Стивън Ериксън
Среднощни приливи (19)

15.

Черно е стъклото помежду ни,

смътен е ликът на друготата,

родена, за да раздели

тези два родствени свята;

с ръка не можеш да я пронижеш,

ни да разкъсаш сянката зрима,

която дори в отражение

ни прави неразличими

и е над всичко друго;

и това помежду ни

сляпо търси и не намира

яснота, нито разумие,

помежду ни се е изгубило

в тази преграда на мрака,

щом гръб си обърнем и откажем

да се погледнем и да чакаме.

 

Предговор към „Оправданието на Нерек“

Миркас Предикт

От скалите се вдигаше светлина и зной — и безмилостно се завихряха по тясната пътека. Духовете вече се бяха разбягали и изпокрили в пукнатини и цепнатини като плъхове, чакащи да се стъмни. Серен Педак спря да изчака Бурук. Смъкна раницата си, после дръпна меката, подгизнала от пот подплата под бронята и усети как се отлепя като кожа от гърба й. Беше облякла по-малко от половината снаряжение, другото беше вързано за раницата, но все пак я теглеше надолу след дългото изкачване до превала.

Нищо не можеше да чуе оттатък и си помисли дали да не се върне да провери какво става с повереника й. После съвсем смътно до ушите й стигна ругатня, последвана от дращене по камънаците.

Горкият.

През целия път духовете ги бяха гонили като хрътки. От призрачните същества самият въздух ставаше възбуден и неспокоен. Да се спи беше трудно, а от непрекъснатите смътни движения в периферното зрение и тихото шумолене нервите им бяха изопнати до крайност.

Погледна за миг сърдито към обедното слънце, изтри песъчливата пот от челото си и продължи още няколко крачки по пътеката. Вече бяха почти извън територията на Едур. Още хиляда крачки. След това — още един ден спускане до реката. Без фургоните щяха да могат да наемат лодка и да продължат с нея до Трейт. Още един ден до това.

„А след това? Дали ще продължи договора ми?“ Изглеждаше безсмислено, затова тя реши, че просто ще я освободи, поне докато трае войната, и ще е свободна да се върне в Ледерас. Но Бурук Бледия нищо не беше споменал за това. Всъщност той почти нищо не беше казал, откакто напуснаха селото на хиротите.

Обърна се, когато Бурук се изкатери до нея. Целият бе в прах, прорязана от тънки вадички пот; под прахта се виждаше зачервеното му лице.

— Тук ще направим почивка — каза Серен.

— Защо? — изръмжа той раздразнено.

— Защото имаме нужда, Бурук.

— Ти нямаш. И защо говориш от мое име? Добре съм, Аквитор. Просто трябва да стигнем до тая проклета река.

Раницата й беше побрала вещите и хранителните запаси и на двамата. Тя беше отрязала един клон и го беше окастрила да му служи за тояга, и това беше всичко, което той носеше. Хубавите му доскоро дрехи бяха станали на дрипи, гамашите бяха раздрани от острите скали. Стоеше до нея задъхан, превит на две, подпрян на тоягата.

— Аз твърдо смятам да си почина — каза тя. — Ти прави каквото намериш за добре.

— Не понасям да ме следят! — изведнъж изрева търговецът. — Все дебнат, следят! Проклети привидения! Стига вече! — И се затътри покрай нея по пътеката.

Серен се върна при раницата си и я нахлузи на раменете си. За едно бе съгласна с Бурук: колкото по-скоро свършеше това пътуване, толкова по-добре. Тръгна след него.

Десетина крачки и го настигна. И го задмина.

Когато излезе на сечището, където преди столетие двете страни се бяха разбрали да минава границата, Бурук Бледия отново беше изостанал. Тя спря, пусна раницата на земята и пристъпи до отвесната стена от лъскав черен камък — спомни си последния път, когато бе докоснала тази странна — и странно гостоприемна — повърхност.

Някои загадки си оставаха неведоми, но други се оголваха при отчаяни обстоятелства или по нечий пъклен замисъл, за да разкрият най-вече противни истини.

Опря ръце в топлия, гладък като стъкло камък и усети как в тялото й се промъква нещо, което сякаш носеше изцеление. Зад повърхността — неуморно движещи се сенки, които не й обръщаха никакво внимание. „За предпочитане са пред вечно дебнещите духове.“ И тъкмо това беше виждала винаги. Опря чело в стената и затвори очи.

И чу шепот.

Език, близък до речта на Тайст Едур. Напрегна се да си го преведе. Скоро започна да долавя смисъла.

… щом този, който властва, не може да бъде нападнат. Не може да бъде победен.

И как се храни от нашия гняв. От страданието ни.

От тримата един ще се завърне. Спасението ни…

Глупак. От всяка смърт силата избуява отново. Победата е невъзможна.

Няма място за нас. Само служим. Само изтича ужасът ни и унищожението започва…

Нашето също.

Да, нашето също.

Мислиш ли, че тя ще се върне? Някой мисли ли, че ще се върне? Ще се върне, сигурен съм. Със светлия си меч. Тя е изгряващото слънце и винаги се връща, разпръсва ни, сече ни на късове с острата гибелна светлина…

… Унищожението ни служи добре. Превръща ни в мъртви късчета. За да сложи край на това…

Някой е с нас.

Кой?

Смъртно същество е тук с нас. Две Метреси на една и съща Крепост. Тя е едната и е тук. Тук е и слуша думите ни.

Вземи й ума!

Вземи й душата!

Пусни ни!

Серен залитна назад. Олюля се, запуши си ушите, поклати глава и простена:

— Стига. Стига, моля ви. Стига! — Падна на колене вцепенена, докато гласовете не заглъхнаха и писъците не се стопиха. — Метреса? — прошепна на себе си. „Не съм ничия метреса. Само поредният човек, по принуда… обикнал самотата. Няма място за гласове, няма място за трудно достижими цели… за буйни пламъци.“

Като Хул — само пепел. Опушените руини на възможностите. Но за разлика от мъжа, когото доскоро си беше мислила, че обича, не беше коленичила пред нов олтар, за да потърси увереност. Никакъв избор, подвластен на мярка като приспиващата илюзия на опиат, с вложената покана към пристрастяване. Не искаше нови господари на живота си. Нито бремето на приятелствата.

— Какво ти е? — изграчи зад нея Бурук.

— Нищо. — Изправи се уморено. — Стигнахме границата.

— Не съм сляп, Аквитор.

— Можем да се отдалечим още малко и да вдигнем бивак.

— Смяташ ме за слаб, нали?

Тя го изгледа.

— Капнал си от умора, Бурук. Аз също. Какъв смисъл има от цялото това ненужно перчене?

Лицето му изведнъж се разкриви болезнено и той извърна очи.

— Много скоро ще ти покажа.

— А договорът ми?

Не се обърна към нея.

— Приключи. Щом стигнем до Трейт. Освобождавам те от всякаква отговорност по-натам.

— Така да бъде. — Тя отиде при раницата си и я вдигна.

 

 

С последните дърва напалиха малък огън. Духовете, изглежда, изобщо не се интересуваха от граници, прехвърчаха покрай мигащата светлина на пламъците. С подновен интерес — и Серен си помисли, че знае защо. Призраците вътре в каменната стена. Вече беше белязана.

„Метреса на Крепостта. Метреси. Има две и те мислят, че аз съм едната. Лъжа. Грешка.“

„Коя Крепост?“

— Беше млада — изведнъж заговори Бурук, загледан в пламъците. — Когато те видях за първи път.

— И беше щастлив, Бурук. Какво от това?

— Щастие. Ах, да, позната маска. Вярно, често я носех по онова време. Весел и усмихнат, докато шпионирах, в безкрайните си предателства, в своите измами и кръвта, която все цапаше ръцете ми.

— За какво говориш?

— За дълговете си, Аквитор. Да, външно минавам за уважаван търговец… средно богат.

— А какъв си наистина?

— Истината е там, където се разпадат мечтите, Аквитор. Тази клатеща се сграда, която рухва сама. Толкова си уплашен, че не смееш да помръднеш и гледаш как ръцете ти се движат сами, обезобразяват всяка твоя мечта, всеки образ, който би искал да видиш на лицето си, на истинското си лице зад тази маска. Неблаготворно е да говорим за истини.

Тя помисли малко и присви очи.

— Бил си изнуден. — Той не отрече и тя продължи: — Ти си Длъжник, нали?

— Дълговете започват с малко. Едва забележимо. Временно. И за отплата те молят да направиш нещо. Нещо подло. Предателство. А след това вече си им в ръцете. И отново си длъжник, в това, че тайната се пази, в благодарността си, че не си изобличен за престъплението си, което вече е станало по-голямо. Както става винаги, ако си подвластен на съвестта. — Помълча, после въздъхна. — Наистина завиждам на онези, които нямат съвест.

— Не можеш ли да се измъкнеш, Бурук?

Той не откъсна очи от пламъците. И отвърна с почти безгрижен тон:

— Мога, разбира се.

Този тон, в пълно противоречие с всичко, което говореше, я уплаши.

— Стани… безполезен, Бурук.

— Това май наистина е изходът, Аквитор. И бързам да направя точно това. — Той стана. — Време е да поспим. После надолу до реката и можем да си топим отеклите крака в хладката вода чак до Трейт.

Тя остана будна още малко. Твърде уморена беше, за да мисли, и твърде изтръпнала, за да изпитва страх.

Над огъня плуваха искри и звезди, неразличими едни от други.

 

 

Привечер на другия ден стигнаха до Пристана на Крейг и завариха три порутени сгради, обкръжени от палатките на спрял се на лагер полк. Навсякъде се виждаха войници, а на кея беше привързана пищно украсена луксозна баржа: унилият вятър развяваше кралското знаме, а точно под него на рангоута — полумесеца на Цеда.

— Тук има кадър — каза Бурук, щом закрачиха по тесния път към лагера, през който трябваше да минат, за да стигнат до хана и пристанището.

— А войниците са за ескорт. Не е възможно вече да е имало стълкновения, нали?

Той сви рамене.

— По море — може би. Войната е започнала според мен.

Серен вдигна ръка и го спря.

— Виж там, онези тримата.

Трите фигури се бяха появили откъм редиците палатки. Войниците наоколо се държаха на разстояние, но не откъснаха очи от тях, когато се събраха по средата между двамата новодошли и лагера.

— Онази в синьото — познаваш ли я, Аквитор?

Тя кимна. Некал Бара, пребиваващата в Трейт чародейка, чиято мощ съперничеше на тази на самия Цеда.

