Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Малазанска книга на мъртвите (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Midnight Tides, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 57 гласа)

Информация

Сканиране
Galimundi (2010 г.)
Разпознаване и корекция
dave (2010 г.)

Издание:

Стивън Ериксън. Среднощни приливи

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“, 2006 г.

ИК „Бард“, 2006 г.

ISBN: 954585

История

  1. — Добавяне

11.

Избелели платна се реят на хоризонта

тъй далече и далечни, че се стапят

ужасните слова,

изписани по здравото зебло.

 

Зная, че мои са думите,

мои са дирите, оставени от звяра

на моето присъствие;

 

предишното тогава и сетното сега,

миговете всички помежду

далечните платна понесени

на гребена на ветрове безумни —

 

те и сега кръжат:

сърцето вкаменено на моето аз,

солта на сълзите, които не пролях,

хапе очите ми.

 

Платната се реят избелели издигнати

високо над резката на света извита

и съм безпомощен, безпомощен да отговоря

дали се приближават, или бягат;

 

дали се приближават, или бягат нежелани мигове

в издутия корем

с нечути писъци така далече

и далече, и далече, и далечни.

 

„Този сляп копнеж“

Исбарат (от Брега)

Привлечен на брега, сякаш сред рояка от неписани истини в една тленна душа може да се намери признание за важността да застанеш на ръба на сушата, зареял поглед към неведомите морски дълбини. Поддаващ пясък и камъни под нозете — нашепващи за несигурност, хрущящи закани за разпад на всичко, което някога е било здраво.

Можеха да се съберат всички ярки символи на света, за да се отрази човешкият дух, и в последващия диалог се откриваше всеки смисъл, всеки оттенък и всяка нотка, надигаха се като легион пред очите му. И оставяха на онзи, който ги вижда, решението да избере признаване или да избере опровергаване.

Удинаас седеше на един полузаровен в пясъка дънер. Вълните шепнеха нещо на мокасините му. Не беше сляп и нямаше надежда за опровергаване. Виждаше морето такова, каквото е, разтворените спомени за миналото, видени в настоящето, и богата храна за бъдещето, самия лик на времето. Виждаше приливите с неизменния им шепот, щедрото шумолене, като кръв от студеното лунно сърце, ритъм на време, измерено и заради това — измеримо. Приливи, които човек не можеше да се надява, че ще задържи.

Всяка година по някой ледерийски роб, нагазил до гърдите във водата да хвърля мрежите, биваше сграбчван от подводно течение и отнасян навътре. Понякога вълните по-късно връщаха някои — безжизнени, подути и наядени от раци. В други случаи донасяха трупове и леш от неизвестни бедствия или корабокрушения. От живот до смърт, необятната водна пустош отвъд брега донасяше отново и отново едно и също послание.

Седеше присвит от умора, вперил поглед към далечните скали и търкалящата се бяла лента, която все идваше и идваше с ритъма на сърцето, а от всички посоки прииждаха вълни от смисъл. В сивото натежало небе. В кресливия зов на чайките. В сивия мъглив дъждец, понесен от стенещия вятър. Краища и начала, тук, на ръба на познаваемия свят.

Беше побягнала от Къщата на мъртвите. Младата жена, в чиито нозе бе хвърлил сърцето си. С надеждата, че може поне да го погледне — Блудния да го вземе, дори да го сграбчеше и да го погълнеше като ухилен звяр. Всичко, каквото и да е, но… да побегне!

Беше изпаднал в несвяст в Къщата на мъртвите — ах, дали и в това има някакъв смисъл? — и го бяха отнесли на нара в дома на Сенгар. По-късно се беше събудил — не бе разбрал колко време е изтекло, но се оказа сам. Нито един роб дори нямаше в къщата. Никаква храна нямаше приготвена, съдове или друг знак, че са му донасяли храна. Огнището бе купчина бяла пепел с няколко тлеещи въглена отдолу. Отвън, над смътния глас на вятъра и капещата по-наблизо вода, цареше тишина.

С празна, изпълнена с мъгла глава, бавно и тромаво беше разпалил огъня. Беше намерил едно наметало против дъжда и беше излязъл. Не видя никого и тръгна надолу към брега. За да се взира сега в празното, изпълнено море и в празното, изпълнено небе. Брулен от тишината, изпълнена с рева на вятъра, писъка на чайките и плющящия дъжд. Сам на пясъка сред този шумен и креслив легион.

Мъртвият воин, който беше жив.

Ледерийската жрица, побягнала пред молба за помощ, молбата да предложи утеха на един ближен ледериец.

Подозираше, че Едур са се събрали в цитаделата на магьосника-крал. Воли, вкопчени в страховита бран, а като остров, около който бурята кипи в безкрайни кръгове — чудовищната фигура на Рулад Сенгар, върнал се към живота от Къщата на мъртвите. Брониран в злато, облечен във восък, навярно неспособен да ходи с цялата тази тежест — докато не се махнеха тези монети, разбира се.

Изкуството на Удинаас… още неприложено.

Болка щеше да има в това. Мъчителна болка, но трябваше да се направи, и то бързо. Преди плътта и кожата да попият тези монети.

Рулад не беше труп, нито беше немрящ, защото един немрящ нямаше да крещи. Живееше отново. Нервите му бяха будни, умът му гореше. Окован в затвор от злато.

„Като мен, някога. Както е окован всеки ледериец. О, той е самата оживяла поезия, Рулад Сенгар, но словата му са за ледериите, не за Едур.“

Само един смисъл, отделен от целия легион с мисли, смисъл, който нямаше да го остави на мира. Рулад щеше да полудее. Никакво съмнение не хранеше Удинаас за това. Умрял само за да се завърне в едно тяло, което вече не е негово, в тяло, вече принадлежащо на леса, на листата и влажната пръст на гроба. Що за пътуване трябваше да е било това? Кой беше отворил тази пътека и защо?

„Мечът е. Трябва да е той. Мечът, който не пуска ръцете му. Защото не е приключил с Рулад Сенгар. Смъртта не означава нищо за него. Не е приключил.“

Дар, предназначен като че ли за Ханан Мосаг. Предложен от кого?

„Но Ханан Мосаг няма да получи този меч. Мечът е пожелал Рулад. И този меч със своята сила сега е надвиснал над магьосника-крал.“

Това можеше да разбие конфедерацията. Можеше да събори Ханан Мосаг и неговите К’риснан. Освен ако Рулад Сенгар не се покореше на властта на магьосника-крал, разбира се.

Съвсем нямаше да е толкова проблематично, ако се беше оказал Феар или Трул. Навярно дори Бинадас. Но не, мечът бе избрал Рулад, некръвния, който беше жадувал за бран, младеж с потайни очи и бунтовен дух. Можеше да се окаже, че е прекършен, но Удинаас подозираше обратното. „Успях да го върна, да обуздая крясъците му. Облекчение от лудостта, в което той би могъл да се овладее и да си спомни всичко, което е станало.“

И Удинаас си помисли, че може би е направил грешка. Може би много по-голяма милост щеше да е, ако не бе възпрял бързото потапяне в лудостта.

„А сега той ще ме поиска за свой роб.“

Около глезените му се завихри пяна. Приливът идваше.

 

 

— Все едно че сме в село, оставено на призраците — каза Бурук Бледия, подбутна към огъня едно пънче и се смръщи, щом от мократа кора се вдигна пара.

Серен Педак го изгледа, после сви рамене и посегна към очуканото котле, поставено на плоския камък до пламъците. Дръжката пареше дори през кожените ръкавици. Чаят се беше преварил, но тя не обърна внимание на горчивия вкус. Поне беше топъл.

