Стивън Ериксън
Среднощни приливи (16)

12.

Жабата върху купчина монети не смее да скача.

 

„Поговорки на Бедния Умур“

Анонимен

— Пет крила ще ти купят пълзене. Признавам, господарю, смисълът на тази поговорка ми се изплъзва.

Техол прокара пръсти през косата си и задърпа сплъстилите се кичури.

— Ухх. Това е Вечният дом, Бъг. Пет на брой крила и пълзене в краката на Блудния, в краката на съдбата. Империята се надига. Ледер се пробужда за ново време на слава.

Стояха един до друг на покрива.

— Но петото крило потъва. А четири крила?

— Сблъсък на чайки, Бъг. Леле, ама днес ще е горещо като в пещ. Какви задачи те очакват днес?

— Първата ми среща с кралски инженер Грум. Укрепването, което направихме със складовете, изглежда, го е впечатлило.

— Добре. — Техол продължи да зяпа града още миг, после се обърна към слугата си. — Трябваше ли?

— Да го впечатли? Ами, подовете не се смъкват и са сухи като кост. По новата замазка няма пукнатини. Собствениците са доволни…

— Мислех, че аз притежавах онези складове.

— Не си ли доволен?

— Е, прав си, доволен съм. Всеки един от мен.

— Това казах и на кралския инженер, когато отговорих на първото му писмо.

— А хората, които бяха против мен за тези вложения?

— Те също са доволни.

— Е — въздъхна Техол, — просто денят си е такъв, нали?

Бъг кимна.

— Сигурно, господарю.

— Това ли е всичко, което си планирал? За целия ден?

— Не. Трябва да изкрънкам някаква храна. После трябва да посетя Шанд и партньорките й и да им дам пак онзи твой списък. Много е дълъг.

— Помниш ли го целия?

— Да. Пурист Рот Ейл, тоя ми хареса.

— Благодаря.

— Но не всички са фалшиви, нали?

— Не, това щеше да го издаде много бързо. Всички местни са истински. Все едно, това за известно време ще ги държи заети. Надявам се. Какво друго?

— Поредна среща с гилдиите. Може да се наложи да давам подкупи.

— Глупости. Дръж твърдо — те скоро ще бъдат ударени от друг ъгъл.

— Удар? Не бях чул…

— Разбира се, че не си. Инцидентът, който ще го задейства, още не се е случил. Знаеш, че кралският инженер е задължен да наема само членове на гилдиите. Трябва да се погрижим този конфликт да се премахне, преди да ни е създал неприятности.

— Добре. Трябва също да проверя явката за Шурк и новия й приятел.

— Харлест Еберикт. Това беше голяма изненада. Впрочем, колко немрящи се разхождат на воля из този град?

— Явно повече от онези, за които знаем, господарю.

— Знае ли човек, половината му население може да са немрящи — онези хора там на моста, ей там, ония, дето се мотаят по улицата с пазарските кошници, и те може да са немрящи.

— Възможно е, господарю — отстъпи Бъг. — Това буквално ли го мислите, или се изразявате метафорично?

— О, да, има разлика, нали? Извинявай, разсеях се. Та като стана дума, Шурк и Ублала как я карат?

— Като по вода.

— Впечатляваща шега, Бъг. Значи искаш да провериш тайното им свърталище. Това ли ти е всичко за днес?

— Това беше само за предобеда. Следобед…

— Можеш ли да уредиш едно кратко посещение?

— Къде?

— В гилдията на Ловците на плъхове.

— Къщата с люспите?

Техол кимна.

— Имам договор за тях. Искам среща — тайна — с Майстора на гилдията. Утре вечер, ако е възможно.

Бъг се притесни.

— Тази гилдия…

— Знам.

— Може да се отбия на път за кариерата за чакъл.

— Чудесно. Защо ще ходиш до кариерата за чакъл?

— Просто от любопитство. Разкопаха нов хълм да изпълнят последната ми поръчка и намериха нещо.

— Какво?

— Не знам точно. Обаче наели некромант да се справи с него. И горкият глупак изчезнал, само малко от косата и ноктите му останало.

— Хм, това наистина е интересно. Дръж ме в течение.

— Както винаги, господарю. Ти какво си планирал за днес?

— Ще си легна пак.

 

 

Брис вдигна очи от грижливо изписания свитък и огледа писаря.

— Трябва да има някаква грешка.

— Не, сър. Никога, сър.

— Добре, ако това са само съобщените изчезвания, какво знаем за онези, за които не е съобщено?

— Между трийсет и петдесет процента бих казал, сър. Добавени към това, с което разполагаме. Но те ще са в свитъците със син ръб. Те са на Проекционния рафт.

— Кой-кой?

— Проекционният. Онзи, дето е издаден от стената, ей там.

— А какво е значението на синия ръб?

— Постулирани реалности, сър, онова, което съществува извън статистиката. Използваме статистиката за официални, публични изявления и твърдения, но работим с постулирани реалности или, ако е възможно, с измерими реалности.

— Различни групи данни?

— Да, сър. Само така може да действа едно ефективно управление. Алтернативата би довела до анархия. Бунтове, такива неща. За тези проекции имаме постулирани реалности, а те не са никак приятни.

— Но… — Брис погледна отново в свитъка — седем хиляди изчезвания в Ледерас за последната година?

— Шест хиляди деветстотин деветдесет и едно, сър.

— С възможни още три хиляди и петстотин?

— Три хиляди четиристотин шейсет и половина, сър.

— И назначен ли е някой да води разследвания по тях?

— Това е по външен договор, сър.

— Чиста загуба на пари значи…

— О, не, парите се харчат добре.

— Как така?

— Внушителна сума, сър, можем да я използваме в официалните си и публични изявления.

— Добре, кой държи контракта?

— Друга служба, сър. Информацията се пази в Службата за контракти и кралски поръчки.

— Не бях чувал за нея. Къде е тя?

Писарят стана и отиде до една малка врата, затисната между рафтове със свитъци.

— Тук. Последвайте ме, сър.

Другата стая се оказа не много по-голяма от килер. Клетките от пода до тавана от всички страни бяха пълни със свитъци със сини ръбове. Писарят затършува в една, извади един свитък и го разгъна.

— Ето го. Договорът е сравнително нов, едва от три години. Непрекъснати разследвания, доклади два пъти годишно, доставяни на точно договорените дати, никакви въпроси, всеки е одобрен без уговорки.

— С кого е?

— С Гилдията на ловците на плъхове.

Брис се намръщи.

— Сега вече наистина сериозно се обърках.

Писарят сви рамене, нави свитъка да го върне на мястото му и каза през рамо:

— Не е нужно, сър. Гилдията е изключително компетентна в безброй много дейности…

— Компетентност едва ли е най-подходящото определение в случая.

— Не съм съгласен с вас. Точни доклади. Никакви въпроси. Две подновявания без възражения. Високо компетентна, бих казал, сър.

— Не че плъховете из града са в недостиг, както човек лесно може да се увери само след една малка разходка по улиците.

— Проблемът е в управлението на толкова население, сър. Страх ме е да си помисля какво щеше да е положението, ако гилдията не съществуваше.

Брис не отвърна нищо.

Писарят го изгледа продължително и намери за нужно да се защити.

— Можем само да похвалим Ловците на плъхове за изрядната им работа, сър.

— Благодаря ви за усилията — каза Брис. — Сам ще си намеря пътя до изхода. Лек ден.

— И на вас, сър. Радвам се, ако съм ви бил полезен.

В коридора Брис спря и потърка очи. Архивните складове бяха ужасно запрашени. Трябваше да излезе навън, на онова, което можеше да мине за чист въздух в Ледерас.

Седем хиляди изчезнали всяка година. Беше ужасен.

„Та на какво все пак се е натъкнал Техол?“ Брат му си оставаше загадка за Брис. Техол съвсем явно кроеше нещо, въпреки външните привидности. И беше запазил внушително равнище на ефикасност зад — или под — сцената. Прочутият финансов колапс, толкова шокиращ и травматизиращ за финансовите кръгове, сега заприлича на Брис на поредната лъжлива маневра в някакъв по-голям замисъл на брат му — какъвто и да беше той.

Самата мисъл, че подобен замисъл може да съществува, безпокоеше Брис. Понякога брат му проявяваше плашеща компетентност и безскрупулност. Техол изпитваше преданост към малко неща. Беше способен на всичко.

Общо взето, колкото по-малко неща знаеше Брис за Техол, толкова по-добре. Не искаше собствената му преданост да бъде подложена на изпитание, а брат му като нищо можеше да я подложи. „Както с Хул. О, майко, благословия на Блудния е, че не си жива, за да видиш сега синовете си. Но пък колко ли от това, което сме сега, е същото, което ти си вложила в нас?“

Въпроси без отговори. Напоследък като че ли ставаха все повече.

