Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Обитаемият остров (6)

6

Амортисьорите на камиона бяха износени и той силно друсаше по неравния паваж. Кандидатът Мак Сим, стиснал автомата между коленете си, грижливо държеше Гай за колана, защото съобрази, че на капрал, който така се грижи за авторитета си пред подчинените, не му прилича да подскача на седалката като кандидата Зойза, например. Гай не възразяваше или може би просто не забелязваше предвидливостта на подчинения си. След разговора с ротмистъра беше много угрижен и Максим се радваше, че според плана ще бъдат заедно и той ще може да му помогне, ако се наложи.

Камионите подминаха Централния театър, дълго пътуваха край вонящия канал Нов Живот, после завиха по дългата и празна по това време Заводска улица и започнаха да лавират из кривите улички на работническото предградие, където Максим никога не беше ходил. А в последно време той беше обиколил и изучил града основно. Въобще много успя да узнае за тези четиридесет и няколко дни, да се ориентира най-сетне в ситуацията. А тя се оказа много по-сложна и изненадваща, отколкото предполагаше.

Още докато изучаваше буквара, Гай започна да му досажда с въпроса „Откъде се появи?“. Рисунките не помагаха — Гай ги възприемаше с някаква странна усмивка и продължаваше да повтаря: „Откъде си?“ Най-сетне Максим раздразнено посочи тавана и отговори: „От небето.“ За негова изненада Гай намери отговора за съвсем естествен и започна с въпросителна интонация да изброява някакви названия, които Максим отначало взе за имена на планетите от тукашната планетна система. Но Гай разгърна карта на света в меркаторска проекция и се оказа, че тези имена не са на планетите, а на страните-антиподи. Максим сви рамене, произнесе всички известни му изрази на отрицание и започна да изучава картата, с което разговорът временно приключи.

Една вечер, два-три дни по-късно, Максим и Рада гледаха телевизия. Излъчваха някакво много странно предаване, нещо като филм без начало и край, без определен сюжет, с безброй действащи лица — странни фигури, постъпващи твърде идиотски от гледна точка на кой да е хуманоид. Рада гледаше с интерес, току възкликваше, хващаше ръкава на Максим, един-два пъти дори заплака, но на него бързо му доскуча, чак задряма от унило-тревожната музика, когато на екрана изведнъж се мярна нещо познато. Той дори потърка очи. Позна Пандора — мрачен тахорг се промъкваше през джунглите, чупейки дърветата, после изведнъж се появи Олег с маяк в ръка. Съсредоточен и сериозен, той отстъпваше заднешком, спъна се в някакъв корен и се пльосна в блатото по гръб. С огромно смайване Максим позна собствената си ментограма, после още една и още една, но нямаше никакви коментари, свиреше все същата музика. После Пандора изчезна и отстъпи мястото на сляп мършав човек, който пълзеше по плътно покрит с прашна паяжина таван. „Какво е това?“ — попита младежът, сочейки с пръст екрана. „Предаване — нетърпеливо каза Рада. — Интересно е, гледай.“ Той така и не получи разумно обяснение. Дойде му наум, че това са спомените на десетки различни чужденци за техните планети. Но бързо се отказа от тази мисъл. Световете бяха прекалено страшни и еднообразни — задушни стаи, безкрайни коридори, задръстени с мебели, от които изведнъж започваха да никнат огромни бодли; вити стълби, спускащи се в непрогледния мрак на тесни кладенци; затворени с решетки мазета, натъпкани с мърдащи тела, между които надничаха болезнено неподвижни лица като от картините на Йеронимус Бош — това повече приличаше на болна фантазия, отколкото на реални светове. На фона на тези видения ментограмите на Максим сияеха с ярък реализъм, преминаващ поради темперамента му в романтичен натурализъм. Такива предавания се излъчваха почти всеки ден и се наричаха „Вълшебно пътешествие“, но младежът така и не разбра какъв е техният смисъл. В отговор на въпросите му Гай и Рада с недоумение свиваха рамене и отговаряха: „Предаване. Интересно е. Вълшебно пътешествие. Приказка. Ти гледай, гледай! Понякога е смешно, понякога страшно.“ Тогава той започна да се съмнява дали целта на изследванията на професора е бил контактът и дали това изобщо са били изследвания.

