнаха да се трупат на гъста грамада, която се разгъна в груб фронт, триста разтега дълъг и десетки дълбок. Зад тях се появиха огромни, газещи тежко демони, може би стотина, два пъти по-високи от човек, и започнаха да се събират в клин зад фронта на привиденията. А после от двете им страни се появиха воини. Тайст Едур вдясно от клина и орда дребни, облечени в кожи диваци далече вляво.

— Кои са тези? — попита принц Квилас. — Онези, на далечния фланг — не са Едур.

Кралицата сви рамене.

— Нереки сигурно. Трябва да са около хиляда, не повече, лошо въоръжени и без броня.

— Стръв — добави Морох. — Едур явно са научили много от нас.

Подобна формация се подреждаше и северно от по-малкия вал, макар че там и двата фланга бяха Тайст Едур.

— Духовете ще атакуват първи — каза Морох. — Демоните зад тях ще се опитат да пробият редиците ни. Зелените куртки подават сигнали с флаговете. Явно вече са видели врага.

— Ако вие бяхте пълководец на Едур, какво щяхте да направите? — попита принцът. — Не може схемата на атаката да е толкова явна, нали?

— Ако командирът е глупак, може — каза Джанал.

— Магиите ще се унищожат взаимно, както става винаги. Така че битката ще се реши с оръжие. — Морох помисли за миг и продължи: — Аз щях да използвам Сухия овраг. И да опитам внезапен щурм срещу вашия магически кадър, принце.

— Ще се открият — и ще станат уязвими — в последните петдесет-шейсет крачки на щурма, Финад. Бастионите ще ги избият, а ако не, тогава най-западната рота на Зелените куртки може да се хвърли в контраатака по фланга им.

— И ще оставят вала без отбрана. Използваш Сухия овраг за примамка, после с резервна сила атакуваш вала и го завземаш.

— Насипът е в обсега на най-голямата бойна кула на Високи форт, Финад. Едурите ще бъдат унищожени.

Морох помисли и кимна.

— Прав сте, принце. Признавам, не виждам никакви предимства за Тайст Едур.

— Да, прав съм — отвърна принц Квилас.

— Каква странна тишина — промълви замислено Морох; гледаше как вражеските сили се групират.

— Заради духовете и демоните е, Финад.

— Маговете ще ги унищожат — заяви Джанал.

Беше с богато украсена броня, шлемът й бе с филигран от сребро и злато. Мечът й беше от най-фината ледерийска стомана, дръжката бе стегната със златна нишка, а ефесът — отрупан с инкрустирани в сребро перли. Табардът бе обшит с мъниста, а под него имаше стоманена пластинчата ризница. Едва ли щеше да й се наложи да извади меча си, помисли Морох. Но все пак… Финадът се обърна, привика един от адютантите и го дръпна настрана.

— Конете на кралицата да са готови. Южно от западната кула.

— Слушам, сър.

Нещо не беше наред. Морох го усети, докато адютантът забързано се отдалечаваше. Огледа небето. Сиво. Или слънцето щеше да пробие, или щеше да завали. Върна се при принца и кралицата и огледа далечните вражески редици.

— На позиция са. Къде са бойните им напеви? Къде са виковете им? Ритуалните проклятия?

— Виждат ориста, която ги чака — отвърна Квилас. — И са замлъкнали от ужас.

Маговете на кралицата внезапно се размърдаха. Нащрек. Джанал го забеляза и викна:

— Пригответе се. Едурите започват магия.

— Каква? — попита Морох.

Кралицата само поклати глава.

Финадът изруга. Нещо не беше наред. Ужасно не беше наред.

 

 

Алрада Ан беше извадил късия си крив меч и се хилеше.

— Така и не ви разбирам вас, копиеносците. Това ще е ръкопашна схватка, Трул Сенгар. Ще отсекат тоя прът от ръцете ти…

— Ще се опитат. Черното дърво не се чупи, както знаеш. А и ръката ми няма да го пусне.

Зад демонския боен клин стоеше един К’риснан. Съратникът на чародея беше с другата част, също зад демонската кохорта. Там командваше Ханради Калаг — подчиненият му К’риснан бе негов син.

Б’нага и хилядата негови джхеки се бяха спотаили в една падина на запад. Други хиляда се придвижваха по котловината, а още толкова бяха с най-източната част на армията, с духове и демони.

Трул си помисли, че не знае почти нищо за огромните, облечени в тежка броня демони, обвързани от К’риснан за тази война. Не знаеше дори името, с което се наричаха помежду си.