— Колко още ще продължи това?

— Обуздай търпението си, Бурук — каза тя. — Изходът от всичко това няма да донесе удовлетворение, стига изобщо да се намери изход. Видяхме го със собствените си очи. Възкресен мъртвец, но възкресил се твърде късно.

— Значи Ханан Мосаг просто трябва да отсече главата на момчето и всичко да приключи.

Тя не отговори. В някои отношения Бурук беше прав. Забраните и традициите стигаха само дотук, а нямаше — не можеше да има — прецедент на случилото се. Бяха видели как двамата братя Сенгар извлякоха брат си през зейналата врата — полутрупа от восък и злато, в който се бе превърнал Рулад. Червени кръгове вместо очи, слепнали клепачи, главата, вдигнала се и зяпнала сляпа за миг към сивото небе, преди отново да клюмне. Сплетената коса, стегната във восък и увиснала като дрипи от раздрано платно. Слюнката, потекла от зейналата уста, докато го носеха към цитаделата.

Едурите се бяха събрали. На отсрещния бряг, откъм селото — и продължаваха да излизат и други — от домовете на благородниците, обкръжаващи цитаделата. Стотици едури и още повече роби ледерии, привлечени от гледката, смълчани, изтръпнали и изпълнени с ужас. Повечето едури се занизаха в колона към цитаделата и влязоха в нея. Робите като че ли просто бяха изчезнали.

Серен подозираше, че Пернатата вещица хвърля плочките в някое по-усамотено място от огромния плевник, където бе извършила ритуала последния път. Най-малкото там нямаше никого — бе проверила.

И сега времето се точеше бавно. Лагерът на Бурук — нереките се бяха свили в шатрите си — се беше превърнал в островче в мъглата, островче, обкръжено от непознатото.

Зачуди се къде ли е отишъл Хул. В леса имаше руини и според мълвата — странни артефакти, някои огромни, на много дни път на североизток. Колкото и древен да беше този лес, беше намерил почва, оплодена с история. Разруха и разпад завършваха всяко отминаване на поредния цикъл, а разпадът на свой ред предлагаше на изтощения свят многобройните елементи, от които да съгради нова цялост.

Но изцеряването принадлежеше на самата земя. Не беше гарантирано за онова, което живееше по нея. Свършваха видове: последният от някое животно, последният от някоя раса, всеки от тях известно време вървеше по света сам. Преди последното склапяне на единствените останали очи и угасването на погледа зад тях.

Серен копнееше да се придържа към тази дълготрайна гледна точка. Отчаяно се стремеше към спокойната мъдрост, която обещаваше тя, към покоя, присъщ на една такава широка перспектива. При достатъчна отдалеченост дори един планински хребет можеше да изглежда плосък, долините между всеки два върха да станат невидими. По същия начин животът и смъртта, върхът и бездната на тленността, можеха да се изравнят. Докато мислеше така, бе по-малко податлива на паниката.

А това ставаше все по-важно.

— И къде в името на Блудния е тази делегация? — попита Бурук.

— От Трейт ще следват попътния вятър дотук — каза Серен. — Идват.

— Де да бяха дошли преди всичко това.

— Страх те, че Рулад представлява заплаха за мирния договор ли?

Бурук не откъсна поглед от пламъците.

— Мечът го възкреси. Или онзи, който го е направил и го е пратил на едурите. Успя ли да видиш острието? Напомня ми за една от Дъщерите, които те почитат — Пъстрата. Как се казваше?

— Сукул Анкаду.

— Може би съществува наистина. Богиня Едур…

— Съмнителен дар в такъв случай, защото едурите гледат на Сукул Анкаду като на капризно същество. Боят се от нея. Почитат Бащата Сянка и Дъщерята Здрач, Шелтата Лор. А в ежедневието — повече нея, отколкото него. — Серен допи чая и си наля пак. — Сукул Анкаду. Предполагам, че е възможно, въпреки че не си спомням нито една легенда или мит, в които някой от тях да се проявява толкова пряко. По-скоро прилича на култ към предците, основателите на племената, извисени до святи фигури, нещо такова. — Отпи и се намръщи.

— Това ще ви разкъса вътрешностите, Аквитор.

— Много късно е за това, Бурук.

— Добре, ако не е Анкаду, тогава кой? Този меч все пак дойде отнякъде.

— Не знам.

— И като че ли не ви интересува. Това равнодушие не ви отива, Аквитор.

— Не е равнодушие, Бурук, мъдрост е. Изненадана съм, че не схващаш разликата.

— Мъдрост ли е това, което отнема живота от очите ти, остротата от мислите ти? Мъдрост ли е това, което те прави безразлична към кошмарното чудо, на което станахме свидетели?

— Абсолютно. Какво друго може да е?

— Отчаяние?

— И какво имам аз, че да заслужава отчаяние?

— Едва ли аз съм този, който трябва да отговори на това.

— Вярно…

— Но все пак ще се опитам. — Бурук извади плоско шишенце, отпуши го и го надигна. Две бързи глътки, след което въздъхна и се отпусна. — Забелязвам, че сте чувствителна, Аквитор, което вероятно е добро качество за човек с вашата професия. Но сте неспособна да отделите работата от всичко останало. В края на краищата чувствителността е разпространен вид уязвимост. Прави човека лесно нараним, белезите от рани, които носиш по себе си, лесно могат да се отворят и да протекат от най-лекото бодване. — Отново отпи и лицето му се отпусна под въздействието на силния алкохол и нектара, отпуснатост, която се прокрадна и в думите му. — Хул Бедикт. Той ви отблъсна, но вие го познавате прекалено добре. Втурнал се е презглава. Към съдба, която си е избрал сам, и това или ще го убие, или ще го унищожи. Искаш да направиш нещо, може би дори да го спреш, но не можеш. Не знаеш как и го чувстваш като своя вина. Като свой недостатък. Слабост. Така заради съдбата, която ще го сполети, предпочиташ да обвиниш не него, а себе си. И защо не? По-лесно е.

Някъде по средата на упреците му тя предпочете да забие очи в горчивата утайка в чашата, която бе обгърнала с длани. Очите й обхождаха очукания ръб, после нагоре към пръстите, натикани в изподраскана оцапана кожа. Излъскана и потъмняла, със скъсани шевове, изпъната от кокалчетата на пръстите й. Някъде под кожата и подплатата имаше друга кожа — нейната, плът, мускули, жили и мазоли. И кости. Ръце — толкова необикновени инструменти. Сечива, оръжия, тромави и ловки, изтръпнали и чувствителни. При племенните ловци те можеха да говорят — пърхащи, красноречиви в мълчанието си жестове. Не можеха да вкусват. Не можеха да чуват. Не можеха да плачат. Но пък толкова лесно убиваха.

Докато от устата звуците се нижеха, непогрешимо оформени в знаци за страст, за красота, за ослепителна яснота. Или замъглени, или режещи тихо, убийствени и зли. Понякога — всичко това наведнъж. Езикът беше война, по-мащабна от гъмжило от мечове, копия и магия. Война, която водиш сам срещу всеки друг. Нарушавани и защитавани граници, набези и пробиви, полета, осеяни с трупове, гниещи като окапали плодове. Думи, все търсещи съюзници, все търсещи изразително правдоподобие в буйния си напор.

И осъзна, че е уморена. Уморена от всичко това. Мирът властваше в тишина, вътрешна и външна, в отчуждение и умора.

— Защо не казваш нищо, Аквитор?