Този интуитивен извод косвено се потвърди десет дни по-късно, когато Гай се яви на конкурса в школата за подготовка на кандидатите за първи офицерски чин и започна да зубри математика и механика. Схемите и формулите от елементарния курс по балистика предизвикаха у него недоумение. Започна да разпитва Гай, който отначало нищо не разбра, после със снизходителна усмивка взе да му обяснява космографията на своя свят. И тогава се изясни, че Обитаемият остров не е кълбо, не е геоид и изобщо не представлява планета.

Обитаемият остров беше Светът, единственият свят във Вселената. Под краката на обитателите му беше твърдата повърхност на Световната сфера. Над главите им висеше гигантско, но с ограничен обем газово кълбо с неизяснен засега състав и не съвсем ясни все още физически свойства. Съществуваше теория, според която плътността на газа бързо нараства към центъра на мехура и там стават някакви тайнствени процеси, които предизвикват редовна промяна в яркостта на така нареченото Световно светило и обуславят смяната на деня и нощта. Освен краткопериодичните денонощни промени съществуваха и дългопериодични, пораждащи сезонните колебания на температурите и смяната на годишните времена. Силата на тежестта беше насочена от центъра на Световната сфера перпендикулярно към нейната повърхност. Накратко, Обитаемият остров съществуваше върху вътрешната повърхност на огромна кухина в безкрайната твърд, запълваща останалата Вселена.

Напълно шокиран, Максим започна да спори, но скоро се изясни, че с Гай говорят на различни езици и ще бъде много по-трудно да се разберат, отколкото един убеден последовател на Коперник би разбрал убедения привърженик на Птолемей. Причината беше в необикновените свойства на атмосферата на тази планета. Първо, извънредно силната рефракция повдигаше неимоверно хоризонта и от векове внушаваше на обитателите мисълта, че тяхната земя не е нито плоска, нито изпъкнала, а вдлъбната. „Застанете на морския бряг — препоръчваха учебниците — и проследете движението на кораб, напускащ пристанището. Отначало той се движи като по плоскост, но с отдалечаването си се издига все повече, докато се скрие в атмосферната мъгла, закриваща останалата част от Света.“ Второ, атмосферата беше много плътна и денонощно фосфоресцираше, така че никой никога не беше виждал звездното небе, а редките случаи на наблюдение на слънцето бяха записани в хрониките и служеха за основа на неизброимите опити да се създаде теория за Световното светило.

Максим разбра, че се намира в гигантски капан и контактът ще бъде възможен едва тогава, когато му се удаде буквално да преобърне наопаки погрешните представи, създадени за десетилетия. Изглежда, тук вече се бяха опитвали да направят това, съдейки по разпространеното възклицание „массаракш“, което буквално преведено означаваше „свят наопаки“. Освен това Гай разказа за една чисто абстрактна математическа теория, разглеждаща Света по друг начин. Тя възникнала в древността, била преследвана някога от официалната религия, имала своите мъченици, получила математическа стройност в трудовете на гениални математици, но така си и останала абсолютно абстрактна, макар че, както болшинството абстрактни теории, все пак бе намерила практическо приложение съвсем неотдавна, със създаването на свръхдалекобойни снаряди.

След като обмисли и съпостави всичко, което знаеше, Максим разбра, че, първо, през цялото време тук е изглеждал луд и ненапразно неговите ментограми са включени в шизоидното „Вълшебно пътешествие“. Второ, проумя, че още дълго време трябва да мълчи за чуждопланетния си произход, ако не иска да се върне при Хипопотама. Това означаваше, че Обитаемият остров няма да му се притече на помощ, че може да разчита единствено на себе си и че сглобяването на нулев предавател се отлага за неопределено време, а той самият е заседнал тук задълго и може би — массаракш! — завинаги. Безнадеждната ситуация едва не изби почвата под краката му, но той стисна зъби и се застави да разсъждава логически. На мама ще й се наложи да преживее тежко време. Ще й бъде безкрайно зле. Само тази мисъл убиваше всяко желание да разсъждава логически. „Проклет да е този бездарен затворен свят! Имам само два изхода — или да се измъчвам за невъзможното и от безсилие да си хапя лактите, или да се стегна и да живея истински, така, както съм се стремял винаги да обичам приятелите си, да си поставям цели, да се боря, да побеждавам, да търпя поражения, да получавам удари и да им отвръщам — каквото и да е, само да не чупя ръце от отчаяние.“ Той се отказа от разговорите за строежа на Вселената и започна да разпитва Гай за историята и социалната структура на Обитаемия остров.

