Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Малазанска книга на мъртвите (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Midnight Tides, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 57 гласа)

Информация

Сканиране
Galimundi (2010 г.)
Разпознаване и корекция
dave (2010 г.)

Издание:

Стивън Ериксън. Среднощни приливи

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“, 2006 г.

ИК „Бард“, 2006 г.

ISBN: 954585

История

  1. — Добавяне

7.

Ти виждаш само плът

в изваяните шарки,

съшили всеки танц

в рисунъка на

буйно възкресение

на дните земни ритуала,

живота ни окичен

с драгоценност

сякаш без опора,

стоим пред натежалите

от пиршества трапези

и само гоблените натежали

с простите дела зоват ни,

и нашият копнеж зове ги,

тъй както само плът,

издута от кръвта, би закопняла

за нещо повече от

сляпата потреба.

Но моят взор лишен е

от тази благодат.

Аз виждам костите

и призрачното им движение;

да, костите са робите

и те втъкават

най-здравата опора на света

под тебе

с всяка твоя стъпка.

 

„Робите презрени“

Фишер кел Тат

Аквитор Серен Педак гледаше играещите си сред свещените дървета деца. Сенките, сгърчени в черната кора на стволовете, обкръжаваха децата в хаотичния си вихър, ала те сякаш оставаха напълно безразлични. По някаква неизразима причина тази близост й се струваше ужасяваща.

Преди години бе гледала как млади нереки си играят сред разпръснатите кости на предците си и това я бе потресло повече от всяко бойно поле, през което бе минавала. Сегашната гледка отекваше в душата й по същия начин. Беше тук, в селото на краля-магьосник, и сред човешкото гъмжило, сред всички тези движещи се фигури и кънтящи в мъгливия въздух гласове се чувстваше изгубена и сама.

Около свещената дъбрава обикаляше широка отъпкана пътека: калта бе покрита с ивици съдрана дървесна кора, а върху тях бяха наредени дебели дънери, грубо издялани за скамейки. На една от тях, на десетина крачки вляво от Серен, седеше Хул Бедикт, опрял лакти на коленете си, отпуснал глава на дланите си и забил поглед в земята. От доста време нито той, нито тя бяха проговорили и в това взаимно мълчание отекваше смътният повей на тъга.

Тайст Едур не обръщаха внимание на двамата ледерии. Бяха им осигурили покрив, както и на Бурук Бледия. Първата им среща с краля-магьосник щеше да е тази нощ, макар да бяха тук вече от пет дни. Обикновено трябваше да се чака до ден-два. Явно беше, че с това безпрецедентно забавяне Ханан Мосаг иска да им втълпи нещо.

Още по-злокобно предупреждение можеше да се види в мнозината Едур от други племена, дошли в селото. Освен местните хироти беше видяла арапаи, меруди, бенеда и соланта. Ден-рата, които обитаваха най-северните покрайнини на Едур, бяха прословути с неохотата си да напускат земите си. При все това фактът, че племената са обединени, не можеше да е по-очебиен и тази истина, която тя знаеше само на думи, сега получаваше смразяващо потвърждение. Старата слабост от това, че са разделени и в непрекъсната взаимна вражда, вече я нямаше. Всичко се бе променило.

Нереките бяха издърпали фургоните близо до подслона им и сега седяха между тях присвити — страх ги беше да пристъпят в селото. Тайст Едур имаха навика да гледат през тези, които смятат за по-низши същества. Това по някакъв начин плашеше нереките, все едно че безразличието на Едур можеше да навреди на самото им съществуване. Те сякаш се бяха съсухрили, не слушаха увещанията на Бурук и не искаха дори да се хранят. Серен бе отишла да потърси Хул с надеждата, че ще го убеди да поговори с тях.

Когато го намери, започна да се чуди дали и той не е прихванал нещо от изнервящия покров, спуснал се върху нереките. Хул Бедикт изглеждаше състарен, все едно е изтърпял пътуването на ужасна цена и го чака още по-тежко бреме…

Сега Серен Педак обърна гръб на играещите деца и закрачи към седналия на дългата скамейка Хул. Вярно, мъжете бързо и упорито вдигаха вътрешните си прегради, но повече не можеше да се търпи.

— Нереките ще измрат от глад, ако не направиш нещо.

Не последва никакъв знак, че я е чул.

— Чудесно — сопна се тя. — Какво толкова значат няколко нереки повече в уема на жертвите ти?

Искаше да предизвика гняв. Ярост. Искаше да го нарани с това, макар и само за да потвърди, че в жилите му тече все още кръв. Но при злобните й думи той само вдигна глава и й се усмихна кротко.

— Серен Педак. Нереките очакват приемане от Тайст Едур, също като нас — макар че ние, ледериите, сме много по-нечувствителни за духовното страдание, което Едур искат да изпитаме. Дебела ни е кожата, така да се каже…

— Защото сме се вторачили в своята неминуема предопределеност — отвърна тя. — И какво от това?

— Дълго време си мислех — заговори той и усмивката му повехна, — че дебелината на нашата… броня е само илюзия. Надутост и самодоволна арогантност, прикриваща дълбоко вкоренените ни колебания. Че живеем в непрекъсната криза и че самозаявената ни предопределеност носи хиляди маски, които не прилягат истински на…

— Как биха могли, Хул Бедикт, след като са моделирани за съвършенство?

Той вдигна рамене, наведе глава и се загледа в дланите си.

— Но в повечето отношения бронята ни наистина е дебела. Неподатлива на нюансите, сляпа за изтънченото. Поради това винаги сме толкова подозрителни спрямо притворни неща, особено когато се изразят от чужди, от външни.

— И ние си имаме своите коварства. Обрисува ни като някакви вървящи слепешката глупци.

— И сме точно такива, в много отношения — отвърна той. — О, да, виждаме целите си съвсем ясно. Но пренебрегваме факта, че всяка стъпка, която правим към тях, прекършва някого, някъде.

— Дори наши сънародници.

— Да, точно това е. — Стана и Серен Педак за пореден път се стъписа от туловището му. Огромен… пречупен мъж. — Ще се постарая да облекча терзанията на нереките.

— Добре.

Серен затвори очи и заслуша отдалечаващите се стъпки на Хул.

„Добре.“

После тръгна към селото — по главната улица и през моста, водещ през портите във вътрешната част, където бяха жилищата на благородните хироти. След тях, в самия център, бе домът на Ханан Мосаг. Тя спря на широкия площад зад палисадата около дългата къща. Деца не се мяркаха, само роби, улисани в черната си къщна работа, и шепа воини, упражняващи се с оръжия. Никой не обръщаше внимание на Аквитора, поне външно, макар да беше сигурна, че наблюдават зорко всяка нейна стъпка.

Двама роби ледерии минаха покрай нея — носеха огромна мрежа, пълна с миди. Серен ги спря.

— Искам да говоря с някоя матрона Едур.

— Тя иде насам — отвърна единият, без да я погледне.

Серен се обърна.

Жената Едур, която крачеше към нея, бе заобиколена от прислужници. Изглеждаше млада, но всъщност нямаше как да се разбере. Привлекателна, но това само по себе си не беше необичайно. Беше облечена в дълъг халат, вълната беше боядисана в среднощно синьо, с шарки от златни нишки и брокат по ръкавите. Дългата й права кафява коса не беше вързана.

— Аквитор, изгубихте ли се? — попита тя на речта на Едур.

— Не. Искам да поговоря с вас от името на нереките.

