Серия
Пиркс
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rozpraawa, (Пълни авторски права)
Превод от полски
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 5 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Victor (ноември 2004)
Източник
bezmonitor.com (през sfbg.us)

Издание:

Станислав Лем. Приключенията на звездния навигатор Пиркс

Библиотека „Фантастика“ №6

Преведе от полски: Огнян Сапарев

Редактор: Стоянка Полонова

Коректор: Мария Стоянова

Полска. II издание. ЛГ VI. Тематичен №23

95364 22312

Излязла от печат на 20.VIII.1981 година.

УИК 14,21. Цена на книжното тяло 1,56 лева. Цена 1,64 лева.

Издателство „Народна младеж“, 1981

ДП „Тодор Димитров“, София, 1981

 

Stanislaw Lem. OpowieSci о pilocie Pirxie. Czytelnik Warszawa. 1973


— Свидетелят Шенън Куин!

— Аз, г-н командор.

— Вие сте свидетел по делото пред Трибунала на Космическата палата под мое председателство. Моля при обръщане към мен да употребявате званието „председател“, а спрямо членовете на Трибунала — званието „съдии“. На въпросите на Трибунала сте длъжен да отговаряте незабавно, а на въпросите на обвинението и защитата — само след разрешение на Трибунала. В своите показания може да се опирате само на това, което сте видели и знаете от собствен опит, а не на това, което сте слушали от трето лице. Разбрахте ли разясненията?

— Да, г-н председател.

— Вие се казвате Шенън Куин?

— Да.

— Като член на командата на „Голиат“ обаче сте използувал друго име?

— Да, г-н председател: това беше едно от условията на договора, който сключиха с мен арматорите.

— Знаел ли е свидетелят причините, поради които е използуван псевдоним?

— Знаех ги, г-н председател.

— Свидетелят е взел участие в обиколен полет на „Голиат“ в периода от осемнадесети до тридесети октомври тази година?

— Да, г-н председател.

— Какви функции е изпълнявал свидетелят на борда?

— Бях втори пилот.

— Разкажете на Трибунала какво се е случило на борда на „Голиат“ на двадесет и първи октомври по време на споменатия рейс, като започнете с данните за местонахождението на кораба и поставените пред него задачи.

— В осем и трийсет бордово време пресякохме периметъра на спътниците на Сатурн с хиперболична скорост и започнахме да спираме, което трая до единайсет. За това време се освободихме от хиперболичната и на двойна орбитална нулева започнахме маневра за преминаване на кръгова орбита, за да изведем изкуствени спътници в равнината на пръстена.

— Под двойна нулева свидетелят има предвид скорост петдесет и два километра в секунда?

— Да, г-н председател. В единайсет моето дежурство свърши, но понеже маневрирането при постоянни смущения изискваше непрекъснати поправки на курса, само смених мястото си с първия пилот, който от този момент водеше, а аз работех като навигатор.

— Кой ви нареди да направите това?

— Командирът, г-н съдия. Това въобще е нормална практика в такива условия. Нашата задача беше да се придвижим колкото е възможно повече на безопасно разстояние до границата на Рош в равнината на пръстена и оттам, с почти кръгова орбита, да пуснем последователно три автоматични сонди, които после чрез дистанционно радиоуправление да изведем на орбита в пределите на зоната на Рош. Една от сондите трябваше да бъде въведена в пролуката Касини, тоест в пространството, което отделя вътрешния пръстен на Сатурн от външния, а предназначението на двете останали беше да контролират нейното движение. Трябва ли да обяснявам по-подробно?

— Да, обяснете.

— Слушам, г-н председател. Двата пръстена на Сатурн се състоят от дребни метеоритоподобни тела, те са разделени от пролука, широка четири хиляди километра. Изкуственият спътник, който щеше да се движи в тази пролука около планетата, трябваше да достави информация за смущенията в гравитационното поле, както и за относителните вътрешни движения на телата, от които са съставени пръстените. Но нарушенията в орбитата биха изтласкали много скоро спътника от това празно пространство — в зоната или на външния, или на вътрешния пръстен, където, естествено, щеше да бъде смлян като в мелница. За да избегнем това, щяхме да използуваме специални спътници със собствена тяга — йонни двигатели със сравнително малка мощност — от порядъка на четвърт до една пета от тона. Тези два спътника „пазачи“ щяха да следят с помощта на радарите, щото онзи, който се върти вътре в пролуката, да не излезе от нея. Бордовите им калкулатори щяха да изчисляват необходимите поправки за орбиталния спътник и да включват, когато трябва, неговите мотори — поради това се надявахме, че спътникът ще работи, докато има гориво — тоест около два месеца.

— С каква цел щяхте да пуснете именно два контролиращи спътника? Не смята ли свидетелят, че един би бил достатъчен?

— Сигурно щеше да бъде достатъчен, г-н съдия. Вторият „пазач“ беше резервен — ако първият откаже или бъде унищожен от метеорити. При астрономически наблюдения от Земята пространството около Сатурн — извън пръстените и луните — изглежда чисто, но в действителност е порядъчно замърсено. В такива условия е невъзможно да се избегне сблъскването с малки метеорити. Именно затова трябваше да поддържаме кръгово орбитална скорост — практически всички отломки се движат в екваториалната равнина на Сатурн с първата му космическа скорост. Това намаляваше вероятността от сблъскване до приемливия минимум. Освен това на борда имахме противометеорна защита във вид на изстрелващи се екрани: екраните можеха да бъдат изстреляни или от мястото на пилота, или от съответен автомат, свързан с корабния радар.

— Смяташе ли свидетелят тази задача за трудна или опасна?

— Не беше нито прекалено опасна, нито особено трудна, г-н съдия, при условие че всички маневри бъдат изпълнени ловко и без грешка. Сатурн и неговата околност минава между нас за боклукчийница, по-лоша и от Юпитеровата, но затова пък ускоренията, необходими за маневриране, са къде по-малко, отколкото в периметъра на Юпитер, а това е значително преимущество.

— Кого има предвид свидетелят, когато казва „между нас“?

— Пилотите, пък и навигаторите.

— С една дума — космонавтите.

— Да, г-н съдия. Някъде към дванайсет часа бордово време ние практически достигнахме външната граница на пръстена.

— В неговата равнина?

— Да. На разстояние около хиляда километра. Датчиците вече показваха значителна запрашеност. Имахме около четиристотин микроудара в минута. В съответствие с програмата влязохме в зоната на Рош над пръстена и тъй като се намирахме в кръгова орбита, практически успоредна на пролуката Касини, започнахме да хвърляме сондите. Първата изстреляхме в петнайсет часа бордово време и с помощта на радарни импулси я въведохме в пролуката. Именно това беше моята задача. Пилотът ми помагаше, поддържайки минимална тяга. Благодарение на това практически се въртяхме със скоростта на пръстените. Калдер маневрираше много ловко. Той поддържаше такава тяга, която позволяваше да ориентираме правилно кораба — с носа напред; без тяга веднага започва премятане.

— Кой освен свидетеля и първия пилот се намираше в командната кабина?

— Всички. Цялата команда, г-н съдия. Командирът седеше между мен и Калдер, по-близо до него, така беше разположил креслото си. Зад мен бяха инженерът и електроникът. Доктор Бърнс, струва ми се, седеше зад командира.

— Свидетелят сигурен ли е в това?

— Не обърнах внимание. През цялото време бях зает, пък и от креслото е трудно да се оглеждаш назад. Облегалката е твърде висока.

— Сондата визуално ли беше въведена в пролуката?

— Не само визуално, г-н съдия. Поддържах непрекъсната телевизионна връзка. Използувах и радарен далекомер. Като изчислих параметрите на орбитата, се уверих, че е попаднала добре — горе-долу в средата на пространството, между пръстените, — и казах на Калдер, че съм готов.

— Че свидетелят е готов?

— Да, за пускането на следващата сонда. Калдер задвижи лапата, люкът се отвори; но сондата не изключи.

— Какво наричате „лапа“?

— Хидравлично бутало, което изблъсква сондата от външната катапулта след отварянето на люка. На кърмата имахме три такива катапулти — тази маневра трябва да бъде трикратно повторена.

— Значи вторият поред спътник не напусна кораба?

— Не, загнезди се в катапултата.

— Опишете подробно как стана това.

— Редът на операцията беше такъв: отначало се отваря външният люк, после се задвижва хидравликата, а когато индикаторите покажат, че спътникът излиза, включва се вторият му автомат. Автоматът запалва със сто секунди закъснение, винаги има време да бъде изключен, ако стане авария. Автоматът задвижва малък бустер[1] на твърдо гориво и спътникът се отделя от кораба на собствена тяга от един тон в продължение на петнайсет секунди. Въпросът е да се отдалечи по-бързо от кораба-майка. Когато бустерът свърши горивото, автоматично се включва йонният двигател, който е под дистанционното управление на навигатора. В дадения случай Калдер беше включил пусковия автомат, защото спътникът вече се измъкваше, а когато изведнъж заседна, той се опита да изключи автомата, но не успя.

— Свидетелят уверен ли е, че първият пилот се е опитвал да изключи стартовия автомат на сондата?

— Да, той се мъчеше с ръчката, тя беше заяла, но не зная защо зарядът въпреки това избухна. Калдер извика: „Блок!“ — това и аз чух.

— Извика: „Блок“?

— Да, нещо там беше блокирало. До запалването на бустера оставаше още половин минута, затова се мъчеше да изтласка сондата, засилвайки налягането: манометрите показваха максимум, но сондата не мърдаше. Тогава изтегли буталото и го пусна отново, всички усетихме как удари в сондата — беше като удар с чук.

— По този начин се мъчеше да избие сондата?

— Да, г-н съдия; вероятно той очакваше да я разруши, защото не засилваше натиска постепенно, а отведнъж даде максимално налягане — и това беше съвсем разумно, като се има предвид, че имахме резервна сонда, но не и резервен кораб.

— Това остроумие ли беше? Желателно е свидетелят да се въздържа от подобно украсяване на показанията.

— И така, буталото удари, но сондата не изскочи, а времето минаваше, извиках: „Коланите“ — и се стегнах. Освен мен същото извикаха поне още двама, единият от тях беше командирът, познах го по гласа.

— Нека свидетелят обясни на Трибунала, защо е постъпил така?

— Бяхме на кръгова орбита над пръстена „А“, тоест движехме се практически без тяга. Знаех, че когато бустерът се запали, а това беше неизбежно, защото стартерът беше включен, ще получим страничен тласък и корабът ще започне да се премята. Беше заяла сондата от борда, обърнат към Сатурн. Щеше да действува като страничен отражател. Очаквах премятания и центробежни ефекти, които пилотът ще трябва да погаси с обратната тяга на кораба. В такова положение не можеше да се предвиди до какви маневри ще се прибегне. За всеки случай трябваше хубавичко да се притегнем.

— Значи по време на дежурство свидетелят е изпълнявал функциите на навигатор с разкопчан колан?

— Не, г-н съдия, не беше разкопчан, а само разхлабен. Той може да се регулира в известни граници. При пълно стягане на катарамата — ние го наричаме „на пълна тяга“ — свободата на движение се ограничава.

— Известно ли е на свидетеля, че правилникът не предвижда никакви разхлабвания и регулирания на коланите?

— Тъй вярно, знаех, че в инструкцията пише друго, но на уважаемия Трибунал е може би известно, че това се прави навсякъде.

— Какво свидетелят разбира под „това“?

— На практика във всички кораби, където съм летял, дължината на коланите се регулираше, защото облекчава работата.

— Разпространеността на нарушението не може да го оправдае. Продължавайте!

— Както и очаквах, бустерът на сондата запали. Корабът започна да се завърта по напречната си ос, а едновременно започна да ни отнася от досегашната орбита — наистина доста бавно. Пилотът уравновеси това двойно движение със собствена странична тяга, но не напълно, тоест не до нула.

— Защо?

— Не бях при пулта за управление, но допускам, че е било невъзможно. Сондата беше заседнала в катапултата с отворен люк, през него излизаше част от газовете на двигателя, а тази струя сигурно имаше завихряния и затова биеше неравномерно. В резултат страничните тласъци ту отслабваха, ту се засилваха, а корекцията със собствена тяга предизвика странично люлеене на целия корпус; когато бустерът изгоря, започнахме да се премятаме още по-силно, но в обратна посока, и пилотът го погаси чак след време, когато разбра, че бустерът е издъхнал, но пък се е включил йонният двигател.

— Какво значи „бустерът издъхна“?

— Исках да кажа, че пилотът не беше съвсем сигурен дали ще заработи йонният двигател — нали удари силно сондата с буталото, можеше да го е повредил: той сигурно целеше именно това, аз бих направил същото. Но когато бустерът угасна, се оказа, че йонната тяга все пак действува и отново имахме страничен отражател от порядъка на четвърт тон. Не е много, но стига за премятане при такава орбита. Нали имахме кръгова орбитална скорост, а тогава и най-малките промени в ускорението имат страхотен ефект върху траекторията и устойчивостта на полета.