С историята Гай беше зле, имаше само откъслечни познания и не притежаваше никакви научни трудове. В градската библиотека също нямаше сериозни книги. Но можа да разбере, че страната, приютила Максим, преди последната разрушителна война е била много по-обширна и е била управлявана от шайка бездарни финансисти и изродени аристократи, които обрекли народа на нищета, разложили държавния апарат с корупция и накрая започнали голяма колониална война със съседите си. Тя обхванала целия свят, загинали милиони и милиони, били разрушени хиляди градове, десетки малки и големи държави били изтрити от лицето на света, навсякъде се възцарил хаос. Настъпили дни на жесток глад и епидемии. Всеки опит за народно въстание бивал смазан от групичката диктатори чрез ядрени снаряди. Страната и светът вървели към гибел. Положението спасили Неизвестните Отци. Съдейки по всичко, това е била анонимна група от млади офицери от Генералния щаб, които в един прекрасен ден, разполагайки само с две дивизии и недоволни, че ги изпращат в атомната мелница, организирали преврат и взели властта. Това се случило преди двайсет и пет години. Оттогава положението значително се стабилизирало, а войната утихнала от само себе си, въпреки че никой с никого не беше сключвал мир. Енергичните анонимни управници наложили относителен ред, с твърди мерки развили икономиката най-вече в централните райони и превърнали страната в това, което е сега. Стандартът се повишил значително, животът потекъл мирно, общественият морал се издигнал до небивали висоти и изобщо всичко вървяло добре. Максим разбра, че политическото устройство на страната е твърде далече от идеалното и представлява някаква разновидност на военна диктатура. Но беше ясно, че популярността на Неизвестните Отци е извънредно голяма, и то във всички слоеве на обществото. Икономическата й основа оставаше неясна за младежа, защото половината страна бе още в развалини, военните разходи са огромни, преобладаващото болшинство от хората живееха повече от скромно. Но изглежда военната върхушка бе успяла да усмири апетитите на индустриалците, с което си беше извоювала популярност сред работниците, и същевременно да подчини работниците, с което бе спечелила популярност сред индустриалците. Впрочем, това бяха само догадки. На Гай, например, тези обяснения му се струваха странни: за него обществото бе единен организъм и той не можеше да си представи противоречията между социалните групи.

Външното положение на страната продължаваше да остава крайно напрегнато. На север от нея се простираха две големи държави — Хонти и Пандея — бивши провинции или колонии. За тези страни никой нищо не знаеше, беше известно само, че и двете имат най-агресивни намерения, непрекъснато пращат диверсанти и шпиони, организират гранични инциденти и се готвят за война. Целта на тази война не бе ясна на Гай, пък и той не си задаваше такива въпроси. На север имаше врагове, с агентурата им се бореше не на живот, а на смърт и това му стигаше.

На юг, зад граничните гори, се ширеше изгорена от ядрени взривове пустиня, образувала се на мястото на цяла група страни, които бяха взели във военните действия най-активно участие. Какво става на тези милиони квадратни километри никой не знаеше и никой не се интересуваше. Южните граници бяха изложени на непрекъснати атаки от огромни орди полудиваци-дегенерати, с каквито бяха пълни горите зад реката Синя змия. Проблемът за южните граници се смяташе едва ли не за най-важен. Там беше много трудно, именно там се концентрираха най-елитните подразделения на Бойната гвардия. Гай беше служил в тези части три години и разказваше невероятни неща.

