Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Камерер (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Обитаемый остров, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 29 гласа)

Информация

Сканиране
Mandor (2010)
Разпознаване и корекция
NomaD (2010)

Издание:

Аркадий и Борис Стругацки. Обитаемият остров

Редактор: Стела Зидарова

Коректор: Ангелина Вълчева

Дизайн на корицата: Бисер Тодоров

ИК „ИнфоДАР“, София, 2009

ISBN: 978-954-761-409-3

История

  1. — Добавяне

19

Около обяд зазвъня телефонът. Максим взе слушалката. Гласът на прокурора каза:

— Може ли да се обади господин Сим?

— Слушам ви — отзова се Максим. — Здравейте.

Веднага почувства, че се е случило нещо нередно.

— Той пристигна — каза прокурорът. — Започнете веднага. Възможно ли ви е?

— Да — отвърна през зъби Максим, — но вие ми бяхте обещали някои неща…

— Не успях да направя нищо — в гласа на прокурора се появиха панически нотки. — И вече няма кога. Започвайте незабавно, не губете нито минута! Слушате ли ме, Мак?

— Добре. Това ли е всичко?

— Той пътува към вас. Ще бъде там след трийсет-четирийсет минути.

— Разбрах. Това ли е?

— Да. Действайте, Мак, действайте. Бог да ви е на помощ!

Максим хвърли слушалката и няколко минути поседя, размишлявайки. „Массаракш, всичко се обръща с главата надолу… Впрочем, ще имам време за мислене…“ Той отново грабна слушалката:

— Дайте ми професор Алу Зеф.

— Да! — кресна Зеф.

— Обажда ти се Мак…

— Массаракш, нали те молих да не ми досаждаш днес…

— Млъкни и слушай. Веднага слез във вестибюла и ме чакай…

— Зает съм, массаракш!

Максим скръцна със зъби и погледна към лаборанта. Онзи прилежно смяташе на аритмометъра.

— Зеф, незабавно слез във вестибюла. Разбра ли? Незабавно!

Той прекъсна и набра номера на Глигана. Провървя му: онзи си беше вкъщи.

— Обажда се Мак. Излезте на улицата и ме чакайте, ще имаме срочна работа.

— Добре — каза Глигана. — Отивам.

Максим затвори телефона, бръкна в чекмеджето, извади първата попаднала му папка и я прелисти, докато трескаво съобразяваше дали всичко е готово.

„Колата е в гаража, бомбата е в багажника, резервоарът е пълен… Нямам оръжие… по дяволите, не ми и трябва. Документите са в джоба ми, Глигана ме чака, браво на мен, хубаво се сетих за него… Наистина, той може да се откаже… Не, едва ли, аз не бих се отказал… Това е… Струва ми се, че това е всичко…“ Той каза на лаборанта:

— Викат ме. Ако ме търсят, кажи, че съм в Департамента на строителството. Ще се върна след един-два часа. Довиждане.

Взе папката под мишница, излезе от лабораторията и тичешком се спусна по стълбището. Зеф вече се разхождаше из вестибюла. Когато видя Максим се спря, сложи ръце зад гърба си и си придаде важен вид:

— За кой дявол, массаракш… — започна той още отдалече.

Без да спира, Максим го хвана под ръка и го помъкна към изхода.

— Какво, по дяволите? — бърбореше Зеф и се дърпаше. — Къде, защо?…

Максим го избута навън и по асфалтовата алея го повлече зад ъгъла към гаражите. Наоколо беше пусто, само на поляната, далече от тях, на пресекулки тракаше тревокосачка.

— Кажи накрая къде ме мъкнеш? — извика Зеф.

— Мълчи — каза Максим. — Слушай. Събери незабавно всички наши. Всички, които намериш… По дяволите въпросите! Слушай! Всички, които намериш… С оръжие. Срещу главните врати има павилион, нали знаеш? Скрийте се там. Чакайте. Примерно след половин час… Слушаш ли ме, Зеф?

— Е? — нетърпеливо попита Зеф.

— Примерно след половин час ще се появи Странника…

— Че той пристигна ли?

— Не ме прекъсвай. След около половин час може би ще пристигне Странника. Ако не дойде, хубаво. Просто стойте там и ме чакайте. Ако се появи, го застреляйте.

— Ти какво бе, да не си полудял? — възкликна Зеф и спря.

Максим продължи нататък, Зеф с проклятия го догони:

— Ами че нас всичките ще ни избият, массаракш! Наоколо охрана, шпиони!…

— Направете всичко възможно — каза Максим. — Странника трябва да бъде застрелян…

Приближиха се до гаража. Максим натисна резето и избута вратата.

— Безумна авантюра… — говореше Зеф. — Защо? Защо Странника? Съвсем приличен чичко, всички тук го обичат…

— Както искаш — студено каза Максим. Отвори багажника, опипа през омаслената хартия детонатора с часовниковия механизъм и отново затвори капака. — Сега не мога да ти кажа нищо. Но имаме шанс. Един-единствен… — той седна зад кормилото и пъхна ключа в контакта. — И още нещо имай предвид: ако вие не ликвидирате тоя приличен чичко, той ще ликвидира мен. Имаш много малко време. Действай, Зеф.

Той включи двигателя и на заден ход бавно изкара колата от гаража. Зеф стоеше до вратата. За пръв път в живота си Максим го виждаше такъв — изплашен, шокиран, объркан. „Прощавай, Зеф“ — каза си за всеки случай.

Машината спря. Гвардеецът с каменно лице, без бързане, записа номера, отвори багажника, погледна, затвори го, върна се при Максим и строго попита:

— Какво изнасяте?

— Рефрактометър — отвърна и му подаде пропуска и разрешението за изнасяне.