— Мъжът вляво от нея, в черните кожи, е Арахатан, командирът на кадъра на батальон Хладната глина. Третия не го познавам.

— Енедиктал. Колегата на Арахатан в батальон Змийския пояс. Пред нас са тримата най-могъщи магове в Севера. Подготвят ритуал.

Тя закрачи към тях.

— Аквитор! Недей!

Без да обръща внимание на Бурук, Серен смъкна раницата и я пусна на земята. Беше привлякла вниманието на тримата магове. Отдалече видя подигравателно вдигнатите вежди на Некал Бара.

— Аквитор Серен Педак. Блудния наистина ви се усмихва.

— Подготвяте се за нападение. Не трябва да го правите.

— Не получаваме заповеди от вас — изръмжа Енедиктал.

— Каните се да ударите селата, нали?

— Само най-близките до границата — отвърна Некал Бара. — А и те са достатъчно далече, за да можем да покажем пълната си мощ — зад онези планини са, нали? Ако е рекъл Блудния, армиите на Едур вече трябва да са се събрали там.

— Ще заличим от лицето на земята тия самодоволни кучи синове — каза Енедиктал. — И ще сложим край на тази глупава война, преди да е започнала.

— Там има деца…

— Толкова по-зле за тях.

Без повече приказки тримата магове се разпръснаха да заемат позиции, на двайсет крачки разстояние един от друг. Обърнаха се към склона и извисените зад него планински ридове.

— Не! — извика Серен.

Появиха се войници и я обкръжиха; лицата им под ръбовете на шлемовете бяха навъсени и мрачни. Един от тях каза:

— Или това, или битки, жено. А в битките умират хора. Стой кротко. И мълчи.

Бурук Бледия докрета и застана до нея.

— Откажи се, Аквитор.

— Мислиш, че няма да отмъсти, така ли? Той ще разпръсне атаката, Бурук. Знаеш го.

— Може да не му остане време — отвърна търговецът. — О, своето село може би ще опази, но другите?

Блеснала мълния привлече вниманието й, тя се обърна и видя, че наблизо е останал само един от маговете — Некал Бара. После видя Енедиктал — на двеста крачки от тях. Завъртя се и успя да види и Арахатан, на още двеста крачки в противоположната посока. Още светкавици и двамата чародеи се появиха отново, на двойно по-голямо разстояние от Некал Бара.

— Разпръсват се — отбеляза Бурук. — Това ще е голям ритуал.

— Самият Цеда ще се намеси — каза един от войниците. — Чрез тези тримата. Останалият кадър е развърнат на още една левга в двете посоки. Скоро от четири села ще останат само пепелища.

— Това е грешка — промълви Серен.

Нещо набираше мощ между стоящите неподвижно чародеи. Синьо-зелена светлина, усукана и стегната като мълния около невидимо въже, свързващо тримата магове. Сиянието се усилваше като морска пяна, пяна която запращя и забълва искри, които заплющяха в тъмното като пипала.

Въздухът засъска. Светлината стана ослепителна, пипалата се гърчеха в нощния мрак. Извиващото се въже се напрегна, изплющя и се изопна между тримата магове.

Силата разцъфтя, изду се неудържимо напред и пипалата заплющяха във въздуха като крайници на гигантска, пометена от океанските вълни анемона.

Тъмнината отстъпи пред настръхналата енергия и сенките заиграха като побеснели.

Отекна внезапен вик.

Изопнатата верига от светлина се разкъса и грохотът на отприщването й изтътна в земята под стъпалата на Серен. Вълната се понесе към небето и помете нощта пред себе си. Гребенът й беше ослепително зелен пламък, огънатата стена след него — сияеща охра, прошарена с бялата плетеница на пяната.

Стената погълна нощното небе, а гребенът продължаваше да се издига, силата извираше нагоре и нагоре. Тревата около маговете почерня и се завихри на бяла пепел, пометена от ветровете.

Сред оглушителния грохот някой изкрещя, разнесоха се писъци. Серен видя как един войник залитна напред срещу бляскавата стена в основата на вълната. Тя го пое, смъкна броня и дрехи, след тях — коса и кожа, сетне погълна плътта му сред гейзер от кръв. Още преди нещастникът да рухне, костите му се пръснаха и върху настръхналата земя остана само един изправен ботуш пред кипящата стена. Пурпурен фонтан швирна нагоре, избледня и се стопи.

Въздухът около Серен засъска, неудържим и убийствено студен.

Тя се хвърли по очи — единствената възможна реакция, за да устои на чудовищното притегляне — пръстите й се вкопчиха в каменистата земя. Хората около нея последваха примера й, дращеха по земята в паника. Още един войник бе повлечен от напиращата напред вълна и грохотът й погълна отчаяния му писък.

Ревът секна внезапно като дъх, затаен в гърло, и Серен видя как основата се надигна, занавива се нагоре като огромна завеса, извиси се и отново откри голите склонове, водещи към прохода, след тях — смътния контур на планинските ридове и заоблените им била.

Понеслата се на север вълна бързо се смали, чудовищната й светлина за миг се отрази на пъстри петна по гладките повърхности далече долу, преспите по върховете и лъскавият от ледената покривка камък разцъфнаха в болезнено зелено и златисто, пробудени сякаш от нечакан залез.

След миг планините отново се превърнаха в смътни тъмни силуети.

Отвъд тях, от хоризонт до хоризонт, вълната се спускаше надолу. Изчезваше зад планинската верига.

С крайчеца на окото си Серен видя как Некал Бара се смъкна безсилна на колене.

Внезапна светлина озари границата на света, далече на север, изду се като бурна морска вълна, разбиваща се в скали. Сиянието изригна нагоре в нощното небе, този път като две протегнали се свирепо напред ръце и огромни плющящи пипала.

На фона на черния планински склон се появи странно сиво трептене и бързо се спусна надолу. Серен мигновено осъзна какво е и извика:

— Залегни!

Сивата вълна се стовари в подножието на склона. Няколкото криви дървета, вкопчили се в каменистата земя, изпопадаха, сякаш премазани от гигантска невидима длан.

Последва оглушителен грохот.

И се разпадна странно приглушен.

Замаяна, Серен вдигна глава. Видя как в тъмното се разлетяха плоските каменни плочи на най-високата сграда. Видя как се наклони северната й стена, а после рухна и повлече цялата сграда.

Бавно се надигна.

Некал Бара стоеше близо до нея, косата и дрехите й бяха незасегнати от бушуващия от всички посоки вятър.

През странно сгъстения въздух закапа кален дъжд. Разнесе се воня на овъглено дърво и лютива серниста миризма на разцепен камък.

Вятърът вече беше замрял и дъждът пердашеше земята. Тъмнината се върна и дори отвъд планините все още да горяха пожари, не се виждаше нищо.

Бурук Бледия се надигна до Серен. Лицето му беше оцапано с кал.

— Той не го спря, Аквитор! Точно както казах: нямаше време да се подготви.

— Блудния да ни вземе дано! — извика някакъв войник. — Каква мощ!

Ледер с основание никога не беше губил война. Дори Магьосниците на Оникса на Блуроуз бяха съкрушени от кадрите на Цеда. Архижреци, шамани, вещици и зли чародеи — никой не беше успявал задълго да устои срещу такава свирепа мощ.

Серен усети пустота в себе си. Пустота и скръб.

„Това не е война. Това е… какво? Блудния да ни пощади, нямам отговор, не мога да опиша величината на тази касапница. Безумна. Кощунствена. Сякаш сме забравили всякакво достойнство. И тяхно, и наше. На самия свят. Никаква разлика между невинност и вина, осъдени са от самото съществувание. Хора, превърнати въпреки волята им в нищо повече от символи, в хранилища на всички злини и на всички безсилия.“

„Това ли трябва да се направи? Взимаш вражеската плът и я запълваш с болести, покваряващи и смъртоносни при допир, лъхащи отрова? А това, което е болно, трябва да се унищожи, за да не посее заразата.“

— Съмнявам се, че са имали време да страдат — промълви с кух глас Бурук.

„Вярно. Оставиха го за нас.“

Не беше имало защита. Ханан Мосаг, Рулад, робът Удинаас и Пернатата вещица. Имената пробягаха в ума й и тя видя — с внезапно свиване на вътрешностите, което я зашемети — лицето на Трул Сенгар. „Хул беше този, за когото мислех. Не. Защо той?“

— Но те са мъртви.

— Всички са мъртви — каза Бурук до нея. — Трябва ми пиене.

Стисна я над лакътя. Тя не помръдна.

— Няма къде да пиеш.

— Аквитор. Гостилницата под хана е построена толкова здраво, че и обсада може да издържи. Предполагам, че точно там отидоха току-що войниците, да вдигнат тост за изгубените си другари. Горките глупаци. За мъртвите говоря. Хайде, Серен. Решил съм да си развържа кесията.

Тя примига и се огледа. Маговете ги нямаше.

— Вали, Аквитор. Хайде.

Стисна я за ръката и тя се остави да я повлече.

 

 

— Какво стана?

— Ти си в шок, Аквитор. Нищо чудно. Вземи, направил съм ти чай, от този на капитана. Порадвай се на слънцето — рядкост е напоследък.

Бързото речно течение влачеше баржата. Слънцето бе като смътен бронзов диск, но вятърът, лъхащ над речните въртопи, беше топъл. Тя пое чашата от ръцете му.

— До здрач ще стигнем — увери я Бурук. — До здрач ще видим очертанията му. Или поне пушека.

— Пушекът. Да, пушеци ще има.

— Гледай по-весело на нещата, Серен. Скоро ще се освободиш от мен.

— Не и ако войната бъде предотвратена.

— Не. Каквото и да стане, решил съм да те освободя от договора ти с мен.

Тя се вгледа в него, мъчеше се да се съсредоточи. Беше нощ. След магическата атака. В гостилницата. Войнишка глъч. На другия ден — днес — на север трябваше да тръгнат групи съгледвачи. Започна да си спомня подробности, сиянието на някаква странна възбуда, мъртвобледа като светлината на лампите в гостилницата.

— Защо?

— Нямам повече нужда от теб, Аквитор.

— Едур вероятно ще поискат мир. Може да се окажеш много по-зает от всякога, Бурук. — Отпи от чая.

Той кимна умислено и тя долови някакво примирение.

— О! Бях забравила. Трябва непременно да се направиш на безполезен.

— Да. Дните ми като шпионин свършиха, Аквитор.

— По-добре ще ти е, Бурук.

— Несъмнено.

— В Трейт ли оставаш?

— О, да. Това е домът ми в края на краищата. Реших никога вече да не напускам Трейт.