На юг от пустинята, на другия край на единствения континент на планетата, също може би се бяха запазили някакви държави, но те не даваха признаци на живот. Затова пък Островната империя постоянно и неприятно напомняше за себе си. Бе разположена на три големи архипелага в другото полукълбо. На нея принадлежеше Световният океан. Огромен флот от подводници, предизвикателно боядисани в снежнобяло, въоръжени по последната дума на военната техника и със специално обучени екипажи от главорези на борда, браздяха радиоактивните води. Страховити като призраци, белите подводници държаха под непрекъснато напрежение крайбрежните райони, обстрелваха ги и стоварваха десанти. Срещу тази бяла заплаха противостоеше пак Гвардията.

Картината на всемирен хаос и разрушение потресе Максим. Бе попаднал на планета-гробница, на която едва-едва тлееше разумен живот, готов да угаси сам себе си всеки момент.

Максим слушаше спокойните и страшни разкази на Рада за това, как майка им получила съобщение за гибелта на бащата — лекар епидемиолог, който отказал да напусне заразения с чума район. Държавата в онези години нямала нито време, нито възможност да се бори с епидемията и върху територията просто била хвърлена бомба. Преди десет години към столицата настъпили метежници, започнала евакуация, тълпата щурмувала влака и стъпкала баба й, майката на баща й, а след десет дни умрял от дизентерия по-малкият й брат. След смъртта на майка им Рада, за да изхрани малкия Гай и съвършено безпомощния чичо Каан, работела по осемнадесет часа в денонощие като миячка на съдове, после като чистачка в един луксозен публичен дом, посещаван от спекуланти, сетне участвала в „женските надпреварвания със залагане“, след това лежала в затвора, макар и за кратко време, но поради това останала без работа и няколко месеца трябвало да проси…

Чичо Каан, някога известен учен, му разказваше как още в първата година на войната разпуснали Академията на науките и учените били мобилизирани в Академичния батальон на Негово Императорско Величество; как по време на глада полудял и се обесил създателят на еволюционната теория; как варили чорба от насекоми и бурени; как гладната тълпа разгромила зоологическия музей, за да вземе за храна спиртосаните екземпляри…

Максим слушаше простите разкази на Гай за строежа на кулите за противобалистичната защита на южната граница. Нощем людоедите се промъквали до строителните площадки, отвличали възпитаниците, които работели, и гвардейците, които ги пазели. В мрака вампирите — полухора, полумечки, полукучета — нападали като безшумни призраци. Гай възторжено възхваляваше системата за ПБЗ, създадена с цената на невероятни усилия в последните години на войната, която всъщност прекратила военните действия, защитавайки страната от въздушни нападения, която и сега е единствена гаранция срещу агресия откъм север. А тези мерзавци, тези продажни мръсници, убийци на жени и деца, купени с мръсните пари на Хонти и Пандея, гадове, по-зли дори от Плъхолова, нападали отражателните кули. Лицето на разказващия нервно се изкривяваше от омраза. „Това е най-важното — говореше той, почуквайки с юмрук по масата — и затова постъпих в Бойната Гвардия, която сега отговаря за всичко, а не в завод или на полето, не в някоя кантора.“

Максим жадно слушаше тази страшна, невъзможна приказка, която ставаше още по-страшна и невъзможна поради това, че всичко се бе случило в действителност, че голяма част от него продължава и сега, а най-страшното и най-невъзможното може да се повтори всяка минута. Беше му смешно и се срамуваше да мисли за собствените си проблеми, толкова жалки и нищожни му се струваха сега — някакъв там контакт, нулев предавател, чупене на ръце…

Камионът рязко зави в тясна улица с многоетажни тухлени къщи и Панди каза: „Пристигнахме.“ Минувачите на тротоара отскочиха към стените, закривайки очи от светлината на фаровете. Машината спря и над кабината се издигна дълга телескопична антена.

— Слизай! — в един глас ревнаха командирите на втора и трета секция и гвардейците наскачаха през бордовете.

— Първа секция да остане на мястото си! — изкомандва Гай.

Панди и Максим се бяха изправили, но отново седнаха.

