Стивън Ериксън
Среднощни приливи (13)

9.

Мога да те нарисувам така:

запреден в нишки, вшити в тъкан,

и с кръв втъкан в детето нявгашно,

присвито в гънките на тъмна нощ,

а демони зад ъгъла на взора ти

се стичат и с крака на арахниди

пърхат и те стягат здраво,

та да се хранят после с теб.

А мога да те нарисувам и така:

лежиш пребит в несвяст край пътя,

издебнат в черната му диря,

а спомени зад ъгъла на взора ти

в калта изсмукват сока мръсен,

изцеден сок от минало несбъдвано

и всичкото, което е могло да бъде.

Да, мога да те нарисувам и така.

Да можеше пашкула да разкъсаш

и да разгърнеш пак

детето нявгашно.

 

„Издебнат“

Врадън Урут

Изхвърленият на брега гол и сив млад мъж лежеше неподвижно на пясъка. В дългата му кафява коса се бяха оплели клонки и водорасли. Люспести птици щъкаха покрай тялото, със зяпнали в горещия въздух ръбати клюнове.

При появата на Уидал се пръснаха и крилете им заплющяха във въздуха. А щом трите нахта заслизаха от стръмнината, птиците нададоха крясъци и възвиха над вълните.

Уидал приклекна до младежа, огледа го за миг, след което го обърна по гръб.

— Събуди се, младок.

Очите се отвориха рязко, изпълнени с ужас и болка. Устата зяпна, вратът се изпъна и въздухът се изпълни с пронизителни писъци. Младежът се сгърчи, краката му заритаха в пясъка, пръстите му се вкопчиха в черепа.

Уидал си седна на задника и зачака.

Писъците преминаха в хрипове, после — в плач. Конвулсиите затихнаха, преминаха в резки тръпки и младежът бавно се сви на пясъка.

— Май става по-леко. А дано — измърмори Уидал.

Главата се завъртя и две ококорени очи срещнаха погледа му.

— Какво… къде…

— Двата въпроса, на които най-малко бих могъл да отговоря, младок. Хайде да пробваме с по-лесните. Аз съм Уидал, някогашен жител на Третия град на Мекрос. Ти си тук — където и да е това „тук“, — защото господарят ми го иска. — Надигна се с пъшкане. — Можеш ли да стоиш прав? Той те чака навътре в сушата, не е далече.

Очите се изместиха и съсредоточиха върху трите нахта на ръба на височината.

— Какво са онези? Какво прави едното?

— Бок’арал. Нахти. Наричай ги както искаш. Като мене. Оня, дето прави гнездо, е Пюл, млад мъжкар. Точно това гнездо му отне почти седмица — виж само колко е въодушевен, гласи го, тук клонка заплете, там водорасло, обикаля и обикаля, оглежда с критично око. Другият мъжкар ей там, дето гледа Пюл, е Райнд. Още малко и ще се пукне от смях, ще видиш. Женската, дето се дуе горе на скалата, е Мейп. В много подходящ момент дойде, момче. Само гледай.

Строителят на гнездото, Пюл, вече се отдръпваше от сложната конструкция на стръмното, въртеше черната си опашка и клатеше доволно глава. На петнайсет крачки от гнездото седна на земята, скръсти ръце и се зазяпа в безцветното небе.

Женската, Мейп, спря да се перчи, врътна се и закрачи небрежно към гнездото.

Пюл се стегна, личеше, че му е трудно да не откъсва поглед от сивото небе.

Като стигна до гнездото, Мейп се поколеба за миг, след което налетя. Плавеи, водорасли и клонки се разхвърчаха на всички страни. След няколко мига бяс гнездото беше дивашки опустошено, а Мейп клечеше сред руините и пикаеше.

Райнд се търкаляше по земята и се кикотеше, а Пюл седеше, клюмнал отчаяно.

— Не знам колко пъти вече става това — въздъхна Уидал.

— Как така говориш езика ми?

— Понаучил бях някоя и друга дума, от търговци. Господарят ми май направи нещо да го подобри. Дар, можеш да го наречеш, един от многото, за които не съм молил. Подозирам, че и ти ще изпиташ същото, младок. Хайде, трябва да вървим.

Младият мъж с мъка се изправи.

— Висок си — отбеляза Уидал. — Но и по-високи съм виждал.

Лицето на младия мъж отново се сгърчи от болка и той се преви на две. Уидал пристъпи до него да го подкрепи, преди да е паднал.

— Призрачна болка, младок. Призрачна болка и призрачен страх. Надвий я.

— Не е! Истинска е! Истинска е, кучи сине!

Цялата тежест на младия се отпусна на рамото му и Уидал се стегна.

— Я стига! Я се изправи!

— Не става! Умирам!

— Изправи се, проклет да си!

И Уидал грубо го блъсна напред. Младежът се олюля, изправи се бавно, вдиша хрипливо и затрепери.

— Толкова е студено…

— Дъх на Гуглата, тук ще се изпечеш от жега, човече. И с всеки ден става все по-горещо.

Младият се обгърна с ръце и го изгледа.

— Ти от колко време живееш… живееш тук?

— Повече, отколкото би ти харесало. Някои неща не ги избираш сам. Никой не ги избира. Хайде, че господарят ни губи търпение. След мен.

Младият се затътри след него.

— Каза „господарят ни“.

— Нима?

— Къде са ми дрехите? Къде са ми… все едно. Ако взема да си спомням, ще ме заболи. Остави.

Излязоха горе и нагазиха през повехналите треви. Нахтите тръгнаха след тях, дюдюкаха, подскачаха, пръхтяха и подтичваха по дирите им.

На двеста разтега напред сред степта се виждаше схлупена опърпана шатра от избеляло оцапано зебло. От широко разтворения вход бълваха валма сиво-кафяв дим.

Вътре седеше закачулена фигура.

— Това ли е той? Господарят ти? Значи си роб?

— Слуга съм, но не собственост — отвърна Уидал.

— Но кой е той?

Уидал го погледна през рамо.

— Той е бог. — Забеляза неверието на лицето на младия и се усмихна кисело. — Вярно, виждал е и по-добри времена.

Нахтите изведнъж спряха и се сгушиха един в друг.

Още няколко крачки през повехналите треви. Уидал влезе и каза:

— Намерих го на брега. Малко преди да го докопат летящите гущери.

Мрак криеше лицето на Сакатия бог като всеки път, когато повикаше при себе си Уидал. Димът от горящия мангал изпълваше шатрата, понесен на пелена от лекия ветрец. Разкривена кокалеста ръка се показа от гънките на единия ръкав и богът махна и изхриптя:

— По-насам. Седни.

— Ти не си мой бог — рече младият.

— Седни. Не съм дребнав, нито обидчив, млади воине.

Младежът се поколеба, после бавно приседна, кръстосал крака, и пак обгърна с ръце треперещото си тяло.

— Студено…

— Някакви кожи за госта ни, Уидал.

— Кожи ли? Че то нямаме… — Млъкна, щом забеляза скупчената току до него меча кожа. Набута я в ръцете на младия.

Сакатия бог хвърли шепа семена върху жаравата в мангала. Те запукаха и димът се усили.