— „Рефрактометър РЛ-7, инвентарен номер…“ — промърмори гвардеецът. — Сега ще си запиша… Той бавно бръкна в джоба си за бележник.

— По-бързо, моля ви, нямам време — каза Максим.

— Кой е подписал разрешението?

— Не знам. Навярно Главоча…

— Не знаете… Ако подписваха по-ясно, всичко щеше да е наред…

Най-после той отвори вратите. Максим излезе на шосето и започна да изстисква от таратайката си всичко възможно. „Ако нищо не стане — помисли си той — и ако остана жив, ще трябва да бягам. Тоя проклет Странник, тоя дявол нещо е надушил и се върна… А какво ще правя, ако работата стане? Нищо не е готово, нямам схема на двореца — не успя Умника, не ми намери и снимките на Отците… Момчетата не са готови, никакъв план за действие… тоя проклет Странник! Сигурно трябва така: двореца, Отците, телеграфа и телефона, гарите, бърза телеграма в каторгата — нека Генерала събере всички наши и право там. Массаракш, нямам представа как се взема властта. А още и Гвардията, армията… и щабът. Ето с какво трябва да започна. Е, това е работа за Глигана, той ще се радва да се заеме с това, той се ориентира там. И някъде още действат белите подводници… Массаракш, ами че войната още продължава!“

Той включи радиото. Под звуците на бодрия марш нарочно хрипкавият глас на диктора крещеше: „… Неизвестните Отци още веднъж демонстрираха пред целия свят безкрайната си военна мъдрост! Сякаш отново оживя стратегическият гений на Габелу и Железния Водач! Сякаш отново се надигнаха славните сенки на нашите войнстващи непобедими предци и се хвърлиха в боя начело на танковите колони! Хонтийските провокатори и подпалвачи на конфликти претърпяха такова поражение, че никога повече няма да посмеят да подадат нос извън границите си, никога повече не ще пожелаят нашата свещена земя! Хонтийските пишман воини хвърлиха срещу нашите градове многохилядни армади от бомбардировачи, ракети, управляеми снаряди, но и тук победи не стратегията на тъпата сила, а мъдрата стратегия на най-точните преценки и ежесекундната готовност да отразим атаките. Не, ненапразно търпяхме лишения и давахме последните си стотинки за укрепването на отбраната, за създаването на непробиваемата броня на противобалистичната защита! «Нашата система за ПБЗ няма аналог в света» — заяви само преди половин година фелдмаршалът от резерва, кавалерът на две Златни знамена Иза Петроцу. Старият войн беше прав. Нито една бомба, нито една ракета, нито един снаряд не падна на свещената земя на Отците! «Непреодолимата мрежа от стоманени кули е не само нашият несъкрушим щит, символ на гения и нечовешката проницателност на онези, на които сме задължени за всичко — на нашите Неизвестни Отци» — пише в днешния брой на…“

Максим изключи радиото. Да, войната като че ли свърши. Кой знае какво готвят още… Максим свърна от централната улица в тясна пресечка между два гигантски небостъргача от розов камък и по паважа подкара към овехтяла, почерняла къщичка. Глигана вече го чакаше, пушеше цигара, облегнат на уличния фенер. Когато колата спря, той хвърли фаса, промуши се през малката вратичка и седна до Максим. Беше спокоен и студен — както винаги.

— Здравейте, Мак. Какво се е случило?

Максим обърна колата и отново излезе на главната улица.

— Знаете ли какво е това термична бомба? — попита той.

— Чувал съм.

— А работили ли сте някога със синхронни детонатори?

— Вчера, например.

— Отлично.

Известно време пътуваха мълчаливо. Движението беше голямо и Максим се абстрахира от всичко, съсредоточен върху това да си пробие път, да се промъкне между огромните камиони и старите олющени автобуси, без да блъсне никого, без да позволи някой да го блъсне, и да случи зелена светлина, и пак да случи зелена светлина, без да губи поне тая жалка скорост, която имаше. Най-сетне колата излезе на Горското шосе, на познатата автострада, обградена с огромни дървета.

„Забавно — изведнъж си помисли Максим. — По същия този път навлизах в тоя свят, по-точно, возеше ме горкият Фанк, а аз не съобразявах нищо и мислех, че той е специалист по пришълци. А сега по същия този път аз може би напускам тоя свят и света въобще, че и при това отнасям със себе си хубав човек…“ Той погледна към Глигана. Лицето му беше съвършено спокойно: той седеше, подал лакътя на протезата си през прозорчето, и чакаше да му обяснят всичко. Може би се учудваше, може би се вълнуваше, но това не можеше да се забележи. Максим почувства гордост от това, че такъв човек му се доверява и разчита на него без никакви съмнения.

— Аз съм ви много благодарен, Глигане.

— Така ли? — попита сакатият и обърна към него сухото си жълтеникаво лице.

— Помните ли, веднъж на едно заседание в Щаба вие ме повикахте настрани и ми дадохте няколко разумни съвета?

— Помня.

— За тях съм ви благодарен. Послушах ви тогава.

— Да, забелязах. Донякъде дори ме разочаровахте с това.

— Бяхте прав. Приех съветите ви и в резултат нещата се обърнаха така, че получих възможността да проникна в Центъра.

Глигана подскочи:

— Сега ли?

— Да. Трябва да бързам, а не можах да приготвя нищо. Могат да ме убият, тогава всичко ще бъде безсмислено. Затова ви взех със себе си.

— Говорете.

— Аз ще вляза в зданието, вие оставате в колата. След известно време ще се вдигне тревога, може да започне стрелба. Това не бива да ви тревожи. Вие оставате в колата и чакате. Чакате… — Максим се замисли и пресметна: — Чакате двадесет минути. Ако през това време получите лъчев удар, значи всичко е наред. Припадайте с щастлива усмивка на физиономията… Ако нищо не стане, излезте от колата. В багажника има бомба със синхронен детонатор, поставен на десет минути. Оставете я на улицата, включете детонатора и тръгвайте. Ще има паника, много голяма паника. Постарайте се да използвате всички възможности, които тя ще ви даде.