 

 

Седеше сам и смълчан, с тежкото наметало от меча кожа върху изгърбените рамене, с меча с върха надолу между облечените в злато стъпала. Беше успял някак да отвори очи и те блестяха в сенките под наведеното чело, обрамчено от слепените с восък плитки. Дъхът му излизаше на тих хрип — единственият звук в огромната зала след дълго проточилата се, неестествено скована размяна на думи между Томад Сенгар и Ханан Мосаг.

Последната дума беше заглъхнала и бе оставила след себе си чувство на дълбока безпомощност. Никой от стотиците присъстващи благородници Едур не помръдваше, нито проговаряше.

Томад нямаше какво повече да каже в подкрепа на сина си. Някаква неуловима сила бе отнела властния авторитет на Томад и тя идеше, както с ужас осъзна Трул, от седналата фигура в черна кожа и бляскаво злато, от очите, светещи от тъмните кухини. От неподвижния меч.

Кралят-магьосник стоеше на подиума и очите му, хладни и преценяващи, бяха приковани в Рулад.

Мечът трябваше да се предаде. Ханан Мосаг ги беше изпратил, за да го донесат, и тази задача не можеше да се нарече изпълнена, докато Рулад не го връчеше на магьосника. Докато това не станеше, Феар, Бинадас, Трул, Терадас и Мидик Бун бяха лишени от чест.

Сега най-сетне всичко беше в ръцете на Рулад. Да направи жеста, да изцери тази рана.

Но Рулад не помръдваше.

Трул дори не беше сигурен дали брат му може да говори при тази ужасна тежест, стягаща гърдите му. Вдишваше и издишваше с мъчително усилие. Удивително беше дори това, че Рулад можеше да държи ръцете си около дръжката на меча. От подвижно гъвкаво момче се бе превърнал в нещо тромаво и чудовищно.

Въздухът в залата беше влажен и смрадлив. Миризмата на страх и на едва удържана паника се смесваше с дима от факлите и огнището. Дъждът отвън не спираше, дебелите дървени стени скърцаха под напора на вятъра.

Хриптенето секна и се чу тънък накъсан глас:

— Мечът е мой.

Очите на Ханан Мосаг блеснаха — някак страхливо.

— Не бива така, Рулад Сенгар.

— Мой е. Той ми го даде. Каза, че аз съм достойният, не ти. Защото ти беше слаб.

Магьосникът-крал се присви, все едно че го бяха ударили през лицето.

„Кой?“ Трул изстреля въпроса с рязък поглед към Феар. Очите им се срещнаха и Феар поклати глава.

Баща им вече се бе обърнал и гледаше Рулад. Вълна от чувства за миг пробяга по лицето му и сякаш го състари с векове.

— Кой ти даде този меч, Рулад? — отрони той.

Подобие на усмивка.

— Онзи, който вече властва над нас, татко. Онзи, с когото Ханан Мосаг е сключил договор. Не, не е от древните ни предци. Нов… съюзник.

— Не си ти този, който ще говори за това. — Гласът на краля трепереше от яд. — Договорът беше…

— Нещо, на което си смятал да измениш, Ханан Мосаг — прекъсна го с ярост Рулад и го изгледа гневно над дланите, свити около дръжката на меча. — Но това не е в нравите на Едур, нали? На теб, който трябваше да ни предвождаш, не може да се вярва. Дошло е време за промяна, магьоснико-крал.

И Рулад бавно се изправи. И застана, непоклатим и уверен, с високо вдигната глава. Мечата кожа се разтвори и се видяха лъскавите монети. Златната маска на лицето му се разкриви.

— Мечът е мой, Ханан Мосаг! Аз съм достоен за него. Ти не си. Хайде, говори, ако си готов да разкриеш пред всички тук тайната на това оръжие. Разкрий най-древната от всички лъжи! Говори, магьоснико!

— Няма.

Стъпка напред; издрънчаха метални пластини.

— Тогава… на колене!

— Рулад!

— Замълчи, татко! На колене пред мен, Ханан Мосаг, и ми дай обет за братство. Не мисли, че ще те отхвърля — аз се нуждая от теб. Всички се нуждаем от теб. И от твоите К’риснан.

— Нуждаеш се? — Лицето на Ханан Мосаг се беше разкривило.

Рулад рязко се завъртя, блесналите му очи се приковаха в тримата му братя, един по един.

— Излезте напред, братя, и дайте своята клетва, че ще ми служите. Аз съм бъдещето на Едур. Терадас Бун. Мидик Бун. Излезте напред и ме наречете свой брат. Обвържете се с мен. Чака ни власт и могъщество, могъщество, каквото не можете да си представите. Елате. Аз съм Рулад, най-младият син на Томад Сенгар. Окървавен в битка, и… аз познах смъртта!

Изведнъж се обърна — върхът на меча издраска по пода — и замърмори тихо, сякаш на себе си.

— Смъртта, вярата. Илюзия. Светът не е такъв, какъвто изглежда. Всички сме глупци. Каква… глупост. — И продължи все така тихо: — Падни на колене пред мен, Ханан Мосаг. Не е кой знае какво да се преклониш, нали? Ще познаем могъщество. Ще бъдем пак онова, което бяхме, което сме предназначени да бъдем. На колене, магьоснико-крал, и получи моя благослов.

Главата се вдигна отново — златен блясък в сумрака.

— Бинадас. Ти познаваш болката — от раната, упорстваща срещу цяра. Пристъпи напред и аз ще те освободя от тази болка. Ще изцеря раната.

Бинадас се намръщи.

— Ти не разбираш нищо от магия, Рулад…

— Ела тук!!

Крясъкът отекна под високия таван.

Бинадас потръпна и закуцука към него.

Златната ръка на Рулад се стрелна рязко напред, пръстите посякоха пред гърдите на брат му. Съвсем леко докосване и Бинадас залитна назад. Феар притича, за да го задържи. Бинадас обаче се изправи сам. Нищо не каза, но беше ясно, че болката в бедрото му вече я няма. Тялото му потръпна.

— Така — прошепна Рулад. — Хайде, братя мои. Време е.

Трул се окашля. Трябваше да проговори. Трябваше да зададе въпросите си, да каже онова, което никой друг нямаше да изрече.

— Видяхме те мъртъв.

— И се върнах.

— От силата на меча, който държиш ли, Рулад? Защо този съюзник ще дава на Едур такова нещо? Какво се надява да спечели този съюзник? Братко, племената са обединени. Ние спечелихме своя мир…

— Ти си най-слабият от нас, Трул. Думите ти те издават. Ние сме Тайст Едур. Нима си забравил какво означава това? Мисля, че да. — Огледа събралите се. — Мисля, че всички сте забравили. Шест жалки племена, шест жалки кралства. Ханан Мосаг имаше най-голяма амбиция. Достатъчна, за да завладява. Той беше необходим, но не може да постигне онова, което трябва да дойде сега.

Трул чуваше думите на Рулад — на брат си, когото познаваше — но през тях се прокрадваше и нещо друго. Странни, отровни корени — гласът на силата ли беше това?

Монетите глухо издрънчаха, щом Рулад се обърна към смълчаната тълпа отвъд вътрешния кръг.

— Едур са забравили за какво са предопределени. Кралят-магьосник е готов да ви отклони от онова, което трябва да сте. Мои братя и сестри — това сте вие всички тук за мен, и повече. Ще бъда вашият глас. Вашата воля. Тайст Едур са стигали много по-далече от крале и крале-магьосници. Очаква ни онова, което някога сме имали, но сме го изгубили отдавна. За какво говоря, братя и сестри? Ще ви дам отговор. Империя.

Трул се взря в Рулад. Империя. А всяка империя… има император.

На колене, бе заповядал Рулад. На Ханан Мосаг. На всички тук. Тайст Едур не коленичеха пред крале…

— Император ли искаш да бъдеш, Рулад? — обади се Феар.