Тънките вежди се извиха над сърцевидното лице.

— С мен?

— С Едур — отвърна Серен.

— Аха. И какво желаете да кажете?

— Докато Тайст Едур не благоволят официално да предложат на нереките гостоприемството си, те гладуват и изпитват духовно терзание. Моля ви да проявите милост към тях.

— Убедена съм, че това е просто недоглеждане, Аквитор. Нали аудиенцията ви с краля-магьосник ще се състои тази нощ?

— Да. Но това не е гаранция, че ще бъдем официално обявени за ваши гости, нали?

— Настоявате за специално отношение?

— Не за нас. За нереките.

Жената я изгледа продължително.

— Кажете ми, ако благоволите, кои са и какво представляват тези нереки?

Изтекоха няколко мига, докато Серен се мъчеше да се приспособи към тази неочаквана арогантност. Неочаквана, но общо взето не и изненадваща — тя просто се беше поддала на собствените си предположения. Явно не само ледериите бяха податливи на своите мании. Както и на своята арогантност.

— Моля, милейди…

— Казвам се Майен.

— Моля, Майен. Нереките са слуги на Бурук Бледия. Статутът им е подобен на вашите роби. Те са от племе, асимилирано преди време от Ледер, и сега работят, за да изплатят дълга си.

— Нима присъединяването към Ледер налага дълг?

Серен присви очи.

— Не пряк… не само по себе си, Майен. Имаше… особени обстоятелства.

— Да, разбира се. Винаги има, нали? — Жената Едур притисна пръст към устните си, след което сякаш взе решение. — Щом е така, заведете ме при тези нереки, Аквитор.

— Моля? Веднага ли?

— Да. Колкото по-скоро се успокоят духовете им, толкова по-добре. Или съм ви разбрала погрешно?

— Не сте.

— Предполагам, че благословията на който и да е Едур ще е достатъчна за жалките ви слуги. А и не виждам как би могла да повлияе на отношенията на краля-магьосник с вас. Всъщност сигурна съм, че няма да им въздейства. — Майен се обърна към една от робините си ледерийки. — Перната вещице, съобщи, моля те, на Урут Сенгар, че ще се позабавя, но я увери, че няма да е задълго.

Младата жена се поклони и затича към къщата. Серен се вторачи за миг след нея.

— Майен, ако мога да попитам, кой й е дал това име?

— Перната вещица ли? Ледерийско е, нали? Ледериите, родени като роби при нас, получават майчините си имена. Или бабините, според практиката на расата ви. Не съм се замисляла много. Защо?

Серен сви рамене.

— Просто името е много старо. Не съм чувала да се използва — има го само в хрониките.

— Е, да тръгваме ли, Аквитор?

 

 

Удинаас седеше на ниското трикрако столче до входа и стържеше люспи от коша със сушена риба. Ръцете му бяха мокри, зачервени и напукани от солта. Видял беше пристигането на Аквитора, последвано от отклонението на Майен, а сега — и приближаващата се с угрижено лице Перната вещица.

— Длъжнико, Урут вътре ли е? — попита го рязко тя.

— Да, но трябва да изчакаш.

— Защо?

— Разговаря със знатните вдовици. Вътре са вече от доста време. И не, не знам какво ги притеснява.

— И си въобразяваш, че щях да те попитам?

— Как са сънищата ти, Перната вещице?

Тя пребледня и се огледа, сякаш търсеше друго място, където да изчака. Но беше заръсил лек дъжд, а под стрехите и двамата бяха на сушина.

— Нищо не знаеш за сънищата ми, Длъжнико.

— Как така? В тях всяка нощ идваш при мен. Говорим си. Спорим. Ти искаш отговори от мен. Проклинаш погледа в очите ми. А накрая все бягаш.

Тя не пожела да срещне погледа му.

— Не може да си там. В ума ми. Ти си нищо за мен.

— Ние сме падналите, Перната вещице. Ти, аз, призраците. Всички ние. Ние сме прахът, завихрил се около глезените им, докато те крачат напред в славата си. След време може да се вдигнем под несекващите им стъпки и да ги задавим, но това ще е жалко отмъщение, не мислиш ли?

— Напоследък не говориш като преди, Удинаас. Вече не знам кой говори чрез тебе.

Той заби очи в полепналите си с люспи ръце.

— И как да отговоря на това? Дали съм си останал непроменен? Едва ли. Но означава ли това, че промените не са мои? Бих се заради тебе с Бялата врана, Перната вещице. Изтръгнах те от ноктите й, а ти само ме кълнеш.

— Смяташ, че трябва да съм ти благодарна, защото ти дължа живота си?

Той примижа, но успя да се усмихне и отново вдигна очи. Улови я, че го гледа съсредоточено, макар че тя веднага извърна глава.

— А, разбирам. Разбрала си, че си… длъжничка. На мен.

— Грешиш — изсъска му тя. — Урут щеше да ме спаси. Ти не направи нищо — само се направи на глупак.

— Тя закъсня много, Перната вещице. А ти настоятелно продължаваш да ме наричаш „Длъжник“, сякаш ако го повтаряш достатъчно често, това ще смъкне…

— Млъкни! Нищо общо не искам да имам с теб!

— Нямаш избор, макар че ако го изречеш по-високо, главите и на двама ни ще кацнат на колове пред стените. Какво поиска Аквиторът от Майен?

Тя потръпна нервно, поколеба се, но отвърна:

— Да каже „добре дошли“ на нереките. Те умират.

Удинаас поклати глава.

— Този дар може да го даде само кралят-магьосник.

— И аз така мислех. Но Майен се предложи вместо него.

Той я изгледа изумено.

— Сериозно? Да не си е изгубила ума?

— По-тихо, глупако! — Пернатата вещица приседна срещу него. — Предстоящият брак й е замаял главата. Въобразява си, че е кралица, и е станала непоносима. А сега ще ходи и нереките да благославя…

— Да благославя?!

— Сама го каза, да. Мисля, че даже и Аквиторът се изуми.

— Аквиторът е Серен Педак, нали?

Пернатата вещица кимна.

Помълчаха, после Удинаас попита:

— Какво би постигнало едно такова благославяне според теб?

— Сигурно нищо. Нереките са прекършен народ. Боговете им са мъртви, духовете на предците им са се разпръснали. О, някой и друг призрак би могъл да се привлече на новоосветеното място…

— Благословията на Едур може да направи това? Да освети място?

— Може би. Не знам. Но може да има обвързване. На съдби. Зависи доколко е чиста кръвта на Майен. От всичко, което я чака в живота, от това дали е… — Махна сърдито с ръка и млъкна.

„От това дали е вдовица. Но как може да има съмнения в това? Тя все още е неомъжена, а Едур никога не нарушават тези правила.“

— Двамата с теб не сме си говорили — рече Удинаас. — Казах ти, че трябва да почакаш, защото съм длъжен. Не си имала основание да смяташ, че съобщението от Майен е спешно. Ние сме роби, Перната вещице. Не разсъждаваме, а за Едур и обичаите им не знаем почти нищо.

Най-сетне го погледна в очите.

— Да. Тази нощ Ханан Мосаг ще се срещне с ледериите.

— Знам.

— Бурук Бледия. Серен Педак. Хул Бедикт.

Удинаас се усмихна криво.

— Ако благоволиш, в чии нозе ще бъдат хвърлени плочките, Перната вещице?