Тръгна по по-познати коридори. Очакваше го тренировка и се улови, че предвкусва това време на блажено изтощение. Макар и само за да заглуши какофонията от мисли.

 

 

Има си определени предимства в това да си мъртъв, мислеше Бъг, докато повдигаше каменната плоча от пода на кантората на склада. Видя се зейнала черна дупка и горната стъпенка на очукана бронзова стълба. Мъртвите бегълци, в края на краищата, не се нуждаеха нито от храна, нито от вода. Нито от въздух, като си помислиш. Което правеше криенето им почти безпроблемно.

Слезе по двайсетината стъпала и се озова в тунел, грубо изсечен в твърдата глина, а после изпечен, за да се образува твърда кора. Десет крачки напред до крива каменна арка и напукана каменна врата, нашарена с йероглифи. Старите гробници като тази бяха рядкост — повечето отдавна бяха рухнали под тежестта на града или пък толкова бяха затънали в калта, че бяха недостъпни. Схолари се бяха опитвали да дешифрират странните знаци по вратите на гробниците, докато простолюдието дълго се беше чудило защо гробниците изобщо трябва да имат врати. Езикът бе разгадан само частично, но достатъчно, за да се разкрие, че глифовете съдържат проклятия и по някакъв загадъчен начин са свързани с Блудния. Общо взето — достатъчен повод гробниците да бъдат отбягвани, особено като се разбра, след няколко прониквания в тях, че не съхраняват нищо ценно, а и беше странно, че безликите саркофази от най-обикновен камък във всички гробници са празни. Към това се добавяше и празният слух, че грабителите на тези гробници след това са били сполетени от ужасна съдба.

Печатът на точно тази гробница се беше счупил при тежкото пропадане на цялото съоръжение. Скромно усилие и вратата лесно можеше да се избута.

Бъг запали фенера с един тлеещ въглен в малка кутийка и го остави на прага на гробницата. После натисна вратата с рамо.

— Ти ли си? — чу се гласът на Шурк от тъмното вътре.

— Ами да — отвърна Бъг. — Аз съм.

— Лъжец. Ти не си ти, ти си Бъг. Къде е Техол? Трябва да говоря с Техол.

— Неразположен е — отвърна Бъг, избута вратата, колкото да може да влезе, взе фенера и се промъкна вътре.

— Къде е Харлест?

— В саркофага.

Огромният каменен ковчег нямаше капак. Бъг се приближи и надникна вътре.

— Какво правиш, Харлест? — Остави фенера на дебелия ръб.

— Бившият му обитател е бил висок. Много висок. Здрасти, Бъг. Какво правя ли? Ами, лежа си.

— Това го виждам. Но защо?

— Няма столове.

Бъг се обърна към Шурк Елале.

— Къде са диамантите?

— Ето ги. Намери ли това, което търсех?

— Да. Прилична цена, повечето ти богатство остава непокътнато.

— Техол може да вземе каквото е останало в кутията. Приходите си от бардака ще задържа.

— Сигурна ли си, че не искаш процент от това, Шурк? Техол ще е доволен и на петдесет процента. В края на краищата рискът беше твой.

— Не. Аз съм крадец. Винаги мога да си намеря още.

Бъг огледа гробницата.

— Това ще ви устрои ли за известно време?

— Не виждам защо не. Поне е сухо. И тихо, повечето време. Но имам нужда от Ублала Пунг.

Гласът на Харлест отекна от саркофага:

— А аз искам остри зъби и нокти. Шурк каза, че можете да направите това за мен.

— Вече се работи по въпроса, Харлест.

— Искам да съм страшен. Важно е да съм страшен. Упражнявам съскане и ръмжене.

— Нямай грижа — отвърна Бъг. — Ще си наистина страшен. Все едно, аз трябва да си ходя, че…

— Не толкова бързо — прекъсна го Шурк. — Разчу ли се вече за обира в имението на Джерун Еберикт?

— Не. Не е изненадващо, като си помислиш. Немрящият брат на Джерун изчезва в същата нощ, когато някакъв гигант пребива повечето от стражата. Като оставим това настрана, какво друго е сигурно? Смяташ ли, че някой наистина ще се опита да влезе в пазения с магия кабинет на Джерун?

— Ако ям човешка плът — каза Харлест, — тя ще гние в стомаха ми, нали? Това значи, че ще воня. Харесва ми. Обичам да си мисля за такива неща. Мирисът на съдбата.

— На какво? Шурк, те вероятно не знаят, че са били ограбени. А и да знаеха, няма да предприемат никакъв ход, преди господарят им да се върне.

— Май си прав. Все едно, гледай да ми пратиш Ублала Пунг. Кажи му, че ми липсва. Той и неговият…

— Добре, Шурк. Обещавам. Нещо друго?

— Не знам — отвърна тя. — Чакай да помисля.

Бъг зачака.

— О, да — рече тя след малко. — Какво знаеш за тези гробници? Някога тук е имало труп, в саркофага.

— Как можеш да си сигурна?

Безжизнените й очи се приковаха в неговите.

— Ние усещаме.

— О, ясно.

— Та какво знаеш?

— Не много. Езикът на вратата е на изчезнал народ, известен като Форкрул Ассаил, който колективно е персонифициран в нашите Оси като персонаж, когото наричаме Блудния. Гробниците са били построени за друг изчезнал народ, Джагът, които ние признаваме в Крепостта, която наричаме Крепостта на Лед. Преградите е трябвало да предотвратят усилията на друг народ, Т’лан Имасс, които са били заклети врагове на Джагът. Т’лан Имасс са преследвали Джагът най-безмилостно, дори и онези, които избрали да отстъпят мястото си в света — въпросните индивиди избрали нещо, което много наподобява смърт. Техните души трябвало да отпътуват в Крепостта им, оставяйки зад себе си плътта, положена в гробници като тази. Това обаче не било достатъчно за Т’лан Имасс. Все едно, Форкрул Ассаил приели ролята на безпристрастни арбитри в конфликта и в повечето случаи намесата им се свеждала само до това. Като оставим всичко това — сви рамене Бъг, — нямам какво да кажа повече.

Докато траеше монологът на Бъг, Харлест Еберикт бавно се беше надигнал и сега се беше вторачил в слугата. Шурк Елале беше съвсем неподвижна, каквито често са мъртъвците. После каза:

— Имам друг въпрос.

— Давай.

— Това знание обичайно ли е сред слугите?

— Не, доколкото знам, Шурк. Просто с времето събирам разни неща оттук-оттам.

— Неща, които не е събрал нито един схолар? Или просто си измисляш, докато говориш?

— Старая се да избягвам пълната измислица.

— И успяваш ли?

— Не винаги.

— Я по-добре си върви, Бъг.

— Да, по-добре ще е. Ще кажа на Ублала да те навести тази нощ.

— Трябва ли? — попита Харлест. — Не съм от воайорския тип…

— Лъжец — възмути се Шурк. — Разбира се, че си.

— Добре, значи лъжа. Полезна лъжа, ще си я запазя.

— Тази позиция е незащитима…

— Доста надуто твърдение, точно от теб, особено като знаем какво се каниш да правиш тази нощ…

Бъг взе фенера и бавно тръгна по обратния път. Спорът зад гърба му продължаваше. Затвори вратата, изтупа прахта от дланите си и се върна при стълбата.

Щом се качи в кантората, намести плочата, взе скиците си и се запъти към най-новия строеж. Последната придобивка на „Конструкции Бъг“ бе някогашно училище, внушително и запазено само за деца на най-богатите граждани на Ледерас. Осигуряваха се жилища, с което се получаваше типичното и много популярно, наподобяващо затвор учебно заведение. Каквито и травмиращи неща да се преподаваха в това училище-затвор, на тях бе сложен край, когато, по време на една особено влажна пролет, стените на мазето се сринаха в яз от тиня и предимно детски кости. Подът на главната зала за събрания потъна по време на ученическо събрание и погреба и деца, и учители в огромна яма, пълна с черна гниеща кал, в която се удавиха една трета, а телата на половината от тях така и не бяха извадени. Вината бе приписана на калпавия строеж и стана голям скандал.

След това събитие отпреди петнайсет години изоставената сграда беше празна, обитавана според слуховете от призраците на разгневени инспектори и объркани надзиратели.

Цената на покупката бе съвсем скромна.

