Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Малазанска книга на мъртвите (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Midnight Tides, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 57 гласа)

Информация

Сканиране
Galimundi (2010 г.)
Разпознаване и корекция
dave (2010 г.)

Издание:

Стивън Ериксън. Среднощни приливи

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“, 2006 г.

ИК „Бард“, 2006 г.

ISBN: 954585

История

  1. — Добавяне

Първа книга
Замръзнала кръв

Има копие от лед, забито наскоро в сърцето на земята. Душата в него копнее да убива. Онзи, който го стисне, ще познае смъртта. Ще познае смъртта многократно.

 

Видението на Ханан Мосаг

1.

Чуй! Вълните морски шепнат

и сънуват истини разбиващи

в рушенето на камъка.

 

Ханталит от Рударски бент

Година на Късния скреж
Една година преди края на Седмия цикъл на Ледер
Възходът на Празната крепост

Тук значи е приказката. Сред шума на приливите, когато гигантите коленичат и се превърнат в планини. Когато паднат разпръснати по земята като камъни от небето, ала не могат да устоят срещу вдигащата се зора. Сред шума на приливите ще заговорим за такъв един гигант. Защото тази история е скрита в неговата.

И защото е забавно.

Тъй.

В тъмното той затварял очи. Само денем ги отварял, защото разсъждавал така: нощта надвива взора и значи, щом няма да видиш почти нищо, струва ли си да се мъчиш да разкъсаш мрака?

Но чуйте и това. Дошъл той до ръба на сушата и открил морето, и го омаяла загадъчната вода. Омая, която изцяло завладяла ума му през целия онзи съдбовен ден. Виждал той как се движат вълните по целия бряг, непрестанно движение, което все заплашвало да погълне цялата суша, ала все не успявало. Взирал се в морето през бурните следобедни ветрове, гледал как с грохот прииждало нагоре по стръмния бряг и понявга то наистина стигало далече, ала винаги отново се отдръпвало навъсено.

Като дошла нощта, затворил очи и легнал да спи. Утре, решил, отново щял да го гледа това море.

Затворил очи в тъмното.

Приливите дошли с нощта и се завихрили около гиганта. Дошли приливите и го удавили, докато спял. Водата просмукала минерали в плътта му, докато не станал като камък, груба ръбеста скална грамада край брега. А сетне всяка нощ, хиляди години, приливите идвали да отмият формата му. Да заличат очертанията му.

Но не напълно. За да го видиш истински, трябва да гледаш в тъмното. Или да присвиеш очи в най-ярката слънчева светлина. Накриво да погледнеш, за да го зърнеш, или да съсредоточиш взора си върху всичко друго, но не и върху самия камък.

От всички дарове, които е дал Бащата Сянка на своите чеда, този талант стои най-високо. Погледни настрани, за да видиш. Довери му се, и ще бъдеш отведен в Сянката. Където се крият всички истини.

Погледни настрани.

Хайде, погледни настрани.

 

 

Тъмна сянка се понесе по обагрения в синкаво от привечерния сумрак сняг и мишките се пръснаха. Заситниха във всички посоки, обзети от дива паника, ала съдбата на една бе вече подпечатана. Ноктест крак издраска снега, разкъса косматата животинка и натроши крехките костички.

Улулицата се беше спуснала безшумно от клона си — понесе се над твърдия, осеян с излинели бурени сняг и дъгата на полета й, прекъсната за миг, докато грабваше мишлето от земята, отново се извиси, този път съпроводена от тежкия плясък на криле, към едно от близките дървета. Кацна на един крак и след миг започна да се храни.

Фигурата, притичала през поляната след десетина удара на сърцето, не видя нищо особено. Всички мишки се бяха пръснали, снегът бе достатъчно здрав, за да не останат дирите им по тях, а улулицата бе замръзнала сред клоните на смърча и проследи с ококорени очи фигурата, която мина забързано през голото сечище. След като тя се скри, улулицата продължи да се храни.

Здрачът беше за ловците, а тази нощ тепърва започваше за хищната птица.

Мислите на Трул Сенгар се рееха далече, та затова не забелязваше обкръжаващия го лес — беше необичайно разсеян спрямо всички знаци и подробности, които предлагаха горите. Не се спря дори да поднесе изкупителна жертва на Шелтата Лор, Дъщерята Здрач, най-почитаната от Трите Дъщери на Бащата Сянка — макар че щеше да й се отплати утре, по залез-слънце — а преди това беше вървял невнимателно през петната задържала се светлина, изпъстрили пътеката, с риск да привлече вниманието на Сукул Анкаду, Дъщерята на Измамата, знайна също и с името Пъстрата.

Лежбищата на Калах гъмжаха от тюлени. Бяха дошли рано и изненадаха Трул, докато събираше нефрит над бреговата линия. Само по себе си идването на тюлените щеше да предизвика само възбуда у младия Тайст Едур, но бяха дошли и хора, с кораби, и ловът бе в разгара си.

Ледерии — светлокожите хора от юга.

Можеше да си представи гнева на цялото село, към което вече се приближаваше, щом им донесеше вестта — гняв, който споделяше и той. Това навлизане в териториите на Едур беше безочливо, кражбата на тюлени, които по право принадлежаха на неговия народ, бе нагло нарушение на старите споразумения.

Сред ледериите имаше глупци, също както и сред едурите. Трул не можеше да си представи, че това нарушение е разрешено от властниците им. Само два лунни цикъла оставаха до Великата среща. Едно кръвопролитие сега нямаше да донесе полза на никоя от двете страни. Едурите имаха право да нападнат и унищожат корабите на натрапниците, но пратеничеството на ледериите щеше да се разгневи заради избиването на техни граждани, дори тези граждани да са нарушили законите. Шансът да се споразумеят за нов мир току-що бе станал нищожен.

А това безпокоеше Трул Сенгар. Тъкмо бе завършила една дълга и жестока война за Едур: мисълта, че може да започне нова, беше непоносима.

Трул не бе посрамил братята си във войните за покоряване. На широкия си колан носеше редица от двайсет оцапани с кръв нита, всеки — знак за победа в двубой, а от тях седем бяха обкръжени с бяла боя — знак за истинско убийство. Сред мъжките чеда на Томад Сенгар само коланът на по-големия му брат се гиздеше с повече трофеи, което си беше съвсем в реда на нещата, предвид изпъкващия със силата и ръста си сред воините на хирот Феар Сенгар.

Разбира се, битките срещу другите пет племена на Едур бяха стриктно обвързани с правила и възбрани и дори в големите сражения имаше само шепа убити. И все пак завоеванията бяха изтощителни. Срещу ледериите нямаше правила, които да ограничат воините на Едур. Никакво броене на победни двубои. Само избиване. Не бе задължително и врагът да държи оръжие в ръката си — дори безпомощните и невинните щяха да познаят захапката на меча. Такова клане петнеше еднакво и воин, и жертва.

Но Трул знаеше много добре, че макар да осъжда предстоящото убийство, го прави само пред себе си — щеше да тръгне редом с братята си с меч в ръката, за да наложат суровата присъда на Едур над вероломните нарушители. Нямаше избор. Обърнеха ли гръб на такова престъпление, щяха да последват нови — на безкрайни вълни.

Мина тичешком покрай работилниците за щавене на кожи с коритата и облицованите с камъни ями. Малцината ледерийски роби бързо се запревиваха в почтителни поклони. Високите кедрови дънери на селската палисада се издигнаха оттатък полето; във въздуха се стелеше пушек. От двете страни на тясната пътека към портата се простираха разорани черни ниви. Зимата току-що бе започнала да отпуска суровата си хватка и до първата сеитба имаше седмици. Посред лято трийсетина различни вида растения щяха да са изпълнили полето, за да осигурят на селото храна, лекове, влакно и храна за стоката, много от тези трийсет вида щяха да са разцъфтели в пищно разнообразие и да привлекат пчелите, от които щеше да дойде медът и восъкът. Жените на племето надзираваха робите при такива жътви. Мъжете пък обикаляха горите да секат дърва или да ловуват; други отплаваха с кнарските кораби, също на лов.

