Стивън Ериксън
Среднощни приливи (20)

16.

Старият отточен канал някога беше поток, много преди да бъдат съборени колибите и властниците да започнат да вдигат къщите си от камък. Парчета зидария и мръсна утайка оформи гъмжащите от твари брегове. Но там, в гърдите ми, с тих гняв тлееше черен пламък, докато вървях по дирята и търсех изгубения глас, гласа на волно течащата вода, на камъчетата под звънливата реч на потока. О, колко добре познавах онези гладки камъни, онова детско съкровище, утеха за очите, и как, щом изсъхнеха, една само капка сълза или дъжд можеше да накара цветът да разцъфти с възвърнатия спомен за своя дом — това детско съкровище, и това дете бях аз, и мое беше съкровището, и моя рожба беше същото това утро, което открих, коленичил и окалян на гниещия бряг, заиграл се с чирепи от натрошени грънци, познаващи само отсенките на сивото, колкото и дълбоки и обилни да бяха тези сълзи.

 

„Преди Трейт“

Безименен фент

Сънищата можеха да преминат между две мигвания на очите, да им се отвърне с отчаяно мятане и объркване, с отприщен поток от разногласни чувства. Удинаас усети, че се спуска надолу, и се озова седнал опасно на ръба на издатината, със сковани и изтръпнали ръце и крака. Слънцето се беше снишило, но не много. Зад него се беше присвила Пернатата вещица, двете половини на счупената плочка се отрониха от ръката й се хлъзнаха към храстите и камъните долу. Косата скриваше лицето й и чувствата, изписани на него.

На Удинаас му се искаше да закрещи, да отприщи скръбта си и необяснимия гняв под нея. Но какво ново имаше в това, че беше използван? Какво ново в това, че нямаше нищо, към което да се пресегне, нищо, към което да се устреми? Отдръпна се от ронещия се каменен ръб и се огледа.

Войската се беше раздвижила. Нещо се бе променило. Забеляза припряност там долу.

— Трябва да се връщаме.

— Към какво? — попита тя хрипливо. И горчиво.

— Към това, което бяхме преди.

— Роби, Удинаас.

— Да.

— Вече го вкусих. Вкусих го!

Той се обърна към нея. Тя изправи гръб, отметна косата от очите си и го изгледа твърдо.

— Не можеш да живееш така.

— Не мога ли?

Тя извърна очи. Не искаше да види. Не искаше да разбере.

— Тръгваме към Трейт, Перната вещице.

— За да завладеем. Да… поробим.

— Подробности — промълви той и предпазливо се изправи. Подаде й ръка.

— Майен те иска.

— Тя ме бие.

— Знам. Не можеш да скриеш синините.

— Разкъсва ми дрехите. Мъчи ме. Така, че да ме боли. Боли ме непрекъснато.

— Е, той не й го прави това — каза Удинаас. — Не че има много… нежност. Твърде млад е за това, предполагам. А и на нея й липсва сила да вземе нещата в свои ръце. Да го научи. Тя е… обезсърчена.

— Омръзна ми твоето разбиране на това, разбиране на онова. Стига, Длъжнико! Не ме интересува нейната гледна точка, не искам да стъпвам по сянката й, да се опитвам да видя света така, както го вижда тя. Всичко това е без значение, когато извива пръсти, когато хапе, когато бие… просто млъкни, Удинаас. Престани. Стига.

— Хвани ръката ми, Перната вещице. Време е.

— По-скоро бих я отхапала.

„Знам.“ Замълча си.

— Той не я наранява, нали?

— Не физически — отвърна Удинаас.

— Да. Прави й… — Вдигна очи и потърси неговите. — Каквото ти правя аз.

— И би предпочела да хапеш.

Не му отвърна. Нещо трепна в погледа й, после извърна очи, докато хващаше ръката му.

Той я вдигна на крака. Тя не го погледна.

— Ще сляза първа. Изчакай.

— Добре.

Една войска се разбуждаше. Сбираше се сред леса. На север — пепелищата на родния дом. На юг — Трейт. Щеше да има… възмездие.

„Подробности.“

 

 

Смътно движение надолу по склона. След него… нищо.

Трул Сенгар продължи да оглежда още миг, после отново се сви зад дънера на падналото дърво.

— Открили са ни.

— Сега какво? — изсумтя Алрада Ан.

Трул погледна вляво и вдясно. Едва успяваше да различи най-близките воини, прикрити и неподвижни.

— Зависи. Дали ще настъпят с цялата си сила.

Зачакаха под бавно гаснещото слънце.

Някъде долу в леса имаше ледерийска бригада, а с нея — магически кадър, който беше засякъл присъствието на Тайст Едур на позиция в отбрана на моста. Сред офицерите им цареше изненада — и може би страх. Маговете щяха да се мъчат да разберат точния им брой, но това щеше да е трудно. Нещо в самата кръв на Едур им се противопоставяше, оставаше неуловимо за чародейските им усилия. Трябваше да се вземе решение и то много зависеше от личността на командира. Дали да продължи бавно и предпазливо, докато се стигне до пряк контакт, след което в разузнаване с бой да прецени силата на противника. В това обаче имаше рискове. Ако се приближеше достатъчно, за да прецени остротата на вражеските нокти, това можеше да доведе до неотвратим сблъсък, в който всички предимства щяха да са на страната на Тайст Едур. А сраженията от по-ниска позиция винаги струваха скъпо. И често отстъплението се оказваше кърваво и тежко. Нещо повече, можеше да доведе до пълно поражение.

Или пък командирът можеше да заповяда на магическия си кадър да отприщи чародейната сила и да помете леса нагоре по склона. Такава атака, разбира се, щеше да открои позициите на маговете за магьосниците на Едур, които можеше да са тук. И на служещите им духове и демони. Ако атаката бъдеше притъпена, ледерийският кадър щеше да изпадне в беда.

Най-сетне командирът можеше да избере пълно оттегляне. Да остави моста и да се върне при здравата отбрана на Високи форт, като прикани врага за по-традиционен бой — такъв, какъвто ледериите водеха от столетия срещу всевъзможни вражески сили — почти неизменно с огромен успех.

Дали командирът беше свръхсамоуверен и лекомислен? Ако се окажеше така, Трул Сенгар и неговите петдесет воини щяха или да бъдат избити, или принудени да отстъпят към другата страна на моста, а и в двата случая резултатът щеше да е тактически гибелен за Ханради Калаг и настъпващите му воини. Съпротивата при прехвърлянето на моста щеше да принуди Феар и Ханради да разкрият в пълна мяра чародейната сила, придружаваща армията — сила, предназначена да разбие защитниците на Високи форт. И обратно, един предпазлив или плах командир щеше да предпочете да се оттегли, а това щеше да осигури успеха на Едур.

Трул пропълзя напред и надникна над дънера. Никакво движение долу. Въздухът изглеждаше свръхестествено стаен.

— Ако не се приближат скоро, ще изгубят предимството си — промърмори Алрада.

Трул кимна. Имаше достатъчно грижи, за да ангажират ума му, да обсебят напълно вниманието му. Не разполагаше с лукса да мисли за други неща. Това беше за предпочитане. Облекчение. „И мога да остана тук, в този тесен коловоз на мислите си. Това ще ме преведе през тази война. Трябва. Дано, дано ме преведе през тази война.“

Сенките надолу по склона се бяха издължили, кръстосваха се, лъчите прашна слънчева светлина се утаяваха в златиста мъгла, в която пърхаха рояци насекоми.

Тихо шумолене във въздуха — най-напред зад тях, после — от всички страни.

Духове: стичаха се отгоре, гмуркаха се надолу в сумрака.

— Дойдоха — каза Алрада.

Трул изпълзя отново назад и се превъртя на гръб. Между храстите и дърветата отгоре безшумно пристъпваха вълци със сребриста козина. Пет-шест, после — десетки; над сведените муцуни бляскаха светли очи.

Един от зверовете се приближи към Трул. Изведнъж се размъти, въздухът се изпълни с остра лютива миризма и след миг Трул вече се взираше в кехлибарените очи на Б’нага.

Джхекът се ухили.

— Хиляда крачки надолу, Трул Сенгар. Оттеглят се.

— Бързо дойдохте — каза Алрада.

— Воините са само на две хиляди крачки от моста. Братята ми намериха тяло, скрито в храстите. Ваша работа ли е?

— Преден съгледвач — отвърна Трул.

— Маговете са вързали нишка към него. Знаели са, че идвате. Явно това ги е забавило още повече.

— Е, ще им попречим ли да се оттеглят? — попита Алрада.