Горните етажи над главната зала за събрания бяха структурно компрометирани и първата задача на Бъг бе да ръководи инсталирането на укрепвания, преди работните групи да могат да разкопаят ямата до пода на мазето. След като подът беше разкрит — а купчините кости отнесени в гробищата, — точно под него се изкопаха шахти, през пластове глина и пясък до дебелия пласт чакъл. Изляха цимент и поставиха кръгове от вертикални железни пръти, след което набиха редуващи се пластове чакъл и цимент до половината дълбочина на шахтите. След това спуснаха колони от варовик, с пробити основи, за да поемат стърчащите железни пръти. Оттам нагоре се продължи с нормалната строителна практика. Колони, контрафорси, фалшиви сводове, все обичайните техники, към които Бъг не прояви особен интерес.

Старото училище се преобразяваше в разкошна резиденция. Която след това щяха да продадат на някой богат търговец или благородник, лишен от вкус. Тъй като такива имаше много, вложението бе гарантирано.

Бъг се задържа малко на обекта, обкръжен от майстори, които тикаха под носа му разгънати свитъци и обясняваха безбройните промени и уточнявания, нуждаещи се от одобрение. Една камбана време изтече, преди най-сетне да успее да прибере скиците си и да се измъкне.

Улицата, превърнала се в главен път към кариерата за чакъл, бе една от главните градски артерии — извиваше се покрай канала. Освен това беше една от най-старите улици в града. Сградите от двете й страни устояваха на свличанията и пропаданията, характерни за други участъци на града. Много от тях бяха на повече от двеста години, в толкова отдавна забравен стил, че изглеждаха някак чужди.

Къщата с люспите беше висока и тясна, притисната между две масивни каменни постройки, едната храмов архив, а другата — монолитното сърце на Гилдията на уличните инспектори. Преди няколко поколения някой особено талантлив каменоделец беше украсил варовиковата фасада и официалния, фланкиран с колони вход с изваяни усърдно и с много обич плъхове. Плъхове в неизброимо множество. Подскачащи плъхове, танцуващи плъхове. Биещи се плъхове, плъхове в миг на отдих, плъхове, пируващи с трупове, плъхове, гъмжащи по отрупани с лакомства маси между мастии и пияни слуги. Люспести опашки оформяха заплетени рамки около сцените и по някакъв странен начин, докато Бъг се качваше по стъпалата, му се стори, че плъховете се движат в крайчеца на полезрението му, мърдат и се хилят.

Отърси се от това тягостно чувство, спря за миг на площадката, след което отвори вратата и влезе.

— Колко са, колко е зле, откога?

Бюрото, от масивен сив мрамор от Блуроуз, почти преграждаше входа към приемната — обхващаше цялата ширина на помещението освен тясното пространство от дясната страна. Секретарят още не беше вдигнал глава от счетоводните си книги. След малко продължи:

— Отговори на тези въпроси, а после ни кажи къде и колко си готов да платиш, и дали това е еднократно, или те интересуват редовни ежемесечни посещения? И имай предвид, че в момента не приемаме контракти.

— Не.

Секретарят остави перото и вдигна глава. Тъмните очички лъснаха под сключените рунтави вежди. Оцапаните с мастило пръсти подръпнаха носа, който бе започнал да трепери, сякаш се канеше да закиха.

— Не отговаряме.

— За какво?

— За нищо. — Отново се почеса по носа. — И не приемаме никакви заявления повече, тъй че ако си дошъл да връчваш заявление, по-добре напусни.

— Какво заявление бих могъл да ви нося? — попита Бъг.

— Всякакво. Войнствените жилищни дружества трябва да изчакат на опашката като всеки друг.

— Никакво заявление нямам.

— Значи не сме го направили ние, изобщо не сме били там, чул си погрешно, бил е някой друг.

— Тук съм от името на господаря си, който желае да се срещне с гилдията ви, за да обсъдите контракт.

— Осигурени сме. Повече контракти не приемаме…

— Цената е без значение — прекъсна го Бъг и добави с усмивка: — В разумни граници.

— А, значи е от значение. Току-виж границите ни се оказали неразумни. Често се оказва така, знаеш ли.

— Не вярвам господарят ми да се интересува от плъхове.

— Тогава е луд… но интересен. Управителният съвет ще се събере тази вечер по друг въпрос. На господаря ти ще се отдели малко време в края на съвещанието, ще го отбележа в графика. Нещо друго?

— Не. По кое време?

— Нощната камбана, не по-късно. Закъснее ли, ще остане извън вратата на залата. Гледай да го разбере.

— Господарят ми винаги е точен.

Секретарят направи гримаса.

— Охо, сериозно е? Горко ти. Хайде, да те няма. Имам работа.

Бъг изведнъж се надвеси над бюрото и тикна два пръста в очите на секретаря. Съпротива нямаше. Мъжът дръпна глава назад и се намръщи.

— Хитро — усмихна се Бъг и се отдръпна. — Моите комплименти към магьосника на гилдията.

— Какво ме издаде? — попита секретарят, докато Бъг отваряше вратата.

Слугата го погледна през рамо.

— Твърде много приличаш на плъх, което издава манията на създателя ти. Все пак илюзията е превъзходна.

— Не са ме разкривали от десетилетия. Кой в името на Блудния си ти?

— За този въпрос — отвърна Бъг, докато се обръщаше, — ще трябва да внесеш заявление.

— Почакай! Кой е господарят ти?

Бъг махна с ръка и тръшна вратата. Слезе по стъпалата и сви надясно. Предстоеше му дълго ходене до кариерата, а както беше предсказал Техол, денят бе горещ и ставаше все по-горещ.

 

 

Брис бе поканен на среща с Цеда в Цеданса, залата на плочите. Слезе по последните няколко стъпала до площадката и тръгна по издигнатия пасаж. Куру Кан обикаляше разсеяно на отсрещната платформа и мърмореше нещо.

— Цеда — подвикна му Брис. — Искали сте да ме видите?

— Неприятно, Финад, всичко е много неприятно. Противи се на всякакво разбиране. Трябва ми по-бистър ум. С други думи — не моят. Елате тук. Слушайте.

Брис никога не го беше виждал толкова угрижен и разтревожен.

— Какво се е случило?

— Всяка Крепост, Финад. Хаос. Видях трансформация. Ето, вижте сам. Плочата на Осите, Долменът. Виждате ли? Някаква фигура, присвита в основата му. Вързана с вериги за менхира. Всичко е замъглено от дим, дим, който затъпява ума ми. Долменът е узурпиран.

Брис погледна плочата. Фигурата беше призрачна и гледката му се замъгляваше, колкото повече се взираше в нея.

— От кого?

— Странник. Външен.

— Бог?

Куру Кан заразтрива с пръсти набръчканото си чело, без да спира да крачи.

— Да. Не. В представата си за боговете ние не влагаме никаква стойност. Парвенюта, които са нищо в сравнение с Крепостите. Повечето от тях дори не са реални, само проекции на човешките желания и надежди. И страхове. — И добави: — Разбира се, понякога повече не е необходимо.

— Какво имате предвид?

Куру Кан поклати глава.

— И Крепостта на Азата, това страшно ме безпокои. Централната плоча, Сърцекамъкът, усещате ли го? Сърцекамъкът на Азат, приятелю, е мъртъв. Другите плочи, струпани около него, от края, затягат обръча, както кръвта се сбира около ранено тяло. Кулата е пробита. Порталът е без охрана. Трябва да отидете до квадратната кула заради мен, Финад. И отидете въоръжен.

— Какво да търся?

— Всичко необичайно. Разровена земя. Но внимавайте — обитателите в онези гробници не са мъртви.

— Добре. — Брис огледа най-близките плочи. — Друго има ли?

Куру Кан спря и вдигна вежди.

— Друго? Крепостта Дракон се е разбудила. Вайвал. Кръвопиец. Порта. Консорт. Сред Осите сега Блудния е разположен в центъра на нещата. Глутницата се приближава, а Оформителя се е превърнал в химера. Празната крепост — вижда се много добре — е станала неясна, смътна. Всяка плоча. Зад Празния трон стои сянка. И виж, Спасителя и Предателя, те са се слели. Те са едно и също. Как е възможно това? Странстващ рицар, Господарка, Пазач и Пешак, замъглени в загадъчно движение. Изплашен съм, Финад.

— Цеда, имате ли някаква вест от делегацията?

— Делегацията ли? Не. От момента на пристигането им в селото на краля-магьосник всякакви връзки с тях се прекъснаха. Блокирани от едурска магия, от вид, който досега не сме виждали. Много тревожни неща има тук. Много.

— Май трябва вече да тръгвам, Цеда. Докато още е светло.

— Съгласен. Но се върнете да ми кажете какво сте открили.

— Разбира се.

 

 

Пътеката, водеща към кариерите, се катереше на зигзаг към дълбея на склона на хълма. Шубраците от двете страни бяха засипани с бяла прах. В полумрака между дърветата врещяха кози.

Бъг спря да избърше влажната прах от челото си, после продължи.

