Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Обитаемият остров (3)

3

Максим се събуди с натежала глава. В стаята беше задушно. През нощта пак бяха затворили прозореца. Впрочем, и когато бе отворен нямаше голяма полза — градът бе прекалено близо, през деня над него ясно се виждаше неподвижна сиво-кафява шапка от отвратителни изпарения, които вятърът гонеше насам; не помагаше нито петият етаж, нито парка долу. „Сега да можех да взема един йонен душ — мислеше Максим, — да изтичам гол в градината, но не в тази шугава, полуизгнила и сива от смога, а в нашата, край Ленинград, на Каре лекия полуостров. После да потичам петнайсетина километра около езерото, да го преплувам, двадесетина минути да попълзя по дъното, за да си поупражнявам белите дробове, да полазя между хлъзгавите подводни камъни…“

Той скочи, разтвори прозореца, показа се под ръмящия дъждец, дълбоко вдъхна влажния въздух и се закашля — беше пълен с мръсотия, а дъждовните капки имаха метален вкус. По автострадата с вой летяха коли. Долу, под прозореца, блестяха мокри листа. Върху високата каменна ограда имаше стъкла, които искряха. В парка се разхождаше дребен човечец с мокро наметало и събираше накуп окапалите листа. През пелената на дъжда смътно прозираха тухлените постройки на някакъв завод. Както винаги, двата комина лениво бълваха гъсти струи отровен дим, който се стелеше над земята.

Задушен свят. Неблагоприятен, болезнен. Целият е неуютен и тъжен като онова административно помещение, където хората със светли копчета и развалени зъби изведнъж, ни в клин, ни в ръкав, започваха да крещят до пресилване и Гай, това симпатично и красиво момче, съвсем неочаквано преби до кръв червенобрадия Зеф, който дори не оказа съпротива. Неблагополучен свят, в който течеше радиоактивна река, движеше се нелеп железен дракон и въздухът бе мръсен. Спомни си нечистоплътните пътници в тромавата триетажна желязна кутия на колела, и дивашката сцена, разиграла се в нея. Някакви грубияни, вонящи на водка, с кискане и жестове разплакаха една стара жена и никой не я защити, всички в натъпкания вагон гледаха настрани; само бледият от злоба или може би от страх Гай скочи, кресна им нещо и те се разкараха. В този свят имаше прекалено много омраза, страх и раздразнителност. Всички са възбудени и потиснати — ту са ядосани, ту депресирани. Гай, явно добър и симпатичен човек, понякога изпадаше в необяснима ярост, започваше жестоко да се кара със съседите си в купето, гледаше ме като звяр, после също така внезапно потъваше в дълбоко униние. Всички останали във вагона се държаха по същия начин. С часове седяха и лежаха напълно спокойни, тихо разговаряха, дори се смееха. Но изведнъж някой започваше да се кара със съседа си, онзи нервно се озъбваше. Околните, вместо да ги успокоят, се включваха в разправията, скандалът се разрастваше, обхващаше целия вагон. След малко всички започваха да крещят един срещу друг, да заплашват, да се блъскат, някой се покатерваше върху главите на другите, размахваше юмруци, децата ревяха, възрастните раздразнено им дърпаха ушите. После скандалът постепенно стихваше, всички се цупеха, говореха без желание, без да се поглеждат. А понякога разправията се превръщаше в нещо съвсем непристойно: очите на хората се изцъкляха, по лицата им избиваха червени петна, гласовете им се издигаха до яростен вой, някой хистерично се кискаше, друг пееше, трети се молеше, вдигнал към небето треперещи ръце. Лудница. А зад прозорците меланхолично се носеха безрадостни сиви полета, опушени гари, грозни селца, развалини и кльощави дрипави жени изпращаха влака с хлътнали тъжни очи.

Максим се дръпна от прозореца и застана в средата на тясната стаичка. Чувстваше немощ, апатия и душевна умора. После се застави да се стегне и да се разкърши, използвайки вместо гира тежкия дървен стол.