— От тези тримата ли? Блудния знае, Удинаас. — Като че ли усети, че е поомекнала към него, и се изправи. — Ще постоя ей там. Ще почакам.

— Каниш се да ги хвърлиш тази нощ, нали?

Тя кимна отсечено в отговор и се отдалечи под стрехите, само на педя от усилилия се дъжд, а Удинаас отново се залови с чистенето на рибата. И се замисли над онова, което бе казал преди малко. Падналите. „Чудно, кой ли върви по дирите ни? Ние, забравените, отхвърлените, нищите. Когато пътят е провал, никой никога не тръгва драговолно по него. Падналите. Защо плаче сърцето ми за тях? Не за тях, а за нас, защото и аз се броя сред тях. Роби, крепостници, безименни селяци и ратаи, размитите лица в тълпата — само едно петно в паметта, тътрещи се нозе по страничните друмища на историята.“

„Може ли човек да се спре, да се обърне през рамо, да присвие очи и да прониже мрака? И да види падналите? Може ли човек изобщо да види падналите? И ако да, какво чувство ще изпита?“

По бузите му се стичаха сълзи и капеха по оцапаните му ръце. Знаеше отговора на този въпрос, отговор — остър като нож и забит дълбоко. И този отговор беше признание.

 

 

Щом Майен си отиде, Хул Бедикт се приближи до Серен Педак. Нереките зад тях говореха на майчиния си език — бързи и груби слова, изпълнени с неверие. Дъждът съскаше в огнищата.

— Не беше длъжна да го прави.

— Не беше — съгласи се Серен. — Все пак не съм много сигурна какво се случи току-що. В края на краищата бяха само думи. Нали?

— Тя не ги обяви за гости, Серен. Тя благослови идването им.

Аквиторът хвърли поглед към нереките и се намръщи, като видя зачервените им изнервени лица.

— За какво си говорят?

— Това е старият диалект. Долавям керванджийски думи, които разбирам, но повечето — не.

— Не знаех, че нереките имат два езика.

— Името им се споменава в хрониките за първите заселничества — отвърна Хул. — Те са туземният народ. Територията им е обхващала целия юг. Нереки са наблюдавали приближаването на първите кораби. Нереки са дошли да поздравят първите ледерии, стъпили на този континент. Нереки са търгували с тях, учели са колонизаторите как да живеят на тази земя, давали са им церове против треската. Те са тук от много, много време. Два езика ли? Изненадан съм, че не са хиляда.

— Хм… — отрони Серен Педак. — Поне се оживиха. Ще ядат, ще правят каквото им нареди Бурук…

— Да. Но долавям у тях нов страх — не онзи, който ги обездвижваше, но източник на тревожни мисли. Изглежда, дори и те не разбират пълното значение на тази благословия.

— Тази земя никога не е била тяхна, нали?

— Не знам. Едур определено твърдят, че винаги са били тука, още от времето, когато ледовете за първи път са се отдръпнали от света.

— О, да. Бях забравила. Странните им митове за сътворението. Гущери, дракони и лед, бог-крал и измяната срещу него.

Видя, че се е вторачил в нея.

— Какво има, Хул?

— Как можеш да знаеш тези неща? Години минаха, откакто Бинадас Сенгар ми разказа за това, и то като тържествен дар, след обвързването ни.

Серен примигна.

— Ами… чула съм го някъде. — Сви рамене и избърса капките дъжд от лицето си. — Всеки си има някакъв мит за сътворението. Безсмислици обикновено. Или действителни спомени, но объркани и задръстени с магии и чудеса.

— Станала сте изненадващо пренебрежителна, Аквитор.

— А нереките в какво вярват?

— Че са родени от една-единствена майка, преди безброй поколения. Тя откраднала огъня и вървяла през времето да търси онова, което ще отвърне на нуждата, която я поглъщала — макар така и да не можела да разбере естеството на тази нужда. Веднъж поела в себе си свято семе и така родила първото си дете — момиче. Външно — продължи той — това дете почти по нищо не се отличавало от майка си, защото светостта била скрита и така си остава и до ден-днешен. Сред нереките, които са потомците на това дете.

— И с това нереките обясняват странния си патриархат.

— Може би — съгласи се Хул. — Макар че женската линия се смята за най-чиста.

— А майката на тази първа майка има ли име?

— А, значи забеляза объркващото смесване на двете, все едно че са по-скоро роли, отколкото отделни персонажи. Девица, майка и баба, прогресия във времето…

— С незачитането на съпружеската робия. Мъдрост, избуяла като цвете върху тор.

Той я изгледа с присвити очи.

— Все едно, тя е известна под много близки имена, което също намеква за един персонаж. Ирес, Н’ирес, Ирес’ал.

— И това е в сърцевината на древния култ на нереките?

— Беше, Серен Педак. Забравяш, културата им е унищожена.

— Културите могат да умират, Хул. Но хората продължават да живеят и това, което носят в себе си, са семената на прераждането…

— Заблуда, Серен Педак. Онова, което би могло да се роди от тях, ще е изопачено. Слабо. Жалко.

— Дори камъкът се променя. Нищо не може да стои на място…

— Но бихме искали. Нали? О, да, говорим за прогрес, но онова, което всъщност желаем, е съхраняването на настоящето. С неговите привидно вечни крайности, с алчните му апетити. Все едни и същи правила, все същата игра.

Серен Педак вдигна рамене.

— Обсъждахме нереките. Една знатна жена от Хирот Тайст Едур току-що ги благослови…

— Преди дори да е изречено официалното благопожелание за „добре дошли“ към нас.

Тя повдигна вежди.

— Смяташ, че е поредното прикрито оскърбление към ледериите? Предизвикано от самия Ханан Мосаг? Хул, мисля, че този път въображението те надви.

— Мисли каквото искаш.

Тя му обърна гръб.

— Мисля да се поразходя.

 

 

Урут беше причакала Майен при моста. Думите, които си размениха, бяха кратки и привидно спокойни, поне доколкото можа да види Удинаас от мястото си пред къщата. След като бе донесла съобщението на господарката си, Пернатата вещица бе тръгнала след Урут и се бе задържала на десетина крачки от двете жени, макар и не толкова далече, че да не може да ги подслуша. След това Урут и Майен се бяха приближили — робините вървяха по петите им.

Удинаас чу тихия смях, трепна и се сви на трикракото столче.

— Млъкни, Чезнещ!

„Има селения, мъртви робе — зашепна призракът, — където спомените ваят забрава и творят от векове отдавнашни свят също толкова истински като този. Така времето бива надвито. Смъртта бива отречена. И понякога, Удинаас Длъжнико, някое такова селение вълните го донасят близо. Много близо.“

— Стига, моля те. Не ме интересуват глупавите ти гатанки…

„Нима не искаш да видиш онова, което виждам аз? Точно сега? Дали да пратя булото на Сянката да се плъзне над очите ти и да разбули гледки от невидимо минало?“

— Не сега…

„Твърде късно.“

Пред очите на роба се разтвориха пластове, тънки като паяжина, а селото наоколо сякаш се присви и отдръпна, замъглено и безцветно под яростната атака. Удинаас се напрегна да съсредоточи взора си. Широкият площад беше изчезнал, заменен с високи дървета и обрасла с мъх земя, по която на гъсти пелени се сипеше дъжд. Морето вляво бе много по-близо, сиви пенести вълни яростно връхлитаха срещу проядените черни скали на брега и към небето изригваха бели пръски.