Малко по-рано покрай него бяха минали два фургона, пълни с каменари, и от обезсърчения майстор дойде вестта, че отказват да работят повече на кариерата, поне докато положението не се оправи.

По невнимание се беше разтворила кухина, в която се оказало, че отпреди много, много време е било затворено някакво странно същество. Трима от каменарите били завлечени в дупката и писъците им не продължили дълго. Не по-добра съдба сполетяла и наетия некромант.

Бъг стигна до дълбея, спря и погледна в ямата на кариерата. Варовиковите й стени бяха изсечени дълбоко. Устието на разтворилата се кухина едва се виждаше до един от секторите, разработен отскоро.

Тръгна надолу и спря на двайсетина крачки от пещерата.

Изведнъж въздухът стана хапливо студен. Бъг се намръщи и седна на един варовиков блок. Пред очите му, вляво от кухината, теренът се покри със скреж, стесняваща се в клин откъм отвора и уширяваща се в другия край сред вихър от бяла мъгла. Чу се пращене на лед под нечии стъпки и след това, излязла сякаш от небитието, откъм уширяващия се край се появи фигура. Висока, гола от бедрата нагоре, със сиво-зеленикава кожа. Дълга, прошарена с бели кичури руса коса, спускаща се по раменете и гърба. Светлосиви очи с вертикални зеници. Бивни, увенчани със сребро. Женска, с натежали гърди. Носеше къса пола — единственото облекло освен мокасините с кожени връзки и широк колан с няколко кании с ножове.

Погледът й не се откъсваше от кухината. Женската опря ръце на бедрата си и въздъхна.

— Той не излиза — промълви Бъг.

Тя го погледна през рамо.

— Разбира се, че няма да излезе, щом съм тук.

— Що за демон е?

— Гладен и обезумял, но страхлив.

— Ти ли си го затворила там?

Тя кимна.

— Проклети човеци. Не могат да оставят нещата, каквито са.

— Съмнявам се, че са знаели, Джагът.

— Това не е извинение. Все копаят. Копаят тук, копаят там. Никога не спират.

Бъг кимна.

— Сега какво?

Тя отново въздъхна.

Скрежа в нозете й избуя на ръбести късове лед, които запълзяха към устието на кухината. Ледът бързо изпълни дупката. Камъкът наоколо заскърца, запука, разцепи се и откри под себе си здрави пластове лед. От него се затъркаля песъчлива земя и парчета варовик.

Бъг присви очи към странната фигура, затисната в средата на димящия лед.

— Калибарал? Блудния да ни вземе, Ловкиньо, радвам се, че реши да се върнеш.

— Сега трябва да му намеря друго място. Някакви предложения?

Бъг помисли малко и се усмихна.

 

 

Брис вървеше между две от порутените кръгли кули, като предпазливо заобикаляше падналите каменни блокове, полускрити в жилавата прежълтяла трева. Въздухът беше горещ и стаен, слънчевата светлина — като разтопено злато по стените на кулите. По пътя му в шумна паника се вдигаха рояци скакалци и той току поглеждаше надолу. Земята гъмжеше от живот. Насекоми, много от които никога не бе виждал, прекалено големи и тромави, с матови цветове, изпълзяваха от двете страни пред стъпките му.

След като и те бягаха, тревогата му не беше неоправдана.

Квадратната кула най-сетне се извиси пред него. Азатът. Освен примитивния архитектурен стил не я отличаваше почти нищо друго. Брис беше слисан от твърдението на Цеда, че една постройка от камък и дърво може да е разумно същество, да диша и да живее свой живот. Една сграда предполагаше строител, но Куру Кан твърдеше, че Азатът просто се издигнал от само себе си, сглобил се по своя собствена воля. А това вдъхваше подозрение към закона за причинността, който поколения схолари бяха постулирали като неотменима истина.

Околният терен беше по-малко загадъчен, макар и много по-опасен. Изгърбените гробни могили в обраслия двор не можеха да се сбъркат с нищо. Тук-там имаше чворести криви изсъхнали дървета, израсли понякога на самия връх на земния насип, но по-често около него. Срещу входната врата започваше да лъкатуши пътека от каменни плочи, порталът беше белязан с два груби стълба от камък без хоросан, увити с диви лози и пълзящи храсти. Останките от ниска каменна стена обкръжаваха двора.

Брис спря. Портата бе вдясно, кулата — отляво. И веднага забеляза, че много от могилите са подровени поне от една страна, сякаш бяха изтърбушени отвътре. Трънаците по тях бяха изсъхнали, почернели като от гниене.

Погледа ги още миг, след което тръгна покрай стената към портала. Мина между двата стълба, стъпи върху първата плоча и тя се килна на една страна с глухо стържене. Брис залитна, замаха с ръце за равновесие и успя да се задържи.

До ушите му, някъде откъм входа на кулата, достигна тънък смях.

Той вдигна глава.

Момиченцето се появи от сянката на кулата.

— Познавам те. Преследвах онези, които те преследваха. И ги убивах.

— Какво е станало тук?

— Лоши неща. — Тя се приближи, оцапана с кал и раздърпана. — Ти приятел ли си ми? Трябваше да й помагам да остане жива. Но тя все пак умря и едни неща все се избиват помежду си. Освен онзи, когото избра кулата. Той иска да говори с тебе.

— С мен?

— С някой от моите възрастни приятели.

— Кои са твоите възрастни приятели?

— Мама Шурк, татко Техол, чичо Ублала, чичо Бъг.

Брис помълча.

— Как се казваш?

— Кетъл.

— Кетъл, колко души си избила през последната година?

Тя кривна глава.

— Не мога да броя повече от осем и две.

— Аха.

— Много по осем и две.

— И къде отиват телата?

— Нося ги тук и ги вкарвам в земята.

— Всички?

Момиченцето кимна.

— Къде е този твой приятел? Онзи, дето иска да говори с мен?

— Не знам дали е приятел. Ела с мен. Стъпвай където стъпвам аз.

Хвана го за ръка и Брис с усилие потисна трепета си от неприятно влажния допир. Извън каменната пътека, между могилите, земята се отместваше несигурно насам-натам при всяка предпазлива стъпка. Тук имаше повече насекоми, но от по-малко видове, сякаш в двора на Азат беше имало някакво прочистване.

— Никога не бях виждал такива насекоми — каза Брис. — Те са… големи.

— Стари, от времето, когато се е родила кулата — отвърна Кетъл. — Яйца в разровената земя. Тези, кафявите, като пръчки, с глави в двата края, са най-злите. Ядат пръстите на краката ми, когато много се заседя. И трудно се смачкват.

— А онези жълтите, с шиповете?

— Те не ме притесняват. Ядат само птичета и мишки. Тук.

Беше спряла пред една хлътнала могила, над която беше израсло едно от по-големите дървета в двора, странно прошарено на сиви и черни нишки; клоните и сухите вейки стърчаха по-скоро извити, отколкото под остри ъгли. Кората изглеждаше странно люспесто, като змийска кожа.

Брис се намръщи.

— А как ще разговаряме, щом той е там вътре, а аз — тук, горе?

— Той е затворен. Казва, че трябва да затвориш очи и да не мислиш за нищо. Както правиш, когато се биеш, така казва.

Брис се стъписа.

— Той ти говори сега?

— Да, но казва, че не е достатъчно добре, защото не знам достатъчно… думи. Думи и неща. Трябва да ти покаже. Казва, че вече си го правил.

— Изглежда, нямам никакви свои тайни — измърмори Брис.

— Не са много, затова казва, че и той ще направи същото в замяна. За да може да си вярвате един на друг. Донякъде.

— Донякъде? Така ли каза?

Тя кимна.

Брис се усмихна.

— Е, оценявам честността му. Добре, ще опитам.

И затвори очи. Хладната ръка на Кетъл остана в неговата, мъничка, плътта бе странно отпусната по костите. Той отдръпна мислите си от тази подробност. Всъщност по време на бой умът на боеца не беше празен. По-скоро ставаше едновременно хладно отчужден и разсъдлив. Съсредоточеност, предопределена от структура, съставена на свой ред от строги закони на прагматична необходимост. И поради това си наблюдателен, пресметлив и напълно лишен от чувства, като в същото време всичките ти сетива са будни.

Усети как постепенно се затвори в това познато и вдъхващо увереност състояние.

И се смая от силата на волята, която го притегли. Помъчи се да надвие надигащата се паника, съзнаваше, че е безпомощен пред такава сила. И отстъпи.

 

 

Над него — преобразено небе. Болезнена, вихреща се зелена светлина, обкръжила дрипава черна рана, достатъчно голяма, за да погълне луна. Разкривени, изтерзани и накъсани облаци от безбройните спускащи се обекти, всеки от които сякаш се бореше с въздуха при падането си, като че ли този свят активно се съпротивляваше на нашествието. Обекти, изсипващи от същата тази рана, провиращи се надолу през небесните пластове.