„Така скоро съвсем ще се отпусна — угрижено си помисли той. — Още ден-два как да е ще изтърпя, но после ще избягам, ще поскитам малко из горите. Добре ще е да се кача в планините — тукашните изглеждат хубави, диви… Далечко е, наистина, за една нощ не мога да стигна. Как ги нарече Гай? «Зартак». Интересно, това тяхното име ли е, или означава «планина»? А впрочем, какви планини, не ми е до тях сега. Десет денонощия вече съм тук, а нищо не съм направил.“

Влезе в банята, няколко минути пухтя и се разтрива под режещия изкуствен дъждец, противен, колкото и естествения, само дето бе малко по-студен, твърд, варовит. И за капак — хлориран и течащ през метални тръби.

Изтри се с дезинфекцирана кърпа и недоволен от всичко — и от тази мрачна сутрин, и от този душен свят, и от глупавото си положение, и от прекалено мазната закуска, която му предстоеше да изяде — се върна в стаята, за да оправи леглото.

Закуската вече беше донесена, димеше и вонеше на масата. Риба пак затваряше прозореца.

— Здравейте — каза Максим на местния език. — Не трябва. Прозорец.

— Здравейте — отвърна тя, щракайки с многочислените резета. — Трябва. Дъжд. Лошо.

— Риба — произнесе младежът на руски.

Всъщност тя се казваше Нолу, но Максим от самото начало я кръсти Риба, заради изражението на лицето и нейната невъзмутимост.

Тя се обърна и го погледна с немигащи очи. После, за кой ли път, допря пръст до върха на носа си и каза: „Жена“, после посочи Максим: „Мъж“, сетне към втръсналата му роба, висяща на облегалката на стола: „Дреха. Трябва!“.

Кой знае защо не можеше да гледа мъж, облечен само по къси панталони — той непременно трябваше да е навлечен от краката до главата.

Максим започна да си надява дрехите, а тя оправи леглото му, въпреки че винаги й казваше, че ще го оправя сам. Избута на средата масата, която той всеки ден отместваше до стената, решително отвори крана на отоплението, който Максим непрекъснато затваряше до края, и всичките еднообразни негови „не трябва“ се разбиваха в нейните също така еднообразни „трябва“.

Младежът закопча робата с единственото счупено копче при шията, седна на масата и с двузъбата вилица почовърка закуската. Състоя се обичайният диалог:

— Не искам. Не трябва.

— Трябва. Храна. Закуска.

— Не искам закуска. Не е вкусно.

— Трябва закуска. Вкусно.

— Риба — вдъхновено каза Максим. Вие сте жестока. Ако бяхте попаднали при мен на Земята, щях да изляза от кожата си, но да ви намеря храна според вкуса ви.

— Не разбирам — със съжаление изрече тя. — Какво значи риба?

Дъвчейки с отвращение тлъстото парче, той взе хартия и нарисува платика във фас. Тя внимателно разгледа картинката и я сложи в джоба на халата си. Прибираше всички негови рисунки и ги отнасяше някъде. През свободното време и нощем, когато не му се спеше и нямаше какво друго да прави, рисуваше много и с удоволствие. Рисуваше животни и хора, чертаеше таблици и диаграми, възпроизвеждаше анатомични разрези. Изобразяваше професор Мегу, приличащ на хипопотам, и хипопотами, приличащи на професор Мегу. Чертаеше универсалните таблици на линкоса, схеми на машини и диаграми на историческите последователности. Употребяваше купища хартия и всичката изчезваше в джоба на Риба, без някакви видими последствия. Професор Мегу, или с други думи Хипопотама, си имаше свой метод и нямаше намерение да се отказва от него.

Универсалната таблица на линкос, с изучаването на която би трябвало да започне всеки контакт, изобщо не го интересуваше. Само Риба обучаваше младежа на местния език, и то само за да разбира, че трябва да облича робата и да затваря прозореца. Експерти по контакт липсваха. С Максим се занимаваше само Хипопотама.