Удинаас потръпна от свирепостта на тези вълни… а те изведнъж заглъхнаха в тъмното и пред очите на роба се откри нова гледка. Морето се бе отдръпнало отвъд хоризонта на запад и бе оставило след себе си изронена скала, обкръжена от ледени канари. Мразовитият въздух вонеше на гнило.

Покрай Удинаас се затътриха фигури, облечени в животински кожи, а може би беше тяхната собствена козина, мръснокафява и черна. Бяха смайващо високи, с непропорционално едри тела под главите с малки черепи и тежки челюсти. Един беше с колан от тръстика, от който висяха убити видри. Всички носеха въжета от усукани треви.

Мълчаха, но Удинаас долови ужаса им, щом всички се взряха в нещо в небето на север.

Робът погледна натам, примижа и видя какво е привлякло вниманието им.

Планина от черен камък, надвиснала над ниските склонове, покрити с натрошен лед. Носеше се все по-близо и Удинаас долови злостта, която се излъчваше от огромното неописуемо привидение — чувство, което високите космати същества явно също усещаха.

Погледаха още миг натам, после се пръснаха. Побягнаха покрай Удинаас… и сцената отново се промени.

Напукани скали, шуплест камък, сива мъгла. Появиха се две високи фигури, влачеха помежду си трета — жена, изпаднала в несвяст или мъртва, с дълга тъмнокафява коса, която се стелеше по земята. Удинаас потръпна, щом разпозна една от крачещите фигури — онази с ослепително лъскавата броня, обкованите с желязо ботуши, сребърното наметало и закритото от шлема лице. „Менандори. Сестрата Зора.“ Понечи да побегне — тя неизбежно щеше да го види, — ала разбра, че е замръзнал.

Позна и другата — от страховито изваяните статуи, останали полузаровени в глината из леса около селото на хиротите. Позна я по петнистата сиво-черна кожа, от която коравото й лице приличаше на бойна маска. Кираса от очукано ръждиво желязо. Предпазител на врата от железни брънки и кожа и наметало до глезените от кожа на тюлен, издуло се зад нея от вятъра. „Пъстрата. Капризната сестра. Сукул Анкаду.“

И едва тогава позна жената, която двете влачеха. Здрач. Шелтата Лор. Най-скъпата щерка на Скабандари, закрилницата на Тайст Едур.

Двете жени спряха, пуснаха онази между тях и тя се смъкна като умряла върху изронената скала. Два чифта цепнати очи на Тайст се извърнаха и се приковаха в Удинаас.

Менандори заговори първа:

— Не очаквах да те заваря тук.

Докато Удинаас се мъчеше да намери отговор на това, нечий мъжки глас до него попита:

— Какво сте й направили?

Робът се извърна и видя друг Тайст, застанал на ръка разстояние от трикракото столче, на което седеше. По-висок от жените срещу него, той бе облечен в бяла лъскава броня, оцапана с кръв, очукана и нащърбена от удари на мечове. На дясното му бедро бе вързан също така очукан шлем. Кожата му беше бяла като кост. Засъхнала кръв беше нашарила лявата страна на лицето му като зъбата мълния. Огън бе изгорил повечето му коса и кожата на темето му беше напукана, червена и гноясала.

На гърба му в ножниците бяха стегнати два дълги меча — дръжките им стърчаха над широките му рамене.

— Само това, което си е заслужила — отвърна Менандори.

Другата се озъби.

— Скъпият ни чичо имаше амбиции спрямо драгоценната ни братовчедка. Но дойде ли, когато тя най-силно го въззова, когато най-много й потрябва?

Нашареният с белези от бойни рани воин подмина седящия роб, без да откъсва очи от тялото на Шелтата Лор.

— Ужасна бъркотия. Искам да я оправя по някакъв начин.

— Но не можеш — отвърна със странно ликуване Менандори. — Нали всички сме отровени от майчината си кръв…

Сукул Анкаду се извърна рязко към сестра си и възкликна:

— Дъщерите й понесоха нещо по-лошо от отрова! Само безумство в това взаимно съсипване. Погледни ни! Озлобени кучки — ревящите от бяс глави на Тиам, поколение след поколение! — Изпъна пръст към воина Тайст. — А ти, татенце? Онзи женски кошмар се рее на пернатите си криле от мрака на друго селение, разтворила крака, о, толкова широко и подканящо, а ти бе първи на опашката! Чистият Оссерк, Първият син на Тъмнината и Светлината, драгоценният! Но тъкмо ти смеси кръвта си с онази курва — я ни кажи кога я припозна за своя родна сестра, преди или след като я чука?

Колкото й отровни да бяха думите й, външно не й пролича. Онзи, когото назоваха Оссерк, само се усмихна и извърна глава.

— Не бива да говориш така за майка си, Сукул. Все пак тя умря, за да те роди…

— Умря, за да роди всички ни! — Сукул вдигна ръка, стисна юмрук и въздухът сякаш се усука. — Умира и се преражда. Тиам и децата й. Тиам и любовниците й. Хилядата й смърти — и все пак нищо не се променя!

Менандори заговори спокойно:

— А ти с кого си спорил, Оссерк?

Оссерк се навъси.

— С Аномандър. Този път ме надви. Но като помислиш, не е изненадващо. Оръжието на гнева често се оказва по-силно от бронята на хладния разум. — Сви рамене. — Все пак го забавих достатъчно…

— За да може Скабандари да избяга ли? — попита Менандори. — Защо? Роднина или не, той се доказа какво е всъщност — вероломен убиец.

Веждите на Оссерк се вдигнаха насмешливо, щом огледа изпадналата в несвяст жена, лежаща на земята между дъщерите му.

— Братовчедка ви, която явно е пострадала от вашите ръце, не е мъртва значи. Бих изтъкнал, че по същия начин Скабандари не уби Силхас Руин.

— Вярно — сопна се Сукул. — Много по-лошо. Освен ако не смяташ, че вечното ядене на кал е по-добра съдба.

— Спести ми гнева — въздъхна Оссерк. — Както толкова често отбелязваш, скъпо ми дете, вероломството и измяната са най-драгоценната черта на голямата ни фамилия. Или ако не драгоценна, то поне популярна. Все едно, тук приключих. Какво смятате да правите с нея?

— Мислим, че Силхас може да се зарадва на близостта й.

Оссерк се вцепени.

— Два драконови Асцендента на едно място? Подлагате на тежко изпитание този Дом на Азат, дъщери.

— Скабандари ще се опита ли да я освободи? — попита Менандори.

— Скабандари не е в състояние да освободи никого — отвърна Оссерк. — Включително себе си.

Двете явно се стъписаха. След малко Менандори попита:

— Кой го постигна това?

Мъжът сви рамене.

— Има ли значение? Заблудата на Скабандари бе в това да си въобрази, че боговете на този свят нямат достатъчно мощ да му се опълчат. — Замълча и изгледа дъщерите си с присвити очи. — Приемете го като предупреждение, скъпи мои. Първите деца на Тъмата бяха родени, без да е нужен баща. И въпреки всичко, което твърди Аномандър, те не бяха Тайст Андий.

— Не знаехме — отвърна Менандори.

— Е, вече знаете. Стъпвайте кротко и на пръсти, деца.

Удинаас видя как високата фигура се отдалечи и ахна, щом очертанията на Оссерк се замъглиха, разгънаха се и придобиха нов облик. Огромни блестящи златни и сребърни люспи, които се нагънаха на вълни, щом крилете се разпериха широко. Прилив на мощ — и величавият дракон се понесе във въздуха.