Известно време Глигана размишляваше.

— Ще ми разрешите ли да позвъня?

— Не.

— Вижте — каза Глигана, — ако не ви убият, значи, както разбирам, ще ви трябват хора, готови за бой. Ако ви убият, ще ми потрябват хора. Нали именно за това ме взехте — в случай, че ви убият… Сам ще мога само да започна, времето ще е малко и хората трябва да бъдат предупредени предварително. Искам именно за това да ги информирам.

— Щаба ли? — с неприязън попита Максим.

— В никакъв случай. Имам своя група.

Максим мълчеше. В далечината вече се издигаше сивото пететажно здание с каменна стена покрай фронтона. Същото онова здание. Някъде там, из коридорите, бродеше Риба, крещеше и плюеше разгневеният Хипопотам. И там беше Центъра. Кръгът се затвори.

— Добре — каза Максим. — Пред входа има телефонна будка. Когато вляза вътре, но не преди това, можете да излезете от колата и да се обадите.

— Добре — каза едноръкият.

Вече се приближаваха към завоя, извеждащ встрани от автострадата. Максим си спомни за Рада и си представи какво ще стане с нея, ако той не се върне. Ще бъде много зле. А може би нищо няма да й се случи… Може би, напротив, ще я пуснат… „Все едно — сама… Гай го няма, мен също няма да ме има… Горкото момиче…“

— Имате ли семейство? — попита той Глигана.

— Да. Жена.

Максим прехапа устни.

— Извинявайте, че така се получи…

— Нищо — спокойно каза Глигана. — Аз се простих с нея. Винаги се прощавам, когато излизам от къщи… Значи това е бил Центъра? Кой би могъл да си представи. Всички знаят, че това е телецентър и радиоцентър, а се оказва, че е просто Центъра…

Максим спря на паркинга, пъхна се между овехтялата малка кола и разкошна правителствена лимузина.

— Е, това е — каза той. — Пожелайте ми успех.

— От все сърце… — каза Глигана. Гласът му пресекна, той се задави и промърмори: — Все пак доживях този ден.

Максим отпусна лице върху кормилото.

— Дано преживея този ден. Дано видя вечерта…

Глигана го погледна с тревога.

— Не ми се ходи — обясни Максим. — Ох, как не ми се ходи… Между другото, имайте предвид нещо, обяснете го и на своите другари. Вие живеете не на вътрешната, а на външната повърхност на Сферата. И такива сфери има още много на света, на някои от тях живеят много по-зле от вас, на други — много по-добре. Но никъде не живеят по-глупаво. Не вярвате ли? Е, вървете по дяволите. Аз тръгвам.

Той отвори вратата и излезе. Пресече асфалтирания паркинг и започна да се качва по каменната стълба. Напипа в джоба си входния пропуск, който му беше направил прокурорът, вътрешния пропуск, който прокурорът беше откраднал отнякъде, и обикновеното розово картонче, изобразяващо специалния пропуск, който прокурорът не бе успял нито да направи, нито да открадне. Беше горещо, небето блестеше като алуминиево — непроницаемото небе на Обитаемия остров. Каменните стъпала пареха дори през подметките, а може би само така му се струваше. Всичко беше глупаво. Това беше една бездарна авантюра. „За какъв дявол правя всичко това, след като не съм се подготвил, както трябва… Ами ако там има не един офицер, а двама? Или дори може би трима офицери седят в тази стаичка и ме чакат със заредени автомати… Ротмистър Чачу ме простреля с пистолет, калибърът е същият, но куршумите ще бъдат повече, и този път няма да ми позволят да изпълзя, пък и аз вече не съм същият като преди, доста ме е очукал моят Обитаем остров… Глупак съм. Бях и си останах глупак. Затова ме купи господин прокурорът, хвана ме на въдицата… Но как можа да ми повярва? Направо не мога да си представя… Сега да можех да избягам в планините, да подишам чист въздух. Така и не видях тукашните планини, а толкова ги обичам… Толкова умен, недоверчив човек и изведнъж ми довери такава скъпоценност! Най-голямото съкровище на света! Това гнусно, отвратително, подло съкровище… Проклето да е, массаракш, и още веднъж массаракш, и още трийсет и три пъти массаракш!“

Той отвори стъклената врата и подаде на гвардееца входния пропуск. После прекоси вестибюла покрай жената с очила, която все слагаше печати, покрай администратора с каскетчето, който все се караше с някого по телефона и пред входа в коридора показа на другия гвардеец вътрешния пропуск. Войникът му кимна — можеше да се каже, че са познати, последните три дни Максим беше идвал тук ежедневно.

Продължи.

Мина дългия коридор без врати и сви наляво Тук беше само за втори път. Първият — завчера, по погрешка. („Прощавайте, господине, къде отивате?“ „Шестнадесета стая, капрале.“ „Сгрешил сте, господине. Тя е в другия коридор.“ „Прощавайте, капрале. Наистина…“)

Той подаде на капрала вътрешния пропуск и бързо погледна двамата яки гвардейци с автомати, неподвижно стоящи от двете страни на вратата отсреща. После погледна вратата, през която трябваше да влезе. „Отдел за специални превози“. Капралът внимателно разгледа пропуска, после, без да откъсва очи от него, натисна някакво копче на стената и зад вратата зазвъня звънец. „Сега офицерът, който седи до зелената завеса, се е приготвил. Или двамата офицери. Или дори тримата… Чакат кога ще вляза. И ако се изплаша и изскоча обратно, ще ме пресрещнат капралът и двамата гвардейци, охраняващи вратата без табелка, зад която навярно е пълно с войници…“

Капралът му върна пропуска и каза:

— Заповядайте. Пригответе документите си.