Наистина, той разполагаше с доста мощно средство за изследване — ментоскопична техника. Максим прекарваше в лабораторното кресло по четиринайсет-шестнайсет часа в денонощие. При това ментоскопът на професора беше добър. Позволяваше доста дълбоко проникване в спомените и имаше прилично висока разделителна способност. Разполагайки с такава машина не е нужно да знаеш езика на другия. Но Хипопотама използваше апарата някак странно. Категорично, и дори с известно негодувание, отказваше да демонстрира своите ментограми, а към тези на Максим се отнасяше различно. Младежът специално разработи цяла програма от спомени, които трябваше да дадат на аборигените представа за социалния, икономическия и културен живот на Земята. Но те изобщо не предизвикваха интерес у Хипопотама. Той гримасничеше, мучеше, отдалечаваше се, започваше да звъни по телефона или, седнал зад бюрото, монотонно се караше на асистента, често повтаряйки звучната думичка „массаракш“^[1]. Затова пък, когато на екрана Максим взривяваше ледена скала, притиснала кораба или убиваше със скорчер панцерен вълк, или изтръгваше експрес-лабораторията от пипалата на гигантския глупав псевдооктопод, Хипопотама буквално се залепваше за ментоскопа. Тихо скимтеше, радостно се пляскаше по плешивото теме и заплашително крещеше на измъчения асистент, който следеше записа на изображението. Зрелището на хромосферния протуберанс предизвикваше у професора такъв възторг, сякаш през живота си не беше виждал нищо подобно. И страшно му харесваха любовните сцени, които младежът заимстваше основно от филмите, за да даде на аборигените поне някаква представа за емоционалния живот на човечеството.

Такова нелепо отношение към материала навяваше печални размисли в земния жител. Имаше чувството, че Хипопотама не е никакъв професор, а само инженер-ментоскопист, подготвящ материали за истинската комисия по контактите, с която на Максим му предстоеше да се срещне, но кога ще стане това, не бе ясно. Тогава излизаше, че ученият е доста примитивна личност, нещо като момченце, което във филма „Война и мир“ се интересува само от баталните сцени. Това беше обидно. Максим бе представител на Земята и, честна дума, имаше всички основания да разчита на по-сериозен партньор за контакт.

Наистина можеше да се предположи, че този свят е разположен на кръстопътя на неведоми междузвездни трасета и гостите от други планети тук не са рядкост. Поради това не създават специални авторитетни комисии за всеки новопристигнал, а изцеждат от него интересуващата ги информация и приключват. В полза на това предположение говореше оперативността, с която хората с лъснатите копчета, явно не специалисти, се бяха ориентирали в ситуацията, и без всякакво колебание го отпратиха право където трябва. А може би някакви нехуманоиди, идвали преди, бяха оставили толкова лоши спомени, че сега аборигените се отнасят с определено недоверие към всички представители на други планети. В такъв случай, заниманията на професора с ментоскопа бяха само имитация на контакт, печелене на време, докато други високи инстанции решаваха съдбата на Максим.

„Така или иначе, положението ми е лошо — реши той, давейки се с последното парче. — Трябва по-бързо да науча езика и всичко ще се изясни.“

— Добре — каза Риба и взе чинията. — Да вървим.

Младежът въздъхна и стана. Излязоха в мръсносиния дълъг коридор, отдясно и отляво на който се редяха еднакви затворени врати — същите като тази на неговата стая. Никога никого не срещаше тук, но един-два пъти чу зад вратите някакви странни възбудени гласове. Може би там също бяха затворени другопланетни жители, очакващи съдбата си.

Риба вървеше с широка мъжка крачка, права, като че глътнала бастун, и Максим изведнъж я съжали. Тази страна очевидно още не познаваше козметиката и бедната жена не ползваше такива средства. С редките си безцветни коси, подаващи се под бялата шапчица, с огромните си, стърчащи под бялата престилка лопатки, с безобразно мършавите си краченца навярно беше невъзможно да има високо самочувствие, освен пред чуждопланетни същества, и то ако не са хуманоиди. Асистентът на професора се отнасяше с нея пренебрежително, а Хипопотама изобщо не я забелязваше и използваше обръщението „Ъъъ…“, което вероятно съответстваше на интеркосмическото „Еее…“. Максим си спомни за своето, също не много добро, отношение и почувствал угризение, я догони, погали я по костеливото рамо и каза:

— Нолу е юнак и добра…

Тя вдигна към него изпосталялото си лице и като никога заприлича на учудена платика. Отмести ръката му, намръщи едва забележимите си вежди и строго рече:

— Максим лош. Мъж. Жена. Не трябва.