Сукул Анкаду и Менандори зяпнаха след него. Драконът се смали като огнена жар в натежалото небе, угасна и изчезна.

— Изненадана съм, че Аномандър не го е убил — изсумтя Сукул.

— Нещо ги обвързва двамата, сестро, но никой нищичко повече не знае за това. Убедена съм.

— Може би. А може да е много по-просто.

— Например?

— Искат играта да продължи — отвърна с крива усмивка Сукул. — А ако единият убие другия, удоволствието силно ще избледнее.

Очите на Менандори се спряха върху неподвижното тяло на Шелтата Лор.

— А тази? Взе си за любовник един от тукашните богове, нали?

— Временно. За да зачене две ужасни дечица.

— Ужасни? Дъщери значи?

Сукул кимна.

— И баща им разбра това съвсем ясно още в самото начало, защото им даде подобаващи имена.

— О? И какви са тези имена, сестро?

— Завист и Злоба.

Менандори се усмихна.

— Този бог… Мисля, че ще е удоволствие да го срещна някой ден.

— Възможно е да се противопостави на това, което се каним да направим с Лор. Възможно е дори в момента да души по дирите ни, за да се опита да предотврати отмъщението ни. И значи трябва да се поразбързаме, както има навик да казва Оссерк.

Двете жени оставиха на земята изпадналата си в несвяст братовчедка и се разделиха.

Менандори се извърна към сестра си.

— Любовникът на Шелтата. Онзи бог — как се казва?

Отговорът на Сукул сякаш дойде от безкрайно далече:

— Драконъс.

А после и двете се превъплътиха в дракони, големи почти колкото Оссерк. Единият — пъстър, другият — ослепително ярък.

Пъстрото същество се извиси във въздуха, плъзна се в кръг и надвисна над тялото на Шелтата Лор. Ноктестият крак се пресегна надолу и я сграбчи.

После драконът излетя нагоре и се събра със сестра си. И се понесоха. На юг.

А Удинаас отново седеше сам пред дома на Сенгар, с полуочистената риба в червените си напукани ръце, а окото на рибата се взираше в него с онзи вечно безпокоящ поглед на безумна изненада — око, което беше гледал, все едно и също, цялата сутрин и целия следобед, и сега, докато здрачът се спускаше наоколо, то се взираше отново в него, нямо и лишено от живот. Все едно това, което държеше, изобщо не беше риба.

„Просто очи. Мъртви, безчувствени очи… Но дори мъртвите обвиняват.“

— Свършил си достатъчно, робе.

Удинаас вдигна глава.

Урут и Майен стояха пред него. Две жени Тайст — нито пъстри, нито ослепително ярки. Само две сенки — бледи и безсмислени.

Между двете и на една стъпка назад Пернатата вещица стоеше най-първа в свитата роби. Големите й очи, изпълнени с трескаво предупреждение, бяха впити в неговите.

Удинаас сведе глава пред Урут.

— Да, господарке.

— Намери си цяр за ръцете — рече Урут.

— Благодаря, господарке.

Свитата продължи покрай него в дома.

Удинаас се взря в рибата. Погледа още миг окото, а после го избоде с палец.

 

 

Серен Педак стоеше на каменистия бряг под дъжда и гледаше неспокойната вода — пердашещият дъжд превръщаше повърхността й в пъпчива кожа, сива и нашарена като паяжина; водата се издуваше и напираше към брега, за да засъска уморено върху гладките камъни.

Нощта беше дошла, пропълзяла бе от драгоценните си сенки. Тъмните часове бяха загърнали всички като безмълвен саван, спуснал се над селото. Серен Педак стоеше и мислеше за робите ледерии.

Народът й сякаш бе особено пригоден за робуване. Свободата беше олтар, към който поклонниците цял живот се стремят да се домогнат, пълзят и дращят по гладкия под, докато кръвта не оплиска лъскавия камък, но всъщност този олтар си оставаше все така недостижим за смъртните. Всяко жертвоприношение бе оправдано в святото й име. При все това тя знаеше, че богохулството пред този идол е кухо престъпление. Свободата не беше бог. А дори да беше, дори да имаше лице, извърнато към поклонниците й, то изражението на това лице щеше да е подигравателно. Робските вериги отнемаха на човек нещо, което всъщност никога не е притежавал.

Робите ледерии в това село не дължаха никакви дългове. Служеха, изпълняваха съвсем ясни задачи и им се плащаше с храна и подслон. Можеха да се женят. Да създават деца, които нямаше да наследят дълговете на родителите си. В отреденото им време задълженията им не нарастваха, не поглъщаха все повече и повече от живота им. Като цяло, за тези нейни сънародници свободата сякаш изглеждаше нещо почти безсмислено.

Дете с името Перната вещица. Като вещицата от далечното минало, облечена непривично, излязла сякаш от древните истории, скована и непохватна в държанието си, както сякаш трябваше да бъдат всички старовремски хора. Избрана още от утробата гадателка на плочи, която упражнява пророческата си дарба в служба на своята общност, а не заради монетите в нечия кожена кесия. Навярно името бе изгубило значението си сред тези роби. Навярно изобщо не съществуваха никакви древни плочи, нито строги обредни нощи, в които по неясна смътна и накъсана пътека се събират съдби — ужасяващата мозайка на предопределеността, разкрита пред очите на всички, с една жена-дете със забулени очи, надзираваща страшния ритуал.

Слухът й долови стърженето по камъните откъм близкото речно устие. Тя се извърна натам и видя роба, приведен над брега. Той топна ръце в студената вода, сякаш търсеше освобождение или бягство в леденото изтръпване на сетивата.

Обзета от любопитство, Серен Педак се приближи до него.

Погледът, който й хвърли, беше неуверен и предпазлив.

— При Едур тези часове са изпълнени с грижа, Аквитор. Най-добре е да не се изричат думи.

— Но ние не сме Едур — отвърна тя. — Нали?

Мъжът измъкна ръцете си от водата. Бяха зачервени и подути.

— Емурлан кърви от недрата на тези земи, Аквитор.

— Все едно, ние сме ледерии.

В отговор той се усмихна кисело.

— Аз съм роб, Аквитор.

— Точно за това си мислех. Робството. Свобода от дълг. Как преценяваш тази размяна?

Той клекна — водата закапа от дланите му — и се загледа в прозрачния бързей. Дъждът бе спрял и нощната мъгла се прокрадваше откъм леса.

— Дългът си остава, Аквитор. Властва над всеки роб ледерий. При едурите това е дълг, който никога няма да се изплати.

Тя се взря стъписана в него.

— Но това е лудост!

Мъжът се усмихна отново.

— Тези неща са мярка за всички ни. Защо си мислеше, че робството може да ги промени?

Серен замълча, взряна в клекналия до водата мъж. Ни най-малко не можеше да се нарече отблъскващ, но след като вече бе разбрала, виждаше тежестта на бремето, което го бе налегнало, и истината, че за него, както и за всяко дете, чийто баща можеше да стане, няма да има облекчение от петното на дълга. Беше жестоко. Беше… по ледерийски.

— Има една робиня — промълви тя. — Пернатата вещица.

Той потрепери.

— Да. Тукашната ни гадателка на плочки.

— Аха. Тъкмо се чудех. Колко поколения е живяло семейството й като роби на Едур?

— Десетки може би.

— И въпреки това дарбата е устояла? В този свят на Куралд Емурлан? Това е необичайно.