Пред него се виждаше огромен град, израснал върху плоска равнина, с терасовидни градини и висящи пасажи. В другия му край имаше невероятно високи кули. От покрайнините на града във всички посоки се простираше земеделска земя, докъдето стигаха очите на Брис, и пред очите му над нея прелитаха странни сенки.

Отклони очи от този пейзаж, погледна надолу и разбра, че стои върху платформа от ръждивочервен пясъчник. Пред него надолу се спускаха стъпала, ред след ред, стотици, до широка алея с каменна настилка. От двете й страни се издигаха боядисани в синьо колони. Погледна надясно и видя стръмен скат. Стоеше върху плоския връх на пирамида и с изненада осъзна, че някой стои до него, от лявата му страна. Едва видима фигура, призрачна, с неразличими черти. Беше висока и като че ли се взираше нагоре в небето, съсредоточена в ужасната черна рана.

По земята вече падаха разни неща, изтътваха тежко, но съвсем не със скоростта, която би трябвало да са набрали. От сблъсъка между колоните долу отекна силен пукот и Брис видя, че там е кацнало масивно каменно изваяние. Чудновато звероподобно човешко същество, приклекнало и с дебели мускулести ръце, изпънати напред и обхванали пениса. Раменете и главата наподобяваха бик. Втори чифт крака, женски, се бяха увили около бедрата на мъжа-звяр, платформата, над която се беше надвесил, видя Брис, беше изваяна във форма на жена, лежаща на гръб под него. Някъде наблизо затрополиха десетки глинени таблички — но все пак бяха твърде далече, за да види дали по тях има писмо, макар да подозираше, че са изписани — поклащаха се като върху възглавници във въздуха, преди да кацнат разпръснати в дълга ивица.

Фрагменти от сгради — блокове от дялан варовик, крайъгълни камъни, кирпичени стени, плетени клони, замазани с глина. След тях — откъснати крайници, разкъсани и изцедени от кръв части от тела на добитък и коне, стадо — животните можеха да минат за кози, всичко изтърбушено, с провиснали черва. Тъмнокожи човешки същества — или най-малкото ръце, крака и торсове от тях.

Небето се изпълваше с бледи големи парчета, които се сипеха като сняг.

И от раната вече пропадаше нещо огромно. Загърнато в мълнии, и сякаш пищеше от болка — несекващи, оглушителни писъци.

В ума на Брис зашепнаха слова:

— Моят призрак, пуснат на воля да се скита, може би да гледа. Те воюваха срещу Каллор; беше достойна кауза. Но… това, което направиха тук…

Брис не можеше да откъсне очите си от виещото кълбо от мълнии. Виждаше вътре ръце и крака, горящите дъги се увиваха около тях като вериги.

— Какво… какво е това?

— Бог, Брис Бедикт. В собственото му селение, впримчен във война. Защото имаше съперничещи богове. Съблазни…

— Видение от миналото ли е това? — попита Брис.

— Миналото продължава да живее — отвърна фигурата. — Няма как да се разбере… докато стоиш тук. Как измерваме началото, края — за всички нас вчера е било днес, както ще е и утре. Не го съзнаваме. Или навярно го съзнаваме, но предпочитаме — за удобство, за да не се тревожи умът — да не виждаме. Да не мислим. — Вяло махване с ръка. — Някои казват, че били дванадесет мага, други — седем. Все едно е, защото те скоро ще станат на прах.

Грамадната сфера вече ревеше, издуваше се с ужасяваща скорост и пропадаше към земята. Брис разбра, че ще удари града.

— Така, в усилието си да наложат промяна над схемата, те унищожават себе си и собствената си цивилизация.

— Значи са се провалили.

Фигурата замълча.

А спускащият се от небесата бог удари: ослепителен блясък, взрив, който разтърси пирамидата под тях и раздра цепнатини по каменната алея долу. Димът се вдигна към небесата в огромен стълб и разцъфтя, загърна света в сянка. Стихиен вятър помете всичко с оглушителен вой, сниши дърветата из равнините и засъбаря колонадите. След миг дърветата лумнаха в пламъци.

— В отговор на предусетено отчаяние, подхранени от кипнала ярост, те свалиха един бог. И загинаха в това усилие. Значи ли това, че са се провалили в своя ход? Не, не говоря за Каллор. Говоря за тяхната безпомощност, породила желанието за промяна. Брис Бедикт, ако техните призраци стояха сега с нас, тук, в бъдещия свят, където обитава нашата плът, тъй че да могат да видят какво е донесло деянието им, щяха да разберат, че всичко, което целяха, трябваше да се случи. Онова, което бе оковано в земята, е изкривило стените на своя затвор. До неузнаваемост. Отровата му се е разпръснала навън и е заразила света и всичко, което живее на него.

— Не ми оставяш никаква надежда — каза Брис.

— Съжалявам за това. Но не търси надежда сред вашите водачи. Те са хранилищата на отровата. Интересът им към теб е само до това, доколко могат да властват над теб. От теб искат дълг и покорство и ще те залеят с езика на възбуждащата вяра. Те търсят следовници и горко на онези, които оспорват или изричат предизвикателство.

— Цивилизация след цивилизация, всичко е едно и също — продължи тя. — Едно нашепване, и светът пада под тирания. Наплашените винаги са склонни да преклонят глава пред предусещаната необходимост, във вярата си, че тази необходимост налага съгласие, а съгласието — определена стабилност. В един свят, оформен в съгласие, несъгласните изпъкват, лесно ги жигосват и се справят с тях. Не съществува множество от перспективи, няма диалог. Жертвата придобива облика на тиранина, уверен в себе си и безкомпромисен, и войните се плодят като вредни твари. И загиват хора.

Брис се взря в огнената стихия, поглъщаща доскорошния великолепен град. Не знаеше името му, нито цивилизацията, която го беше родила, но си помисли, че не това е важното.

— В твоя свят — продължи призрачната фигура — едно пророчество се доближава до своя азимут. Ще се извиси един император. Ти си от цивилизация, която приема войната като продължение на икономиката. Купищата кости се превръщат в основа на вашите търговски пътища и вие не виждате нищо нередно в това…

— Някои от нас виждат.

— Неуместно. Вашето наследство от унищожени култури само изрича своята истина. Вие възнамерявате да завладеете Тайст Едур. Вие твърдите, че всяко обстоятелство е различно, уникално, но обстоятелствата не са нито различни, нито уникални. Вашата военна мощ доказва добродетелността на вашата кауза. Но ще ти кажа следното, Брус Бедикт: няма такова нещо като предопределеност. Победата не е сигурна. Вашият враг изчаква, сред самите вас. Врагът ви се крие, без да му е нужна маскировка, понеже войнствеността и внушената заплаха са достатъчни, за да ви накарат да извърнете поглед. Врагът говори с вашия език, взима вашите думи и ги използва срещу вас. Осмива вашата вяра в истини, защото се е превърнал в арбитъра на тези истини.

— Ледер не е тирания…

— Ти приемаш, че вашата цивилизация е олицетворена във вашия мил и добронамерен крал. Не е. Вашият крал съществува, защото е преценено, че е приемливо да съществува. Управлява ви алчността, чудовищен тиранин, сияещ от злато. Тя не може да бъде надвита, само унищожена. — Махна отново към огнения хаос долу. — Това е единствената надежда за спасение, Брис Бедикт. Защото алчността убива себе си, когато няма какво повече да трупа, когато от безбройните легиони черноработници останат само грамади от кости, когато грозният лик на глада се види в огледалото… Богът е паднал. Сега се е присвил и сее опустошение. Възход и падение, възход и падение, и с всеки нов възход водещият дух е по-немощен, по-слаб, по-здраво прикован към визия, лишена от надежда.

— Защо този бог ни причинява всичко това?

— Защото не познава нищо друго освен болка и копнее само да я сподели, да я прехвърли на всичко, което живее, всичко, което съществува.

— Защо ми показа всичко това?

— Направих те свидетел, Брис Бедикт, на символа на вашата гибел.

— Защо?

Фигурата замълча за миг, после каза:

— Посъветвах те да не търсиш надежда от вашите водачи, защото те ще те подхранят само с лъжи. И все пак надежда съществува. Потърси я, Брис Бедикт, у оногова, който стои редом до теб, от странника от другата страна на улицата. Намери кураж у себе си, за да прекосиш улицата. Не гледай нито към небето, нито към земята. Надеждата съществува и нейният глас е състраданието и искреното съмнение.

Сцената започна да гасне.

Фигурата до него проговори за сетен път:

— Това е всичко, което исках да ти кажа. Всичко, което мога да ти кажа.

 

 

Той отвори очи и видя, че стои пред могилата. Денят вече гаснеше. Кетъл все така държеше ръката му с хладните си пръсти.

— Сега ще ми помогнеш ли? — попита тя.

— Обитателят на гробницата нищо не спомена за това.

— Никога не го прави.

— Буквално нищо не ми показа за себе си. Аз дори не зная кой е или какво е.

— Да.

— Никакво усилие не направи да ме убеди в… нищо. И все пак видях… — Брис поклати глава.

— Той има нужда от помощ, за да се освободи от гробницата. Други неща се опитват да се измъкнат навън. И ще го направят. Мисля, че ще е скоро. Те искат да ме наранят, и всеки друг.

— А този, на когото ще помогнем, ще ги спре?

— Да.

— Какво мога да направя?

— Трябват му два меча, От най-доброто желязо, каквото има. Прави остриета, двуостри, с остър връх. Тънки, но здрави. Тесни дръжки, тежки ефеси.

Брис помисли.

— Би трябвало да мога да намеря нещо в оръжейната. Иска да ги донеса тук?

Кетъл кимна.

„Трябваше му помощ. Но не помоли за нея.“

— Добре. Ще го направя. Но ще говоря с Цеда за това.

— Вярваш ли му? Той иска да знае вярваш ли на този Цеда?

Брис отвори уста да отговори, да каже „да“, но спря. Обитателят на гробницата беше могъщо същество, може би твърде силно, за да бъде държано под контрол. Тук нищо нямаше да се хареса на Куру Кан. Но имаше ли избор Брис? Цеда го беше изпратил тук, за да открие какво е сполетяло Азата.

— Азатът… мъртъв ли е?

— Да. Беше много стар, много изнемощял. Толкова дълго се борих.

— Кетъл, още ли убиваш хора в града?

— Не много. Само лоши хора. По един-двама всяка нощ. Някои дървета още са живи, но вече не могат да се хранят от кръвта на кулата. Тъй че им давам друга кръв, за да могат да се борят да задържат долу лошите чудовища. Но дърветата също умират.

Брис въздъхна.

— Добре. Утре ще дойда пак, Кетъл. С мечовете.

— Знаех си, че може да те харесам. Знаех, че ще си добър. Заради брат ти.

Тези думи го накараха да се намръщи. После въздъхна отново. И леко издърпа ръката си от хватката на мъртвото дете.

— Пази се, Кетъл.

 

 

— Толкова хубаво си спях — каза Техол. Вървеше до Бъг.

— Вярвам ти, господарю. Но ти помоли за тази среща.

— Не очаквах толкова бърз отговор. Каза ли им нещо, че да се заинтересуват прекалено?

— Разбира се. Иначе нямаше да получим тази среща.

— О, това е лошо, Бъг. Казал си им името ми?

— Не.

— Разкрил си нещо от големия ми план?

— Не.

— Е, какво си им казал тогава?

— Казах, че парите не са проблем.

— Не са проблем? — Техол забави крачка и дръпна Бъг. — Колко съм готов да им платя според теб?

— Не знам — отвърна Бъг. — Представа нямам що за контракт искаш да сключиш с Гилдията на ловците на плъхове.

— Това е, защото още не го бях решил!

— Е, а сега решил ли си го, господарю?

— Мисля. Надявам се да ми хрумне нещо, докато стигнем.

— Значи наистина може да излезе скъпо…

Лицето на Техол светна.

— Прав си, би могло, наистина. Следователно парите не са проблем.

— Точно така.

— Радвам се, че сме съгласни. Ти си чудесен слуга, Бъг.

— Благодаря, господарю.

Скоро спряха пред Къщата с люспите и Техол зяпна разюзданата вакханалия на гризачите по фасадата.

— Всички гледат в мен.

— Наистина се създава това впечатление, нали?

— Не обичам да съм единственият фокус на внимание на хиляди плъхове. Какво знаят те, а аз не го знам?

— Предвид размера на мозъците им — не много.

Техол погледа още миг нагоре, после бавно примига и изгледа накриво Бъг. Пет секунди. Десет.

Слугата запази безизразна физиономия. Накрая се окашля и рече:

— Е, май трябва вече да влизаме, нали?

Секретарят седеше както и през деня, наведен според Бъг над същата счетоводна книга. И този път не си направи труда да вдигне глава.

— Подранихте. Очаквах точност.

— Не сме подранили — каза Техол.

— Не сте ли?

— Не, но тъй като камбаната вече бие, още някоя приказка от ваша страна и ще закъснеем.

— Не съм виновен аз. В нито един пункт от този глупав разговор. Нагоре по стълбите. На горния етаж. Има само една врата. Чукнете веднъж и влезте, и Блудния да ви е на помощ. А, слугата може да остане тук, стига да не ми бърка пак в очите.

— Няма да остане тук.

— Няма ли?

— Не.

— Е, хубаво. Махайте ми се от очите, и двамата.

Техол поведе покрай бюрото и почнаха да се изкачват.

— Бъркал си му в очите?

— Прецених, че ще помогне да му привлека вниманието.

— Доволен съм, макар и малко притеснен.

— Обстоятелствата наложиха крайни мерки от моя страна.

— Често ли се случва?

— Боя се, че да.

Излязоха на площадката. Техол пристъпи напред и чукна по вратата. Последен поглед през рамо към Бъг, подозрителен и преценяващ, след това отвори широко вратата и влязоха.

Вътре гъмжеше от плъхове. Покриваха пода. Масата. Рафтовете. Катереха се по кристалния полилей. Клечаха по раменете и надничаха от гънките на дрехите на шестимата членове на управителния съвет, насядали от другата страна на масата.

Стотици лъскави като мъниста очички се бяха приковали в Техол и Бъг, заедно с тези на тримата мъже и трите жени, които бяха ядрото на Гилдията на ловците на плъхове.

Техол придърпа панталоните си.

— Благодаря на всички ви за…

— Ти си Техол Бедикт — прекъсна го жената, която седеше най-вляво. Общо взето представляваше колекция от сферични форми: лице, глава, рамене, гърди — и малки, тъмни и лъскави като втвърдена смола очи. В гъстата й, спускаща се на вълни черна коса имаше поне три плъха.

— Аз пък съм любопитен — каза усмихнато Техол. — Какво търсят тук всички тези плъхове?

— Безумен въпрос — сопна се мъжът до кълбестата жена. — Ние сме Гилдията на ловците на плъхове. Къде според вас да държим тези, които сме хванали?

— Мислех, че ги убивате.

— Само ако откажат да се закълнат — отвърна мъжът и по някаква необяснима причина натърти на последната дума с ръмжене.

— Клетва? Как се заклеват плъхове?

— Не е твоя работа — отвърна жената. — Аз съм Оникс. До мен седи Сцинт. По-нататък поред: пред теб е майсторът Ормли, Глистен, Бубърд и Руби. Техол Бедикт, заради теб претърпяхме загуби от вложенията си.

— От които несъмнено сте се възстановили.

— Не това е въпросът! — каза Глистен. Беше руса и толкова дребничка, че над масата се показваха само раменете и главата й. Купища плъхове ситнеха неспокойно пред нея и я принуждаваха от време на време да надигна глава, за да не го изпуска от очи.

— Доколкото помня, загубихте малко по-малко от половин пик — каза Техол.

— Откъде знаеш? — попита строго Сцинт. — Само ние знаем това!

— Само предположение, уверявам ви. Все едно, контрактът, който предлагам, е за равностойна сума.

— Половин пик!

Усмивката на Техол се разшири.

— А, вече спечелих пълното ви внимание. Чудесно.

— Това е абсурдна сума — намеси се Оникс. — Какво ще искаш да направим за нея, да завладеем Коланс?

— Бихте ли могли?

Ормли се намръщи.

— Защо ще го искаш от нас, Техол Бедикт?

— Трудничко ще е — притеснено промърмори Глистен. — Недостигът ни на човешки ресурс…

— Трудно — прекъсна я Сцинт, — но не и невъзможно. Ще трябва да привлечем от островните ни ядра…

— Чакайте! Не се интересувам от завладяване на Коланс!

— Ти си от онези хора, дето непрекъснато си променят решенията — каза Оникс, отпусна се назад и един плъх с писък изхвърча от косата й и тупна на пода някъде зад нея. — Не понасям да работя с такива хора.

— Не съм си променил решението. Не аз повдигнах въпроса за Коланс. Всъщност беше майстор Ормли…

— Е, той също не може да си променя решението. Двамата сте създадени един за друг.

Техол се обърна към Бъг.

— Не съм нерешителен, нали? Кажи им, Бъг. Кога изобщо си ме виждал нерешителен?

Бъг се намръщи.

— Бъг!

— Мисля!

Гласът на Глистен се чу иззад един особено голям куп плъхове.

— Не виждам смисъла във всичко това.

— Съвсем разбираемо — отвърна равнодушно Техол.

— Опиши ни офертата си — настоя Ормли. — Но имай предвид, че частни функции не поемаме.

— Какво означава това?

— Няма да си хабя дъха да обяснявам… освен ако не се окаже необходимо. Необходимо ли е?

— Не знам. Как да разбера?

— Точно това имах предвид. Е, сега за договора?

— Добре. Но ви предупреждавам, че е сложен.

— О, колко не обичам да чувам това — каза жално Глистен.

Техол се опита да я види и се отказа. Купчината плъхове на масата пред нея се трупаше.

— Изненадвате ме, Глистен. Забелязал съм, че Гилдията на ловците на плъхове си пада по усложненията. В края на краищата вие правите много повече от, хм, да ловите плъхове, нали? Всъщност основната ви функция е неофициална гилдия на наемни убийци — неофициална, защото, разбира се, това е незаконна дейност, и неприятна освен това. Освен това вие сте и нещо като гилдия на крадци, въпреки че все още не сте постигнали пълно съгласие с по-независимо настроените крадци. Също така изпълнявате необикновено благородна функция. С неофициалните си нелегални канали за бягство на обеднели бежанци от асимилирани гранични племена. Освен това и…

— Престани! — кресна Оникс. И добави с не чак толкова писклив глас: — Бубърд, доведи Главния следовател. Блудния ми е свидетел, ако някой трябва да бъде разследван, това е Техол Бедикт.

Техол вдигна вежди.

— Ще боли ли?

Оникс се ухили тържествуващо и прошепна:

— Обуздай нетърпението си, Техол Бедикт. Много скоро ще получиш отговор.

— Разумно ли е да заплашвате потенциален работодател?

— Не виждам защо не — отвърна Оникс.

— Знанията ти за нашите действия са обезпокояващи — каза Ормли. — Това не ни харесва.

— Уверявам ви, изпитвам само възхищение от действията ви. Всъщност офертата ми за контракт включва пълния обхват дейности на гилдията. Не можех да я направя, без да съм запознат предварително, нали?

— Откъде да знаем? — попита Оникс. — Още не сме я чули.

— Сега ще обясня.

Вратата зад тях се отвори и покрай Техол и Бъг мина жена, която най-вероятно трябваше да е Главният следовател. Стъпваше внимателно и застана най-вдясно до масата, скръсти ръце и се облегна на стената.

— Главен следовател Ръкет — заговори Оникс, — имаме тук пред себе си лице с опасни наклонности.

Жената — висока, жилава, с късо подстригана рижа коса, беше облечена в бели кожи, облекло в стила на Южен Нерек, все едно току-що беше дошла от степите. Макар че, разбира се, най-близките степи бяха на над сто левги на изток. Като че ли не носеше оръжия. Очите й, със смайващо жълто-кафяв оттенък, по-скоро приличаха на котешки, отколкото на човешки, бавно се спряха на Техол.

— Той ли?

— Кой друг? — сопна се Оникс. — Няма да е слугата му я!

— Защо не? — провлече Ръкет. — На мен той ми изглежда по-опасният.

— Съгласен съм — изсъска Бубърд. — Той мушна пръстите си в очите на секретаря ми.

Сцинт се стъписа.

— Наистина? Просто ей така? — Вдигна ръка, изпъна два пръста и замушка във въздуха. — Просто така? Мушна? Ей така?

— Да — отвърна Бубърд и изгледа сърдито Бъг. — Разкри илюзията! Каква полза да правиш илюзии, като ми идва и боде дупки в тях!

Техол се обърна към слугата си.

— Бъг, ще излезем ли живи от всичко това?

— Трудно е да се каже, господарю.

— Само защото си бръкнал в очите на онзи секретар?

Бъг сви рамене.

— Докачливи са, нали?

— Така изглежда, господарю. Най-добре да продължиш с офертата, не мислиш ли?

— Добра идея. Отклоняваща маневра. Да, наистина.

— Идиоти такива, ние ви чуваме! — каза Оникс.

— Чудесно! — Техол пристъпи напред внимателно, за да не стъпи в кипящия килим от плъхове. Лекото избутване с върха на обувката явно беше достатъчно. — И така. Искам всички племенни бежанци в града да бъдат изведени навън. Крайна цел? Островите. Определени острови, подробностите — по-късно. Преди тях да бъде изпратено пълно продоволствие, въпросните хранителни припаси ще се закупят от мен. По логистиката ще работите с Бъг. Второ. Разбирам, че водите разследване по изчезванията на хора за Короната. Несъмнено не им казвате нищо за разкритията си. Аз, от своя страна, искам да знам за тези разкрития. Трето: искам да бъда пазен. Много скоро ще се появят хора, които ще искат да ме убият. Вие трябва да ги спрете. Ето офертата ми. Половин пик и списък на безопасни вложения, и на последно място, предлагам ви да следвате моя финансов съвет до последната буква и да преглътнете разхода…

— Искаш да ни станеш финансов съветник? — възкликна с искрено неверие Оникс. — Онези загуби…

— Можеше да се избегнат, ако тогава бяхме обвързани в по-близки отношения, в каквито се каним да навлезем сега.

— А бежанците, които са Длъжници? — попита Ормли. — Ако всички изчезнат, това ще предизвика срив в Данъчните.

— Няма, защото изтичането ще е толкова бавно, че никой няма да забележи…

— Как може да не забележат?

— Вниманието им ще бъде… отклонено.

— Намислил си нещо много гадно, нали, Техол Бедикт? — Очичките на Ормли лъснаха. — Което значи, че случилото се първия път не беше случайно. Нито беше некомпетентност. Просто си се оказал с конец в ръката и си го дръпнал, за да видиш колко ще се разплете кълбото. Знаеш ли какво ни казваш? Казваш ни, че си най-опасният човек в Ледер. Защо изобщо трябва да ти позволим да излезеш от тази стая?

— Много просто. Този път взимам приятелите си с мен. Тъй че въпросът е: приятели ли сте ми?

— А ако нашият Главен следовател те разследва тук и веднага?

— Схемата ми вече е в ход, майстор Ормли, все едно дали ще остана жив, или не. Разбира се, ако умра, никой няма да избегне предстоящото.

— Почакай — спря го Оникс. — Спомена нещо за разходи. Това, че ще станеш наш финансов съветник, ще ни струва ли нещо?

— Е, естествено.

— Колко?

— Четвърт пик, там някъде.

— Значи ти ни плащаш половин пик, а ние ти връщаме четвърт пик?

— И пак оставате отгоре.

— Прав е — каза Сцинт, сграбчи един плъх от масата и откъсна главата му със зъби.

Всички зяпнаха, включително цялата стая плъхове. Сцинт забеляза това, сдъвка с хрущене главата и каза с пълна уста:

— Съжалявам. Разсеях се. — Погледна обезглавеното трупче в ръката си и го пъхна под ризата си да го скрие.

— Какво ти направи горкият плъх, Сцинт? — жално попита Глистен.

Сцинт преглътна.

— Казах: съжалявам!

Техол се наведе към Бъг и прошепна:

— Ако можеш да бръкнеш на някого в очите…

— Трима сигурно ще се опълчат, господарю.

— Мога ли да предположа?

— Давай.

— Ормли, Бубърд и Ръкет.

— Впечатлен съм.

— Вие двамата какво си шепнете? — попита строго Оникс.

Техол й се усмихна и попита:

— Приемате ли офертата ми?

 

 

Брис намери Цеда в работния му кабинет, изгърбен над един обърнат с коремчето нагоре рак. Беше му свалил черупката и боцкаше органите с медни щипци. Ракът като че ли беше умрял.

Под котела зад Куру Кан бяха запалени горелки и капакът дрънчеше под напора на парата.

— Финад, тази система от органи е забележителна. Но аз се разсейвам. Не бива да го правя при тази критична ситуация. — Остави щипците на масата и вдигна рака. — Какво имаш да ми съобщиш?

Брис изчака Цеда да вдигне капака и да пусне рака в котела.

— Кулата Азат е мъртва.

Куру Кан намести капака и седна на стола си. Потърка очи.

— Какво физическо доказателство има за това?

— Малко, трябва да се признае. Но там, в двора, живее едно дете — отвърна Брис. — Кулата е била в нещо като връзка с него.

— Ролята на Пазача? Странно, че Крепостта е избрала дете. Освен ако първоначалният Пазач е умрял. Но дори тогава… странно.

— Има още — каза Брис. — Обитател на една от могилите е приел ролята на защитник. Детето, Кетъл, вярва, че е в състояние да унищожи другите — всички могат скоро да се измъкнат от затворите си.

— Значи Крепостта, в отчаянието си, е сключила сделка. Какво друго знае Кетъл за този обитател?

— Той й говори постоянно. Говори чрез нея също така. В момента е в капан. Не може да се измъкне от него и не, не знам как ще се реши това положение. Цеда, аз също говорих с непознатия.

Куру Кан вдигна очи.

— Проникнал е в ума ти? И какво ти показа?

Брис поклати глава.

— Не се опита да ме убеди в нищо, Цеда. Не изказа никакви доводи в своя защита. Само ме направи свидетел на едно събитие, много отдавнашно, струва ми се.

— Що за събитие?

— Свалянето на един бог. От кадър магьосници, никой от които не е надживял ритуала.

Куру Кан се ококори.

— Съществено ли е? Блудния да ме благослови дано, надявам се да не е.

— Знаете ли нещо за това, Цеда?

— Боя се, че недостатъчно, Финад. И този непознат е бил свидетел на ужасната сцена?

— Бил е. Неизбежно, както каза.

— В такъв случай трябва да е живял много дълго.

— Представлява ли заплаха?

— Разбира се. Никой тук не може да устои на силата му според мен. А ако приемем, че наистина е в състояние да унищожи всички други обитатели на двора, въпросът, пред който се изправяме, е: след това какво?

— Твърде смело допускане според мен, Цеда. Да убие другите. Защо ще държи на уговорката, след като Азатът вече е мъртъв?

— Трябва да вярваме, че Крепостта е избрала мъдро, Финад. Имате ли съмнения?

— Не знам. Два меча. Склонен съм да отстъпя пред молбата му.

Цеда кимна замислено.

— Съгласен. Вие безспорно сте мислили да намерите нещо в оръжейната. Но за индивиди като този едно нормално оръжие няма да стане, дори да е от ледерийска стомана. Не, трябва да отидем в личното ми хранилище.

— Не знаех, че имате лично хранилище.

— Естествено, че имам. Един момент. — Куру Кан стана и се върна при котела. Извади рака с дълги щипци. — Ах, идеално. Мисля, че може да се остави да поизстине. Елате с мен.

 

 

Брис си беше мислил, че познава буквално всяко кътче в стария дворец, но подземните стаи, през които го преведе Цеда, се оказаха напълно непознати, въпреки че по пътя не преминаха през нито една скрита врата. Според картата в ума на Брис се намираха под реката.

Влязоха в ниско помещение с покрити с рафтове стени. На рафтовете имаше стотици оръжия. Брис беше взел пътьом един фенер и сега го окачи на куката на една от таванските греди и пристъпи до един рафт, отрупан с мечове.

— Защо частна колекция, Цеда?

— Интересни са. Някои са антики. Очарован съм от техниките на изковаване, особено тези на чужди народи. Освен това в тези оръжия е вложена магия.

— Във всички? — Брис откачи от куките едно от оръжията, отговарящо почти точно на описанието, предадено му от Кетъл.

— Да. Не, това го върнете на мястото му, Финад. Прокълнато е.

Брис го остави.

— Всъщност всички са прокълнати — продължи Куру Кан малко притеснено. — Виж, това може да се окаже проблем.

— Може би все пак трябва да отида в обикновена оръжейна…

— Търпение, Финад. Естеството на проклятията е такова, че може да се намери разумно решение. Два меча ли казахте?

— Защо магьосниците ще прокълнат оръжие?

— О, това най-често става неволно. Често е въпрос просто на некомпетентност. В много случаи вложената магия отказва да действа. Желязото се противи на насилието и колкото по-добра е техниката на изковаване, толкова по-устойчиво е оръжието. Магията вирее в недостатъците, все едно дали структурни във физическия смисъл, или метафорични в тематичния смисъл. А, виждам, че очите ви се оцъклиха, Финад. Все едно. Нека разгледаме антиките.

Цеда го отведе до отсрещната стена и Брис моментално забеляза едно съвършено оръжие, дълго и с тясно острие, с остър връх и със скромна дръжка. Откачи го и го огледа.

— Ледерийска стомана.

— Да, в Синия стил. Както добре знаете, това е най-ранната техника за производство на ледерийска стомана. В някои отношения Синият стил произвежда по-качествена стомана от сегашните методи. Слабостите са в други области.

Брис провери тежестта на оръжието.

— Ефесът трябва да се подмени, но иначе… — И вдигна очи. — Но прокълнат ли е?

— Само доколкото всички оръжия от Синия стил са прокълнати. Както знаете, ядрото на острието представлява усукана жица, пет сплита с по шестдесет жички всяка. Към това ядро са приковани пет ленти, за да се получи ширината и ръбът. Синият стил е много гъвкав, оръжието е почти неуязвимо на чупене — има само един недостатък. Финад, допрете оръжието до което и да е друго. Лекичко, моля.

Брис го направи и от меча отекна странен звук. Като плач, който продължи дълго.

— В зависимост от това в коя част ще бъде ударено оръжието, нотата е уникална, макар че всяка накрая ще се понижи или повиши до гласа на самото ядро. Ефектът е кумулативен и траен.

— Все едно врещи умираща коза.

— В основата на оръжието е всечено име, Финад. Можете ли да го прочетете?

Брис примижа, докато се пребори с непохватно изписаните букви, после се усмихна.

— „Ликувай, коза“. Какво пък, проклятието изглежда съвсем безвредно. Друга магия вложена ли е в него?

— Мисля, че ръбовете се заточват сами. Щръбките се изцеряват, макар че винаги се губи малко материал. Някои закони не можеш да ги надхитриш. — Цеда взе друг меч. — Този е малко големичък, признавам…

— Не, става. Странникът е много висок.

— Висок, нали?

Брис кимна, премести меча в лявата си ръка и взе другия от Куру Кан.

— Блудния ми е свидетел, с този трудно се борави. Трудно поне за мен.

— „Сарат плака“. Отпреди четири поколения. Един от последните в Синия стил. Притежавал го е Кралският защитник по онова време.

Брис се намръщи.

— Урудат?

— Много добре.

— Виждал съм негови образи по стенописи и пана. Едър мъж…

— О, да, но казват, че бил много бърз.

— Забележително, при теглото на този меч. — Изпъна го. — Острието дърпа. Балансът е на косъм по-напред. Това оръжие е за лява ръка.

— Да.

— Добре — прецени Брис. — Странникът се бие с две ръце и уточни за два меча, което предполага…

— Боравене с двете ръце. Да.

— Вложеното?

— Да се пръсне при смъртта на владетеля му.

— Но…

— Да, поредното ненужно усилие. И тъй, два страховити меча в Синия стил. Приемливо ли е според вас?

Брис огледа замислено двете оръжия, играта на аквамарин под светлината на фенера.

— И двете са красиви, с изключителна изработка. Да, мисля, че ще свършат работа.

— Кога ще ги занесете?

— Утре. Никакво желание не изпитвам да влизам там нощем.

Помисли си за Кетъл и усети отново допира на хладната й ръка. Не беше уведомил Цеда за една подробност от срещата си при кулата. Подробност, която поне външно изглеждаше маловажна.

Кетъл беше нещо повече от дете.

Тя също беше мъртва.

Поради този небрежен пропуск страхът на Цеда не се оказа толкова голям, колкото можеше да е. Всъщност — колкото трябваше да е. Поради този пропуск, в последните няколко мига, преди Финадът да се раздели с Куру Кан, беше достигнат един кръстопът, а след това, неизбежно, се тръгна в определена посока.

 

 

Нощният въздух беше приятен, топъл вятър разнасяше боклука от канавките. Техол и Бъг спряха пред Къщата с люспите.

— Доста уморително беше — заяви Техол. — Мисля да си легна.

— Не искаш ли първо да хапнеш, господарю?

— Да не си намерил нещо?

— Не.

— Значи нямаме нищо за ядене.

— Така е.

— Тогава защо ме попита дали искам да ям?

— От любопитство.

Техол стисна юмруци и изгледа ядосано слугата си.

— Виж какво, не бях аз този, заради когото за малко щяха да ни разследват там!

— Тъй ли?

— Добре де, не само аз. Ти също. Да мушка в очи, моля ви се!

— Господарю, ти ме прати там. На теб ти хрумна да предложиш контракт.

— Ще мушка в очи той!

— Добре, добре. Повярвай ми, господарю, съжалявам дълбоко за действията си.

— Съжаляваш дълбоко за действията си?

— Така де, съжалявам дълбоко.

— Добре, аз отивам да си легна. Виж тази улица. Каква мръсотия!

— Ще се захвана, господарю. Ако намеря време.

— Е, това не би трябвало да е проблем, Бъг. В края на краищата какво толкова прави днес?

— Почти нищо, вярно.

— Така си и мислех. — Техол придърпа панталоните си. — Все едно. Да вървим, преди да е станало нещо ужасно.