Стивън Ериксън
Среднощни приливи (28)

24.

Пет крила ще ти купят пълзене

там, под мръсните пръсти на Блудния,

плахо свил се е Вечният дом

в древно блато, където реки се оттичат

и кръв царствена стича се в бързея

покрай дънери гнили от нявгашен лес величав;

пет пътя от Празната крепост

ще те положат на гръб;

с ножове жертвени сребърен жлеб

мият в корени реките погребани

и въртопът пропада в каверните жадни;

царствени кости дрънчат и пропадат

в тиня, и пет са пътеките

навън и извън от душа изтерзана

за всички вас, изгубени сърца,

кървящи в пустошта.

 

„Денят на Вечния дом“

Финтротас (Загадъчния)

Прясната топла речна вода се превърна в кръвта на Демона, жила, по която се закатери, и течението рукна около него. Знаеше вече, че някъде напред има сърце, извор на сила, едновременно чужда и близка. Господарят му не знаеше нищо за това, инак нямаше да допусне той да се приближи толкова много, защото тази сила, стига да я овладееше, щеше да разкъса стегналите го вериги.

Нещо го очакваше. В подземните потоци, които течаха несекващи под големия град на речните брегове. Беше му повелено да отнесе флотата кораби — дразнещо присъствие, порещо повърхността горе — до града. Знаеше, че близостта ще е достатъчна, за да може да скочи отведнъж и да сграбчи страховитото сърце в многобройните си ръце. Да се насити с него, а сетне да се надигне, отново свободен и обладал силата на десет богове. Да се надигне като древен от отколешния груб, хаотичен свят. Могъщ, несъкрушим и изгарящ от ярост.

През тъмните тинести речни наноси, пълзящи като огромен рак, утаили столетни тайни — коритото на една древна река таеше безброй неизброими сказания, изписани пласт след пласт от отломки и смет. Кални мрежи, заплетени в по-стари останки от крушение, потънали съдове, разпръснат каменен баласт, разбъркани редици запечатани урни, все още пазещи земни богатства. Кости, гниещи навсякъде, струпани в хлътнатини, над които се завихряше течението, а още по-дълбоко, в дебелите твърди и погълнати от тъмнината пластове — кости, смазани от огромното налягане и превърнали се в кристална плетеница от вкаменени скелети.

Дори в смъртта нищо не оставаше неподвижно. Глупавите смъртни, забързани в своето мимолетие, явно вярваха в обратното, пъплеха с бързината на мисълта над търпеливия танц на земя и камък. Водата, разбира се, бе способна да обхване всички бързини на всички неща. Можеше да се втурне, да изпревари всичко друго, а можеше и да се затаи в привидна неподвижност. С това тя отразяваше свещената сила на боговете, макар сама да беше безчувствена и безстрастна.

Демонът знаеше, че такава сила може да бъде впрегната. Богове го бяха правили и се бяха превърнали във властелини на моретата. Но тъкмо реката захранваше моретата. И изворите от пластовете скала. Всъщност морските богове бяха подвластни на властелините на реките и сухоземните езера. Демонът, стария бог-дух на пролетта, възнамеряваше да възстанови равновесието. Със силата, очакваща го под града, дори боговете на морските води щяха да се принудят да коленичат пред него.

Тези мисли го изпълваха с наслада, странни със своята яснота — яснота, каквато демонът не бе притежавал досега. Вкусът на реката навярно, тези бистри течения, щедрите притоци от бреговете. Разум кипеше и набъбваше в него.

Каква наслада.

 

 

— Хубава запушалка.

Тя се обърна и го зяпна, а Техол се усмихна невинно.

— Лъжеш, Техол Бедикт…

Той вдигна вежди.

— Никога не лъжа, Шурк. — Надигна се и закрачи из малката тясна стаичка. — Селуш, с право можеш да се гордееш. Ами да, както си затъкнала кожата около гемата, дори резка не се вижда…

— Освен ако не се намръщя — каза Шурк Елале.

— Дори тогава ще е само една скромна бръчица — отвърна той.

— Е, щом казваш.

Селуш припряно заприбира вещите си в торбата и измърмори:

— Хм. Плюнки.

— Няма ли да благодариш, Шурк? — каза Техол.

Шурк Елале опипа скъпоценния камък в сребърния обков в челото си, поколеба се и накрая въздъхна.

— Благодаря ти, Селуш.

— Нямах предвид, че ще ме оплюеш — изсумтя чорлавата жена. — Ами ония — Тайст де. Те идат. Ледер е покорен и ме плашат промените, които ще дойдат. Сива кожа, такава ще е новата мода, помнете ми думата. Но трябва да си остана практична — добави тя и лицето й изведнъж светна. — Вече приготвям някои смески за гадния ефект. — Замълча и изгледа Шурк Елале. — Това, че поработих над теб, много ми помогна, Шурк. Мисля да нарека първия модел „Умряла нощна крадла“.

— Хитро.

— Мило.

— Но не си мисли, че това ще ти носи дял от печалбата ми, Шурк.

— Не бих си и мечтала.

— Е, трябва да тръгвам — каза Селуш. — Смятам следващите няколко дни да се крия в мазето. И бих посъветвала и двама ви да направите същото.

Техол се огледа.

— Но аз нямам мазе, Селуш.

— Все едно де. Важна е мисълта, както казвам винаги. До скоро!

Дръпна завеската и замина.

— Колко ли късно е станало? — попита Шурк.

— Почти призори.

— Слугата ти къде е?

— Не знам. Все някъде.

— Нима?

Техол плесна с ръце.

— Я да се качваме на покрива. Можем да видим дали на мълчаливия ми телохранител ще му се смени физиономията, като види красотата ти.

— Той какво прави там през цялото време?

— Вероятно стои точно над входа в случай, че пристигне някой неканен гост — което за щастие не се случи. Момичето, дето го прати Брис, едва ли влиза в бройката.

— И какво би могъл да направи отгоре с някой нападател?

— Предполагам, че ще се хвърли право долу сред вихър от мечове, ножове и криваци и на мига ще спука натрапника от бой. Или пък ще се развика и после ще изтича надолу по стълбата да отмъсти за смъртта ни.

— Твоята. Не моята.

— Права си, разбира се. Извинявам се.

— Не се изненадвам, че си объркан, Техол — каза Шурк и прибра с две ръце черната си коса назад, жест, при който гърдите й изпъкнаха възхитително. — При удоволствието, което намери преди в артикулите ми.