Серен допи чая. Мента и още нещо, което натежа на езика й. Потече гъсто и засищащо през мислите й.

— Отровил си този чай, Бурук. — Думите излязоха размазани.

— Трябваше, Серен Педак. След снощи. Не мога да позволя да мислиш трезво. Точно сега — не мога. Ще заспиш пак. Довечера ще те събуди някой от пристанищните работници. Ще се погрижа за това, както и за безопасността ти.

— Това поредното ти… поредното ти предателство ли е? — Усети как се отпусна върху пейката.

— Последното, момичето ми. Ако можеш, запомни това: Не исках твоята помощ.

— Моята… помощ.

— Макар че винаги си властвала над сърцето ми — добави той някъде от много далече.

 

 

Болката зад очите беше жестока. Тя примига и ги отвори. Беше нощ. Беше завита с наметалото си, подпъхнато около брадичката й. Бавното надигане и пропадане под нея и лекото скърцане й подсказаха, че все още е на баржата, най-вероятно вързана за каменен кей. Простена и се надигна.

Чу стъпки, после пред лицето й се появи халба.

— Изпий това, момиче.

Не позна гласа, но избута халбата настрана.

— Спокойно де — каза мъжът. — Това е ейл. Чист студен ейл. Да отнеме болката от главата ти. Виждаш ли, той каза, че ще те боли. А ейлът винаги ме оправя, като препия.

— Не бях пияна…

— Все едно, не спеше естествен сън. Все едно е, разбираш ли? Хайде, момиче, трябва да те разбудя и да си ходиш. Жена ми, разбираш ли. Тя е зле. Но той ми плати добре. Блудния ми е свидетел, повече, отколкото ще спечели човек с честен труд за година. Само за да седя до теб. Да видя дали ще можеш да станеш и да ходиш.

Тя се изправи с усилие, опита се да задържи наметалото, но го изтърва и то се смъкна на палубата.

Докерът, изгърбен сбръчкан старец, остави халбата и го вдигна.

— Обърни се, чедо. Ето ги и закопчалките. Студено е тази нощ — трепериш. Обърни се така, добре… готово.

— Благодаря.

Тежестта на наметалото изпъна мускулите й около врата и по раменете, болката в главата й запулсира.

— Някога имах дъщеря. Един благородник я взе. Дългове, нали разбираш. Може и да е жива още, може и да не е. По момичета си падаше оня. В Ледерас. Не можехме да останем там, нали разбираш. Не и след всичко това. Току-виж я срещне човек по улицата или пък каналът изхвърлил тялото й, както става. Все едно, като тебе беше височка, затуй ти го разправям. На, пийни си ейл.

Тя взе халбата и отпи три бързи глътки.

— Е, сега е по-добре.

— Трябва да тръгвам. Ти също — при жена си.

— Добре, дъще. Можеш ли да вървиш?

— Къде ми е раницата?

— А, багажа ти той го взе, каза, че можеш да си го прибереш. В сайванта зад къщата. Много беше точен за това. В сайванта, подчерта го. Да не влизаш в къщата, тъй рече. Изрично…

Тя залитна към стълбата.

— Помогни ми.

Две груби ръце я прихванаха под мишниците, смъкнаха се надолу и я подтикнаха, щом започна да се изкачва, после — за бедрата.

— Повече не мога, момиче — изохка старецът отдолу.

— И това стига, благодаря.

Градът беше тих, само две псета се бяха счепкали и джавкаха до някакъв склад. Серен забърза по улиците. Залиташе. Но точно както я беше уверил старецът, ейлът притъпи болката зад очите й. Мислите й скоро се избистриха.

Стигна до дома на Бурук Бледия, стара, но добре поддържана къща по средата на улицата малко по-навътре от крайречните складове.

Зад спуснатите кепенци не се виждаше светлина.

Серен се изкачи по стъпалата и опря ботуш във вратата.

Четири ритника — и резетата се счупиха. Междувременно съседите се бяха разбудили. Разнесоха се викове — призоваваха градската стража. Някъде надолу по улицата заби камбана.

Тя нахълта след рухващата врата в преддверието с окачените наметала. Нямаше слуги, никакъв звук не се чуваше отвътре. В тъмния коридор, после нагоре по стълбището до втория етаж. Нов коридор, стъпка по стъпка, все по-близо до спалнята на Бурук. През вратата. И вътре.

Той висеше на една от таванските греди, с подуто, потънало в сенките лице. Прекатурен стол на едната страна, опрян до тясното легло.

Писъкът се изтръгна от гърлото на Серен, изпълнен с гняв.

Отдолу — трополене на ботуши по стъпалата.

Тя изпищя отново и звукът потъна в дрезгаво хлипане.

„Винаги си властвала над сърцето ми.“

 

 

Димът се вдигаше на големи валма, бързо се спускаше надолу и се разгръщаше като сиво наметало над земите на север. Замъгляваше всичко, без нищо да скрие.

Обруленото от вятър и дъжд лице на Ханради Калаг беше изопнато и безизразно, взряно в чудовищното опустошение в далечината. Трул Сенгар стоеше смълчан зад главатаря на меруд и се чудеше защо Ханради бе решил да остане с него в този момент, когато воините му вдигаха становете си по гористите склонове наоколо.

— Хул Бедикт каза истината — заговори хрипливо главатарят. — Ще ударят изпреварващо. Селата на бенеда, хиротите и арапаите.

Нощ от червени огньове изпълваше севера. Най-малко четири села, сред които и родното село на Трул. Унищожени.

Той се извърна да огледа склоновете. Гъмжащи от воини, жени, роби, старци и деца. „Вече няма връщане. Ледерийската магия заличи домовете ни… Но тези домове бяха празни, селата бяха оставени на враните.“

И шепа окаяни нереки.

„Вече само пепелища.“

— Трул Сенгар — заговори Ханради Калаг, — съюзниците ни пристигнаха снощи. Три хиляди. Видели са те. Явно те познават добре, макар и само по име. Синовете на Томад Сенгар, но тебе — специално. Водача си го наричат Доминатора. Огромен мъжкар, дори за техния вид. Повече сиво, отколкото черно в гривата. Името му е Б’нага…

— Това не ме интересува, главатарю — прекъсна го Трул. — Злоупотребяват с тях безогледно, също като с нас, и това съвсем не е свършило. Не го познавам този Б’нага.

— Както казах, той те знае и иска да говори с теб.

Трул му обърна гръб.

— Няма да е зле да приемеш истината, Трул Сенгар…

— Някой ден ще разбера какво се върти в ума ти, Ханради Калаг. Твоето „аз“, което толкова добре се прикрива. Ханан Мосаг те принуди да се огънеш пред волята му. А сега коленичиш пред моя брат, императора. Узурпатора. Това ли трябваше да означава обединението на племената? Това ли е бъдещето, което искаше?

— Узурпатор. Такива думи може да ти донесат смърт или изгнание.

— Рулад е със западната армия — изсумтя Трул.

— Но духовете вече служат на него.

— Аха. И трябва да имаме шпиони между нас? Император, който се страхува от своите. Император, който държи да е неуязвим за упреци. Все някой трябва да говори в името на разума.

— Не говори повече за това. Не и на мен. Отхвърлям всичко, което казваш. Ти си глупав, Трул Сенгар. Гневът ти е породен от завист. Стига.

Обърна се и закрачи по тясната пътека надолу, а Трул отново остана сам на ръба на пропастта, над долините на прохода. Не му хрумна да се обърне и да види дали Ханради наистина е загубил сянката си.

Ръбът на пропастта. Откъдето можеше да погледне надолу и да види хилядите хора, пъплещи сред дърветата.

Три сухопътни армии и четири флоти бяха побрали цялото население на Тайст Едур. Този лагер пред него беше една левга широк и две — в дълбочина. Трул никога не бе виждал толкова много Едур, събрани на едно място. Хирот. Арапаи. Соланта. Бенеда.

Очите му уловиха движение долу, в края на командния район на Феар — трътлести, покрити с козина фигури. И усети как се смрази. „Нашите… съюзници.“

Джхеки.

Призовани от Едур, които бяха избивали. Поклонници на меча.

Току-що отминалата нощ още по здрач се беше стопила зад кошмарното изригване на магия. Невъобразими сили, отприщени от ледерийските магове в израз на несдържана от нищо жестокост. Ясно беше, че това ще е война на живот и смърт, нито едно парче земя нямаше да се отстъпва, завоеванието и унищожението за ледериите щяха да са синоними. Трул се чудеше дали Рулад се кани да отвърне по същия начин.

„Само че ние нямаме домове, в които да се върнем. Обречени сме да завземем юга. Ледер. Не можем да пометем градовете… нали?“ Вдиша дълбоко. Трябваше пак да поговори с Феар. Но брат му се беше потопил изцяло в ролята си на командир на тази армия. Авангардните му части, на половин ден път напред, щяха скоро да се появят пред Високи форт. Армията трябваше да прехвърли река Катер при Тясното русло, над което минаваше стар каменен мост, а после да възвие и да се събере с авангарда.

А след това щеше да има сражение.

За Феар времето за въпроси беше приключило.

„Но аз защо не мога да направя същото за себе си?“ Увереността, дори фатализмът убягваха на Трул. Умът му не можеше да отдъхне от терзаещите го мисли, от тревогите за онова, което ги очакваше.

Тръгна бавно надолу по пътеката. Джхеките бяха там, малка част, представляваща ги в командния район на Феар. Не беше длъжен да говори с тях.

Воините на Едур подготвяха оръжие и снаряжение. Жени мълвяха защитни прегради, с които да заплетат паяжина на невидимост над цялото временно поселище. Духове прелитаха между дърветата и повечето се стичаха през прохода към земите на юг. Тук-там се извисяваха демонски привидения, огромни и неподвижни по многобройните отъпкани пътеки, водещи към билото. Бяха в пълно снаряжение, с ризници от бронзови плочки, зеленясали от патина, с тежки шлемове с очукани плочи на набузниците, стигащи до челюстите. Дълги копия, мечове, двуостри брадви и боздугани, все оръжия за кървав бой. Някога, съвсем доскоро, такива призовани демони бяха рядкост, ритуалът — извършван от жени — беше примамващ, с лъжливи обещания и измама. Съществата бяха обвързани и вече обречени да се сражават във война, непредизвикана от тях — и единственото освобождение от нея щеше да е гибелта им. Наброяваха стотици и стотици в тази армия. Армията на Феар. Прилоша му от тази истина.