Воините на арапаите и хиротите бяха струпани в края на гората и врагът можеше да види само една трета от тях. За врага главната сила на едурската армия щеше да е централната — осемнадесетте хиляди хироти и меруди на Ханради Калаг, но в действителност силата на Феар тук, в леса, наброяваше още двадесет и три хиляди едурски воини. А сред тях бяха развърнати безброй духове.

Около най-близките К’риснан се завихриха пипала от сива мъгла и започнаха да се сливат в смътна паяжина, която се сгъсти, а след това се надигна. Тънки сиви нишки запълзяха напред като змии и обгърнаха най-близките воини. Заизвиваха се напред като корени и стегнаха в сплита си всичко освен духовете и демоните. Магията се усили, набъбна в издуваща се сива стена. Трул усети как заигра по него и едва успя да надвие гаденето от допира й.

В отговор откъм ледерийския кадър се надигна вълна от яростен огън, усили се с рев точно пред насипа и бързо се понесе над ничията зона.

Битката вече бе започнала.

Трул бе зяпнал търкалящата се срещу тях огромна огнена стена. В последния момент сивият щит се понесе напред, сблъска се с вълната и я издигна нагоре в пръскащи се с грохот колони, стълбове, прорязани от спирали сребрист пламък.

И видя сред тези пламъци блясъка на кости. Хиляди, после — стотици хиляди, сякаш самото гориво, захранващо огъня, се беше превърнало в кости. Издигаха се все по-високо и по-високо, на петдесет, сто, двеста човешки боя, изпълниха цялото небе.

Вълната от двете слети магии започна да спада. Огнени стълбове се заогъваха към ледерийските укрепления.

И докато се спускаха надолу, скритите в леса духове и онези в първата линия се понесоха във вихрена атака. Демонският клин изведнъж изчезна.

Точно това бе сигналът, който чакаха.

— Приготви оръжията! — Трябваше да го изреве с цяло гърло, за да го чуят.

Вълната удари. Първо — върху мъртвата зона и земята сякаш се взриви, закипя, все едно че безчет кирки биеха в пръстта, дълбаеха и изхвърляха огромни буци, които политаха високо във въздуха. Пръст и огън, трясък на цепещи се кости, раздиращи плоския и гладък доскоро терен, кънтеж като от падащи от небесата железни слитъци.

След вълната — прииждащо море от духове.

— Напред!

И едурите вече тичаха през раздраната димяща земя. Зад тях — други хиляди, извираха от леса.

Трул видя съвсем ясно как вълната горящи, млатещи всичко по пътя си кости стигна до вражеските окопи. Пурпурен блясък и късове човешка плът полетяха към небето, извисяваща се стена от плът, хвърчащи из въздуха ръце и крака, парчета броня, натрошено дърво, кожа и коса.

Кадърът на кралицата бе погълнат, огромните кости удряха с грохот по укреплението. Грамадата се пръсна сред дъжд от отломки и от четиримата магьосници, стоящи там допреди миг, останаха само двама — бяха плувнали в кръв и залитаха.

От раздраната земя пред тях се надигна демон и замахна с огромния си боздуган. Магът, върху когото се стовари оръжието, сякаш се уви около него, останал без една здрава кост, и тялото изхвърча във въздуха. Последната магьосница отскочи, едва отбягна смъртоносния удар на грамадното оръжие, махна с ръка и порой от тежки железни стрели се заби в демона.

Трул чу как съществото изрева от болка.

Искряща магия връхлетя срещу демона, превъртя го и той рухна, боздуганът излетя от ръката му и се затъркаля по склона.

Други демони вече вилнееха сред останките на ледерийското воинство, премазани човешки тела хвърчаха и падаха встрани от кървавата просека, която дълбаеха.

Нова вълна от магия се понесе, този път някъде от югоизток — търкаляща се с грохот колона от мълнии, понесе се през мъртвото поле и се вряза в предните редици на духовете. Заора в тях, като стапяше по пътя си стотици.

После магията се стовари върху воините на Ханради Калаг и просече кървава пътека през гъстите им редици.

Синът на главатаря на мерудите отвърна с контраатака — нов порой от сиви талази, смазващи с грохот всичко по пътя си. Източният вал избухна с оглушителен взрив, но по бойното поле лежаха издъхващи стотици воини на Едур.

Оглушали и полузаслепени, воините на Трул стигнаха склона, изкачиха го в щурм и се озоваха пред първия окоп.