— Нима? — Той сви рамене и стана. — Тази нощ, докато вие и спътниците ви гостувате на Ханан Мосаг, Пернатата вещица ще гадае.

Внезапен мраз прониза Серен Педак. Тя вдиша дълбоко, после бавно и тежко въздъхна.

— Има… риск в това.

— То се знае, Аквитор.

— Да. Разбирам.

— Трябва да вървя. Работа ме чака — рече той. Отбягваше погледа й.

— Разбира се. Дано това, че те забавих, не ти донесе неприятности.

Той пак се усмихна, но не отвърна нищо. И бавно се отдалечи от брега.

 

 

Загърнат в промазаната с восък против дъжда пелерина, Бурук Бледия стоеше пред огъня на нереките. Хул Бедикт бе застанал малко зад търговеца — бе придърпал качулката на наметалото над главата си и мълчеше.

Серен пристъпи до Бурук и се загледа в борещите се с мрака пламъци, димът бе надвиснал над тях. Нощният мраз се бе просмукал в костите на Аквитора и вратът й се бе вкочанил от студа. Болката зад очите й се усилваше.

— Зле ми е, Серен Педак — въздъхна Бурук.

Тя едва чу немощния му треперлив глас.

— Бягаше дълго. И далече.

— Само за да се озова тук, пред този болнав огън. Не съм толкова глупав, че да не си давам сметка за престъпленията си.

— Кои престъпления, Бурук? — изсумтя Хул зад тях. — Извършените или онези, които предстоят?

— Разликата е без значение — отвърна търговецът и изправи рамене. — Тази нощ ще бъдем гости на Ханан Мосаг. Готови ли сте?

— Официалността е най-малкото, което вещае тази среща, Бурук — рече Серен. — Кралят-магьосник възнамерява да изрази позицията си недвусмислено. Ще чуем предупреждение и се очаква да го предадем на делегацията, щом пристигне.

— Намеренията също са без значение, Аквитор. Лично аз съм без очаквания, докато един от трима ни е погълнат само от това и от нищо друго. Репетирани изявления, злокобни фрази — всичко това предстои в тази тягостна среща. — Бурук се извърна към Хул. — Все още разсъждаваш като дете, нали? Глинените фигурки, потънали до глезените в пясъка, една тук, друга — там. Един каже това, друг — онова, после ти се пресегнеш и ги преподредиш както трябва. Сцени, гледки, сковани и непоклатими. Горкият Хул Бедикт, който преди толкова време заби нож в сърцето си и сега всеки ден го върти, за да се увери, че още си е там.

— Ако гледаш на мен като на дете, грешката е твоя, а не моя, Бурук — изръмжа Хул.

— Леко предупреждение, че не си сред деца — отвърна търговецът.

После тръгна към цитаделата. Серен се забави да изчака Хул — търговецът вървеше на няколко крачки пред тях, едва видим в тъмното — и го попита тихо:

— Срещал ли си се с Ханан Мосаг?

— Гостувал съм тук, Серен.

— В дома на краля-магьосник?

— Не. На рода Сенгар. Най-близкият до кралската кръв. Най-големият син, Феар Сенгар, е Пълководецът на Ханан Мосаг — това не е истинската му титла, но като превод става.

Серен се замисли, намръщи се и рече:

— Значи очакваш, че тази нощ ще присъстват и приятели.

— Очаквах го, но няма да е така. Освен бащата, Томад, и жена му, от Сенгар в селото няма никой. Синовете са заминали.

— Заминали? Къде?

Хул поклати глава.

— Не знам. Доста е… странно. Не мисля, че Феар и братята му ще се върнат за мирните преговори.

— Кралят-магьосник знае ли за кръвните връзки, с които си се обвързал с Бинадас Сенгар?

— Разбира се.

Бурук Бледия беше стигнал до моста към вътрешната стена. Мъглата се бе сгъстила и скриваше света около тримата ледерии. Не се виждаше никой, нито се чуваше звук, освен хрущенето на стъпалата им по чакълестата пътека. Масивната грамада на цитаделата изведнъж се открои пред очите им.

Широкият сводест вход сияеше от огнена светлина.

— Няма стражи — промълви Серен.

— Поне наяве — отвърна Хул Бедикт.

Бурук изкачи двете ниски стъпала до площадката, спря да разкопчае пелерината си и пристъпи вътре. След миг Серен и Хул го последваха.

Дългата зала беше буквално празна. Масата за гостите бе много по-малка от другата, която явно обикновено заемаше централната част на залата — личеше си от захабените шарки на огромния килим, покриващ дъсчения под, а и Серен видя самата маса за пирове, избутана встрани до покритата с гоблени стена.

Скромната маса, която ги очакваше, бе поставена напряко, с три стола с високи гърбове на отсамната страна — за тримата ледерии. Срещу тях седеше кралят-магьосник и вече ядеше. В сенките зад Ханан Мосаг стояха неподвижно петима воини Едур.

„Трябва да са К’риснан. Заклинатели… Изглеждат млади.“

Кралят-магьосник им махна да се приближат и заговори на ледерийски:

— Заповядайте, моля. Мразя изстинала храна, затова ме заварвате така грубо да пълня корема си.

Бурук Бледия се поклони ниско и отвърна:

— Не мисля, че сме закъснели, ваше…

— Не сте, но не си падам по официалностите. Всъщност изисканите дворцови порядки често ме отегчават. Простете ми, моля, тази кралска нетърпеливост.

— Апетитите не признават изискванията за благоприличие, ваше величество — рече Бурук и се приближи.

— Бях убеден, че един ледерий ще ме разбере. А сега… — Изведнъж той се надигна и ги спря с жест. — Обявявам за свои гости Бурук Бледия, Аквитор Серен Педак и Страж Хул Бедикт. Моля, разполагайте се. Ям само онова, което приготвят готвачите ми.

Имаше глас, който човек можеше да слуша, без да забележи как отминава времето и като забрави всякакви неудобства. Серен си даде сметка, че Ханан Мосаг е наистина много, много опасен крал.

Бурук Бледия зае централното място. Серен пристъпи отляво на търговеца, а Хул — отдясно. Щом се настаниха на столовете от черно дърво, кралят-маг отново седна и посегна към бокала си.

— Вино от Трейт. В чест на гостите ми.

— Получено в почтена търговия, надяваме се — каза Бурук.

— Уви, боя се, че не — отвърна Ханан Мосаг и погледна търговеца едва ли не свенливо. — Но съм сигурен, че всички тук на тази маса сме наглеци.

Бурук вдигна бокала си и отпи. Помълча за миг, сякаш за да прецени виното, и въздъхна.

— За жалост, реколтата е съвсем леко вгорчена, ваше величество.

Кралят-магьосник се намръщи.

— Мислех, че вкусът му трябва да е точно такъв.

— Не е изненадващо, ваше величество, щом човек привикне.

— Удобството на познатото отново се оказва силен арбитър, Бурук.

— Уви, на ледериите често познатото им омръзва, в резултат на което често пъти гледат на него като на влошаване на качеството.

— Твърде сложно съждение, Бурук — каза Ханан Мосаг. — Все още не сме достатъчно пияни, за да си играем с думите, освен ако не сте утолявали жаждата си в жилището си, в който случай съм в неизгодни позиции.

Бурук си взе късче пушена риба.

— Боя се, че съм ужасно трезвен. Ако някой е в неизгодни позиции, това сме ние.

— Защо така?

— Ваше величество, вие ни зачетохте с вино, примесено с кръв — доста изнервящ жест. Нещо повече, до нас стигна вестта за избиването на ледерийските ловци на тюлени. Толкова кръв може да ни удави.

Бурук Бледия явно не се канеше да води беседата с двусмислена размяна на реплики. Любопитна тактика, помисли си Серен. Подозираше, че при създалите се обстоятелства крал Езгара Дисканар едва ли щеше да я одобри.

— Убеден съм, че малкото оцелели близки на избитите бивнести тюлени биха се съгласили с вас, повлечени в този тъмен прилив — отвърна като че ли с по-замислен тон кралят-маг.

— Чухме също така — продължи Бурук, — за корабите, върнали се в пристанището на Трейт. Трюмовете, в които е трябвало да е този толкова скъп улов, са се оказали необяснимо празни.

— Празни? Каква небрежност.

Бурук се отпусна в стола си, стисна бокала и загледа тъмната течност.

Изведнъж се намеси Хул Бедикт:

— Кралю-магьосник, аз поне не изпитвам недоволство от решението на този вероломен акт. Ловците са нарушили отдавна установени споразумения и са заслужили съдбата си.

— Съмнявам се, че скърбящите им близки биха се съгласили с вас, Страж — отвърна съвсем сериозно Ханан Мосаг. — Думите ви са студени. Доколкото съм разбрал, понятието за дълг е всепроникваща сила сред вашия народ. Тези нещастни ловци са били Длъжници, нали? Доведени са били до отчаяние от господари, също толкова безсърдечни в чувствата си, колкото и вие преди малко. — Огледа съсредоточено тримата ледерии. — Сам ли съм в своята скръб?

— Възможните последствия от това избиване вещаят много повече скръб, ваше величество — подхвърли Бурук Бледия.

— А това неизбежно ли е, търговецо?

Бурук примига.

— Да — отвърна Хул Бедикт и се наведе над масата. — Кралю, нима има съмнения кой трябва да бъде накаран да скърби? Вие споменахте за студени господари и да, в този случай би трябвало да се пролее тяхната кръв. Но все пак те са господари само защото Длъжниците са ги приели за такива. В това е отровата на златото, като единствената мярка за стойност. Онези ловци са били не по-малко виновни заради своето отчаяние, ваше величество. Всички те са играчи в една и съща игра.

— Хул Бедикт говори само от свое име — заяви Бурук.

— Нима всички не говорим от свое име? — попита Ханан Мосаг.

— Колкото и да е желателно, ваше величество, ще е грешка да твърдим такова нещо — аз за себе си, вие — за вас.

Кралят-маг избута настрана платото си и се отпусна назад.

— А Аквиторът? Тя изобщо не говори. — Кротките му очи се приковаха в нея. — Вие придружихте тези мъже, Аквитор Серен Педак.

— Да, ваше величество — отвърна тя. — И с това задачата ми е изчерпана.

— И с мълчанието си се опитвате да се освободите от всичко, което предстои на тази среща.

— Такава е ролята на Аквитора, ваше величество.

— За разлика от тази на Стража например.

Хул Бедикт трепна.

— Отдавна съм престанал да бъда Страж, ваше величество.

— Нима? В такъв случай защо сте тук, ако може да попитам?

— Той сам пожела — отвърна Бурук. — Не беше моя работа да го връщам.

— Вярно. Тази отговорност, доколкото разбирам, е на Аквитора. — Ханан Мосаг загледа Серен с очакване.

— Не се почувствах принудена да се противопоставя на решението на Хул Бедикт да ни придружи, ваше величество.

— Мда — отвърна кралят-магьосник. — Не е ли любопитно?

Под влажните й дрехи изби пот.

— Позволете да се поправя, ваше величество. Не вярвах, че ще успея, ако се бях опитала да се противопоставя на Хул Бедикт. И затова реших да поддържам илюзията за авторитета си.

Внезапната усмивка на Ханан Мосаг бе наистина обезоръжаваща.

— Честен отговор. Браво, Аквитор. Можете да си вървите.

Тя се надигна разтреперана и се поклони.

— Беше удоволствие да се запозная с вас, кралю.

— Чувствата са взаимни, Аквитор. Ще поговорим по-късно двамата.

— На ваше разположение съм, ваше величество.

Без да среща погледите на спътниците си, Серен тръгна към изхода.

Кралят-магьосник бе свалил от нея бремето да е свидетел на всичко, което щеше да последва тази нощ между него, Хул и Бурук. На лично ниво я беше ужилил, ала тя съзнаваше, че е напълно възможно да е спасил живота й.

Тъй или иначе всичко, което трябваше да се каже, беше казано. Зачуди се дали Хул Бедикт е разбрал това. Нямаше съмнение, че Бурук го е разбрал.

„Наистина сме ужасно объркани. Ханан Мосаг, кралят-маг, иска мир.“

Дъждът бе завалял отново. Тя придърпа наметалото около себе си.

„Горкият Хул.“

 

 

Някой пристъпи тихо до него и Удинаас вдигна глава. Беше Хулад — с набръчкано, изопнато от безпокойство и посърнало лице.

— Какво ти е?

Хулад сви рамене.

— Спомних си последното й гадаене, Удинаас. Много съм изнервен.

Удинаас не каза нищо. Донякъде беше изненадващо, че самият той не изпитва нещо подобно. Беше се променил, това поне бе ясно. Пернатата вещица, както беше дочул, бе изпитала тежестта на недоволството на Майен. Изглежда, гневът на Урут заради благославянето на нереките, макар да бе изразен кротко и немногословно, беше суров. А Майен след това си го беше изкарала на гърба на робинята.

По отношение на робите справедливостта бе дума, лишена от смисъл, разбира се.

Видя я как влезе и застана в центъра на разчистения кръг. В огромното помещение се бяха събрали повече роби, отколкото бе виждал на едно място досега. Възбудени от тревожните приказки за предишното гадаене, несъмнено. „Също като на Удавянията.“

Пернатата вещица седна тромаво на отъпкания пръстен под и всички я последваха с пъргавина, на която тя не бе способна, понеже бе цялата насинена и подпухнала. Удинаас долови напрегнатостта в движенията й и се зачуди колко ли го обвинява за страданията си. Майен не беше по-сурова господарка от който и да било друг Едур. Боят, за щастие, не беше обичаен — най-тежките престъпления, извършени от роби, се наказваха с бърза смърт. А след като човек не се кани да убие роба, каква полза да го прави негоден за работа?

Последното гадаене всъщност не бе стигнало до същинското хвърляне на плочките — внезапната поява на Вайвала бе откъснала Пернатата вещица от света на Крепостите. Удинаас усети в гърдите си първите тръпки на очакването.

Щом Пернатата вещица притвори очи, сведе глава и жълтеникавата й коса се спусна над лицето й като завеса, настъпи внезапна тишина. Пернатата вещица потръпна, после вдиша дълбоко и хрипливо и вдигна глава. В празните й очи бавно, като иззад стапяща се мъгла, се откри тъмното петно на беззвездно нощно небе, последвано от спирали сияйна светлина.

„Началата“ потекоха през душата й с маската си на ужас, изкривила чертите й до нещо първично и смразяващо. Удинаас знаеше, че сега тя се взира над Бездната, увиснала в необятната забрава на всичко, що се простираше между звездите. Все още не съществуваха Творци, нито ги имаше световете, които щяха да сътворят.

А сега Осите. Огън, Долмен — и Блудния. Блудния, даващ форма на Крепостите…

Тръгни с мен към Крепостите.

Робите ледерии вкупом изпуснаха дълго затаения си дъх.

Стоим над Долмен и всичко е тъй, както трябва да е. — Но в гласа й се долавяше напрегнатост. — Да живееш значи да воюваш срещу Бездната. В своя растеж завладяваме, в зрелостта си сме под обсада, а когато умираме, падат последните ни защити. Това са истините на Крепостта на Звяра. Нож и Ашици, войната, която не можем да избегнем. Старост е вдълбала лицето и е изпила очите на Старец. Белези от рани носи той и от битки е съкрушен. Врана грачи горчиво и се мята в сънища за полет. Устата на Пророк се движи, ала няма кой да чуе. Шаман ридае над вътъка на мъртъвците в поля от кости, ала не вярва в шарките, които тъче от тези пръснати останки. Търсач върви по дирите, уверен и устремен, за да отрече, че се е изгубил.

Тя млъкна.

Тълпата замърмори тревожно. Хладна бе тази подкана в Крепостите.

„Блудния да ни пази дано, в беда сме. Ужасна беда.“

Хулад го дръпна за рамото и кимна към отсрещната стена, където се бяха проснали сенки, гъсти като кална вода. Сред тях стоеше фигура, опряна на оцапаната с тор варосана стена. Аквиторът. Серен Педак.

Пернатата вещица мълчеше. Тревогата се усили.

Удинаас се изправи и тръгна през насядалата тълпа, без да обръща внимание на сърдитите погледи. Стигна до задната стена, тръгна покрай нея и спря до Аквитора.

— Какво не е наред? — попита тихо Серен.

— Не знам…

Пернатата вещица зареди отново:

Костено стърчище се извисява като трон, който никой не ще заеме, че формата му е неподатлива на обуздаване. Изгърбен е гърбът на трона, ребрата са се смъкнали надолу, стръмни и тесни са плешките. Облегалките, на които трябва да се отпуснат ръцете на владетеля, са се вдигнали и всяка е с лик вълчи, и очите им горят, свирепи й живи. — Замълча за миг и припя монотонно: — Крепостта на Звяра си е намерила двама Близнаци — Владетели.

— Това е невъзможно — промълви Серен Педак.

А сега пред нас… Крепостта на Азат. Камъните кървят. Земята се надига и дими. Безмълвен и несекващ писък разтърсва клоните на древните дървета. Азат е под обсада.

Надигна се възмутен ропот, робите се размърдаха нервно.

— Крепостта Лед! — извика Пернатата вещица, отметна глава и се озъби.

Отново — тишина. Всички очи се приковаха в нея.

Разбита гробница! Трупове лежат пръснати пред порутения й вход. Урквал Джагут таезмалас. Не са тук, за да оправят щетата. Забравени са и самият лед не може да си спомни тежестта на стъпките им.

— Какъв език беше това? — попита Серен Педак.

— Езикът на джагът — отвърна неволно Удинаас и мигом затвори уста.

— Какви са тези Джагът?

Той сви рамене.

— Ковачи на Леда, Аквитор. Не е важно. Изчезнали са.

Тя го сграбчи за рамото и го извърна към себе си.

— Откъде знаеш?

Крепостта на Дракона — продължи Пернатата вещица. Кожата й бе лъснала от пот. — Елейнт Тиам пурейк сеторам н’браел бюрас…

— Драконови слова — промълви Удинаас, изведнъж решил да не крие повече тайното си знание. — „Чеда на Майката Тиам, изгубили се с всичко, което са отстъпили.“ Приблизително. Поезията страда при превода.

Елейнт ще унищожат всичко по пътя си, за да постигнат мъст — продължи със стържещ глас Пернатата вещица. — Както ще видим всички в идещата дълга нощ. Кралица лежи мъртва и може би нивга не ще се вдигне отново. Консорт се гърчи, увиснал на дърво, и шепти безумно за часа на избавлението си. Васал е изгубен, влачи вериги в свят, където животът е вървеж, а спирането — гибел. Рицар крачи по своя обречен път, за да кръстоса меч със своето възмездие. Портал кипи с гневен огън. Вайвал…

Главата й се отметна, сякаш ударена от невидима ръка, и кръв бликна от устата и носа й. Тя зяпна, после се усмихна с кървава усмивка.

Локуи Вайвал чака. Господарката и Сестрата танцуват в кръг, една около друга, всяка на своята страна на света. Кръвопиец също чака, чака да бъде намерен. Проходник гори в треска с омърсената си кръв и залита на ръба на пропастта… Тъй! Крепостите — освен една.

— Някой да я спре — изсъска Серен Педак и пусна рамото на Удинаас.

И сега на свой ред той я сграбчи за ръката и я задържа. Тя го изгледа с гняв и се дръпна, за да се освободи. Той я спря и изсъска:

— Това не е твоят свят, Аквитор. Никой не те е канил тук. Стой и мълчи… или се махай!

Празната Крепост е станала… — Усмивката на Пернатата вещица стана по-широка. — Ох, колко пълна! Вижте братята! Чуйте! Кръв тъче паяжина и тя ще впримчи целия свят! Никой не ще се спаси, никой не ще намери убежище! — Дясната й ръка полетя напред и пръсна древните плочки на пода. От таванските греди в сумрака високо горе се разхвърчаха гълъби, въздухът се изпълни със свирепия плясък на криле. Птиците закръжиха трескаво над хорското множество и надолу полетяха пера.

Пазачи стоят като изваяни от камък! Лицата им са смръзнати от ужас. Господарки танцуват в бясна похот. — Очите й бяха затворени, но сочеше плочките една след друга и изричаше имената им с дрезгав, хриплив глас. — Странстващи рицари са пробили през леда и студен мрак приижда с гибелната си прегръдка. Пешаци не могат да спрат под усилващия се напор, който ги тласка все напред и напред. Спасители…

— Какво говори тя? — попита удивено Серен Педак. — Всички ги направи в множествено число — играчите в Крепостта на Празния трон — това е безсмислица…

… лице в лице, обречени, и в криво отражение един спрямо друг Предатели, и това ни чака, това лежи пред всички ни.

Гласът й заглъхна, главата й се килна напред, дългата й коса се люшна и закри лицето й.

Гълъбите кръжаха и кръжаха под тавана — единственият звук в настъпилата тишина бе шумоленето на крилете им.

Съперници за Празния трон — прошепна Пернатата вещица, гласът й бе пълен със скръб. — Кръв и безумие…

Удинаас бавно пусна ръката на Серен Педак.

Тя не помръдна. Стоеше като замръзнала — като всички останали.

— Не е спала добре напоследък, нали разбирате — насмешливо каза на Аквитора Удинаас.

 

 

Серен Педак излезе под плътната пелена на хладния дъжд. Залиташе. Пороят съскаше по камъчетата на пътеката, вадички прорязваха пясъка, гората сякаш бе притисната под тежестта на сипещите се неспирно сиви нишки. Гневен шепот се носеше откъм реката и морето. Сякаш целият свят рухваше в разтопена вода.

Примига да махне от очите си студените сълзи.

И си спомни играта на децата Едур, несвързаното бъбрене отпреди хиляда мига, толкова дълбоко в ума й, като ехо от нечий чужд спомен. От дни огладени от времето и безформени.

Спомени, стичащи се все натам и натам. Към морето.

Като бягащи деца.