Брат му се извъртя към него и разпери ръце в умолителен жест.

— Нима те карам да извърнеш очи от ужас, Феар? От отвращение? О, та нима онзи роб не ме извая добре? Нима не съм най-красивото творение?

В тона му се прокрадна нотка безумие.

Феар не отговори. Рулад се усмихна и продължи:

— Трябва да ви кажа, тежестта вече не ме потиска. Чувствам се… необременен. Да, братко. Удовлетворен съм. О, това те стъписва? Защо? Нима не виждаш богатството ми? Бронята ми? Не съм ли най-дръзкият символ на воин Едур?

— Не съм сигурен какво виждам — отвърна Феар. — Наистина ли Рулад обитава това тяло?

— Умри, Феар, и с нокти издраскай пътя си обратно. Тогава се запитай дали пътят не те е променил.

— А озова ли се сред нашите предци? — попита Феар.

Смехът, с който отвърна Рулад, беше жесток. Той размаха меча във въздуха и взе свирепо за почест, с изящество, каквото Трул не беше виждал никога.

— Нашите предци! Горди призраци. Застанали в редици от по десет хиляди в дълбочина. Реват своя поздрав! Кръвен техен родственик бях, достоен да вляза в техния строй, в непоколебимата им защита на скъпите спомени. Срещу неизброимото войнство на невежеството. О, да, Феар, време е за такава слава.

— Значи, ако се съди по тона ти, Рулад, си готов да отречеш всичко, което ни е скъпо. Готов си да отречеш вярата ни…

— А кой сред вас може да ме опровергае?

— Духовете-сенки…

— Те са Тайст Андий, братко. Роби на волята ни. И ще ти кажа това: онези, които ни служат, умряха от нашите ръце.

— Тогава къде са нашите предци?

— Къде? — Гласът на Рулад беше дрезгав. — Къде? Никъде, братко. Никъде не са. Нашите души напускат телата ни, напускат този свят, мястото ни не е тук. Никога не е било тук.

— Значи ще ни отведеш в дома ни, Рулад?

Очите блеснаха.

— Мъдър брат. Знаех, че първи ще намериш пътеката.

— Защо настояваш да коленичим пред теб?

Главата се килна настрани.

— Искам да се вречете в новата ни съдба. Съдба, към която аз ще поведа Тайст Едур.

— И ще ни отведеш у дома?

— Да.

Феар пристъпи напред, после коленичи и сведе глава.

— Отведи ни у дома, императоре.

Трул чу в ума си звук.

Като от прекършен гръбнак.

И се обърна, както мнозина други, и видя Ханан Мосаг и неговия кадър магьосници, и загледа как магьосникът-крал слиза от подиума. И как коленичи пред Рулад. Пред императора на Тайст Едур.

Като прекършен гръбнак.

 

 

Водата го задърпа за прасците, завихри се около изтръпналите мускули и Удинаас с усилие се изправи. Вълните го блъскаха, караха го да залита. Кораби се появиха в устието на залива. Четири. Бавно напираха през мъглата, тъмните им корпуси над сивата вода приличаха на китове. Ушите му дочуваха глухото скърцане и плясъка на веслата. Делегацията беше пристигнала.

Имаше чувството, че стои върху ледени клинове и че назъбените им върхове са врязани в коленете му. Едва ли щеше да може да стигне до сушата. Всъщност всеки миг щеше да рухне в кипналата вода. Студът щеше да изпълни дробовете му, да нахлуе в ума му, докато всичко не свърши — в пълно съгласие с приемането на поражението.

Нокти се впиха в раменете му, повдигнаха го над прииждащите вълни и той се замята отчаяно, за да се отскубне. Остри нокти — пронизаха плътното наметало, прободоха плътта отдолу. Бе прекалено стъписан, за да може да изкрещи; усети само как тялото му изплющя във въздуха, как краката му се замятаха сред пръските вода.

И се озова проснат върху мокрите камъни на петнайсет крачки от линията на прилива.

Онова, което го беше извлякло, го нямаше, макар гърдите и гърбът да го пареха там, където се бяха вкопчили ноктите. Объркан и безпомощен, Удинаас успя да се обърне по гръб и зяпна безцветните облаци. Дъждът се изливаше върху лицето му.

„Локуи Вайвал. Не искаше да умра.“

Вдигна ръка и опипа наметалото си. Нищо скъсано. Добре. Иначе щеше да му е много трудно да обясни.

Усещането в краката под коленете се връщаше. Той се обърна и се надигна на четири крака. Мокър, разтреперан. Друг отговор не можеше да има за Рулад, съвсем ясно беше. Кралят-магьосник трябваше да го убие. „Стига да може.“

Убиваш го или се предаваш. А какво можеше да принуди Ханан Мосаг да се предаде? На едно едва пуснало кръв хлапе? Не. Отсичаш му ръцете, отрязваш му главата и го просваш по гръб. Изгаряш останалото на пепел. Унищожаваш чудовището. Защото Рулад Сенгар наистина беше чудовище.

По камъните зад него отекнаха стъпки. Удинаас седна и примига да махне капките дъжд от очите си. Вдигна глава и видя Хулад.

— Удинаас, какво правиш тук?

— Тя хвърли ли плочките, Хулад? Хвърли ли ги?

— Опита се.

— Опита се?

— Не успя, Удинаас. Крепостите бяха затворени — сляпа беше за тях. Изплашена. Никога не съм я виждал толкова изплашена.

— Друго какво стана?

— Не знам. Едурите още са в цитаделата.

— Не може всички да са там.

— Не. Само благородниците. Другите са по домовете си. Изпъдиха робите. Те няма къде да идат. Скриха се в гората. Мокри са до кости. — Подаде му ръка да му помогне да стане. — Да се прибираме. Ще се изсушим и ще се стоплим.

Удинаас се остави да го поведе към дома на Сенгар.

— Видя ли корабите, Хулад? Видя ли ги?

— Да. Спускат лодките, но посрещане май няма да има.

— Какво ли ще си помислят?

Хулад не отвърна.

Влязоха. Лъхна ги топлина. Пращенето на пламъците бе единственият звук. Хулад му помогна да свали наметалото си и ахна, щом смъкна ризата му.

— Какво е това?

Удинаас погледна намръщено почти почернелите отоци там, където се бяха вкопчили ноктите на Вайвал.

— Не знам.

— Приличат на раните на Пернатата вещица от онзи демон. Съвсем същите. Удинаас, какво става с теб?

— Нищо.

 

 

Като се бореха с течението на реката, трите лодки бавно се приближиха към южния бряг. Във всяка имаше десетина ледерии, повечето телохранители в пълна броня, със спуснати забрала на шлемовете.

Серен последва Бурук Бледия към брега — вървеше на четири стъпки след него. Явно поне в началото щяха да са единствените, дошли да посрещнат делегацията.

— Какво смяташ да им кажеш?

Бурук я погледна през рамо. От ръба на качулката му се стичаха капки.

— Надявах се ти да кажеш нещо.

Тя не му повярва, но оцени хапливостта му.

— Аз дори не съм наясно с протокола. Нифадас води делегацията, но принцът също е тук. Кого трябва да уважа първо?

Бурук сви рамене.

— Този, който е най-вероятно да се обиди, ако първо се поклониш на другия.

— Само ако съм решила съзнателно да нанеса оскърбление.

— Е, да. Не забравяйте, Аквитор, че от вас се очаква да не взимате страна.

— Може би трябва да насоча поклона си в пространството между двамата?

— При което и двамата ще заключат, че си се побъркала.

— Което поне ще е безпристрастно.