— Как се държаха в този момент членовете на командата?

— Съвсем спокойно. Естествено, всички си даваха сметка колко опасно е запалването на бустера — това е барутен заряд от сто килограма, а в такова полузатворено пространство, каквото беше катапултата със заседналата сонда, той можеше да детонира като бомба. Щеше да отвори борда ни като консервна кутия. За щастие до взрив не се стигна. Йонният двигател вече не беше така опасен. Наистина сега пък се появи допълнително усложнение — автоматът включи пожарна тревога и започна да залива катапулта номер две с пяна. Това не доведе до нищо свястно, защото йонен двигател с пяна не се гаси, така че пяната се изхвърляше от открития люк, но сигурно част от нея е била всмукана в дюзата на сондата и е предизвикала падане на тягата. Докато пилотът не изключи системата от пеногасители, за няколко минути изпитвахме странични трусове — не бяха силни, но все пак затрудняваха стабилизацията.

— Кой включи противопожарната система?

— Автоматът — когато датчиците показаха повишение на температурата в обшивката на щирборда над седемстотин градуса; нали бустерът ни подгря.

— Какви нареждания или команди е давал до този момент командирът?

— Не е давал нито нареждания, нито команди. Струваше ми се, че иска да види как ще постъпи пилотът. По принцип имахме две възможности: или просто да си отидем от планетата с нарастваща тяга и да започнем връщане по хипербола, отказвайки се от изпълнението на задачата, или пък да опитаме да изведем на контролна орбита последната, трета сонда. Връщането означаваше провал на програмата, защото сондата, която вече кръжеше в пролуката, щеше да се разбие най-много след няколко часа в резултат на дрейфа. Дистанционната корекция на нейната траектория от сондата-„пазач“ беше необходима.

— Тази алтернатива, естествено, беше длъжен да реши командирът, нали?

— Г-н председател, трябва ли да отговарям на този въпрос?

— Нека свидетелят отговори на въпроса на обвинението.

— Е, добре: командирът, естествено, можеше да даде заповед, но не беше длъжен. По принцип пилотът при известни обстоятелства е упълномощен да изпълнява функции, равнозначни на тези на командира, както гласи параграф шестнадесети на бордовата инструкция, защото често се случва да няма време за обяснения.

— Но при възникналите обстоятелства командирът е могъл да дава заповеди, защото не е имало ускорение, което да възпрепятствува гласното даване на заповеди, нито пък е съществувала непосредствена опасност от унищожение.

— Към петнайсет и нещо бордово време пилотът даде умерена изравнителна тяга…

— Защо свидетелят пренебрегва това, което казах? Моля уважаемия Трибунал да направи забележка на свидетеля и да го накара да отговаря на въпросите ми.

— Уважаемият Трибунал разбира, че аз трябваше да отговарям на въпроси, но обвинителят не ми е задал никакъв въпрос. Той само изложи своя коментар върху ситуацията, възникнала на кораба. Трябва ли от своя страна да коментирам този коментар?

— Обвинението следва да формулира въпрос, адресиран към свидетеля, а свидетелят е длъжен да прояви максимум добра воля при даване на показанията.

— Не смята ли свидетелят, че при възникналата ситуация командирът е бил длъжен да вземе конкретно решение и да го съобщи на пилота във вид на заповед?

— Инструкцията, г-н прокурор, не предвижда…

— Свидетелят трябва да се обръща само към Трибунала.

— Слушам. Уважаеми Трибунал, инструкцията не предвижда детайлно всички обстоятелства, които могат да възникнат на борда. Това е невъзможно. Ако беше възможно, всеки член на командата щеше да я научи наизуст и нямаше да има нужда от командване.

— Обвинението протестира срещу подобни иронични забележки на свидетеля.

— Нека свидетелят да отговори кратко и ясно на въпроса на прокурора.

— Слушам. Та, значи, не смятам, че в онази ситуация командирът е бил длъжен да даде специални заповеди. Той присъствуваше; виждаше и разбираше какво става; мълчанието му означаваше, че според параграф двадесет и втори от бордовата инструкция — той разрешава на пилота да действува по собствено усмотрение.

— Уважаеми Трибунал, свидетелят извращава смисъла на параграф двадесет и втори от бордовата инструкция за космически полет, доколкото в дадения случай е приложим параграф двадесет и шести, където става дума за опасни ситуации.

— Уважаеми Трибунал, ситуацията, която се създаде на „Голиат“, не беше опасна нито за кораба, нито за здравето и живота на хората.

— Уважаеми Трибунал, свидетелят открито проявява отсъствие на добра воля! Вместо да се стреми към установяване на обективната истина, той се опитва per fas et nefas[2] да оправдае поведението на обвиняемия Пиркс, който е бил командир на кораба! Ситуацията, в която се е оказал корабът, спада несъмнено към числото на онези, които попадат в параграф двадесет и шести!

— Уважаеми Трибунал, прокурорът не може да изпълнява едновременно и функцията на специалист-експерт, който установява фактическото положение!

— Отнемам думата на свидетеля; Трибуналът отлага за специално разглеждане въпроса за приложимостта на параграфите двадесет и втори или двадесет и шести от бордовата инструкция. Нека свидетелят да съобщи какво е станало на кораба по-нататък.

— Калдер наистина не се обърна с въпроси към командира, но забелязах, че на няколко пъти погледна към него. В това време тягата на сондата се изравни и стабилизирането на кораба не беше трудно. Като постигна добра стабилизация, Калдер започна да се отдалечава от пръстена, но не поиска от мен изчисления за обратен курс, затова помислих, че ще се опита да довърши задачата ни. Когато излязохме от зоната на Рош — горе-долу към шестнайсет часа, — той сигнализира максимум и веднага се опита да изхвърли сондата.

— Тоест?

— Е, включи сигнал за максимално натоварване и веднага след това даде пълен назад, после пълен напред; сондата тежи три тона; при пълно ускорение тежестта й става почти двайсет пъти по-голяма. Би трябвало да излети като куршум от катапултата. Отдалечавайки се примерно на десет хиляди мили, Калдер даде два такива удара с тягата, но без резултат. Единственото, което постигна, беше засилването на страничното отблъскване. Вероятно от внезапните ускорения сондата, която още по-здраво се беше заклинила в катапултата, промени положението си и сега цялата газова струя биеше в наклонения капак на люка, отразяваше се от него и отиваше в пространството. Ударите на тягата бяха неприятни за нас, пък и опасни за кораба: беше ясно, че ако сондата изобщо реши да излезе, сигурно ще отнесе част от външната броня. Намирисваше на лошо: трябваше или да пращаме хора в скафандри и с инструменти до люка, или да се връщаме, влачейки тази идиот… пардон, тази заклинена сонда.

— Калдер не се ли опита да изключи двигателя на сондата?

— Не можеше да направи това, защото кабелът за управление, съединяващ сондата с кораба, беше скъсан — следователно оставаше само радиоуправлението, но понеже сондата стърчеше в отвора на катапултата, металната покривка я екранираше. Летяхме може би минута, отдалечавайки се от планетата, и бях уверен, че Калдер все пак е решил да се връща; изпълни няколко маневри, извърши така наречения „набег към звезда“ — който се състои в това, че носът на кораба се прицелва в някаква звезда и се дава променлива тяга. Ако управлението е в ред, звездата трябва да виси на екрана съвсем неподвижно. При нас не беше така, динамическата характеристика на полета беше променена и Калдер искаше да изясни количествените й параметри. След няколко опита той все пак успя да подбере тяга за уравновесяване на страничното отклонение и тогава обърна назад.

— Свидетелят разбра ли истинските намерения на Калдер?

— Да, тоест предполагах, че ще се опита да изведе на орбита останалата на борда трета сонда. Върнахме се под равнината на еклиптиката, откъм Слънцето, при което Калдер работеше направо блестящо; ако сам не бях видял, никога не бих предположил, че е възможно с такава лекота да се управлява кораб, в който сякаш е монтиран непредвиден от конструкцията страничен двигател. Калдер поиска от мен да изчисля поправките в курса и цялата траектория заедно с направляващите импулси за нашата трета сонда. Тогава вече нямах никакви съмнения.

— Свидетелят изпълни ли тези нареждания?

— Не. Тоест, казах му, че не мога да изчисля курса съгласно програмата, след като ще действуваме иначе — вече не можехме да се придържаме строго към програмата. Поисках допълнителни данни, защото не знаех от каква височина възнамерява да пусне в орбита последната сонда, но той нищо не ми отговори. Възможно е да се беше обърнал към мен само за да уведоми командира за своето намерение.

— Така ли предполага свидетелят? Но той е могъл да се обърне непосредствено към командира.

— Вероятно не е искал да го прави. А може да е бил заинтересован никой да не помисли, че и самият той не знае как да постъпи и се нуждае от помощ. Но не по-малко вероятно е и това, че искаше да покаже какъв отличен пилот е, щом се захваща с изпълнение на задачи, в които дори навигаторът — тоест аз — не може да му помогне. Но командирът не реагира, а Калдер вече водеше на сближение с пръстените. Това започна да не ми харесва.

— Нека свидетелят се изрази по-конкретно.

— Слушам. Помислих, че се увлича в рискована операция.

— Позволявам си да обърна внимание на уважаемия Трибунал, че свидетелят неволно потвърди сега това, което не искаше да признае преди малко: дълг на командира е било да се намеси активно във възникналата ситуация: следователно командирът съзнателно и умишлено е пренебрегнал дълга си, излагайки с това кораба и командата на непредвидими последици.

— Уважаеми Трибунал, не беше така, както твърди обвинението.

— Не полемизирайте с обвинението, а давайте показания, като се ограничавате с хода на събитията. Защо в момента, когато Калдер започна връщането на пръстена, вие счетохте — чак тогава — маневрата за рискована?

— Може би лошо се изразих. Беше ето така: в подобни обстоятелства пилотът е длъжен да се обърне към командира. На негово място аз бих направил това. Първоначалната програма вече не можехме да осъществим цялостно. Мислех, че Калдер — щом като командирът му предоставя инициативата, — ще опита да пусне третата сонда от значително разстояние, тоест без прекалено да се приближава до пръстена. Наистина това намаляваше шансовете за успех, но беше възможно, а заедно с това безопасно. И действително на малка скорост ми нареди отново да изчисля курса на спътника, насочван с импулси от разстояние около хиляда и двеста километра. Понеже исках да му помогна, започнах да изчислявам този курс, при което се оказа, че размерите на грешките са горе-долу равни на ширината на пролуката Касини. Значи имаше около петдесет на сто шанс, че сондата, вместо да излезе на правилната контролна орбита, ще отиде или към планетата, или навън и ще се разбие в пръстена. Съобщих му този резултат, защото нямах по-добър.

— Командирът запозна ли се с резултатите от изчисленията на свидетеля?

— Той трябва да ги е видял, защото цифрите изскачаха на индикатора, който се намираше точно пред нашите пултове. Движехме се на малка тяга и на мен ми се Стори, че Калдер не може да реши какво да прави. Беше влязъл в задънена улица. Ако отстъпеше сега, това би означавало, че преди е сбъркал в изчисленията, че интуицията го е подвела. Докато не насочи към планетата, все още можеше да си дава вид, че смята риска за прекалено голям и неоправдан. Но той вече ни показа, че здраво държи кораба въпреки изменената характеристика на тягата, и макар да не го каза, от следващите му намерения беше ясно, че е решил все пак да продължи извеждането на сондата в орбита. Вървяхме на сближение и аз смятах, че той иска да подобри малко шансовете ни: нали те се увеличаваха с намаляването на разстоянието. Ако искаше това, трябваше вече да започне да забавя, а той, напротив, увеличи тягата. Чак когато го направи, в онзи момент осъзнах, че иска да извърши нещо съвсем друго — преди това изобщо не ми беше хрумвало. Впрочем всички го разбраха — моментално.

— Свидетелят твърди, че всички членове на командата осъзнаха сериозността на положението?

— Да, г-н председател. Зад мен някой, който седеше до бакборда, каза в момента на ускоряването: „Животът беше хубав“.

— Кой го каза?

— Това не знам. Може инженерът, а може и електроникът. Не обърнах внимание. Всичко стана за части от секундата. Калдер включи сигнала за максимум и даде силна тяга при курс на пресичане с пръстена. Ясно беше, че иска да прекара „Голиат“ през самия център на пролуката Касини и по пътя да „загуби“ третата сонда по метода на „изплашената птица“.

— Що за метод е това?

— Така понякога го наричат, г-н съдия: корабът „губи“ сондата така, както птицата „губи“ при хвръкване яйцето… Но командирът му забрани.

— Командирът му забрани? Издаде такава заповед?

— Тъй вярно, г-н съдия.

— Обвинението протестира. Свидетелят преиначава фактите. Командирът не е давал такава заповед.

— Но командирът се опита да даде такава заповед, само че не успя да я произнесе с цяла фраза. Калдер наистина даде предупреждение за максимално ускорение, но само за част от секундата преди маневрата. Когато пламна червеният сигнал, командирът му викна, а в този миг той даде пълна мощност. При такава преса, над четиринайсет „же“, не може да се произнесе дори звук. Изглеждаше, като че Калдер иска да му запуши устата. Не твърдя, че той действително е целял това, но така изглеждаше. Нас веднага ни притисна така, че съвършено ослепях, затова командирът едва успя да викне…

— Г-н председател, обвинението внася протест срещу формулировките, които свидетелят използува. Въпреки своята уговорка свидетелят иска да внуши, че пилотът Калдер съзнателно и със зла умисъл се е стремял да попречи на командира в издаването на заповед.

— Нищо подобно не съм казал.

— Отнемам думата на свидетеля. Трибуналът приема протеста на обвинението. Задраскайте от протокола думите на свидетеля, започвайки от изречението: „Изглеждаше като че Калдер иска да му запуши устата“. Нека свидетелят бъде любезен да се въздържа от коментарии и точно да повтори това, което действително е казал командирът.

— И така, както вече казах, командирът наистина не успя да формулира заповедта с цяло изречение, но смисълът му беше ясен. Забрани на Калдер да влиза в пролуката Касини.

— Обвинението протестира. За фактическата страна на делото няма значение онова, което обвиняемият Пиркс е искал да каже, а само това, което действително е казал.

— Трибуналът приема протеста. Нека свидетелят се ограничи с това, което е било казано при пулта за управление.

— Беше казано достатъчно, за да може всеки човек, който е професионален космонавт, да разбере, че командирът забранява на пилота да влезе в Касини.

— Моля свидетелят да повтори онези думи, а Трибуналът сам ще реши какъв е истинският им смисъл.

— Не помня самите думи, г-н председател, а именно техния смисъл. Командирът започна да вика нещо от рода на: „Не минавай през пръстена!“ — или може би: „Не през!“ — а по-нататък не можеше да говори.

— Обаче свидетелят каза преди малко, че командирът не е произнесъл цяла фраза, а цитираните сега думи „Не минавай през пръстена“ — образуват съвсем завършено изречение.

— Ако в тази зала избухне пожар и аз извикам: „Гори!“ — това няма да бъде завършена фраза, защото не казва какво гори и къде гори, но ще бъде съвсем разбираемо предупреждение.

— Обвинението протестира! Моля Трибуналът да призове свидетеля към прилично поведение!

— Трибуналът прави забележка на свидетеля. В задълженията на свидетеля не влиза поучаването на Трибунала с притчи и анекдоти. Моля да се ограничите до фактическата информация за станалото на борда.

— Слушам. На борда стана това, че командирът с вика си забрани на пилота да въвежда кораба в пролуката…

— Протестирам! Показанията на свидетеля тенденциозно фалшифицират фактите!

— Трибуналът се стреми да бъде снизходителен. Нека свидетелят бъде любезен да разбере, че целта на следствието е установяване на действителните факти. В състояние ли е свидетелят да цитира откъса от фразата, произнесена от командира?

— Вече бяхме под голямо ускорение. Беше ми притъмняло, нищо не виждах, но чух възгласа на командира. Думите не бяха ясни, обаче разбрах смисъла им. Още повече е трябвало да чуе това предупреждение пилотът, щом седеше по-близо до командира.

— Защитата моли за повторно прослушване на регистрационните ленти — този фрагмент, който се отнася до възгласа на командира.

— Трибуналът отклонява молбата на защитата. Лентите бяха вече прослушани и се установи, че степента на деформиране на гласа позволява да се идентифицира личността, но не и съдържанието на възгласа. По този спорен въпрос Трибуналът ще вземе отделно решение. Нека свидетелят каже какво е станало след възгласа на командира.

— Когато прогледнах, ние отивахме срещу пръстена. Акселерометърът показваше две „же“. Скоростта беше хиперболична. Командирът извика: „Калдер! Ти не изпълни заповедта! Забраних ти да влизаш в Касини!“, а Калдер веднага отговори: „Не чух това, командоре!“

— Обаче командирът не му нареди в същия момент да спре или да обърне?

— Това беше вече невъзможно, г-н председател. Бяхме на хиперболична от порядъка на осемдесет километра в секунда. Не можеше и дума да става за угасяване на такава инерция без преминаване на гравитационната бариера.

— Какво разбира свидетелят под гравитационна бариера?

— Постоянно — положително или отрицателно — ускорение над двайсет-двайсет и две гравитационни единици. С всяка секунда на полета през пръстена беше необходима все по-голяма обратна тяга, за да задържаме. Отначало сигурно към петдесет „же“, а после може би сто. При такава спирачна тяга всички щяхме да загинем. По-точно — щяха да загинат всички хора на борда.

— Корабът технически може ли да развие ускорения от този порядък?

— Да, г-н съдия, но само ако се махнат предпазителите, само тогава; „Голиат“ има двигател, способен потенциално да развие тяга от порядъка на десет хиляди тона.

— Моля, продължавайте показанията.

— „Кораба ли искаш да унищожиш?“ — каза командирът със съвсем спокоен тон. — „Ще преминем през Касини и ще спра от другата страна“ — отговори Калдер със същото спокойствие. Преди още да завърши този диалог, ние влязохме в странично завъртане. Изглежда от внезапния скок на ускорението, с който Калдер започна полета към пролуката, положението на сондата в катапултата се беше променило, и макар че страничното отражение се намали, сега газовата струя беше по допирателна към корпуса, така че целият кораб се въртеше като пумпал около надлъжната си ос. Отначало въртенето беше бавно, но с всяка секунда се ускоряваше. Калдер го предизвика неволно — с това, че много рязко увеличи преди това ускорението.

— Нека свидетелят обясни подробно на Трибунала защо по негово мнение Калдер е увеличил ускорението?

— Уважаеми Трибунал, обвинението протестира. Свидетелят е пристрастен и несъмнено ще отговори, както вече каза, че Калдер е искал да принуди командира да мълчи.

— Съвсем не искам да кажа това. Калдер не беше длъжен да увеличи ускорението с такъв скок, можеше да го направи постепенно, но щом искаше да влезе в Касини, голямата тяга беше необходима. Намирахме се в пространство, където е много трудно да се маневрира — това е типична сфера на неразрешими математически проблеми от движението на много тела. Въздействието на самия Сатурн, масата на неговите пръстени, най-близките спътници — всичко заедно създава поле на привличане, в което е невъзможно едновременно да се отчете целостта на пертурбацията. Освен това имахме и страничния момент на сондата. При това положение ние се движехме по траектория, резултат от въздействието на много сили: и собствената тяга на кораба, и привличането на разхвърляните в пространството маси. Ето затова, колкото по-силна беше тягата ни, толкова по-слабо ставаше влиянието на смущаващите фактори, защото тяхната величина беше постоянна, докато величината на нашата скорост растеше. Увеличавайки бързината, Калдер правеше нашата траектория по-нечувствителна към външните смущаващи фактори. Убеден съм, че преминаването щеше да му се удаде, ако не беше това странично въртене, което внезапно се появи.

— Свидетелят смята, че преминаването през пролуката с кораб в пълна изправност е било възможно?

— Разбира се, г-н съдия. Тази маневра е възможна, макар да е забранена от всички учебници по космолоция. Пролуката практически е широка три и половина хиляди километра; бреговете й са пълни с едър леден и метеоритен прах, който наистина е визуално незабележим, но е в състояние да подпали всеки кораб на хиперболична. Горе-долу чистото пространство, през което може да се мине, е широко някакви си пет-шестстотин километра. При малки скорости влизането в такъв коридор не е трудно, но при по-големи се появява гравитационен дрейф; затова Калдер отначало прицели добре носа в пролуката, а после даде голяма тяга. Ако сондата не беше мръднала, всичко щеше да мине гладко. Поне така ми се струва. Разбира се, имаше известен риск — горе-долу едно на трийсет, че ще налетим на някакво самотно парче. Но междувременно получихме тези надлъжни обороти. Калдер се опита да ги погаси, но не успя. Бореше се великолепно. Това трябва да му призная.

— Калдер не можа ли да ликвидира завъртането на кораба? Знае ли свидетелят защо не е могъл?

— Още преди, наблюдавайки го по време на дежурство, аз се уверих, че е феноменален изчислител. Имаше пълно доверие в способността си да прави мълниеносни изчисления без помощта на калкулатор. На хиперболична, при нашето положение, трябваше да се промъкнем като през иглено ухо. Индикаторите на тягата бяха безполезни — те показваха само тягата на „Голиат“, но не можеха да покажат величината на тягата на сондата. Калдер гледаше само гравитометрите и водеше само според тях. Това беше истинско математическо надбягване между него и условията на полета, които се променяха с нарастваща скорост. За способностите на Калдер може да се съди по това, че докато аз прочета цифрите на индикаторите, той правеше наум изчисления, съставяйки диференциални уравнения от четвърта степен. Макар да смятах предишното поведение на Калдер за възмутително, защото бях сигурен, че чу заповедта на командира и умишлено я пренебрегна, трябва да призная, че му се възхищавах.

— Свидетелят не отговори на въпроса на Трибунала.

— Тъкмо пристъпвах към отговора, г-н съдия. Изчисленията на Калдер, дори ако ги правеше за част от секундата, можеха да бъдат само приблизителни. Не бяха идеално точни, защото не можеха да бъдат такива, дори ако на негово място беше най-бързата в света електронноизчислителна машина. Диапазонът на грешките, който не можеше да отчете, непрекъснато нарастваше — и ние продължавахме да се въртим. По едно време ми се стори, че въпреки всичко Калдер ще се справи, но той разбра пръв, че е загубил играта, и изключи цялата тяга. Попаднахме в нулева безтегловност.

— Защо е изключил тягата?

— Той искаше да мине през пролуката почти по права, но не успя да ликвидира надлъжните обороти. „Голиат“ се въртеше като пумпал и затова се държеше като пумпал: съпротивяваше се на тяговата сила, която се стремеше да го поддържа по надлъжната ос. Попаднахме в прецесия — колкото по-голяма беше скоростта, толкова по-силно се клатеше кърмата. В резултат на това се движехме по силно разтеглен свредел, корабът залиташе ту на едната, ту на другата страна, а всяко завъртане по спиралата имаше поне стотина километра в диаметър. С такава траектория щяхме като нищо да улучим края на пръстена, а не средата на пролуката. Срещу това Калдер не можеше да направи вече нищо. Беше попаднал в дупка.

— Какво означава това?

— Така обикновено наричаме необратимите ситуации, в които е лесно да се попадне, но от които няма изход, уважаеми Трибунал. По-нататъшният ни полет вече беше съвсем непредсказуем. Когато Калдер изключи двигателите, аз помислих, че просто разчита на късмета ни. Цифрите продължаваха да мигат в екраните на индикаторите, но вече нямаше какво да изчисляваме. Пръстените блестяха ослепително, не можехме да ги погледнем — нали се състоят от ледени парчета! Въртяха се пред нас като виенско колело заедно с пролуката, която приличаше на черна пукнатина. В такива моменти времето се удължава невероятно. Колкото пъти погледнах стрелките на секундомера, все ми се струваше, че стоят на едно място. Калдер започна да разкопчава катарамите много стремително. Започнах да правя същото, защото се сетих, че иска да скъса главния предпазител на претоварването, който е на пулта, но с колан не може да бъде достигнат. Ако разполагаше с пълна мощност, той би могъл да удържи кораба и да се измъкне в пространството, като развие тези сто „же“. Ние щяхме да гръмнем като балони, но той щеше да спаси кораба… пък и себе си. Въобще трябваше по-рано да се сетя, че той не е човек, защото никой човек не може да прави такива изчисления, както той… но го осъзнах едва в този момент. Исках да го спра, преди да дойде до пулта, но той ме изпревари. Та той трябваше да бъде по-бърз. „Не се откопчавай!“ — ми извика командирът. А на Калдер: „Не пипай предпазителя!“ Калдер не му обърна внимание, той беше вече станал. „Пълен напред!“ — изкрещя командирът — и аз го послушах. Нали бях при втория пулт за управление. Не ударих веднага с цялата мощност, дадох пет „же“, не исках да убивам Калдер — исках само да го отхвърля от предпазителите, но той се задържа на крака. Това беше ужасна гледка: нито един човек не може да устои на пет „же“! Той устоя, само се хвана за пулта, кожата от ръцете му се смъкна, но той се държеше, защото под кожата имаше стомана. Тогава аз изведнъж дадох максимума. На четиринайсет „же“ той се откъсна, полетя назад в кабината с ужасен трясък, сякаш беше метална топка, прелетя между нашите кресла и се тресна в стената така, че я разтърси, преградата се пръсна на парчета, а той издаде някакъв вик, ужасен, на нищо не приличен, чувах зад гърба си как се търкаля, как събаря преградите, как разрушава всичко, за което се хване, но вече не обръщах внимание, защото пролуката се отвори пред нас: втурнахме се в нея като побъркани, с разлюляна кърма, намалих на четири „же“, останалото беше чиста случайност. Командирът ми викна да стрелям; тогава започнах да изстрелвам един след друг противометеоритните екрани, за да смета пред носа по-дребните парчета, ако се появят, и макар да не струваха много, по-добре такава защита, отколкото никаква. Касини беше като огромна черна паст, виждах огън пред носа, далече, защитните екрани се разтваряха и веднага изгаряха от удара с ледените частици, огромни сребърни облаци изникваха и се пръскаха за части от секундата, бяха невероятно красиви, корабът се разтресе леко, датчиците по десния борд подскочиха, това беше термически удар, закачихме нещо, не зная какво, и вече бяхме от другата страна…

* * *

— Командор Пиркс?