— „Артикули“, точно. Много подходящ термин, защото може буквално да означава всичко. Е, ще се качим ли горе да поздравим зората?

— Ако настояваш. Не мога да остана дълго.

Ублала ще започне да се притеснява.

— Харлест ще му обясни, че мъртвите нямат усет за време, Шурк. Не се самоизмъчвай.

— Мърмореше как щял да нареже Харлест на парчета, когато ги оставих.

Заизкачваха се по стълбата, Шурк водеше.

— Мислех, че го държите затворен в саркофаг — изтъкна Техол.

— Да, но го чуваме. Страховито съскане и дращене по капака. Дори за мен е малко дразнещо.

— Е, да се надяваме, че Ублала няма да направи нещо прибързано.

Качиха се горе.

Небето на изток изсветляваше, но във въздуха още се долавяше нощният хлад. Телохранителят — стоеше с лице към тях — посочи мълчаливо към реката.

Флотата на Едур беше запълнила гледката: стотици щурмови и транспортни съдове, тъмна ивица от платна. До една камбана десантът щеше да започне.

Техол ги огледа за миг и се обърна на северозапад. Белите стълбове от вчерашната битка ги нямаше, макар над цитаделата да се беше задържало тъмно петно от пушеците, осветено от първите слънчеви лъчи високо над хоризонта. Над западния път се вдигаше прашна ивица — приближаваше се.

Техол и Шурк дълго не проговориха. Накрая тя се обърна и каза:

— Трябва да тръгвам.

— Внимавай, Шурк.

Тя се спря при стълбата.

— И ти внимавай, Техол Бедикт. Стой тук. На този покрив. С тоя пазач.

— Добър план, Шурк Елале.

— И се пази от Джерун Еберикт.

— И ти.

Дрезгав ек на камбани откъм далечната западна порта възвести приближаването на едурската армия.

Крадлата се спусна през дупката и се скри.

Техол остана загледан на запад. Денят щеше да е горещ.

 

 

Едната ръка на Нисал бе отпусната на рамото на краля. Брис виждаше, че силите й са на изчерпване. Беше бдяла над Езгара Дисканар почти цяла нощ, сякаш любовта й можеше да го опази от всички опасности. Умората бе довела краля до сън и сега той седеше на трона като мъртвец, безжизнен и отпуснал глава. Короната му беше паднала на подиума.

Канцлерът Трайбан Гнол също беше дошъл, но напусна с първата смяна на стражата. След загубата на кралицата, принца и Турудал Бризад изведнъж се бе състарил и сбръчкал, носеше се като сянка по коридорите и не заговаряше с никого.

Финад Морох Неват беше изчезнал. Все пак Брис вярваше, че майсторът на меча ще се появи, когато дойде време. Въпреки всичко, което бе преживял, той беше храбър мъж и според Брис слуховете за поведението му при Високи форт не си струваха и слюнката, нужна, за да се изрекат.

Първи евнух Нифадас заедно с Брис Бедикт бе поел отговорността за онова, което бе останало от войниците в двореца. Входът към всяко крило вече се охраняваше от по трийсет гвардейци, с изключение на Кралския път — полуделият Цеда бе забранил там да има други освен него. Финад Джерун Еберикт и градският гарнизон бяха заели позиции из цял Ледерас. Бяха съвсем недостатъчни, за да удържат портите или стените, но въпреки това бяха готови да се бият — поне така се надяваше Брис, защото от доста време не беше напускал тронната зала, а Джерун не се беше появявал, откакто бе поел командването на гарнизона.

Сменен от Нифадас, Кралският защитник се беше отпуснал на една пейка до парадния вход на тронната зала и беше изкарал няколко камбани в удивително здрав сън. Слугите го събудиха със закуска — неестествено обичайно за предстоящия ден. Премръзнал във влажните дрехи под бронята, Брис бързо се нахрани, стана и отиде при Нифадас, който седеше на отсрещната пейка.

— Време е и вие да отдъхнете, Първи евнух.

— Няма нужда, Защитник. Не съм направил кой знае какво и изобщо не съм уморен.

Брис го погледна в очите. Гледаха будно и остро, съвсем не като обичайния му сънен поглед.

— Добре.

Първият евнух му се усмихна.

— Нашият последен ден, Финад.

Брис се намръщи.

— Няма основание да приемате, че едурите ще потърсят повод да отнемат живота ви, Нифадас. Както и с канцлера, знанията ви ще са им необходими.

— Знанията, да. Може би сте прав.

И не добави нищо повече.

Брис погледна към трона, обърна се и закрачи натам. Спря до Нисал.

— Първа конкубинке, той ще поспи още малко. — Хвана я под мишницата да я вдигне, но тя се възпротиви. — Не се безпокойте. Седнете на онези пейка ей там. Пак ще сте до него.

— Как, Брис? Как можа да рухне всичко? Толкова бързо! Не разбирам.

В ума му се върнаха тайните срещи, на които Нисал и Унутал Хебаз, Нифадас и кралят крояха своите ходове и контраходове във всепоглъщащите игри на интриги в Кралския дом. Тогава увереността й изглеждаше непоклатима, очите й грееха живи и будни. Спомни си как гледаха ледериите на Тайст Едур и на земята им — като на плод, узрял да бъде откъснат.

— Не знам, Нисал.

Тя се остави да я отведе до пейката.

— Всичко изглежда толкова… спокойно. Съмна ли се вече?

— Слънцето изгря, да.

— Той няма да напусне трона.

— Знам.

— Той е… уплашен.

— Ето, полегнете тук. Подложете си тези възглавници. Не е идеално, знам…

— Не, съвсем добре е. Благодаря.

Очите й се притвориха още щом се отпусна. Брис я погледа още миг. Вече спеше.

Обърна се, излезе през парадния вход и закрачи по ниския коридор, където смяташе да застане за последна отбрана. Малко по-напред на централната плоча лежеше Цеда, свит на кълбо и заспал.

А до Куру Кан стоеше Джерун Еберикт. С меч в ръката. И гледаше Цеда отгоре.

Брис се приближи тихо.

— Финад.

Джерун вдигна глава и го погледна безизразно.

— Кралската прошка не ви освобождава от всичко, Джерун Еберикт.

Еберикт се озъби.

— Той е изгубил ума си, Брис. Това ще е милост.

— Не вие ще съдите.

Джерун почти се озъби.

— Готов сте да ми се противопоставите?

— Да.

Финадът се отдръпна и хлъзна меча в ножницата на бедрото си.