— А, хумор. Така е много по-добре, Аквитор. Отчаянието отстъпва пред очакването.

Стигнаха до брега, застанаха един до друг и загледаха приближаващите се лодки. Дъждът избра точно този момент, за да завали още по-силно — истински порой, трополящ по крайбрежните камъни и съскащ в разлюляната от речното течение и прилива вода. Лодките се замъглиха зад сивата му стена, почти изчезнаха, после изведнъж отново се появиха, първата заскърца и се разклати, щом се опря в сушата. Гвардейците заскачаха с плясъци във водата и излязоха на брега. Един тръгна към Бурук и Серен.

— Финад Морох Неват, от гвардията на принца. Къде са едурите?

Морох като че ли се беше обърнал към Серен, затова отговори тя:

— В цитаделата, Финад. Тук имаше… събитие.

— Какво в името на Блудния означава това?

Зад Финада и гвардейците му слуги бяха понесли над водата принц Квилас Дисканар. Първият евнух Нифадас беше отказал подобна помощ и газеше към брега.

— Много е сложно — отвърна Серен. — Лагерът на Бурук е точно от другата страна на моста. Можем да се скрием там от дъжда и…

— Оставете го дъжда — отсече Морох, завъртя се рязко и отдаде чест, щом принц Квилас Дисканар, заслонен под вдигнатия високо от двама слуги четириъгълен чадър, пристъпи и застана пред Бурук и Серен. — Ваше височество — изръмжа той, — изглежда, Тайст Едур са избрали точно този момент да бъдат много заети.

— Такова начало едва ли може да се нарече обещаващо — отряза Квилас и обърна сарказма си към Серен Педак. — Аквитор. Вярвам, че Хул Бедикт е избрал благоразумния курс и е напуснал това село?

Тя примига и се помъчи да прикрие тревогата си от значимостта, вложена във въпроса за Хул. „Толкова ли се страхуват от него?“

— Той е наблизо, принце.

— Възнамерявам да забраня участието му, Аквитор.

— Мисля, че поканата на краля-магьосник включва и него — бавно отвърна тя.

— Нима? И за едурите ли ще се застъпва сега Хул?

Бурук проговори чак сега:

— Принце, всички искаме да получим отговор на този въпрос.

Квилас се обърна към него.

— Вие сте търговецът от Трейт, нали?

— Бурук Бледия. — Дълбок поклон, след който едва успя да се изправи.

— Пиян търговец при това.

Серен се окашля.

— Пристигането ви беше внезапно, принце. Едурите са затворени в цитаделата си от ден и половина. Нямахме какво толкова да правим, освен да чакаме.

Първият евнух стоеше на една крачка по-назад, привидно безразличен към разговора, малките му лъскави очи се бяха приковали в цитаделата. Също толкова безразличен изглеждаше и към дъжда, изливащ се върху качулката и покритите му с пелерина рамене. Серен си помисли, че това е друг вид власт — мълчанието му сякаш отнемаше от важността на принц Квилас Дисканар.

Доказателството дойде внезапно, щом принцът се обърна към Нифадас с думите:

— Е, как възприемате всичко това, Първи евнух?

Безизразните очи се спряха върху Квилас.

— Принце, пристигнали сме в момент на криза. Аквиторът и търговецът знаят нещо за нея, следователно трябва да изчакаме обяснението им.

— Вярно — каза Квилас. — Аквитор, уведомете ни за тази криза.

„Докато ти стоиш под този чадър, а ние се мокрим и изстиваме до кости!“

— Разбира се, принце. Кралят-магьосник изпрати група воини в ледената пустош, за да донесат нещо, което се оказа меч. Те обаче се натъкнали на джхеки соултейкън. Един от воините, който държал меча, бил убит. Другите върнаха тялото за погребение, но трупът не искаше да пусне меча. Кралят много се разгневи и ясно и категорично настоя за оръжието. Последва публичен сблъсък между него и бащата на мъртвия воин.

— Защо не са отрязали пръстите на трупа? — попита Квилас Дисканар и вдигна вежди в презрително неверие.

— Защото — отвърна Нифадас лаконично и свръхтърпеливо — сред Тайст Едур има традиция да се почита свято всеки паднал воин. Аквитор, моля, продължете. Трудно е да се повярва, че тази безизходица ще се разреши скоро.

Тя кимна.

— Това е само началото. После наистина стана сложно. Защото мъртвецът оживя.

— Що за шега е това? — изсумтя Квилас.

— Не е шега — отвърна вместо нея Бурук Бледия. — Принце, видяхме го със собствените си очи. И крещеше ужасно, защото бе приготвен…

— Приготвен? — попита принцът озадачено.

Очите на Първия евнух се разшириха.

— До каква степен, търговец Бурук?

— Монетите, Първи евнух. И восъкът.

— Блудния да не дава! — прошепна Нифадас. — И този меч — той няма да го отстъпи?

Серен поклати глава.

— Не знаем, Първи евнух.

— Опишете оръжието, Аквитор.

— Двуръчен, но с тънко острие. Някаква сплав, явно неподатлива на топене. Има желязо и някакъв черен метал, забелязва се на издължени жили.

— Произход? Можете ли да определите нещо от стила на изработката?

— Не много, Първи евнух. Дръжката с камбановиден предпазител напомня донякъде техниката на изтегляне и огъване, прилагана от Мекрос…

— Мекросите? — възкликна Квилас. — Онези търговци от плаващите градове?

— Да. Макар че тази дръжка е оформена така, че да наподобява брънки на верига.

Бурук я погледна кисело.

— Остър поглед имате, Аквитор. Аз видях най-обикновен меч.

— Предлагам да се оттеглим в лагера на търговеца — каза Нифадас.

— И ще преглътнете това оскърбление, така ли, Първи евнух? — изсъска Квилас.

— Никакво оскърбление няма — отвърна безгрижно Нифадас, подмина принца и пъхна ръка под мишницата на изненаданата Серен Педак. — Моля, придружете ме, Аквитор.

— Разбира се, Първи евнух.

Другите нямаха избор освен да поемат след тях.

Нифадас вървеше бързо. След десетина крачки я попита тихо и привидно небрежно:

— Хул Бедикт свидетел ли беше на всичко това?

— Не. Поне не мисля. Няма го от доста време.

— Но ще се върне?

— Да.

— Оставил съм повечето си охрана на борда на „Изгрялата бледа“, включително Финад Джерун Еберикт.

— Джерун…

— Точно така. Как мислите, дали ще е уместно да го повикам?

— Ммм… не съм сигурна, Първи евнух. Зависи какво ще му възложите да направи.

— Може би да си поговори с Хул, щом той се върне?

— Убедителен ли е Еберикт?

— Не като личност, но…

Тя кимна, мъчеше се да сдържи трепета си… неуспешно, както се оказа.

— Студено ли ви е, Аквитор?

— От дъжда.

— О, да! Надявам се, че слугите на Бурук са запалили огън?

— Разбира се.

— Чудесно, чудесно. Вие с Бурук чакате тук от доста време, както разбирам.

— Да. От доста. Имаше аудиенция с краля, но се съобразих с ролята си и напуснах, преди да се обсъди нещо съществено. Колкото до това какво се е казало, нито Хул, нито Бурук ми разкриха нещо.

— Нищо съществено ли не ви разкриха, Аквитор? Признавам, че ми е малко трудно да повярвам в това уверение.

Серен Педак се поколеба.

— Аквитор — продължи тихо Нифадас, — по този въпрос привилегията на неутралитета вече не съществува. Направете избора си.

— Не е там въпросът, Първи евнух — отвърна тя с пълното съзнание, че твърдението й е лъжливо. — Боя се, че каквато и позиция да е избрал тогава кралят-магьосник, вече е без значение. — Погледна го. — Не мисля, че Рулад ще отстъпи този меч.