Или така поне щеше да е, докато мирът властваше над племената. Последните десетина години бяха свидетели на повече отряди, тръгнали за набези, вместо на лов, затова хората често страдаха. Допреди войната гладът никога не бе застрашавал Едур. Трул искаше това разорение да свърши. Ханан Мосаг, кралят-магьосник на хиротите, вече бе станал върховен господар на всички едурски племена. От безразборната гмеж воюващи помежду си народи бе изкована конфедерация — но Трул знаеше много добре, че това е съюз само на думи. Ханан Мосаг държеше за заложници първородните синове на покорените вождове — неговия кадър К’риснан — и властваше като диктатор. Е, мир на върха на меча, но все пак мир.

От портата излезе един от братята му и Трул спря и каза:

— Добра среща, Бинадас.

На гърба на по-младия му брат бе стегнато копие, беше преметнал през рамо козинява торба, отпусната на бедрото; от другата страна висеше дълъг меч в дървена, обшита с кожа ножница. Бинадас беше с половин глава по-висок от Трул, с лице, загрубяло като дрехите му от еленова кожа. От тримата братя на Трул Бинадас беше най-отчужденият и уклончив и затова — трудно предсказуем. Отсядаше в селото рядко и за малко: като че ли предпочиташе дивите лесове на запад и планините на юг. Рядко се включваше в общите набези, но често, като се върнеше, носеше трофеи от боеве, тъй че никой не се съмняваше в храбростта му.

— Задъхан си, Трул — подхвърли Бинадас. — И пак виждам печал на лицето ти.

— При лежбището Калах са пристанали ледерии.

Бинадас се намръщи.

— Няма да те бавя тогаз.

— Дълго ли ще те няма, брате?

Брат му сви рамене, подмина го и тръгна по пътя на запад.

Трул влезе в селото.

Зад стената, на огромното оградено пространство, господстваха четири ковачници, всяка обкръжена от дълбок изкоп, вливащ се в канала, който излизаше извън селото, в полята. От безчет години ковачниците бяха кънтели почти непрестанно, за да правят оръжия, и вонята на тежките кисели пушеци бе изпълвала въздуха; пушеците се вдигаха и загръщаха околните дървета в пелена от белезникави сажди. Сега работеха само две, а и десетината роби, които се мяркаха около тях, не си даваха много труд.

Оттатък ковачниците бяха дългите оградени с тухлени зидове складове — кошероподобни постройки, които съхраняваха запасите от зърно, пушена риба и тюленово месо, китова мас и събраните влакнодайни растения. Подобни постройки имаше навътре в горите около всяко село, но повечето сега бяха празни — следствие от войните.

Каменните сгради на тъкачи, грънчари, резбари, писари, оръжейници и жители на селото, опитни в други занаяти, се заредиха около Трул, след като той подмина складовите постройки. Познати му подвикваха за поздрав и той отвръщаше с толкова кратки жестове, колкото позволяваше приличието — даваше им да разберат, че не може да се спре на приказка.

Закрачи по улиците на жилищните квартали. Робите ледерии наричаха селата като това градове, но нито един Едур не виждаше нужда да променят думата — беше си село по рождение и така щеше да си остане завинаги, нищо, че в него живееха близо двайсет хиляди Едур и три пъти повече ледерии.

Над всичко в жилищния район господстваха олтарите на Бащата и неговата Любима Дъщеря, високи платформи, обкръжени с живи стволове от свещеното Черно дърво, с каменните дискове — отрупани с образи и глифове. Куралд Емурлан играеше непрестанно в очертания от дърветата кръг, вълнисти светлини и сенки танцуваха по пиктограмите с магическо излъчване, усилено от жертвените дарове — съпровождащо настъпването на здрача.

Трул Сенгар излезе на Булеварда на Магьосника, свещения подстъп към масивната цитадела, която бе и храм, и палат, седалище на краля-магьосник Ханан Мосаг. Кедри с черна кора обрамчваха подстъпа. Дърветата бяха на по хиляда години, извисяваха се над цялото село. Бяха без клони, освен по върховете. Чародейство се бе просмукало във всеки пръстен на черното им като нощ дърво, цедеше се навън и обгръщаше целия булевард с тъмния си саван.

По-малката палисада в другия край обграждаше цитаделата и дворовете й и бе построена от същото черно дърво, но дънерите бяха отрупани с всечени чародейни прегради. Главната порта бе тунел, оформен от живи дървета, проход от неизменна сянка, отвеждащ към пешеходен мост, изпънат над канал, в който бяха вързани десетина дълги лодки К’ортан за пиратски рейдове. Мостът водеше до просторен, застлан с каменни плочи двор, обграден от двете страни с войнишки бараки и складове. Зад тях се издигаха каменните и дървени домове на благородническите фамилии — онези, които имаха кръвни връзки с родословната линия на самия Ханан Мосаг. Още един мост водеше до същинската цитадела.

В казармения двор тренираха воини и Трул видя високия си плещест по-голям брат Феар — стоеше с неколцина свои помощници и наблюдаваше упражненията с оръжия. За миг го жегна съчувствие към младите воини — самият той беше търпял критичното, неумолимо око на брат си през годините на собственото си обучение.

Чу познат глас, обърна се и видя най-младия си брат — Рулад — и Мидик Бун. Двамата, изглежда, се упражняваха заедно и след миг Трул зърна източника на необичайното им усърдие — Майен, годеницата на Феар, се появи с четири жени по петите й, сигурно бяха тръгнали на пазар, ако се съдеше по десетината придружаващи ги робини. Това, че се бяха спрели да погледат внезапната и несъмнено импровизирана демонстрация на воинска доблест, беше, разбира се, задължително, заради сложните правила на изисканото възпитание. От Майен се очакваше да се отнася към всички братя на Феар с подобаващо уважение.

Макар в сцената да нямаше нищо необичайно, Трул все пак изпита тръпка на безпокойство. Жаждата на Рулад да се поперчи пред жената, която скоро щеше да стане съпруга на най-големия му брат, почти прехвърляше чертата на приличното поведение. Феар пък според него проявяваше прекалена снизходителност към Рулад.

„Като всички нас.“ Разбира се, имаше си причини за това.

Рулад явно беше надвил приятеля си от детинство в двубоя-игра, ако се съдеше по гордата руменина, избила на красивото му лице.

— Трул! — Младежът размаха меча си. — Днес вече пуснах веднъж кръв и съм жаден за още! Хайде, изстържи ръждата от тоя меч, дето виси на бедрото ти!

— Някой друг път, братко — отвърна Трул. — Сега трябва да поговоря с баща ни, без никакво маене.

Усмивката на Рулад беше приветлива, но дори от десетина крачки Трул видя триумфалния блясък в ясносивите му очи.

— Е, друг път — друг път. — Махна великодушно с меча си и отново се обърна към жените.

Но Майен беше дала знак на спътничките си и свитата вече тръгваше.

Рулад отвори уста да каже нещо на бъдещата си снаха, но Трул го изпревари.

— Каня те да дойдеш с мен, братко. Вестта, която трябва да предам на баща ни, е съдбовно важна и бих искал да присъстваш и ти, та да се втъкат думите ти в обсъждането, което ще последва. — Покана, която обикновено се отправяше към воини с дълги години битки на коланите, и Трул видя гордостта, светнала в очите на малкия му брат.

Рулад остави Мидик да превързва порязаната си от меча ръка и тръгна с Трул към дългата къща на семейството.

Външните й стени бяха покрити с трофейни щитове, повечето избелели от слънцето през вековете. Под широките стрехи на покрива бяха опрени кости от китове. Тотеми, откраднати от съперничещи племена, образуваха нещо като арка над входа — парчета козина, кожени нанизи с мъниста, раковини, нокти и зъби.

Минаха под арката и влязоха.