— Да, аз съм. Искали сте да се срещнем?

— Именно. Благодаря ви, че дойдохте. Моля седнете…

Мъжът зад бюрото натисна едно от копчетата върху черната кутийка и каза:

— Ще бъда зает двайсет минути. Няма ме за никого.

Изключи апарата и внимателно се вгледа в Пиркс.

— Господин командоре, имам за вас едно доста оригинално предложение. Един — той потърси за миг думата — експеримент. Но предварително съм задължен да ви помоля да запазите в тайна всичко, което ще кажа. Също и в случай, че отхвърлите предложението. Съгласен ли сте?

За няколко секунди настъпи мълчание.

— Не — каза Пиркс. И добави: — Освен ако ми разкажете нещо повече.

— Вие не сте от тези, които вземат котка в чувал? Всъщност можех да го предположа след всичко, което съм слушал за вас. Цигара?

— Не, благодаря.

— Става въпрос за експериментален рейс.

— Нов вид кораб?

— Не. Нов вид команда.

— Команда ли? А моята роля?

— Всестранна оценка на нейната пригодност. Това е всичко, което мога да кажа. Сега е ред на вашето решение.

— Ще мълча, ако сметна това за възможно.

— За възможно?

— За желателно.

— По отношение на какви критерии?

— На така наречената съвест, ако нямате нищо против.

Отново минаха няколко секунди. В обширната стая с цяла стъклена стена беше тихо, сякаш не се намираше сред две хиляди подобни стаи на огромния небостъргач с три хеликоптерни площадки на покрива. Пиркс почти не различаваше чертите на събеседника: виждаше го на фона на силно светещата мъгла или по-точно облак, в който потъваха шестнайсетте горни етажа. От време на време млечните кълба се сгъстяваха зад прозрачната стена и тогава изглеждаше, че цялата стая се носи нанякъде, подхваната от невидима сила.

— Добре. Както виждате, съгласен съм на всичко. Става въпрос за рейс Земя — Земя.

— Примка?

— Да. Със заобикаляне на Сатурн и извеждане там на стационарна орбита нови автоматични спътници.

— Но това е проектът „Юпитер“?

— Да, част от този проект, поне що се отнася до спътниците. Корабът също принадлежи на КОМСЕК, така че акцията е под патронажа на ЮНЕСКО. Както знаете, представлявам именно тази организация. Имаме собствени пилоти и навигатори, обаче избрахме вас, защото е замесен един допълнителен фактор. Тази команда, за която вече споменах.

Директорът на ЮНЕСКО млъкна отново. Пиркс чакаше, неволно прислушвайки се, но тишината беше такава, сякаш в радиус от доста мили не се раздаваше никакъв звук — а нали ги обгръщаше многомилионен град?

— Както сигурно знаете, от няколко години съществува възможност да се създадат устройства, все по-всестранно заместващи човека. Тези, които можеха да се сравнят с него в няколко области едновременно, бяха доста стационарни поради своята тежест и размери. Но почти едновременно в САЩ и СССР откритията във физиката на твърдото тяло направиха възможен следващия — молекулен етап на микроминиатюризацията. Създадени са експериментални прототипи на кристални системи, еквивалентни на мозъка. Те все още са един път и половина по-големи от нашия мозък, но това е без значение. Редица американски фирми вече патентоваха такива конструкции и сега се готвят да пристъпят към производство на човекоподобни автомати — така наречените „крайни нелинейници“, преди всичко за обслужване на извънземните кораби.

— Чувах за това. Но профсъюзите май се възпротивиха? Пък и то сигурно би наложило съществени промени в сегашното законодателство?

— Чухте ли за това? В пресата нямаше нищо освен слуховете.

— Да. Водеха се някакви задкулисни разговори и преговори и слуховете за тях проникнаха в средата, където се движа. Пък и това е естествено.

— Сигурно. Разбира се. Е, толкова по-добре, макар… Какво е вашето мнение?

— По този въпрос? По-скоро отрицателно. Да, дори съвсем отрицателно. Боя се обаче, че тук ничие мнение няма съществено значение. Последиците на откритията са неумолими — най-много да се спре за известно време тяхната реализация.

— С други думи, смятате го за неизбежно зло.

— Не бих го формулирал така. Смятам, че човечеството не е подготвено за нашествието на изкуствени човекоподобни същества. Разбира се, най-важното е — действително ли са равни на човека. Лично аз никога не съм срещал такива. Не съм специалист, но специалистите, които познавам, смятат, че за истинска равноценност, за пълноценност не може и дума да става.

— А не сте ли предубеден? Действително мнението на мнозина специалисти е такова, или по-точно — беше такова. Но, виждате ли… действията на тези фирми се определят от икономически фактори. Рентабилността на производството.

— Тоест — от надеждата за печалба.

— Да. В дадения случай федералното правителство (имам предвид Америка), както и правителствата на Великобритания и Франция още не са дали пълен достъп на частните фирми до тази документация, която е разработена в институти, финансирани от държавата. Но пролуките в тази документация частните фирми могат да запълнят и без помощта на правителството — нали имат свои изследователски лаборатории.

— „Кибертроникс“?

— Не само. „Машинтрекс“, „Интелтрон“ и други. Затова в правителствените кръгове на тези страни се опасяват от последствията на подобна акция. Частните фирми не се интересуват, че държавата няма средства за масовото преквалифициране на хората, които ще останат без работа от нахлуването на нелинейниците.

— Нелинейници? Странно. Не съм срещал такъв термин.

— Това е просто дума от жаргона, който използуваме. Все пак е по-добро от „хомункулус“ или „изкуствен човек“. Те всъщност не са хора — нито изкуствени, нито естествени.

— В смисъл на непълноценност?

— Знаете ли, командоре, аз също не съм специалист в тази област, така че въпреки желанието си не мога да ви отговоря. Пък и моите лични предположения не са важни. Въпросът е в това, че един от първите клиенти на новата продукция би бил КОСНАВ.

— Но то е частно англо-американско предприятие?

— Именно за това. „Cosmical Navigation“ от години преживява финансови затруднения, защото космонавтиката на социалистическите страни, която не е разчетена на незабавна печалба, представлява силна конкуренция — тя е поела значителна част от целия товарооборот. Особено на главните извънземни линии. Би трябвало да го знаете.

— Естествено. И никак няма да се огорча, ако КОСНАВ банкрутира. Щом успяха да интернационализират космическите изследвания в рамките на ООН, то и с космонавтиката могат да направят същото. Поне така ми се струва.

— На мен също. Уверявам ви, че и аз бих искал това, най-малкото заради бюрото, на което седя. Но това е песен на бъдещето. А засега, ако нямате нищо против, КОСНАВ е готов да приеме неограничено количество нелинейници за обслужване на своите линии — засега само товарните, на пътническите се боят от бойкот на обществеността. Предварителните преговори вече се водят.

— И пресата мълчи?

— Разговорите са неофициални. Наистина, в някои вестници имаше съобщения, но КОСНАВ ги опроверга. Формално погледнато, сякаш има право. Впрочем, господин командоре, това е истинска джунгла: те действуват в район, който не е обхванат нито от законодателството на техните страни, нито от международното законодателство на ООН. От своя страна пък президентът, съобразявайки се с приближаващия край на мандата си, няма да рискува да прокара в Конгреса законите, към които се домогва едрият интелектронен капитал — ще се страхува от бурната реакция на профсъюзите. Ето защо — преминавам най-накрая към нашата работа — няколко фирми, предвиждайки възможните възражения на световната преса, работническото и профсъюзното движение и така нататък, решиха да ни предоставят група полупрототипи, за да изследваме тяхната годност за обслужване на извънземни кораби.

— Извинете, това „да ни предоставят“ какво означава? На кого? На ООН? Малко странно изглежда.

— Е, не пряко на ООН. На нас — това значи на ЮНЕСКО. Като институция, която се занимава с въпросите на науката, културата, просветата…

— Извинете ме, но аз пак нищо не разбирам. Какво общо имат тези автомати с просветата или науката?

— Но нали нашествието на тези — как ги нарекохте?… — тези псевдохора, произвеждани на конвейер, ще се окаже във всяко отношение най-съществено именно за общочовешката култура. Въпросът не е само в икономическите последици, в опасността от безработица и така нататък, но и в психологическото, социалното, културното въздействие; все пак, за да изясня нещата докрая, ще призная, че приехме това предложение без ентусиазъм. Дирекцията отначало дори възнамеряваше да го отхвърли. Тогава фирмите изтъкнаха допълнителни доводи: командата от нелинейници дава несравнимо по-големи гаранции за безопасност от човешкия екипаж. Имат по-бързи реакции, практически не се изморяват и нямат нужда от сън, не боледуват, притежават колосални скрити резерви, което им позволява да функционират дори при сериозна повреда, а понеже не се нуждаят нито от кислород, нито от храна, могат да изпълняват своите задачи даже при разхерметизиран или прегрят кораб и така нататък. А това, сам разбирате, са сериозни аргументи — те изтъкват на преден план не печалбата на някакви си частни фирми, а безопасността на корабите и товарите. В такъв случай кой знае дали и ООН няма да се реши, поне частично, на своите изследователски кораби…

— Разбирам. Но това е крайно опасен прецедент. Сигурно си давате сметка?

— Защо опасен?

— Защото почти същото може да се каже и за другите функции и професии. Някой ден могат да уволнят и вас, и в това кресло да седне робот.

Смехът на директора не беше съвсем безгрижен. Впрочем веднага стана сериозен.

— Все пак… драги ми командоре, ние се отклоняваме от темата. Какво според вас би могло да се направи при създадената ситуация? ЮНЕСКО би могла да отхвърли предложението на тези господа, но това не променя нещата. Ако техните автомати са наистина толкова добри, то КОСНАВ ще ги вземе, все едно дали по-рано, или по-късно, а след тях ще тръгнат другите.

— А какво ще се промени, ако ЮНЕСКО поеме ролята на технически контрольор на тези фирми?

— Но, моля ви се… не става въпрос за технически контрол. Ние искахме… сега май трябва да кажа всичко… искахме да ви предложим рейс с такъв екипаж. Вие ще бъдете командир. В продължение на две-три седмици ще се ориентирате колко струват. Още повече, подчертавам, това са различни модели. Ще ви помолим след връщането да ни представите компетентно, всестранно заключение, разбито на значително количество пунктове; въпросът е не само в професионалните аспекти, но и в психологическите: до каква степен тези автомати се приспособяват към човека, доколко съответствуват на неговите представи, дали възниква чувство за тяхното превъзходство, или обратно — за психическата им непълноценност… Съответните ни отдели ще ви снабдят с материали и формуляри, подготвени от видни учени, психолози…

— И това именно е моята задача?

— Да. Можете да не отговаряте в този момент. Доколкото ми е известно, временно не летите?

— Имам шестседмична отпуска.

— Тогава, да кажем… може би ще решите това за два дни?

— Още два въпроса. Какви последици ще има моето заключение?

— Ще бъде решаващо!

— За кого?

— За нас, естествено, за ЮНЕСКО. Аз съм убеден, че ако се стигне до интернационализиране на космонавтиката, вашето заключение ще даде важен материал за тези законодателни комисии на ООН, които…

— Много се извинявам. Това е песен на бъдещето, както вие се изразихте. Значи за ЮНЕСКО, казвате? Но ЮНЕСКО не е никаква фирма, никакво предприятие — нито пък, надявам се, смята да става рекламно бюро на някакви фирми?

— Нищо подобно, разбира се! Ще публикуваме в световната преса това, което ни представите. Резултатите, ако бъдат отрицателни, сигурно ще задържат преговорите между КОСНАВ и тези фирми. По този начин ще окажем…

— Още веднъж се извинявам. Ами ако резултатите бъдат положителни, няма да задържим и няма да окажем?