— Мир. Стопли, се, воине, докато ти говоря за мира. Историята не греши и дори най-неукият смъртен би могъл да го разбере, след безброй повторения. Ти гледаш на мира като на нещо не много повече от липса на война, нали? Може би, погледнато повърхностно, е точно така. Но позволи ми да ти опиша характеристиките на мира, млади ми приятелю. На това всепроникващо затъпяване на сетивата, на този упадък, в който линее културата, доказван ежечасно с все по-усилващата се обсебеност към низши страсти. Добродетелите на върховния риск — доблест, вярност, саможертвеност — се развяват като дрипави икони, разменна монета за най-низшия труд. Колкото по-дълго трае мирът, толкова по-често се използват тези слова, изтъркват се и се похабяват. Сантименталността властва над сивото ежедневие. Всичко се превръща в подигравка на самото себе си, а духът става… неспокоен.

Сакатия бог замълча и вдиша хрипливо.

— Питаш се дали това не е краен песимизъм? Позволи ми да ти опиша какво идва след период на мир. Седят стари воини в кръчмите, разправят истории за буйна младост, за миналото си, когато нещата са били много по-прости и ясно очертани. Не са слепи за упадъка около себе си, не са неуязвими за липсата на почит към самите тях, към всичко, що са дали за своя крал и за отечеството, за своите съграждани.

— А младите не бива да затъват в забрава — продължи той. — Винаги има врагове отвъд границите, а и да няма, все ще се измисли някой. Стари грехове, изровени от равнодушната пръст. Обиди и открити оскърбления, или мълва за тях. Внезапно осъзната заплаха, която изобщо не е съществувала досега. Причините не са важни — важното е, че войната я поражда мирът, а тръгне ли се веднъж по пътя, инерцията е неустоима.

— Старите воини са доволни. Духът на младите е пламнал и настървен. Кралят се бои, но все пак е облекчен от вътрешните напрежения. Войската вади маслото и бруса. Кипи в ковачниците разтопеното желязо и наковалните кънтят като камбани на храм. Търговци на зърно, оръжейници и шивачи, конетърговци и безчет още снабдители се усмихват, доволни от неизбежните печалби. Нова енергия е обзела кралството, а малкото гласове, които се вдигат против, набързо биват потушени. Обвинения в измяна и масови екзекуции набързо усмиряват съмняващите си. — Сакатия бог разпери ръце. — Мирът, мой млади воине, се ражда в облекчение, търпи се в умора и умира в лъжлив спомен. Лъжлив? А, може би съм прекалено циничен. Твърде стар, твърде много видял. Дали наистина съществуват неща като доблест, вярност и саможертва? Дали тези добродетели не се пораждат само в крайни състояния? Кое ги превръща в празни слова, слова, обезценени от твърде честата им употреба? Кои са онези правила на съхранението на духа, които цивилизацията непрестанно изкривява и над които се надсмива?

Леко се извърна и Уидал усети върху себе си незримия поглед на бога.

— Уидал от Третия град. Ти си се сражавал във войни. Ковал си оръжия. Познавал си и вярност, и чест. Виждал си и храброст, и саможертва. Какво би казал ти за всичко това?

— Нищо — отвърна Уидал.

Хриплив смях.

— Боиш се да не ме разсърдиш, нали? Няма нужда. Давам ти право да кажеш каквото мислиш.

— Седял съм аз по кръчми — заговори Уидал. — С приятели ветерани. Подбрана компания, да речем, не толкова заслепени от сантименталност, че да изпитват носталгия по жестоки и ужасни времена. Дали си бъбрим за онези дни от младостта? Не. Дали си говорим за война? Не, стига да можем да го избегнем, а много сме се старали да го избягваме.

— Защо?

— Защо ли? Защото в ума ти се връщат лица. Все млади, редят се едно след друго. Защото за верността не бива да се говори, защото честта е в това да изтърпиш. А куражът — в това да оцелееш. За тези добродетели се мълчи, Оковани.

— Тъй е — изхриптя богът и се наведе напред. — Но колко щедро се множат във времена на мир! Повтарят ги в упоение, сякаш високопарното им изброяване доказва, че ги притежаваш. Не те ли карат всеки път да затрепериш, щом ги чуеш? Не се ли стягат на възел вътрешностите ти, за гърлото не те ли стискат? Не чувстваш ли как гневът се…

— Да — изръмжа Уидал. — Щом чуя да ги изрекат, за да подстрекават хората за нова война.

Сакатия бог помълча за миг, после махна пренебрежително с ръка. Погледът му се прикова в младия воин.

— Говорих за мира като за проклятие. Отрова, отслабваща духа. Кажи ми, воине, проливал ли си кръв?

Младежът потръпна под кожите, лицето му се сгърчи от болка. И от страх.

— Проливал ли съм кръв? Проливал съм, да. Много кръв. Навсякъде. Аз не… не мога… о, Дъщерите да ме вземат…

— О, не — изсъска Сакатия бог. — Не Дъщерите, АЗ те взех. Избрах те. Защото твоят крал ми измени! Твоят крал зажадня за могъществото, което му предложих, но не за да стане завоевател. Не, той реши само да направи себе си и народа си неуязвими. — Кривите пръсти се стиснаха в юмруци. — Лошо!

Сакатия бог се сгърчи под дрипавите одеяла и закашля хрипливо.

Най-сетне пристъпът стихна. Нова шепа семена върху въглените, нови гъсти валма дим и:

— Избрах те, Рулад Сенгар, заради моя дар. Помниш ли?

По лицето на младия воин пробяга отчаяние, а след него — ужас. Той кимна.

— Аз умрях.

— Е, всеки дар си има цена — промълви Сакатия бог. — В този меч са вложени сили, Рулад Сенгар. Невъобразими сили. Но трудно се поддават на волята ти. Трябва да заплатиш за тях. В битка. Със смърт. Не, нека да съм по-точен. С твоята смърт, Рулад Сенгар.

Зацапаният меч незнайно как се озова в ръката на Сакатия бог и той го хвърли пред младия воин.

— Първата ти смърт вече дойде и с това уменията ти — силите ти — нараснаха. Но това е само началото. Вземи оръжието си, Рулад Сенгар. Ще понесеш ли по-лесно следващата си смърт? Вероятно не. Но с времето може би…

Уидал се вгледа в ужаса, изписан на лицето на младия воин, и зад него съзря проблясък на… амбиция.

„Не се извръщай, Качулати.“

И в един дълъг, замръзнал миг Уидал видя как амбицията лумна като пламък зад очите на Тайст Едур.

„Ах. Добре е избрал Сакатия бог. И все едно дали ще го отречеш, или не, Уидал, собствената ти ръка дълбоко е заровена в това. Много дълбоко.“

Димът се сгъсти, завихри се и за миг заслепи Уидал, докато Рулад Сенгар посягаше към меча.

Божия милост ли? Не беше убеден.

 

 

До четири дни посланичеството на ледериите щеше да пристигне. Две нощи бяха изтекли, откакто кралят-магьосник бе призовал Серен, Хул и Бурук Бледия на аудиенция на масата за пир. Бурук беше с повишен дух, развой, който не изненада Серен Педак. Търговците с по-обуздана алчност за печалба предпочитаха дългосрочната перспектива пред рискованите начинания. Винаги се намираха търговски хищници, жадуващи за раздори и печелещи от това, но Бурук Бледия не беше от тях.

Въпреки желанията на властите в Ледерас, привлекли Бурук за военната кауза, търговецът не искаше война. А след намека на Ханан Мосаг, че едурите ще търсят мир, смутът в душата му се беше уталожил. Проблемът беше иззет от ръцете му.

Ако кралят-магьосник искаше мир, чакаше го борба. Но доверието на Серен Педак към Ханан Мосаг беше укрепнало. Водачът на едурите беше умен и гъвкав. Нямаше да има никакви машинации в договора, никаква измама, съшита в тъканта на щедри заявления.