Вадейки розовото картонче, Максим отвори вратата. Влезе в стаята.

Массаракш.

Така си е.

Стаята не е една. Три преходни са. И чак накрая е тази със зелената завеса. Плюшена пътека от вратата чак до завесата. Най-малко тридесет метра. И офицерите не са двама. Дори не са трима. Шестима са.

В първата стая са двама в армейско сиво. Вече са насочили автоматите.

Двама в гвардейско черно — във втората стая. Още не са насочили автоматите си, но вече са готови.

Двама цивилни от двете страни на зелената завеса — в третата стая.

Единият обръща глава…

Давай. Мак!

Той се хвърля напред. Получи се троен скок от място. Успя само да помисли: „Да не скъсам сухожилията.“

Плътният въздух блъсна лицето му.

Зелената завеса. Цивилният отляво гледа встрани, шията му е открита. Удар с ръба на дланта.

Цивилният отдясно навярно мига — клепачите му са наполовина отпуснати. Удар по темето отгоре. И в асансьора. Тъмно е. Къде е копчето? Массаракш, къде е копчето?

Бавно, кънтящо загърмя автомат, веднага след него — втори. Какво пък, отлична реакция. Ду-ут… ду-ут… ду-ут… Но те още стрелят по вратата, по мястото, където ме видяха. Още не са разбрали какво е станало, това е само рефлекс.

Кончето!

Напряко на завесата, диагонално, отгоре надолу, бавно се движи сянка — пада някой от цивилните.

Ето го копчето, массаракш, на най-видното място…

Натисна го, кабината тръгна надолу. Асансьорът бе скоростен и пълзеше доста бързо. Кракът, с който се бе отблъснал, болеше. „Значи все пак съм разтегнал сухожилие?… Впрочем, вече няма значение… Массаракш, ами че аз вече пробих!“

Кабината спря. Максим изскочи и в същия миг в шахтата закънтяха изстрели, разхвърчаха се трески. Три автомата стреляха в покрива на кабината. „Хубаво, браво, стреляйте си… Сега ще съобразят, че трябва не да стрелят, а да повикат обратно асансьора и да слязат… Не съобразиха, объркаха се…“

Той се озърна. Массаракш, пак нещо не е наред… Входовете са три. Три напълно еднакви тунела… Аха, това са просто резервни генератори. Един работи, два са в режим на профилактика… Но кой работи сега? Като че ли този.

Той се хвърли в средния тунел. Отзад заръмжа асансьорът. „Не, не, късно е вече… Бавни сте, няма да успеете. Въпреки че тунелът е, право да си кажем, доста дълъг, пък и кракът ме боли… Ето го завоя, сега вече изобщо няма да се доберете до мен…“ Той стигна до генераторите, които басово бръмчаха под стоманената плоча, спря и няколко секунди си почиваше, отпуснал ръце. „Така, три четвърти от работата е свършена, дори седем осми. Остана дреболия, една втора от една тридесет и четвърта… Сега ще слязат от асансьора и ще се пъхнат в тунела; сигурно нищо не знаят и депресионното излъчване ще ги подгони обратно… Какво още може да се случи? Могат да хвърлят в коридора газова граната. Едва ли ще имат. Виж, тревога вече сигурно са вдигнали. Разбира се, Отците биха могли да изключат депресионната бариера… Ох, няма да се решат, пък няма и да успеят. Нали трябва да се съберат и петимата, с петте си ключа, да се договорят, да съобразят дали това не е провокация на един от тях… Наистина, кой в целия този свят би могъл да проникне тук през лъчевата бариера? Само Странника, ако тайно е изобретил защитата си, но него ще го задържат шестимата с автоматите… И няма кой друг… И докато те се карат, изясняват, съобразяват, аз ще свърша работата…“

В тунела, зад ъгъла, в тъмното загърмяха автомати. „Разрешено е. Не възразявам…“ Той се наведе над разпределителното устройство, внимателно свали капака и го хвърли в ъгъла. „М-да, крайно примитивна работа. Добре, че съобразих да попрочета нещичко по тукашната електроника…“ Той бръкна в схемата.

„Ами ако не бях съобразил? Ако Странника беше пристигнал вчера? Да, господа мои… Массаракш, как бие ток!… Да, щях да се окажа в положението на ембриомеханик, който срочно трябва да се справи с… дори не знам с какво… С парен котел? Ще се оправи… Или с камилски впряг… А? Ще се оправиш ли, ембриомеханик? Едва ли… Массаракш, как може всичко тук да е без изолация?… А, ето къде си бил!… Е, Бог да ни е на помощ, както казва господин прокурорът!“

Той седна право на пода пред разпределителя и избърса потта от челото си. Работата беше свършена. Удар от депресионно поле с огромна сила се стовари върху цялата страна — от Заречието до хонтийската граница, от океана до Алабастровия хребет.

Автоматите зад ъгъла престанаха да стрелят. Господа офицерите са в депресия. Сега ще видим как изглежда това: господа офицерите — в депресия.

Господин прокурорът за пръв път в живота си се е зарадвал на лъчевия удар. Не искам повече да виждам тоя тип. Неизвестните Отци, без изобщо да успеят да се ориентират и съобразят, се гърчат от болка, опънали копита, както обичаше да казва ротмистър Чачу. Той между другото също е в дълбока депресия и мисълта за това дълбоко ме възхищава.

Зеф и момчетата лежат по същия начин. Прощавайте, момчета, но така трябва.

Странника! Това е чудесно: страшният Странник също лежи, разстлал по пода огромните си уши — най-огромните уши в цялата страна. Впрочем него може би вече са го застреляли. Това би било най-добре.