Въздухът беше хладен и малко лютив от пушека. В нишите по стените горяха маслени светилници, наредени между гоблените и опънатите кожи. Традиционното каменно огнище в центъра на широкото помещение, на което всяка фамилия някога бе приготвяла храната си, си стоеше заредено с дърва, макар робите вече да работеха в кухненските пристройки зад същинската къща, за да се намали рискът от пожари. Мебели от черно дърво отделяха различните части на дома — вътрешни стени нямаше. От куките по таванските греди висяха десетки оръжия, някои от най-старо време, когато изкуството на коване на желязо било забравено след изчезването на Бащата Сянка, очукани и от потъмнял бронз.

Малко зад каменното огнище се издигаше живо черно дърво, от което, нагоре и навън, стърчеше лъскавата най-горна третина на дълъг меч, на височина почти над главата. Мечът бе на рода Сенгар, знак за знатното им потекло; обикновено тези първоначални оръжия на благородните родове, вързани за дървото още докато е млада фиданка, след столетия се скриваха от поглед, оставаха в сърцевината на дървото. Но някакво изкривяване точно в това дърво бе изтикало меча навън и черно-сребристото острие стърчеше. Необичайно, но не и уникално.

Докато минаваха покрай дървото, двамата братя посегнаха и пипнаха желязото.

Майка им, Урут, заобиколена от робини, се бе навела над родовия гоблен — довършваше последните сцени от участието на Сенгар във Войната на единението. Бе погълната от работата си и не вдигна очи, докато синовете й минаваха покрай нея.

Томад Сенгар седеше с други трима благородни патриарси около игрална дъска, изработена от огромни плоски еленови рога. Фигурите бяха от бяла кост и нефрит.

Трул спря. Десницата му се отпусна на дръжката на меча в знак, че вестите, които носи, са спешни и освен това опасни. Чу как Рулад зад него вдиша рязко.

Макар никой от старейшините да не вдигна глава, гостите на Томад заставаха като един, а самият той взе да прибира фигурите за игра. Тримата стареи напуснаха мълчаливо, а Томад избута настрана игралната дъска и зачака.

Трул се настани срещу него.

— Приеми почитта ми, тате. Флотът на ледериите ловува в лежбището Калах. Стадата са дошли рано и сега ги избиват. Видях го със собствените си очи и не спрях, докато не дойда.

Томад кимна.

— Бягал си три дни и две нощи значи.

— Да.

— И уловът на ледериите бе в разгара си?

— Тате, тази сутрин на разсъмване Дъщеря Менандори сигурно е видяла трюмовете им пълни до пръсване, платната им — издути от вятъра, а дирята след всеки кораб — пурпурна река.

— И идат нови кораби да заемат местата им! — изсъска зад него Рулад.

Томад се намръщи на невъзпитаното поведение на най-малкия си син и ясно показа неодобрението си:

— Рулад, отнеси тази вест на Ханан Мосаг.

Трул усети как брат му трепна — но пък гласът му бе спокоен:

— Както заповядаш, тате. — И излезе.

Томад се намръщи още повече.

— Поканил си некръвен воин на този разговор?

— Да, тате.

— Защо?

Трул реши да не отвърне. Не мислеше да огласява притеснението си от неуместното внимание на Рулад към годеницата на Феар.

Томад въздъхна, загледа се в широките си, нашарени с белези ръце, после изръмжа:

— Благодушни сме станали.

— Тате, благодушие ли е да приемем, че онези, с които се договаряме, имат чест?

— Да, предвид прецедентите.

— Тогава защо кралят-магьосник се е съгласил на Велика среща с ледериите?

Тъмните очи на Томад примигаха и се приковаха в неговите. От всички синове на Томад само Феар имаше същите нетрепващи очи като на баща им — и по цвят, и по неумолимостта на пронизващия поглед. Трул усети как неволно се огъва под нетрепващия им взор.

— Оттеглям глупавия си въпрос — успя да каже и извърна глава да скрие стъписването си. „Взаимно претегляне между врагове. Това нарушение, каквато и да е била първоначалната му цел, ще се превърне в нож с две остриета, предвид неизбежната реакция на Едур. Нож, в който ще се вкопчат и двата народа.“ — Некръвните воини ще са доволни.

— Некръвните воини един ден ще седят в съвета, Трул.

— Не е ли това наградата на мира, тате?

— Ханан Мосаг ще свика съвета — каза Томад. — Ти на всяка цена трябва да присъстваш, за да разкажеш какво си видял. По-нататък. Кралят-маг ме помоли да му дам синовете си за една изключителна задача. Не мисля, че това решение ще е повлияно от вестта, която носиш.

Трул помълча, за да надвие изненадата си, после каза:

— Срещнах Бинадас на идване в селото…

— Той е уведомен. До една луна ще се върне.

— Рулад знае ли за това?

— Не, макар че ще ви придружи. Един некръвен воин си е некръвен воин.

— Както кажеш, тате.

— Сега отдъхни. Ще те събудят навреме за съвета.

 

 

От избелялото от сол коренище подскочи бяла врана и закълва през бунището. Отначало Трул я помисли за чайка, задържала се на брега в бързо гаснещата светлина, но после тя изграчи и захапа една раковинка с белия си клюн и се спусна от сметището към водата.

Съветът бе свикан за полунощ. Неспокоен, с изопнати нерви, Трул не можа да заспи и слезе до чакълестия плаж северно от селото и устието на реката.

И сега, докато тъмнината прииждаше със сънените вълни, бе сам на брега с една бяла врана. Тя бе отнесла плячката си досами водата и при всяка нова вълна топваше раковината във водата. Така — шест пъти.

Придирчиво същество, помисли си Трул, загледан как враната скочи на близката скала и закълва раковината.

Бялото беше зло, разбира се. Всички го знаеха. Белезникавият блясък на кост, омразната светлина на Менандори призори. Платната на ледериите също бяха бели, което не беше изненадващо. А чистите води на залива Калах щяха да откроят блясъка на бялото, осеяло морското дъно — костите на хиляди избити тюлени.

Този сезон трябваше да се запомни с връщането на излишъка за шестте племена, с началото на запълване на опразнените резерви, които да ги пазят от глада. Мисли, които го накараха да погледне по друг начин на този незаконен улов. Съвсем добре премерен във времето жест, който да отслаби конфедерацията, ход, целящ да подрони позицията на Едур на Великата среща. „Аргументът на неизбежността. Същият аргумент, който ни беше хвърлен в лицата още първия път, с поселенията на Разлива. «Кралство Ледер се разширява, трябва да расте. Вашите станове на Разлива бяха сезонни в края на краищата, а и с войната са почти изоставени.»“

Неизбежно щяха да идват все повече и повече кораби, за да порят богатите води на северното крайбрежие. Не можеха да се опазят. Едурите трябваше само да погледнат другите племена, обитавали някога извън границите на ледериите, за да видят големите награди, идващи с полагането на васалната клетва пред крал Езгара Дисканар Ледерски.

„Но ние не сме като другите племена.“

Враната изграчи от каменния си трон, запокити раковината с едно тръсване на главата, после разпери призрачните си криле и литна в нощта. Последен приглушен грак от тъмното и Трул направи жеста „Да пази зло“.

Зад него изшумоляха камъчета, той се обърна и видя големия си брат.

— Здравей, Трул — тихо каза Феар. — Вестта, която си донесъл, е възбудила воините.

— А кралят-маг?

— Не е казал нищо.

Трул отново се обърна и се загледа в тъмните вълни, които съскаха по тясната ивица.

— Очите им са приковани в онези кораби.

— Ханан Мосаг знае кога да извърне очи, брате.

— Помолил е за синовете на Томад Сенгар. Какво знаеш за това?

Феар вече стоеше до него и Трул усети как сви рамене.

— Видения са напътствали краля-магьосник още от дете — заговори след малко Феар. — Той носи в себе си кръвни спомени, още от Тъмните времена. Бащата Сянка се простира пред него с всяка стъпка, която прави.

Мисълта за видения разтревожи Трул. Той не се съмняваше в тяхната сила — всъщност тъкмо напротив. Тъмните времена бяха дошли с разцеплението на Тайст Едур, с връхлитането на магии и на чужди войски и с изчезването на самия Баща Сянка. И макар племената да не бяха лишени от Куралд Емурлан, лабиринтът бе изгубен за тях: разбит, над раздраните късове властваха лъжекрале и богове. Трул подозираше, че Ханан Мосаг е обладан от амбиция, далеч по-голяма от това просто да обедини шестте племена.

— Неохота има у теб, Трул. Криеш я много добре, но аз мога да видя онова, което други не могат. Ти си воин, който би предпочел да не се бие.

— Това не е престъпление — промърмори Трул и добави: — От всички Сенгар само ти и баща ни носите повече трофеи.

— Не поставям под въпрос храбростта ти, братко. Но куражът е най-малкото от всичко, което ни обвързва. Ние сме Едур. Били сме господари на Хрътките. Държали сме трона на Куралд Емурлан. И още щяхме да го държим, ако не беше измяната, първо от рода на Скабандари Кървавото око, после от Тайст Андий, дошли с нас в този свят. Народ под обсада сме ние. Ледериите са само един от многото ни врагове. Кралят-магьосник разбира това.

Трул се загледа в блясъка на звездната светлина по кротката повърхност на залива.

— Няма да се поколебая да се сразя с онези, които се окажат наши врагове, Феар.

— Това е добре, братко. Поне ще е достатъчно да накара Рулад да замълчи.

Трул се вцепени.

— Той говори срещу мен? Това некръстено в кръв… пале?

— Където вижда слабост…

— Какво вижда и какво е вярно са различни неща.

— Тогава му покажи, че не е така — отвърна тихо и съвсем спокойно Феар.

Трул замълча. Беше се държал с открито пренебрежение към Рулад и неговите безкрайни предизвикателства и пози, което си беше в правото му, предвид това, че Рулад не беше проливал кръв. Но по-важната причина бе защитната стена, която Трул искаше да вдигне около девицата, за която Феар предстоеше да се ожени. Разбира се, да изрече такива неща сега щеше да е недопустимо, тъй като щяха да нашепват за злъч и злост. Та нали Майен беше годеницата на Феар, не негова, и закрилата й бе отговорност на Феар.

Нещата щяха да са по-прости, помисли той със съжаление, ако изпитваше нещо към Майен. Тя не привличаше преднамерено вниманието на Рулад, но и не му обръщаше гръб. Стъпваше на самия ръб на благоприличието, както би правила — и трябваше да прави — всяка девица, привилегирована да стане съпруга на Главния оръжейник на Хирот. За кой ли път си напомни, че това не е негова работа.

— Няма да показвам на Рулад това, което вече трябва да е разбрал — изръмжа Трул. — Нищо не е направил, за да го зачитам.

— На Рулад му липсва проницателност да разбере, че неохотата у теб е нещо друго, а не израз на слабост…

— Негов е недостатъкът, не мой!

— Нима очакваш един сляп старец да прекоси потока по камъните без помощ, Трул? Не, водиш го, докато не види с вътрешния си взор онова, което може да види всеки друг.

— Щом всеки друг може да го види, тогава думите на Рулад срещу мен са безсилни и значи съм прав, като ги пренебрегвам.

— Братко, не само на Рулад му липсва проницателност.

— Феар, нима желанието ти е сред синовете на Томад Сенгар да има врагове?

— Рулад не е враг — нито на теб, нито никой Едур. Той е млад и е жаден за кръв. Ти някога вървеше по неговия път, затова те моля да си спомниш какъв бе самият ти тогава. Не му е времето сега да си нанасяме рани, от които ще останат белези. А за един некръвен воин презрението нанася най-дълбоката рана.

Трул се намръщи, но каза:

— Съзирам истина в думите ти, Феар. Ще се постарая да прикривам безразличието си.

Брат му не реагира на сарказма.

— Съветът се събира в цитаделата, братко. Ще влезеш ли в кралската зала редом до мен?

Трул омекна.

— За мен е чест, Феар.

Обърнаха гръб на черната вода и не видяха белите криле, плъзнали се над ленивите вълни малко по-навътре от брега.

 

 

Преди тринайсет години Удинаас беше младши моряк в третата година от изкупуването на фамилния дълг към търговеца Интарос от Трейт, най-северния град на Ледер. Чиракуваше на борда на китоловния кораб „Брънт“ — връщаха се от водите на Бенеда. Промъкнаха се под прикритието на мрака, убиха три кита и тъкмо влачеха труповете на буксир към неутралните води западно от Калах, когато ги подгониха пет кораба К’ортан на хиротите.

Капитанската алчност предреши съдбата им — капитанът не пожела да изостави улова.

Удинаас помнеше добре лицата на помощниците на китоловеца, а и неговото, когато ги вързаха на гърба на единия кит, за да ги оставят на акулите и денрабъ, докато простите моряци бяха прибрани от кораба с всички железни сечива и други вещи, понравили се на едурите. След това тъмни духове се нахвърлиха върху „Брънт“, за да погълнат и разкъсат мъртвото дърво на ледерийския кораб. Петте кораба К’ортан от черно дърво пък вързаха на буксир двата кита и отплаваха обратно към брега — оставиха третия кит на хищниците от морските дълбини.

Удинаас беше останал безразличен към ужасната съдба на капитана и помощниците му. Беше длъжник по рождение, както и баща му, и неговият баща преди това. Изкупването на дълг и робството бяха две думи за едно и също нещо. А и робският живот при хиротите не беше чак толкова суров. Покорството се възнаграждаваше със закрила, облекло и заслон срещу дъжд и сняг, а доскоро — и с обилна храна.

Една от многото задачи на Удинаас в домакинството на Сенгар бе да кърпи мрежите на четирите кнарски рибарски лодки, собственост на знатната фамилия. Тъй като го бяха пленили като моряк, не му се разрешаваше да напуска сушата и кърпенето на мрежите и връзването на каменните тежести край брега южно от речното устие бе единственият повод да се доближи до водата на откритото море. Не че изпитваше някакво желание да избяга от едурите. В селото имаше много роби — все ледерии, разбира се — така че не му липсваше компанията на родственици, колкото и окаяна да беше тя. Удобствата на Ледер също не бяха достатъчно изкушение, за да опитва нещо, което беше буквално невъзможно — спомняше си, че беше виждал такива удобства, но никога не им се беше радвал. И най-сетне, Удинаас страстно мразеше морето, също както го мразеше, докато беше моряк.

Беше видял в гаснещата светлина двамата най-големи синове на Томад Сенгар на морския бряг, от другата страна на речното устие, и не го изненадаха смътните, почти неразличими слова, които си размениха. Ледерийски кораби бяха ударили отново — вестта се беше разнесла бързо сред робите още преди младият Рулад да стигне до входа на цитаделата. Беше свикан съвет, което трябваше да се очаква, и Удинаас допускаше, че много скоро ще има клане — съчетание от свирепата жестокост на острото желязо и чародейството, присъщо за всеки сблъсък с ледериите от юга. Честно казано, Удинаас желаеше успех на едурите. Отнетите от ледериите тюлени ги заплашваха с глад, а по време на глад първи страдаха робите.

Удинаас добре разбираше расата си. За ледериите златото беше всичко. Златото и неговото притежание определяха целия им свят. Власт, положение, почит — всичко това беше стока, която можеше да се купи с пари. Златото обвързваше цялото кралство, определяше всички отношения, хвърляше сянката си върху всеки акт и всяко решение. Непочтеният лов на тюлени бе само първият ход в коварната игра, която ледериите бяха прилагали безброй пъти срещу всяко племе отвъд границите си. За ледериите Едур не бяха по-различни. „Но са, глупци такива!“

Тъй или иначе, следващият ход щеше да дойде на Великата среща и Удинаас подозираше, че кралят-маг и неговите съветници, колкото и умни да бяха, ще влязат в капана на този „мирен договор“ като слепи старци. Безпокоеше го онова, което щеше да последва.

Като новоизлюпени рибки, понесени от вълната на прилива, народите на двете кралства щяха да се спуснат главоломно в дълбоки и гибелно опасни води.

Покрай него притичаха трима роби от домакинството на Бун, с вързопи сухи водорасли на раменете. Един подвикна:

— Пернатата вещица ще гадае тази нощ, Удинаас! Още докато се събира съветът.