Директорът хлъцна, закашля се, накрая се усмихна.

— Пред вас, командоре, не зная защо, аз се чувствувам почти виновен. Сякаш имам нечиста съвест… Да не би ЮНЕСКО да е изработила тези нелинейни роботи? Да не би това положение да е резултат на нашия труд? Стараем се да постъпваме обективно, в интерес на всички…

— Не ми харесва това.

— Командоре, можете да откажете. Но помислете, ако всички постъпим така, това би бил пилатовски жест. Най-лесното е да си умием ръцете. Не сме всемирно правителство и не можем да забраним никому производството на такива или онакива машини. Това е работа на отделните правителства — и да ви кажа ли, те се опитваха, знам, че имаше такива опити, като проект, но нищо не излезе! И църквата нищо не постигна, а вие знаете нейното абсолютно негативно становище по този въпрос.

— Да. С една дума, това на никого не се харесва и всички наблюдават как се извършва.

— Защото няма юридически основания за противодействие.

— А последиците? На тези фирми, да, на същите, ще се разклати почвата под краката, когато доведат до такава безработица, че…

— Този път аз трябва да ви прекъсна. Това, което казвате, е вярно. От него всички се боим. И все пак сме безсилни. Но не съвсем. Можем да проведем поне този експеримент. Вие сте зле настроен? Много добре! Именно затова сте най-подходящ! Ако въобще съществуват някакви контрааргументи, вие ще ги изложите по най-убедителния начин!

— Ще помисля — каза Пиркс и стана.

— Преди малко споменахте за още някакъв въпрос…

— Вече ми отговорихте. Исках да зная защо изборът е паднал върху мен.

— Значи ще ни отговорите? Моля да телефонирате в течение на два дни. Съгласен?

— Съгласен — каза Пиркс, кимна и излезе.

* * *

Секретарката, платинена блондинка, стана от бюрото, когато влезе Пиркс.

— Добър ден, аз…

— Добър ден. Зная всичко. Аз ще ви заведа.

— Тук ли са?

— Да, чакат ви.

Поведе го през дълъг, пуст коридор; токчетата й потракваха като кокили. Студеният каменен звук отекваше в огромния коридор, облицован с изкуствен гранит. Минаваха край тъмни врати с алуминиеви цифри и табели. Секретарката нервничеше. Няколко пъти погледна Пиркс изкосо — не кокетливо, а изплашено. Когато Пиркс го забеляза, малко му дожаля, веднага усети, че всичко това е съвсем побъркана история, и почти неочаквано за себе си попита:

— Видяхте ли ги?

— Да. За момент. Когато минаха.

— И какви са?

— Не сте ли ги виждали?

Почти се зарадва. Сякаш онези, които ги знаеха, попадаха веднага в някаква чужда, може би дори враждебна конспирация, на която в никакъв случай не трябва да имаме доверие.

— Шестима са. Един говори с мен. Съвсем не прилича, казвам ви! Съвсем! Ако го бях срещнала на улицата, никога нямаше да се сетя. Но когато се вгледах отблизо, има нещо такова в очите — и тук… — тя докосна устните си.

— А останалите?

— Дори не влязоха в стаята, стояха в коридора…

Асансьорът тръгна, понесе се нагоре, златистите зърна на светлините, обозначаващи етажите, усърдно се разсипваха по стената; момичето стоеше срещу него — можеше да оцени по достойнство резултатите от усилията, които са били нужни, за да се лиши с помощта на червило, туш и грим от последните следи на собствена индивидуалност, за да стане временно двойник на Инда Ле или как там се наричаше разчорлената по нов начин звезда на сезона. Когато клепачите й затрепериха, Пиркс се изплаши за целостта на изкуствените мигли.

— Роботи… — каза тя с гръден шепот и потръпна сякаш от докосване на змия.

В стаята на десетия етаж стояха шестима мъже. Когато Пиркс влезе, един от тях, закрит от разперените страници на „Хералд Трибюн“, сгъна вестника, стана и се насочи към него с широка усмивка. Тогава станаха и останалите.

Бяха горе-долу с еднакъв ръст и напомняха летци-изпитатели, преоблечени в граждански дрехи: плещести, облечени в еднакви бежови костюми, бели ризи и цветни връзки-пеперуди. Двама бяха блондини, един яркочервенокос, останалите — тъмнокоси, но всички имаха светли очи. Толкова успя да забележи, докато този, който се приближи, му раздруса силно ръката и каза:

— Аз съм Мак Гир, как се чувствувате? Имах удоволствието да пътувам веднъж на кораб, който командувахте, на „Полукс“. Но вие сигурно не ме помните…

— Не — каза Пиркс.

Мак Гир се обърна към мъжете, които стояха неподвижно около кръглата масичка със списания.

— Момчета, ето вашия началник, командора мистър Пиркс. А това е вашата команда, командоре: първи пилот Джон Калдер, втори пилот Хари Браун, атомен инженер Енди Томпсън, радист-електроник Джон Бъртън, а също и невролог, кибернетик и лекар в едно лице — Томас Бърнс.

Пиркс им подаде последователно ръка, после всички седнаха, придвижвайки към масата металните столове, които се огъваха под тежестта на телата им. Няколко секунди продължи тишината, която Мак Гир наруши с кресливия си баритон:

— Най-напред бих искал да ви благодаря от името на дирекциите на „Кибертроникс“, „Интелтрон“ и „Нортроникс“, че проявихте такова доверие към нашите усилия, приемайки офертата на ЮНЕСКО. За да изключим възможността от каквото и да е недоразумение, трябва веднага да поясня, че някои от тук присъствуващите са се появили на този свят от майка и баща, а други — не. Всеки от тях знае за своя произход, но не знае нищо за произхода на останалите. Обръщам се към вас с молба да не разпитвате по този въпрос. Във всяко друго отношение имате пълна свобода. Не се съмнявам, че ще изпълняват добре вашите заповеди и ще проявяват инициатива и искреност в служебните и извънслужебните контакти. Обаче са така инструктирани, че на въпроса „Какъв си“ всеки ще отговори едно и също: „Напълно обикновен човек“. Казвам ви го направо: то няма да бъде лъжа, а необходимост, продиктувана от нашите общи интереси…

— Значи не мога да ги питам за това?

— Можете. Разбира се, че можете, но ще имате неприятното чувство, че някои не говорят истината, така че не е ли по-добре да се откажете? Винаги ще ви кажат същото — че са обикновени мъже, но това не във всички случаи ще бъде вярно.

— А във вашия случай? — запита Пиркс.

След миг всички се засмяха. Най-гръмко се смееше самият Мак Гир.

— О! Шегобиец сте вие! А аз, аз съм само малко зъбчато колелце в машината на „Нортроникс“…

Пиркс, който дори не се усмихна, почака да настъпи тишина.

— А не ви ли се струва, че искате да ме подхлъзнете? — запита тогава.

— Извинете! Какво имате предвид? Нищо подобно! Условията предвиждаха „нов тип команда“. Там нямаше нито дума, дали тя ще бъде еднородна — нали? Искахме просто да изключим възможността от известно… хм… чисто психологическо, ирационално предубеждение — отрицателно, разбира се. Това е ясно! Нали така? По време на рейса и след него въз основа на неговото протичане вие ще представите своето мнение за качествата на всеки член от командата. Ще им дадете всестранна оценка, на която много държим. Ние само се постарахме да ви създадем условия, в които ще можете да действувате с най-голяма, безпристрастна обективност!

— Човечеството да ви се отплаща — каза Пиркс. — И все пак смятам, че ме подхлъзнахте. Само че нямам намерение да се отказвам.

— Браво!

— И бих искал още сега да си поговоря малко с моите… — поколеба се за миг — хора…

— Искате да се запознаете с тяхната квалификация? Впрочем не ви ограничавам! Първият изстрел е ваш! Моля.

Мак Гир измъкна от горния джоб на сакото пура и като обряза края й, взе да я пали, а в това време пет чифта спокойни очи внимателно се спряха на лицето на Пиркс. Двамата блондини — те се оказаха пилоти — доста си приличаха. Калдер обаче приличаше повече на скандинавец, а къдравата му коса беше като избеляла на слънцето. Браун беше съвсем златокос, дори напомняше херувим от моден журнал, но този излишък от красота компенсираха издадената долна челюст и безцветните тънки устни, постоянно изкривени сякаш в насмешлива гримаса. От левия им ъгъл косо през бузата минаваше бял белег. На него именно се спря погледът на Пиркс.

— Отлично — каза той, сякаш с порядъчно закъснение отговаряйки на Мак Гир и със същия тон, уж между другото, запита мъжа с белега:

— Вие вярвате ли в бога?

Устните на Браун трепнаха, сякаш удържаха усмивка или гримаса — той не отговори веднага. Изглеждаше като току-що и при това набързо обръснат: при ухото бяха останали няколко косъмчета, по бузите се виждаха следи от неразмазан крем.

— Това… не влиза в моите задължения — отговори той с нисък, приятен глас.

Мак Гир, който тъкмо дърпаше от пурата, замря, неприятно изненадан от въпроса на Пиркс, и като премигна, рязко издуха дима, сякаш искаше да каже: „Хак ти е! Намери ли си майстора!“

— Браун — продължи със същия флегматичен тон Пиркс, — не отговорихте на въпроса ми.

— Извинете, командоре. Аз отговорих, че това не спада към моите задължения.

— Като ваш командир, аз решавам кое спада към вашите задължения — парира Пиркс.

Лицето на Мак Гир изразяваше изумление. Останалите стояха неподвижно и с явно внимание слушаха този диалог — съвсем като образцови ученици.

— Ако това е заповед — отговори Браун с мек, отчетливо модулиран баритон, — то мога само да кажа, че с този проблем не съм се занимавал специално.

— Тогава моля да го обмислите до утре. От това ще зависи вашето присъствие на борда.

— Слушам, командоре.

Пиркс се обърна към първия пилот, погледите им се срещнаха: очите на Калдер бяха почти безцветни, в тях се отразяваха огромните прозорци на стаята.

— Вие сте пилот?

— Да.

— С какъв стаж?

— Завършен курс на двоен пилотаж и двеста и деветдесет самостоятелни часа в пространството на малък тонаж, десет самостоятелни кацания, от тях четири на Луната, две на Марс и на Венера.

Пиркс сякаш не обърна особено внимание на отговора.

— Бъртън — обърна се към следващия, — вие сте електроник?

— Да.

— Колко рентгена можете да понесете за един час?

Устните на Бъртън трепнаха. Това дори не беше усмивка. Веднага я скри.

— Мисля, че около четиристотин — каза той. — Най-много. Но след това би трябвало да се лекувам.

— Не повече от четиристотин?

— Не зная, вероятно не.

— Откъде сте?

— От Аризона.

— Боледували ли сте?

— Не. Във всеки случай нищо сериозно.

— Добро зрение ли имате?

— Добро.

Всъщност не слушаше какво говорят. По-скоро обръщаше внимание на гласа, на неговите модулации, тембър, движението на лицето и устните и от време на време го обхващаше ирационалната надежда, че всичко е само голяма и глупава шега, издевателство, че с него се забавляват, че искат да подиграят неговата наивна вяра във всемогъществото на техниката. Или може би да го накажат за това, че не вярва в нея? Та това бяха съвсем обикновени хора; върви, че вярвай на секретарката — ето какво значи предубеждение! Тя и Мак Гир беше взела за един от тях…

Досега разговорът беше празен — ако не смятаме това не особено мъдро хрумване за господа. Сигурно не беше умно, даже безвкусно и примитивно, това Пиркс отлично чувствуваше, смяташе се за ограничен тъпак, затова се съгласи… Онези го гледаха, както и по-рано, но му се стори, че червенокосият, Томсън и двамата пилоти направиха прекалено равнодушни физиономии, сякаш не искаха да покажат, че напълно са прозрели неговата примитивна душа на рутинер, съвършено изваден от привичното и затова безопасно равновесие. Искаше да пита още — защо мълчанието, което се затегна, се обръщаше срещу него, ставаше свидетелство за неговата безпомощност — но просто не можеше да измисли нищо; и вече не благоразумието, а отчаянието му подсказваше, че трябва да направи нещо чудато, полупобъркано, но знаеше много добре, че няма да направи нищо такова. Чувствуваше, че става смешен, трябваше да се откаже от тази среща; погледна Мак Гир.

— Кога мога да се кача на кораба?

— О, всеки момент, дори днес.

— Как ще стане със санитарния контрол?

— За това не се безпокойте. Всичко е вече уредено.

Инженерът му отговаряше почти снизходително — така поне му се стори.

„Не умея добре да губя“ — помисли Пиркс. А високо рече:

— Това е всичко. Освен Браун всички можете да се смятате за членове на командата. Браун ще бъде любезен да ми отговори утре на въпроса, който му зададох. Мак Гир, у вас ли са книжата, които трябва да подпиша?