— По тройки, строй се! — крещяха капралите от тротоара. — Втора секция, напред! Трета секция, след мен!

Загърмяха подковани ботуши, някой възторжено изквича:

— Господа! Бойната гвардия!

— Да живее Бойната гвардия!

— Ура! — крещяха бледите хора и се притискаха до стените, за да не пречат. Сякаш бяха чакали гвардейците, бяха ги дочакали и сега им се радваха като на най-близки приятели.

Седящият от дясната страна на Максим кандидат Зойза, още съвсем хлапе, дълъг като върлина, с белезникав пух върху бузите, го бутна с острия си лакът в хълбока и радостно намигна. Максим се усмихна в отговор. Секциите вече бяха изчезнали по входовете, само капралите пред вратите стояха твърдо, надеждно, с неподвижни лица под накривените барети. Хлопна вратата на кабината и гласът на ротмистър Чачу изрева:

— Първа секция, слез, строй се!

Максим със скок се прехвърли през борда. Когато се строиха, ротмистърът с движение на ръката спря Гай, който тичешком се приближаваше, застана току пред строя и изкомандва:

— Наложи каските!

Редниците сякаш чакаха тази команда, а кандидатите малко позакъсняха. Офицерът, нетърпеливо потропвайки с ток, дочака Зойза да се справи с каишката и изкомандва „надясно, бегом марш“. Той самият хукна пред тях — хем тромаво, хем чевръсто, като силно размахваше осакатената си ръка. Поведе секцията под тъмната арка към тесния и мрачен като кладенец двор, сви под друга, също такава мрачна и воняща арка и спря пред олющена врата, осветена от мътна крушка.

— Внимание! — викна той. — Първа тройка и кандидат Сим тръгват с мен. Другите остават тук. Капрал Гаал, щом чуете свирката, доведете ги при мен на четвъртия етаж. Да не се пуска никой, да се залавят живи, да се стреля само в краен случай. Първа тройка и кандидат Сим, след мен!

Той блъсна олющената врата и изчезна вътре. Максим изпревари Панди и се хвърли след него.

Вътре мътна светлина осветяваше тясна и стръмна каменна стълба с железни перила. Ротмистърът тичаше през три стъпала нагоре. Максим го настигна и видя в ръката му пистолет. Тогава смъкна от врата си автомата; за секунда му призля от мисълта, че навярно ще се наложи да стреля в хора, но веднага я прогони — това не бяха човеци, а животни, по-лоши от мустакатия Плъхолов, по-зли от петнистите маймуни. Гнусната киша под краката му, лошата светлина, оплютите стени потвърждаваха и поддържаха това усещане.