Младежът се сконфузи и пак изостана.

Така стигнаха края на коридора. Риба бутна вратата и влязоха в голямата светла стая, която той наричаше приемна. Прозорците бяха обезопасени с правоъгълни решетки от дебели железни пръчки. Високата, тапицирана с кожа врата водеше към лабораторията на Хипопотама, а пред нея винаги стояха двама много едри и малко подвижни аборигени, които не отговаряха на поздрави и като че ли постоянно се намираха в транс.

Жената веднага влезе в лабораторията и остави Максим в приемната. Той поздрави и, както винаги, не му отговориха. Вратата остана открехната, оттам се чуваше гръмкият ядосан глас на учения и звънкото прещракване на включения ментоскоп. Максим отиде до прозореца и се загледа в мъгливия мокър пейзаж, в гористата равнина, разсечена от лентата на автострадата, във високата метална кула, едва видима в мъглата. Гледката бързо му омръзна и, без да чака да го поканят, влезе в лабораторията.

Тук, както обикновено, приятно миришеше на озон и мигаха дублиращите екрани. Плешивият измъчен асистент с незапомнящо се име и с прякор Лампион се преструваше, че настройва апаратурата, но всъщност с интерес се вслушваше в избухналия в лабораторията скандал.

На стола, зад бюрото на Хипопотама, седеше непознат човек с квадратно лице, лющеща се кожа и зачервени подпухнали очи. Професорът стоеше пред него разкрачен, с ръце, подпрени на кръста, и приведен напред. Крещеше. Шията му беше потъмняла, плешивото теме пламтеше с пурпура на залязващо слънце, от устата му във всички посоки хвърчеше слюнка.

Стараейки се да не привлича вниманието към себе си, новодошлият тихо отиде до работното си място и също толкова тихо поздрави асистента. Лампион — нервно, измъчено същество — ужасен скочи и се подхлъзна на дебелия кабел. Младежът едва успя да го хване за раменете. Нещастникът се отпусна и затвори очи. Странен човек беше и до смърт се страхуваше от Максим. Отнякъде безшумно изникна Риба с отворено флаконче, което веднага поднесе под носа на асистента. Мъжът хлъцна и се свести. Максим го подпря на железния шкаф и побърза да се отдалечи.

Седна на стола си и видя, че непознатият е престанал да слуша Хипопотама и внимателно го разглежда. Младежът приветливо се усмихна. Мъжът леко кимна. Тогава професорът тресна с юмрук по масата и сграбчи телефона. Непознатият се възползва от възникналата пауза, произнесе няколко думи, от които Максим разбра само „трябва“ и „не трябва“, взе от бюрото лист плътна синкава хартия с яркозелен кант и я размаха пред лицето на професора. Хипопотама с досада махна с ръка и започна да вика в телефонната слушалка. „Трябва“, „не трябва“ и неразбираемото „массаракш“ се сипеха от него като от рог на изобилието. Всичко свърши с това, че Хипопотама ядосано тресна слушалката, кресна още няколко пъти срещу непознатия, като го оплю целия, изхвърча през вратата навън и я затръшна.

Човекът избърса с носна кърпа лицето си, стана, отвори дългата плоска кутия, сложена на перваза, и извади от нея някакви тъмни дрехи.

— Елате — каза той. — Облечете се.

Максим погледна към Риба.

— Вървете — каза тя. — Обличайте се. Трябва.