Деца щъкаха около шатрите. Деца, откъснати от познатия им свят, подложени на ново преобразяване. Ако този ход пропаднеше…

Феар стоеше до останките от полево огнище, от което в краката му се вдигаха струйки дим. От двете му страни бяха застанали двама К’риснан, прикрепени към неговата войска. Малко встрани стоеше Ханради Калаг.

Към групата се приближаваше джхек, сигурно онзи, за който му бе споменал главатарят на мерудите, ако се съдеше по дивашки разрошената, стоманена на цвят грива и плоското, нашарено с многобройни белези лице. От навързаните каишки по дългия елек от тюленова кожа висяха всевъзможни раковини. Други трофеи се полюшваха на тесния колан под изпъкналия му корем — късове едурска броня и накити. Дръзко напомняне за отминала вражда.

Как го беше нарекъл Ханради? „Доминатора“. Б’нага.

Очите на джхека бяха жълтеникави, бялото — мътносиво, прошарено със сини жилки. Изглеждаха почти безумни.

Два реда остри зъби лъснаха в свирепа усмивка.

— Виж кой идва, Феар Сенгар! Онзи, когото не можахме да надвием!

Брат му се обърна да го погледне и Трул се намръщи.

— Няма да намерите ледени полета на юг, джхек.

— Краста и смяна на козината, Убиецо. Никой друг враг не ни плаши толкова. — Озъбената усмивка подчерта иронията в думите му. — Феар Сенгар, твоят брат е достоен за голяма гордост. Ловците ми не спираха да търсят този воин в единичен двубой. Преобразени в зверове или в истинския си облик — все едно. Всички ги победи. Никога не бях виждал такава опитност и сила.

— Сред всички, които съм обучавал, Б’нага, Трул беше и си остава най-добрият — отвърна Феар.

Трул се стъписа, изгледа брат си невярващо и се намръщи още повече.

— Хайде стига. Феар, изпратил ли ни е вест чрез духовете нашият император? Доволен ли е от проваления опит на ледериите? Или е разпенен от гняв?

Отвърна му единият К’риснан:

— Нито един Едур не е загинал, Трул Сенгар. На Хул Бедикт трябва да благодарим за това.

— Да. Хул Предателя. А нереките, които бяха на стан в селото ни?

Магьосникът сви рамене.

— Не можехме да им заповядваме.

— Не се гневи, братко — каза Феар. — Опустошението бе нанесено от ледериите, не от нас.

— Вярно. И сега е наш ред.

— Да. Духовете донесоха, че към прохода се изкачва войска.

„О, не. Толкова скоро.“

Б’нага се изсмя.

— В засада ли ще ги хванем? Да пратя ли вълците си напред?

— Все още не са стигнали до моста — отвърна Феар. — Очаквам да се опитат да осуетят това прехвърляне, ако не успеем да стигнем там преди тях. Засега обаче се придвижват бавно и както изглежда, не очакват сериозна съпротива.

— Това поне е ясно — заговори Ханради. — Кой пълководец би търсил сражение срещу враг на по-висок терен? Проучват. При първия сблъсък ще се оттеглят. До Високи форт. Феар, трябва да ги подгоним и да им пускаме кръв по целия път.

— Б’нага, прати половината си сила напред. Да наблюдават врага, но да останат скрити.

— Феар, към войската им ще има прикрепен маг — обади се същият К’риснан.

Феар кимна.

— Изтеглете духовете назад и оставете не повече от десетина. Искам да им внушим, че тези малцина са само обитатели на района. Врагът не трябва да заподозре нищо. Ханради Калаг, воините ви трябва да са готови за марш. Ще ги водиш ти.

— До сутринта ще сме тръгнали.

— Тези ледерийски магове ще се окажат тежък противник — каза Трул, след като главатарят на Меруд се отдалечи.

— Няма да им отстъпим, Трул Сенгар — изръмжа младият магьосник.

Трул погледна двамата. Синове на благородници. На годините на Рулад.

К’риснан отвърна с разбираща усмивка.

— Свързани сме с Ханан Мосаг. А чрез него — и със самия император. Трул Сенгар, силата, която извличаме сега, е по-могъща, по-гибелна от всичко, което са познавали Едур.

— А това не ви ли безпокои? Какъв е обликът на тази сила? Знаете ли изобщо? Ханан Мосаг знае ли го? Рулад?

— Силата стига до императора през меча — отвърна К’риснан.

— Това не е отговор…

— Трул! — сряза го Феар. — Престани. Поисках да събереш част от нашето село. Направи ли го?

— Да, братко. Петдесет воини, половината непускали кръв, както заповяда.

— Раздели ли ги на отделения, избра ли им командири?

Трул кимна.

— Поведи ги към моста. Заемете предни позиции от другата страна и изчакайте, докато силите на Ханради стигнат до вас — няма да е дълго.

— А ако ледериите са изпратили съгледвачи и пристигнат първи?

— Прецени силата им и действай според обстоятелствата. Но никаква съпротива до последния воин, Трул. Една схватка ще е достатъчна да спре настъплението на врага, особено ако не са сигурни с какво разполагаш. Хайде, взимай си воините и тръгвайте.

— Добре.

Нямаше смисъл да се спори повече, каза си Трул, докато вървеше към чакащия го отряд. Никой не искаше да слуша. Струваше му се, че независимата мисъл е изоставена с ужасяваща готовност и подменена с непоклатима решимост нищо да не бъде подлагано на съмнение. Още по-лошото бе, че Трул не можеше да се владее. Дори когато виждаше гнева, изписан на лицата на хората около себе си — гняв от това, че дръзва да ги предизвика, дръзва да мисли по начин противоречащ на техния, и с това да застраши увереността им — не можеше да се примири и да си замълчи.

Инерцията около него се усилваше и колкото по-силна ставаше, толкова повече Трул й се съпротивляваше. Подозираше, че по някакъв начин самият той става не по-малко реакционен от тях, доведен до крайно противопоставяне, и макар да се съпротивляваше на това догматично упорство, чувстваше, че губи тази битка.

Нищо ценно нямаше в такива противопоставени позиции на мислене. И никакво възможно заключение, освен собствената му изолация и рано или късно — пълната загуба на доверие.

Воините му го чакаха с прибраните в торбите пътни вещи и продоволствие, в пълно снаряжение. Трул ги познаваше до един, знаеше имената им и беше успял да сглоби уравновесена войскова сила, не само в бойния опит, но и в поведението. Знаеше, че мнозина от тях негодуват, че са под негово командване, защото неодобрението му на тази война беше добре известно. Но знаеше също и че ще го следват.

Благородници между тях нямаше.

Спря пред воина, когото бе избрал за командир на частта. Алрада Ан се беше обучавал редом с него, предпочитаното му оръжие беше късият крив меч на Меруд. Беше левак, рядко явление сред едурите, но с другата ръка боравеше с къс нож с широко острие за близък бой. Камбановидният предпазител на късия меч беше увенчан с многобройни криви шипове, предназначени да захващат остриетата на мечове и дръжки на копия, а от непрекъснатите упражнения в тази тактика лявата му китка беше станала почти два пъти по-дебела от дясната. Неведнъж тренировъчните къси копия на Трул се бяха чупили при рязкото извиване на ръката на Алрада с меча.

Воинът също така го мразеше по причини, които Трул все още така и не беше разгадал. Макар че напоследък Алрада сигурно бе намерил нови поводи за омразата си.

— Капитане.

Тъмните му очи отказаха да срещнат погледа му. Винаги беше така. Кожата на Алрада бе по-тъмна, отколкото на всеки Едур, когото Трул познаваше. Дългата му свободно падаща коса беше прошарена със сиви кичури. И около него гъмжеше от духове на сянката — още една странна подробност, която го отличаваше.

— Командире — отвърна сухо другият мъж.

— Уведомете сержантите, че потегляме. Колкото може по-малко багаж — налага се да се придвижим бързо.

— Вече е направено. Чакахме вас.

Трул отиде да вземе снаряжението си — метна на рамо малката кожена торба и си избра четири къси копия. Всичко, което останеше, щяха да го приберат ледерийските роби и да го носят с ядрото на армията, щом тя тръгнеше бавно и предпазливо след отряда на Трул и силите на Ханради.

Обърна се и видя, че всички от отряда са станали. Очите им бяха приковани в него.

— Ще трябва да се придвижим на бегом, воини. До южния край на моста. Щом влезем в прохода, всяко отделение пуска напред клин и се придвижва самостоятелно извън пътя до моста. Трябва да сме едновременно бързи и безшумни.

Един от сержантите се обади:

— Командире, ако оставим пътя, ще се забавим.

— Затова тръгваме веднага.

— Ще загубим скорост, командире — настоя сержантът.

— На пътя след прохода ще е рисковано, Канарт. Хайде, тръгвайте.

И се изруга наум. Един командир не трябва да обяснява решенията си. Достатъчна беше заповедта. Нито беше редно един сержант публично да оспорва заповедта му. Всичко това не започваше добре.

Отрядът пое тичешком през прохода, с едно от отделенията в авангард, след него — Трул и останалите отделения с Алрада в тила. Бързо оставиха лагера зад гърба си. След това профучаха през войската на Ханради Калаг по прохода, оставен за тях.

Трул изпита задоволство и облекчение от скоростта, която си наложиха. Умът можеше да замълчи в здравия ритъм на стъпките, гората се плъзгаше назад с всяка крачка, дърветата ставаха все покриви и тънки, колкото повече се приближаваха до билото; слънцето пълзеше по безоблачното небе.

Към средата на утринта вече бяха спрели в южния край на прохода. Трул остана доволен, като видя, че никой от воините му не е задъхан, само вдишваха бавно и дълбоко да забавят биенето на сърцата си. Всички бяха плувнали в пот от усилието и горещината. Отпиха по малко вода и хапнаха: скромна дажба сушена сьомга и тънка хлебна питка с плънка от борова паста.

Отдъхнали и нахранени, воините се строиха по отделения и без повече думи поеха през рехавата гора от двете страни на пътя.

Трул реши да придружи отделението на Канарт. Тръгнаха през гората от западната страна на пътя, после започнаха бавното и безшумно спускане на разстояние от трийсетина крачки от пътя. Друго отделение се придвижваше още по на запад, на петнайсет крачки от тях, а третото — по средата, на трийсет крачки зад тях. В същата формация се придвижваха и от източната страна.

Сержант Канарт открито показваше недоволството си — постоянно дърпаше напред, докато не застъпва почти по петите на воина в челото. Трул помисли да му даде знак да спре, но Канарт не го и поглеждаше, все едно че не беше с тях.

После, някъде по средата на склона, авангардът спря и се присви ниско.