На втория етаж се носеха кухненски аромати, мярна се изплашено бабешко лице зад открехнатата врата. Обезумяла котка с мяукане изхвърча изпод краката му. Третият етаж. Някакъв глупак е оставил насред площадката кофа с боклук. Ротмистърът я събаря и отпадъците се изсипват надолу. „Массаракш“ — ръмжи отдолу Панди. Младеж и момиче се прегръщат и се свиват в тъмния ъгъл с изплашени лица. „Изчезвайте!“ — крещи ротмистърът, притичвайки край тях. Четвъртият етаж. На кафява врата с олющена блажна боя е закована издраскана ламаринена табелка с надпис „Гоби, зъболекар. Приемам по всяко време“. Зад вратата някой протяжно вика. Ротмистърът спира и изхърква: „Ключалката!“ По черното му лице се стича пот. Максим не разбира. Дотичалият Панди го отблъсква, опира цевта на автомата в ключалката и стреля. Хвърчат искри, парчета дърво. И в същия миг, сякаш в отговор, зад вратата се чува протяжен вик. Екват изстрели. Отново се разхвърчават трески. Нещо горещо и плътно с гнусно свирене прелита над главата на Максим. Ротмистърът отваря вратата — вътре е тъмно, жълтите пламъчета на изстрелите озаряват кълба дим. „След мен!“ — хърка Чачу и се хвърля с главата напред срещу изстрелите. Максим и Панди хукват след него, но вратата е тясна и притиснатият Панди изпъшква. В коридора е задушно и пълно с барутен дим. Заплаха отляво. Максим се протяга, хваща гореща цев, дърпа оръжието встрани и нагоре. Тихо, но с ужасяваща отчетливост пращят нечии изкълчени стави, голямо меко тяло застива и безволево пада. Отпред, обвит от дим, ротмистърът крещи: „Не стреляй! Искам ги живи!“ Максим хвърля автомата и нахлува в голяма осветена стая. Тук има много книги и картини и няма по кого да стреля. На пода се гърчат двама мъже. Единият през цялото време крещи, вече е пресипнал, но крещи. В креслото, с отметната глава, лежи бяла, почти прозрачна, припаднала жена. Стаята е пълна с болка. Ротмистърът стои над викащия човек и се оглежда, прибирайки пистолета си в кобура. В стаята нахлува Панди, силно блъска Максим, след него гвардейците влачат тежкото тяло на онзи, който стреляше. Мокрият и развълнуван кандидат Зойза без усмивка подава на Максим хвърления автомат. Ротмистърът обръща към тях страшното си черно лице: „Къде е другият!?“ — пита той и в този момент пада синьо перде, от перваза на прозореца тромаво скача висок слаб човек с бяла изцапана престилка. Той върви срещу ротмистъра като сляп, бавно вдига два огромни пистолета на нивото на стъклените си от болка очи. „Ай!“ — крещи Зойза.

Максим стоеше отстрани и нямаше време да се обърне. Скочи с всички сили, но човекът все пак успя веднъж да натисне спусъците. Изстрелът опърли лицето на Максим, барутни сажди напълниха устата му, но пръстите му се вкопчиха в белите ръкави и пистолетите изтропаха на пода. Човекът падна на колене, отпусна глава и когато Максим го пусна, бавно рухна настрани.

— Виж ти — каза ротмистърът с непонятна интонация. — Тоя също го сложете тук — заповяда той на Панди. — А ти — обърна се към Зойза, — тичай долу и съобщи на командирите на секциите къде се намирам. Нека доложат какво става при тях.

Зойза тракна с токове и хукна към вратата.

— Чакай! Предай на Гаал да се качва тук. Стига си врещял, свиньо! — изкрещя той на стенещия и леко го срита с ботуша в хълбока. — Е, безполезно е. Хърбав боклук, отпадък… Обискирай ги! — заповяда той на Панди. — И ги подредете в редица. Тук, на пода. И тая също, дето е седнала, виж я ти, в единственото кресло…

Максим се приближи до жената, внимателно я вдигна и я пренесе на леглото. На душата му бе тежко. Не това си представяше. Сега сам не знаеше какво всъщност е очаквал — може би жълти, оголени от омраза зъби, злобен вой, схватка не на живот, а на смърт? Не можеше с нищо да сравни усещанията си, но кой знае защо си спомни как веднъж застреля тахорг и как това огромно, страшно и безпощадно според слуховете животно, с пречупен гръбнак пропадна в огромната яма и тихо, жално заплака, нещо замърмори в агонията си, нещо почти членоразделно…

— Кандидат Сим! — кресна ротмистърът. — Заповядах на пода!

Той го гледаше с жестоките си прозрачни очи, устните му бяха сгърчени като от паралич и Максим разбра, че не трябва да съди тук със своите мерки и да определя кое е правилно и кое — не. Той още е чужд, още не познава тяхната омраза и тяхната любов. Вдигна жената и я положи до дебелака, който беше стрелял в коридора. Панди и вторият гвардеец с пъшкане старателно изпразваха джобовете на арестуваните. А те бяха в безсъзнание. И петимата.

Ротмистърът седна в креслото, хвърли на масата фуражката си, запали цигара и с пръст повика Максим, който се приближи и юнашки тракна с токове.

— Защо хвърли автомата? — тихо попита офицерът.

— Вие заповядахте да не стреляме.

— Господин ротмистър.

— Тъй вярно. Вие заповядахте да не стреляме, господин ротмистър.

Офицерът издуха дим към тавана с присвити очи.