Жителят на Земята разбра, че в съдбата му най-сетне е настъпил дългоочакваният поврат. Забравил за наставленията на Риба, той веднага хвърли торбестата роба и с помощта на непознатия облече новите дрехи. Това одеяние не се отличаваше нито с красота, нито с удобство, но беше абсолютно същото, както и на непознатия. Можеше да се предположи, че онзи е пожертвал собствените си излишни дрехи, защото ръкавите на куртката бяха къси, а панталонът отзад висеше като чувал и се смъкваше. Останалите го гледаха одобрително. Непознатият мърмореше нещо насърчително. Риба, с омекнало изражение, доколкото това беше възможно за платика, гладеше раменете му и опъваше куртката. Дори Лампион, скрит зад пулта, измъчено се усмихваше.

— Да вървим — подкани го непознатият и тръгна към вратата.

— Довиждане — каза Максим на жената. — И благодаря — добави той на руски.

— Довиждане — отговори тя. — Максим добър. Снажен. Трябва.

Изглеждаше трогната. Или може би бе угрижена, че костюмът не му бе по мярка. Максим махна с ръка на бледия асистент и тръгна след непознатия.

Минаха през няколко стаи, пълни с недодялани архаични апарати. С гърмящия и скърцащ асансьор слязоха на първия етаж и попаднаха в обширния нисък вестибюл, където преди няколко дни Гай беше довел Максим. И отново се наложи да чака, докато хората попълваха някакви документи. Едно смешно човече с нелепа шапка драскаше на розови бланки, непознатият — на зелени, а една очилата девойка ги подпечатваше. После си разменяха бланките, грешаха, крещяха си един на друг и хващаха телефоните. Най-сетне човечето с нелепата шапка взе двете зелени и едната розова бланка, скъса последната на две половини и даде едната на жената. Непознатият получи две розови, една синя и кръгъл метален жетон с гравиран надпис. После ги връчи на високия човек със светли копчета, стоящ до вратата. Вече бяха излезли на улицата, когато високият изведнъж започна дрезгаво да крещи, червеноокият непознат се върна, защото се оказа, че е забравил едно синьо картонено квадратче, грабна го и с въздишка го пъхна в пазвата си. Едва сега Максим, който беше мокър от дъжда, можа да влезе в безсмислено дългата кола и седна от дясната страна на червеноокия, пъшкащ раздразнено и повтарящ любимото възклицание на Хипопотама: „массаракш“.

Колата заръмжа, плавно потегли напред, измъкна се от неподвижната маса други мокри и празни коли, пресече голямата асфалтирана площадка пред сградата, заобиколи огромната леха с вехнещи цветя и излезе на шосето, където рязко спря.

— Массаракш — непознатият отново изсъска и загаси двигателя.

По шосето се влачеше дълга колона от еднакви камиони с метални каросерии, боядисани в маскировъчни цветове. Над железните бордове стърчаха редове неподвижни заоблени предмети от влажен блестящ метал. Машините се движеха бавно, на равни интервали, равномерно бучаха и разнасяха ужасни зловонни газове.

Максим огледа своята врата, съобрази кое за какво е и вдигна стъклото. Шофьорът, без да го поглежда, произнесе дълга и съвършено неразбираема фраза.

— Не разбирам — каза младежът.

Другият обърна към него учуденото си лице и, съдейки по интонацията, нещо попита. Максим поклати глава.

— Не разбирам — повтори той.

Онзи сякаш се учуди още повече, бръкна в джоба си и извади плоска кутийка, пълна с бели пръчици. Една пъхна в устата си, предложи и на спътника си. От вежливост той взе картонената кутия и започна да я разглежда. Тя миришеше силно на някакви сухи растения. Извади една пръчица, отхапа парченце от нея и плю. Това не беше храна.

— Не трябва — каза той и върна кутийката. — Не е вкусно.

Мъжът го гледаше с полуотворена уста. Бялата пръчица висеше залепнала на устната му. Земният жител в съответствие с местните правила докосна с пръст върха на носа си и се представи: Максим. Червеноокият нещо промърмори, в ръката му се появи пламъче, допря до него края на бялата пръчица и колата веднага се напълни с отвратителен дим.

— Массаракш! — извика с негодувание Максим и отвори вратата. — Не трябва!