— Много навреме се появихте. Само още десет мига и…

— Какво правите тук? — попита Брис.

— Войниците ми са на позиции. Какво друго да правя?

— Командвайте ги.

— Днес ме чакат други задачи — изсумтя Еберикт.

Брис мълчеше. Мислеше дали да не го убие на място.

Джерун, изглежда, отгатна мислите му, защото се ухили още по-широко.

— Не забравяйте отговорностите си, Брис Бедикт. — Даде знак и влязоха десетина души от личната му охрана. — От вас се очаква да умрете, като браните краля, в края на краищата. Във всеки случай — добави, докато бавно обръщаше гръб, — току-що потвърдихте подозренията ми, за което ви благодаря. Кръв или чест.

— Знам в какво вярвате, Джерун Еберикт. Затова ви предупреждавам: Прошката не ви дава право на това.

— Говорите от името на краля? Брис Бедикт, това вече е доста нахално от ваша страна, не мислите ли?

— Кралят очаква от вас да командвате гарнизона в защита на града — а не да изоставите отговорностите си, за да оправяте личните си дела.

— Защита на града? Не ставайте идиот, Брис. Ако гарнизонът пожелае да прояви геройство до последен дъх, добре. Аз възнамерявам да преживея това проклето нашествие. Тайст Едур изобщо не ме плашат. — Обърна се и излезе заедно с охраната си.

Кръв и чест. „Нямам избор в това, Техол. Съжалявам.“

 

 

Бъг не се изненада много, когато се оказа, че е буквално сам на крепостната стена. Никой не го беше спрял, докато се качваше — целият гарнизон като че ли се бе изтеглил в други части на града. Дали тези войници щяха да окажат упорита съпротива, тепърва щеше да се разбере. Във всеки случай присъствието им беше опазило улиците почти празни.

Слугата се облегна на един зъбер и загледа едурската армия — приближаваше се по западния път. Поглеждаше от време на време и вляво, за да следи приближаването на флотата и огромния, носещ гибел демон под нея — призрачно присъствие, почти препречило реката и протягащо се на половин левга надолу по течението. Ужасно, жестоко създание, напрегнало се в стягащите го чародейни вериги.

Западната порта беше зейнала, охрана нямаше. Авангардът на Едур вече беше приближил на хиляда крачки и напредваше предпазливо. От двете страни на колоната, в канавките и околните поля, се появиха първите вълци соултейкън.

Бъг въздъхна и хвърли поглед към единствения друг човек, озовал се на стената с него.

— Мисля, че ще трябва да работиш бързо.

Художникът беше доста известна и добре позната личност в Ледерас. Буйната коса, почваща от темето и сливаща се с брадата, покрила челюстта и шията, скриваше цялото му лице освен едрия буцест нос и двете малки сини очи. Беше нисък и жилав и рисуваше трескаво, като подскачаше възбудено — често на един крак, — размазваше петна боя по платното, което като че ли винаги се оказваше твърде малко за образа, който искаше да улови. Тази липса на перспектива отдавна се бе издигнала до равнище на техника, а после — и на съвсем легитимен стил, доколкото художествените стилове изобщо можеше да са легитимни. Той се намръщи на подхвърлянето на Бъг и застана на един крак, като опря стъпалото на другия на коляното си.

— Сцената, глупако! Дамгосана е в ума ми, ей тука, зад това око, лявото. Не забравям нищо. Никой детайл. Историците ще възхваляват днешната ми работа, ще видиш. Ще я величаят!

— Значи си я привършил?

— Почти. Още много, много малко, да, да. Почти е готова. Всеки детайл. И друг път съм го правил. Това ще кажат. Да, правил съм го и друг път.

— Може ли да я видя?

Художникът го погледна с внезапно подозрение и Бъг добави:

— Самият аз съм нещо като историк.

— Тъй ли? Чел ли съм те? Известен ли си?

— Известен? Може би. Но едва ли си ме чел, защото все още не съм писал нищо.

— А, лектор значи?

— Учен, който плува в океана на историята.

— Това ми харесва. Може да го нарисувам.

— Е, може ли да видя картината ти?

Отговорът бе щедър жест с многоцветната длан.

— Ами, заповядай, стари друже. Виж гения ми лично.

Платното, изпънато на триножника, беше по-широко, отколкото високо, като за рисуване на пейзаж или моментална гледка на историческо събитие. Бе широко поне разтег. Бъг се отдръпна, за да обхване образа с поглед.

И видя два цвята, разделени с груб диагонал. Бодящо очите червено вдясно, мръснокафяво — вляво.

— Необичайно — измърмори Бъг. — И какво точно си изобразил?

— Какво ли? Ти сляп ли си? — Художникът посочи с четката. — Колоната! Ония там, настъпващите Едур, огромната армия! Знамето естествено. Знамето!

Бъг примижа над бойниците и зърна в далечината малкото петънце червено, челното знаме на авангарда.

— А, да. Разбира се. Сега виждам.

— Гениалността ми те заслепява, нали?

— О, да. Така ме заслепи, че не го разбрах, наистина.

Художникът ловко смени краката, залюля се опасно над каменния парапет и се вторачи навъсено към колоната на Едур.

— Разбира се, те сега са по-близо. Жалко, че не си донесох друго платно — щях да изпипам детайла още повече.

— Ами… спокойно можеш да използваш ей тази стена.

Рунтавите вежди се вдигнаха.

— Хм… умно. Ти наистина си учен.

— Вече трябва да си ходя.

— Да, да. Стига си ме разсейвал. Трябва да се съсредоточа, нали разбираш. Да хвана фокуса.

Бъг тихо заслиза по каменните стъпала и когато стъпи на уличното платно, промърмори:

— Чудесен урок.

Детайлите… толкова много неща имаше да свърши този ден.

След малко зави на някакъв ъгъл, поспря се и се приближи до един срутен храм. Там стоеше Турудал Бризад. Обърна се и погледна през рамо, щом Бъг спря до него.

— Някакви предложения? — попита богът, когото знаеха с името Блудния.

— В смисъл?

— Смъртният, когото помолих за тази задача, не се появи.

— О! Това не е добре. Джхеките вече са при портата.

— И първите Едур вече слизат от корабите, да.

— Защо не действаш сам? — попита Бъг.

— Не мога. Обликът ми налага известни… забрани.

— Аха. Подбутването. Дърпай и бутай.

— Да, само това.

— По-прям от това не можеш и да бъдеш.

Блудния кимна.

— Е, разбирам дилемата ти.

— Откъдето идва и въпросът ми — имаш ли някакви предложения?

Слугата помисли малко. Богът изчакваше търпеливо. Накрая Бъг въздъхна и рече:

— Може би. Изчакай тук. Ако успея, ще ти пратя някого.

— Добре. Надявам се, че няма да се забавиш много.

— И аз. Зависи от силата ми на убеждение.

— Е, тогава съм обнадежден.

Бъг си тръгна без повече думи. Забърза по кривите улици към кейовете. За щастие не беше далече. Когато излезе на Крайбрежната улица, видя, че само главните кейове са заети от слизащите от корабите воини на Тайст Едур. Видя и че не бързат много — знак за самоувереността им. Никой не им се беше опълчил. Продължи бързо надолу по Крайбрежна и стигна до малките кейове. И там намери целта си, малко бързоходно двумачтово корабче, което имаше нужда от нова боя, но иначе изглеждаше сравнително здраво. На палубата не се виждаше никой, но щом мина по мостика, чу гласове и тропот на ботуши.

Вратата на каютата се отвори широко и излязоха две жени с броня и с извадени мечове.

Жените отстъпиха встрани и след тях се появиха още трима. Висок мъж с посивяла грива и пурпурно връхно палто, втори до него, който явно трябваше да е някакъв маг. Третото лице Бъг позна тутакси.

— Добрутро, Шанд. Значи тук ви е пратил Техол.

— Бъг! Какво искаш, в името на Блудния?

— Добре казано, момиче. Тези великолепни войници да не са наетият от Шурк Елале екипаж?

— Кой е този? — попита сивокосият.

Шанд се намръщи.

— Слугата на работодателя ми. А вашият работодател работи за моя работодател. Идването му означава, че предстои нещо неприятно. Продължавай, Бъг, слушаме те.

— Няма ли първо да ни запознаеш?

Тя завъртя очи.

— Лоста…

— Вречен от Пурпурната гвардия — прекъсна я Бъг с усмивка. — Извинявай. Продължи.

— Корло…

— Негов Върховен маг. Още веднъж извинявай, но мисля, че е достатъчно. Нямам много време. Тези гвардейци ми трябват.

— За какво ти трябваме? — попита Лоста.

— Налага се да убиете бога на джхеките соултейкън.

Лицето на Вречения помръкна.

— Соултейкън. Пресичали са ни се и преди пътищата със соултейкън.

Бъг кимна.

— Ако джхеките се доберат до своя бог, разбира се, ще го защитават…

— Колко е далече?

— Само няколко улици, в един изоставен храм.

Лоста кимна и попита:

— Този бог соултейкън ли е, или д’айвърс?

— Д’айвърс.

Вреченият се обърна към Корло и той подвикна:

— Всички готови! Чака ни тежък бой.

Шанд ги зяпна.

— Какво да кажа на Шурк, ако се появи междувременно?

— Няма да се бавим — увери я Лоста, докато вадеше меча си.

— Чакайте! — Шанд се обърна към Бъг. — Как разбра, че те са тук?

Слугата сви рамене.

— Блудния ме е сръгал, предполагам. Пази се, Шанд. И да предадеш много здраве на Хеджун и Рисарх от мене, нали?

 

 

Само петдесет крачки каменен път между тях и зейналите порти. Трул Сенгар се подпря на копието си и погледна към Рулад.

Императорът, с мечата кожа на раменете, попрегърбен, крачеше напред-назад като звяр, без да откъсва очи от портата. Ханан Мосаг и оцелелите му К’риснан бяха продължили още десет крачки сред духовете-сенки, които вече леко се плъзгаха напред.

Призраците стигнаха до портата, задържаха се за миг във въздуха, после се спуснаха и нахлуха в града.

Ханан Мосаг се обърна и закрачи назад.

— Всичко е както го усетихме, императоре. Присъствието на Цеда не се долавя никъде. В гарнизона има едва шепа дребни магове. Духовете и демоните ще се оправят с тях. До обяд би трябвало да си всечем пътя през барикадите и да стигнем до Вечния дом. Подходящ час да се качите на трона.

— Барикади — повтори Рулад и кимна. — Добре. Искаме бой. Удинаас!

— Тук! — Робът пристъпи напред.

— Този път, Удинаас, ще останеш да придружаваш Домакинството, под заповедите на Урут.

— Императоре?

— Няма да рискувам живота ти, Удинаас. Но ако паднем, веднага ще бъдеш изпратен при нас.

Робът се поклони ниско и отстъпи назад.

Рулад се извърна рязко към баща си и братята си.

— Влизаме в Ледерас. И ще вземем своята империя. Пригответе оръжията си, наша кръв!

Закрачиха напред.

Трул погледна за миг Ханан Мосаг и се зачуди какво ли крие магьосникът. После тръгна след другите.

 

 

Хул Бедикт беше сред воините от втория отряд, който трябваше да влезе в Ледерас. На двайсет крачки след портата спря отстрани и загледа влизащите настръхнали воини. Никой не му обърна внимание. От близките сгради, иззад открехнатите кепенци, поглеждаха пребледнели лица. По-натам, над речните кейове, кръжаха чайки и пищяха в паника. Някъде напред по главната улица боят при първата барикада беше започнал. Изтътна магия, последвана от писъци.

Безсмислена загуба на човешки живот. Дано само не всички войници от гарнизона се окажеха толкова глупаво храбри. Вече нямаше никакъв смисъл да се бият. Ледер беше завладян. Оставаше само да се свали един безсилен крал и неговите измамни съветници. Единственият наистина справедлив акт в тази война, ако питаха него.

Скръбта му по брат му Брис се беше изчерпала. Макар Брис все още да не беше мъртъв, смъртта му все пак беше възможно най-сигурният изход. Кралският защитник щеше да умре, защитавайки краля. Беше трагично и ненужно, но щеше да е последната традиция, изиграна от ледериите, и каквото и да направеше или да кажеше Хул, не можеше да го предотврати.

Всичката пепел се беше утаила в ума му. Касапницата зад тях, убийствата, които предстояха. Беше изменил, за да види края на безумната поквара на своя народ. Това, че победата изискваше смъртта на Брис, беше последният пласт пепел, който да погребе душата му. Оправдание нямаше да има.

И все пак една отговорност му бе останала. Когато и третият отряд на Тайст Едур навлезе през портите, той се обърна и закрачи по една странична уличка.