— Рулад. Какво можете да ми кажете за този Рулад?

— Най-младият син на благородна фамилия — Сенгар.

— Сенгар? Най-големият син е Феар, нали? Командир на воините на Едур. Престижен род значи.

— Да. Друг от братята, Бинадас, има кръвна клетва с Хул Бедикт.

— Интересно. Започвам да разбирам каква сложна ситуация ни очаква, Аквитор.

„Изглежда, аз също. Защото ми се струва, че съм направила избора си.“

Тя стисна устни.

„Сякаш Нифадас ми оставя друг избор…“

 

 

Събуди се, Удинаас.

Клепачите на Удинаас трепнаха, той отвори очи и зяпна ниския таван.

— Не. Трябва да поспя…

Не толкова силно. Това, което трябва да направиш, е да идеш в цитаделата, глупако.

— Защо? Ще ми прережат гърлото, ако се натрапя…

Няма. Рулад няма да им позволи, защото ти вече си негов роб и ничий друг. Те трябва да са уведомени. Делегацията на Ледер чака.

— Остави ме на мира, Чезнещ.

Императорът на Тайст Едур те чака. Сега.

— Добре. А той знае ли го?

Още не.

— Така си и мислех. — Удинаас отново затвори очи. — Иди си, дух.

Вайвалът и аз сме съгласни по този въпрос, Удинаас. Трябва да излезеш на най-предната линия. Трябва да станеш безценен за Рулад. Кажи ми, искаш ли Пернатата вещица, или не?

Удинаас примига и се надигна.

— Какво?

Хайде, върви и ще видиш.

— Не и преди да ми обясниш това, Чезнещ.

Няма, робе. Иди в цитаделата. Служи на императора Едур.

Удинаас отметна одеялата и се пресегна за мокрите си мокасини.

— Защо не ме оставите всички на мира?

Тя те изнасили, Удинаас. Взе семето ти. Защо го направи това?

Той се вцепени.

— Менандори.

Кучката има кроежи, да. Никаква любов за Едур или Андий, не, не и тя.

— Какво общо има това?

Духът не отговори.

Удинаас потърка лицето си, обу се и стегна мокрите кожени връзки.

— Аз съм роб, Чезнещ. На робите не дават роби, а това е единственият начин, по който бих могъл да спечеля Пернатата вещица. Освен ако не се каниш да нахлуеш в ума й и да изкривиш волята й. В който случай няма да е Пернатата вещица, нали?

Приписваш ми сили, каквито не притежавам.

— Само за да подчертая колко нелепи са обещанията ти, Чезнещ. Хайде, млъкни. Отивам. — Стана и излезе от килията. Хулад се беше свил до огнището и топлеше нещо — супа или яхния.

— Говореше си сам, Удинаас. Не бива да го правиш.

— Точно това си говоря непрекъснато — отвърна той и тръгна към вратата, като пътьом взе наметалото за дъжд.

Дъждът се лееше като из ведро. Удинаас едва успя да различи закотвените в залива кораби. На брега имаше хора. Войници.

Дръпна качулката и тръгна към цитаделата, която доскоро бе на краля-магьосник.

„Служи на императора на Едур. А къде ще отведеш своя народ, Рулад Сенгар?“

Духовете-сенки, които пазеха входа, не го спряха. Той изкачи стъпалата, избута крилата на вратата и влезе, сподирен от плющящия дъжд. „Хайде, проклети Едур. Разпорете гърлото ми с острие. Прободете гърдите ми.“ Стражи в преддверието нямаше, завесите в другия край затваряха входа.

Той изтръска дъжда от наметалото и продължи напред.

Към завесите. И ги дръпна настрани.

И видя едурите. Коленичили. Всички коленичили пред бляскавия Рулад Сенгар, който стоеше на подиума, с меча, вдигнат в едната ръка над главата му. Меча кожа на раменете му, лице — разлюляна маска от злато, обкръжаваща дълбоките дупки на очните му кухини.

Не беше сляп значи. Нито осакатен. И ако това беше лудост, то сред гъстите течения в огромната зала се носеше отрова.

Удинаас усети как очите на императора се приковаха в него, така осезаемо, все едно хищни нокти се впиха в ума му.

— Приближи се, робе — изхриптя Рулад.

Надигнаха се глави и се заизвръщаха, щом Удинаас закрачи през тълпата и заслиза по терасите. Ледериецът не погледна ни едно от лицата, очите му останаха приковани единствено в Рулад Сенгар. Успя да зърне с периферното си зрение Ханан Мосаг, коленичил и с наведена глава, а зад него — неговите К’риснан, в същите раболепни пози.

— Говори, Удинаас.

— Делегацията пристигна, императоре.

— Ние с теб сме обвързани, нали, Удинаас? Роб и господар. Ти чу призива ми.

— Чух го, господарю. — Осъзна, че лъжите стават по-лесни.

— Делегацията чака в лагера на търговеца. Доведи ги при нас, Удинаас.

— Както заповядате. — Поклони се и с усилие пое заднешком по пътя към изхода.

— Няма нужда от това, Удинаас. Ничий гръб няма да ме оскърби. Иди и им кажи, че владетелят на Едур ще ги приеме.

Удинаас се обърна и излезе от залата.

Отново под дъжда и по моста. Самотата подканяше към размисъл, но Удинаас отказа тази покана. Мъглата на външния свят се отрази в ума му. Беше роб. Робите правеха каквото им заповядат.

Близо до търговските фургони изпод едно широко изпънато платно се виеше дим. Под платното стояха няколко души. Аквитор Серен Педак първа се обърна и го видя. „Да. У нея има повече, отколкото сама съзнава. Призраците я харесват, кръжат около нея като мушици около пламък на свещ. Тя дори не ги вижда.“ Видя, че каза нещо, после другите се извърнаха към него.

Удинаас спря малко извън платнището и сведе очи.

— Владетелят на Едур ви кани да дойдете в цитаделата.

Един от войниците изръмжа:

— Стоиш пред своя принц, ледериецо. Падни на колене или ще ти смъкна главата от раменете.

— Извади меча тогава — отвърна Удинаас. — Моят господар е Тайст Едур.

— Той е нищо — каза младият скъпо облечен мъж до войника и махна с ръка. — Най-после сме поканени. Първи евнух, ще ни водите ли?

Едър тежък мъж с лице, тъмно като облеклото му, пристъпи и застана до Удинаас.

— Аквитор, моля, придружете ни.

Серен Педак кимна, придърпа качулката над главата си и застана до Първия евнух.

Удинаас ги поведе по моста. Дъждът се изливаше на сиви пелени, шибани от силния вятър. Покрай дългите къщи на благородните фамилии, после — към стъпалата. Духовете-сенки пред портата на цитаделата се завихриха и Удинаас се обърна към Квилас Дисканар:

— Принце, телохранителите ви са нежелани.

Младият мъж се намръщи.

— Изчакайте тук с хората си, Финад.

Морох Неват изсумтя, но заповяда на гвардейците да се развърнат от двете страни на входа на цитаделата.

Духовете се отдръпнаха и отвориха коридор към двукрилата врата.

Удинаас закрачи напред и отвори крилата, пристъпи вътре и се обърна. На крачка зад него бяха Нифадас и Аквиторът, след тях — принцът, с помръкнало лице.

Първият евнух погледна намръщено завесата в другия край.

— Тронната зала е пълна с благородници Едур, нали? Защо тогава не чувам нищо?