Той разбра какви са тези пръчици. Когато пътуваха с Гай, почти всички мъже тровеха въздуха със същия дим, но използваха за това не бели пръчици, а къси и дълги дървени предмети, които приличаха на старовремски детски свирки. Те вдишваха някакъв наркотик — несъмнено, крайно вреден обичай — и тогава го утешаваше само това, че симпатичният Гай очевидно също категорично беше против.

Непознатият побърза да изхвърли наркотичната пръчица през прозореца и кой знае защо, размаха длан пред лицето си. Максим за всеки случай също махна с ръка, след което отново се представи. Разбра се, че мъжът се казва Фанк, и с това разговорът приключи. Около пет минути те седяха, разменяха си доброжелателни погледи, поред сочеха безкрайната редица камиони и повтаряха „массаракш“. Накрая безкрайната колона свърши и Фанк излезе на шосето.

Навярно бързаше много, защото веднага направи нещо, от което двигателят издаде кадифен рев, после включи някакво ужасно виещо устройство и, без да спазва, както се струваше на Максим, никакви правила, се понесе по автострадата, изпреварвайки колоната. На косъм се разминаваше с колите, идващи насреща.

Едва не излетяха от платното, подминавайки една широка червена кола с много мокър шофьор, минаха край дървена каруца с криволичещи колела със спици, влачена от мокро изкопаемо животно. После сирената прогони в канавката група пешеходци с брезентови плащове и полетяха под сянката на мокри дървета с широки корони, посадени на равни интервали от двете страни на пътя. Фанк все повече увеличаваше скоростта, насрещният вятър ревеше в обтекателите, сирената разчистваше пътя, колите пред тях се притискаха към банкета. Машината се струваше на Максим непригодна за такива скорости, прекалено нестабилна и от това малко му беше неприятно.

Скоро край пътя се появиха къщи. Автомобилът навлезе в града и Фанк беше принуден рязко да намали скоростта. От гарата Максим и Гай се качиха на обществен транспорт, който бе претъпкан с пътници. Главата му опираше в тавана, около него се караха и пушеха, настъпваха го, подпираха го с някакви твърди предмети. Беше вече тъмно, отдавна немитите стъкла бяха ужасно мръсни, отразяваха мътната светлина на лампите на вътрешното осветление и той не успя да разгледа града. Сега получи тази възможност.

Улиците бяха непропорционално тесни и буквално гъмжаха от коли. Автомобилът на Фанк едва пълзеше, заобиколен от всички страни от най-разнообразни превозни средства. Пред тях, закрил половината небе, се извисяваше задният борд на фургон, покрит с безвкусни разноцветни надписи и груби изображения на хора и животни. Вляво пълзяха два еднакви автомобила, пълни с жестикулиращи мъже и жени. Жените бяха ослепително красиви, не като Риба. Още по-вляво, подрънквайки, се движеше някаква разновидност на електрически влак, сипещ сини и зелени искри и претъпкан с пътници, които на гроздове висяха по вратите. Отдясно имаше тротоар — асфалтова алея, забранена за превозни средства. По него се движеше гъст поток от хора, облечени в мокри сиви и черни дрехи. Блъскаха се, задминаваха се, заобикаляха се един друг, пробиваха си път с рамо и току влизаха в ярко осветените врати и се смесваха с тълпите зад огромните изпотени витрини, а понякога се струпваха на едно място и образуваха задръствания. Протягаха шии и се мъчеха нещо да видят. Имаше много изпити и бледи лица, които приличаха на лицето на Риба. Почти всички бяха грозни, болезнено мършави, бледи, неловки, ъгловати. Но правеха впечатление на доволни хора: често и охотно се смееха, държаха се непринудено, очите им блестяха, отвсякъде се чуваха гръмки оживени гласове. „Все пак този свят е достатъчно добре организиран“ — мислеше си Максим. Улиците, макар и мръсни, не бяха пълни с боклуци. Къщите изглеждаха доста жизнерадостно, навсякъде прозорците светеха заради сумрачния ден — значи поне недостиг на електроенергия нямаше. Весело мигаха разноцветните светлини на рекламите, а що се отнася до издължените лица, то при такова ниво на уличния шум и замърсеност на въздуха, бе трудно да се очаква друго. Този свят бе беден, не съвсем здрав… и въпреки това достатъчно благополучен, ако се съдеше по вида му.