Пред тях се изпъваше дълъг изкоп, затрупан с обезобразени тела, пръснати кокали и вътрешности, ивици кожа и късове броня. Въздухът бе натежал от вонята на изтръгнати вътрешности и опърлено месо. Задавен, Трул тръгна напред, мокасините му зашляпаха през топли локви от кръв и жлъч.

Напред кипеше свирепа битка. Духове връхлитаха върху войниците, демони млатеха и премазваха с боздуганите си притискащите ги от всички страни ледерии, други с огромни двуостри брадви сечаха широки кръгове около себе си в човешкото гъмжило. Но стрелите на балистите ги намираха. Пред очите на Трул един от демоните се олюля, пронизан от две, връхлетяха войници, засъскаха мечове.

И отрядът му се вряза в жестоката сеч.

 

 

Морох Неват залитна замаян сред прахта, войнишките писъци и нападалите тела и изрева с цяло гърло името на принца. Но Квилас не се виждаше никъде. Нито Джанал. От кадъра беше останала само една магьосница — пращаше удар след удар срещу някакъв далечен враг. Ескадрон тежка конница беше тръгнал напред да я защити, но всички бързо паднаха под яростния щурм на Тайст Едур.

Финадът — след взрива на вълната от кости от ушите му течеше кръв — все още стискаше меча си, ледерийската стомана помиташе случайните духове, дръзнали да се приближат. Зърна един Едур с блеснало като мълния копие в ръцете — водеше десетина свои събратя срещу магьосницата.

Но Морох бе много далече, твърде много бяха грамадите от трупове между тях, и можа само да види как воинът проби през последния кръг бранители, после се хвърли към нея, заби копието в гърдите й и я надигна във въздуха; прътът се огъна и запокити гърчещото се тяло встрани. Железният връх се изтръгна с поток от бликнала кръв.

Морох Неват си запробива път към южния склон на вала. Трябваше да намери кон. Коне. За принца и за кралицата.

Някъде на изток отекна грохот и земята под него се разтърси. Той залитна, левият му крак се хлъзна напред в лепкавата кал и нещо го удари в слабините. Прониза го болка. Финадът изруга и усети, че пада, земята се надигна към очите му и той рухна тежко върху нея. Левият му крак пламна от болка, болката запълзя нагоре до таза, по гръбнака. Той запълзя напред, като сипеше ругатни; беше изгубил меча си някъде.

Кости. Горящи, падащи от небето кости. Там, където удареха, се пръскаха човешки тела. Смазващ натиск отгоре, въздухът запищя като оживял. Изведнъж нещо заглуши целия шум на битката, пъшканията и крясъците на хиляди ранени и издъхващи мъже. Звук, който Морох Неват никога нямаше да забрави. Какво бяха отприщили кучите синове?

 

 

Ледериите бяха разбити. Бягаха безредно надолу по южния склон на вала. Духовете ги събаряха по земята. Тайст Едур ги догонваха и сечаха глави. Трул Сенгар се изкатери върху могила от трупове, за да огледа бойното поле. На изток, доколкото можа да види, врагът по двата насипа беше разгромен. Джхеките, превъплътени във вълци със сребристи гърбове, се бяха изсипали от оврага с орда от духове, за да щурмуват останките на ледерийската отбрана. Огнените вълни магия бяха секнали.

В противоположната посока Б’нага беше повел своите зверове на юг, заобикаляше най-предния вал, за да щурмува резервните позиции западно от града. Там беше вражеската конница и конете изпаднаха в паника пред огромните озверели вълци. Десетина демони се бяха присъединили към джхеките и принудиха ледериите към хаотично отстъпление, което повлече със себе си най-южните части. След Б’нага напред поеха отряди на Арапаи Едур.

Трул се обърна на север. И видя брат си — стоеше сам над някакъв труп в другия край на бойното поле.

„К’риснан.“

— Трул.

Той се обърна.

— Алрада Ан! Ти си ранен.

— Натресох се на един меч… държеше го мъртвец.

Прорезът беше дълбок и дълъг, малко под левия лакът на Алрада и продължаваше до рамото.

— Намери си лечител, преди да ти е изтекла всичката кръв.

— Добре. Видях как уби вещицата. — Не добави нищо.

— Къде е Канарт? — попита Трул. — Не виждам никой от отряда си.

— Пръснаха се. Видях Канарт да извлича Бадар. Бадар умираше.

Трул огледа засъхващата кръв и парчетата плът, полепнали по железния връх на копието.

— Беше млад.

— Беше пуснал кръв, Трул.

Трул извърна очи към стените на Високи форт. Видя войниците, подредени по бойниците. Гарнизонът бе станал свидетел на разгрома на ледериите по външните укрепления. Най-близкият бастион все още хвърляше стрели по задържалите се в обхвата на стрелците демони.

— Трябва да отида при брат си, Алрада. Виж дали можеш да събереш воините ни. Може би боят все още не е свършил.

 

 

Присвит в заслонения ъгъл на западната стена, Морох Неват гледаше десетината вълци, които пристъпваха от една купчина трупове към друга. Зверовете бяха плувнали в кръв. Струпаха се около един ранен войник, заръмжаха, лъснаха зъби и скоро гърчещото се тяло застина.

„Всичко свърши… толкова бързо. Решително, наистина.“

Така и не беше намерил коне.

На вала срещу него, на осемдесет крачки, двайсетина Тайст Едур бяха намерили принц Квилас. Раздърпан и уплашен, но жив. Морох се зачуди дали трупът на кралицата не лежи под някоя от могилите посечени тела. С обшитите по наметалото мъниста, откъснати и пръснали се при ударите, с отрупания й с драгоценни камъни меч, останал сигурно в ножницата, с амбициозния блясък в очите — угаснали, слепи вече за този свят.

Изглеждаше невъзможно.

Но също толкова невъзможна беше гледката на мъртвите ледерии, на пометените батальони и бригади.

Никакво взаимно възпиране на магия не бе имало. Единадесетте магове бяха унищожени от контраатаката. Битката се бе превърнала в безмилостна касапница и тази несправедливост най-много гнетеше Морох.

Той и неговият народ винаги, толкова пъти досега бяха страната, нанасяща поражението. Дотолкова, че това правило изглеждаше вътрешно справедливо и редно. „Нещо тук не е наред. Някакво предателство имаше. Верният ход на света се обърна…“ Думите се повтаряха и повтаряха в главата му, изпълнени с все повече горчивина. „Ние не можем да бъдем унизени. Никога. Поражението ни прави десетократно по-силни. Всичко ще се оправи. Ще стане както трябва. Никой не може да ни отнеме предопределеното.“

Заваля.

Един воин го беше видял и се приближаваше, стиснал меча си. Пороят се усили. Високият мъж спря пред Морох Неват и проговори на търговската реч:

— Не виждам рани по теб, войнико.

— Скъсано сухожилие, мисля — отвърна Морох.

— Боли значи.

— Да ме убиеш ли си дошъл?

Воинът го погледна учудено.

— Не знаеш ли? Гарнизонът се предаде. Високи форт падна.

— Какво от това?

— Идваме като завоеватели, войнико. Какъв смисъл има да избием всички свои поданици?

Морох извърна очи.

— Ледериите покоряват. Никога не сме били покорявани. Нима мислиш, че тази битка означава нещо? Вие разкрихте тактиката си. Този ден няма да се повтори и много скоро вие ще сте покорените, не ние.

Воинът сви рамене.

— Нека бъде по твоему. Но знай едно. Границата падна. Трейт, Високи форт и форт Шейк. Прочутите ви бригади са разбити, кадрите ви магьосници са мъртви. Кралицата и принцът ви са наши пленници. Сега тръгваме към Ледерас.

Воинът се обърна и се отдалечи.

Морох Неват постоя малко, втренчен в гърба му, после се огледа.

И видя ледерийски войници, обезоръжени, но иначе здрави и читави, да напускат бойното поле. На юг, по пътя за Катер. Просто си отиваха. Не разбираше. „Ще се съберем отново. Ще се изтеглим и ще групираме пак. Нищо ужасно няма в това поражение. Нищо.“ Изохка.

Нечий познат глас го извика и той вдигна глава. Беше един от офицерите от свитата на кралицата. Имаше някакви незначителни рани, но иначе му нямаше нищо.

— Финад, радвам се, че ви виждам жив…

— Трябва ми кон.

— Имаме коне, Финад…

— Как беше пленена кралицата? — попита навъсено Морох. „Защо не си загинал, докато я браниш?“

— Демон — отвърна мъжът. — Появи се сред нас за едно мигване на окото. Беше дошъл, за да я вземе — не можахме да го предотвратим. Опитахме се, Финад…

— Все едно. Помогни ми да стана. Трябва да препуснем на юг… трябва ми лечител…

 

 

Трул Сенгар вървеше през бойното поле. Дъждът превръщаше разровената земя в блато. Костите, изникнали от магията, бяха изчезнали. Спря, дочул жални викове някъде отдясно. Десетина крачки натам и се натъкна на демон.

Беше пронизан от четири тежки железни стрели. Лежеше на хълбок, чудовищното му лице бе разкривено от болка.

Трул се наведе над оцапаната му с кал глава.

— Разбираш ли ме?

Малките сини очи заискриха под клепачите и се приковаха в неговите.

— Съднико на живот. Отрицателю на милост. Ще умра тук.

Гласът беше тънък, странно детински.

— Ще повикам лечител…

— Защо? Да се бия отново? Да преживея ужас и скръб?

— Не беше ли воин в твоя свят?

— Хвърлях мрежи. Топли плитчини, жълто небе. Хвърляхме мрежи.

— Всички?

— Каква беше тази война? Защо ме убиха? Никога ли няма да видя отново реката? Любимата си, децата си. Победихме ли?

— Няма да се бавя. Ще се върна. Обещавам ти.

Трул се изправи и продължи към Феар, около когото вече се бяха събрали десетина души. Младият К’риснан беше жив, обкръжен от лечителки, но като че ли никоя не можеше да му помогне с нищо. Щом се доближи, видя по-ясно младия магьосник.

Тялото на младия магьосник се белеше на мокри ивици — очите му бяха живи и будни.

Феар пристъпи на пътя му.

— От магията на меча е… на самия дарител, прелята от оръжието в Рулад, а от Рулад — до всеки, когото той избере. Но… тялото не може да издържи. Както унищожава врага, така променя онзи, който владее силата. Така казват жените.

Лицето на брат му беше пребледняло. Трул не можа да долови в изражението му никакъв триумф или радост от току-що спечелената победа.

— Той ще оцелее ли?

— Така смятат. Този път. Но загубата не може да се възстанови. Синът на Ханради е мъртъв. Загубихме един К’риснан.

— От това? От силата на меча?

— Отчасти. Повече от ледерийските магове според мен. Много лошо беше изгорял. Съпротивляваха се по-дълго, отколкото очаквахме.

Трул погледна към Високи форт.

— Предаде ли се?

— Да. Преди малко. Дойде пратеничество. Гарнизонът се разоръжава. Мислех си да оставя Ханради да го оглави. Духът му е пострадал много.

Трул не отвърна нищо. Подмина Феар и спря при жените, скупчени около К’риснан.

— Една от вас да дойде с мен, моля ви. Обещах да се погрижа за едно изцеряване.

Една от жените арапаи кимна и каза:

— Ранен воин. Заведи ме при него.

— Не е Едур. Демон е.

Тя се спря.

— Не бъди глупак. Толкова едури имат нужда от мен — нямам време за някакъв си демон. Остави го да мре. Винаги можем да си вземем други.

Нещо вътре в Трул се скъса и преди дори да е разбрал, опакото на дясната ръка го болеше, а жената бе на земята, с разкървавено и стъписано лице. След миг очите й пламнаха от гняв.

Феар го изблъска назад.

— Какво правиш!!!

— Искам един демон да бъде изцерен — каза Трул. Трепереше, уплашен от липсата на угризение в себе си, докато гледаше как жената се надига от калта. — Искам да бъде изцерен, а после да бъде освободен и върнат в неговия си свят.

— Трул…

Жената изръмжа и засъска:

— Императрицата ще чуе за това! Ще направя всичко, за да бъдеш прокуден!

Приятелките й го гледаха с неприкрита омраза. Разбра, че жестът му е скъсал нещо и в тях. За жалост.

— Колко е пострадал? — попита Феар.

— Умира…

— Тогава сигурно вече е умрял. Повече да не чувам за това, Трул. — Обърна се към жените. — А вие отидете сред воините си. Всички. Ще се погрижа да отнесат К’риснан в стана ни.

— Ще кажем за това на императрицата — закани се първата знахарка, докато изтриваше калта от лицето си.

— Разбира се. Длъжни сте.

Жените се отдалечиха в дъжда.

— Бойната стръв още те държи, братко…

— Не е това…

— Чуй ме. Ще се извиниш. И ще помолиш за прошка, и ще се отплатиш.

Трул му обърна гръб.

— Трябва да намеря лечител.

Феар го дръпна, за да го спре, но Трул се отскубна. И си тръгна. Трябваше да намери лечител. Някоя жена от хиротите, някоя, която познаваше майка му. Преди да се е разчуло.

Демонът трябваше да получи цяра. Трябваше.

Неясно след колко време осъзна, че гази сред мъртъвци. Мъртви едури, убити от магическата атака, за която си спомняше съвсем смътно. Овъглени, изгорени толкова жестоко, че лицата им се бяха стопили. Лица непознати за очите му и неразличими. Залиташе между тях, а изливащият се дъжд създаваше илюзия за движение, за живот. Но всички бяха мъртви.

Видя неподвижна самотна фигура. Жена, отпуснала ръце. Беше я виждал. Най-голямата сестра на Ханради Калаг, висока, с ястребово лице и очи като оникс. Спря пред нея.

— Искам да изцериш един демон.

Тя сякаш изобщо не го виждаше.

— Нищо не мога да направя за тях. Синовете ми… не мога дори да ги намеря.

Той хвана едната й ръка и я стисна силно.

— Ела с мен.

Тя не се възпротиви, когато я поведе надалеч от грамадите трупове. Само попита:

— Демон ли?

— Да. Не зная с какво име се наричат помежду си.

— Кенил’ра. Означава „Да спиш в мир“ или нещо такова. Ние, мерудите, трябваше да им направим оръжията.

— Бяха използвани жестоко.

— Не само те, воине.

Тоя я погледна и видя, че живецът се е върнал в очите й. Сега тя стискаше ръката му. Здраво.

— Ти си братът на императора. Трул Сенгар.

— Да.

— Удари една Арапаи.

— Да. Явно такава новина се разнася бързо — и загадъчно.

— Между жените. Да.

— Но ти все пак ще ми помогнеш.

— Да изцеря този демон? Стига да е жив — да.

— Защо?

Тя не му отвърна.

Отне им време, но най-сетне намериха съществото. Виковете му бяха секнали, но жената пусна ръката на Трул и се надвеси над него.

— Още е жив, Трул Сенгар. — Прокара длани над огромната гръд и затвори очи.

Дъждът се стичаше по лицето й — все едно че светът плачеше вместо нея.

— Хвани първата стрела. Ще дърпаш, докато аз натискам. Бавно и полека.

— Искам да бъде освободен.

— Не мога да направя това. Няма да разрешат.

— Тогава искам да го поставят под моята власт.

— Ти си брат на императора. Никой няма да ти възрази.

— Освен някой от другите братя на императора. — Зарадва се, щом видя бръчиците на усмивка по изпитото й лице.

— Тази грижа си е твоя, Трул Сенгар. А сега дърпай. Внимателно.

 

 

Демонът отвори малките си очи. Огромните длани зашариха по местата, където доскоро бяха раните, и той въздъхна.

Лечителката се отдръпна.

— Аз свърших. Трябва да се събират тела.

— Благодаря ти — каза Трул.

Тя не отвърна. Избърса капките дъжд от лицето си и си тръгна.

Демонът бавно се изправи.

— Ще се бия отново.

— Не и ако аз имам думата — каза Трул. — Искам да те поставя под своя власт.

— Да не се бия? Няма да е честно, Отрицателю. Да гледам смъртта на своите събратя и да не споделям риска, нито съдбата им. Тъжно е да умреш далече от дома.

— Един от вас трябва да остане, за да ги запомни. Този един ще си ти. Как се казваш?

— Люляк.

Трул огледа небето. Пороят сякаш нямаше да има край.

— Ела с мен. Трябва да говоря с брат ми.

Воините на Тайст Едур навлизаха в града. Никакви ледерийски войници не се виждаха по стените и кулите. Портите се бяха сринали, явно ударени с магия. По разкаляния път се въргаляха усукани късове бронз и натрошено дърво — между купчините трупове.

Демонът беше взел една брадва и я носеше на рамо. Въпреки огромния си ръст се движеше внимателно — ситнеше, за да не избързва пред Трул. Той забеляза, че ритъмът на дишането му е някак странен. След едно дълбоко вдишване демонът поемаше дъх още веднъж, по-късо, след което издишаше с тихо изсвирване.

— Люляк, напълно ли си изцерен?

— Да.

Пред тях беше валът, на който бяха стояли четиримата магове. Трима от тях бяха пометени още от първата вълна на магията. Сега на вала се бяха събрали Феар и много офицери. И двама пленници.

Заизкачваха се натам. Склонът под краката им беше коварен — червени кални потоци, тела, които се хлъзгаха надолу. Духове прелитаха през дъжда, сякаш все още жадни за жертви. От запад отекна глух тътен.

Най-сетне стигнаха върха и Трул видя, че един от пленниците е принц Квилас. Не изглеждаше пострадал. Другият бе жена с оплескана с кал броня. Не носеше шлем и бе ранена в главата, лявата страна на лицето й беше в кръв. Очите й бяха изцъклени и уплашени.

Феар се обърна, погледна намръщено Трул и демона и каза глухо:

— Изглежда, сме пленили две особи от кралската фамилия, братко.

— Това е кралица Джанал?

— Принцът очаква, че ще ги разменим срещу откуп. Май не разбира положението.

— А какво е положението?

— Нашият император ги иска. И двамата. За себе си.

— Феар, нямаме обичай да правим триумфални шествия с пленници.

В очите на Феар блесна гняв, но гласът му остана спокоен.

— Виждам, че демонът ти е изцерен. Какво искаш?

— Искам този Кенил’ра да е под моя власт.

Феар изгледа накриво грамадното същество, после сви рамене.

— Както искаш. Сега ни остави, Трул. Ще те потърся по-късно… да си поговорим. Насаме.

Трул потръпна.

— Добре.

Светът се беше сринал. Непоправимо.

— Върви си.

— Хайде с мен, Люляк — каза Трул.

Хвърли поглед към принц Квилас и видя ужаса на лицето му. Рулад искаше него и кралицата. Защо?

 

 

Крачеха през бойното поле, сред разруха и кръв, а дъждът се лееше като из ведро. Тук-там през сивата пелена се мяркаха фигури. Едури. Търсеха падналите си другари. Изтрещя гръмотевица.

— Има река — каза Люляк. — Подуших я още като дойдох. Същата река, дето тече под моста.

— Да — отвърна Трул. — Река Катер.

— Искам да я видя.

— Защо не?

Свърнаха на северозапад и скоро стигнаха до реката.

— Ах! — възкликна Люляк. — Толкова е малка…

Трул се загледа в бързея, в лъскавата му кожа над валчестите камъни.

— Ти си хвърляч на мрежи.

— Това е моят дом, Отрицателю.

Трул слезе до брега и потопи оцапаната си с кръв ръка в ледената вода.

— Няма ли риба тук? — попита Люляк.

— Сигурно има. Защо?

— В реката, където живея, има н’пурел — казваме й мустакатата риба. Може да налапа цяло дете Кенил’ра, а някои в дълбоките езера могат като нищо да изядат и голям като мен. Е, ние никога не влизаме в дълбоките места. Тук няма ли такива риби?

— В моретата има акули — отвърна Трул. — Разправят, че имало и по-големи риби, истински чудовища, някои толкова големи, че потопявали кораби.

— Н’пурел могат да излизат на брега, хвърлят си кожите и остават да живеят на сушата.

— Странна работа. — Трул погледна демона през рамо. — Явно хвърлянето на мрежи е опасен занаят.

Люляк сви рамене.

— Не по-опасен от лова на паяци, Отрицателю.

— Наричай ме Трул.

— Ти си Съдник на Живот, Отрицател на Свобода. Ти си Крадецът на моята Смърт…

— Добре, добре. Все едно.

— Каква е тази война?

— Безсмислена.

— Всички са безсмислени, Отрицателю. Покоряването и поражението раждат негодувание и омраза, а такива неща не могат да се откупят.

— Освен ако духът на победения не е сломен — отвърна Трул. — Невъзвратимо сломен, както е с нереките, фаредите и тартеналите.

— Не знам за тези народи, Отрицателю.

— Това са народите, които ледериите — нашият враг в тази война — са завладели.

— И мислиш, че те са сломени?

— Да, Люляк.

— Може де не е така, както изглежда.

Трул сви рамене.

— Може и да си прав.

— Положението им ще се промени ли под вашата власт?

— Мисля, че не.

— Щом разбираш всичко това, Отрицателю, защо се сражаваш?

Зад тях по камъчетата се чуха тихи стъпки. Трул стана, обърна се и видя Феар. Държеше ледерийски меч.

За миг помисли дали да не грабне копието си, но се отказа. Въпреки всичко, което бе казал, не беше готов да се бие с родния си брат.

— Това оръжие е от ледерийска стомана — каза Феар, щом спря на пет крачки от Трул.

— Видях ги на бойното поле. Устояха на магията на К’риснан, след като всичко друго бе унищожено. Мечове, остриета на копия, всичко — невредимо. — Изгледа брат си. — И какво от това?

Феар се поколеба, погледът му се плъзна над реката.

— Точно това не разбирам. Как са постигнали такова нещо като тази стомана? Те са покварен, порочен народ, Трул. С нищо не са заслужили такъв напредък.