— Очакват пристигането ви — отвърна Удинаас. — Владетелят на Тайст Едур стои на централния подиум. Външността му ще ви стъписа…

— Робе — заговори с презрителен тон Квилас, — не очакваме преговорите да започнат незабавно. Трябва само да бъдем обявени за гости…

— Не съм аз този, който може да ви го гарантира — прекъсна го невъзмутимо Удинаас. — Бих ви посъветвал да сте готови за всичко.

— Но това е нелепо…

— Да го приключваме тогава — каза Първият евнух.

Принцът не беше свикнал постоянно да го прекъсват и лицето му пламна. Аквитор Серен Педак заговори:

— Удинаас, от думите ти заключавам, че властта на Ханан Мосаг е била узурпирана.

— Да.

— И Рулад Сенгар се е провъзгласил за новия крал на Тайст Едур.

— Не, Аквитор. Император.

Последва тягостна тишина, след което принцът изсумтя невярващо:

— Каква империя? Шест племена ловци на тюлени? Този глупак е полудял.

— Едно е да се самообявиш за император — каза замислено Нифадас. — Съвсем друго е да принудиш благородниците на Едур да коленичат пред такава претенция. Удинаас, те направиха ли го?

— Да, Първи евнух.

— Това е… поразително.

— А Ханан Мосаг? — попита Серен.

— Той също коленичи и се закле във васална вярност, Аквитор.

Всички отново се смълчаха. После Първият евнух кимна на Удинаас и каза:

— Благодаря ти. Вече съм готов за среща с императора.

Удинаас отвърна с лек поклон и се приближи до завесата. Дръпна я настрана и пристъпи в просторната зала. Благородниците се бяха разстъпили, за да отворят широка пътека, водеща надолу към централния подиум. Всички бяха прави. На подиума стоеше Рулад Сенгар, подпрян на меча си. От движенията му няколко монети бяха паднали и на мястото им се виждаха тъмни петна изгоряла кожа. От влагата, топлината и дима на маслените светилници въздухът беше замъглен и зноен. Удинаас реши да погледне на сцената като чуждоземец и грубото й варварство го стъписа. „Това е един паднал народ.“

„Който е готов да се извиси отново.“

Първият евнух и Аквиторът се появиха на прага и Нифадас се отдръпна встрани, за да отвори място за принц Квилас Дисканар. Удинаас заговори високо:

— Императоре. Първи евнух Нифадас и принц Квилас Дисканар — ледерийската мирна делегация.

— Пристъпете напред — последва хрипливата покана от императора. — Аз съм Рулад Сенгар и ви обявявам за гости на империята на Тайст Едур.

Нифадас сведе глава.

— Благодарим на Негово величество за радушното посрещане.

— Желанието на краля на Ледер е да сключи официален мир с нас — каза Рулад и сви рамене. — Бях останал с впечатлението, че вече имаме мир. И докато ние го зачитаме, вашите хора не го спазват. Тогава каква ще е стойността на едно ново споразумение?

Първият евнух понечи да отговори, но принц Квилас пристъпи напред.

— Вие конфискувахте улов на тюлени. Така да бъде. Такива неща не могат да се поправят, нали? Но все пак остава открит проблемът за дълга.

Удинаас се усмихна; не беше нужно да поглежда, за да види стъписаните изражения на събралите се благородници.

— Ханан Мосаг ще говори за Едур по този въпрос — заяви след миг мълчание Рулад.

Удинаас вдигна очи и видя пристъпилия пред подиума доскорошен крал. Лицето му беше безизразно.

— Принце. Трябва да обясните как вие, ледериите, стигнахте до идеята за дълг. Уловът беше незаконен — отричате ли го?

— Не. Не, Нифадас, ще говоря аз. Както ви казвах, Ханан Мосаг, ние не оспорваме незаконността на улова. Но неговата незаконност на свой ред не отменя факта, че е извършен. А този улов, извършен от ледерии, сега е в ръцете на Едур. Сегашният договор, както може би помните, съдържа договорена пазарна цена за тюлените и ние очакваме да бъдем зачетени с тази цена.

— Необичайна логика, принце — отвърна спокойният тътнещ глас на Ханан Мосаг.

— За щастие — продължи Квилас, — ние сме готови за компромис.

— Нима?

Удинаас се зачуди защо Нифадас продължава да си мълчи. Това, че не прекъсна принца, можеше да се изтълкува само като мълчалива преданост към него и към позицията, която той защитаваше.

— Да, компромис. Дългът ще бъде опростен в замяна на земя. По-точно останалото от района на Трейт, който, както знаят и двете страни, се използва от вашия народ само за сезонни рибарски лагери. Такива лагери няма да бъдат забранени, разбира се. Ще останат на ваше разположение срещу скромен процент от вашия улов.

— Излиза, че ние започваме тези преговори като ваши длъжници — каза Ханан Мосаг.

— Да.

— Основано на предположението, че притежаваме откраднатия улов.

— Да.

— Но ние не го притежаваме, принц Квилас Дисканар.

— Какво? Но той трябва да е у вас!

— Можете сами да посетите складовете ни — продължи спокойно Ханан Мосаг. — Ние наказахме ловците, което беше наше право. Но не прибрахме улова.

— Корабите пристигнаха в Трейт с празни трюмове!

— Може би, докато са бягали от гнева ни, са изхвърлили товара си, за да усилят скоростта си. Безуспешно, както се оказа. — Принцът зяпна онемял, а Ханан Мосаг продължи: — Следователно не сме ви в дълг. Вие обаче сте ни задължени. До пазарната цена на уловените тюлени. Засега все още не сме решили под каква форма да поискаме компенсация. В края на краищата ние не се нуждаем от пари.

— Донесли сме дарове! — извика Квилас.

— За които след това ще поискате да ви заплатим, с лихва. Запознати сме с вашия модел на културно завоевание сред съседните ви племена, принце. Това, че положението сега се обръща, буди симпатията ни, но както вие обичате да казвате, чувствата са едно, но всяко нещо си има цена.

Най-сетне Нифадас проговори:

— Изглежда, двамата трябва да обмислим много неща, императоре. Уви, пътуването ни беше дълго и изморително. Може би ще ни позволите да се оттеглим за малко, за да подновим тази среща утре?

— Великолепна идея — отвърна Рулад и монетите по лицето му се усукаха, щом се усмихна. — Удинаас, придружи делегацията в къщата за гости. После се върни. Чака ни дълга нощ.

Принцът стоеше като кукла с отрязани конци. Лицата на Аквитора и Първия евнух обаче си останаха сдържани.

„Въпреки това май всички тук са кукли…“

 

 

Робът изведе от залата Аквитора и делегацията. Светът не се беше разпаднал, беше се пръснал, и Трул Сенгар виждаше пред себе си нащърбени късове, огромната зала — пропукана и нацепена на хиляди парчета с безброй отразени образи. Лица на едури, раздробени тълпи от хора, петна от дим, лъскаво злато и меч, натрошен и зацапан като всичко пред очите му.

Като безумна мозайка, бавно пренаредена от безумна ръка. Сам той не знаеше вече къде е мястото му, къде щеше да се намести късчето, което бе той самият. „Брат на император. Това е Рулад, но и не е. Не го познавам. И го познавам твърде добре и, Дъщерята да ме вземе дано, най-много се плаша от това.“

Ханан Мосаг говореше тихо с Рулад, с лекота играеше новата си роля, за която Трул разбираше, че цели да успокои събраните тук свидетели. Зачуди се какво ли струва това на магьосника.