Трябваше да поговори с Техол. Да обясни някои неща. Да каже на брат си, че знае за измамите, за кроежите. Надяваше се, че Техол ще е единственият в Ледерас, който няма да го мрази за това, което бе сторил.

Имаше нужда от нещо като прошка.

Затова, че го беше нямало, за да спаси родителите им преди толкова години.

Затова, че сега нямаше да може да спаси Брис.

Прошка. Нещо толкова просто.

 

 

Удинаас стоеше сред другите роби от дома на Сенгар — чакаха реда си да влязат в Ледерас. До ушите им вече бе стигнала вестта, че има бой, някъде напред. Урут стоеше наблизо, а с нея — и Майен, увита в дебело наметало, с измъчено лице и помръкнали очи. Урут беше неотлъчно до нея, сякаш се боеше да не би младата жена да се опита да избяга. Не от състрадание към Майен обаче. Единственото, което вече беше важно, бе детето.

Горката Майен.

Удинаас знаеше как се чувства. Обхвана го нещо като треска, кръвта му сякаш кипна. Пот рукна по тялото му под ризата. Кожата му сякаш пламна. Постара се да изглежда спокоен, но се боеше, че е на ръба да изгуби самообладание.

Усещането беше дошло внезапно, като някаква вътрешна вълна от паника, като някакъв безлик ужас. Усили се…

Замаян, едва след миг осъзна какво става. И ги обля ужас.

Вайвалът.

Оживяваше вътре в него.

 

 

С Б’нага начело джхеките нахлуха в града. Тичаха на дълги плавни отскоци, с ниско наведени глави, душеха и търсеха миризмата на своя бог. И я намираха, сред горчиво-киселата миризма на страх, заливаща Ледерас: нетърпение, съзнание, погълнато от ярост.

Радостен вой се надигна и изпълни града, заотеква по улиците от гърлата на над девет хиляди вълци. И вся ужас сред спотаените граждани. Девет хиляди вълци с бяла козина, втурнали се по улици, сбиращи се към стария храм, порой обзети от безумие зверове.

Б’нага добави своя глас към този смразяващ вой и сърцето му се изпълни с дива радост. Глутницата ги чакаше. Демони, призраци, Тайст Едур и проклети императори вече не бяха нищо. Мимолетни и случайни съюзници. Това, което щеше да се роди в Ледерас, бе възнесението на джхеките. Империя на соултейкън, с бог-император на трона. Рулад разкъсан на парчета, всеки Едур разкъсан на кърваво сладко месо, мозъкът от натрошените кости, разцепени черепи, жадно изгълтан мозък.

Този ден щеше да свърши с такова клане, че никой оцелял нямаше да го забрави.

Този ден, каза си Б’нага с безмълвен смях, беше на джхеките.

 

 

Седемдесет и трима от най-добрите бойци в отряда му се бяха строили в стена от щитове зад Морох Неват. Държаха най-големия мост над Главния канал, подходящо място за тази жалка драма. Най-хубавото беше, че зад тях се издигаше Третата тераса, по която вече излизаха граждани. Зрители — ледерийският талант. Несъмнено се правеха и облози, а пък Морох Неват най-малкото щеше да си има публика.

Навъсените погледи, слуховете за проявения от него страх при Високи форт днес щяха да секнат. Не беше много. Но достатъчно.

Помнеше, че беше обещал да направи нещо за Турудал Бризад, но наглите му твърдения не го бяха убедили особено. Приказките за разни богове, и то от устата на един напудрен консорт — е, това трябваше да почака за някой друг ден, за друг живот. Суетният любовник на изгубената кралица и онзи омразен канцлер да си водят своите битки — Морох искаше да кръстоса оръжие с Тайст Едур.

Стига да му позволяха. Мизерната смърт от магия бе много по-вероятна.

Някой от войниците изпъшка.

Морох кимна — и той бе видял първите Едур да се приближават.

— Дръжте тая стена — изръмжа той и застана на пет крачки пред щитовете. — Отрядът е малък — нека пратим душите им в нужника на Блудния.

В отговор на дръзките му думи войниците нададоха викове — грозни, изпълнени с жажда за кръв закани. Мечове заудряха по ръбовете на щитовете.

Морох се усмихна. „Видяха ни.“

— Вижте ги, бойци — вижте как се поколебаха.

Войниците зареваха предизвикателно.

Тайст Едур бавно продължиха напред. А в челото им — воин, брониран в злато.

Морох вече го беше виждал.

— Блудния да ме благослови дано! — прошепна и се обърна рязко. — Императорът! Оня в златото! — Завъртя се отново и закрачи напред, към самия край на моста. Вдигна меча и изрева: — Рулад! Ела срещу мен, проклето изчадие! Излез напред и умри!

 

 

Бъг посочи по улицата.

— Виждате ли го онзи там? Това е Турудал Бризад. На него ще свършите тази услуга. Ако се окаже неблагодарен, издърпайте му ушите. Аз трябва да вървя, но скоро ще се върна…

Въздухът изведнъж се изпълни с вой, от север и от запад.

— Проклятие — изсумтя Бъг. — По-добре тръгвайте. А аз по-добре да остана — добави и се запъти към Блудния.

— Корло! — сопна се Лоста, докато тръгваха след слугата.

— Ъмм, объркано е малко, Вречен. Пък и нищо не мога да чуя.

Лоста кимна и каза:

— Вадете оръжията. Колко са вътре, Корло?

— Шест. Любимото им число.

— Да вървим.

Бъг вече беше напред, деляха го петнайсетина крачки от Турудал, който се беше обърнал към него, когато Вреченият и малкият му отряд затичаха по улицата.

Щом наближиха Блудния, богът вдигна учудено вежди и посочи входа на рухналия храм.

Пурпурните смениха посоката и подминаха Турудал Бризад.

Бъг чу как Лоста подхвърли на бога едно „много-ми-е-приятно-айде-до-скоро“ — и след миг Вреченият и войниците му вече нахлуваха в тъмния вход.

Зверски крясъци, мъжки рев и оглушителен трясък на магия…

 

 

— Той е мой! — изръмжа Рулад, вдигна меча и закрачи към самотния ледериец на моста.

— Императоре! Оставете го на моите К’риснан… — извика Ханан Мосаг.

Рулад се обърна рязко и ревна:

— Не! Ще се бием! Ние сме воини! Ледериите заслужават доблестна смърт! Да не те чувам повече! — Отново се завъртя напред. — Този… този храбър мечоносец. Мой е!