Трул и останалите също спряха. Гората надолу по склона се сгъстяваше — истинска армия от почернели борови стволове, преграждаща гледката на петнайсет крачки напред. Нямаше много храсти, но склонът беше неравен и коварен с обраслите с мъх камънаци и полуизгнили нападали дървета. Трул погледна надясно и видя най-близкия воин на съседното отделение на десетина стъпки по-надолу, но ето, че и той спря и вдигна ръка, погледът му се прикова в Трул.

Авангардът отпред шепнеше нещо на Канарт. След миг сержантът се обърна и пое обратно нагоре към Трул и другите.

— В края на главния път има съгледвач. Фаред, вероятно служи в армията на ледериите. Има добра видимост над самия път, може би на седемдесет крачки или повече.

Трул погледна през рамо към другите от отделението. Спря се на един и му даде знак да се приближи.

— Бадар, върни се при трето отделение. Да изберат воин, който да се върне на сто и двайсет крачки нагоре, след което да излезе на главния път. Оттам да тръгне надолу, все едно че е авангард. Щом им го предадеш, се връщаш при нас.

Бадар кимна и се шмугна сред дърветата.

— А ние? — попита Канарт.

— Ние изчакваме, след което се съединяваме с отделението от западната ни страна. Промъкваме се под позицията на съгледвача и устройваме капана си.

— А отделенията от източната страна на пътя?

Хубав въпрос. Беше разделил силите си, без никаква възможност за връзка с половината отряд. Грешка.

— Остава ни да се надяваме, че те също са видели съгледвача. И ще преценят правилно, че е невъзможно да се промъкнат незабелязано покрай него.

Сержантът само кимна. Не беше нужно да му изтъква грешката. Нито своята, явно.

„Наравно сме. Добре.“

Скоро Бадар се върна и им кимна небрежно. Трул даде знак на отделението да го последва и свърна на запад към воините, спрели на предна позиция.

Щом се събраха, обясни набързо плана си и петнадесетимата поеха тихо надолу по склона.

Спуснаха се на шейсет крачки, след което Трул им махна с ръка към главния път. Позицията, на която излязоха, беше точно зад един остър завой. Беше наредил да извадят оръжията си, готови за бой.

Канарт посочи:

— Точно срещу нас, командире. Отделението на Ретал. Усетили са ни.

Трул кимна.

— На позиции. Поразяваме го, щом се озове срещу нас.

Няколко тягостни мига. Зноят на слънцето отскачаше от камъните, прахта кротко лежеше на пътя. Бръмчаха насекоми.

После — леко, едва доловимо „туп-туп“ от бързо приближаващи се стъпки. Звукът изведнъж се усили, право към тях.

Фаредът беше като мъгла — излетя по завоя и профуча покрай тях.

Няколко копия полетяха на височината на прасците, за да го спънат.

Съгледвачът ги прескочи.

Някой изруга, после едно копие изсъска покрай Трул, желязното острие изпращя в гърба на фареда между плешките и прониза гръбнака. Съгледвачът се просна на земята, затъркаля се, краката изритаха и тялото застина.

Прахта пак се слегна и настъпи тишина.

Трул се добра до застиналото сгърчено тяло. Беше момче — четиринайсет, най-много петнайсетгодишно. Зацапаното му с прах лице беше застинало в изненада. Устата се беше изкривила от ужас.

— Убихме дете.

— Враг — каза Канарт до него. — Ледериите трябва да виниш, командире. Те хвърлят деца в тази война. — Обърна се към пътя нагоре. — Добро хвърляне, Бадар. Вече си кръвен.

Бадар слезе при тях и си взе копието.

Третото отделение се появи от завоя. Един от мъжете заговори:

— Така и не го видях.

— Първата ни жертва, командире — рече Алрада Ан.

На Трул му призля.

— Издърпайте тялото от пътя, сержант Канарт. Тази кръв я засипете с пръст. Трябва да продължим.

 

 

Мостът изобщо не беше мост. Трул беше идвал тук веднъж и се беше върнал само с въпроси. Като че ли беше построен от един-единствен масивен диск, с прорязани жлебове по ръба, достатъчно широк, за да минат по него осем воини в редица, без да допират раменете си. Дискът беше изправен и запълваше теснината на пролома, а отдолу се пенеше река Катер. Основата на колелото се губеше в тъмния бързей и в мъглата, вдигаща се непрестанно от буйно напиращата вода. За да премине на другата страна, човек трябваше да върви по този извит и хлъзгав ръб. Центърът на огромното колело се виждаше, на три човешки боя долу. Дебели колкото мъжко бедро стволове излъскан камък стърчаха под ъгъл от издатината от двете страни на центъра и като че ли се забиваха навътре в скалната стена от южната страна на пролома.

Отделенията се струпаха на северния край, загледани в дърветата отсреща. Двама едури вече бяха преминали и единият се върна, за да докладва. Никакви следи от съгледвачи, никакви признаци за скорошно лагеруване. Самотният фаред, когото бяха убили, изглежда, беше изпратен далече пред главните сили или пък сам бе поел задачата да проникне дълбоко навътре. Храбростта и желанието да разузнае далече напред му бяха стрували живота.

Трул се приближи до колелото, където каменният ръб се показваше от скалата. Както и преди, преди толкова време, изтри пяната с пръст и откри права резка, толкова тясна, че и кама не можеше да се пъхне в нея, която отделяше съоръжението от грубия камък. Истински диск, наместен по някакъв начин във вдлъбнатината на скалния бряг.

А още по-странното бе това, че дискът се движеше. Въртеше се съвсем бавно на място. В момента беше по средата на един от плитките жлебове, изрязани на успоредни редици пряко на ръба. Трул знаеше, че може да постави стъпалата си върху този първи дълбей и да спре. И стига да имаше търпение, рано или късно — след няколко дни или може би седмица — щеше да се озове на южния бряг на пролома.

Загадка без отговор. Трул подозираше, че дискът изобщо не е замислен за мост. По-скоро бе построен с някаква друга цел. Струваше му се нелогично предназначението му да е само това, за което се бе досетил при първото си идване. В края на краищата съществуваха по-лесни начини да се измерва преходът на времето.

Изправи се и даде знак на воините си да преминат.

Алрада поведе.

Стигнаха на другата страна и се развърнаха за прикритие. Теренът продължаваше да се спуска надолу сред валчести скали, борове и чворести дъбове. След няколко мига щяха бавно да се спуснат, за да потърсят защитими позиции с добър изглед към пътя.

Трул се беше присвил недалече от Алрада и оглеждаше напред, когато чу как воинът изсумтя, отстъпи встрани и изруга тихо.

— Какво става, капитане?

— Усетих, че се… движи. Ето тук.

Трул се приближи и видя на какво беше стъпил допреди миг войнът: леко извита каменна плоча, наместена малко по-ниско от околната скала. Беше покрита с камъчета и прах, но изглеждаше твърде гладка, за да е естествена. Наведе се и я зачисти с ръка.

И видя всечени в камъка загадъчни символи — ред след ред, на непонятен за него език. Дълбоко врязани жлебове оформяха непълна рамка около написаното, виждаха се основната и страничните линии. Под основата едва се показваше нов ред от писмена.

Трул погледна през рамо през моста, после — отново към наклонената плоча.

— Движеше се?

— Сигурен съм — отвърна Алрада. — Не много, но… да, движеше се.

— Някакъв звук имаше ли?

— По-скоро го усетих, отколкото чух. Сякаш нещо огромно и заровено дълбоко се… отмести.

Трул зяпна плочата и пръстите му обходиха знаците.

— Езикът познат ли ти е?

Алрада сви рамене и извърна глава.

— Трябва да продължим надолу, командире.

— Виждал ли си преди такова писмо?

— Не в… камък. В лед. Все едно.

— В лед?

— Някога живях и ловувах с ден-рата, по северното крайбрежие. На североизток, навътре в заледеното море. Преди единението. Имаше някаква стена, покрита с такова писмо, цяла ледена планина, която преграждаше пътя ни. Двайсет човешки боя висока, половин левга на ширина. Но тя потъна в морето — следващия сезон я нямаше.

Трул знаеше, че Алрада, също като Бинадас, е пътешествал на шир и длъж, беше сключил кръвни братства с много едури от съперничещи племена. И също като Трул се беше противопоставял на войните за покоряване, водени от Ханан Мосаг. Ако се съдеше по всичко това, трябваше да са приятели.

— Какво казваха за това приятелите ти ден-рата?

— Мъжът с бивните ги написал, това казваха. — Отново сви рамене. — Нищо не е това. Мит.

— Мъж с бивни?

— Уж го били виждали. През поколения, появявал се понякога. Със зеленикавосива кожа. С бивни, бели като китова кост. Все на север, застанал в снега или на леда. Не му е времето сега за това, командире.

Трул въздъхна.

— Прати отделенията надолу.

Скоро Канарт донесе, че е подушил гниещо месо.

Но се оказа само един мъртъв бухал — беше паднал край пътя.

 

 

Тъмни времена е имало за ледериите, много, много отдавна. Първата империя, от която, за да картират света, отплавали огромни флотилии. Картирани били бреговете на шест континента, осемстотин и единадесет острова, пръснати из огромния океан, открити били развалини и богатства, натъквали се на древни магии и на свирепи варварски племена. И други народи, не човешки, и всички те измирали лесно, лесно изтичала кръвта им. Баргаст, Трелл, Тартено, Фенн, Мейр, Джаг, Кринн, Джхек… По чуждите брегове били създадени колонии. Войни на нови и нови завоевания. Докато най-сетне всичко не се сринало. Всичко било унищожено. Първата империя рухнала под собствената си тежест. Зверове се наплодили в градовете, кошмар, разцъфтял като напаст.

Единственият император вече били Седем, а Седмината били разпръснати, потънали в безумие. Пламнали големите градове. Изгинали милиони хора.

Кошмарът си имал име. И това име било Т’лан Имасс.

Две думи, вдъхващи омраза и ужас. Ала зад тези две думи нямало нищо. Целият спомен за това кои или какво са Т’лан Имасс се изгубил сред хаоса, който последвал.

Малко ледерии бяха останали, които да знаят и толкова. Вярно, знаеха името Т’лан Имасс. И знаеха за пропадането на онази бляскава цивилизация преди толкова време, цивилизация, която беше тяхно наследство. И почти нищо друго. Освен пророчеството за прераждане…

Самият Удинаас вече не можеше да се уповава на това блажено невежество. В света на призраци и сенки миналото продължаваше да живее, да диша като живо, вечно и неуморно същество. И го терзаеха гласове, отдавна умрели гласове. Сянката на Тайст Андий, Чезнещият, беше безразличен към личните желания на ледерийския роб, към молбите му за тишина, за край на тази зловеща какофония от съжаления, която като че ли бе единственото, което държеше духовете заедно.