Рада, моята мъничка бедна Рада, лежи в депресия… Нищо, момичето ми, това сигурно не е болезнено и изобщо скоро ще свърши…

Глигана…

Той скочи. Колко време беше минало? Хукна назад през тунела. Глигана също навярно лежи с опънати копита, но ако е чул стрелбата, нервите му може да не са издържали… Това, разбира се, е съмнително — нерви у Глигана. Но кой знае!…

Дотича до асансьора, като само за секунда спря, за да погледне господа офицерите, изпаднали в депресия. Беше тежка гледка: и тримата плачеха, хвърлили автоматите си, нямаха сили дори да избършат сълзите си. „Добре, добре, поплачете за моя Гай, поплачете за Птица… за Гел… за Лесничея… Навярно не сте плакали от детството си насам, във всеки случай никога не сте плакали за онези, които сте убивали. Поне преди смъртта си поплачете…“

Асансьорът стремглаво го изнесе на повърхността. Стаите бяха пълни с народ: офицери, войници, капрали, армейци, гвардейци, цивилни, всичките въоръжени, всичките лежаха или седяха прегърбени, някои плачеха гласно, един бърбореше нещо, тресеше глава и се удряше с юмрук по гърдите… А един се беше застрелял… Массаракш, страшна работа беше Черното Излъчване, ненапразно Отците го пазеха за черни дни…

Той изтича във вестибюла, като прескачаше безсилно лежащите хора, едва не се изтърколи по каменните стъпала и спря пред колата си, облекчено поемайки дъх — нервите на Глигана бяха издържали — лежеше със затворени очи на предната седалка.

Максим извади от багажника бомбата, разви омаслената хартия, грижливо я взе под мишница и спокойно се върна до асансьора. Внимателно огледа детонатора, пусна часовниковия механизъм, сложи бомбата в кабината и натисна копчето. Кабината потъна, отнасяйки към преизподнята огненото езеро, което щеше да се излее на свобода след десет минути. Или по-точно, след девет минути и някакви секунди…

Когато се върна в колата, внимателно сложи едноръкия така, че да бъде горе-долу изправен, седна зад кормилото и изкара колата от паркинга. Сивото здание надвисваше над него — тежко, нелепо, зловещо, препълнено с обречени хора, неспособни нито да се движат, нито да разбират случващото се.

Това беше страшно змийско гнездо, натъпкано с най-отбрана пасмина — специално, грижливо подбрана, за да превръща в сган всички, до които достига отвратителната магия на излъчването. „Всички там са врагове, всеки от тях нито за секунда не би се поколебал да те направи на решето, да предаде, да разпъне мен, Глигана, Зеф, Рада, всичките ми приятели и любими… И все пак, добре че едва сега си спомних за това. Преди тази мисъл щеше да ми попречи. Щях да си спомня веднага за Риба — единствения човек в обреченото змийско гнездо. Впрочем… какво знам за нея, в края на краищата? Че ме учеше да говоря и ми оправяше леглото? Остави я на мира, Максим, прекрасно разбираш, че работата не е в Риба. Работата е в това, че днес ти излизаш да се биеш не на живот, а на смърт, както се бият тук, и ще се биеш с глупаци — със злобни глупаци, опиянени от излъчването, с хитрите невежи, алчни глупаци, които насочваха това излъчване, с благоустремените глупаци, които искрено желаят да превърнат с помощта на същото излъчване бесните кукли в мили и псевдодобри кукли… И всички те ще се мъчат да убият и теб, и твоите приятели, и твоето дело… Магьосникът каза: нека съвестта не пречи да мислим ясно и нека разумът се научи при нужда да заглушава съвестта. Правилно. Горчива, страшна истина… Това, което направи днес тук, се нарича подвиг. Глигана доживя този ден. В този ден вярваха, както се вярва в хубава приказка, Лесничея, Птица, Зеления, и Гел Кетшеф, и моят Гай, и още десетки, стотици, хиляди хора, които никога не съм виждал… И въпреки това ми е зле. И ако искам по-нататък да ми се доверяват и да вървят след мен, аз никога и на никого не трябва да разказвам, че извърших главния си подвиг не тогава, когато тичах и скачах под куршумите, а сега, когато още имам време да отида и да обезвредя бомбата, а вместо това бягам все по-далеч и по-далеч от прокълнатото място…“

Той се носеше по правата автострада, по която преди половин година Фанк го караше със своята разкошна лимузина, за да го предаде право в ръцете на Странника… „Сега вече открих защо… Нима Странника още тогава е знаел, че съм невъзприемчив към излъчването, че нищо не разбирам и може да ме дърпа за конците, както си иска? Знаел е, знаел е проклетият Странник! Значи той наистина е дявол, най-страшният човек в страната, а може би и на цялата планета. «Той знае всичко — каза прокурорът и боязливо се озърна… — Не, не всичко. Ти изпревари Странника, Мак. Победи дявола.» И сега трябва да го доубия, докато не е късно, докато не се е опомнил, ако не са го убили пред вратата на собственото му леговище… Ох, не вярвам, не вярвам, не е по силите на момчетата; Мехура, дето имаше двадесет и четирима души с картечници, и той… Массаракш! Дори не успях да съобщя в каторгата на Генерала да бъде готов да вдигне политзатворниците и с ешелон да ги доведе тук. Но каквото и да става, със Странника трябва да се свърши. Трябва да успея да свърша със Странника и да задържа позициите няколко часа, докато армията и Гвардията не паднат от лъчев глад. Та никой от тях не знае за лъчевия глад, дори и Странника навярно не знае, няма откъде. В цялата страна единствен аз съм извеждал горкия Гай зад пределите на лъчевото поле…“

Шосето беше пълно с коли. Всички бяха спрели там, където са попаднали — напряко или косо на пътя, повалени в канавките. Смазаните от депресия шофьори и пътници седяха сгърбени на стъпалата, безсилно висяха от седалките, лежаха до канавките. Всичко това пречеше. През цялото време трябваше да намалява, да заобикаля отстрани, затова не забеляза веднага, че насреща, откъм града, също с криволичене и заобикаляне, но почти без намаляване на скоростта, се движи плоска и яркожълта правителствена кола.