Леко кимване и махване с ръка подкани Ханан Мосаг да се отдръпне и да застане при своите К’риснан. По заповед на Рулад на подиума донесоха голям стол и императорът седна. Трул разбираше, че е уморен. Щеше да е нужно време, докато добиеше силата, необходима, за да носи дълго и без умора тази огромна, ужасна тежест. Императорът отпусна глава на високия гръб и огледа отвисоко тълпата благородници. Погледът му бързо ги усмири.

— Познах смъртта — заговори хрипливо Рулад. — Върнах се и не съм същият, не съм некръвният воин, когото видяхте, преди да започнем пътуването си към ледените пустини. Върнах се, за да ви донеса спомена за нашата предопределеност. За да ви поведа. — После замълча, сякаш имаше нужда да отдъхне от късата си реч. Десетина изтупвания на сърцето, след което продължи: — Феар Сенгар. Братко, излез напред.

Феар изпълни заповедта и спря на вътрешния кръг пред подиума.

Рулад го изгледа отгоре и Трул видя внезапната алчност, пламнала в искрящите му очи.

— След този на Ханан Мосаг, твоят оброк за вярност ми е най-нужен, Феар.

Феар изглеждаше смутен, сякаш това бе въпрос, неподлежащ на оспорване.

Робът Удинаас вече се беше върнал, но се задържа отзад, зачервените му очи оглеждаха сцената. И Трул се зачуди, като видя как ледериецът присви очи.

— Какво искаш от мен, императоре? — попита Феар.

— Дар, братко.

— Всичко, което имам, е твое.

— Верен ли си на тази своя дума, Феар? — попита Рулад спокойно.

— Иначе не бих я дал.

„О. Не, Рулад — не…“

— Императорът се нуждае от императрица — каза Рулад високо.

Феар пребледня.

— Съпруга. Феар Сенгар, ще ме дариш ли със съпруга?

„Извратен кучи син…“ Трул пристъпи напред. Рулад изпъна ръка към него, за да го спре.

— Внимавай, Трул. Това не е твоя грижа. — И оголи почернелите си зъби.

„Никога не е било.“

— Трябва ли да прекършиш онези, които са готови да те следват? — попита Трул.

— Още една дума! — изкрещя Рулад. — Още една дума, Трул, и ще заповядам да те одерат жив!

Трул се присви, стъписан от яростния му изблик, и се смълча.

Една монета издрънча на подиума, щом Рулад вдигна ръка към лицето си да впие нокти в някакво обзело го неописуемо чувство, отдръпна я и я задържа пред себе си, и загледа как се свива в юмрук.

— Убий ме. Само това е нужно да направиш. За да се увериш. Да, убий ме. Отново. — Искрящите очи се приковаха в Трул. — Знаеше, че бях сам, да пазя задния склон. Знаеше го, Трул, и ме остави на собствената ми съдба.

— Какво? Не съм знаел такова нещо, Рулад…

— Край на лъжите, братко. Феар, подари ми годеницата си. Дай ми Майен. Нима ще застанеш между нея и титлата императрица? Кажи ми, толкова ли си себелюбив?

Гнусни слова, като ножове, забиващи се във Феар един след друг. Също толкова раздиращи плътта му, за да я превърнат в развалина. Това беше Рулад, осъзна Трул. Детето с неговата жестока алчност, порочната му страст. „Кажи ни, толкова ли си себелюбив?“

— Тя е твоя, императоре.

Слова, изцедени от всякакъв живот, думи, достойни за дар към онзи, който беше познал смъртта. Макар на Рулад да му липсваше проницателният ум, за да го разбере.

Вместо това лицето му се изкриви под монетите в широка усмивка, пълна с ликуване и триумф. Очите му обходиха тълпата и се спряха там, където стояха неомъжените девици.

— Майен — извика Рулад. — Свърши се. Ела. Ела до своя император.

Висока и царствена, младата жена закрачи напред, все едно че се бе упражнявала хиляда пъти за този миг.

„Това е невъзможно!“

Майен мина покрай Феар, без да го погледне, и застана, с лице към множеството, от лявата страна на стола. Ръката на Рулад се беше пресегнала в жест на самодоволна фамилиарност и тя я стисна.

Този последен жест удари Феар като юмрук в гърдите. Той отстъпи крачка назад.

— Благодаря ти, Феар — каза Рулад. — За твоя дар. Убеден съм в твоята вярност и съм горд, че те наричам свой брат. Вие, Бинадас, Мидик Бун, Терадас Бун, Ханан Мосаг… и… — Очите му се изместиха. — И Трул, разбира се. Моите най-близки братя. Обвързани сме с кръвта на нашите предци…

Словата се нижеха, но Трул беше престанал да слуша. Очите му се бяха спрели на лицето на Майен. На ужаса, изписан там, който тя не можеше да скрие. В ума си Трул извика към Феар: „Виж, братко! Тя не е търсила тази измяна! Виж!“

Отклони с усилие погледа си от Майен и видя, че и Феар го е разбрал. Видял беше онова, което можеха да видят всички. Всички освен Рулад.

А това ги спасяваше. Спасение за изгубилите надежда. Майен им показваше, че някои истини не могат да бъдат извратени, че дори това безумно нещо на трона не може да прекърши вътрешната доблест, останала на Тайст Едур. И в израза й се таеше още едно обещание. Тя щеше да понесе престъплението му, защото нямаше избор. Обещание, което също така беше урок за всички присъстващи. Понеси. Изстрадай. Живей така, както трябва да живееш сега. Един ден ще има отговор за това.

Но все пак Трул се зачуди. Кой можеше да даде отговор? Кой чакаше в този свят, отвъд границите на познанието им, достатъчно могъщ, за да се опълчи на това чудовище? И колко дълго щяха да чакат? „Ние сме паднали и императорът прогласява, че ще се вдигнем отново. Той е луд, защото не се вдигаме. Падаме и се боя, че това пропадане няма да има край.“

Докато някой не даде отговор.

Рулад беше спрял да говори, все едно беше усетил, че сред поданиците му става нещо, нещо, което няма никаква връзка с него самия и неговата новооткрита мощ. Изведнъж се надигна от стола.

— Това събрание свърши. Ханан Мосаг, ти и твоите К’риснан ще останете тук с мен и императрицата, защото имаме да обсъдим много неща. Удинаас, доведи робите на Майен, за да осигурят всичко, от което се нуждае. Останалите, напуснете веднага. И пръснете вестта за издигането на новата империя на Едур. И, братя и сестри, погрижете се за оръжията си…

„Моля ти се, някой, дай отговор на това.“

 

 

На десетина крачки от цитаделата от дъжда излезе човек и застана пред Удинаас.

Аквиторът.

— Какво направи той?

Удинаас я изгледа за миг и сви рамене.

— Отне годеницата на брат си. Тя се старае да се държи храбро, но се справя зле.

— Властта над Едур е узурпирана — каза Серен Педак. — И на трона седи тиранин.

Удинаас се поколеба, после промълви:

— Кажете на Първия евнух. Трябва да се готвите за война.

Тя не показа изненада от думите му. По-скоро очите й помръкнаха от умора. Обърна се, тръгна в дъжда и се скри.

„Все добри новини нося, няма що. А сега е ред на Пернатата вещица…“

Дъжд се лееше от небето, заслепяващ и сляп, безразличен и безсмислен, не носеше никакво значение. И как можеше да носи? Беше просто дъжд, изливащ се от струпания небесен легион скръбни облаци. А ридаещият вятър беше дъхът на естествени закони, породен високо в планините или от морето. Гласът му не обещаваше нищо.

Никакво значение не можеше да се намери в безжизненото време, в пулсирането на приливите и в дирята на обръщащите се сезони.

Никакво значение за живи, както и за умиращи.

Тиранинът беше облечен в злато, а бъдещето миришеше на кръв.

Това не означаваше нищо.