— Значи, ако бях заповядал да не говорите, ти щеше да си отхапеш езика?

Младежът премълча. Разговорът не му харесваше, но помнеше наставленията на Гай.

— Какъв е баща ти? — попита ротмистърът.

— Ядрен физик, господин ротмистър.

— Жив ли е?

— Тъй вярно, господин ротмистър.

Чачу извади от устата си цигарата и го погледна.

— Къде е той?

Максим разбра, че е сгрешил. Трябваше да се измъква.

— Не зная, господин ротмистър. По-точно не помня.

— Обаче помниш, че е учен… И какво още помниш?

— Не зная, господин ротмистър. Помня много, но капрал Гаал предполага, че това е лъжлива памет.

В коридора се чуха забързани стъпки, в стаята влезе Гай и се изпъна пред ротмистъра.

— Заеми се с тези полутрупове, капрале — каза офицерът. — Белезниците ще стигнат ли?

Гай през рамо погледна арестуваните.

— Ако разрешите, господин ротмистър, един чифт ще трябва да взема от втора секция.

— Действай.

Гай тичешком излезе. В коридора пак затропаха ботуши. Появиха се командирите на секции и доложиха, че операцията протича успешно, арестувани са двама заподозрени. Съседите, както винаги, оказват активна помощ. Ротмистърът заповяда да приключват по-бързо, а след като свършат, да предадат в щаба паролата „Тумба“. Когато командирите излязоха, той запали нова цигара и известно време мълча, гледайки как гвардейците свалят от рафтовете книги, прелистват ги и ги хвърлят на пода.

— Панди — тихо каза той, — заеми се с картините. Само внимавай да не повредиш тази, защото ще я взема за мен…

После отново се обърна към Максим:

— Как я намираш?

Младежът се вгледа. На платното имаше нарисуван морски бряг, високо издигната водна безбрежност без хоризонт, полумрак и жена, излизаща от морето. Вятър. Прохлада. На жената й е студено.

— Хубава картина, господин ротмистър — каза той.

— Познаваш ли местността?

— Съвсем не. Това море никога не съм го виждал.

— А какво си виждал?

— Съвсем различно, господин ротмистър. Но това е лъжлива памет.

— Глупости. Същото е било. Само че си го гледал не от брега, а от мостик, и под теб е имало бяла палуба, а отзад на кърмата — още един мостик, малко по-нисък. А на брега е била не тази жена, а е стоял танк и ти си се прицелвал в купола… Знаеш ли, пале такова, какво значи снаряд да удари под купола? Массаракш… — изсъска той и смачка фаса върху масата.

— Не разбирам — студено каза Максим. — През живота си в нищо не съм се целил.

— Откъде можеш да знаеш? Нали нищо не помниш, кандидат Сим!

— Помня.

— Господин ротмистър!

— Помня, че не съм се целил, господин ротмистър. И не разбирам за какво говорите.

Влязоха Гай и двама кандидати. Те започнаха да слагат на арестуваните тежки белезници.

— А те също са хора — неочаквано каза ротмистърът. — Имат жени, деца. Обичали са някого, някой ги е обичал…

Той говореше с явна подигравка, но Максим каза това, което мислеше:

— Да, господин ротмистър. Оказа се, че те също са хора.

— Не очакваше ли?

— Не, господин ротмистър. Очаквах нещо друго.

С ъгълчето на окото си той видя, че Гай изплашено го гледа. Но му беше омръзнало до смърт да лъже и добави:

— Мислех, че те наистина са изроди. Нещо като голи петнисти животни.

— Ти си гол петнист глупак — сериозно каза ротмистърът. — Селяндур. Да не си от Юг? Тук те са като хора. Добри, мили хора, които при силно вълнение ужасно ги боли глава. Бог белязва мошениците. А теб главичката не те ли боли при вълнение? — неочаквано попита той.

— Мен никога нищо не ме боли, господин ротмистър — отговори Максим. — А вас?

— Какво-о?

— Толкова сте ядосан, че помислих… — каза Максим.