— Иска да бъде убит от него — промърмори Феар. — Познавам го този ледериец. Беше с делегацията.

Трул кимна. Финадът, ледерийски офицер и телохранител на принц Квилас — не можеше да си спомни името му.

Ясно беше, че Рулад не го е познал.

Вдигнал пъстрия меч, императорът закрачи напред.

 

 

Морох Неват се усмихна. Рулад Сенгар, който беше умрял, само за да се върне отново. Ако слуховете бяха верни, беше умрял втори път в Трейт. „Но този път ще го накарам да си остане умрял. Ще го накълцам на парчета.“ И зачака, приковал поглед в приближаващия се император.

Императорът разчиташе повече на дясната страна, дясното стъпало стъпваше малко пред лявото — знак, че се е обучавал за боравене с меч за една ръка, вместо с това двуръчно чудовище, което се люшкаше над главата му като огромен кривак.

Внезапната атака не беше неочаквана, само скоростта на оръжието, когато острието изсвистя към главата на Морох. Той едва успя да го избегне да не пръсне черепа му — скочи надясно. Оглушителен трясък и мечът смъкна шлема от главата му.

Морох отскочи назад, приклекна, после се изправи. Горната третина на меча му беше плувнала в кръв. Беше посрещнал атаката със спиращо забиване.

Рулад залитна назад, от дясното му бедро бликна кръв.

Водещият крак винаги е уязвим, Морох го знаеше много добре.

„Сега да те видя как ще заиграеш, императоре.“

Надви изтръпването от удара по главата. Мускулите и жилите по врата и гърба му крещяха от болка и той разбра, че е пострадал. За щастие обаче ръцете му все още не се бяха схванали.

Див крясък, и Рулад атакува отново.

Двуръчно забиване, прекъсване — в миг на колебание, докато избегне прибързаното париране на Морох — и довършване на атаката с пълен замах.

Финадът се извъртя в опит да избегне върха на меча. Пъстрото острие се заби дълбоко над бедрото и го прониза огън. Мокро червено се плъзна по хълбока. Вече в обхвата на оръжието, Морох заби своя меч под остър ъгъл и върхът се вряза под лявата мишница на императора. Проби златото, изстъргаха ребра, после продължи навътре към гръбнака.

Пъстрият меч сякаш заигра по своя воля, в обратен замах, ръцете се вдигнаха високо с острието надолу. Косо забиване над бедрената кост на Морох и през чатала.

Рулад натисна дръжката и върхът прониза корема. Императорът се изправи и заби нагоре, през торса на Морох, покрай сърцето, през левия дроб — и върхът излетя навън малко над лявата ключица.

Докато издъхваше, Морох хвърли последните остатъци сила в оръжието си и видя как Рулад се огъна около врязалия се връх. Сряза настрани и гръбнакът на императора се прекърши.

С уста, зейнала в кървава усмивка, Морох се свлече върху мокрите плочи в същия миг, в който и Рулад политаше към тях.

И тогава над него се извиси друга сянка. Един от братята на Рулад.

И заговори, сякаш от много далече.

— Кажи ми името си, Финад.

Морох се помъчи да отговори, но вече се давеше в кръв. „Аз съм Морох Неват. И убих проклетия ви император.“

— Наистина ли си Кралският защитник? Войниците ти на моста като че ли реват точно това — Кралски защитник… това ли си ти, Финад?

„Не.“

„Тепърва ще го срещнете, кучи синове.“

С тази утешителна мисъл издъхна Морох Неват.

 

 

Толкова бързо изцеряване, толкова ужасно бързо връщане към живота. Обкръжен от вълчи вой, отекващ из цял Ледер в хор на прокълнати, императорът нададе писък, който раздра въздуха.

Ротата войници на моста се беше смълчала — всички бяха видели как Рулад, плувнал в кръв, залитна и се надигна, изтръгна меча от тялото на Финада, олюля се и отстъпи встрани. Изправи се. Очите му бяха пълни с лудост и ужас.

— Удинаас!

Отчаяно сама душа. Душа, гърчеща се в непоносима болка.

— Удинааас!

 

 

На двеста разтега от главната улица Урут Сенгар чу отчаяния писък на сина си и подири с очи роба сред вървящите по петите й. В същия миг изкрещя Майен, отскубна се от жените и побягна… в някаква уличка. И изчезна.

Смразена, Урут спря, огледа присвилите се пред нея роби.

— Удинаас! Къде си?

Отвърнаха й празни, пълни с ужас очи. Познати лица, до едно. Но Удинаас го нямаше.

Беше избягал.

Урут се хвърли сред робите и ги заблъска с юмруци.

— Намерете го! Намерете Удинаас!

И я обля вълна от неистова омраза. Към Удинаас. Към всички ледерии.

„Предаден. Моят син е предаден.“

О, как щяха да платят!

 

 

До ушите й стигаха шумове от битка, вече из целия град. Нашествениците се изливаха в улиците, пресрещаха ги отчаяни войници. Кетъл — притичваше от едно укритие към друго в обраслия с храсталаци двор — се изплаши и се разплака. Беше сама.

Петимата убийци почти се бяха освободили. Гробницата им се разпадаше, дебели бразди разтваряха влажната черна земя, камъни стържеха и трещяха. Приглушените пет гласа се сляха в монотонна песен, тежка като глух тътен на барабани… надигаха се, все по-близо към повърхността.

— Ооо! — простена момичето. — Ооо, къде са всички? Къде са приятелите ми?

Залитна към могилата, където бе единственият й съюзник. Беше там, толкова близо. Пресегна се и…

… и нещо я задърпа навътре, навътре в топлата пръст, през нея, после навън, тя залитна и крачето й се хлъзна по някакъв кален бряг. Пред нея, под сиво небе, се простираше мръсно блато.

И… почти на ръка разстояние от тъмната вода се издигаше фигура. Бяла кожа, дълга коса, оцапана с тиня.

— Кетъл! — Гласът — като протегната за сетна надежда ръка на давещ се. — Зад тебе! Пресегни се…

Тя се обърна.

Два меча. Върховете им бяха забити в калта.

— Кетъл, вземи ги… дай ги…

Плясък, пъшкане — и тя отново се обърна към водата, и видя голите ръце на друга фигура, дращеха да се вкопчат в приятеля й — женски ръце, тънки и мускулести. Повлякоха го надолу — тя видя как той стовари лакътя си в свирепо сгърченото черно лице, което за миг се показа от тинята. Плисна кръв. Но вкопчилите се в него ръце не го пуснаха.