— Мислехме го. Но не. Духовете само ще ги гонят. Ще ги държат на ръба и ще ги принудят да се движат на бегом. Докато стигнат до Високи форт, ще са с подбити пети и замаяни. Няма да им оставяме време да отдъхнат. Имам новини. Първи девичи форт е паднал. Без бой — гарнизонът вече бил побягнал към Разлив Фент.

— Както се очакваше — каза Трул.

— Да. Ако ледериите решат да окажат съпротива при Разлив Фент, обсадата ще е кратка. Корабите ни вече са извършили десанта и воините настъпват срещу града.

— Без никакъв сблъсък с ледерийските флоти?

Трул беше изненадан. Транспортните съдове бяха уязвими.

— Никакъв. Силите на императора са над Трейт, още не са ги засекли. През следващите няколко дни предстоят четири решителни битки. И, ако такава е волята на меча, северната граница ще падне.

„Най-малкото им привлякохме вниманието изцяло.“

 

 

Пияна до ослепяване. Описание, което Серен Педак се опитваше да проучи с цялата лутаща се и замаяна решимост на отровения си до затъпяване ум. Но кой знае защо, не успяваше. Вместо слепота усещаше болезнено полуразмазаните фигури, насядали около масата, бръмчащото гъмжило на безброй гласове. Затъпяването още не беше дошло и сигурно така и нямаше да дойде, а упоритата трезвост не искаше да я напусне, непоклатима и безразлична към безкрайните чаши вино, които изливаше в гърлото си.

Трескава възбуда, десетки гласове, които редяха всевъзможните си версии „казах ли ви аз на вас“ на тълпата кимащи глави. Пророкувания и предсказания, бляскави думи на алчност, зажадняла за плячката от бойни полета, затрупани с мъртви едури. „Дай им Първи девичи форт, ми да. Що не? Примами ги кучите синове по-навътре. Видя ли какво направи кадърът оная нощ? Пак ще го направят, само че тоя път срещу тия копеленца с пепелявите лица. Платил съм си място за гледане, малко над Фара, цяло състояние платих за него, ще видя всичко.“

„При Разлив Фент всичко ще свърши. Ще им натрием носа и после кадърът ще удари флотата им в Катерско море. Имам дялове в една ивица на Кривия бряг, права за вадене на корабна плячка. Заминавам там веднага щом свърши.“

„Оставят се да ги обкръжат, казвам ти. Здрач само е чакала да й вдигнат обсадата. Какви ги дрънкаш? Как така се е предала? Блудния да те вземе, човече, какви са тия лъжи, дето ги ръсиш тука? Ти да не си някой проклет предател, да не си Хул Бедикт? Затвори я тая уста, че да не ти я затворя аз…“

„Ще помагам, Крайбал, честно. Да зашия тия уста е толкоз лесно, колкото да закърпиш корабно платно, а това го правя от години…“

„Къде тръгна тоя?“

„А, все едно, Крайбал…“

„Предателите заслужават урок, Фелуда. Хайде, гледам, че се запъти към вратата…“

— Не е добре за една жена да седи така сама, скъпа. Позволи на един свестен човек да те измъкне от тая…

Серен Педак вдигна очи към надвисналата над масата фигура. Умът й отвърна „Добре“, докато се обръщаше навъсена.

— Това, което дрънкат тук, не си заслужава и плюнката, скъпа. Искаш да пиеш? Добре, седи и пий. Само предлагах някое по-тихо място, нищо друго.

— Разкарай се.

Но мъжът седна срещу нея.

— Гледам те цяла вечер. Викам си, една от многото ледерийки? Зададох си този въпрос веднъж, и само веднъж. Не, мисля си, не и тази. Питам и някой ми отвръща: „А, това е Аквиторът, Серен Педак. Беше на север, за преговорите, дето удариха на камък. Беше на договор с Бурук Бледия, оня дето се обеси, и проклет да съм, ако не го намери тя, оцъклен и вмирисан.“ И си викам, тая работа не е лека. Нищо чудно, че седи тука и се опитва да се напие, ама не става.

Погледът й се спря на него и чак сега го видя ясно. Прорязано от бръчки лице, гладко обръснато, дълга до раменете коса с цвят на лъскаво желязо. Гласът му прозвуча отново в главата й и потвърди онова, което виждаха очите й.

— Не си ледериец.

Широка усмивка, равни бели зъби.

— Тук си права. И без да се обиждаш, но се радвам, че не съм.

— И фаред не си. Не си и нерек. Нито тартенал. И фент не си, нито мекрос…

— Това, което съм, не си и чувала за него, вярвай ми. Много далече ми е домът.

— Какво искаш?

— Да ти предложа нещо, но трябва да стане някъде на по-тихо. Насаме…

— Знаех си…

— Не е това, макар че щях да се чувствам голям късметлия, ако станеше каквото си мислиш. Не. — Наведе се напред и й даде знак да направи същото.

Тя се надвеси над масата с иронична усмивка. Носовете им почти се долепиха.

— Изгарям от нетърпение.

Мъжът леко се отдръпна.

— Ние си имаме една гемия…

— Ние?

— Малък кораб. И се махаме от тоя цирей на задника на Гуглата, наречен кралство.

— Къде? В Коршен? Пайлот, Трус? Коланс?

— Какъв смисъл? Първите три, които спомена, плащат данък на Ледер, а както разправят, в Коланс е абсолютна бъркотия. Аквитор, светът е много по-голям, отколкото си мислиш…

— Нима? Всъщност е много по-малък, отколкото си мисля.

— Друга дупка, същият боклук, а? Може и да си права. Но може и да не си.

— Кой си ти?

— Просто някой, който е много далече от дома, както казах. Едва се измъкнахме от Ассаил, само за да се озовем тук, и още щом дойдохме с проклетото решето, се оказа, че дължим пари. Със стъпването на кея вече дължахме още. За седем месеца толкова затънахме в дългове, че и самият принц К’азз не би могъл да ни измъкне. Живеем с огризки, вършим най-мръсната работа и затъваме.

— Бил си войник.

— Още съм, скъпа.

— Запиши се в някоя бригада тогава…

Той избърса чело с опакото на ръката си, затвори за миг очи, после като че ли взе решение. Изгледа я твърдо със студените си сини очи.

— Така крещи, че се чува до Бездната, скъпа, а никой от вас ледериите не иска да го чуе. Вие сте в беда, хора. В сериозна беда. Разлив Фент беше предаден. Значи така — Здрач е умен, способен командир. Какво тогава я е принудило да го направи? Помисли, Аквитор.

— Разбрала е, че е безнадеждно. Разбрала е, че не може да удържи града и че няма път за отстъпление.

Той кимна.

— Не си била тук, когато се върнаха корабите с улова. Не си видяла какво ги докара. Ние видяхме. Скъпа, ако денрабъ си имат бог, то това беше той, ей тук, в този залив.

— Кои са денрабъ?

Непознатият поклати глава.

— При нас ще се намери място за читави хора. А и няма да си единствената жена, тъй че не е това.

— Защо точно аз тогава?

— Защото не си сляпа, Серен Педак.

Тя се усмихна, отдръпна се и извърна очи. „Нито пияна.“

— Кой си ти?

— Нищо няма да ти говори…

— Все едно, кажи ми.

— Викат ми Лоста. Железния лост, Втори меч, Четвърта рота, Пурпурна гвардия. Бях на служба при командир Кал-брин, преди всички да се пръснем оттук до портите на Гуглата.

— Нищо не говорещо и дълго. Впечатлена съм, Лост.

— Момиче, зъбите ти са по-остри от тези на енкар’ал, с мръвка ризан между тях. Може би затова ми допадаш толкова.

„Добре.“

— Не ме интересува предложението ти, Лосте.

— Постарай се да го обмислиш. Има време за това, стига да се измъкнеш колкото може по-скоро от Трейт.

Тя го погледна.

— Изглежда ми безсмислено.

— Щеше да си права, ако корабът ни беше тук, в залива. Но не е. В Ледерас е. Записахме се като екипаж, чрез един агент. — Сви рамене. — Щом излезем в открито море…

— Ще убиете капитана и хората му и ставате пирати.

— Никого няма да убиваме, ако се разберем, и не сме пирати. Просто искаме да се върнем у дома. Трябва да се върнем у дома. — Изгледа я за миг и стана. — Ако всичко мине добре, ще те чакаме в Ледерас.

„Добре.“

— Губиш си времето.

Той сви рамене.

— Дотогава много неща ще се променят, Аквитор. Махни се от този град, момиче. Докато си трезва, напусни го. Просто се махни.

И си тръгна.