Изведнъж на улицата нещо се промени. Разнесоха се възбудени викове. Някакъв човек се изкатери на стълб на уличното осветление, увисна на него и започна енергично да крещи, като размахваше свободната си ръка. Хората на тротоара запяха, като спираха, смъкваха шапките си, пееха с широко отворени очи, крещяха до пресилване, вдигаха тесните си лица към огромните разноцветни надписи, които светнаха напряко на пътя.

— Массаракш… — изсъска Франк и колата се залюля.

Максим го погледна. Фанк беше смъртноблед, лицето му се изкриви. Въртейки глава, той с труд откъсна ръката си от кормилото и се втренчи в часовника.

— Массаракш… — простена той и каза още няколко думи, от които Максим схвана само: „не разбирам“.

После се огледа през рамо и лицето му още повече се изкриви. Максим също се обърна, но отзад нямаше нищо особено. Там пълзеше яркожълта, квадратна като кутия кола.

На улицата крещяха вече съвсем непоносимо, но на Максим не му беше до това. Фанк явно губеше съзнание, колата продължи да се движи, а фургонът пред тях спря, стоповете му ярко пламнаха, боядисаният заден капак изведнъж падна върху тях, разнесе се отвратително стържене, глух удар, деформираният преден капак на тяхната кола щръкна.

— Фанк! — извика Максим. — Фанк! Не трябва!

Мъжът лежеше, отпуснал ръце и глава върху кормилото. Стенеше високо и често. Наоколо скърцаха спирачки, движението спираше, виеха клаксони. Максим разтърси рамото на Фанк. Отказа се. Отвори вратата и извика на руски: „Насам! Лошо му е!“

До колата вече се събра крещяща, пееща тълпа. Хората енергично размахваха ръце, заканваха се с вдигнати над главите юмруци, бясно пулеха кръвясалите си изцъклени очи. Максим абсолютно нищо не разбираше — бяха ли тези хора възмутени от аварията, радваха ли се на нещо, или заплашваха някого? Нямаше смисъл да крещи, защото не можеше да чуе дори собствения си глас. Отново се обърна към Фанк, който се беше облегнал назад с вдигнато лице и с всички сили разтриваше слепоочията си, бузите и черепа, а на устните му излезе пяна. Младежът разбра, че изпитва мъчителна болка и здраво стисна лактите му, трескаво се напрегна, готвейки се да поеме болката в себе си. Не беше сигурен дали ще се получи със същество от друга планета, търсеше и не можеше да получи психически контакт; на всичко отгоре Фанк, откъснал ръце от слепоочията си, започна с остатъците от силите си да го бута в гърдите и отчаяно да мърмори нещо с хленчещ глас. Максим разбираше само: „Вървете, вървете…“ Ясно беше, че не е на себе си.

В този момент вратата откъм Фанк се отвори, вътре се пъхнаха две разгорещени глави с черни барети, блеснаха два реда метални копчета и веднага множество твърди, здрави ръце хванаха Максим за раменете и шията, откъснаха го от Фанк и го измъкнаха от колата. Той не оказа съпротива — в тези ръце нямаше заплаха или зло намерение, по-скоро обратното. Изблъскан в крещящата тълпа, видя как двамата с барети поведоха превития сгърчен Фанк към жълтата квадратна кола, а още трима като тях го заградиха от хората, размахващи ръце. После тълпата с рев наобиколи разбитата кола, разлюляха я, повдигнаха я, във въздуха се мярнаха бавно въртящи се колела, после я преобърнаха, тълпата се покатери по нея. Всички крещяха и пееха, обхванати от някакво яростно, бясно веселие.

Избутаха Максим до стената на някаква къща, притиснаха го до мокра стъклена витрина. Протегнал шия, видя над главите как жълтият квадратен автомобил с метално стържене се размърда и заблестя с ярки светлини. Проби си път през множеството от хора и коли и изчезна.