Срещнаха се на сравнително свободен отрязък от шосето, разминаха се, като едва не се сблъскаха, и Максим успя да забележи голия череп, кръглите зелени очи, огромните стърчащи уши и целият се напрегна, защото всичко се обръщаше с главата надолу… „Странника! Массаракш! Цялата страна е повалена от депресия, всички дегенерати са в безсъзнание, а тоя гад, тоя дявол пак се е измъкнал някак! Значи все пак е измислил защитата си… И оръжие нямам…“ — Максим погледна в огледалото. Колата завиваше обратно. — „Какво пък, ще трябва да се оправим без оръжие. Поне няма да ме мъчи съвестта… Максим натисна газта. Скорост, скорост… Хайде, миличка, още малко…“ — Жълтата плоска кола наближаваше, растеше, над кормилото вече се виждаха втренчените зелени очи…

Давай, Мак!

Той разпери лакти, опря се, обхвана с една ръка Глигана и с всички сили натисна спирачката.

В раздиращото пищене на спирачките жълтата кола със скърцане и пращене се вряза в багажника му, предният й капак се смачка на хармоника и се повдигна. Сипеха се стъклени парчета. Максим изби с крак вратата и се изтърколи навън. Ужасно го боляха петата, разбитото коляно, одраната ръка, но за болката забрави само след миг, защото Странника вече стоеше пред него.

Не беше възможно, но… беше! Дявол, истински дявол, дълъг, сух, страшен, с вдигната за удар ръка…

Максим се хвърли върху него, вложи в тоя скок всичките останали му сили. Не улучи! Страшен удар в тила!… Светът се наклони, едва не падна, но все пак се задържа, а Странника отново беше пред него, отново голият череп, втренчените зелени очи и вдигнатата за удар ръка… „Стой, спри, той няма да улучи… Аха!… Накъде гледа?… Е, не на мен такива номера…“ Странника със застинало лице се беше втренчил някъде над главата на Максим, който се хвърли напред и този път улучи. Дългият черен човек се преви на две и падна върху асфалта. Тогава Максим пое дъх и се обърна.

Оттук прекрасно се виждаше сивият куб на Центъра, който вече не беше куб. Виждаше се как се сплесква, потича и пропада навътре в себе си. Над него се издигаше треперещ зноен въздух, пара, дим и нещо ослепително бяло, дъхащо на жар дори тук, страшно и весело бликащо през дългите вертикални пукнатини и дупките на прозорците… Добре, значи там всичко е наред… Максим тържествуващо се обърна към Странника. Дяволът лежеше на една страна, притиснал към корема дългите си ръце, очите му бяха затворени. Максим предпазливо се доближи. От разбитата кола се подаде Глигана. Въртеше се, мъчейки се да излезе. Максим спря до Странника и се наведе, пресмяташе как да удари, за да го довърши веднага. Массаракш, проклетата ръка не се вдигаше срещу паднал… И тогава Странника отвори очи и пресипнало каза:

— Dumkopf! Rotnase!

Максим не разбра веднага, а когато разбра, краката му се подкосиха.

Глупак…

Сополанко…

Глупак…

Сополанко…

От сивата кънтяща пустота отчетливо прозвуча гласът на Глигана:

— Дръпнете се, Мак, аз имам пистолет.

Без да гледа, Максим хвана за ръката Странника.

Той с усилие седна, държейки се за корема.

— Х-хлапак… — изсъска той мъчително. — Не стойте като пън… търсете кола, живо, живо!… Ама хайде, размърдайте се!

Максим тъпо се огледа. Шосето оживяваше. Центъра вече го нямаше, беше се превърнал в локва разтопен метал, в пара, в смрад и куклите престанаха да бъдат кукли. Шокираните хора идваха на себе си, напрегнато се озъртаха, мъчеха се да съобразят какво е станало с тях, как са попаднали тук и какво да правят.

— Кой сте вие? — попита Глигана.

— Не е ваша работа — отговори на немски Странника. Още го болеше, той пъшкаше и се задъхваше.

— Не разбирам — каза Глигана и повдигна дулото на пистолета.

— Камерер… — повика Странника. — Затворете устата на вашия терорист… и търсете кола…

— Каква кола?… — тъпо и безпомощно попита Максим.

— Массаракш — изпъшка Странника.

Криво-ляво се изправи сам, все още превит, притиснал ръка към корема си, отиде с несигурни крачки до колата на Максим и се пъхна вътре.

— Качвайте се… бързо! — каза, вече седнал зад кормилото.

После се озърна и през рамо погледна димния стълб, оцветен от пламъци.

— Какво хвърлихте там? — попита той отчаяно.

— Термична бомба.

— В мазето или във вестибюла?

— В мазето — отвърна Максим.

Странника простена, поседя малко с отметната глава, после включи мотора. Машината се затресе и задрънча.

— Хайде, качвайте се най-после! — закрещя той.

— Какъв е тоя? — попита Глигана. — Хонтиец ли е?

Максим поклати глава, рязко издърпа задната заклинена врата и му каза:

— Влезте.

После заобиколи колата и седна до Странника. Автомобилът подскочи, нещо в него засвири, пропука, но той вече се носеше по шосето с нелепо поклащане, с дрънчене на незатварящите се врати и с гръмки изстрели от ауспуха.

— И какво мислите да правите сега? — попита Странника.