— Да, но не тук. В дирекцията. Да отидем там.

— Добре.

Пиркс стана. След него станаха и останалите. — Довиждане — кимна им с глава и излезе пръв. Инженерът го догони при асансьора.

— Вие не ни оценявате достатъчно, командоре…

Вече напълно си поправи настроението.

— Как да го разбирам?

Асансьорът тръгна. Инженерът внимателно поднесе пурата до устните си, за да не изтърси сивото стълбче пепел.

— Не е толкова лесно да се отличат нашите момчета от… обикновените.

Пиркс сви рамене.

— Ако са от същия материал, от който съм и аз — каза той, — те са хора, а дали са се появили чрез някакво изкуствено оплождане в епруветка, или чрез по-обикновен начин — това никак не ме интересува.

— О, не, не са от същия материал!

— А от какъв?

— Моля за извинение, това е производствена тайна.

— А вие какъв сте?

Асансьорът спря. Инженерът отвори вратата, но Пиркс не мръдна от мястото си, чакайки отговор.

— Интересувате се дали съм проектант? Не. Работя в отдела за търговски връзки.

— А достатъчно компетентен ли сте да ми отговорите на няколко въпроса?

— Разбира се, но може би не тук?

Същата секретарка ги заведе в голяма зала за конференции.

До дългата маса стояха два реда фотьойли в идеални редици. Седнаха открая, там, където лежеше отворена папка с договорите.

— Слушам ви — каза Мак Гир. Пепелта му падна на панталона, издуха я. Пиркс забеляза, че очите му са кръвясали, а зъбите прекалено правилни. „Изкуствени — помисли си. — Прави се на по-млад, отколкото е.“

— Кажете ми дали онези, които… не са хора, се държат като хората? Ядат? Пият?

— Да.

— Защо?

— За да има пълна илюзия. За околните, естествено.

— Значи после трябва от всичко това да се… отърват?

— Е, да.

— А кръв?

— Моля?

— Имат ли кръв? Сърце? Тече ли им кръв, когато се наранят?

— Да, имат… имитация на кръв и сърце — каза Мак Гир, търсейки думите с очевидна предпазливост.

— Какво означава това?

— Че само добър лекар-специалист след всестранно изследване ще разбере…

— А аз — не?

— Не. Очевидно ако изключим прилагането на специална апаратура.

— Рентген?

— Съобразителен сте! Но на борда нямате нищо подобно.

— Чувствува се непрофесионалният подход — спокойно каза Пиркс. — От реактора мога да получа толкова изотопи, колкото искам, а на борда имам и апарати за дефектоскопия; рентгенът съвсем не ми е нужен.

— Не възразяваме срещу тази апаратура, стига да обещаете да не я използувате за други цели.

— А ако не се съглася?

Мак Гир въздъхна и като смачка пурата в пепелника така, сякаш изведнъж я беше намразил, каза:

— Командоре… Вие с всички сили се стараете да ни затруднявате!

— Това е истина! — сърдечно призна Пиркс. — Значи им тече кръв?

— Да.

— И това е кръв? Дори под микроскоп?

— Да, това е кръв.

— И как го направихте?

— Импониращо, нали? — Мак Гир широко се усмихна. — Мога да ви кажа само в общи черти: принцип на сюнгера. Специална подкожна гъба.

— Това е човешка кръв?

— Да.

— Защо?

— Сигурно не за да измамим именно вас. Разберете най-после, не заради вас е пусната тази продукция, която струва милиарди долари! Те трябва да изглеждат така, да бъдат такива, че при никакви обстоятелства на никого от пътниците или на други хора да не мине през главата каквото и да е подозрение…

— Искате да избегнете бойкота на вашите „продукти“?

— И това също. Но и заради удобството, психологическия комфорт…

— А вие можете ли да ги различавате?

— Само защото ги зная. Е… има начини… груби… но все пак няма да употребите брадва, предполагам!

— А кажете, с какво се различават от хората във физиологично отношение? Дишане, кашлица, зачервяване…

— О, всичко това е направено. Има разлики, разбира се, но вече ви казах: може да ги различи само лекар.

— А психически?

— Имат мозък в главата си! Това е най-големият ни триумф! — каза Мак Гир с истинска гордост. — „Интелтрон“ и досега го помества в корпуса, защото е прекалено голям. Едва ние първи го пренесохме в главата!

— Да кажем, втори: първа е била природата…

— Ха-ха! Е, добре, втори. Но детайлите са тайна. Това е монокристален мултистат с шестнайсет милиарда двоични елементи!

— А това, на което са способни, също ли е тайна?

— Какво имате предвид?

— Например дали могат да лъжат… до каква степен могат да лъжат… могат ли да загубят контрол над себе си, а следователно и над обстановката…

— Разбира се. Всичко това е възможно.

— Защо?

— Защото е неизбежно. Всички спирачки, образно казано, вложени в невронната или кристалната мрежа, са относителни, могат да бъдат преодолени. Казвам ви това, защото трябва да знаете истината. Впрочем, ако сте поне малко запознат с литературата по въпроса, вие разбирате, че робот, който да бъде умствено равен на човека, а да не бъде способен на лъжа и измама, е чиста фикция. Може да се произведе или пълноценен еквивалент на човека, или марионетка. Трета възможност няма.

— Същество, способно на определени действия, е поради това способно и на други действия от същото ниво, така ли?

— Да. Естествено, това е нерентабилно. Поне засега. Психическата всестранност, дори да не говорим за външното човешко подобие, струва ужасно скъпо. Моделите, които получавате, са създадени в твърде малобройни екземпляри — като нерентабилни. Стойността на всеки от тях е по-голяма от стойността на свръхзвуков бомбардировач!

— Толкова много!

— Разбира се, ако включим стойността на всички предварителни изследвания. Може би ще можем да произвеждаме тези автомати на конвейер; и сигурно дори ще ги усъвършенствуваме, макар че това едва ли е възможно. Даваме ви най-доброто, което имаме. Затова загубата на самообладание, някакъв срив, макар и да не са изключени, са по принцип по-малко вероятни, отколкото у човека в същата ситуация!

— Правени ли са такива опити?

— Естествено!

— И хората служеха за контролен образец?

— И това се е случвало.

— Катастрофални ситуации? Опасност от унищожение?

— Именно това.

— А резултатите?

— Хората са по-малко надеждни.

— А как са с агресивността?

— Интересува ви тяхното отношение към човека?

— Не само.

— Можете да бъдете спокоен. Имат специални инхибитори — така наречените устройства за обратно разреждане, които донякъде амортизират потенциалната агресивност.

— Винаги ли?

— Не, това е невъзможно. Мозъкът е вероятностна система, нашият също. В него може да се увеличи вероятността на определени състояния, но никога не можеш да бъдеш напълно сигурен. Въпреки всичко и в това отношение превъзхождат човека!

— А какво ще стане, ако опитам да счупя главата на някого?

— Ще се защищава.

— Ще се опита ли да ме убие?

— Не, ще се ограничи до самоотбраната.

— А ако единствената възможна отбрана бъде нападението?

— Тогава ще ви нападне.

— Давайте си договора — каза Пиркс.

Перото заскриптя в тишината. Инженерът сгъна формуляра и го скри в папката.

— Ще се връщате ли в Щатите?

— Да, утре.

— Можете да съобщите на своето началство, че ще се постарая да изстискам от тях всичко най-лошо — каза Пиркс.

— Разбира се! На това и разчитаме! Защото даже в най-лошото са по-добри от човека! Само че…

— Искахте нещо да кажете?

— Вие сте смел човек. Но… във ваш интерес… съветвам ви да бъдете предпазлив.

— За да не се захванат с мене?

Пиркс неволно се усмихна.

— Не. За да не се струпа именно на вас: защото първи най-напред ще „сдадат“ хората. Обикновените, порядъчни, честни момчета. Разбирате ли ме?

— Разбирам — отговори Пиркс. — Време ми е. Днес трябва да приема кораба.

— На покрива имам хеликоптер — каза Мак Гир, ставайки. — Да ви откарам?

— Не, благодаря. Ще отида с метрото. Не обичам да рискувам, знаете… Значи ще съобщите на началството за моите черни помисли?

— Щом искате.

Мак Гир търсеше в джоба следващата пура.

— Трябва да ви кажа, че се държите доста странно. Какво всъщност искате от тях? Това са отлични специалисти, при това наистина порядъчни! Уверявам ви! Ще направят всичко за вас!

— Ще се постарая да направят още повече — отговори Пиркс.

* * *

Пиркс наистина не прости на Браун историята с бога и нарочно му телефонира на другия ден; в ЮНЕСКО му дадоха номера на телефона, на който би могъл да намери своя „нелинеен пилот“. Даже позна гласа му, когато завъртя номера.

— Чаках ви — каза Браун.

— Е, как решихте? — запита Пиркс. Чувствуваше странна тежест в сърцето; когато подписваше книжата на Мак Гир, му беше много по-леко. Тогава му се струваше, че ще се справи. Сега не беше чак толкова сигурен в себе си.

— Имах малко време — каза Браун със своя равен, приятен глас. — Затова мога да кажа само това: учили са ме на вероятностен подход. Изчислявам шансовете и на това основание действувам. В този случай — 90% са „не“, може би даже 99,99%, но има една стотна шанс за „да“.

— Че има?

— Да.

— Добре. Можете да се явите с останалите. Довиждане.

— Довиждане — отговори мекият баритон и слушалката звънна при поставянето. Без да знае защо, Пиркс си спомни този разговор, когато пътуваше към ракетодрома. Някой вече беше уредил всички формалности в диспечерната — може ЮНЕСКО, а може фирмите, които му бяха „произвели“ командата. Във всеки случай нямаше нито нормалния санитарен контрол, нито някой проверяваше документите на неговите „хора“ — стартът бе определен за два и четиридесет и пет, тоест в такова време, когато движението е минимално. Трите големи спътника-предаватели вече се намираха в люковете. „Голиат“ беше кораб със среден тонаж (шест хиляди тона маса в покой) и висока автоматизация на обслужването: беше слязъл от стапела едва-преди две години; имаше великолепен, съвършено лишен от термични колебания реактор на бързи неутрони, който заемаше някакви си десет кубически метра, което е нищо, а имаше номинална мощност четирийсет и пет милиона конски сили и седемдесет милиона максимум — за кратковременни ускорения.

Пиркс не знаеше какво е станало с неговите „хора“ в Париж — в хотел ли са живели, или някаква фирма им бе наела квартири (дори му хрумна гротескната, зловеща мисъл, че може би през тези два дни инженер Мак Гир някак си ги е „изключил“ и подредил в сандъци); не знаеше дори как са се добрали до ракетодрома.

Те го чакаха в отделна стая на диспечерната, всички имаха куфари, някакви вързопи и малки несесери с люлеещи се на дръжките именни табелки. Когато ги видя, през главата на Пиркс минаха всякакви идиотски остроумия — че там сигурно имат френски ключове, тоалетни масльонки и други подобни. Но никак не му беше до смях, когато, поздравявайки се с тях, представи пълномощията и документите, необходими за потвърждаване на стартовата готовност; след това — два часа преди определеното време — излязоха на плочата, осветена от един прожектор, и в колона се отправиха към снежнобелия „Голиат“. Той напомняше огромно, току-що разопаковано кюлче захар.

Стартът не беше проблем. „Голиат“ можеше да стартира почти без всякаква помощ — трябваше само да се настроят програмите на всички автоматични и полуавтоматични устройства. Не мина и половин час, а те бяха оставили зад себе си нощното полукълбо на Земята с фосфоресциращия обрив на градовете; тогава Пиркс не издържа и погледна; великолепно е това зрелище — когато слънцето на разсъмване прочесва с лъчите си атмосферата, и макар да беше наблюдавал не един път този огромен сърп на пламтящата дъга — никак не му омръзваше. След няколко минути минаха край последния навигационен спътник, промъквайки се през гъстото свистене и писък на сигналите, с които бяха претъпкани работещите информационни машини („електронна бюрокрация на космоса“, както Пиркс ги наричаше), и излязоха над еклиптиката. Тогава Пиркс нареди на първия пилот да остане при пулта за управление и отиде в каютата си. Не минаха и десет минути, когато на вратата се почука.

— Моля!

Влезе Браун. Той старателно затвори вратата, приближи до Пиркс, който седеше на койката, и каза сподавено:

— Бих искал да поговоря с вас.

— Моля. Седнете.

Браун се отпусна на креслото, но изглежда разстоянието, което ги делеше, му се стори прекалено голямо, затова го придърпа по-близо, известно време мълча с наведена глава, след това изведнъж погледна в очите командира и каза:

— Искам нещо да ви съобщя. Но трябва да ви помоля за дискретност. Обещайте, че няма да го кажете никому.

Пиркс вдигна вежди.

— Тайна?

Помисли няколко секунди.

— Обещавам, няма да го кажа никому — каза най-накрая. — Слушам ви.

— Аз съм човек — каза Браун и млъкна, загледан в Пиркс, сякаш искаше да провери ефекта на тези думи. Но Пиркс, с полузатворени очи, облегнал глава на стената, облицована с бял пенопласт, не се помръдна.

— Казвам това, защото искам да ви помогна — отново заговори онзи, сякаш произнасяше предварително обмислена реч. — Когато предложих услугите си, не знаех всичко. Сигурно такива като мен е имало много — но ни приемаха поотделно, за да не се запознаем и даже да не се видим. Какво именно ми предстои, аз научих едва тогава, когато бях окончателно избран, след всички полети, опити и тестове. Тогава трябваше да обещая, че нищо няма да издам. Имам си момиче, искаме да се оженим, но се появиха финансови затруднения, а тази работа ме устройваше великолепно, защото ми дадоха веднага осем хиляди, а още толкова трябва да получа след връщането от този рейс независимо от резултата. Разказвам ви всичко, както беше, защото искам да знаете, че съм чист. Искрено казано, отначало не си давах сметка какъв е залогът в тази игра. Чудат експеримент и толкоз — така си мислех отначало. Но после всичко това започна да не ми харесва. В края на краищата трябва да има някаква елементарна общочовешка солидарност. Нима трябва да мълча въпреки човешките интереси? Реших, че нямам право. Не мислите ли така?

Пиркс мълчеше, затова след малко онзи подхвана, но като че ли малко по-неуверено:

— От тази четворка не познавам никого. През цялото време ни държаха поотделно. Всеки имаше отделна стая, отделна баня, отделна гимнастическа зала, дори по време на хранене не се виждахме, едва преди заминаването за Европа ядохме заедно в продължение на три дни. Затова не мога да ви кажа кой от тях е човек и кой не. Не зная нищо определено. Обаче подозирам…

— Момент — прекъсна го Пиркс. — А защо на въпроса ми за бога вие отговорихте, че заниманието с този проблем „не влиза във вашите задължения“?

Браун се намести на креслото, протегна крака си и като гледаше носа на обувката, с която рисуваше по пода, тихо отговори:

— Защото аз още тогава бях решил да ви кажа всичко и — знаете как става: крадецът най-силно вика… Страхувах се да не би Мак Гир да се досети за моето решение. Затова, когато ме попитахте, аз отговорих по такъв начин, за да му се стори, че най-строго ще пазя тайната и в никакъв случай няма да ви помогна да отгатнете какъв съм в действителност.

— Значи нарочно ми отговорихте така заради присъствието на Мак Гир?

— Да.

— А вярвате ли в бога?

— Вярвам.

— И мислехте, че роботът не може да вярва?

— Точно така.

— И че ако ми кажете „вярвам“, щеше да бъде по-лесно да се отгатне кой сте?

— Да. Именно така беше.

— Но защо роботът да не може да вярва в бога — каза Пиркс след миг небрежно, сякаш мимоходом, така че онзи пак се ококори.

— Какво казахте?

— Смятате ли, че това е невъзможно?

— Никога не би ми хрумнало…

— Добре. Достатъчно — това поне в този момент е без значение. Но вие споменахте за някакви подозрения…

— Да. Струва ми се, че този, черният — Бърнс, — не е човек.

— Защо ви се струва така?

— Това са дреболии, почти неуловими, но, взети заедно, дават нещо. Първо — когато стои или седи, изобщо не помръдва. Също като статуя. А нали знаете, че никой човек не може дълго да издържи в една и съща поза. Ще му стане неудобно, кракът му ще изтръпне — и той неволно ще пристъпи, ще мръдне, ще си пипне лицето, а той направо застива.

— Винаги ли?

— Не. Именно не винаги и това ми се стори особено подозрително.

— Защо?

— Мисля си, че той прави тези дребни, уж неволни движения, когато мисли специално за тях, а когато забрави — сякаш замръзва. А при нас е тъкмо обратното; ние именно трябва да се напрегнем, за да запазим за известно време неподвижност.

— В това има нещо вярно. И какво още?

— Той яде всичко.

— Как така „всичко“?

— Каквото и да дадат. Все му е едно. Това забелязах вече много пъти — и по време на пътуването, когато летяхме над Атлантическия, и още в Щатите, и в ресторанта на летището — съвсем равнодушно яде всичко, което му поднасят, докато всеки човек има някакви предпочитания, пък и нещо не обича…

— Това не е доказателство.

— О, не, разбира се, че не. Но заедно с останалото все пак… И освен това още нещо.

— Е?

— Той не пише писма. В това не съм стопроцентово уверен, но сам видях например как Бъртън в хотела пусна писмо в кутията.

— А разрешават ли ви да пишете писма?

— Не.

— Както виждам, строго спазвате условията на договора — промърмори Пиркс. Той се изправи на леглото и като приближи лице към лицето на Браун, запита, без да бърза.

— Защо нарушихте дадената дума?

— Как? Какво казахте?! Командоре!

— Нали дадохте дума, че ще запазите в тайна своята същност.

— А! Да. Дадох. Смятам обаче, че има ситуации, в които човек не само има това право, но даже е задължен да го направи.

— Например?

— Сега именно е такава ситуация. Взели са металически кукли, облепили са ги с пластмаса, изчервили, размесили с хората, като фалшиви карти, и искат от това да направят бизнес. Мисля, че всеки порядъчен човек би постъпил като мене — а нима още никой не се е обърнал към вас?

— Не. Вие сте първият. Нали току-що стартирахме… — каза Пиркс и макар да го рече съвсем равнодушно, думите му не бяха лишени от ирония; но Браун, дори и да забеляза това, с нищо не се издаде.

— Ще се постарая и в бъдеще да ви помагам през целия рейс. И от своя страна ще направя всичко, което сметнете за необходимо…

— Защо?

Браун примига с куклените си ресници.

— Как така — защо? За да ви бъде по-лесно да отличите хората от нехората…

— Браун, все пак взехте тези осем хиляди долара, нали?

— Да. И какво от това? Бях нает като пилот. А аз съм пилот. При това не съвсем лош.

— След връщането ще вземете и останалите осем хиляди, за две-три седмици. За такъв полет никой не дава никому шестнайсет хиляди долара: нито на пилот от първи космически клас, нито на лоцман, нито на навигатор. Никому. Значи сте получили тези пари за мълчанието. Не само по отношение на мен: по отношение на всички — и на конкурентните фирми, ако искате. Искали са да ви опазят от всички съблазни.

Онзи го гледаше с изумление на красивото си лице.

— Значи вие ме упреквате за това, че сам дойдох и казах?…

— Не. В нищо не ви упреквам. Постъпили сте така, както сте смятали за необходимо. Какъв е вашият КИ?

— Коефициент за интелигентност? Сто и двадесет.

— Това е достатъчно, за да се ориентирате в някои основни положения. Е, кажете ми, каква полза мога да имам от това, че споделихте своите подозрения за Бърнс?

Младият пилот стана.

— Командоре, моля за извинение. Ако е така — станало е недоразумение. Исках по-добре… Но щом считате, че аз… с други думи, моля да забравите за това… но помнете, че…

Той не довърши, забелязвайки усмивката на Пиркс.

— Я сядайте. Седнете де! Хайде!

Браун седна.

— Какво недоизказахте? Какво да помня? Това, че обещах да не кажа на никого за този разговор? Нали? Е, а ако аз на свой ред сметна, че мога да кажа? Спокойно! Командирът не се прекъсва. Виждате ли, не е толкова просто. Вие дойдохте при мен с доверие — и аз оценявам това доверие. Но… едно е доверие, а друго — разсъдък. Да кажем, че зная със сигурност благодарение на вас кой сте вие и кой — Бърнс. И какво ще ми даде това?

— Това… това е вече ваша работа. Вие сте длъжен след този рейс да оценявате пригодността…

— Точно така! Пригодността на всеки. Но нали не мислите, Браун, че ще пиша неистини? Че ще напиша минуси не на по-лошите, а на нехората?

— Това не е моя работа — стегнато проговори пилотът, който по време на целия разговор се въртеше неспокойно на креслото. Пиркс го изгледа така, че той замлъкна.

— Само моля не разигравайте усърден ефрейтор, който не вижда по-далеч от козирката си. Ако сте човек и чувствувате солидарност с хората, вие трябва да се опитате да оцените цялата история и да осъзнаете своята отговорност.

— Как така „ако“? — трепна онзи. — Вие не ми вярвате? Значи… Вие мислите, че…

— О, не, откъде-накъде! Казах го просто така — бързо го прекъсна Пиркс. — Вярвам ви. Разбира се, че ви вярвам. И понеже вече се издадохте, аз нямам намерение да оценявам вашата постъпка от морална гледна точка, моля ви и занапред да поддържате с мен извънслужебен контакт и да ми съобщавате всичко, което забележите.

— Сега вече нищо не разбирам — каза Браун и неволно въздъхна. — Отначало ме ругаехте, а сега…

— Това са две различни неща, Браун. Щом като ми казахте онова, което не биваше да ми казвате, всякакво отстъпление би било безсмислено. Съвсем друг е въпросът с парите. Може би наистина трябваше да ми кажете. Но на ваше място не бих взел тези пари.

— Как? Но… но командоре — Браун отчаяно търсеше аргументи и накрая откри: — Те веднага ще се досетят, че съм нарушил договора! И пред съда биха ме изправили…

— Това е ваша работа. Не казвам, че сте длъжен да ги върнете. Обещах да бъда дискретен и нямам намерение да се бъркам там. Казах само — съвсем частно и необвързващо — какво бих направил на ваше място, но вие не сте аз, а аз не съм вие и толкоз. Има ли още нещо?

Браун поклати глава, отвори уста, затвори я, сви рамене: беше явно повече от разочарован от протеклия разговор, но нищо повече не каза — и като се изопна машинално пред вратата, излезе.

Пиркс въздъхна с пълни гърди. Ненужно му се изплъзна това: „Ако сте човек — помисли с огорчение. — Що за дяволска игра! Дявол го знае този Браун. Или е човек, или това е хитра уловка: хем да ме заблудят, хем допълнително да проверят дали не възнамерявам да приложа някакви противоречащи на договора методи, за да ги разпозная… Във всеки случай тази част от състезанието проведох май не съвсем лошо? Ако Браун е говорил истината, би трябвало отсега нататък да се чувствува малко неудобно след всичко, което му наговорих. А ако не… пък нищо особено не съм му казал. Ама че история! Намерих къде да се завра!“

Не го свърташе на едно място, започна да крачи из кабината. Зажужа зумерът — това беше Калдер от пулта; съгласуваха поправките в курса и ускоренията за нощното дежурство, след което Пиркс седна и се загледа пред себе си, мислейки дявол знае какво с навъсени вежди, когато някой почука. „Сега пък кой?“ — мина му през ума.

— Влезте! — каза високо.

В каютата влезе Бърнс — невролог, лекар и кибернетик едновременно.

— Може ли?

— Моля, сядайте.

Бърнс се усмихна.

— Дойдох да ви кажа, че не съм човек.

Пиркс стремително се обърна към него заедно с креслото.

— Какво казахте? Че не сте…

— Че не съм човек. И че в този експеримент съм на ваша страна.

Пиркс пое дълбоко въздух.

— И това, което казвате, трябва, естествено, да остане между нас? — попита той.

— Както предпочитате. На мен ми е безразлично.

— Как така?…

Онзи отново се усмихна.

— Много просто. Действувам от егоистични съображения. Положителната ви оценка на „нелинейниците“ ще предизвика верижна производствена реакция. Това е повече от вероятно. Такива като мен ще започнат да се появяват масово — и не само на космическите кораби. Това ще доведе до фатални последици за хората — ще възникне нов вид дискриминация, взаимна ненавист с всички небезизвестни резултати. Предвиждам това, но, повтарям, ръководя се преди всичко от лични подбуди. Ако съществувам само аз, ако сме двама или десетина — това няма никакво обществено значение — просто ще се изгубим в масата, незабелязани и незабележими. Пред мен — пред нас — ще стоят същите перспективи, каквито има всеки човек, с твърде съществена поправка за интелекта и редица специални умения, които обикновеният човек няма. Можем да постигнем много, но само ако не се стигне до масова продукция.

— Да, в това има нещо… — каза бавно Пиркс. Бъркотията в главата му се засилваше. — Но защо ви е безразлично дали ще бъда дискретен? Не се ли страхувате, че фирмата, която…

— Не. Никак не се страхувам. От нищо — със същия спокоен лекторски тон каза Бърнс. — Струвам ужасно скъпо, господин навигаторе. Ето тук — той докосна с ръка гърдите си, — са вложени милиарди долара. Не допускате, надявам се, че вбесеният фабрикант ще нареди да ме разглобят на винтчета. Говоря в преносен смисъл, естествено, защото у мен няма никакви винтчета… Сигурно ще изпаднат в ярост, но от това моето положение няма да се промени. Вероятно ще трябва да работя в същата фирма — но какво от това? Дори предпочитам да работя там, отколкото другаде — там по-добре ще се грижат за мен в случай на… болест. Не смятам също, че ще опитат да ме затворят. За какво им е? Прилагането на насилие би могло да свърши твърде печално за тях самите. Сам знаете каква могъща сила е пресата…

„Той мисли за шантаж“ — проблесна в главата на Пиркс. Имаше чувството, че сънува. Но продължаваше да слуша с най-голямо внимание.