— Господин ротмистър! — с треперещ глас извика Гай. — Разрешете да доложа… Арестуваните дойдоха в съзнание.

Чачу го погледна и се подсмихна.

— Не се тревожи, капрале. Твоят приятел днес се прояви като истински гвардеец. Ако не беше той, сега щях да се търкалям с куршум в кратуната.

Той запали трета цигара, вдигна очи към тавана и издуха дебела струя дим.

— Имаш верен нюх, капрале. Аз още сега бих произвел този юнак в редник. Массаракш, бих го повишил дори в офицер! Той има бригадирски похват, обожава да задава въпроси на офицерите. Но сега много добре те разбирам, капрале. Твоят рапорт имаше всички основания. Така че… засега ще почакаме с повишението му…

Той се изправи, с тежки стъпки заобиколи масата и спря пред Максим.

— Дори засега няма да го произвеждаме в редник. Той е добър боец, но още е сукалче… Ние ще се заемем с възпитанието му… Внимание! — изведнъж закрещя той. — Капрал Гаал, изведете арестуваните! Редник Панди и кандидат Сим, вземете моята картина и всички книги! Отнесете ги в колата ми!

Той се обърна и излезе от стаята. Гай укорително погледна Максим, но нищо не каза. Гвардейците с ритници и тласъци изправиха задържаните и ги поведоха към вратата. Онези не се съпротивляваха. Бяха като от памук, олюляваха се, краката им се подгъваха. Дебелакът, който беше стрелял в коридора, високо стенеше и ругаеше шепнешком. Жената беззвучно мърдаше устни. Очите й странно светеха.

— Ей, Мак — каза Панди, — в онова одеяло завий книжките, а ако не стигне, вземи и чаршафа. Като ги завържеш, отнеси всичко долу, а аз ще нося картината… И да не забравиш автомата, глупако! За какво, мислиш, че се заяде с тебе господин ротмистърът! Хвърли автомата! Хвърля ли се автомат? И то в бой… Селяндур.

— Прекрати разговорите, Панди — сърдито каза Гай, — вземай картината и тръгвай.

На вратата той се обърна към Максим, почука се с пръст по челото и изчезна. Панди слизаше по стълбата и с цяло гърло пееше „Успокой се, мамичко“. Максим въздъхна, остави автомата на масата и се приближи до купчината книги, хвърлени на леглото и пода. Изведнъж осъзна, че тук никъде още не е виждал толкова много книги, освен може би в градската библиотека. В книжарниците, разбира се, имаше повече, но само по количество, не по заглавия.

Томовете бяха стари, с пожълтели страници, някои леко обгорени, а други, за учудване на Максим, чувствително радиоактивни. Нямаше „Колицу Фелша, или Безумно храбрия бригадир, извършващ подвизи в тила на врага“, нямаше романа „Любовта и предаността на чародея“, нито дебелата поема „Искрящото женско сърце“, нито популярната брошура „Задачите на социалната хигиена“. Максим видя само сериозни творби: „Теория на еволюцията“, „Проблеми на работническото движение“, „Финансовата политика и икономически стабилната държава“, „Гладът — стимул или пречка“, някакви „курсове“, „Критики“. Имаше сборници със средновековна хонтийска поезия, приказки и балади на неизвестни нему народи, събрани съчинения на някой си Т. Куур в четири тома и много художествена литература: „Буря и трева“, „Човекът, който беше Световното светило“, „Острови без синева“ и още много на непознати езици, книги по математика, физика, биология…

Максим опакова двата вързопа и няколко секунди постоя, оглеждайки стаята. Празни разместени рафтове, тъмни петна на местата, където бяха картините, самите картини — изтръгнати от рамките, стъпкани… и нито помен от зъболекарска техника. Той взе вързопите и тръгна към вратата, но се сети и се върна за автомата. Под стъклото на масата лежаха две снимки. На едната същата тази прозрачна жена, на коленете й момченце на около четири години с учудено отворена уста, а жената — млада, доволна, горда… На втората снимка се виждаше красива планинска местност, тъмни групички дървета и старинна полуразрушена кула… Максим прехвърли автомата зад гърба си и се върна при вързопите.