— Почакайте… Кажете поне кой сте вие!

— Аз съм сътрудник на Галактическата сигурност — горчиво каза Странника. — Тук съм вече пет години. Ние готвехме спасение за тази нещастна планета. Готвехме го щателно, внимателно, с прогнозиране на всички възможни последствия. На всички, разбирате ли? Аз трябва да ви питам кой сте вие! Кой сте вие, че се врете в чужди работи, обърквате всичките ни планове, взривявате, стреляте… кой сте вие?!

— Аз не знаех… Откъде можех да знам?

— Разбира се, че не сте знаели. Но знаете, че самодейните намеси са забранени, та вие сте служител от ГСТ… Трябваше да знаете… На Земята майка му едва не полудява… някакви момичета непрестанно се обаждат да питат… баща му напусна работа… Какво смятахте да нравите по-нататък?

— Да ви застрелям.

— Какво-о?

Колата се залюля.

— Да — покорно каза Максим. — Какво ми оставаше? Казаха ми, че вие сте главният негодник тук — той се запъна.

Странника косо го изгледа с кръглото си зелено око:

— И в това не беше трудно да се повярва, нали?

— Да.

— А после?

— После трябваше да започне революция.

— От къде на къде?

— Но нали Центърът е разрушен… вече няма излъчване…

— Е, и?

— Веднага ще осъзнаят, че са угнетени, че животът им е отчайващ, ще се вдигнат…

— Къде ще се вдигнат? — тъжно попита Странника. — Кой ще се вдигне? Неизвестните Отци са живи и здрави, Гвардията е цяла и невредима, армията е мобилизирана, в страната има военно положение… На какво се надявахте?

Максим прехапа устни. Можеше, разбира се, да изложи на това печално чудовище плановете си, перспективите и прочее, но какъв е смисълът? Щом нищо не е готово, щом се получи така…

— Те ще разчитат на себе си — той посочи през рамо към Глигана. — Ето, този човек, например, нека сам да се справя. Моята работа беше да им дам възможността… Вашата работа… — промърмори Странника. — Вашата работа беше да си седите в ъгъла и да чакате да ви хвана…

— Да, навярно — каза Максим. — Другия път ще го имам предвид.

— Още днес отлитате за Земята — твърдо нареди Странника.

— Нямам намерение — възрази Максим.

— Още днес отлитате за Земята! — повиши глас Странника. — На тази планета и без вас имам достатъчно работа. Вземайте своята Рада и заминавайте…

— Рада при вас ли е? — бързо попита Максим.

— Жива и здрава е, не се безпокойте. Да, отдавна е при мен.

— Много ви благодаря… За Рада ви благодаря.

Колата навлезе в града. На главната улица бучеше, димеше и опушваше чудовищно задръстване. Странника зави в една пресечка и пое покрай съборетините. Тук всичко бе мъртво. По ъглите неподвижно стърчаха военни полицаи, сложили ръце на гърба си и нахлупили каски. Бързо бяха реагирали на събитията. Обща тревога — и всички заемат местата си, след като са се събудили от депресията. Може би не трябваше веднага да взривява, може би трябваше да действа по плана на прокурора? Не, не, массаракш! Нека върви, както е тръгнало. Нека не ме упреква напразно. Нека те сами да разберат кое как е, а обезателно ще разберат веднага, щом им се прояснят главите. Странника отново излезе на главната магистрала. Глигана деликатно го потупа по рамото с дулото на пистолета:

— Моля ви да ме свалите тук, където хората стоят.

До една огромна будка, пъхнали ръце дълбоко в джобовете на сивите си шлифери, стояха петима и освен тях по тротоарите нямаше жив човек. Очевидно депресионният удар силно бе уплашил хората и те се бяха изпокрили.

— Какво мислите да правите? — попита Странника, забавяйки ход.

— Да подишам чист въздух. Днес е чудно време… — отвърна Глигана.

— Това е наш човек — каза му Максим (Странника страшно се озъби). — Пред него можем да говорим за всичко.

Колата спря. Хората с шлиферите предпазливо се скриха зад будката. Виждаше се как надничат оттам.

— Наш ли? — повтори Глигана и вдигна вежда. — Как така наш?

Максим притеснено погледна към Странника. Онзи изобщо нямаше намерение да му помага.

— Впрочем добре — каза Глигана. — Вярвам ви. Сега ние ще се заемем с Щаба. Предполагам, че трябва да започнем оттам. Знаете за какво говоря — там има хора, които трябва да се премахнат, докато не са яхнали движението…

— Правилна мисъл… — каза Странника. — Между другото, струва ми се, че ви познавам. Вие сте Тик Феску, по прякор Глигана, нали?

— Абсолютно вярно — вежливо каза Глигана и се обърна към Максим. — А вие се заемете с Отците. Това е трудна работа, но е точно за вас. Къде да ви търся занапред?

— Почакайте, Глигане — каза Максим. — Без малко да забравя. След няколко часа цялата страна ще бъде поразена за много денонощия от лъчев глад. Всички ще бъдат напълно безпомощни…

— Всички ли? — със съмнение в гласа попита Глигана.

— Всички освен дегенератите. Това време, тези няколко денонощия трябва да се използват.

Едноръкият се замисли и вдигна вежди.

— Е, прекрасно. Ако е истина… Впрочем, ние ще имаме работа именно с дегенерати. Та къде да ви търся?

— На предишния телефон — каза Странника — и на предишното място. И още нещо. Създайте свой комитет. Възстановете организацията, която имахте по време на империята. Някои ваши хора работят при мен в института… Массаракш! — изведнъж изсъска той. — Нямам нито време, нито нужните хора под ръка… Дяволите да ви вземат, Максим!