От раменете й бе паднало бреме и облекчението се вгорчаваше единствено от Хул Бедикт. Той трябваше да разбере, че желанията му няма да бъдат удовлетворени. Поне от страна на Ханан Мосаг. Ако толкова държеше на тази война, то тя трябваше да дойде от страна на ледериите. Ето защо, ако държеше да продължи по този път, Хул трябваше да смени позициите си. Да престане външно да е на страната на Тайст Едур и да се окаже прилепен към поне част от ледерийската делегация — фракция, характерна с присъщото й коварство и неутолима алчност.

Хул беше напуснал селището и сега бе някъде из горите. Тя знаеше, че ще се върне за срещата за мирния договор, но едва ли преди това. Не му завиждаше на трудния избор, пред който беше изправен.

С подновена енергия Бурук Бледия реши да се залови с продажбата на желязото си и затова помоли Аквитора да го придружи. Щом тръгнаха към ковачниците, с тях затътриха крака и трима нереки, всеки понесъл тежък железен слитък.

След пира в дома на краля-магьосник беше завалял проливен дъжд. Водата се стичаше на мръсни вади по каменните улици. Ръждиви облаци бяха надвиснали ниско над ковачниците, покрили с мазни сажди стените от камък и дърво. Роби, загърнати в дебели наметала против дъжд, щъкаха по тесните пътечки.

Серен поведе Бурук и слугите му към една масивна каменна постройка с високи и тесни като амбразури прозорци и с вход на три стъпки над каменната алея, обрамчен от колони от черно дърво, резбовано тъй, че да наподобява кован бронз, чак до вдлъбнатините и нитовете. Вратата също беше от черно дърво, инкрустирано със сребро и черно желязо, на архаични фигури — Серен подозираше, че са магически прегради. Обърна се към Бурук:

— Трябва първо да вляза сама…

Вратата изведнъж се отвори широко и тя се стресна. Отвътре излетяха трима едури и я подминаха. Тя зяпна след тях, удивена от напрегнатите им физиономии. Сърцето й се сви от страх.

— Върни нереките. Станало е нещо.

Търговецът не възрази. Махна с ръка и тримата нереки забързаха обратно.

Вместо да влязат в сградата на гилдията, Серен и Бурук тръгнаха по централната улица. Все повече едури излизаха от къщите или от страничните улички от двете страни на подстъпа към благородническия квартал. Всички мълчаха.

— Какво става, Аквитор?

Тя само поклати глава, спря и каза:

— Тук е добре.

Имаха добра видимост към улицата, на двеста или повече крачки. В далечината се бе появила процесия. Серен преброи петима воини Едур — единият накуцваше и се подпираше на тояга. Други двама теглеха по хлъзгавите каменни плочи две шейни. Четвърти крачеше малко пред останалите.

— Това не е ли Бинадас Сенгар? — попита Бурук. — Онзи с тоягата.

Серен кимна. Изглеждаше болнав, изтощен от многото пластове магически цяр. Воинът, който крачеше най-отпред, явно беше роднина на Бинадас, може би брат. Това значи трябваше да е групата, пратена някъде от Ханан Мосаг.

И ето че видя стегнато с ремъци на една от шейните увито в кожи тяло — кожи, а под тях явно късове лед, защото от двете страни капеха ручейчета. Повече от зловеща сцена. Това бе труп — с нищо не можеше да се сбърка.

— Но те карат труп — прошепна Бурук.

„Къде са ходили? Тези овързани кожи… на север значи. Но там няма нищо, нищичко освен лед. Какво е поискал от тях кралят-магьосник?“

Прорицанията на Пернатата вещица изведнъж се върнаха в ума й и мразът в костите й се усили.

— Хайде — прошепна тя. — Във вътрешния двор. Искам да видя това.

И тръгна.

— Стига да ни пуснат — промърмори Бурук и забърза след нея.

— Ще стоим отзад и ще си мълчим. Вероятно ще са твърде заети, за да ни обърнат внимание.

— Не ми харесва това, Аквитор. Никак.

Тя поклати глава, но си замълча.

 

 

Минаха по моста много преди процесията, макар да беше ясно, че вестта ги е изпреварила. Всички знатни фамилии се бяха струпали във вътрешния двор и стояха неподвижни под дъжда. Най-отпред бяха Томад и Урут — около тях и робите им имаше свободно пространство.

— Това е един от братята Сенгар — прошепна Серен Педак.

Бурук я чу.

— Томад Сенгар е бил преди време съперник на Ханан Мосаг за трона. Чудно как ли ще го приеме това?

Тя го изгледа.

— Откъде знаеш?

— Информираха ме за някои неща, Аквитор. Предвид обстоятелствата не би трябвало да ви изненадва.

Процесията вече беше стигнала до моста.

— А. — Бурук въздъхна. — Кралят-магьосник и неговите К’риснан излизат от цитаделата.

 

 

Удинаас стоеше на крачка вдясно зад Урут. Дъждът се стичаше по лицето му.

Рулад Сенгар беше мъртъв.

Безразлично му беше. Млад воин, нетърпелив и пламенен. Много имаше като него и един по-малко — не беше толкова важно. Това, че беше Сенгар, буквално гарантираше, че ще възложат подготовката на тялото на Удинаас. Не гореше от желание.

Три дни за ритуала, включително бдението. Някак разсеяно прехвърляше в ума си възможностите, докато дъждът се просмукваше под яката му и сигурно се бе насъбрал в качулката — не си бе направил труд да я придърпа над главата си. Ако Рулад беше останал некръвен, монетите щяха да са медни, с каменни кръгове на очите. Ако беше пуснал кръв и беше паднал в битка, щяха да се използват златни монети. Ледерийски най-вече. Достатъчно, за да откупят принц. Екстравагантно разточителство, за което обаче мислеше с някаква странна наслада.

И все пак вече си представяше вонята на горяща плът.

Гледаше как групата минава по моста. Феар теглеше шейната, в която лежеше увитото в кожи тяло на Рулад. Бинадас куцаше лошо — раната явно беше сериозна, за да не се поддаде на изцеряващата магия, което вече трябваше да са му направили. Терадас и Мидик Бун. И Трул Сенгар, най-отпред. Без неизменното му копие. „Е, битка е било.“

— Удинаас, носиш ли си нещата? — глухо попита Урут.

— Да, господарке, с мен са — отвърна той и потупа увисналата от лявото му рамо кожена торба.

— Добре. Няма да губим време с това. Ти ще подготвиш тялото. Никой друг.

— Да, господарке. Въглищата са разпалени.

— Усърден роб си ти, Удинаас. Радвам се, че си в моето домакинство.

Едва се сдържа да не я погледне при тези думи, смутен и объркан от признанието. „Ако беше открила у мен кръвта на Вайвал, главата щеше да ми откъснеш, без изобщо да му мислиш.“

— Благодаря, господарке.

— Умрял е като кръвен воин — каза Томад. — Виждам го в гордостта на Феар.

Кралят-магьосник и петимата му чираци закрачиха да посрещнат групата и Удинаас чу гневното изръмжаване на Урут. Томад я хвана за ръката да я успокои.

— Трябва да има причина за това. Да идем при тях.

Заповед да останат не последва, тъй че Удинаас и другите роби закрачиха след Томад и Урут.

Ханан Мосаг и неговите К’риснан посрещнаха процесията първи. Магьосникът-крал и Феар Сенгар си размениха тихо няколко думи. Въпрос, отговор, после Ханан Мосаг като че ли се олюля. Петимата заклинатели мигом се струпаха около него, ала без да откъсват очи от загърнатото тяло на Рулад, и Удинаас прочете смесица от изумление, ужас и тревога на младите им лица.

Щом групата с Томад спря, Феар се обърна към баща си.

— Провалих те, тате. Най-младият ти син е мъртъв.

— Той държи дара — сопна се Ханан Мосаг, с разтреперан и обвиняващ глас. — Трябва ми, а той го държи. Не бях ли ясен в повелята си, Феар Сенгар?

Лицето на воина помръкна.

— Бяхме нападнати, магьоснико-крал. От джхеки. Вярвам, че знаете кои и какво са те…

— Аз не знам — изръмжа Томад.

— Соултейкън са, тате — заговори Бинадас. — Могат да се превъплъщават във вълци. Искаха да отнемат меча…

— Какъв меч? — попита Урут. — Какъв…

— Стига! — изрева Ханан Мосаг.

— Кралю-магьоснико. — Томад Сенгар пристъпи срещу него. — Рулад е мъртъв. Можете да вземете този свой дар…

— Не е толкова просто — прекъсна го Феар. — Рулад все още държи меча — не мога да откопча пръстите му от дръжката.

— Трябва да се срежат — заяви Ханан Мосаг.

— Не, магьоснико-крал — изсъска Урут. — Нямате право да осакатявате сина ни. Феар, Рулад умря ли като кръвен воин?

— Да.

— Толкова по в сила е забраната тогава. — Обърна се към Ханан Мосаг и скръсти ръце.

— Този меч ми трябва!

В тягостната тишина, последвала избухването, заговори Трул Сенгар:

— Кралю-магьоснико. Тялото на Рулад все още е замръзнало. Навярно, щом се стопи, хватката му върху меча ще се охлаби. Тъй или инак, явно е, че този въпрос изисква спокойно, благоразумно обсъждане. Възможно е накрая желанията и на двете страни да се разрешат с някакъв компромис. — Обърна се към баща си и майка си. — Задачата, дадена ни от магьосника-крал, бе да донесем един дар, и този дар е мечът, който сега държи Рулад. Майко, трябва да довършим възложената ни задача. Мечът трябва да се озове в ръцете на Ханан Мосаг.

Стъписване и ужас имаше в гласа на Урут, когато отвърна:

— Готов си да отрежеш ръцете на мъртвия си брат? Ти мой син ли си? Бих те…

Мъжът й я прекъсна с гневен жест и каза:

— Трул, разбирам трудността на положението и приемам съвета ти решенията засега да се отложат. Кралю, тялото на Рулад трябва да се подготви. Това може да се направи без оглед на дланите. Все пак разполагаме с време, нали?

Ханан Мосаг отвърна с рязко кимване.

Трул пристъпи към Удинаас и робът видя умората в очите му и съсирената кръв от безброй рани под бронята му.

— Погрижи се за тялото — заговори му той кротко. — В Дома на мъртвите, както всеки друг. Но не очаквай вдовици на ритуала — на всяка цена трябва да отложим това, преди да се решат някои неща.

— Да, господарю — отвърна Удинаас. Обърна се и избра Хулад и още един роб. — Помогнете ми с шейната. Тържествено и с цялата подобаваща се почит, както винаги.

Двамата, към които се обърна, явно бяха уплашени. Такова открито избухване сред Хирот Едур бе нещо невиждано. Бяха сякаш на ръба на паниката, но думите на Удинаас донякъде ги успокоиха. Ритуалът изискваше определени качества и едно от тях беше сдържаността.

Удинаас заобиколи едурите и поведе двамата роби към шейната.

Промазаното с восък зебло беше забавило топенето, макар ледените буци отдолу да се бяха смалили много — бяха с огладени ръбове и млечнобели.

Повлякоха шейната към голямата дървена постройка, където едурите подготвяха мъртъвците си. Никой не ги спря.

 

 

Серен Педак стисна Бурук за ръката и го задърпа към моста. Той я изгледа ядосано, но благоразумно си замълча.

Не можаха да се измъкнат, без да ги видят. Серен бе цялата потна. Не ги заговориха, но нямаше съмнение, че присъствието им не е останало незабелязано. Последствията щяха да останат неясни, докато конфликтът, на който бяха станали свидетели, не намереше решение.

Нереките бяха изпънали зебло от един от фургоните, за да заслонят огъня, който поддържаха запален непрекъснато. Щом видяха Бурук и Серен, бързо се скриха в шатрите си.

— Намирисва на сериозна неприятност — измърмори Бурук и изпъна ръце над огъня. — Кралят-магьосник беше разтреперан от гняв, а тази приказка за дар не ми харесва. Меч? Някакъв особен меч, нали? Дар от кого? Явно не е съюз с джхеките…

— Не, разбира се. След като са се били тъкмо с тях. Там няма нищо, Бурук. Нищичко.

Замисли се отново за сцената от другата страна на моста. Братът на Феар, не Бинадас, а другият, призовалият ги към разум я… интригуваше. Физически привлекателен, разбира се. Повечето Едур бяха такива. Но имаше и нещо повече. Имаше… силен ум. И болка. Серен се намръщи. Винаги я привличаха страдалците.

— Меч — повтори замислено Бурук, загледан в пламъците. — Толкова ценен, че Ханан Мосаг мислеше да отреже ръцете на воин, пролял кръв.

— Не ти ли се струва странно? — попита Серен. — Труп, който държи меч толкова здраво, че и Феар Сенгар не може да го изтръгне?

— Може би е замръзнал?

— От мига на смъртта?

Той изсумтя.

— Едва ли. Освен ако на братята му им е трябвало повечко време, докато го намерят.

— Най-малкото един ден. Вярно, обстоятелствата не са ни ясни, но наистина изглежда невероятно, нали?

— Така е. — Бурук сви рамене. — Проклетият им погребален ритуал. Това няма да оправи настроението на Ханан Мосаг. Посланичеството ще пристигне във възможно най-неподходящия момент.

— Не мисля — отвърна Серен. — Равновесието сред Едур е разклатено от това. Особено Ханан Мосаг. Освен ако не се появи бързо решение, ще се окажем сред разделен народ.

Той й отвърна с бърза, горчива усмивка.

— Ние?

— Ледериите, Бурук. Не съм част от делегацията. Нито ти, строго казано.

— Нито Хул Бедикт — добави той. — И все пак нещо ми подсказва, че невъзвратимо сме оплетени в тази мрежа, все едно дали е просната на слънце, или потъва в дълбините.

Тя не отвърна нищо. Бурук беше прав.

 

 

Шейната леко се хлъзна по мократа слама и Удинаас я спря с крак до каменната платформа. Смълчани, тримата роби заразвързваха ремъците, издърпаха ги изпод тялото. След това вдигнаха платнището. Буците лед лежаха върху увитото тяло. В смъртта челюстта на Рулад се беше разтворила, все едно той издаваше безгласен, несекващ писък.

Хулад отстъпи крачка назад и изсъска:

— Блудния да ни опази дано.

— Съвсем обичайно е, Хулад — успокои го Удинаас. — Двамата можете да си ходите, но първо ми издърпайте ей онзи сандък, на плазовете.

— Злато ще да е значи?

— Така смятам — отвърна Удинаас. — Рулад е умрял като кръвен воин. Беше благородник. Значи трябва да е злато.

— Какво разточителство.

Другият роб, Айрим, се ухили.

— Хайде като едурите паднат, да вземем да направим една банда — ще им грабим гробниците. — Двамата с Хулад задърпаха сандъка.

Въглените бяха червени, железният лист отгоре — черно-червен. Удинаас се усмихна.

— В тези гробници има заклинания, Айрим. И ги пазят тъмни духове.

— Е, ще си наемем маг да ги прогони. Духовете ще се махнат заедно с проклетите Едур. Само гниещи кости, нищо друго. Мечтая си за този ден.

Удинаас изгледа белокосия Айрим през рамо.

— Много ли си задлъжнял?

Усмивката на стареца помръкна.

— Е, да. Ще мога да се отплатя. И за внуците, дето са още в Трейт. Ще го изплатя, Удинаас. Не мечтаеш ли същото за себе си?

— Някои дългове не могат да се изплатят със злато, Айрим. Моите мечти не са за богатство.

— Да, някои не могат. — Айрим се подсмихна. — Ти искаш само сърцето на момиче, дето е толкова високо над теб, че и Блудния не може ти помогна да го имаш. Горкичкият Удинаас, всички скърбим за теб.

— Не е толкова скръб, колкото съжаление, предполагам. — Удинаас сви рамене. — Е, можете да си вървите.

— Вонята още отсега се вдигна — рече Хулад. — Как го търпиш, Удинаас?

— Кажете на Урут, че съм започнал.

 

 

Моментът не беше подходящ, но Трул Сенгар изведнъж осъзна, че е сам. Примига и бавно се огледа. Беше в голямата зала на дългия дом, родния си дом, стоеше пред централния стълб със стърчащото от него острие на меч. Топлината от огнището май не можеше да стигне до костите му. Дрехите му бяха подгизнали.

Беше оставил другите отвън, в привидно спокойния им сблъсък на воли. Кралят-магьосник с онова, което му трябваше, и Томад и Урут, с настояването им за подобаващо погребение на един мъртъв кръвен воин, воин, който бе техен син. С този конфликт Ханан Мосаг можеше да загуби властта си сред Тайст Едур.

„Кралят-маг трябваше да прояви сдържаност. Всичко трябваше да се реши кротко, без никой да разбере. Как може да е толкова трудно да се изтръгне един меч от ръцете на мъртвец?“ А ако тук беше замесена магия — и определено като че ли беше така, — то си беше по частта на Ханан Мосаг. Все пак той си имаше К’риснан. Те можеха да направят нещо. А ако не… „Тогава се режат ръцете.“ Духът вече не обитаваше трупа. Смъртта бе прекъснала връзките. Трул не можеше да изпита нищо към студената плът под леда. Това вече не беше Рулад.

Но сега вече нямаше възможност да се запази в тайна. Спора го бяха видели, а според традицията — и решението трябваше да се види.

„А… всичко това важно ли е?“

„Не вярвах на Рулад. Много преди провала му в нощния пост. Това е истината. Имах… съмнения.“

Мислите му не можаха да го отведат по-далече. Терзание го заля, парещо като киселина. Все едно че бе събудил собствения си демон, свиреп и гладен, и можеше само да гледа как яде душата му. Терзаещо угризение и жадно, ненаситно чувство за вина, безкраен пир.

„Вече сме обречени да даваме отговор за смъртта му, отново и отново. Безброй отговори, които да погребат единствения въпрос на живота му. Такава ли ни е съдбата — да понесем обсадата на всичко онова, което не може да бъде узнато?“

Чуждоземци бяха наблюдавали сцената. Осъзна го толкова внезапно, че се стъписа. Търговецът и Аквиторът. Гости ледерии. Шпионски авангард на посланичеството за мир.

Избухването на Ханан Мосаг беше ужасна грешка. Високата почит на Трул към краля-магьосник бе накърнена, уязвена и той копнееше за света отпреди месец. Когато не познаваше слабост и уязвимост.

„Стъпваш тихо през смрачения лес, с ум, изпълнен с настойчива мисъл за ужасна вест.“ Копие с железен връх, забит дълбоко в гръдта на ледерий. Натежали като олово крака го водят през сенките, мокасините глухо тупкат по пъстрия килим на пътеката. Усещането, че току-що му е убягнало нещо, невидяна поличба. Като влизане в стая, от която някой току-що е излязъл, макар че при него стаята бе горската катедрала, святата земя на хирот, а той не беше видял дири, за да придаде плът на подозрението си.

Точно това усещане се беше върнало. Преживели бяха отчаяни събития, все без да осъзнаят значимостта им, скритите истини. Неотложността на оцеляването им бе наложила някакво безгрижие.

Обля го ледена вълна на убеденост и Трул Сенгар разбра, че скоро ще се случи нещо ужасно.

Стоеше — сам в дългия дом.

Срещу централния стълб с извития стърчащ от него меч.

И не можеше да помръдне.

 

 

Тялото на Рулад Сенгар беше замръзнало. Бледозеленикава фигура с вкочанени крайници, изпъната върху каменната платформа. С отметната назад глава, затворени очи, зяпнала уста, сякаш се бореше за дъх и все не го намираше. Ръцете му се бяха стегнали около дръжката на меч с право острие, покрито със скреж и с черни петънца засъхнала кръв. Цветовете на меча някак странно преливаха един в друг.

Удинаас вече беше запълнил ноздрите и ушните кухини с восък.

Сега държеше щипците и чакаше първата жълтица да се нагорещи достатъчно. Двайсетина мига след като я бе сложил върху ламарината, бе сложил и втората. Редът на поставянето на монетите за благородните кръвни воини беше точен, съобразен с целия ритуал. Удинаас се бе превърнал във вечност от безкрайно изтощително чакане и повторение.

Но нямаше задача, която да огъне един роб. На този свят съществуваха тежки истини, които човек можеше да открие единствено щом се отрече от собствения си дух — стига да си склонен да ги подириш. „Трябва ли например да потърсиш самооправдание? Преди убийство, да речем, или някоя друга варварщина?“

„Например — това тяло. Младеж, чиято плът вече се скапва от смъртта. Едурите използват монети. Ледериите използват лен, олово и камък. Но и едните, и другите изпитват нужда да покрият, да прикрият, да скрият ужасното не-присъствие, изписано на това вцепенено лице.“

То започваше с очите — били те отворени или затворени.

Удинаас стисна с щипците ледерийската монета. Първите две не трябваше да са прекалено нажежени, за да не се пръснат очите под клепачите. Веднъж го беше видял, докато чиракуваше на един от по-старите роби, който бе започнал да губи чувството си за време. Окото зацвърча, а след това се пръсна лигава течност с гнусна миризма и кафеникава от развалата; монетата пък хлътна много надълбоко в очната кухина и кожата се сбръчка и почерня.

Завъртя се на столчето, като внимаваше да не изтърве монетата, наведе се над лицето на Рулад Сенгар и намести сгорещеното златно кръгче.

Последва тихо цвърчене: кожа и метал се сливаха, цялата влага се изсмука и кожата се стегна около монетата. Той я задържа плътно.

Същото се повтори с втората монета.

Зноят в стаята разтапяше трупа и докато Удинаас полагаше една по една монетите по тялото, то го стряскаше с внезапни движения. Гърбът, рязко извил се в дъга, тихо изтупване на лакът върху каменния постамент, вадички разтопена вода, потекли по плочата и от ръбовете, сякаш тялото плачеше.

Воня на изгоряла кожа изпълваше горещия влажен въздух. Трупът на Рулад Сенгар се преобразяваше, навличаше си бляскава броня, превръщаше се в нещо различно от Тайст Едур. В мислите на Удинаас това тяло престана да бъде нещо, живяло доскоро. Работата не беше по-различна от кърпенето на мрежи.

От гърдите — към корема. Всяка рана от копие — запълнена с глина и масло, се обкръжаваше с монети и после се запечатваше. Таз, бедра, колене, пищялки, глезени, горната част на стъпалата. Рамене, ръцете до лактите, лактите, после — надолу.

Сто шестдесет и три монети.

Удинаас изтри потта от челото си, стана и се затътри уморено до котела с разтопения восък. Представа нямаше колко време е изтекло. Вонята сдържаше глада му, но на няколко пъти бе напълнил празния си стомах със студена вода. Дъждът не беше спрял, трополеше по покрива, плющеше по двора зад стените. Село в траур — никой нямаше да го обезпокои, докато не се появеше навън.

Щеше да предпочете половин дузина вдовици да полагат монетите, а той да си седи на обичайното място и да подклажда огъня. Последния път, когато го беше правил сам, беше с бащата на Урут, убит в битка от арапаите. По-млад беше тогава, изпълнен с благоговение и от ритуала, и от ролята си в него.

Прикачи дръжката на котела, вдигна го и внимателно го понесе към трупа. Дебело покритие по лицевата страна и хълбоците. Малко изчакване, докато восъкът поизстине — не много, та да не се напука, когато обърне тялото — след което щеше да продължи със златните монети.

Спря за миг, надвесен над мъртвия Тайст Едур, и въздъхна:

— Ех, Рулад. А сега можеше да се перчиш пред жените, нали?

 

 

— Траурът е започнал.

Трул се сепна, обърна се и видя Феар — бе дошъл нечуто.

— Какво? О, да. Какво се реши?

— Нищо. — Брат му се доближи до огнището и навъсено загледа пламъчетата. — Кралят-магьосник обявява усилията ни за провал. Нещо повече, смята, че сме го предали. Гледа да прикрие това подозрение, но го виждам.

Трул помълча, после каза:

— Чудя се кога започна това предателство. И с кого.

— Ти от самото начало се съмняваше в този „дар“.

— Сега се съмнявам още повече. Меч, който един мъртъв воин не пуска. Що за оръжие е това, Феар? Що за магия бушува в него? — Обърна се към брат си. — Огледа ли го хубаво този меч? О, изработката е добра, но в желязото има… жилки. От някакъв друг метал, устояли са при коването. Всеки чирак на ковач на мечове може да ти каже, че ще се прекърши при първия удар.

— Вложената магия несъмнено ще предотврати това — отвърна Феар.

Трул въздъхна.

— Значи подготвят тялото на Рулад.

— Да. Магьосникът-крал е поканил родителите ни насаме в дома си. На всички други е забранено да влизат. Ще има… преговори.

— Отрязването на ръцете на най-младия им син в замяна на… какво?

— Не знам. Решението ще се оповести, разбира се. Междувременно двамата с теб сме оставени да се оправяме сами.

— Бинадас къде е?

Феар вдигна рамене.

— При знахарите. Ще го видим чак след няколко дни. Маговете трудно се поддават на цяр, особено когато е счупена кост. Арапаят, който го прегледа, каза, че имал над двайсет потрошени парчета на бедрото. Всички трябва да се наместят и да се слепят. Да се зашият мускулите и жилите, да се спре кръвта и да се махне мъртва кръв.

Трул отиде до пейката до стената, седна и стисна главата си с ръце. Цялото това пътуване вече изглеждаше нереално — освен раните и жестокото доказателство на един увит в кожа и лед труп, подготвян сега за погребение.

Джхеките се бяха оказали соултейкън. Не го беше осъзнал. Онези вълци…

Да си соултейкън беше дар, присъщ на Бащата Сянка и ближните му. Присъщ беше на небесата, на същества с неизмерима сила. Това, че онези невежи варвари можеха да притежават дар с такава изумителна, свята сила, изглеждаше безсмислено.

Соултейкън. Сега това изглеждаше… нечестиво. Оръжие, толкова дивашко и просто, като нащърбена бойна брадва. Не можеше да разбере как е възможно.

— Тежко изпитание ни чака, брате.

Трул примига и вдигна очи към Феар.

— Ти също го усещаш. Предстои нещо, нали?

— Не съм свикнал с това… това чувство. На безпомощност. На… непонятност.

Феар се потърка по лицето, сякаш искаше да пробуди и извлече подходящите думи — от мускул, от кръв и от кост. Сякаш всичко, което се таеше у него, се бореше, безпомощно и отчаяно, да намери глас, който другите да могат да чуят.

Състрадание жегна Трул и той сведе очи, за да не гледа притеснения си брат.

— Същото е и с мен — каза, макар това да не беше съвсем вярно. Свикнал беше с безпомощността — човек се научава да се примирява с някои чувства. Не притежаваше ни една от естествените физически дарби на Феар, не притежаваше лекотата му. Единствената му, същинска дарба бе в упоритата му наблюдателност, окована от мрачно въображение. — Трябва да поспим — добави той. — Умората приляга зле на времена като тези. Все едно, нищо няма да бъде оповестено без нас.

— Съвсем вярно, братко. — Феар се поколеба, после протегна ръка и я отпусна на рамото на Трул. — Бих искал винаги да си до мен, макар и само за да не ме оставиш да залитна. — Ръката се отдръпна и Феар тръгна към стаите за спане в дъното на дългия дом.

Трул зяпна след него, стъписан от признанието, почти невярващ. „Казах му думи за утеха, но не стори ли и той току-що същото за мен?“

Терадас му беше казал, че непрекъснато чували звуците от битка — врязвали се през воя на вятъра и снежната виелица. Чували зверски писъци, изпълнени с болка, вълчи вой, изпълнен със смъртно отчаяние. Чули бяха как е отклонил джхеките от пътя им. Чували го бяха, докато разстоянието не ги лишило от възможността да разберат какво го е сполетяло. А след това бяха зачакали да дойде врагът… който така и не дошъл.

Трул вече беше забравил за повечето от тези сблъсъци, множеството, сливащо се в едно, безреден и неотприщен от времето кошмар, увит в снежна пелена, изпъвана и разкъсвана от кръжащия вятър, увиващ я още по-плътно. Стегнато на възел и отнесено, сякаш откъснато, несвързано със света. „Нима така се съхраняват най-ужасните мигове от миналото? Нима това изтерзано от болка разделяне сполетява всекиго от нас — нас… живите?“ Гробището на самия ум, пътеката, лъкатушеща между купчините пръст, скрили тежките камъни и мрачните кухини с оцапаните от кръв стени и опърлените от огън надгробни плочи — запустяло възкресение под сиво небе. Веднъж извървяна, тази пътека не можеше да се извърви никога вече. Човек можеше само да погледне през рамо и да познае ужаса и необятността, и безредното трупане на още и още могили. Още и още.

Стана и закрета към постелята си. Угнетен от мисълта за онези, които тачеха Едур, онези, що бяха живели преди десетки и десетки хиляди години, и от безкрайния ужас на всичко зад тях, безкрайния път от дела и покаяния, костите и животите, вече станали на прах под ръждясали останки от метал — нищо друго, защото бремето, което животът можеше да понесе, бе ограничено, защото животът можеше само да крета напред и все напред, без това кретане да носи нещо повече от вдигнал се след стъпките му прах.

Обзет от скръб, вгорчена от отчаяние, Трул се смъкна върху тънката постеля, легна по гръб и затвори очи.

Което само развихри въображението му в образ след образ — образи, хлипащи за живот с безмълвен, но неутешим плач, изпълнил главата му.

Залитна пред напора им и като воин, олюлял се замаян пред неизбежния удар, пропадна в собствения си ум и потъна в забвението.

 

 

Като златно корито в планински поток, пред очите му заплува замъглен блясък. Удинаас се отпусна, едва сега усетил оловната тежест на уморените си мускули, изпънали се като вериги по костите му. Воня на изгоряла плът бе задръстила дробовете му, полепнала бе в гърдите му и просмукваше в жилите му блудкавата си отрова.

Взря се в облепения със злато гръб на Рулад Сенгар. Тялото бе охладило восъчното покритие и с всеки миг ставаше все по-тъмно.

„Богатството принадлежи на мъртвите, или така поне трябва да е за мен, недостижимо за мен.“ Замисли се над това хрумване и как се беше промъкнало през размътения му ум. Дълг и бедност. Границите, предопределящи живота на мнозина. Само една нищожна част от населението на Ледер познаваше богатството и можеше да тъне в разкош. Техният свят бе различен — незрим рай, обграден от интереси и грижи, неведоми за всички други.

Удинаас се намръщи, обзет от любопитство към собствените си чувства. Тук нямаше завист. Само тъга, усет за всичко онова, което бе извън обсега му и завинаги щеше да си остане така. По някакъв странен начин богатите ледерии му бяха станали също толкова чужди, колкото и Едур. Откъснат беше от тях и тази откъснатост бе толкова рязка и абсолютна, колкото и другата, лежаща сега пред очите му — собствената му изтощена същност и облеченият в злато труп пред него. Живото и мъртвото, мудните движения на тялото му и съвършената неподвижност на Рулад Сенгар.

Подготви се за последната си задача. Восъкът се беше втвърдил достатъчно, за да може тялото да се обърне. Когато дойдеха, родителите на Рулад щяха да очакват да заварят мъртвия си син лежащ по гръб, станал съвсем неразпознаваем под монетите и восъка. Превърнат всъщност в саркофаг, отдалечен в пътуването си към сянката — то всъщност вече бе започнало.

„Блудния да ме вземе дано, имам ли сила за това?“

Трупът лежеше по очи върху дървени подложки с две извити дръжки, закрепени за един лост. Под лоста бе поставено четирикрако дървено магаре, осигуряващо опорната точка. Удинаас се надигна, застана зад лоста, хвана с две ръце черното дърво и натисна. Поколеба се, наведе глава и опря чело върху ръцете си.

Призракът се беше смълчал, вече от дни не бе шепнал в ухото му. Кръвта на Вайвал спеше. Беше сам.

По време на цялата процедура беше очаквал да го прекъснат — Ханан Мосаг и неговите К’риснан да нахълтат с викове. Да отрежат пръстите на Рулад — или дори ръцете му от китките. След като не му бяха дали други указания, беше покрил с восък и меча, който лежеше под лек ъгъл върху лявото бедро.

Вдиша дълбоко и натисна лоста. Тялото се повдигна едва на косъм. Восъкът се пропука на хаотична плетеница от линии, но това трябваше да се очаква. Лесно щеше да се поправи. Удинаас натисна по-силно и загледа как тялото бавно се обръща на хълбок. Тежестта на меча надви обгърналия го восък, върхът изтрака върху камъка и притегли и ръцете. Удинаас изруга тихо и примига да махне потта от очите си. Бяха нападали люспи натрошен восък. С облекчение видя, че монетите са си останали непокътнати.

Застопори лоста със запъващата каишка и пристъпи към трупа. Нагласи меча на мястото му, после малко по малко заобръща тежкото тяло, докато то най-сетне не тупна по гръб.

Пое си дъх. Трябваше да покрие трупа с още восък, да оправи напуканото и отчупеното. После най-сетне щеше да излезе навън от този кошмар.

Робът не трябва да мисли. Трябва да си свърши задачите. Твърде много мисли гъмжаха в ума му, пречеха му да се съсредоточи.

Затътри се към огнището, за да вземе котела с восъка.

Нещо изпука зад гърба му. Удинаас се обърна. Огледа трупа да види къде се е отчупил восъкът. Там, по челюстта — разтваряше се широко над устата. Спомни си сгърченото в безмълвен вик лице, което видяха, когато свалиха превръзките. Може би трябваше да зашие устните.

Вдигна котела и тръгна към тялото.

Видя как главата рязко се отметна назад.

Пое треперливо дъх.

И тогава трупът изкрещя.

 

 

Гледката бавно се открои от небитието и Трул Сенгар отново се озова сред воя на вятъра и снежната вихрушка. Беше заобиколен от тъмни, едва различими фигури. Размитият блясък на кехлибарени очи се впиваше в него и Трул посегна към меча си, ала се сети, че ножницата е празна.

Джхеките най-сетне го бяха намерили и този път спасение нямаше да има. Трул се завъртя в кръг, още веднъж и още веднъж, а вълците стесниха кръга. Воят на вятъра изпълни ушите му.

Опипа за камата си — за каквото и да е, — но не намери нищо. Ръцете му бяха изтръпнали от студ, снежният навей щипеше в очите му.

Още по-близо, от всички страни. Сърцето му тупкаше. Изпълваше се с ужас, като удавник, чиито гърди се изпълват със смъртоносната вода, с потреса от отказа за живот, с внезапната загуба на всякаква сила, а с нея — и на всякаква воля.

Вълците връхлетяха.

Челюстите захапаха ръцете и краката му, зъби се впиха в плътта. Тежестта им го събори в снега. Един от вълците го захапа за тила. Изпращяха кости. Устата му се напълни с гореща кръв и жлъчка. Отпусна се, неспособен дори да се свие на кълбо, а вълците деряха и ръфаха ръцете и краката му, забиваха нокти и зъби в корема му.

Нищо не можеше да чуе освен писъка на вятъра, все по-силен.

Отвори очи. Лежеше в постелята си, а болката пулсираше в мускулите му с призрачния спомен за свирепите зъби.

И чу писък.

Феар се появи на входа — очите му бяха странно зачервени и мигаше объркано.

— Трул?

— Идвам — отвърна той и вдървено се надигна.

Изскочиха навън и видяха двама души да тичат към Къщата на мъртвите.

— Какво е станало?

Трул поклати глава.

— Може би Удинаас…

Забързаха натам.

Двама роби изскочиха от сградата и побягнаха, обзети от паника. Единият викаше нещо.

Братята затичаха.

Трул зърна за миг ледерийската Аквитор и търговеца на моста.

Крясъците не секваха. Някаква болка имаше в тези викове, и ужас. Викът, подхващан наново с всяко поемане на дъх, смрази кръвта в жилите на Трул. Можеше почти да…

Майен беше на прага, вратата бе зейнала широко. Зад нея стоеше Пернатата вещица.

И двете бяха вцепенени.

Феар и Трул спряха до тях.

Пернатата вещица извърна рязко глава и изгледа обезумяло първо Трул, после — Феар.

Феар пристъпи до годеницата си. Погледна вътре. Лицето му потръпваше при всеки нов крясък.

— Майен, задръж всички навън. Освен Томад и Урут, и магьосника-крал, щом дойдат. Трул… — Изрече го като молба.

Майен се отдръпна и Трул пристъпи напред. Рамо до рамо влязоха в Дома на мъртвите.

Грамадно изгърбено туловище, покрито с восък като белеща се кожа — под восъка лъщяха златни монети, — се беше свило до каменната платформа, с лице, отпуснато върху коленете, с ръце, обгърнали прасците, но все така без да изпускат меча. Грамадно изгърбено туловище, изригващо несекващи крясъци.

До него стоеше робът Удинаас. Носил беше котел с восък, но сега котелът лежеше обърнат на две крачки от ледериеца, а восъкът се бе разлял по пода.

Удинаас мълвеше нещо. Думи на утеха, промъкващи се през крясъците. Мълвеше и бавно, предпазливо, стъпка по стъпка, се приближаваше към клекналия.

Феар понечи да тръгне напред, но Трул здраво го стисна за лакътя и го спря. Чул беше нещо в тези крясъци. Отвръщаха на тихия, утешителен шепот на роба, в началото — изпълнени с гняв, който вече отслабваше, и гласът ставаше все по-умолителен. Накъсван от пристъпи на сурово отчаяние. А Удинаас не спираше да шепне.

„Сестрата да ни благослови дано, това е Рулад. Моят брат.“

„Нали беше мъртъв.“

Робът бавно се наведе пред ужасяващата фигура и този път Трул успя да долови думите му:

— Пред очите ти има монети, Рулад Сенгар. Затова не можеш да видиш нищо. Искам да ги махна. Братята ти са тук. Феар и Трул. Тук са.

И тогава крясъците секнаха и преминаха в безпомощен плач.

И пред очите на Трул Удинаас направи нещо, което му се струваше невъзможно. Робът се пресегна и взе главата на Рулад в ръцете си, като майка, която утешава детето си. Нежно, но и решително, и много бавно, я повдигна от облепените с монети колене.

Феар изхлипа. Овладя се бързо, но Трул го усети как потрепери.

„Лицето… о, Татко Сянка, лицето.“

Влудяваща маска от восък, напукана и раздрана. А под нея — златни монети, споени с плътта — нито една не се беше откъснала, — застъпващи се като люспи на броня около стегнатите челюсти и зейналата уста.

Удинаас се наведе още по-близо и зашепна в лявото ухо на Рулад.

Думи, на които бе отвърнато с потръпване, със спазъм, от който изтракаха монети — доловим за слуха звук, макар да беше приглушен от восъка. Едното стъпало на Рулад издращи по каменните плочи около платформата и се присви.

Феар се дръпна да се отскубне от хватката на Трул, но той го задържа. Удинаас посегна към колана си и извади малък нож.

Последва шепот — изпълнен с ритъм и почти мелодичен. Робът вдигна ножа и внимателно нагласи острието малко под ръба на монетата, покриваща лявото око на Рулад.

Лицето трепна, но Удинаас обгърна главата на Рулад като в прегръдка и се наведе още, без да спира да шепне. Лек натиск с острието, мигновено дръпване, монетата блесна, плъзна се надолу и след миг издрънча на пода.

Окото беше затворено — изгорял червен оток. Рулад сигурно се опита да го отвори, защото Удинаас притисна с два пръста клепача и Трул видя как поклати глава, каза нещо и го повтори.

Главата на Рулад се люшна в странен тик и Трул разбра, че това е кимване.

Удинаас премести ножа в другата си ръка и опря острието под дясното око на Рулад.

Отвън се чуха стъпки и мърморене на трупащи се хора, но Трул не се обърна. Не можеше да откъсне очите си от ледериеца и от брат си.

„Той беше мъртъв. Няма съмнение. Никакво.“

Робът, който се беше трудил над Рулад цял ден и цяла нощ, който бе запълвал раните му с восък и бе жигосвал монети в студената плът, който бе видял как повереникът му се връща в живота, вече бе коленичил пред едура, гласът му сдържаше лудостта, гласът — и ръцете му — полека връщаха Рулад към живота.

Роб ледериец.

„Татко Сянка, кои сме ние, че да правим това?“

Монетата се изтръгна.

Трул пристъпи напред и задърпа и Феар. Не проговори. Все още не.

Удинаас прибра ножа в канията и сложи ръка на рамото на Рулад. После извърна глава и вдигна очи към Трул.

— Още не може да говори. Крещенето го е изтощило, а и тежестта на монетите по гърдите му…

Удинаас бавно се надигна, за да се отдръпне, но лявата ръка на Рулад изхрущя, пусна дръжката на меча, пръстите зашариха във въздуха, дръннаха монети, пръстите докопаха ръката на роба. И я стиснаха.

Удинаас почти се усмихна — Трул чак сега видя колко е изтощен, а и след целия ужас, който бе преживял… — и заговори:

— Братята ти, Рулад. Трул и Феар. Те са тук, за да се погрижат за теб. Аз съм най-обикновен роб…

Рулад го стисна по-силно и две монети издрънчаха на пода.

— Ще останеш, Удинаас — каза Трул. — Брат ни има нужда от теб. Ние имаме нужда от теб.

Ледериецът кимна.

— Както заповядате, господарю. Само че съм… уморен. Аз… все ми притъмнява и все се пробуждам само от звука на собствения си глас. — Поклати безпомощно глава. — Дори не знам какво съм казал на брат ви…

— Няма значение — прекъсна го Феар. — Това, което направи… — Думите заглъхнаха и за миг лицето му сякаш щеше да се сгърчи. Трул видя как се стегнаха мускулите му, после Феар стисна зъби, вдиша дълбоко и след миг вече отново се владееше. Поклати глава, неспособен да проговори.

Трул се наведе към Удинаас и Рулад.

— Удинаас, разбирам. Трябва да си починеш. Но остани още няколко мига, ако можеш.

Робът кимна.

Трул се извърна, огледа раздраното лице на Рулад, все още затворените очи… и долови зад тях движение.

— Рулад. Аз съм — Трул. Чуй ме, братко. Дръж очите си затворени, засега. Трябва да свалим тази… тази броня от тебе.

Рулад поклати глава.

— Това са погребални монети, Рулад…

— Д-да. З-знам.

Думи хрипливи и натежали, изречени с дъх, едва изтласкан от стегнатите от монетите и восъка гърди.

Трул се поколеба.

— Удинаас беше с теб, сам, подготвяше те за…

— Да.

— Той е изтощен, братко.

— Да. Кажи на майка. Искам. Искам го.

— Разбира се. Но сега го пусни, моля те…

Ръката пусна ръката на роба и издрънча на пода. Другата ръка, която все още държеше меча, изведнъж трепна.

И на лицето на Рулад се изписа мъртвешка усмивка.

— Да. Още го държа. Това. За това говореше той.

Трул потрепна и се отдръпна.

Удинаас изпълзя настрана, опря гръб на сандъка с монетите. Присви се изгърбен, също като Рулад, и в мига преди да извърне лице, Трул видя изписаното на него страдание.

Колкото и да бе изтощен Удинаас, покоят бе на десет хиляди разтега от него — Трул можеше да го разбере, да осъзнае тази жестока истина. Рулад си имаше своя роб. Но кого си имаше Удинаас?

Мисъл, несвойствена за един Едур.

Но нищо — нищичко — вече не беше каквото беше. Той стана и се върна при Феар. Помисли за миг, после рязко се обърна към входа. Майен още стоеше там, ледерийката бе до нея — Пернатата вещица. Трул махна на робинята и посочи свилия се до сандъка Удинаас.

Видя как лицето й се изопна от ужас. Видя я как поклати глава.

А после тя побягна.

Трул се намръщи.

Майен също забърза навън.

Появиха се Томад и Урут.

А зад тях, щом бавно закрачиха напред, се появи и Ханан Мосаг.

„О, не! Мечът. Проклетият меч…“