Удинаас вече бе познал достатъчно ужас тук, сред живите. И колкото до него — не си струваше да се извличат стари истини.

Т’лан Имасс…

Т’лан Имасс…

Какво го засягаше някаква древна мъст?

Защото прахта на над четири хиляди от тях бе в този миг под краката им. Истина, понесена от дрезгавия смях на Чезнещия.

„И тази прах има очи, робе. Трябва ли да се страхуваш? Може би не. Тях не ги интересува. Много. Не толкова, че да се вдигнат и да ви избият всички, нещо, в което бездруго може и да не успеят. Но ще ти кажа това, Удинаас: биха се опитали с охота.“

— Щом са прах, не могат да убият никого — промълви Удинаас.

Беше нощ. Седеше с гръб към полегатата скална стена, на издатина, надвиснала над огромния лагер на Едур. Преди малко императорът го беше отпратил. Грамадният облепен със злато кучи син беше в кисело настроение. Изтощен от мъкненето на огромното си туловище, от споровете с Ханан Мосаг, от безкрайните сметки по придвижването и поддържането на армия от десетки хиляди воини със семействата след тях. Не всичко беше слава.

„Прахта може да се надигне, Удинаас. Може да добие форма. Воини от кост и съсухрена плът, с мечове от камък. Откъде са дошли? Кой боен главатар ги е пратил тук? Не отговарят на въпросите ни. Никога. Сред тях няма гадатели на кости. Те са като нас. Изгубени.“

На Удинаас му беше писнало да слуша. Духът беше по-лош от кърлеж, впил се дълбоко в мозъка му. Беше започнал да се съмнява в съществуването му. По-вероятно беше рожба на собствената му лудост, личност, измислена от собствения му ум. Изобретател на тайни, сеещ армии от призраци, за да обясни безчетните гласове, шепнещи в черепа му. Това измислено същество щеше да твърди обратното, разбира се. Можеше дори да изпърха пред очите му, да се прокрадне безтелесно в полезрението му, необяснимо движеща се сянка там, където не трябваше да има такава. Но робът знаеше, че очите могат да лъжат. Отново част от същото изкривено възприятие.

Духът се крие в кръвта на Вайвала. Вайвалът се крие в сянката на духа. Игра на взаимно отрицание. Императорът не усещаше нищо. Ханан Мосаг и неговите К’риснан не усещаха нищо. Пернатата вещица, Майен, Урут, воинството обвързани духове, ловните кучета, птиците и бръмчащите насекоми — всички те не усещаха нищо.

А това беше нелепо.

Поне що се отнасяше до Удинаас — и тази преценка бе плод на някаква рационална, скептична част от мозъка му, на онзи възел от съзнание, който духът непрестанно се опитваше да разнищи — Чезнещият не беше реално същество.

Кръвта на Вайвал. Сестрата на Зората, владетелката на меча, позната на Едур като Менандори — тя и жадното място между краката й. Зараза и нещо не много по-различно от насилие. Наистина беше заразен и точно според предсказаното от Пернатата вещица, тази нечовешка кръв го влудяваше. Не беше имало никаква проклета бяла кучка, която да отнеме семето му. Трескави илюзии, видения за величие, последвани от параноидно подозрение, че му е отнета обещана слава.

Само така можеше да обясни окаяното си положение сега, роб на един безумен Тайст Едур. Роб, присвит под смазващата тежест на всяка пета, която можеше да си представи. Уплашен и безпомощен, след като всички вътрешни преструвки и самооправдания бяха отхвърлени.

Пернатата вещица. Беше я обикнал, никога нямаше да я има — и толкова. Истината лежеше пред него ужасна и разголена, а той не искаше да я погледне пряко и честно.

Лудите градяха къщи от здрав камък. Глухи стени. И ги обикаляха, за да намерят вход. Вътре, където чакаше съвършеният уют. Хора, кроежи и откровени лъжи възпираха всяко негово усилие и това бе в ядрото на заговора. Та нали отвън, в края на краищата, къщата изглеждаше реална. Значи беше реална. Само още малко пълзене към каменната стена, още малко бутане, още едно последно блъскане, за да се пръсне тази преграда.

Напред и напред, и все в кръг. По изровените коловози на лудостта.

Чу дращене долу по камъка и след миг Пернатата вещица изникна пред очите му. Покатери се на издатината до него с треперливи, трескави движения.

— Мой ред ли е да бягам? — попита той.

— Заведи ме там, Длъжнико. В онзи свят на сънищата. Където те намерих преди.

— Беше права през цялото време — отвърна Удинаас. — Той не съществува.

— Трябва да отида там. Трябва да видя сама.

— Не знам как.

— Идиот. Мога да отворя път. Бива ме в отварянето на пътища.

— После какво?

— После избираш ти. Удинаас, отведи ме при призраците.

— Тук не е подходящото място за това…

Тя стискаше нещо в едната си ръка и сега се пресегна и опря дланта си до ръката му, и той усети натиска на плочката между двамата.

И лумна огън.

Ослепителен, кипнал от всички страни.

Удинаас усети как някаква тежест го избута — и залитна напред. През пламъците. В света, който току-що бе напуснал, щеше да полети в пропастта, за миг, после щеше да се удари в скалистия склон и да се изтъркаля до дърветата. Но сега мокасините му заораха в равна прашна земя.

Падна на колене. Пернатата вещица се олюля пред очите му, преминала невредима като него през огнената стена. Той се извърна към нея.

— Какво направи!?

Нечия ръка го стисна за врата, надигна го над земята, запокити го и той падна по гръб. Студеното нащърбено острие на каменен меч се притисна в шията му. Чу писъка на Пернатата вещица.

Примига сред облака прах.

Над него стоеше мъж. Нисък — но цяла грамада от мускули. Широк в раменете и с дълги ръце, по бронзовата му кожа почти нямаше косми. Дълга провиснала черна коса, широко скулесто лице. Тъмните очи лъщяха под изпъкналото чело. Кожи, провиснали в грубо съшито наметало, кръпки от всевъзможни цветове; отдолу прозираше бяла омачкана подплата.

— Пет тол уул хавра д ара. — Думите прозвучаха странно гърлено, с къси гласни, сякаш гърлото, от което излязоха звуците, не беше гъвкаво като на обикновен човек.

— Не те разбирам — отвърна Удинаас. Усети, че около него се сбират други, и чу как Пернатата вещица изруга, щом хвърлиха и нея на земята.

— Арад хавра’д ара. Ен’аралак хавра д’драх.

Лице, нашарено от безброй белези. Следи от счупване на едната ръка под лакътя — костта беше зарасла накриво и стърчеше под мускула и кожата. Лявата скула на мъжа беше хлътнала, а широкият му нос — изкривен и сплеснат. Раните бяха отдавнашни.

— Не говоря езика ти.

Върхът на меча се вдигна от шията му. Воинът отстъпи назад и махна с ръка.

Удинаас се изправи.

Още облечени в кожи фигури.

Наоколо — естествена падина със стръмни стени от трите страни. Вертикални цепнатини в каменните стени, някои — толкова големи, че можеха да осигурят заслон. В тях живееха тези хора.

Откъм четвъртата страна на падината, вляво от ледериите, се виждаше равнина. А в далечината — очите на роба се разшириха, щом го видя — порутен град. Все едно че с корените беше изтръгнат от земята и след това — хвърлен от високо и разбит на късове. Плетеница от греди под изкъртените каменни плочи на улиците. Тромави сгради, наклонени под всевъзможни ъгли. Съборени колони, постройки, разпрани по средата — виждаха се стаите, в много от тях имаше непокътнати мебели. Сред руините на града се виждаха огромни топящи се ледени грамади.

— Кое е това място? — попита Пернатата вещица.

Той се обърна и видя, че и тя гледа града.

— Удинаас, къде ни доведе? Кои са тези диваци?

— Вис вол’реле абси’арад.

Удинаас погледна воина през рамо, сви рамене и пак се обърна към далечния град.

— Искам да ида и да видя.

— Няма да ти разрешат.

Имаше само един начин да се разбере. Удинаас тръгна към равнината.

Воинът само го проследи с поглед.

След малко Пернатата вещица го догони и тръгна до него.

— Сякаш току-що е бил… оставен тук. Хвърлен.

— Това е град на Мекрос. Дървото в основите е от вид, който никога не подгизва. Не гние. И виж там. — Той посочи. — Това са останки от кейове. Пристани. Онова там, дето се полюшва от въжетата, е корабно перило. Не бях виждал досега град на Мекрос, но съм слушал достатъчно описания — този град е техен. Изтръгнат от морето. Ледът е дошъл с него.

— Има могили, вдигнати са наскоро. Виждаш ли ги?

Рохкави черни могили се издигаха в равнината около руините, всяка бе оградена с големи обли камъни.

— Диваците са погребали мъртвите Мекрос.

— Стотици са.

— И всяка — достатъчно голяма да побере стотици трупове.

— Страх ги е било от болести.

— Или пък въпреки външността им са състрадателен народ.

— Не бъди глупак, Длъжнико. Такава работа би им отнела месеци.

Той се поколеба, после каза:

— Видяхме само един клан, Перната вещице. В този район живеят почти четири хиляди.

Тя спря, сграбчи го за ръката, обърна го към себе си и изсъска:

— Обясни ми това!

Удинаас издърпа ръката си и продължи напред.

— Тези призраци пазят силни спомени. За своя живот, за плътта си. Толкова силни, че да се появят като реални, физически същества. Наричат се Т’лан Имасс…

Тя ахна.

— Крепостта на Звяра!

Той я погледна през рамо.

— Какво?

— Костената вис. Старец, Старица, Ясновидец, Шаман, Ловец и Следотърсач. Крадците на огъня. Откраднат от Ерес’ал.

— Ерес’ал. Това е богинята на Нерек. Лъжебогиня, или така поне твърдят нашите учени и магове, като оправдание за покоряването на нереките. Стъписан съм, че открихме тази лъжа. Все едно, образите на плочките не са ли на зверове? За Крепостта на Звяра.

— Само в по-лошите версии. Кожите на зверове, в които са облечени тъмнокожи тромави диваци. Това ще видиш в най-старите, най-чистите плочки. И не се прави на невежа, Удинаас. В края на краищата ти ни доведе тук.

Приближаваха се към най-близките могили и видяха безброй предмети, показващи се от рохкавата пръст. Счупени грънци, накити, железни оръжия, злато, сребро, малки дървени идоли, парчета плат. Останки от вещите на погребаните.

От гърлото на Пернатата вещица се изтръгна горчив смях.

— Оставили са съкровищата на повърхността, вместо да ги заровят с телата. Колко странно.

— Може би за да не ровят плячкаджиите и да не безпокоят мъртвите.

— Да бе, наоколо е пълно с плячкаджии.

— Не познавам достатъчно този свят, за да кажа права ли си, или не — отвърна Удинаас.

Тя го погледна смутено.

Разрушеният град се извиси пред очите им. Масивни дървени стълбове, покрити с кора от раковини и почернели изсъхнали снопове водорасли. Над тях — кръстосани греди на решетки и платформи, крепящи улици и сгради. А в огромните буци сивкав шуплест лед — късове гниеща плът, не човешка. Дълги крайници, покрити с тъмни люспи. Издължени глави на влечуги, провиснали от извит счупен врат. Вътрешности, изсипали се от разпран корем. Трипръсти стъпала, увенчани с дълги нокти. Опашки с остри шипове. Потрошени брони, ивици яркоцветен плат, лъскав като коприна.

— Какви са тези същества?

Удинаас поклати глава.

— Върху този град се е стоварил лед, когато е бил откъснат от нашия свят. Ледът явно е съхранил древните си тайни.

— Защо ни доведе тук?

Той се обърна рязко, мъчеше се да овладее гнева си. Усилието му завърши с дълбока въздишка.

— Перната вещице, коя беше плочката, която държеше?

— Една от Осите. Огън. — Поколеба се за миг. — Когато те видях, първия път, излъгах, че не съм видяла нищо. Никого.

— Видя я, нали?

— Сестрата Зора… пламъците…

— И видя какво направи с мен.

— Да — прошепна тя.

Удинаас извърна глава.

— Значи не съм си го въобразил. Не е плод на въображенито ми. Не е… лудост…

— Не е честно. Ти… ти си нищо. Длъжник. Роб. Вайвалът беше за мен. За мен, Удинаас!

Той потръпна от гнева й — и в същото време го осени. Отвърна с горчив смях.

— Ти го призова, нали? Вайвала. Искаше кръвта му. Отровата му трябваше да зарази теб. Но той избра мен. Ако можех, щях да ти го отстъпя, Перната вещице. С радост… не, това не е вярно, колкото и да ми се иска да е. Бъди благодарна, че кръвта му не тече в жилите ти. Беше права. Наистина е проклятие.

— По-добре да си прокълнат, отколкото… — Замълча и извърна очи.

Той се вгледа в пребледнялото й лице, в русата къдрава коса около него.

— Отколкото какво, Перната вещице? Роб, роден от роби. Обречен да слуша безкрайни блянове за свобода — дума, която не разбираш и навярно никога няма да разбереш. Плочките бяха твоето бягство, нали? Не за да служиш на събратята си ледерии. А за самата теб. В тези плочки си улавяла шепота на свободата, нали? Или нещо, което си мислила, че е свобода. Едно проклятие може да е всичко друго, Перната вещице, но не и свобода. Всяка пътека е капан, клопка, която те заплита в играта на неведоми сили. Тези сили навярно предпочитат роби, когато се домогват до смъртни, защото на робите им е вродено да разбират естеството на натрапената връзка.

Тя го изгледа с яд.

— Тогава защо ти?

— А не ти? — Удинаас извърна очи. — Защото аз не мечтаех за свобода. Може би. Преди да стана роб, бях Длъжник — както ми напомняш при всеки повод. Дългът налага своя вид робство, Перната вещице. В система, замислена така, че малцина да могат да се изтръгнат от веригите, които са ги стегнали.

Тя вдигна ръце и се вгледа в тях.

— Наистина ли сме тук? Всичко изглежда толкова реално…

— Съмнявам се — отвърна Удинаас.

— Не можем ли да останем?

— В света на плочките? Ти ми кажи, Перната вещице.

— Това не е светът на сънищата ти, нали?

Той отвърна с гримаса, за да прикрие насмешката си от неволно прокрадналия се във въпроса й подтекст.

— Не е. Предупредих те.

— Очаквах да кажеш това. Само че не с този съжалителен тон.

— Гняв ли очакваше?

Тя кимна.

— Много гняв имаше у мен. Но си отиде.

— Как? Как го накара да си отиде?

Той я погледна и само поклати глава. Обърна се и отново се загледа в руините.

— Това разрушение, това избиване. Ужасно е.

— Може би са си го заслужили. Може би са направили нещо…

— Перната вещице, въпросът какво е заслужено би трябвало да се задава много рядко. Ако изобщо трябва да се задава. Задаването му води до смъртни присъди, до актове на откровено зло. Жестокостта в името на справедливостта на свой ред поражда жестокост. Ние, ледериите, сме достатъчно прокълнати с „праведност“, за да си навличаме още.

— Живееш мекушаво, Удинаас. В един много суров свят.

— Казах ти, че гневът не ми е чужд.

— Но успяваш да го изцедиш като болна кръв, преди да е наранил някой друг.

— Значи само аз кървя, така ли?

Тя кимна.

— Боя се, че да, Удинаас.

Той въздъхна и се обърна.

— Хайде да се връщаме.

Един до друг поеха обратно към чакащите диваци и селото им от пещери.

— Да можехме поне да ги разберем.

— Шаманът им е мъртъв.

— Проклет да си, Удинаас!

Върнаха се в падината. Там нещо се беше променило. Бяха се появили четири жени и с тях — малко момче. Човек.

Воинът, който бе говорил с тях, каза нещо на момчето. То му отвърна на същия език, после погледна Удинаас и Пернатата вещица. Посочи ги, намръщи се и каза:

— Ледерии.

— Разбираш ли ме? — попита Удинаас.

— Малко.

— Мекрос ли си?

— Малко. Ледерии Длъжници. Длъжници. Майка и татко. Избягали живеят при Мекрос. Живеят свободно. Свобода. В свобода.

Удинаас посочи разрушения град.

— Твоят дом?

— Малко. — Хвана ръката на една от жените. — Тук.

— Как се казваш?

— Руд Елале.

Удинаас погледна Пернатата вещица. „Руд“ на търговската реч на Мекрос означаваше „намерен“. Но, разбира се, тя нямаше как да го знае.

— Намерен Елале — заговори той на търговската реч, — сега по-добре ли ме разбираш?

Момчешкото лице светна.

— Да! О, да! Ти си моряк, като моя татко. Да.

— Тези хора са те спасили от града?

— Да. Те са Бентракт. Или бяха, каквото и да означава това — ти знаеш ли?

Той поклати глава.

— Намерен, имаше ли други оцелели?

— Не. Всички умряха. Или умираха.

— А ти как оцеля?

— Играех си. После имаше ужасен шум и писъци и улицата се надигна и се счупи, и къщата ми я нямаше. Затичах към една голяма пукнатина, пълна с ледени нокти. Щях да умра. Като всички. После се ударих в два крака. Тя стоеше. Стоеше, все едно че улицата още си беше равна.

— Тя?

— Това е езикът на търговците, нали? — намеси се Пернатата вещица. — Започвам да го разбирам — на него си говорехте с Хулад, нали?

— Тя беше бял пламък — продължи момчето. — Висока, много, много висока, и се пресегна, и ме вдигна. — Показа с ръка как са го вдигнали, като се хвана за яката на дрипавата риза. — И каза: „О, не, няма да ми скимтиш!“ После вървяхме. Във въздуха. Реехме се над всичко, а накрая всички пристигнахме тук. И тя кълнеше. Кълнеше и кълнеше.

— Освен че кълнеше, каза ли нещо друго?

— Каза, че много труд била хвърлила в това пораждане и нямало да позволи на безкракия кучи син да й развали плановете. Никакъв шанс, никакъв, и щял да си плати за това. Какво значи пораждане?

— Така си и помислих — промълви Пернатата вещица.

„Не!“

— Забележителни очи — продължи тя. — Трябва да са от нея. Твоите са много по-тъмни. По-замъглени. Но тази уста…

„Не!“

— Намерен… на колко си години?

— Забравям.

— На колко си бил, преди ледът да разруши града?

— На седем.

Удинаас се обърна тържествуващо към Пернатата вещица.

— На седем — повтори момчето. — Седем седмици. Мама все казваше, че съм растял много бързо, тъй че сигурно съм висок за възрастта си.

Пернатата вещица се усмихна криво.

Воинът Бентракт заговори отново. Момчето кимна.

— Улшун Прал иска да ви попита нещо.

— Моля.

— Рае’д. Веб ентара тог’руд н’лан н’вис тлал? Лист вах олар н’лан? Сте шабин?

— Жените искат да знаят дали ще ги изям, като порасна. Искат да знаят какво ядат драконите. Искат да знаят дали трябва да ги е страх. Не знам какво означава всичко това.

— Как може да бъдат изядени? Те са… — Удинаас замълча. „Блудния да ме вземе, те не знаят, че са мъртви!“ — Кажи им да не се тревожат, Намерен.

— Ки’бри арастешабин бри пор’тол тун логдара кул абси.

— Улшун Прал казва, че са обещали да се грижат за мен, докато тя се върне.

— Ентара тог’руд ав?

Момчето поклати глава и отвърна на езика на воина.

— Какво попита той? — настоя Удинаас.

— Улшун Прал искаше да разбере дали си моят баща. Казах му, че баща ми е мъртъв. Казах му — не, не си. Моят баща беше Ейрак Елале. Той умря.

— Кажи му, Удинаас — подкани го Пернатата вещица.

— Не. Няма нищо за казване.

— Няма да го оставиш на онази… жена, нали?

Той се обърна рязко към нея.

— А какво искаш да направя? Да го взема с нас? Та ние дори не сме тук!!!

— Т’ун хавра’ад евентара. Т’ун веб вол’реле бри реа хан д Ен’ев?

Момчето преведе:

— Улшун Прал ви разбира. Малко. Казва, че има дупки и дали не искате да отидете там?

Пернатата вещица изсумтя:

— Портали. Има предвид портали. Усещах ги. Тук има портали, Удинаас. Мощни.

— Добре — отвърна Удинаас на момчето.

— Там не ми харесва — каза момчето. — Но ще дойда с вас. Не е далече.

Тръгнаха към отвора на една от по-големите пещери и влязоха в хладния мрак. Грубият под се издигаше леко на около двайсет крачки, после започна отново да се снишава. Минаха през кухини, чиито стени бяха покрити с рисунки в червено и охра, с черни очертания на древни зверове, стоящи на място или в бяг, някои — падащи със забити в тях копия. Влязоха в по-малка пещера, стените и таванът бяха покрити със схематични опити на Т’лан Имасс да уподобят собствените си форми. Разцъфнали петна червена боя, очертали призрачни отпечатъци на длани. След това пътеката се стесни и наново започна полека да се издига. Видяха вертикален процеп, от който струеше светлина, светлина, изпълнена с преливащи цветове, сякаш отвън бушуваше някакъв неземен огън.

Излязоха на леко нагъната, почти равна ивица почерняла скала. Малки огладени камъни, подредени от край до край, очертаваха пътека, излизаща от пещерата, която ги поведе по извиваща се спирала към центъра на откритата тераса. Отвъд него небето трептеше от вихрени цветове като натрошени късове дъга. В центъра на спиралата се издигаше грамада от плоски камъни в грубите очертания на фигура, стояща на два крака от натрупани камъни: големи и продълговати оформяха бедрата, а други три — торса; ръцете бяха издадени напред правоъгълни камъни, а главата — издължена валчеста скала, обрасла с лишей. Грубата статуя стоеше пред тромава, наподобяваща кула конструкция с най-малко дванадесет страни. Стените й бяха гладки и лъскави като повърхности на естествен кристал. Но под всяка от тези повърхности проблясваше светлина в безбройни цветове и всяка плоскост се завиваше на спирала навътре, спирала, завършваща с черна дупка.

Удинаас долови във въздуха напрежение като от изопнати, задържани в равновесие сили. Всичко изглеждаше крехко и опасно уязвимо.

— Ви хан онралмашале. С’рил к’ул хавра Ен’ев. Н’вист. Лан’те.

— Улшун казва, че хората му са дошли тук с Гадателка на кости. Било е селение на бури. И зверове, безчет зверове са идвали през тези дупки. Не са знаели какво представляват, но е имало много боеве.

Воинът Т’лан Имасс заговори отново и дълго.

— Тяхната Хвърлячка на кости разбрала, че пробивите трябва да се запушат, затова извлякла сила от камъка и земята, след което се въплътила в новото си, вечно тяло, за да запуши раните и да ги държи укротени. Сега стои там и ще стои вечно.

— Но саможертвата й е принудила Т’лан Имасс да заседнат тук, нали? — попита Удинаас.

— Да. Но Улшун и ближните му са доволни.

— Ви трух ларпахал. Ранаг, бед, тенаг толарпахал. Кул хавра телар. Кул.

— Тази земя е пътека, това, което ние бихме нарекли път — каза Намерения намръщено, мъчеше се да улови смисъла в думите на Улшун. — Стадата мигрират напред и назад. Като че ли идват отникъде, но винаги идват.

„Защото и те са призрачни спомени, също като Т’лан Имасс.“

— Пътят води дотук? — попита колебливо на търговската реч Пернатата вещица.

— Да — отвърна Намерения.

— А откъде идва?

— Епал ен. Вол’сав, телан.

Момчето въздъхна и скръсти безсилно ръце.

— Улшун казва, че тук ние сме в… преливане? Там, откъдето идва пътят, е преляло и самият път е завладян. И обкръжава това място. Отвъд него… няма нищо. Забвение. Несъществуване.

— Значи сме в селение? — попита Пернатата вещица. — Коя от Крепостите властва тук?

— А евброкс’л лист Тев. Старвалд Демелайн Тев.

— Улшун се радва, че разбирате от Крепости. Неговото око е блестящ бисер. Доволен е и изненадан. Той нарича тази Крепост Старвалд Демелайн.

— Не знам това име — намръщи се тя.

Т’лан Имасс заговори отново, с думи, в които Удинаас долови изреждане на списък. След това — още списъци и докато слушаше втория, започна да различава имена.

Момчето сви рамене.

— Т’иам, Калсе, Силанна, Ампелас, Окарос, Каросис, Сорит, Атраал, Елот, Антрас, Кесобан, Алкенд, Караталид, Корбас… Олар. Елейнт. Драконски. Дракон. Чистите дракони. Там, откъдето идва пътят, е затворено. От смесената кръв, която се е събрала много отдавна. Дракон, К’рул, Аномандарис, Оссерк, Силхас Руин, Скабандари, Шелтата Лор, Сукул Анкаду и Менандори. Казва, че Менандори е тази, която ме е спасила. — Очите му изведнъж се разшириха. — Тя не приличаше на дракон!

Улшун заговори отново. След малко момчето кимна.

— Добре. Той казва, че вие би трябвало да можете да преминете оттук. Очаква да ви види отново. Ще приготвят за вас пиршество. Теленце на тенаг. Ще се върнете, нали?

— Стига да можем — отвърна Пернатата вещица и превключи на ледерийски: — Нали, Удинаас?

Той се намръщи.

— Как мога да знам?

— Бъди щедър.

— Към теб или към тях?

— И двете. Но най-вече към твоя син.

Не искаше и да чува за това и заби поглед в многостенната кула. Значи пътят не беше един. Многобройни входове. Поне дванайсет. В такъв случай — дванайсет свята? Как ли изглеждаха? Що за същества ги населяваха? Демони? А може би думата „демон“ означаваше само това и нищо друго. Същество, откъснато от собствения си свят. Обвързано като роб от нов господар, който изобщо не се интересуваше от живота му, от добруването му, а просто го използваше като инструмент. Докато не стане безполезен и не го захвърли.

„Но съчувствието ми е омръзнало. Да го изпитвам поне. Бих го приел с охота, макар и само за да облекчи цялото това самосъжаление. Малко пресилено, точно от нея. Моят син. Не, само моето семе. Тя нищо друго не взе, нищо друго не й трябваше. Кръвта на Вайвала я привлече, това трябва да е. Нищо друго. Не е моят син. Моето семе е.“

И растеше много бързо. Драконова ли беше тази черта? Нищо чудно, че жените Т’лан Имасс бяха уплашени. Удинаас въздъхна.

— Намерен, благодарим ти. И нашите благодарности на Улшун Прал също така. Ще чакаме с нетърпение пиршество с теленце от тенаг. — Обърна се към Пернатата вещица. — Можеш ли да избереш верния път?

— Ще ни върне нашата плът — отговори тя. — Хайде, нямам представа колко време е изтекло на нашия свят. — Хвана го за ръка и го поведе покрай каменната фигура. — Светове на сънищата. Представи си да можехме да виждаме, да можехме да избираме…

— Не са светове на сънищата, Перната вещице. Истински са. Тук ние сме призраците.

Тя изсумтя, но не отвърна нищо.

Удинаас се обърна, за да погледне за сетен път назад. Момчето, Намерения, заченат от роб и от жена с драконова кръв, и неотгледано нито от нея, нито от него. А до него — този груб дивак, който вярваше, че все още е жив. Вярваше, че е от плът и кръв, ловец и главатар със своите страсти и жажда за бъдеще, в което ще прекрачи. Не можеше да реши кой от двамата буди повече жал. И двамата късаха сърцето му, като ги гледаше, и не можеше да избере. „Сякаш вкусът на скръбта не е един и същ.“

После се обърна към Пернатата вещица.

— Добре. Върни ни.

Ръката й стисна неговата и тя го задърпа напред. Видя я как пристъпи в стената от огнена светлина. И я последва.

 

 

Атри-Преда Ян Товис, наричана Здрач от подчинените й войници — в жилите й течеше кръвта на отдавна изчезналите местни рибари от разлива Фент и точно това означаваше името й — стоеше на стената до кулата Северен бряг и се взираше във водите на море Непа. Зад нея от основата на наблюдателната кула тръгваше широк път, прорязващ права линия на юг през две левги стар лес, а след него — една трета левга през орна земя, за да свърши на кръстопътя точно пред Вътрешната порта към сушата на укрепения град Разлив Фент.

По този път трябваше скоро да тръгне. Бързо.

Местният Финад, мършав жилав мъж, лицето му като че ли беше почти обезкървено, се окашля за трети път през последните десетина мига.

— Добре, Финад — каза Здрач.

Мъжът въздъхна облекчено.

— Ще събера отделенията, Атри-Преда.

— След малко. Все още не сте направили избора си.

— Атри-Преда?

— По ваша преценка колко кораба на Едур виждаме пред себе си?

Финадът примижа на север.

— Около деветстотин щурмови. Меруд, ден-рата, бенеда. Онези, огромните транспортни съдове — такива не бях виждал досега — са към петстотин.

— Транспортните са по модела на нашите — каза Здрач. — А нашите побират по петстотин бойци, с по един товарен кораб на всеки пет. Ако приемем, че съотношението тук е същото. Четиристотин транспортни, пълни с войници на Едур. Това са двеста хиляди. Щурмовите побират по осемдесет до сто. Да приемем, че са сто. Значи деветдесет хиляди. Следователно силата, която ще направи десант на брега, е почти триста хиляди.

— Да, Атри-Преда.

— Тази сутрин пред Първи девичи форт са слезли пет хиляди едури. Гарнизонът е символичен, така че са оседлали всички коне, които са им останали, и препускат с все сила към Разлив Фент. Където са моите гарнизони.

— Можем да заключим, че това е главната сила на Едур — каза Финадът. — Всъщност главната сила на целия им народ и тяхното самоубийствено нашествие.

Тя го погледна.

— Не. Не можем да заключим това. Никога не сме знаели колко е населението на Едур.

— Атри-Преда, можем да държим Разлив Фент няколко седмици. През това време ще пристигне подкрепление и можем да съкрушим тия сивокожи негодници.

— Моят кадър от магове в града наброява трима съмнителни заклинатели — каза тя след кратка пауза. — От които един е постоянно пиян, а другите двама като че ли се канят да се избият един друг заради някаква стара обида. Финад, виждате ли тъмния облак над морето зад тези кораби? Жителите на Трейт много добре познават тази тъмна вода и какво таи тя.

— За какво говорите, Атри-Преда?

— На всяка цена поведете войниците си назад с нас, Финад. Или останете и уредете официалната си капитулация още щом слязат първите части.

Той я зяпна.

Здрач му обърна гръб и тръгна към стъпалата, водещи към двора.

— Предавам Разлив Фент, Финад.

— Но, Атри-Преда! Не можем да се изтеглим до Трейт! Всички!

Тя спря три стъпала по-надолу.

— Появила се е една трета от флотата, Финад. В море Катер. Вече сме отрязани.

— Блудния да ни вземе дано!

Здрач продължи надолу. И измърмори тихо: „Де да можеше…“

Въпросите бяха приключили. Нашествието бе започнало.

„Градът ми ще бъде завладян. Отново.“