— Най-важното — каза Глигана, като сложи ръка на рамото на Максим — е, че вече го няма Центъра. Браво, Мак. Благодаря ви…

Стисна рамото на Максим и започна да се измъква неловко, като си помагаше с протезата.

— Господи! — произнесе той, застанал до колата със затворени очи. — Нима наистина го няма? Та това…

— Затворете вратата — каза Странника. — По-силно, по-силно…

Колата тръгна с голяма скорост. Максим се озърна. Глигана стоеше в средата на групичката хора в сиви шлифери и говореше нещо, като размахваше ръката с пистолета. Хората стояха неподвижно. Още не бяха разбрали. Или не бяха повярвали.

Улицата беше пуста. Срещу тях идваха бронетранспортьори с гвардейци! Някъде в далечината, където беше завоят към института, няколко коли вече преграждаха пътя, притичваха фигури, облечени в черно. Изведнъж в колоната бронетранспортьори се появи познатата до отвращение яркооранжева патрулна кола с дълга телескопична антена.

— Массаракш… — промърмори Максим. — Съвсем забравих за тия…

— Ти за много неща си забравил — каза Странника. — Забрави за самоходните излъчватели, за Островната Империя, за икономиката… Известно ли ти е, че в страната има инфлация? Изобщо знаеш ли какво е това „инфлация“? Известно ли ти е, че има заплаха от глад, че земята не ражда? Известно ли ти е, че ние тук не успяхме да създадем нито запаси от жито, нито от медикаменти? Знаеш ли, че този твой лъчев глад в двайсет процента от случаите води до полудяване? Той изтри с длан мощното си олисяло чело. Сега ни трябват лекари… дванайсет хиляди лекари. Ще ни трябват белтъчни синтезатори, ще трябва да обеззаразим като начало поне сто милиона хектара заразена почва. Трябва да спрем израждането на биосферата… Массаракш! На Островите и в адмиралтейството на оня мръсник ни е нужен поне един земен жител… Никой от нашите не можа да се задържи там, не можа дори да се върне и да разкаже какво става там…

Максим мълчеше. Спряха пред колите, които преграждаха пътя. Тъмнолик набит офицер се приближи със странно познато размахване на ръка и с висок глас поиска документите. Странника злобно и нетърпеливо пъхна под носа му блестящ жетон. Офицерът мрачно козирува и погледна Максим. Беше ротмистър… не, вече бригадир от Гвардията Чачу! Очите му се разшириха.

— Този човек с вас ли е, ваше превъзходителство? — попита той.

— Да. Незабавно заповядайте да ми освободят пътя!

— Моля за извинение, ваше превъзходителство, но този човек…

— Незабавно освободете пътя! — кресна Странника.

Бригадир Чачу отново мрачно козирува, обърна се и махна на войниците. Един от камионите се отдръпна и Странника подкара с пълна скорост през образувалия се проход.

— Ето, виждаш ли? Те са готови, винаги са готови. А ти си мислеше, че нещата ще бъдат такива: раз-два и край… Да застреляме Странника, да избесим Отците, да разпъдим страхливците и фашистите в Щаба, и край на всичко — революцията е готова.

— Никога не съм мислил така — каза Максим. Чувстваше се много нещастен, смазан, безпомощен, безнадеждно глупав.

Странника косо го погледна, усмихна се тъжно:

— Добре, добре — каза той. — Просто съм ядосан. Не на тебе, а на себе си. Отговарям за всичко, което става тук, и вината за онова, което се случва, е моя. Просто не можах да те настигна — той отново се усмихна. — Много сте бързи вие, момчетата от ГСП…

— Недейте — каза Максим. — Не се измъчвайте толкова. Ето, аз не се измъчвам… Прощавайте, как се казвате?

— Наричайте ме Рудолф.

— Да… Ето, аз не се измъчвам, Рудолф. Аз възнамерявам да работя. Да правя революция.

— По-добре си върви вкъщи — вече съвсем безнадеждно го посъветва Странника.

— Аз съм си в къщи — нетърпеливо каза Максим. — Стига за това… Интересуват ме самоходните излъчватели. Какво ще правим с тях?

— С тях няма какво да правим. Помисли по-добре какво ще правим с инфлацията…

— Аз питам за излъчвателите. Странника въздъхна:

— Те работят с акумулатори, които могат да бъдат заредени само при мен в Департамента. След три денонощия ще свършат… Но след месец трябва да започне нахлуване откъм Островната Империя. Обикновено успявахме да отклоняваме подводниците от курса, до брега достигаха отделни единици. А този път готвят армада… Разчитах на депресионното излъчване, а сега просто ще трябва да ги потопяваме.

Той помълча.

— Значи ти си вкъщи. Да речем… С какво конкретно смяташ да се заемеш?

Наближаваха Департамента. Тежките врати бяха плътно затворени, в каменната ограда зееха амбразури, които преди ги нямаше. Департаментът бе заприличал на крепост, готова за бой. А около павилиончето стояха трима и рижата брада на Зеф пламтеше сред зеленината като екзотично цвете.

— Не знам — каза Максим. — Ще правя това, което ми наредят знаещи хора. Ако трябва, ще се заема с инфлацията. Ако трябва, ще потопявам подводници. Но твърдо знам най-главната си задача: докато съм жив, никой тук няма да може да построи дори един Център. Било то с най-добри намерения…

Странника мълчеше. Вратите вече бяха съвсем близо. Зеф се промъкна през живия плет и излезе на пътя. През рамото му висеше автомат, отдалече се виждаше, че е ядосан, нищо не разбира и сега със страшни проклятия ще поиска да му бъде обяснено защо, массаракш, са го откъснали от работата, наприказвали са му врели-некипели за Странника и са го принудили като хлапе да стърчи сред цветенцата вече втори час!

Край
Читателите на „Обитаемият остров“ са прочели и: