Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Обитаемият остров (4)

4

Късно вечерта Максим почувства, че този град му е дошъл до гуша, че няма желание нищо повече да разглежда и е гладен. Цял ден беше на крак, видя извънредно много, не разбра почти нищо, научи просто с подслушване няколко нови думи и разгада значението на няколко тукашни букви по фирмите и афишите. Нещастният случай с Фанк го смути и учуди, но общо взето беше доволен, че отново е сам. Обичаше самостоятелността и тя му липсваше в лошо проветрявания пететажен термитник на Хипопотама. След кратък размисъл реши временно да се загуби. Вежливостта си е вежливост, но информацията си е информация. Разбира се, процедурата на контакта е нещо свято, но пък друг случай да получи обективни сведения едва ли ще има.

Градът порази въображението му. Цялото движение тук се извършваше или по земята, или под нея, огромни пространства между къщите и над тях не се използваха, а бяха предоставени на дима, дъжда и мъглата. Градът беше сив, опушен, безцветен и някак еднакъв навсякъде — не с къщите, между които имаше някои доста красиви, не с еднообразно щъкащите по улиците тълпи, не с безкрайната си влага и изумителната безжизненост на камъка и асфалта — бе един и същ в най-главното. Приличаше на гигантски часовников механизъм, в който няма повтарящи се детайли, но всичко се движи, върти, съединява и разединява във вечен ритъм, чиято промяна би означавала само едно: повреда, авария, спиране. След улиците с високи каменни здания идваха улички с малки дървени къщички, гмежта на тълпата се сменяше с пустотата на обширни площади, сивите, кафявите и черните костюми под елегантните наметала се редуваха със сиви, кафяви и черни дрипи под парцаливи избелели шлифери, равномерният монотонен шум се сменяше изведнъж с дивия рев на сигналите, воплите и пеенето. Всичко това бе взаимосвързано, твърдо скрепено, отдавна зададено от някакви неведоми вътрешни зависимости и нищо нямаше самостоятелно значение. Всички хора си приличаха, действаха еднакво и беше достатъчно да се вгледаш и да разбереш правилата за преминаването на улиците, за да се изгубиш, да се разтвориш сред останалите и да можеш да се движиш с тълпата хиляда години, без да привлечеш никакво внимание. Вероятно този свят бе достатъчно сложен и се управляваше от множество закони и Максим откри най-главния: прави това, което правят всички и така, както го правят. За първи път през живота си му се искаше да бъде като всички. Бе виждал отделни хора, които постъпваха не като всички, и те предизвикваха в него истинско отвращение, защото се движеха напряко на потока, олюляваха се, хващаха идващите насреща, подхлъзваха се и падаха, а от тях вонеше гадно, хората ги заобикаляха и не ги докосваха, а някои от тях оставаха да лежат край стените на дъжда. И Максим правеше като всички. Заедно с тълпата влизаше в кънтящите обществени складове с мръсни стъклени покриви. Заедно с всички ги напускаше и се спускаше под земята. Напъхваше се в препълнените електрически влакове. Носеше се някъде сред невъобразим грохот и дрънчене. Подхванат от потока, отново излизаше на повърхността на някакви улици, абсолютно еднакви с предишните.

После настъпи вечерта, светнаха мъждукащи фенери, окачени високо над земята, които почти нищо не осветяваха, на големите улици стана съвсем тясно и отстъпвайки пред тази теснота, Максим попадна в някаква полупразна и полутъмна уличка. Тук разбра, че за днес му стига, и спря.

Видя три светещи златисти кълба, мигащ син надпис от стъклени неонови тръби и врата, водеща към някакво сутеренно помещение. Вече знаеше, че с три златисти кълба като правило тук се обозначават местата за обществено хранене. Слезе по нащърбените стъпала и видя малка зала с нисък таван, десетина празни масички, под, посипан с дебел слой чисти стърготини, осветен стъклен бюфет с бутилки с разноцветни течности. В закусвалнята нямаше почти никой. Зад никелирания щанд до бюфета бавно се движеше пълна възрастна жена в бяла престилка със засукани ръкави; малко по-далеч, зад кръгла масичка, седеше в небрежна поза нисък набит човек с бледо квадратно лице и гъсти черни мустаци. Тук никой не викаше, не се суетеше и не пушеше.

Максим влезе, избра си масичка по-далеч от щанда и седна. Дебелата жена го забеляза и каза нещо с висок дрезгав глас. Мустакатият също го погледна с празни очи, обърна се, взе стоящата пред него висока чаша с прозрачна течност, отпи и я остави. Някъде се хлопна врата и в залата се появи миловидна девойка с бяла дантелена престилка, намери с поглед Максим, приближи се, опря пръсти в масичката и загледа някъде над главата му. Имаше чиста нежна кожа, прозрачен мъх на горната устна и красиви сиви очи. Максим галантно докосна върха на носа си и произнесе:

— Максим.

Момичето го погледна с изумление, сякаш едва сега го видя за пръв път. Беше толкова мила, че младежът неволно се ухили до ушите. Тогава тя също се усмихна, посочи нослето си и каза:

— Рада.

— Добре — рече младежът. — Вечеря.

Тя кимна и попита нещо. За всеки случай той също кимна. Засмян я проследи с поглед — тя бе слабичка, ефирна и бе доказателство, че и в този свят има красиви хора.

Дебелата жена произнесе дълга свадлива фраза и се скри зад щанда. „Тук си умират за щанда“ — помисли си Максим и забеляза, че мустакатият го наблюдава. Гледаше го враждебно, недружелюбно. Самият той също беше неприятен. Не разбираше защо, но му приличаше на вълк или на маймуна. Нека ме зяпа. Не ме интересува.

Рада се появи отново и постави пред Максим чиния с топло ястие от месо и зеленчуци и дебелостенна чаша с пенлива течност.

— Добре! — каза Максим и подканващо потупа стола до себе си.

Много му се искаше момичето да седи тук, докато той се храни, да му разказва нещо, да послуша гласа й и да я накара да почувствува, че му харесва и че му е приятно с нея.

Но тя само се усмихна и поклати глава. Каза нещо. Максим разбра само думата „седя“ и отиде до бара. „Жалко“ — помисли си той. Взе двузъбата вилица и започна да яде, мъчейки се същевременно от трийсетината думи, които знаеше, да състави изречение, което да изразява дружелюбие, симпатия и потребност от общуване.

Рада се бе облегнала с гръб на бара, скръстила ръце и от време на време поглеждаше към него. Щом очите им се срещаха, те се усмихваха един на друг и Максим изпитваше известно учудване, защото усмивката на девойката с всеки следващ път ставаше все по-бледа и несигурна. Той изпитваше твърде разнородни чувства. Приятно му бе да я гледа, но това усещане се смесваше с нарастващо безпокойство. Храната, която се оказа неочаквано вкусна и питателна, му доставяше удоволствие. Същевременно чувствуваше върху себе си тежкия поглед на мустакатия и безпогрешно долавяше излъчващото се от дебелата жена недоволство. Той внимателно отпи от чашата — това беше студена, освежаваща, но прекалено силна бира.

Мустакатият каза нещо и Рада се приближи до масичката му. Между тях започна приглушен разговор — неприятен и враждебен, — но в този момент някаква муха взе да досажда на Максим и се наложи да я прогони. Насекомото беше едро, силно и нагло, налиташе сякаш от всички страни едновременно, бръмчеше и жужеше, все едно му се обясняваше в любов, не искаше да отлети, желаеше да бъде тук, с него и неговата чиния, да се разхожда по тях, да ги плюе, беше упорита. Максим направи неточно движение и мухата падна в бирата. Той гнусливо премести чашата на друга масичка и продължи да се храни. Приближи се Рада и вече без усмивка, гледайки встрани, попита нещо.

— Да — за всеки случай каза Максим. — Рада е добра.

Тя го погледна с нескрита уплаха, отиде до бара и се върна с чинийка, на която носеше чашка с кафява течност.

— Вкусно — рече младежът, като гледаше момичето нежно и загрижено. — Какво, лошо ли ви е? Рада, седнете тук да поприказваме. Трябва да говорим. Не бива да си отивате.

Тази старателно обмислена реч направи на Рада неочаквано лошо впечатление. Стори му се, че още миг и ще заплаче. Във всеки случай устните й затрепериха, прошепна нещо и избяга. Дебелата жена възмутено произнесе няколко думи. „Правя нещо не както трябва“ — тревожно си помисли той. Нямаше представа какво именно. Разбираше само, че и мустакатият и жената не искат Рада да „седи“ и „говори“ с него. Но доколкото те явно не бяха представители на администрацията или стражи на реда и доколкото той очевидно не нарушаваше никакви закони, вероятно не трябваше да взема под внимание мнението на тези сърдити хора.

Мустакатият тихо, но с доста неприятен тон произнесе нещо през зъби, на екс изпразни чашата си, измъкна изпод масичката дебел черен бастун, стана и бавно се приближи до Максим. Седна срещу него, сложи бастуна напреко върху масата и, без да го гледа, но очевидно обръщайки се към него, започна бавно да цеди тежки думи, често повтаряйки „массаракш“. Речта му се стори на младежа също така черна и полирана от честа употреба като уродливия му бастун. В нея се чувстваше заплаха, предизвикателство, неприязън и всичко това странно се съчетаваше с равнодушния тон, безстрастното лице и пустотата в стъкления поглед на безцветните му очи.

— Не разбирам — сърдито рече Максим.

Тогава мъжът обърна към него бялото си лице, погледна, сякаш през него, бавно и отчетливо зададе някакъв въпрос и изведнъж ловко извади от бастуна дълъг блестящ нож с тясно острие. Младежът се обърка. Не знаейки какво да каже и как да реагира, взе вилицата и я повъртя в ръка. Това оказа върху мустакатия неочаквано въздействие. Меко, без да става, отскочи, като събори стола, нелепо приклекна и насочи напред ножа, а мустаците му се повдигнаха и оголиха едри жълти зъби. Дебелата жена оглушително изпищя. Максим подскочи от изненада. Мъжът изведнъж се оказа съвсем близо, но в същия миг се появи Рада, застана между тях и започна силно и звънко да крещи — първо към мустакатия, после и към него. Младежът абсолютно нищо не разбираше, а мъжът неприятно се усмихна, взе бастуна си, прибра в него ножа и спокойно тръгна към изхода. На вратата се обърна, подхвърли няколко тихи реплики и изчезна.

— Бледа, с треперещи устни, Рада вдигна съборения стол, избърса разлятата на масата кафява течност, отнесе мръсните съдове, върна се и каза нещо на младежа. Той отговори „Да“, но това не помогна. Девойката ядосано повтори същото, но Максим чувствуваше, че не е толкова сърдита, колкото изплашена. „Не“ — каза Максим и жената се развика. Максим най-сетне призна:

— Не разбирам.

Лелката, без да престава да крещи, налетя, застана пред него с ръце на кръста, като продължаваше да вика. После го хвана за дрехата и започна грубо да пребърква джобовете му. Смаяният клиент не се съпротивляваше. Само повтаряше: „Не трябва“ и жално поглеждаше към Рада. Дебеланата го блъсна в гърдите и, сякаш взела някакво страшно решение, се втурна към телефона.

— Фанк! — отчаяно произнесе жителят на Земята. — Фанк лошо! Ела. Лошо.

После напрежението неочаквано спадна. Рада каза нещо на дебелата жена, тя хвърли слушалката, повилня още малко и млъкна. Девойката накара Максим да се върне на мястото си, сервира му нова чаша бира и, за негово неописуемо удоволствие и облекчение, седна на масата. Известно време всичко вървеше много добре. Момичето задаваше въпроси, сияещият Максим отговаряше: „Не разбирам“, дебеланата мърмореше нещо отдалече, младежът се напъна, състави още една фраза и обяви, че „дъждът ходи массаракш лошо мъгла“. Рада се заля от смях. После дойде едно младо и симпатично момиче, поздрави всички. Рада излезе с нея и след малко се върна, вече без престилката, облечена в блестящ червен шлифер с качулка и с голяма карирана чанта в ръка.

— Да вървим — каза тя и Максим скочи. Но не беше лесно да си тръгне веднага. Дебеланата отново се развика. Пак нещо не й харесваше, пак нещо искаше. Сега размахваше писалка и лист хартия. Известно време Рада спореше с нея, но второто момиче се приближи и застана на страната на жената. Ставаше дума за нещо очевидно и, в края на краищата, Рада отстъпи. Тогава и трите се заеха с Максим. Отначало поред и хорово задаваха един и същ въпрос, който той естествено не разбираше, и само разперваше ръце. Сетне Рада накара всички да млъкнат, леко го тупна по гърдите и попита:

— Мак Сим?

— Максим — поправи я той.

— Мак? Сим?

— Максим. Мак — не трябва. Сим — не трябва. Максим.

Тогава девойката допря пръст до нослето си и произнесе:

— Рада Гаал. Максим…

Той най-сетне разбра, че искат да узнаят фамилията му. Това беше странно, но много повече го порази друго.

— Гаал ли? — попита той. — Гай Гаал?

Настъпи тишина. Всички бяха смаяни.

— Гай Гаал — радостно повтори Максим. — Гай добър мъж.

Вдигна се шум. Жените заговориха едновременно. Рада дърпаше ръката на Максим и нещо питаше. Изглежда, страшно я интересуваше откъде той познава Гай. Гай, Гай, Гай — мяркаше се в потока от непознати думи. Въпросът за фамилията на Максим беше забравен.

— Массаракш! — каза най-сетне лелката, закиска се и момичетата също се разсмяха, а Рада му връчи карираната си чанта, хвана го под ръка и двамата излязоха под дъжда.

Изминаха до края зле осветената уличка и завиха в още по-тъмна, с дървени разкривени къщи от двете страни на мръсния неравен паваж. После свиха пак, кривите улички бяха пусти и не срещнаха по пътя си нито един човек.

Отначало Рада оживено бърбореше, често повтаряше името на Гай, а Максим потвърждаваше, че „Гай добър“, но добавяше на руски, че хората не бива да се бият по лицето, че това е странно и той не разбира това. Обаче колкото по-тесни, тъмни и кални ставаха улиците, толкова по-често Рада замлъкваше. Понякога спираше и се вглеждаше в тъмнината. Максим си мислеше, че избира по-сух път, но тя търсеше нещо друго, защото изобщо не виждаше локвите, и му се налагаше всеки път да я предпазва от тях, а там, където нямаше сухи места, той я вземаше под мишница и я пренасяше. Това й харесваше, всеки път тя замираше от удоволствие, но веднага забравяше за това, защото се боеше.

Колкото повече се отдалечаваха от закусвалнята, толкова повече тя се страхуваше. Отначало Максим се опита да влезе с нея в психически контакт и да й предаде малко смелост, но, както и при Фанк, не успя. Излязоха от мизерните квартали, тръгнаха по един черен път, от дясната страна на който се простираше безкраен стобор с ръждива бодлива тел отгоре, а отляво — непрогледно черно, вонящо бунище. Рада съвсем овеси нос, само дето не заплака. Максим, стремейки се поне малко да й подобри настроението, започна с цяло гърло да пее подред всички най-весели песни, които знаеше. Това помогна, но не за дълго — само до края на оградата. После отново се появиха къщи — жълти, двуетажни, с тъмни прозорци. От тях миришеше на изстиващ метал, органични масла, на нещо задушно и изгоряло. Уличните лампи бяха редки и светеха мътно, а в дъното, под свода на някакъв безистен, стояха настръхнали, мокри хора и Рада спря. Вкопчи се в ръката му и задъхано зашепна — ужасно я беше страх за себе си и още повече за него. Задърпа го назад и той се подчини, като мислеше, че ще й стане по-добре, но после разбра, че това е безразсъден акт на отчаяние, и се възпротиви. „Елате — нежно й каза той. — Да вървим, Рада. Лошо няма. Добре.“

Тя се подчини като дете. Той я поведе, въпреки че не знаеше пътя. Изведнъж разбра, че тя се страхува от мокрите фигури. Много се учуди, защото в тях нямаше нищо страшно и опасно — просто обикновени, свити под дъжда хора стоят и треперят от влагата. Първо бяха двама, после се появи трети, четвърти — със запалени наркотични пръчици.

Максим вървеше по празната улица, между жълтите къщи, право към тях, а девойката все по-силно се притискаше в него и той я прегърна през раменете. Изведнъж му дойде наум, че греши и тя трепери не от страх, а просто от студ. В мокрите хора нямаше нищо опасно — бяха прегърбени, с издължени лица, измръзнали, с пъхнати в джобовете ръце, пристъпваха от крак на крак, за да се сгреят, жалки, отровени от наркотика, и сякаш не забелязваха него и Рада, дори не вдигнаха очи, когато минаха толкова близо, че чу нездравото им неравно дишане. Мислеше, че сега момичето най-сетне ще се успокои. Вече бяха под арката, когато отпред изведнъж, сякаш изпод земята, се появиха и преградиха пътя им още четирима, също така мокри и жалки. Един от тях носеше дълъг, дебел бастун и Максим го позна.

Под олющения свод на безистена течението клатеше гола крушка, стените бяха плесенясали и напукани, под краката имаше напукан мръсен цимент с кални следи от много крака и автомобилни гуми. Зад тях се разнесе кънтящ тропот. Максим се огледа и видя, че онези четиримата ги догонваха, дишайки нервно, на пресекулки, плюейки отвратителните си наркотични пръчици. Рада сподавено извика, пусна ръката му. Изведнъж Максим се оказа притиснат до стената, плътно заобиколен от хора. Те не го докосваха, държаха ръцете си в джобовете, дори не го гледаха, просто стояха, не му позволяваха да мърда и над главите им видя, че двама държат Рада за ръцете. Мустакатият се приближи до нея, бавно премести бастуна в лявата ръка и с дясната лениво я зашлеви по бузата…

Това беше толкова дивашко и невъзможно, че младежът изгуби чувство за реалност. Нещо се измести в съзнанието му. Останаха само двама човека — той и момичето, а останалите изчезнаха. Превърнаха се в грозни, опасни животни, които тромаво тъпчеха калта! Скриха се градът, арката и крушката над главата — на тяхно място се появиха непроходими планини, местността Оз от планетата Пандора, пещера, гнусен капан, заложен от голите петнисти маймуни, вътре равнодушно надничаше размазаната жълта луна и той трябваше да се бие, за да остане жив. Започна да се сражава така, както тогава на Пандора.

Времето послушно забави ход, секундите станаха дълги-дълги, в течение на всяка от тях можеше да направи множество различни движения, да нанесе много удари и да вижда всички противници едновременно. Тези маймуни бяха тромави, свикнали да имат работа с друга плячка, навярно просто не можеха да съобразят, че са направили грешен избор и по-добре ще е да избягат, а не да се опитват да се бият… Максим хващаше поредния звяр за брадичката, рязко повдигаше главата, удряше с реброто на дланта бледата пулсираща шия, веднага се обръщаше към следващия и ловеше, дърпаше, млатеше отново и отново. В облак от зловонно дихание, в звънката тишина на пещерата, в жълтия сумрак нечии криви нокти одраха шията му, жълти зъби се забиха за кратко дълбоко в рамото му, но около него вече нямаше врагове. Към изхода на пещерата бързаше водачът им с тоягата, защото, като всички предводители, имаше най-бърза реакция и веднага разбра какво става. За миг Максим го съжали, толкова бавна беше тази негова „бърза“ реакция, времето забави ход, бързоногият вожд едва местеше крака. Максим се промъкна между секундите, изравни се с него, удари го в движение и веднага спря… Времето отново придоби нормалната си скорост, пещерата стана безистен, луната — крушка, местността Оз на Пандора отново се превърна в непонятния град на непонятна планета, много по-непонятна от Пандора…

Максим почиваше, отпуснал изтръпналите си ръце. В краката му мъчително се гърчеше мустакатият водач. От раненото рамо на младежа течеше кръв. И в този момент Рада го хвана за ръката, изхлипа и прекара дланта му по мокрото си лице. Той се огледа. Върху мръсния цимент лежаха телата. Той машинално ги преброи — шестима заедно с водача и си помисли, че двама са успели да избягат. Беше му неописуемо приятно докосването на Рада, знаеше, че е постъпил така, както е трябвало, и е направил точно това, което е било необходимо — нито повече, нито по-малко. Които успяха, избягаха. Той не искаше да ги гони, въпреки че можеше — дори чуваше как панически тропат обувките им в края на тунела. А тези, които не можаха да избягат, лежаха. Някои умираха, а други вече бяха мъртви. Разбираше, че все пак това са хора, а не маймуни или панцерни вълци, въпреки че диханието им беше зловонно, докосванията гадни, а намеренията — хищни и отвратителни. И въпреки това той чувстваше известно съжаление, сякаш беше загубил някаква чистота, неотделимо късче от душата на бившия Максим, и знаеше, че предишното му „аз“ е изчезнало завинаги. Изпитваше странна горчивина, но едновременно с това и непозната гордост.

— Да вървим, Максим — тихичко каза Рада.

И той послушно тръгна подир нея.

„ВИЕ ГО ИЗПУСНАХТЕ…“

— С една дума, вие го изтървахте.

— Нищо не можах да направя… Знаете как стават тези неща…

— Дявол да го вземе, Фанк! От вас не се искаше да правите каквото и да било. Достатъчно беше да вземете шофьор.

— Зная, че съм виновен. Но кой можеше да очаква…

— Достатъчно. Какво предприехте?

— Веднага, щом ме пуснаха, се обадих на Мегу. Нищо не знае. Ако той се върне, Мегу веднага ще ми съобщи. Наблюдавам всички психиатрични заведения. Той не може да избяга далече, просто няма да му позволят, прекалено бие на очи.

— Друго?

— Заповядах на моите хора в полицията да следят за всички произшествия, дори за нарушаването на правилата за улично движение. Той няма документи.

Ще ми съобщават за всички задържани без документи… Той няма шансове да се скрие, дори ако поиска… Според мен, това е въпрос на два-три дни… Проста работа.

— „Проста“… Какво по-просто имаше от това да отидете с кола в телевизионния център и да докарате тук човека? Но вие дори и с това не се справихте.

— Виновен съм. Но така се стекоха обстоятелствата…

— Казах ви, стига за обстоятелствата. Той наистина ли изглежда като луд?

— Трудно е да се каже… Най-много всъщност прилича на дивак. На добре изкъпан и охранен планинец. Но лесно си представям ситуации, в които ще изглежда като ненормален с вечната си идиотска усмивка и кретенско бърборене вместо нормален език… Непрекъснато се държи като глупак…

— Разбирам. Одобрявам мерките ви… И още нещо, Фанк. Свържете се с нелегалните.

— Моля?

— Ако не го намерите в близките дни, той непременно ще се появи при тях.

— Не разбирам какво ще прави дивак в съпротивата.

— Там има много диваци. И не задавайте глупави въпроси, Фанк. Правете каквото ви казвам. Ако го изпуснете още веднъж, ще ви уволня.

— Втори път няма да се случи.

— Радвам се за вас… Какво още?

— Любопитен слух за Мехура.

— За Мехура? Какво именно?

— Извинете, Страннико… Ако разрешите, бих предпочел шепнешком, на ухото…