— Защо те, а не ние ли? — попита с усмивка Трул. — Феар, ледериите са народ, който гледа напред, заради това изпитват вътрешен подтик. Ние, Едур, нямаме и никога не сме имали такава сила на волята. Имаме си своето черно дърво, но пък винаги сме си го имали. Прадедите ни са го донесли със себе си от Емурлан. Братко, ние гледаме назад…

— Към времето, когато Бащата Сянка е властвал над нас — прекъсна го Феар и се намръщи. — Ханан Мосаг казва истината. Трябва да погълнем ледериите, трябва да наложим игото си над тях и да се възползваме от вродения им подтик към промяна.

— А какво ще ни донесе това, братко? Ние се противим на промяната, не я почитаме, не крепнем от нея така, както правят ледериите. Освен това не съм убеден, че техният начин на живот е правилният. Подозирам, че вярата им в прогреса е много по-крехка, отколкото изглежда. Та нали накрая винаги отстъпват онова, което търсят със сила. — Трул посочи меча. — С това.

— Ние ще ги насочваме, Трул. Ханан Мосаг разбра това…

— Ето, че вече ревизираш миналото, Феар. Той не се канеше да поведе война срещу ледериите.

— Не незабавно, така е. Но щеше да се стигне до нея. И той го знаеше. Така са ми разправяли К’риснан. Ние сме изгубили Бащата Сянка. Трябваше да намерим нов източник на вяра.

— Безлик?

— Проклет да си, Трул! Ти коленичи пред него — с нищо не си по-различен от всички нас!

— И до ден-днешен се чудя защо. А ти, Феар? Ти чудиш ли се защо го направи?

Брат му му обърна гръб. И гърбът му потрепери.

— Не видях съмнение.

— У Ханан Мосаг. И затова го последва. Като всички нас. До един коленичихме пред Рулад с вярата, че виждаме у всеки друг убеденост, каквато всъщност нямаше…

Феар изрева, извъртя се и мечът му блесна.

… и изведнъж беше спрян — от демона: огромната му ръка стисна десницата на Феар.

— Пусни ме!

— Не! — отвърна Люляк. — Този воин открадна моята смърт. Сега аз открадвам неговата.

Феар се помъчи да се отскубне, разбра, че е безнадеждно, и се предаде.

— Вече можеш да го пуснеш — каза Трул.

— Ако те нападне отново, ще го убия. — Демонът пусна ръката на Феар.

— Последвахме Ханан Мосаг. Но знаехме ли какво беше в ума му? Той беше нашият крал-магьосник и затова го последвахме. Помисли над това, Феар. Той ни намери нов източник на сила, след като отхвърли Бащата Сянка. Вярно, знаеше също като нас, че Скабандари Кървавото око е мъртъв или, в най-добрия случай, духът му е жив, но е изгубен за нас. И затова беше сключил пакт с… с нещо друго. И изпрати теб и мен, Бинадас и Рулад, и синовете на Бун да донесем дара, който онова… нещо… бе сътворило за него. Наш е грехът, Феар, с това, че не се усъмнихме, не предизвикахме с въпросите си краля-магьосник. Глупци бяхме и всичко, което сега е пред нас, всичко, което предстои да стане, е по наша вина.

— Той е кралят-магьосник, Трул.

— Който бе стигнал до абсолютна власт над всички Едур. Държеше я и не искаше да я изтърве за нищо на света. И затова продаде душата си. Както и ние, когато коленичихме пред Рулад.

Очите на Феар се присвиха.

— Предателски думи изричаш, братко.

— Срещу какво? Срещу кого? Кажи ми, наистина искам да разбера. Видял ли си лицето на новия ни бог?

— Ако Бинадас стоеше тук вместо мен, вече щеше да си мъртъв — прошепна Феар.

— И в нашата дивна нова империя това ли ще е единствената съдба за всички, които изрекат несъгласие?

Феар погледна меча в ръката си. И го пусна.

— Воините ти те чакат, Трул. След два дни продължаваме похода си. На юг, към Ледерас.

Обърна се и си тръгна.

Трул отново извърна очи към реката. Водата кипеше във всеки въртоп, във всяка междина между камъните, във всеки подмол по брега, роб на неумолими закони.

— Все някога ще го разберем, Люляк.

Демонът не каза нищо.

Трул пристъпи до един камък и седна. Наведе глава, скри лицето си в шепи и заплака.

Една тежка длан се отпусна на рамото му.