И двамата потънаха в кипналата, разпенена вода.

Кетъл проплака и запълзя към мечовете. Издърпа ги от калта и се хлъзна надолу към водата.

Сред пляскащите вълни се мятаха ръце и крака.

Кетъл се сви разтреперана и зачака.

 

 

Толкова лесно. Отново роб, след като Вайвалът беше изпълнил тялото му, бе изцедил волята му от всеки мускул, от всеки орган; кръвта бушуваше в жилите му. Удинаас едва можеше да вижда през собствените си очи, улица след улица пробягваха пред тях като в мъгла. Внезапни мигове на жестока яснота, когато се натъкна на три вълка соултейкън — обърнаха се като един и изръмжаха с оголени зъби — и вече беше сред тях, ръцете му се бяха свили като нокти на хищна птица, дълги колкото палец нокти заразкъсваха вълча плът, стягаха се около ребра и ги изтръгваха. Огромен юмрук се натресе в скачаща зъбата муцуна, изпращя прекършена кост — вълчата глава изведнъж клюмна, с угаснали в смъртта очи.

И отново напред.

Господарят му имаше нужда от него. Сега. Нямаше време за губене.

Роб. Погълнат от своя дълг. Нищо повече от сечиво.

И това бе отровата на покорството, осъзна Удинаас.

Близо, все по-близо.

„Нищо ново няма в това, че те използват. Погледни тези проснати трупове. Горките ледерийски войници, нападали мъртви без никакъв смисъл. За да защитят трупа на едно кралство, отново и до последния — негови граждани. Кралството, което не помръдва, кралството в служба на бога на прахта — ще намериш храмовете в кривите задни улички, в цепнатините между камъните.“

„Няма да намерите, приятели, по-сладък свят от този, където чест, вяра и свобода са понятия, заравнени до едно на пластове толкова тънки, като омраза, завист и измяна. Всяко понятие — уязвимо за всеки най-жалък полъх, разбъркани и омесени. Свят, който не иска от теб да се опълчиш на мъглата на святото безразличие.“

„Богът на прахта се издига всевластен.“

Дванадесет вълка, връхлитаха право към него.

Щеше да има забавяне, явно.

Удинаас оголи зъби.

 

 

— Как го постигаш? — попита Бъг.

Блудния го изгледа накриво.

— С вълците ли?

— Те са навсякъде освен тук, а отдавна трябваше да дойдат.

Богът сви рамене.

— Избутвам ги настрана. Не е толкова трудно, колкото се опасявах, макар че водачът им е твърде умен — много трудно е да го заблудиш. А и зверовете непрекъснато се натъкват на друго… противодействие.

— Какво противодействие?

— Друго.

В този момент врясъците в храма секнаха. Тишина и никакво движение от тъмния вход. После — мърморещи гласове и ругатни.

Пръв се появи магът, Корло, с гръб към тях. Влачеше нещо, което оставяше дири кръв.

Загрижен, Бъг пристъпи напред.

— Жива ли е?

Корло — целият в рани и синини — го изгледа дивашки.

— Не е, проклет да съм.

— Съжалявам — смотолеви Блудния.

От входа излязоха още войници. Всички бяха ранени, един — тежко, лявата му ръка бе почти откъсната от рамото и се поклащаше на няколкото розови сухожилия. Очите му бяха оцъклени.

Корло изгледа навъсено Турудал Бризад.

— Можеш ли да измислиш някакъв цяр? Преди да ни е изтекла всичката кръв…

Лоста излезе от порутения храм и прибра меча си в ножницата. И той беше плувнал в кръв, но не негова. Лицето му беше тревожно и навъсено.

— Очаквахме вълци, проклети да сте — изръмжа той и изгледа кръвнишки Блудния, който се беше приближил и бе положил ръце върху най-тежко ранения. Под тях избуя нова плът и стегна ръката за рамото. Лицето на войника се кривеше от болка.

Турудал Бризад сви рамене.

— Нямахме много време за уточнения с какво ще се биете, Вречен.

— Проклети котки — изръмжа Лоста.

— Коткогущери искаш да кажеш — подхвърли един от гвардейците и изплю кръв на камъните. — Понякога си мисля, че природата се е побъркала.

— Е, тука си прав, Хафпек — каза Корло и се наведе да затвори клепачите на мъртвата, лежаща в краката му.

Изведнъж Лоста се хвърли покрай Блудния, вдигна ръце и…

… и един огромен бял вълк, изпънал напред ноктести лапи, изхвърча от близката уличка и се хвърли към Турудал Бризад, който тъкмо беше започнал да се обръща.

Вреченият го улови във въздуха, лявата му ръка се стегна около десния крак малко под рамото, дясната се вкопчи в гърлото под челюстите на звяра. Лоста надигна вълка, завъртя го и го натресе с главата напред в калдъръма. Черепът на звяра се пръсна, краката му заритаха, соултейкънът се пльосна по гръб, жълт бълвоч швирна от устата му и от слабините му на дъга плисна урина. След миг крайниците замряха, но урината продължи да струи на фонтан, дъгата се смали и секна.

Лоста отстъпи назад.

Хафпек изведнъж прихна:

— Напика те!

— Млък! — изръмжа Лоста и погледна мокрите си крака. — Гуглата да ме вземе дано, ама че вони!

— Трябва да се връщаме на кораба — каза Корло. — Тия вълци са навсякъде. Не мисля, че ще мога да ги задържа дълго.

— Но аз мога — рече Турудал Бризад.

— Какво се промени, освен че накълцаха Глутницата? — попита Бъг.

Блудния посочи мъртвия соултейкън на земята.

— Тоя беше Б’нага, водачът на джхеките. — И изгледа Бъг, смаян и почти невярващ. — Добре ги избра.

— Това отделение успя да се отърве от Ассаил. — Бъг сви рамене.

Очите на бога се разшириха, той се обърна към Лоста и каза:

— Ще ви осигуря чист път до кораба ви…

— Проклятие — изпъшка Бъг. — Излизат.

— Нова неприятност ли? — попита Лоста и ръката му посегна към меча на бедрото му.

— Не тук — отвърна Бъг. — Но не е далече. — И изгледа преценяващо Вречения.

Лоста се намръщи.

— Корло, върни отделението на кораба. Добре, старче, води.

— Не трябва да…

— Трябва. Както ме напика тоя вълк, трябва да си изкарам яда на някого. Битка ще е, нали?

— Може да се окаже, че Глутницата са като кутрета пред това.

— Може? Да или не?

— Добре де, тази битка може да я загубим.

— Чудесно — отсече Вреченият. — Да тръгваме и да се свършва.

Слугата въздъхна.

— Добре. След мен тогава. Отиваме при един мъртъв Дом на Азат.

— Мъртъв? Гуглата да ме вземе, това си е направо градинско увеселение.

„Градинско увеселение? Харесва ми този човек.“

— А ние се самопоканваме, Вречен. Още ли си с мен?

Лоста хвърли поглед към Корло, който беше пребледнял и клатеше глава за „не“, и изръмжа:

— Като ги опухаме, ела да ни намериш, Корло. И гледай да дойдеш навреме.

— Вречен…

— Изчезвай.

Бъг се обърна към Блудния.

— Ти идваш ли?

— Само духовно. Боя се, че трябва да свърша още една работа. А… — добави той, докато Бъг и Лоста се обръщаха да тръгнат, — скъпи слуга, благодаря ти. Както и на вас, Вречен. Всъщност колко Вречени са останали в Пурпурната гвардия?

— Представа нямам. Няколкостотин, предполагам.

— Пръснати тук-там…

Сивокосият войник се усмихна.

— Засега.

— Май ще трябва да потичаме — каза Бъг.

— Достатъчно ли си бърз? — попита Лоста.

— Бърз съм като светкавица — рече Бъг.

 

 

Брис стоеше сам в коридора. Вълчият вой, за щастие, беше престанал. Беше единственият звук, успял да проникне през стените. Нямаше как да разбере дали гарнизонът продължава да се бие в града. Всичко изглеждаше толкова безсмислено…

Дъхът му секна, щом чу странния звук. Сниши поглед и го прикова в Цеда, който лежеше присвит, с гръб към Брис и трона зад него.

Главата на Куру Кан леко помръдна, после се вдигна на косъм от пода.

И от устата на Цеда излезе гърлен смях.

 

 

Посоката беше безпогрешна. Демонът нададе пронизителен, изпълнен с ликуване писък и нахлу през входа на пещерата, свил огромното си туловище от издута плът. Промъкна се вътре, после се извиси в тунела под града, където все още течеше блатна вода, гнусна и гнило-сладникава, вода като сладък нектар.

Вече най-сетне бе готов да се хвърли нагоре, да се изтръгне от оковите на своя господар. Твърде зает, за негова жалост, в този миг.

Сега!

Понесе се напред, изпълни пещерата, после — навътре в тесния извиващ се тунел.

Към сърцето. Към възхитителното, благословено сърце на силата.

Радост и глад лумнаха като два огъня близнаци и изпълниха съществото му. Близо, все по-близо.

Пътеката се стесни и той се сгърчи и запълзя, присвит под огромния натиск на камък и земя. Още напред и напред.

Излезе. Пространството изведнъж се отвори, благословено широко и високо, разпростря се във всички посоки, водата го посрещна с щедрата си топлина.

Древна тиня изригна нагоре и го заслепи, сенки на мъртви неща заиграха пред безбройните му очи.

Сърцето, огромната кухина под езерото, самата душа на града… силата…

 

 

А Брис чу как Куру Кан промълви:

— Сега, приятелю Бъг.

 

 

На трийсетина крачки от обраслия с храсти и бурени двор на кулата Бъг изведнъж спря, кривна глава и се усмихна.

Пред него Лоста забави и се обърна.

— Какво?

— Намери момичето — рече слугата. — Когато успея, ще дойда при теб.

— Бъг?

— Съвсем за малко, Вречен. Трябва да свърша нещо.

Воинът от Пурпурната гвардия се поколеба, после кимна, обърна се и продължи напред.

Бъг затвори очи. „Чуй ме, вещице Джагът. Помниш услугата ми в кариерата, нали? Дойде време за… взаимност.“

Тя отвърна в ума му. От много далече, но бързо се приближи. „Чувам те, дребосъко. Знам какво искаш. Ах, умен си…“

„О, не мога да си припиша цялата заслуга този път.“

 

 

Демонът се изду и изпълни цялата пещера. Сърцето бе всичко, силата, просмукваща се в него, за да оживи плътта. Обвързващите го вериги се стопиха.

Сега. Трябваше само да се протегне и да сграбчи.

Чакаше го мощта на хиляда богове.

Да се протегне.

Безброй дращещи, мъчещи се да се вкопчат ръце.

За да сграбчат… нищо.

И глас на смъртен…

 

 

От Цеда — още две думи, изречени гърлено и ясно: „Хванах те!“

 

 

Лъжа! Илюзия! Заблуда! Демонът побесня, завъртя се в кипналата кафява тиня, мъчеше се да се измъкне… устието на тунела бе запечатано. Гладка повърхност, ужасно студена, студът изгаряше… демонът се присви.

И езерото отгоре. Нагоре… бързо… все по-бързо…

 

 

Урсто Хубът и някогашната му любовница Пиносел се бяха напили, докато чакаха падането на Ледерас. Бяха пели, за да отпразнуват края на дълговете си, бяха се проснали на старата мухлясала дървена пътека около Хлътналото езеро сред боязливо щъкащи плъхове и гълъби.

А щом виното свърши, почнаха да се дърлят.

Всичко започна съвсем невинно — Пиносел въздъхна дълбоко и каза:

— Е, сега можеш да се ожениш за мен.

Цяла минута, докато схване думите й, при което я изгледа опулен и невярващ.

— Да се женя за теб? Кво ти стана бе, малката?

— Кво ми стана ли? Уважение искам, пълен с бълхи дебел тъпак неден. Уважение. Щот го заслужавам. Жени се за мен, Урсто Хубът, сега като ни завладяха едурите. Жени се за мене, че…

— Добре бе, добре.

— Кога? — настоя тя, надушила, че той извърта.

— Кога… кога… — Ха! Имаше си отговор…

И точно в този момент мръснозеленикавата вода на Хлътналото езеро, проснало се пред двамата като вонящо торище за водорасли, избледня до мътносиво. И от вече замръзналата му повърхност взеха да се вдигат облаци.

Леден вятър помете над Урсто Хубът и Пиносел.

Някъде дълбоко изпод леда на ненадейно замръзналото езеро отекна глух тътен, макар да не се видя нито една пукнатина.

Урсто Хубът зяпна невярващо. Отвори уста и пак я затвори.

И раменете му се смъкнаха.

— Днес, обич моя. Днес ще се оженя за теб…