Удинаас започна да сгъва мрежата върху дървената скара за сушене.

— Ще дойда, Хулад.

Тримата се отдалечиха и Удинаас отново остана сам. Погледна на север и видя, че Феар и Трул се изкачват по склона към задната малка порта на външната стена.

Приключи с мрежата, прибра сечивата си в малкия кош и се изправи.

Чу плясък на криле зад себе си и се обърна сепнато — що за птица летеше дълго след като слънцето бе залязло? Над водата се стрелна белокрила сянка и изчезна.

Удинаас примига и се напрегна отново да види, да си каже, че не е това, което му се бе сторило. Не и това. Всичко друго, но не и това. Пристъпи вляво, до едно голо петно пясък, клекна и бързо надраска молитвения символ с кутрето на лявата си ръка, а дясната вдигна към лицето си и с два пръста придърпа клепачите си надолу, и зашепна молитвата: „Ашиците са хвърлени, Спасителю, погледни благосклонно към мен тази нощ. Блудни! Погледни благосклонно към всички нас!“

Отпусна дясната си ръка и погледът му падна върху символа, който бе начертал.

— Врано, махни се!

В отговор — въздишка на вятър и шепот на вълни. И далечен грак.

Удинаас потръпна и скочи. Вдигна коша и затича към портата.

 

 

Кралската Съборна зала бе огромна и кръгла, гредите от черно дърво на тавана се събираха в купола, който се губеше в пушек. Некръвните воини от благороден род стояха в самия край, в най-външния кръг на призованите да гледат съвета. По-навътре на пейки седяха матроните — женени и вдовици. След тях идваха неженените и сгодените, насядали кръстато върху постлани кожи. На крачка пред тях подът се спускаше на един разтег в централната яма от отъпкана пръст, където седяха воините. В самия център имаше издигнат подиум, широк петнайсет крачки, където бе кралят-маг Ханан Мосаг. Петимата заложници седяха в кръг около него, с лица навън.

Трул и Феар се спуснаха в ямата, заеха местата си сред кръвните воини и Трул вдигна очи и се загледа в краля. Среден на ръст и телосложение, на пръв поглед Ханан Мосаг не изглеждаше внушително. Лицето му беше гладко, малко по-бледо, отколкото на повечето Едур, а ококорените му очи му придаваха вечно изненадан вид. Тъй че мощта не беше физическа. Беше изцяло в гласа му. Плътен и дълбок глас, който те задължава да слушаш дори да е съвсем тих.

Докато Ханан Мосаг стоеше мълчаливо като сега, претенцията му да е крал изглеждаше по-скоро въпрос на случайно местоположение — все едно че неволно се е озовал в центъра на огромната зала и сега се оглежда слисано. Облеклото му не беше по-различно от това на другите воини, като се изключеше липсата на трофеи — защото неговите трофеи в края на краищата седяха около него на подиума: първите синове на покорените петима племенни вождове.

Стига обаче човек да се вгледаше по-внимателно в краля-мдгьосник, веднага щеше да съзре друг, много по-значим белег на властта му. Сянката му се извисяваше зад него. Грамадна и изгърбена. Две ръце в метални ръкавици стискаха дълги, призрачно очертани, но гибелни мечове. С шлем, с широки рамене, покрити с плочеста броня, Призрачната сянка, телохранителят на Ханан Мосаг, никога не спеше. Никакво колебание нямаше в уверената му полуразкрачена стойка.

Малко магьосници можеха да сътворят такова същество, като извлекат жизнена сила от собствените си сенки. В този мълчалив и вечно бдителен страж Куралд Емурлан течеше суров и брутален.

Трул огледа заложниците, които бяха с лице към него. К’риснан. Освен представители на своите бащи, те бяха чираците на Ханан Мосаг в чародейството, а това бе много по-важно. Имената им бяха отнети, господарят им тайно им бе избрал нови и ги беше обвързал със заклинания. Един ден те щяха да се върнат при племената си като вождове. И верността им към техния крал щеше да е абсолютна.

Заложникът от племето меруд седеше точно срещу Трул. Мерудите, най-голямото от всичките шест племена, се бяха покорили последни. Винаги бяха твърдели, че след като тяхната чет е близо сто хиляди, четиридесет от които кръвни воини или бойци, които скоро ще станат кръвни воини, те по право трябвало да господстват над Едур. Имали повече воини, повече кораби и били управлявани от вожд с повече трофеи на колана от поколения насам. Господството принадлежало на меруд.

Никой освен Ханан Мосаг и Ханради Калаг не знаеше подробностите около това последно покоряване. Меруд се бяха държали здраво срещу хиротите и техните васални воини на арапаи, соланта, ден-рата и бенеда, но пък ритуалните ограничения на войната отпадаха бързо, подменени от обезпокояващата бруталност, родена от отчаянието. Древните закони бяха на ръба на разпада.

Една нощ Ханан Мосаг беше влязъл невидим в селото на вожда и в укрепения дом на владетеля. И с жестокото пробуждане на Измамницата Менандори Ханради Калаг беше предал своя народ.

Трул не знаеше как да приеме хорските приказки, според които Ханради не хвърлял вече сянка. Никога не беше виждал вожда на Меруд.

Първият син на този човек сега седеше пред него, с бръсната глава, показваща, че е откъснат от кръвното си родословие, с плетеница от широки, врязани дълбоко белези, набраздили лицето му със сенки, със строги бдителни очи, сякаш очакваше опит за убийство точно тук, в собствения дом на краля-магьосник.

Всички светилници, провесени от високия таван, примигаха изведнъж и заедно и всички в залата стихнаха, приковали погледи в Ханан Мосаг.

Въпреки че той не повиши глас, дълбокият му тембър достигна до всяко кътче на огромното пространство и на никого не се наложи да се напряга, за да чуе думите му.

— Рулад, некръвен воин и син на Томад Сенгар, ми донесе думите на своя брат Трул Сенгар. Този воин е ходил до брега на Калах да търси нефрит. Станал е свидетел на ужасно събитие и е тичал дотук, без да спира, три дни и две нощи. — Очите на Ханан Мосаг се приковаха в Трул. — Стани, за да застанеш до мен, Трул Сенгар, и повтори разказа си пред всички.

Трул тръгна по прохода, отворен му от воините, и скочи на подиума; мъчеше се да скрие умората в краката си, но едва не рухна. Пристъпи между двамата К’риснан и застана от дясната страна на краля-магьосник. Огледа множеството извърнати нагоре лица и разбра, че това, което му предстои да каже, повечето вече го знаят. Лица, потъмнели от гняв и жажда за мъст. Тук-там — тревожно и угрижено намръщени.

— Донасям на съвета следната вест. Бивнестите тюлени са дошли рано на лежбището. Отвъд плитчините видях безброй акули, връхлитат ги. А сред тях — деветнайсет кораба на ледерии…

— Деветнайсет!

Викът изригна едновременно от гърлата на поне петдесет души. Необичайно нарушение на благоприличието, но все пак разбираемо. Трул изчака и продължи:

— Трюмовете им бяха почти пълни — корабите бяха потънали ниско, а водата около тях беше почервеняла от кръв и карантии. Ловните лодки бяха до корабите. За петдесет удара на сърцето, докато стоях и гледах, видях да окачват стотици тюлени на куките и да ги вдигат на корабите. Досами брега, в плитчините, чакаха двайсетина лодки, а поне седемдесет мъже бяха на самия бряг, сред тюлените…

— Те видяха ли те? — попита един от воините.

Ханан Мосаг явно беше подготвен за нарушаването на правилата — поне засега.

— Да, и спряха лова… за малко. Видях, че устата им се движат, макар да не можех да чуя думите над рева на тюлените, и разбрах, че се смеят…

Събранието се взриви от гняв. Наскачаха воини.

Ханан Мосаг рязко вдигна ръка.

Внезапна тишина.

— Трул Сенгар още не е свършил.

Трул се окашля и продължи:

— Сега ме виждате пред себе си, воини, и онези от вас, които ме познават, знаят също кое е предпочитаното ми оръжие — копието. Кога сте ме виждали без моя железен прът, убиеца на врагове? Уви, аз го предадох… в гърдите на един от първите, които се изсмяха.

Отвърнаха на думите му с рев.

Ханан Мосаг сложи ръка на рамото на Трул и младият воин отстъпи встрани. Кралят-магьосник огледа събралите се и заговори:

— Трул Сенгар е направил това, което щеше да направи всеки Едур. Делото му възрадва сърцето ми. Но ето че сега стои сред нас, обезоръжен.

Трул се бе вцепенил под тежестта на ръката му.

— И тъй, след грижливо обмисляне, както се полага за един крал — продължи Ханан Мосаг, — реших, че трябва да оставя гордостта си настрана и да прогледна отвъд нея. Да видя знака и какво означава той. Едно хвърлено копие. Един мъртъв ледерий. Един обезоръжен едур. А сега виждам по лицата на моите драгоценни воини хиляда хвърлени копия. Хиляда обезоръжени едури.

Не проговори никой. Никой не отвърна с очевидното възражение: „Имаме много копия.“

— Разбирам жаждата ви за мъст. Разбойниците ледерии трябва да бъдат избити. Дори като встъпление на Великата среща, защото тяхното избиване е било желано. Нашата реакция е била предвидена, защото такива са игрите, които ледериите искат да играят с живота ни. Ще направим ли това, което очакват? Разбира се. Може да има само един отговор на тяхното престъпление. И така, с нашата предсказуемост, служим на неизвестен план, който несъмнено ще бъде разкрит на Великата среща.

Десетки навъсени лица. Ханан Мосаг ги бе повел в непознатата територия на сложните комбинации. Беше ги довел до началото на непознат път и сега щеше да ги поведе напред, предпазливо и стъпка по стъпка.

— Разбойниците ще умрат — продължи кралят-магьосник. — Но ни един от вас не ще пролее тяхна кръв. Правим каквото е предвидено от тях, но по начин, какъвто не биха могли да си представят. Ще дойде време за избиване на ледерии, но това време не е сега. И тъй, обещавам ви кръв, мои воини. Но не сега. Разбойниците не ще получат честта да загинат от вашите ръце. Ще намерят съдбата си в Куралд Емурлан.

Трул Сенгар потръпна.

В залата отново се възцари мъртва тишина.

— Пълно разбулване — прогърмя гласът на Ханан Мосаг. — От моя К’риснан. Нито оръжие, нито броня не ще помогнат на ледериите. Маговете им ще бъдат заслепени и объркани, неспособни да се противопоставят на онова, което идва, за да ги вземе. Разбойниците ще мрат в болка и ужас. Подмокрени от страх, разревани като деца — и тази орис ще се запечата на лицата им за онези, които ще ги намерят.

Сърцето на Трул биеше в гърдите му като лудо, устата му бе пресъхнала като кост. Пълно разбулване. Що за древна, отдавна изгубена сила бе преоткрил Ханан Мосаг? Последното пълно разбулване беше деяние на Скабандари Кървавото око, самия Баща Сянка. Преди да бъде разкъсан лабиринтът. А това разкъсване не беше изцерено. Трул подозираше, че никога няма да бъде изцерено. Ала все пак някои късове бяха по-обширни и по-мощни от други. Нима кралят-магьосник беше открил нов?

 

 

Избледнели, олющени и напукани, глинените плочки лежаха разпръснати пред Пернатата вещица. Когато Удинаас влезе в прашния обор, за да донесе вестта за поличбата — да предупреди младата робиня да не гледа Крепостите, хвърлянето бе приключило. Твърде късно. Твърде късно.

Стотина роби се бяха сбрали за събитието, по-малко от обичайното, но това не беше изненадващо, след като много воини Едур щяха да са възложили задачи на робите си по подготовката за очаквания сблъсък. Щом Удинаас влезе в кръга, няколко глави се извърнаха към него, но очите му останаха приковани в Пернатата вещица.

Душата й вече бе навлязла дълбоко по Пътя към Крепостите. Главата й беше клюмнала, брадичката й бе опряла в изпъкналите кости на ключиците, гъстата й жълта коса бе провиснала и малкото й, почти детинско тяло потръпваше в монотонен ритъм. Пернатата вещица се беше родила в селото преди осемнайсет години, рядко зимно раждане — рядко с това, че беше оживяла — и дарбата й се беше разкрила, преди да навърши четири години, когато сънищата й се върнаха и заговориха с гласовете на предците. Старите плочки на Крепостите бяха изровени от гроба на последния ледерий в селото, който бе притежавал таланта, и бяха дадени на детето. Нямаше кой да я научи на загадките с тези плочки, но както се оказа, тя не се и нуждаеше от указанията на смъртни — призрачни предци се бяха погрижили за това.

Беше лична слугиня на Майен и когато Майен се омъжеше за Феар Сенгар, щеше да влезе в домакинството на Сенгар. А Удинаас беше влюбен в нея.

Безнадеждно, разбира се. Пернатата вещица щеше да бъде дадена на ледерийски роб с по-добро потекло, на мъж, чиято кръвна линия имаше титла и власт в Ледерас. Длъжник като Удинаас не можеше да храни надежда за такава връзка.

Приятелят му Хулад се пресегна и го хвана за китката. Лекото стисване подсети Удинаас да седне сред другите.

Хулад се наведе към ухото му.

— Какво те мъчи, Удинаас?

— Тя е хвърлила…

— Да. И сега чакаме, докато върви.

— Видях бяла врана.

Хулад рязко се дръпна.

— Долу на брега. Призовах Блудния, ала без полза. Враната само се изсмя на думите ми.

Околните чуха разговора им и шепот пробяга като вълна между всички.

Внезапният стон на Пернатата вещица ги усмири. Всички очи се приковаха в нея. Тя бавно вдигна глава.

Очите й бяха празни, бялото — чисто като леда на планински поток, ирис и зеници бяха изчезнали, все едно че никога не ги е имало. И в тяхната прозрачност закръжиха двойни спирали от смътна светлина, замъглена на фона на черната Бездна.

Ужас изкриви красивото й лице, ужасът на Началата, душата, застанала на прага на забвението. Място на такава самота, че единственият й отклик сякаш бе отчаянието. Но беше също тъй мястото, където силата е мисъл, и мисъл просветваше през Бездната, лишена от Създатели, родени от все още невъзникнала плът — само умът можеше да стигне толкова далече в миналото, само мислите можеха да обитават там. Тя бе във времето преди световете и вече трябваше да тръгне напред.

Да види раждането на Крепостите.

Удинаас, като всички ледерии, знаеше последователността и формите. Първо щяха да се появят трите Оси, известни като Ковачите на селението. Огън, безмълвният писък на светлината, вихрушката на самите звезди. После Долмен, гол и без корени, реещ се безцелно в пустошта. И на пътя на тези две сили — Блудния. Носител на собствените си неведоми закони, той щеше да вкара Огън и Долмен в свирепи войни. Огромни пространства на разруха, миг след миг взаимно унищожение. Ала понякога, рядко, щеше да има мир между двамата воюващи. И Огън щеше да къпе, а не да гори, а Долмен щеше да остави скиталчествата си и да хваща корен.

След това Блудния щеше да заплете загадъчното си кълбо, за да сътвори самите Крепости. Лед. Елейнт. Азат. Звяр. А сред тях щяха да се появят останалите Оси. Брадва, Ашици, Нож, Глутницата, Търсачът на форми и Бялата врана.

Сетне, докато се оформяха селенията, кръжащата в спирала светлина щеше да стане по-рязка и щеше да се разкрие последната Крепост. Крепостта, която бе съществувала незримо от самото начало. Празната крепост — ядрото на ледерийския култ, — която бе в самия център на необятната спирала на световете. Дом на Трона, който не познаваше Крал, дом на Странстващия рицар и на Господарката, все още чакаща сама в сънното ложе. На Наблюдателя, който беше свидетел на всичко, и на Пешака, патрулиращ по граници, които и той самият не можеше да съзре. На Спасителя, чиято протегната ръка никой не можеше да стисне. И най-сетне на Измамницата, чиято обична прегръдка унищожава всичко, което докосне.

Тръгни с мен към Крепостите.

Зрителите въздъхнаха като един, неспособни да устоят на тази страстна подкана.

Стоим над Долмен. Порутена скала, олющена от откършените си чеда, повърхността й гъмжи от живот толкова дребен, че се губи от взора ни. Живот, заключен във вечни войни. Ние сме сред зверовете. Виждам Костената вис, хлъзгава от кръв и напластена с призрачните спомени за безброй узурпатори. Виждам Стареца, все още безлик, все още сляп. И Старицата, измерваща цената с бързите стъпки на бегемоти. Ясновидеца, говорещ на безразличните. Виждам Шамана, що търси истини сред мъртъвците. И Ловеца, що живее за мига и не мисли за последствията от избиването. И Следотърсача, що търси дирите на неизвестното и върви по безкрайни пътеки на скръб. Крепостта на Звяра, тук в тази долина, която е само драскотина върху здравата кожа на Долмен.

Никого няма на Костената вис. Хаос точи всяко оръжие и избиването трае вечно. А от урагана се раждат могъщи същества и избиването става неизмеримо.

На такива сили трябва да се отвърне. Блудния се завръща и хвърля семе в напоената с кръв земя. Така се ражда Крепостта на Азат.

Гибелен подслон за тирани, ох, как лесно биват изкусени те. И тъй, постигнато е равновесие. Но си остава равновесие ужасно, нали? Войните нямат край, макар да са смалени, и най-сетне жестокостите им се събират във фокус.

Гласът й бе като освободена магия. Дрезгавият монотонен напев водеше до транс, поглъщаше, разбулваше гледки в умовете на всички, които го слушаха. Пернатата вещица вече бе излязла от ужаса на Началата и нямаше страх в думите й.

Но нишката на времето сама по себе си е затвор. Ние сме оковани с неговия ход. И тъй, Блудния идва отново и се ражда Крепостта Лед, с нейните слуги, що крачат през селенията, за да воюват срещу времето. Пешак, Ловкиня, Оформител, Носител, Дете и Семе. А на Трона на Лед седи Смърт, закачулена и заскрежена, отнемащата грижите, онази, що троши тревожните вериги на тленния живот. Дар е тя, но дар студен.

Сетне, за да се постигне отново равновесие, се ражда Елейнт и на хаоса е дадена плът, а тази плът е драконова. Подвластна е на Кралицата, която трябва да бъде убивана всеки път, от всяко дете, що роди. И на нейния Консорт, който не обича никого освен себе си. После Васалът, слуга и страж, обречен на вечен провал. Рицарят, мечът на самия хаос — вижте пътя му! И Порталът, който е Дъх. Вайвал, рожба на драконите и Дамата, Сестрата, Кръвопиецът и Проходникът. Жестоките Дракони.

Една Крепост остава…

Удинаас прошепна в един глас с другите:

— Празната крепост.

Пернатата вещица изведнъж килна глава и челото й се навъси.

Нещо кръжи над Празния Трон. Не мога да го видя, но то… кръжи. Бледа ръка, отсечена и сгърчена… не, това е…

Младата жена се вцепени, от рани на раменете й бликна червено и някаква невидима сила я повдигна от земята.

Писъци. Всички наскачаха, затичаха към нея, протегнали ръце.

Но твърде късно. Невидимите нокти се впиха още по-силно и невидими криле изплющяха в прашния въздух на обора. И вдигнаха Пернатата вещица в сенките под тавана. Тя запищя.

Удинаас хукна през блъскащата се навалица към дървената стълба за сеновала. Трески се забиваха в дланите му, докато се катереше нагоре. Писъците на Пернатата вещица изпълваха въздуха, тя се мяташе безпомощно в стискащите я невидими нокти. „Но враните нямат нокти…“

Удинаас се изкатери на сеновала, залитна и затича по неравните дъски, без да откъсва очи от Пернатата вещица, и на една стъпка от ръба скочи във въздуха. Понесе се над главите на човешкото гъмжило долу, изпънал ръце напред.

Целеше се във вихрещия се над нея въздух, там, където трябваше да е надвиснало невидимото същество. Блъсна се в някакво едро люспесто тяло. Твърди като кожа ципести криле дивашки го заудряха, докато стягаше здраво ръце около влажното мускулесто туловище. Чу бесен съсък, после над лявото му рамо изщракаха челюсти. Зъби, остри като игли, се впиха през кожата и потънаха дълбоко в плътта.

Удинаас изпъшка.

„Вайвал, рожба на Елейнт…“

Лявата му ръка посегна припряно към куката за мрежи на колана.

От рамото му рукна кръв.

Напипа захабената дървена дръжка на куката и бързо я измъкна. Вътрешният ръб на кривото острие беше остро наточен за подрязване краищата на възлите. Удинаас се изви, стиснал зъби, за да превъзмогне болката от челюстите на гущера, които раздираха рамото му на ивици плът, и заби надолу, където смяташе, че трябва да е единият крак на Вайвала. Сблъсък. Той завъртя ръка и заби вътрешния ръб в сухожилията.

Съществото изпищя.

И пусна Пернатата вещица.

Нокти пронизаха гърдите на Удинаас.

А той сечеше и режеше, все по-надълбоко. Кракът се сгърчи назад.

Челюстите се отдръпнаха, изщракаха отново, този път около шията му.

Куката за мрежи изпадна от разтрепераната му ръка. Кръв напълни устата и носа му.

Мрак замъгли очите му — и той отново чу писъка на Вайвала, този път писък на ужас и болка, звукът изригна от ноздрите и обля гърба му на горещи вълни. Челюстите се отпуснаха и се отдръпнаха.

И Удинаас падаше.

И светът свърши.

 

 

Докато другите излизаха, Ханан Мосаг докосна рамото на Трул и промълви:

— Остани. Братята ти също.

Воините напускаха залата на малки групи. Бяха угрижени и по доста лица пробягваше ужас, щом хората се обърнеха да погледнат краля-магьосник и неговите К’риснан. Феар пристъпи към тях, Рулад го следваше. Лицето на Феар беше безизразно — съвсем обичайно, — докато Рулад сякаш не можеше да се сдържи на едно място, въртеше глава насам-натам и ръката му шареше по дръжката на меча на бедрото му.

Още десетина удара на сърцето и вече бяха сами.

Ханан Мосаг заговори:

— Погледни ме, Трул Сенгар. Искам да разбереш — не те упреквам. Аз също щях да забия копието си в онзи ледерий в отговор на подигравката му. Използвах те обидно и затова се извинявам…

— Не е нужно, ваше величество — отвърна Трул. — Доволен съм, че намерихте в моите действия ос, с която да изместите чувствата на съвета.

Кралят-магьосник килна глава.

— Ос. — Усмихна се, но усмивката му бе напрегната. — Значи няма да говорим повече за това, Трул Сенгар. — Прикова погледа си в Рулад и гласът му малко се втвърди: — Рулад Сенгар, некръвен, сега си при мен, защото си син на Томад… трябват ми синовете му и това включва и тебе. Очаквам от теб да слушаш, не да говориш.

Рулад кимна, изведнъж пребледнял.

Ханан Мосаг пристъпи между двама от своите К’риснан — които продължаваха да седят бдително на местата си — и поведе тримата синове на Томад от подиума.

— Разбрах, че Бинадас отново е тръгнал да скита. Не знае котва той, нали? Е, добре, това не ще ни попречи. Ще трябва да уведомите брат си, щом се върне, за всичко, което ще ви кажа тази нощ.

Влязоха в личните покои на краля-магьосник. Там нямаше жена, нито роби. Простичко живееше Ханан Мосаг, само със своя сенчест страж за компания. Стаята беше обзаведена оскъдно и строго.

— Преди три луни — започна кралят-магьосник и се извърна към тях — душата ми отпътува насън и я споходи видение. Стоях на една равнина от сняг и лед. Отвъд земите на арапаите, на изток и север от Гладното езеро. Но в тази вечно ялова земя нещо се беше родило. Буйно раждане, настойчиво, сурово присъствие. Ледена кула. Или копие — не можах да го доближа, — но се издигаше високо над снеговете, блестеше, заслепяваше със слънчевата светлина, която улавяше. Но и нещо тъмно се таеше в ядрото му. — Очите му се зареяха и Трул с трепет разбра, че кралят отново е там, на онова пусто и самотно място. — Дар. За Едур. За краля-магьосник. — Замълча отново.

Мълчаха всички.

Изведнъж Ханан Мосаг се пресегна, стисна рамото на Феар и впи очи в по-големия брат на Трул.

— Четиримата сина на Томад Сенгар ще отидат на това място. За да донесат дара. Можете да вземете още двама — видях дирите на шестима във видението си, водеха към онази ледена кула.

— Терадас и Мидик Бун — само каза Феар.

Кралят-магьосник кимна.

— Добър избор, да. Феар Сенгар, възлагам ти да бъдеш водачът на група. Нито ти, нито никой от хората ти не трябва да докосва дара. Плътта ви не трябва да се допира до него, ясно ли е? Измъквате го от онова бялото, увивате го в кожи, ако е възможно, и го донасяте тук.

Феар кимна.

— Ще бъде както заповядате, ваше величество.

— Добре. — Ханан Мосаг огледа тримата братя. — Мнозина — навярно и вие — вярват, че единението на племената бе моята единствена цел като вожд на хиротите. Синове на Томад, знайте, че това е само началото.

Изведнъж в стаята се долови ново присъствие, усетиха го едновременно и кралят, и братята, и вкупом се обърнаха към входа.

На прага стояха К’риснан.

Ханан Мосаг кимна.

— Робите имаха много работа тази нощ. Елате, всички.

 

 

Сенчести призраци се бяха скупчили около душата му, защото той бе вече само душа, неподвижен и уязвим, зрящ без очи, с безплътни сетива, и смътните зверски създания се притискаха около него, дърпаха го, кръжаха наоколо като псета около ранен звяр.

Гладни бяха тези духове-сенки. Но и нещо ги сдържаше, някаква дълбока възбрана. Посягаха и дърпаха, ала нищо повече.

После — с неохота — се пръснаха — с приближаването на нещо, на някой, и Удинаас усети топлото, закрилящо присъствие, затаило се кротко до него.

Пернатата вещица. Беше цяла и непокътната. Лицето й сияеше, сивите й очи го гледаха питащо.

— Син на Дълга — рече тя и въздъхна. — Казват, че ти си ме изтръгнал на свобода. Нищо, че Вайвал те разкъсвал. Без да мислиш за това. — Огледа го още миг, мълчаливо. — Твоята любов изгаря очите ми, Удинаас. Какво да сторя с тази истина?

Той усети, че може да говори.

— Нищо не прави, Перната вещице. Знам какво не може да бъде. Не ще се огъна под това бреме.

— Зная. Виждам го.

— Какво се случи? Умирам ли?

— Умираше. Урут, жената на Томад Сенгар, дойде в отговор на нашата… злочестина. Извлече от Куралд Емурлан и прогони Вайвала. А сега се мъчи да изцери и двама ни. Лежим един до друг, Удинаас, на прогизналата от кръв земя. В несвяст. И тя се удивлява на неохотата ни да се върнем.

— Неохота ли?

— Усеща съпротива на усилията си да изцери раните ни — аз й се съпротивлявам, заради двама ни.

— Защо?

— Защото съм обезпокоена. Урут не усеща нищо. За нея силата й е чиста. Но тя е… опетнена.

— Не разбирам. Ти каза, че Куралд Емурлан…

— Да. Но той е изгубил чистотата си. Не знам как или от какво, но се е променил. Сред всички Едур той се е променил.

— Какво да правим?

Тя въздъхна.

— Ще се върнем. Веднага. Ще се подчиним на властта й. Ще й поднесем благодарността си за намесата й, затова, че е изцерила плътта ни. А в отговор на многото въпроси, които има, можем да кажем малко. Объркано беше. Битка с непознат демон. Хаос. А за този разговор, Удинаас, няма да кажем нищо. Разбираш ли?

— Да.

Тя се пресегна и той усети как ръката й обгръща неговата — изведнъж отново беше цял — и топлината й потече през него.

Вече чуваше сърцето си, затуптяло в ответ на това докосване. И още едно сърце, далечно, но бързо приближаващо се, биещо в унисон. Но не беше нейното — и Удинаас позна ужаса.

 

 

Майка му отстъпи и смръщеното й чело се отпусна.

— Идват — промълви тя.

Трул се взря в двамата роби. Удинаас, от неговото домакинство. И другата, една от слугините на Майен, онази, която наричаха Пернатата вещица заради ясновидската й сила. Кръв бе изцапала разкъсаните им ризи, но самите рани се бяха затворили. И друга кръв бе опръскала гърдите на Удинаас, златна кръв, която още лъщеше.

— Трябва да забраня тези гадания — изръмжа Ханан Мосаг. — Опасно е да се позволи ледерийско чародейство сред нас.

— Но има и полза, върховни кралю — каза Урут и Трул разбра, че още е обезпокоена.

— И коя е тя, жено на Томад?

— Зов на рог, върховни кралю, в който няма да е зле да се вслушаме.

Ханан Мосаг се намръщи.

— По ризата на този мъж има кръв на Вайвал. Заразен ли е?

— Възможно е — отвърна Урут. — Много от това, което минава за душа у един ледерий, остава скрито за изкуството ми, върховни кралю.

— Слабост, неприятна за всички ни, Урут — рече кралят-магьосник: оказваше й висока чест с това, че я назова по име. — Този трябва да бъде наблюдаван непрекъснато — продължи кралят, без да откъсва очи от Удинаас. — Ако у него има кръв на Вайвал, след време истината ще се разкрие. Чия собственост е?

Томад Сенгар се окашля.

— Мой е, кралю.

Ханан Мосаг се намръщи и Трул разбра, че мисли за своя сън и за решението си да вплете в историята му фамилията Сенгар. Малко съвпадения имаше на този свят. Кралят-магьосник заговори по-твърдо:

— Тази, Пернатата вещица, тя е на Майен, нали? Кажи ми, Урут, можа ли да усетиш силата й, докато я лекуваше?

Майката на Трул поклати глава.

— Не е впечатляваща. Или пък…

— Или какво?

Урут сви рамене.

— Или я прикри добре, въпреки раните си. А ако е така, значи силата й надвишава моята.

„Невъзможно. Тя е ледерийка. Робиня и още девица.“

Ханан Мосаг изсумтя — явно изпитваше същите чувства.

— Била е нападната от Вайвал. Съществото явно е надвило способността й да го държи под контрол. Не, детето още се препъва. Зле е обучено, не проумява още могъществото на всичко, с което се заиграва. Вижте, тя едва сега идва в съзнание.

Клепачите на Пернатата вещица изпърхаха и се отвориха. Все още малко разум имаше в очите й, а и той бързо бе надмогнат от животински страх.

Ханан Мосаг въздъхна.

— Няма да ни е от полза засега. Оставете я на грижите на Урут и другите жени. — Обърна се към Томад Сенгар. — Щом Бинадас се върне…

Томад кимна.

Трул хвърли поглед към Феар. Зад него бяха коленичили робите, присъствали на гадаенето, притиснали чела в земята и неподвижни още откакто беше дошла Урут. Стори му се, че твърдият поглед на Феар се е приковал в нещо, което никой друг не може да съзре.

„Щом Бинадас се върне… синовете на Томад ще потеглят. Към ледените пустини.“

Удинаас простена.

Без да му обръща внимание, кралят-магьосник излезе — К’риснан вървяха от двете му страни, а сянката-страж на стъпка след него. На самия праг чудовищният призрак спря и за миг погледна през рамо — макар че нямаше как да се разбере в кого се приковаха безформените му очи.

Удинаас отново простена и крайниците му потръпнаха.

Духът на прага беше изчезнал.