„Спипаха го, завлякоха го отзад и сега му шият устата… ела да видим…“

„Само устата? Скапан предател. Така лесно да му се размине на тоя кучи син. Отвсякъде да го зашият, да видим дали ще му хареса…“

„Хул Бедикт да беше, това искам аз…“

„А, на него ще му направят много по-лошо, помни ми думата. Чакай само и ще видиш…“

 

 

С развети от вятъра сини коприни, Некал Бара стоеше на терасата на фара, загледана към морската шир. Нищо не вървеше според плановете. Изпреварващата им атака беше унищожила празни селища. Целият народ на Тайст Едур беше тръгнал. „И скоро ще дойдат на самия ни праг.“

Флотата бе дошла в морето Катер, готова да предотврати изтеглянето на гарнизона на Здрач в Разлив Фент, но след като градът беше предаден, просто продължи напред. Със свръхестествена бързина кървавочервените платна на петстотин щурмови съда вече се приближаваха към залива Трейт. А във водите под гладките им корпуси… същество. Древно, ужасно и жадно за кръв. Знаеше пътя си. Вече беше идвало тук.

Оттогава, по заповед на Цеда, тя се мъчеше да разбере естеството на това същество, над което Тайст Едур бяха наложили волята си, за да им служи. Пристанището и заливът отвъд него бяха древна суша, огромна варовикова плитчина, под която течаха големи подземни реки. Тук-там ерозията беше сринала варовиковата кора и се бяха образували дълбоки кръгли кладенци. Водата долу по принцип продължаваше да тече, като ръкави на предишните реки. Но понякога не успяваше да се процеди през варовика от натрупалите се с времето втвърдявания и застиваше на място, черна и неподвижна.

Преди много време един такъв кладенец се бе превърнал в място на свещенодействия. В дълбините му бяха хвърляли съкровища. Злато, нефрит, сребро и живи жертви. Гласове на давещи се бяха пищели в леденостудената вода, студена плът и кости се бяха трупали на светлото дъно.

И така беше сътворен дух. Дух, хранен с кръв и отчаяние, искащ изкупителни жертви, насилствено отдаване на тленен живот. Тя много добре знаеше, че във всичко това се крият загадки. Дали духът беше съществувал, преди да е възникнал култът, или просто беше извлечен от поднесените жертви? Или бе породен от самата воля на древните поклонници? Тъй или иначе, резултатът беше един. Беше се появило същество, научено на стръвен глад. Привикнало да се храни с кръв, със скръб и ужас.

Някогашните поклонници бяха изчезнали. Измрели или постепенно стопили се, или тласнати до толкова крайни жертвоприношения, че се бяха самоунищожили. Нямаше как да се разбере колко дълбока е грамадата от кости, натрупана в този кладенец, но големината й трябваше да е ужасяваща.

Духът беше обречен и след време щеше да умре. Ако морските води не се бяха надигнали, за да погълнат сушата — ако стените на неговия свят не бяха изчезнали и всичко, което беше извън тях, не му бе станало достъпно.

Бреговете по целия свят бяха места за поклонение. Най-старите хроники от Първата империя непрекъснато отбелязваха това за народи, открити по време на експедициите. Границата между море и суша бележеше проявата на символичния преход между познатото и непознатото. Между живот и смърт, дух и ум, между неизброимото множество стихии и сили, противоречиви и в същото време — сплетени в едно. Живот, предаден на морските води, съкровища, хвърляни в дълбините им. А над самите води — кораби и техните екипажи, завличани в дълбините им.

При все това съществото беше срещнало… съперничество. И както подозираше Некал Бара, се беше справило зле. Залиняло, страдащо, то се беше върнало в своята дупка, там, под потопа. Върнало се беше, за да умре.

Невъзможно беше да се разбере как магьосниците на Тайст Едур го бяха открили или как бяха разбрали на какво е способно. Но го бяха обвързали, хранили го бяха с кръв, за да възвърнат силата му, и то беше пораснало, а с това бе пораснал и гладът му.

„А сега аз трябва да намеря начин да го убия.“

Усещаше напора му под водната повърхност, все по-близо, под щурмовите съдове на Тайст Едур. Войниците се трупаха по укрепленията около залива. Подготвяха за огън стенобитни машини и балисти, изкарваха на позиции движещите се на колела механизми, изхвърлящи стрели, способни да пробият корабни корпуси, палеха огньове.

Арахатан, с наметалото си от черна кожа, бе заел позиция в другия край на главния вълнолом и също като нея беше застанал с лице към морската шир, взрян в бързо настъпващата вражеска флота. Трябваше да спре атаката на духа, да влезе в открита схватка с него, за да може Некал Бара с магия да се промъкне по-близо до създанието и да го порази.

Жалко, че Енедиктал се беше върнал при своя батальон в Оул, вместо да остане в града. Жалко, че Змийският пояс не бяха дошли за подкрепление. Влезеха ли в стълкновение с духа, Енедиктал можеше да разбие флотата на Едур. Тя нямаше представа колко сила ще им остане на двамата с Арахатан, след като убият духа — възможно беше да са толкова изтощени, че да не могат да унищожат флотата. Можеше да се стигне до ръкопашен бой в залива.

„И това е най-нелепото на магията във война — почти нищо друго не правим, освен да си пречим взаимно. Освен ако кадърът не се окаже по-малочислен.“

Имаше под своя команда още шестима по-дребни заклинатели, разпръснати в ротите на развърнатия долу батальон на Хладната глина. Трябваше да са достатъчни срещу магьосниците на Едур.

Некал Бара беше угрижена, и не без основание.

Червените платна заплющяха. Очите й едва успяваха да различат воините по палубите и такелажа. Флотата забавяше. Под челните кораби напред се понесе тъмен прилив, разпростря се като катраненочерен оток из залива.

Обзе я внезапен страх. Беше… огромно.

Погледна надолу. Към самотната, загърната в черно фигура в самия край на главния вълнолом. Разперила широко ръце.

Духът се надигна в издуваща се вълна, набра скорост и се понесе вихрено към пристанището. Войниците по кейовете се прикриха зад щитовете си и върховете на копията им щръкнаха. Една от метателните машини изстреля топка горящ катран. Омаяният поглед на Бара проследи огнената дъга и сивата диря след нея — огненото кълбо се спускаше към набъбващата вълна.

После изчезна сред петно кипнала пяна.

Чу рева на Арахатан. Бяла бразда проряза водата и кипна пред кейовете, стена от пара се вдигна към небесата. Тъмното изгърбено туловище набираше мощ, преди да връхлети.

Фарът под краката й се разтресе от чудовищния сблъсък. От тясната желязна тераса под нея струпалите се да гледат се разхвърчаха във въздуха и западаха с писъци надолу към скалите. Терасата се огъна като тънка тел в ръцете на ковач, сглобките се пръснаха сред облаци прах. Ужасно скърцане прониза кулата и тя се люшна.

Разпенена черна вода връхлиташе с ярост, издигаше се все по-високо точно пред Арахатан. Тъмна сянка погълна магьосника.

Фарът се срутваше.

Изпънала напред ръце, Некал Бара се хвърли от ръба.

И изчезна сред вихрения лъч на магията. Полетя надолу сред искрящите пръски от син пламък, гъмжащи около ослепително бялото ядро.

Като божие копие, нажеженият до бяло огнен стълб прониза духа отстрани, издълба диря от пламъци в тъмната кипнала вода.

„Блудния да ни… той угасва! Пропада!“ Усети, а след миг видя Арахатан. Червена плът, късаща се не дрипи от костите, изгаряше и почерняваше, отнесена сякаш от свиреп ураган. Видя зъбите му — устните бяха отпрани — оголени в гримаса на безумна усмивка. Очите засъскаха, потъмняха, хлътнаха навътре.

Усети в последния миг изумлението му, неверието…

Навътре, в плътта на духа, пласт след пласт гъста съсирена кръв, сплъстена коса, нацепени късове кост. Обрасли с корал драгоценни накити, смачкани златни монети, сгърчени трупчета на новородени, всички с хлътнали чела над лица, изкривени от болка и неописуемо страдание. „Пластове. О, Богиньо, какво сме направили ние, смъртните? Направили и направили, и направили?!“

Каменни сечива, бисери, парчета раковини…

Навътре…

И разбра, че е сгрешила. Че е сгрешила ужасно.

Духът — нищо повече от куха раковина — пазеше в себе си спомен. В кост, зъби и коса. Спомен и нищо друго.

Навътре…

И Некал Бара разбра, че ще умре. Никаква защита нямаше срещу това, което се надигаше да я срещне. Никаква. Не можеше… изобщо не можеше да… „Цеда! Куру Кан! Чуй ме! Виж…“

 

 

Серен Педак залитна на улицата. Бутана, блъскана, събаряна на колене от бягащи хора.

Беше се събудила в някакво тъмно мазе сред празни изпочупени бурета. Бяха я ограбили, повечето от бронята й беше смъкната. Меча и ножа й ги нямаше. Болката между краката подсказваше, че я е сполетяло и по-лошо. Устните й бяха подути и накъсани от целувки, които така и не беше усетила, косата й беше разчорлена и сплъстена от кръв. Пропълзя по камъните и се сви до някаква мръсна тухлена стена. Зяпна замаяна царящата наоколо паника.

Пушеци бяха затулили небето. Мътнокафява светлина, далечни шумове от битка — откъм пристанището вляво и по северната и източната стена, напред и вдясно. По улицата пред нея гражданите тичаха сякаш в произволни посоки. Двама мъже се бяха вкопчили в смъртоносен двубой и тя видя как единият успя да прониже другия, а после започна да блъска главата му в каменните плочи. Черепът изпращя, победителят пусна гърчещата се жертва, надигна се и закуцука по улицата.

Врати падаха с трясък. Жени излизаха с писъци на улицата, измъкнати от скривалищата си.

Не се виждаше нито един Тайст Едур.

Вдясно от нея трима мъже с вид на мародери се тътреха по улицата. Единият носеше оплескан с кръв дебел кривак, друг — къс ятаган. Третият влачеше за единия крак мъртво или примряло от ужас момиченце.

Видяха я. Онзи с кривака се ухили.

— Идвахме да те приберем, Аквитор. Събуди се и искаш още, а?

Не позна нито един от тях, но в очите им имаше нещо ужасно познато.

— Градът падна — продължи той, след като се доближи. — Но можем да се измъкнем и те взимаме с нас.

Онзи с ятагана се изсмя.

— Решихме да си те вземем за нас, скъпа. Не бой се, ще те пазим.

Серен се присви до стената.

— Стой! — чу се глас.

Тримата се обърнаха.

Коса със стоманен цвят, сини очи. Като че ли го познаваше. Може би. Не беше сигурна. Никога не беше виждала броня като неговата: щеше да е запомнила кървавочервеното връхно палто. Прост войнишки меч на лявото бедро, към който непознатият не посегна.

— Това е оня кучи син, чужденецът — рече мъжът с кривака. — Намери си някоя и мирни, приятел.

— Току-що го направих — отвърна той. — Търся я от два дни…

— Тя е наша — каза му онзи с ятагана.

— Не приближавай — изръмжа третият и вдигна детето в ръката си, все едно смяташе да го употреби като оръжие.

И Серен видя, че вече го е правил. „О, дано да си умряло, дете. Моля се, дано да си умряло отдавна.“

— Познаваш ни, чужденецо — каза мъжът с кривака.

— О, да, ужасът на копторите. Чувал съм за подвизите ви. Което ми дава предимство.

— Как така?

Странникът продължаваше да се приближава. Серен видя как нещо блесна в очите му, когато отвърна:

— Защото вие нищо не сте чували за мен.

Кривакът се завъртя. Ятаганът блесна. Тялото на детето литна във въздуха…

И се озова в ръката на новодошлия, който замахна с другата ръка, с дланта нагоре, пръстите му сякаш се впиха под брадичката на мъжа, който го държеше.

Серен просто не разбра какво стана.

Мъжът с кривака беше паднал. Ятаганът на другия се беше забил в гърдите му и той стоеше, опулил очи в него. После рухна.

Нещо изпращя. Бликна фонтан от кръв.

Непознатият отстъпи назад, с детето под дясната мишница. Лявата му ръка държеше, като увита в кожа дръжка на ведро, долната челюст на третия.

Който изхърка, облещи се и вдиша хрипливо.

Непознатият хвърли челюстта с провисналия език встрани, остави детето на земята и пристъпи към третия мъж.

— Не ми харесва това, което направихте. Нищо от това, което направихте, не ми харесва, но най-вече не ми харесва това, което направихте на тази жена тук, и на това дете. Затова ще те накарам да те боли. Много.

Мъжът се завъртя, сякаш искаше да побегне — и се пльосна по корем на каменните плочи. Серен не видя как стана всичко това и защо.

С невъзмутимо търпение непознатият се наведе над него. Два мълниеносни удара от двете страни на гръбнака, почти до врата, и тя чу как изпращяха гръдните кости. Около главата рукна кръв.

Непознатият посегна към чатала на падналия.

— Спри.

Той се обърна към нея и вдигна вежди.

— Спри. Убий го. Чисто. Убий го чисто, Лосте.

— Сигурна ли си?

По прозорците на околните къщи се появиха лица. Втренчени, зяпнали надолу очи.

— Стига — изграчи тя.

— Добре.

Той замахна. Един удар в тила и той хлътна навътре. Всичко утихна.

Лоста се изправи.

— Е?

„Да. Така е добре.“

Войникът от Пурпурната гвардия се приближи към нея.

— Вината е моя. Трябваше да поспя. Мислех, че ще си в безопасност поне за малко. Сгреших. Съжалявам.

— Детето?

— Стъпкано е от коне според мен. Мъртво е.

— Какво става?

— Трейт пада. Върху защитата се изсипаха духовете-сенки. После Едур дебаркираха. Беше лошо, Аквитор. Откъм сушата настъпи армия. Пометоха слабо защитените укрепления и няма и преди няколко минути успяха да разбият Северната порта. Едурите не бързат, убиват всеки войник, когото намерят. Никаква пощада. Засега не посягат на цивилните. Но това не е гаранция за нищо, нали?

Помогна й да стане и тя трепна от допира на ръцете му — ръце-оръжия, оцапани със смърт.

И да го забеляза, той не се издаде.

— Моят Меч ни чака. Корло успя да намери лабиринт в тази проклета от Гуглата яма — чак сега, цели две години, след като се натикахме тук. Казва, че едурите имали нещо общо с това.

Замаяна, тя едва сега осъзна, че вървят. По кривите странични улички, далече от главните. Шумовете от грозната касапница ехтяха отвсякъде. Изведнъж Лоста спря и кривна глава.

— Проклятие. Отрязани сме.

 

 

Завлечен в касапницата. Смаян свидетел на избиването на объркани нещастници. Зачуден дали лихварите няма да са следващите. Удинаас едва се тътреше след императора на Тайст Едур и дузина освирепели воини. Газеха през трупове и посичаха около себе си живот все едно, че разчистваха пътека през тръстики.

Умението, което показваше Рулад, му беше неприсъщо. Ръцете му се въртяха мълниеносно, всяко движение бе небрежно и лишено от всякакъв страх. И издаваше безумни, нечленоразделни звуци, прекъсвани от крясъци, изпълнени колкото с гняв, толкова и с ужас. Не триумфиращ воин. Нито обладан от бойна ярост или окъпан в кървава слава. Убиец… който убиваше.

Един от едурските воини до него падна под отчаяния замах на меча в ръцете на ледерийски войник и императорът изрева и се хвърли напред. Пъстрият меч изсвистя и кръвта швирна като вода. Смехът изтръгна дъха му и го накара да зяпне. Едурите плахо извърнаха лица към освирепелия си владетел.

Продължиха по улицата, просичаха пътя си към нещо като ариергард. Удинаас се препъваше в трупове, в гърчещи се плачещи хора. Замаяни в мига преди да издъхнат мъже зовяха майките си и робът посягаше към тях, докосваше ги по раменете или погалваше с пръсти мокрите им чела и мълвеше: „Тук съм, момчето ми. Всичко е наред. Можеш вече да тръгнеш.“

Опрощаващият жрец, залитащ стъпка по стъпка след невидимата верига, шепнещ празни благословии и милостиви лъжи, опрощаващ, докато в същото време се моли някой — нещо — на свой ред да го опрости. Но никой не го докосна, ничии пръсти не погалиха потното му лице.

За опожарените селища. Възмездие. Къде бяха лихварите? Нали заради тях в края на краищата беше тази война.

Още сто крачки. Още трима паднали едури. Рулад и осмината му събратя газеха напред и колеха. Къде беше останалата войска?

Някъде другаде.

Ако човек винаги може да избира правилните въпроси, то всеки отговор ще е очевиден. Умно проникновение — беше се добрал до нещо…

Още един едур изкрещя, спря и се строполи, лицето му се сплеска в каменните плочи.

Рулад уби още двама войници… и изведнъж на пътя им вече не стоеше никой.

Спряха вцепенени на някакво кръстовище; около тях се къдреха пушеците.

Изведнъж някой се появи отдясно.

Двама воини на Едур рухнаха, смъртно ранени.

Лявата ръка на нападателя се изстреля напред и главата на трети Едур се извъртя със силен пукот.

Трясък на мечове, още кръв и още един Едур се строполи — и нападателят вече се беше измъкнал от схватката и се обръщаше.

Рулад го посрещна със скок. Мечовете — единият тежък и пъстър, другият — най-обикновен — се сблъскаха и се сплетоха, щом китката на странника се изви рязко надолу, докато другата му ръка изсвистя над оръжията и удари Рулад в челото.

Силен пукот — и вратът на императора се прекърши.

Мечът с пъстрото острие се хлъзна надолу от оръжието на нападателя, а той вече се отдръпваше, острието на меча му вече се изтръгваше от гърдите на поредния Едур.

Още миг и последните двама воини бяха паднали, телата им щедро напояваха с кръвта си каменните плочи.

Непознатият се огледа, видя Удинаас, кимна и махна с ръка към близката пресечка, от която се появи жена.

Направи пет-шест крачки напред и Удинаас я позна.

Бяха се гаврили с нея.

„Но нищо повече от това. Не и докато този е жив.“

Серен Педак не го и видя. Не забеляза и мъртвите едури. Непознатият я сграбчи за ръката.

Продължиха надолу по улицата и се скриха зад ъгъла.

Някъде зад него се чуха викове на едурски воини, тропот на тичащи крака.

Робът тръсна глава и разбра, че стои до тялото на Рулад, зяпнал в него, в нелепия ъгъл, под който се беше извила главата на прекършения врат, в ръцете, здраво стиснали меча.

И зачака устата да се отвори в безумен смях.

 

 

— Най-странната проклета броня, която съм виждал.

Серен примига.

— Какво?

— Но беше добър с меча. Бърз. Само още пет години опит да можеше да натрупа и щеше да стане смъртно опасен. Толкова, че да затрудни всекиго. Шимър, Блус, може би и Скинър. Но тази броня! Проклет късмет, точно тук да ми падне. Да имахме време…

— Какво?

— Онзи Тайст Едур, скъпа.

— Тайст Едур ли?

— Все едно. Ето ги.

Пред тях — шест фигури, в края на задънената уличка. Две жени, четирима мъже. Всички в пурпурни палта. С извадени оръжия. Оцапани с кръв остриета. Един, по-леко снаряжен от останалите и с нещо като диадема в лявата ръка, пристъпи напред.

И каза нещо на непознат език.

Лоста му отвърна с нетърпеливо ръмжене и придърпа Серен, щом мъжът започна да жестикулира. Въздухът около тях сякаш затрептя.

— Корло отваря лабиринта, момиче. Преминаваме и ако извадим късмет, няма да се натъкнем на нищо опасно. Не се знае къде ще ни отведе. Дано да е достатъчно далече.

— Къде? — попита тя. — Къде отиваме?

— В Ледерас, Аквитор. Казах ти, че там ни чака кораб, забрави ли?

„Най-странната броня, която съм виждал.“

„Проклет късмет.“

— Той мъртъв ли е?

— Кой?

— Мъртъв ли е? Уби ли го? Онзи Тайст Едур!

— Нямах избор, момиче. Забавяше ни, а идваха още.

„О, не!“

 

 

Върху пясъка плисна повърнато.

Добре поне, че врясъците спряха, помисли Уидал. Чакаше, седнал на тревата малко над плажната ивица, докато младият Едур, на ръце и колене, с клюмнала глава, трепереше и се гърчеше, кашляше и храчеше.

Отстрани два от нахтите, Райнд и Пюл, се боричкаха за едно изхвърлено от вълните парче дърво — то се чупеше, докато го дърпаха. Игрите им на унищожаване напоследък бяха станали натрапчиви и майсторът на оръжия от Мекрос вече се чудеше дали не имитират някоя свързана с него житейска истина. Или просто изолацията ги докарваше до лудост.

Поредната истина.

Уидал презираше религията. Не редеше по пътя си никакви богове. Асцендентите за него бяха по-лоши от побеснели зверове. Не стига, че смъртните бяха способни на ужасни злини. Нищо общо не държеше да има с техните безсмъртни и неизмеримо по-силни двойници.

И този сакат бог в дрипавата му шатра, с вечната му болка и затъпяващия разсъдъка пушек от семената, които пръскаше върху мангала пред себе си — всичко беше едно и също за Уидал. Парадиране със страданието, погълнато от желание да разпръснеш злочестината на собственото си съществуване по целия свят, във всички светове. Злочестина и лъжливо спасение, болка и глупаво отстъпление. „Всичко е едно и също.“

На този жалък остров, сред това пусто море, Уидал беше изгубен. В самия себе си, сред гъмжилото от лица, които до едно бяха негови, губеше способността да разпознава което и да било от тях. Мисъл и съзнание се бяха превърнали в нещо необуздано и безформено. Странстване сред чужди спомени, докато светът отвъд се разнищва.

Строеж на гнездо.

Яростно разрушаване.

Зъбата уста, зяпнала в безмълвен, конвулсивен смях.

Трима шегобийци, които все повтаряха и повтаряха една и съща сценка. Какво означаваше тя? Що за очевиден урок му показваха, а той бе толкова сляп, толкова глупав, че не можеше да го разбере?

Младият Едур беше приключил — нищо не беше останало в стомаха му. Вдигна глава, очите му бяха изцъклени от болка и ужас.

— Не… — прошепна той.

Уидал примижа и огледа брега.

— Стига вече… моля ви.

— Никакви ги няма залезите тук — каза Уидал. — Както и изгревите, впрочем.

— Не знаете какво е!

Крясъкът заглъхна.

— Гнездата стават все по-сложни. Мисля, че се стреми да постигне определена форма. Наклонени стени, триъгълен вход. После Мейп ги разрушава. Какво трябва да схвана от всичко това?

— Може да си задържи проклетия меч. Няма да отида. Там. Няма повече да отида там и не се опитвай да ме принуждаваш.

— Нищо не мога да направя. Нищо.

Рулад запълзя към него.

— Ти си го направил този меч! — изхриптя обвинително.

— Огън, чук, наковалня и каляване. Толкова мечове съм направил, че не мога да ги изброя. Желязо и пот. Мисля, че бяха счупени остриета. Онези черни късове. От някакъв дълъг тесен нож. Двете — черни и чупливи. Просто парчета. Чудно откъде ли ги е прибрал?

— Всичко се чупи — каза Рулад.

Уидал го погледна.

— Да, момче. Всичко се чупи.

— Можеш да го направиш.

— Кое?

— Да счупиш този меч.

— Не. Не мога.

— Всичко се чупи!

— И хората също, момче.

— Това не е отговор.

Уидал сви рамене.

— Вече почти нищо не помня. Мисля, че ограбва ума ми. Казва, че е мой бог. Трябвало само да го почитам, така казва. И всичко щяло да стане ясно. Тъй че кажи ми, Рулад Сенгар, на теб ясно ли ти е всичко?

— Това зло… то е твое дело!

— Нима? Може би си прав. Приех сделката, която ми предложи. Но виждаш ли, той излъга. Каза, че ще ме освободи, като направя меча. Той лъже, Рулад. Това поне го знам. Вече го знам. Този бог лъже.

— Имам власт. Аз съм император. Взех си жена. Във война сме и Ледер ще падне.

Уидал посочи към сушата.

— А пък той те чака.

— Страх ги е от мен.

— Страхът сам по себе си поражда вярност, момче. Ще те следват. Те също те очакват.

Рулад задра с нокти лицето си и потръпна.

— Той ме уби. Онзи мъж… не беше ледериец, изобщо не беше ледериец. Изби ни. Седмина от братята ми. И мен. Беше толкова… бърз. Сякаш едва се движеше — а братята ми падаха и умираха.

— Следващия път ще е по-трудно. Ти ще си по-труден. Следващия път няма да е лесно да се намери някой, който да те убие. И по-следващия. Разбираш ли това, момче? То е в същността на сакатия бог, който те чака.

— Кой е той?

— Богът ли? Едно малко нещастно говно, Рулад. Което държи душата ти в ръцете си.

— Бащата Сянка ни е изоставил.

— Бащата Сянка е мъртъв. Или все едно, че е.

— Откъде знаеш?

— Защото ако не беше, изобщо нямаше да позволи на Сакатия бог да те вземе. Теб и народа ти. Щеше да слезе на брега и… — Уидал замълча.

Ето, до това беше стигнал. До тази пропита с кръв истина.

Мразеше религията, мразеше боговете. И беше сам.

— Ще го убия. С меча.

— Глупак. На този остров няма нищо, което той да не чува, да не вижда, да не знае.

„Освен това, което сега е в ума ми, навярно. А дори и да го знае, как би могъл да ме спре? Не, не знае. Трябва да вярвам в това. Та нали ако знаеше, щеше да ме убие. Точно сега щеше да ме убие.“

Рулад се надигна.

— Готов съм.

— Така ли?

— Да.

Уидал въздъхна. Погледна към двата нахта. Изхвърленият от прилива плавей, предмет на ожесточения им спор, лежеше между тях на трески. Двете същества го бяха зяпнали объркано и ровичкаха с пръсти в купчината. Мекросът стана.

— Добре, момче. Да вървим.

 

 

Стоеше зад черното стъкло, в тунел от прозрачен обсидиан. И нямаше никакви призраци.

— Куралд Галайн — прошепна Корло и ги погледна през рамо. — Не го очаквах. Завоевание, негодно за нищо. Или едурите изобщо не го знаят — представа нямат какво използват.

Вонеше на смърт. Съсухрена плът, дъх на гробница. Черният камък под краката им беше хлъзгав. Таванът беше неравен, само една длан над главата на Лоста, най-високия в групата.

— Проклет плъши лабиринт — продължи магът и спря пред едно разклонение.

— Просто ни поведи на юг — изръмжа тихо Лоста.

— Добре, но накъде трябва да е юг?

Войниците се струпаха около него, мърмореха ругатни на странния си език.

Корло се обърна към Серен.

— Някакви предложения, Аквитор?

— Какво?

Магът измърмори нещо на Лоста на родния им език и той се намръщи и отвърна:

— Говорете на ледерийски всички. Откога грубостта е станала част от устава на Пурпурната гвардия? Аквитор, това е Крепостта на Мрака…

— Няма Крепост на Мрака.

— Опитвам се да го кажа по начин, понятен за вас.

— Добре.

— Но виждате ли, Аквитор, не би трябвало да я има — намеси се Корло.

Тя само го погледна в сумрака. Магът избърса врата си и ръката му лъсна от пот.

— Тези са Тайст Едур, нали? Не са Тайст Андий. Крепостта на Мрака, това е Тайст Андий. Едур, те са от, ъъъ, Крепостта на Сянка. Тъй че естествено е, виждате ли, да очакваме лабиринтът да е Куралд Емурлан. Но не е. Този е Куралд Галайн, само че е пробит. Превзет. Гъмжи от духове — духове на Тайст Андий…

— Не са тук — отвърна тя. — Виждала съм ги. Не са тук.

— Тук са, Аквитор. Просто аз ги задържам настрана. Засега…

— Но е трудно, нали.

Магът кимна с неохота.

— И сте объркан.

Ново кимване.

Тя се опита да помисли, да прониже изтръпналостта, която я беше обзела — може би единственото, което задържаше болката от изтерзаната й плът.

— Казахте, че духовете не са Едур.

— Точно така. Тайст Андий са.

— Каква е връзката между едните и другите? В съюз ли са?

Корло присви очи.

— Съюз ли?

— Призраците — каза Лоста.

Погледът на мага пробяга към командира му, после се върна на Серен Педак.

— Призраците са в плен. Принудени са да се сражават редом с едурите. Дали са духове на Андий? Дъх на Гуглата, като че ли започвам да разбирам. Какво друго може да са? Не са духове на Едур, защото тогава нямаше да е необходима никаква обвързваща магия, нали?

Лоста пристъпи към Серен.

— Какво предлагате?

За миг тя си спомни единствения си контакт с духовете, жаждата им.

— Маг Корло, казвате, че ги държите настрана. Опитват ли се да ни нападнат?

— Не мога да кажа със сигурност.

— Пуснете един. Сигурно ще можем да го уговорим. Може да получим помощ.

— Какво би го заинтересувало, за да ни помогне?

— Ще се спазарим.

— С какво?

Тя сви рамене.

— Ще измислим нещо.

Магът изреди низ от думи на непонятната им реч — сигурно бяха проклятия.

— Пусни един — каза Лоста.

Нови проклятия. После Корло направи няколко крачки напред, за да разчисти място.

— Пригответе оръжията. Ако не пожелае да преговаряме.

След миг полумракът пред мага затрептя и от него се изсипа нещо черно, като разлято мастило. Очерта се в колеблива, трепереща фигура.

Жена, по-висока от Едур, но с катраненочерна кожа, с червеникав оттенък на дългата, буйно спускаща се коса. Зелени очи, дръпнати и големи, лице по-гладко и по-закръглено, отколкото можеше да се очаква при високия й ръст и дългите крайници. Носеше кожена броня и гамаши, а на раменете й беше заметната кожата на някакъв звяр с бяла козина. Нямаше оръжие.

Погледът й се втвърди. Тя заговори и в думите й Серен долови подобие на едурската реч.

— Много мразя, като става така — измърмори Корло.

Серен се опита да заговори на речта на Едур.

— Здравей. Извиняваме се, че се натрапихме във вашия свят. Не смятаме да се задържаме дълго.

Изражението на жената не се промени.

— Предателите никога не го правят.

— Може да говоря на езика на Едур, но те не са наши съюзници. Може би в това имаме нещо общо.

— Бях една от първите, които загинаха във войната — каза жената. — Така че не паднах от ръцете на Едур. Не могат да ме имат. Не могат да ме принудят да се бия с тях. Аз и другите като мен сме недосегаеми за тях.

— Но духът ти си остава пленен — каза Серен. — Тук.

— Какво искате?

Серен се обърна към Лоста.

— Пита какво искаме от нея.

— Корло?

Магът сви рамене.

— Трябва да се отървем от влиянието на Едур. Да стигнем някъде извън него. А после да се върнем на нашия свят.

Серен преведе думите му.

— Вие сте смъртни — отвърна жената. — Можете да преминете там, където ние не можем.

— Можеш ли да ни отведеш?

— Каква ще е наградата ми за тази услуга?

— Какво искаш?

Жената помисли и поклати глава.

— Не. Сделката ще е нечестна. Услугата ми не струва отплатата, която бих поискала. Искате водач, който да ви отведе до границата. Няма да ви измамя. Не е далече. Много бързо бихте могли да я намерите и сами.

Серен преведе думите й на гвардейците и добави:

— Странно…

— Честността ли? — усмихна се Лоста.

Тя кимна кисело.

— Нали съм ледерийка, честността винаги ме прави подозрителна.

— Попитай я какво би пожелала да направим за нея — подкани я той.

Серен Педак го направи, а жената вдигна дясната си ръка и показа малък предмет. Покрит с бяла кора, неразпознаваем.

— Контраатаката на К’Чаин Че’Малле изтласка мнозина от нас до бреговата ивица, а после — във вълните. Лош боец съм. Загинах в пяната между брега и морето, а трупът ми, тласкан от прилива, се затъркаля по калните пясъци, докато тинята не го погълна. — Погледна нещото в ръката си. — Носех този пръстен. Върна ми го един призрак — много призраци правеха това за онези от нас, които сме недостижими за Едур. Бих ви помолила да ме върнете при костите ми, при малкото, което е останало от мен, за да мога да намеря забвение. Но този дар е прекалено голям за толкова малка услуга…

— Как можем да го направим?

— Мога да се слея с веществото на този пръстен. Повече няма да ме виждате. Ще отидете на морския бряг и ще го хвърлите в морето.

— Не ми изглежда трудно.

— Може би не е. Неравенството е в разменените ценности.

Серен поклати глава.

— Не е неравенство. За нас нашето желание е също толкова ценно. Приемаме сделката ти.

— Откъде да знам, че няма да ме измамите?

Ледерийката се обърна към Лоста.

— Тя не ни вярва.

Воинът направи няколко крачки и спря пред жената Тайст Андий.

— Аквитор, кажете й, че съм Вречен, от Пурпурната гвардия. Ако пожелае, може да разбере какво означава това. Като постави ръката си на гърдите ми. Кажи й, че ще зачета този договор.

— Още не съм ви казала какво е. Иска да хвърлим в морето онова, което държи.

— Нищо друго?

— Направим ли го, ще сложим край на съществуването й. Изглежда, иска точно това.

— Кажи й да пипне душата ми.

Подозрението в очите на тъмнокожата жена стана по-явно, но тя пристъпи напред и опря длан в гърдите му.

Дланта потръпна и се дръпна рязко, а тя се олюля и отстъпи назад. На лицето й се изписа стъписване, а след него — ужас.

— Как… как си могъл да… Защо?!

— Мисля, че не беше реакцията, която търсеше, Лосте. Тя е… потресена.

— Това не ме притеснява — отвърна мъжът. — Приема ли думата ми?

Жената се изправи, изслуша въпроса на Серен, кимна и каза:

— Не мога да не я приема. Но… бях забравила… това чувство.

— Кое по-точно?

— Горест.

— Лосте, каквото и да означава това „Вречен“, тя е смазана от… жалост.

— Е, добре — каза той и й обърна гръб. — Всички грешим.

— Ще ви заведа веднага — заяви жената.

— Как те наричат?

— Сандалат Друкорлат.

— Благодарим ти, Сандалат. Това, че нашият дар за теб е забравата, ме натъжава.

Тя само сви рамене.

— Онези, които някога обичах и които ме обичаха, вярват, че наистина съм си отишла. Няма нужда от скръб.

„Няма нужда от скръб. Къде е жалостта тогава?“

— Ставайте, момчета — каза Лоста. — Тя е готова да ни поведе.

 

 

Мейп лежеше като умряла на дюната, но бавно завъртя глава, щом Уидал и Рулад доближиха. Преди време си беше откраднала чук от ковачницата, да руши по-лесно гнездата на Пюл, и сега винаги си го носеше. Уидал изгледа накриво как жилавото чернокожо същество надигна чука, без да откъсва очи от него и едура, сякаш се канеше да ги убие.

От тримата нахти Мейп го изнервяше най-много. Твърде много разум блестеше в черните й очички, твърде често подобие на усмивка се изписваше на маймунското й лице. А силата, която показваха тези същества, бе достатъчна, за да притесни всекиго. Знаеше, че Мейп може да изскубне ръцете от раменете му, стига да й хрумне.

Навярно Сакатият бог ги беше обвързал така, както се обвързваха демони, и може би само това и нищо друго сдържаше нахтите да не го сграбчат за гърлото. Неприятна мисъл.

— Какво ще ме спре да забия меча в мършавите му гърди? — изръмжа Рулад.

— Не задавай този въпрос на мен. Само Сакатият бог може да му отговори. Но не мисля, че ще е толкова лесно. Умен е кучият син, а в шатрата властта му според мен е абсолютна.

— То пък едно владение — изсумтя презрително Рулад.

„Да. Но защо тези думи, изречени по този начин, ме интригуват?“

Дрипавото платнено убежище бе точно пред тях и изпод дръпнатата завеса бълваше дим. Щом приближиха, въздухът стана по-горещ, по-сух, тревата — спаружена и посърнала под нозете им. Земята изглеждаше странно попарена.

Спряха пред входа. Вътре, в сумрака, едва се виждаше свитата, изгърбена фигура на бога. От горящия мангал се виеха струйки дим. Окашляне. След което:

— Неуместен гняв. Неразумно според мен, след като дарът ми бе толкова ефикасен.

— Не искам да се връщам — каза Рулад. — Остави ме тук. Избери някой друг.

— Неволни слуги на каузата ми се появяват… от неочаквани места. Вречен от Пурпурната гвардия, представи си. Радвай се, че не беше Скинър или Коул. Щяха да ти обърнат повечко внимание, а това нямаше да е добре. Още не сме готови за това. — Хриплива кашлица. — Още не сме.

— Няма да се върна.

— Отвращаваш се от дадената ти плът. Разбирам. Но, Рулад Сенгар, златото е твоята отплата. За властта, към която се стремиш.

— Не я искам повече тази власт.

— О, искаш я — отвърна с явна насмешка Сакатият бог. — Помисли за наградите, които вече пожъна. Тронът на Тайст Едур, жената, за която жадуваше толкова години — тя вече е твое притежание, можеш да правиш с нея каквото поискаш. Братята ти — всички до един ти се кланят. И все по-голямото ти умение с меча…

— Това обаче не е мое, нали? Аз мога само да го държа! Умението не е мое — и всички го виждат! Не съм постигнал нищо!

— А колко струва всичката тази гордост, която търсиш, Рулад Сенгар? Вие смъртните ме изумявате. Проклятието на глупака — да се преценяваш с непрестанно неудовлетворение. Не е моя работа да те уча как да управляваш империята си. Задачата си е твоя и само твоя. Там си намери гордостта. Освен това не порасна ли силата ти? Мускулите ти вече са по-здрави от тези на брат ти Феар. Престани да хленчиш.

— Ти ме използваш!

Сакатият бог се изсмя.

— А Скабандари Кървавото око не го ли правеше? О, знам вече цялата история. Всичко. Морето шепне стари истини, Рулад Сенгар. Нашият пресвят Татко Сянка — ох, каква нелепа заблуда. Убиецът с нож в гърба, предателят…

— Лъжи!

— … който след това ви доведе до вашето предателство. Срещу доскорошните ви съюзници Тайст Андий. Скочихте срещу тях по заповед на Скабандари. Избихте онези, които се сражаваха рамо до рамо с вас. Това е наследството на Тайст Едур, Рулад Сенгар. Питай Ханан Мосаг. Той знае. Питай брат си Феар. Питай майка си — жените знаят. Тяхната памет не е така… избирателна.

— Престани — замоли се Рулад и стисна главата си с ръце. — Искаш да ме отровиш с позор. Това е целта ти… каквото и да казваш.

— Може би това, което предлагам, е опрощение — промълви Сакатият бог. — Възможността да се изкупят грехове. У теб е, Рулад Сенгар. Властта е твоя и можеш да я изваеш според волята си. Империята ще отразява теб, не някой друг. Нима ще избягаш от това? Ако изборът ти е такъв, тогава наистина ще съм принуден да избера друг. Някой, който ще се окаже не толкова почтен може би.

Мечът издрънча в нозете на Рулад Сенгар.

— Избирай!

Вцепенен, Уидал видя как изражението на едура се промени.

Рулад изкрещя, сграбчи оръжието, хвърли се напред…

… и изчезна.

Последва хриплив смях.

— Толкова малко неща могат да ме изненадат вече, Уидал.

Отвратен, мекросът се обърна към изхода.

— Почакай, Уидал. Виждам отегчението ти. Неприязънта. Какво толкова те терзае? Това се питам.

— Момчето не го заслужава…

— О, заслужава го, и още как. Всички го заслужават.

Уидал се обърна и изгледа с присвити очи Сакатия бог.

— Това май е единствената преценка, на която си способен. Но не е много честна, нали?

— Внимавай. Благодарността ми за това, което направи за мен, започва да отслабва.

— Благодарност? — Смехът му беше горчив. — Благодарен си, след като ме принуди да изпълня заповедта ти. Браво. Дано и аз да съм толкова остроумен, след като те принудя да ме убиеш. — Изгледа присвитата под качулката фигура. — Знаеш ли, разбирам проблема ти. Вече го разбирам и се проклинам, че преди ми убягваше. Ти нямаш свят, над който да властваш като другите богове. Затова си седиш тук, сам в жалката си шатра, и това е цялото ти владение, нали? Премазана плът и мръсен задушлив въздух. Тънки като кожа стени и горещината, за която жадуват старците и недъгавите. Твоят свят и ти — сам в него, и цялата ирония е, че не можеш да властваш и над собственото си тяло.

Хриплива кашлица и:

— Спести ми съчувствието си, мекрос. Много мислих над твоя проблем и намерих решение, както скоро ще разбереш. Тогава си помисли за това, което ми каза. Сега си върви.

— Още не разбираш, нали? Колкото повече болка нанасяш на другите, толкова повече ще изпиташ сам ти. Подклаждаш собствената си злочестина и заради това всяко съчувствие, което с право можеш да получиш, бива отхвърлено.

— Казах, иди си, Уидал. Построй си гнездо. Мейп чака.

 

 

Появиха се сред обрулена от вятъра степ, с грохота на морските вълни вдясно, а пред тях — делтата на широка река. На отсрещния бряг се издигаше укрепен град.

Серен Педак огледа далечните сгради, високите тънки кули, които сякаш се накланяха към морето.

— Стари Катер. На трийсет левги сме от Трейт. Как е възможно това?

— Лабиринти — изсумтя Корло и седна в тревата. — Гнило. Мръсно, но все пак — лабиринт.

Аквиторът бавно закрачи към пясъчната ивица на брега. Слънцето грееше високо и топло. „Трябва да се умия. Да се очистя. Морето…“

Лоста я последва, стиснал в ръка вкаменения предмет, в който се бе вселил духът на жената Тайст Андий.

Тя нагази във водата. Пенливи вълни зашумяха около глезените й.

Вреченият хвърли пръстена и той цопна малко по-напред.

Коленете. Бедрата.

„Да се очистя. Очистя.“

До гърдите. Вълната се затъркаля, надигна я от дъното, превъртя я и я запокити към брега. Тя се обърна и отново закрачи навътре. Студената солена вода се издигна над лицето й. Светла, огряна от слънцето леко замъглена вода скри гледката от очите й. Вода, впиваща се в покритите със струпеи рани, вода, щипеща разкъсаните устни, вода, изпълнила устата й, молеща да я погълне.

„Ето така.“

Нечии ръце я сграбчиха и я задърпаха назад. Бореше се, но не можеше да се изтръгне.

„Да се очистя!“

Хладен вятър забърса лицето й, очите й примигаха под болезнената светлина. Кашляше, плачеше и се бореше, но ръцете неумолимо я влачеха към брега, хвърлиха я на пясъка. А щом се опита да се отскубне, я стегнаха още по-здраво, притиснаха я в пясъка и един глас прошепна в ухото й:

— Знам, момиче. Знам за какво е. Но не е това начинът.

Безпомощен хлип.

Той не я пускаше.

— Изцери я, Корло.

— Сили нямам, проклет да съм…

— Веднага. И да спи. Накарай я да заспи…

 

 

„Не, не можеш да умреш. Нужна си ми.“

Толкова пластове, затиснали тези вкаменени останки. Миг на огромен натиск. Дебелата, толкова дебела кожа, попила в браздите си неизброими малки смърти. А животът беше глас. Не думи, но звук, движение. Докато всичко друго беше стаено, безмълвно. Забравата чакаше да заглъхне последният ек.

Първото умиране трябваше да е достатъчно. Този свят беше чужд все пак. Портата бе запечатана. Заличена. Съпругът й — ако все още бе жив — отдавна беше надмогнал скръбта. Дъщеря й — може би вече самата тя майка, баба. Беше се хранила с драконова плът, тук, в дирята на Аномандър. Някъде бе устояла и живееше. Без горест.

Важно беше да мисли така. Единственото й оръжие срещу лудостта.

Смъртта можеше да дари само едно. Но нещо я задържаше.

Нещо, което имаше глас. „Тези води са неспокойни, да. Не бях помислил, че издирването ми ще е толкова… лесно. Вярно, не си човешко същество. Но ставаш. Ставаш.“

Останките изведнъж се раздвижиха. Зашептяха. Фрагменти, късчета, толкова малки, че чак невидими, се събираха и се слепваха. Сякаш си спомняха част от какво са били някога. И тук, в морските дълбини, сред наносите чакаше всичко, което бе нужно. За плът, за кост и за кръв. Целият този ек възкръсваше, намираше облик. Гледаше го с ужас.

Гледаше как тялото — така познато и толкова чуждо — запълзя нагоре през наносите тиня. Тиня, която изтъняваше, изсветляваше, а после се пръсна, разцъфна и теченията я завихриха. Ръцете се протегнаха нагоре, тялото се надигна.

Тя се понесе натам, принудена да го доближи, да влезе. Но знаеше, че още е рано.

Нейното тяло. Толкова отдавна го бе изоставила. Не беше редно. Не беше честно.

Залута се безцелно по морското дъно. Рибки пробягваха пред погледа й, привлечени от раздвижилите се утайки, изплашени от мятащата се във водата фигура. Многокраки телца щъкаха и се разбягваха от пътя й.

Странна мъглива сянка. Отмина и някъде близо отгоре изсветля. Ръце пробиха повърхността на водата. Твърд пясък под нозете, издигаше се нагоре.

Лице, лъхнато от въздуха.

И тя се понесе напред, гмурна се в тялото, кипна като огън в мускули и кост.

Чувства. Студ, вятър, миризмата на сол и на гнило по брега.

„Майко Тъма, аз съм… жива!“

 

 

Гласът на завръщането дойде не като смях, а с писъци.

Всички се бяха сбрали, щом се разнесе вестта за императорската смърт. Градът беше завзет, но Рулад Сенгар беше убит. С врат, прекършен като вейка. Тялото му лежеше там, където бе паднало, и робът Удинаас го пазеше — настръхнал страж, непризнаващ никого, вторачен в облечения в монети труп.

Ханан Мосаг. Майен и Пернатата вещица по петите й. Мидик Бун, вече кръвен, истински воин. Стотици воини на Едур, оплискани със славата на кръв и сеч. Безмълвни пребледнели граждани, ужасени от напрегнатото очакване, надвиснало в пушливия въздух.

Всички — свидетели на внезапните конвулсии на тялото, на пронизителните писъци. В един ужасен миг вратът на Рулад остана прекършен, главата се въртеше под невъзможни ъгли, докато той залиташе, за да се изправи. След това костта зарасна и главата се изправи сама, в забулените очи изведнъж блесна светлина.

Нови писъци, този път — от ледериите. Разбягаха се.

Крясъците на Рулад замряха и той се изправи и стисна меча с двете ръце. Удинаас проговори:

— Императоре. Трейт е ваш.

Внезапен спазъм. Рулад сякаш ги видя чак сега.

— Ханан Мосаг, заеми се с гарнизона. Останалата войска — на лагер извън града. К’риснан и флотата да тръгнат за Стари Катер.

Кралят-магьосник пристъпи към него и промълви:

— Значи е истина. Ти не можеш да умреш.

Рулад трепна.

— Умирам, Ханан Мосаг. Само това знам. Умирането. Сега ме остави. Удинаас.

— Да, императоре.

— Трябва… да намеря… аз…

— Шатрата ви е готова. За вас и Майен — каза робът.

— Да.

— Императоре, аз ще водя свитата ви — намеси се Мидик Бун.

Смутен и объркан, Рулад огледа тялото си, зацапаните монети, мръсните кожи.

— Да, братко Мидик. Свитата.

— И ще намерим онзи, който… ви направи това, ваше величество.

Очите на Рулад блеснаха.

— Той не може да бъде победен. Безпомощни сме пред него. Той лъже…

Мидик се намръщи. Погледна недоумяващо Удинаас.

— Императоре — каза робът. — Той има предвид онзи, който ви уби, вас и братята ви. Тук, на улицата.

Рулад стисна главата си с ръце.

— Разбира се. Беше облечен в… пурпур.

Удинаас се обърна към Мидик и каза:

— Ще ви го опиша подробно.

— Добре. И ще им претърсим града.

„Но него го няма, глупако. Не знам откъде го знам. Но го няма. И Серен Педак я няма.“

— Разбира се.

— Удинаас!

— Тук съм, императоре.

— Отведи ме от това място!

Вече се знаеше. И Цеда скоро щеше да го научи. Но щеше ли да разбере? Как можеше? Беше невъзможно, безумно.

„Нищо не мога да направя. Ще го разбере ли?“

Воинът в злато се затътри след роба. Стъпка по стъпка. Майен и Пернатата вещица вървяха по петите им. Мидик Бун и още дузина воини ги обкръжиха, с извадени оръжия. Нямаше кой да ги спре.

 

 

Уидал седеше на пейката в ковачницата. Груби стени, камък и вар, огнището — изстинало и пълно с пепел. Каменен под и три стени — отворената страна гледаше към ограден двор с иззидан с дялан камък кладенец, дървено корито за закаляване, дърва, купчини руда и скрап. В колибата отсреща само един тесен нар, и нищо друго.

Целият му свят. Насмешливо напомняне за занаята му. За смисъла на живота му.

А гласът на Сакатия бог шепнеше в ума му: „Уидал. Моят дар. Не съм лишен от съчувствие, каквото и да си мислиш. Разбрах. Нахтите са жалки спътници за един мъж. Иди на брега, Уидал. Вземи моя дар и го притежавай.“

Той се надигна бавно, озадачен. „Лодка ли? Сал? Някой проклет дънер, който да мога да яхна с отлива?“ Излезе навън.

И чу нахтите — бърбореха възбудено на брега.

Уидал отиде до ръба, спря и се загледа надолу.

Жена. Залиташе, докато излизаше от водата. Добра се до брега. Висока, чернокожа, гола, с дълга червена коса.

Мекросът се обърна и закрачи вбесен назад.

— Кучи син…

Сакатият бог отвърна с насмешливо стъписване: „Не искаше ли това? Много висока ли е за теб? Много странни ли са очите й? Уидал, не разбирам…“

— Как си могъл да направиш това? „Притежавай“. Само това знаеш, нали? Притежавай. Използвай. Хора. Животи.

„Тя се нуждае от помощта ти, Уидал. Объркана е, изплашена е от нахтите. Все още трудно си спомня плътта.“

— По-късно. Сега ме остави на мира. Остави и двама ни на мира.

Тих смях, след него — хриплива кашлица. „Както искаш. Разочароваща е тази липса на благодарност все пак.“

— Върви в Бездната!

Без отговор.

Уидал влезе в колибата. Постоя пред нара, докато се увери, че Сакатият бог не дебне някъде в черепа му. После се смъкна на колене и наведе глава.

Мразеше религията. Презираше боговете. Но гнездото беше празно. Гнездото трябваше да се разкъса. Да се пресъгради.

Мекросът можеше да избира сред гъмжило от богове. Но един беше по-стар от другите, и той бе на морето.

Уидал започна да се моли.

На Маел.