— И така, сега вече разбирате защо искам вашата оценка за нелинейниците да бъде отрицателна.

— Да. Разбирам. А дали… можете да ми кажете още кой от командата?…

— Не. Тоест не съм сигурен, а с предположения мога повече да ви навредя, отколкото да помогна. По-добре нула информация, отколкото дезинформация, защото това е отрицателна информация, по-малка от нулата.

— Да… хм… Във всеки случай — независимо от вашите подбуди — благодаря. Да. Благодаря. А… можете ли във връзка с това да ми разкажете нещо за себе си? Имам предвид такава информация, която би могла да ми помогне…

— Досещам се какво ви интересува. Не зная как съм построен — както и вие не знаете нищо за своята анатомия и физиология, най-малкото не сте знаел, докато не сте прочел някакъв учебник по биология. Но конструкторската страна сигурно малко ви интересува — става въпрос главно за психиката? За нашите… слаби места?

— За слабите места също. Но — сам знаете — всеки в края на краищата знае това-онова за своя организъм — разбира се, не научно познание, а в резултат на опита, на самонаблюденията…

— Естествено, нали организмът се използува, в него живеем… той дава възможност за наблюдение…

Бърнс се засмя както преди, откривайки не твърде равните си зъби.

— Значи мога да ви питам?

— Моля ви се.

Пиркс с мъка събираше мислите си.

— А мога ли да задавам… недискретни въпроси! Съвсем интимни?

— Нямам какво да крия — просто отговори Бърнс.

— Досега срещал ли сте такива реакции като изумление, страх и отвращение, предизвикани от факта, че не сте човек?

— Да, веднъж по време на операция, където асистирах. Вторият асистент беше жена. Тогава вече знаех какво значи това.

— Не ви разбрах…

— Тогава вече знаех какво е това жена — поясни Бърнс. — Отначало не знаех нищо за съществуването на пола…

— А!

Пиркс се ядоса на себе си, че не успя да се въздържи от възклицанието.

— Значи там имаше жена. И какво стана?

— Хирургът случайно ми поряза пръста със скалпела, гумената ръкавица се разтвори и стана ясно, че раната не кърви.

— Но как така? Нали Мак Гир ми каза…

— Сега да. Тогава бях още „сух“. Така се нарича в професионалния жаргон на нашите „родители“… — каза Бърнс. — Защото тази наша кръв е чист маскарад, вътрешната повърхност на кожата е пореста и пропита с кръв, при това тази операция на „кръвопреливане“ трябва да се повтаря доста често.

— Аха. И тази жена забеляза. А хирургът?

— О, хирургът знаеше кой съм, а тя — не. Не разбра веднага, едва в края на операцията, и то главно защото той се смути…

Бърнс се усмихна.

— Тя хвана ръката ми, приближи я към очите си и когато видя какво е… там вътре, я отблъсна и избяга. Забрави накъде се отваря вратата на операционната, дърпаше я и като не можа да отвори, получи истеричен припадък.

— Да-а — каза Пиркс. Преглътна. — Какво чувствувахте тогава?

— Общо взето, не съм много чувствителен… но това не беше приятно — бавно каза Бърнс и отново се усмихна. — С никого не съм говорил за това — добави той след малко, — но ми се струва, че мъжете, дори несвикналите, ни приемат по-леко. Мъжете се примиряват с фактите. Жените не искат да се примирят с някои факти. Продължават да казват „не“, дори ако нищо друго освен „да“ не може да се каже.

Пиркс през цялото време гледаше събеседника си, особено се вглеждаше тогава, когато Бърнс отместваше погледа си — стараеше се да открие в него някакво различие, което би го успокоило, доказвайки, че въплъщението на машината в човека все пак не е съвършено. Преди, когато подозираше всички, положението беше друго: сега, когато с всеки миг все повече се убеждаваше, че Бърнс говори истината, и търсеше следите на фалшификацията — ту в бледността на Бърнс, която го порази още при първата среща, ту в неговите движения, прекалено сдържани, ту в неподвижния блясък на светлите очи, — трябваше да признае, че в края на краищата и хората биват по-бледи и по-неподвижни; тогава отново се връщаха съмненията — а тези наблюдения и размисли на Пиркс се съпътствуваха от насмешливата усмивка на лекаря, която сякаш не винаги се отнасяше до думите му, а по-скоро изразяваше отношение именно към онова, което Пиркс чувствуваше; тази усмивка му беше неприятна, тя го смущаваше; все по-трудно му беше да продължава този разпит, защото в отговорите на Бърнс звучеше несмущавана от нищо искреност.

— Вие обобщавате въз основа на един случай — измърмори Пиркс.

— О, по-късно имах често работа с жени. Работеха с мен — тоест учеха ме — няколко жени. Бяха преподавателки и така нататък. Но те знаеха предварително кой съм. Затова се стараеха да сдържат емоциите си. Не им се удаваше лесно, защото понякога ми доставяше удоволствие да ги дразня.

Усмивката, с която погледна Пиркс в очите, беше почти нагла.

— Търсеха, знаете, някакви особени черти, различия със знак минус, и понеже това много им се искаше, понякога се забавлявах, демонстрирайки такива черти.

— Не разбирам.

— О, сигурно ме разбирате. Правех се на марионетка, физически — с известна скованост, и психически — с пасивно послушание… а когато започваха да се опиват от своите открития, аз внезапно прекъсвах играта. Предполагам, че са ме считали за дяволско изчадие.

— Дали не сте предубеден? Все пак това са само догадки, още повече че като преподавателки е трябвало да имат съответно образование.

— Човекът е същество доста нецялостно — флегматично каза Бърнс. — Това е неизбежно, ако възникваш така, както вие; съзнанието е част от мозъчните процеси, дотолкова отделена от тях, че в субективното усещане изглежда цялостна, но тази цялост е илюзия на интроспекцията. Останалите процеси, които носят съзнанието, както океанът — айсберга, не се усещат непосредствено, — но те напомнят за себе си и понякога така отчетливо, че съзнанието започва да ги търси. От такова търсене именно е възникнала представата за дявола като проекция във външния свят на онова, което съществува и действува в човека, в неговия мозък — но не се поддава на локализация, нито както мисълта, нито както ръката.

Бърнс се усмихна по-широко.

— Излагам ви кибернетичните основи на теорията на личността, която сигурно знаете. Логичната машина се различава от мозъка по това, че не може да има едновременно няколко взаимноизключващи се програми за действие. Мозъкът може да ги има — винаги ги има, — затова е поле на схватки у светците или опожарено полесражение на противоречия у по-обикновените хора… Невронната мрежа на жената е малко по-различна от тази на мъжа: това не засяга интелекта, пък и разликата е само статистическа. Жените по-лесно понасят съществуването на противоречията — така е в повечето случаи. Между нас казано, именно затова науката се създава предимно от мъже, защото тя представлява търсене на единното, което значи — на непротиворечивия порядък. Противоречията дразнят мъжете повече, затова те се стремят да ги отстранят, свеждайки многообразието към еднородност.

— Може би — каза Пиркс. — Значи затова смятате, че те са виждали у вас дявола?

— Това би било силно казано — отговори Бърнс, като сложи ръце на коленете си.

— Бях за тях в най-висша степен отблъскващ и поради това привличах. Бях реализирана невъзможност, нещо забранено, нещо, което е в разрез със света, разбран като естествен порядък, и техният страх беше не само желание за бягство, но и желание за самоунищожение. Дори ако никоя от тях не е признала открито това пред себе си, аз мога да го кажа вместо тях: в техните очи аз бях бунт срещу покорността пред биологичните закони. Бях въплътен бунт срещу Природата, същество, в което биологически рационалната, следователно користна връзка на чувствата с функцията за поддържане на рода — разкъсана. Унищожена.

Рязко погледна Пиркс.

— Вие мислите, че това е философия на кастра̀та? Не — защото не бях осакатен; затова не съм същество по-низше, а само по-различно от вас. Същество, за което любовта е — във всеки случай може да бъде — също така безкористна, също така неслужеща на нищо, както смъртта; затова вместо ценно оръжие става ценност сама за себе си. Ценност, разбира се, с отрицателен знак — като дявола. Защо стана така? Създадоха ме мъжете, на тях им беше по-лесно да конструират потенциален съперник, отколкото потенциален обект на страст. Вие как мислите? Прав ли съм?

— Не зная — каза Пиркс. Не гледаше към него — не можеше да го гледа. — Не зная. Конструкцията се е определяла от различни фактори — може би икономически преди всичко.

— Сигурно — съгласи се Бърнс. — Но и тези, които споменах, са изиграли също своята роля. Само че всичко това, господин командоре, е една голяма грешка. Казах ви какво хората чувствуват към мен — но те създават само още една митология, митологията на нелинейника, защото не съм никакъв дявол — това май е ясно — и не съм също така потенциален еротичен съперник, което може би не е толкова ясно. Изглеждам като мъж и говоря като мъж, и психически съм сигурно в някаква степен мъж, но именно в някаква степен… Но впрочем то няма почти нищо общо с въпроса, заради който дойдох при вас.

— Не се знае, не се знае — подхвърли Пиркс. Не откъсваше поглед от сплетените си ръце. — Говорете по-нататък.

— Щом искате… Но ще говоря само от свое име. Нищо не зная за другите. Като личност възникнах на два етапа; от предварителната програма и от обучението. И човекът възниква така, но първият фактор при него играе по-малка роля, защото идва на този свят слабо развит, а аз физически бях отведнъж такъв, какъвто съм сега, и не трябваше да се уча толкова дълго като детето. Поради това, че не зная ни детство, ни юношество, а бях мултистат, в който отначало вложиха маса предварителни програми, а после го тренираха по всевъзможни начини и тъпчеха с множество информация — поради това станах по-еднороден, отколкото който и да е от вас. Защото всеки човек е ходеща геологическа формация, преминала през хиляда горещи епохи и още хиляда — ледникови, когато слоеве са се отлагали върху слоеве — най-напред онзи, неизбежният, защото е първи и поради това несравним с нищо свят преди запознанството с езика, който по-късно загива, погълнат от него, но все пак се таи някъде на дъното; това е нашествието на цветове, форми и миризми в мозъка, нахлуване през органите на сетивата, които се отварят след раждането; чак после се достига до поляризирането на света на „свят“ и „несвят“ или на „неаз“ и „аз“. А после — тези приливи на хормоните, тези противоречиви — на различни нива — програми на влечения и убеждения; историята на човешкото формиране е история на сражения: на мозъка срещу себе си… Не познавам всичките тези безумства и разочарования, не съм преминавал през тези епохи и затова у мен няма нито следа от детството. Способен съм на вълнения, сигурно бих могъл даже да убия — но не от любов. Думите в моите уста звучат както във вашите, но за мен те означават нещо друго.

— Това значи, че не можете да обичате? — попита Пиркс. Продължаваше да гледа ръцете си. — Но откъде тая сигурност? Това никой не знае, докато му дойде времето.

— Това не съм искал да кажа. Може би съм способен. Но тази любов би означавала нещо съвършено различно от вашата. Две чувства не ме напускат никога: удивление и смях. Така става, защото основната черта на вашия свят, която ми се натрапва отвсякъде, е неговата условност. Това се отнася не само до формата на машините или вашите нрави, но и до вашата телесност, която е послужила за модел на моята. Виждам, че всичко е могло да изглежда иначе, да бъде построено иначе, да действува иначе — и от това нямаше да бъде нито по-добро, нито по-лошо от това, което е. За вас светът преди всичко просто съществува и съществува като единствена възможност, а за мен от момента, в който изобщо започнах да мисля, светът не само беше, но беше смешен. Вашият свят — градове, театри, улици, семеен живот, борса, любовни трагедии и кинозвезди. Искате ли да чуете моето любимо определяне за човека? Същество, което най-охотно говори за това, което най-малко разбира. И вие смятате, че древността се характеризира с вездесъщност на митологията, а съвременната цивилизация — с нейното отсъствие? А откъде се вземат вашите най-фундаментални понятия? Греховността на телесното е следствие на старото еволюционно решение, което за икономия на средства е свързало отделителните и възпроизводителните функции в една и съща система от органи. Религиозните и философските възгледи са следствие на вашата биологична конструкция; хората са смъртни, а искат във всяко поколение да узнаят всичко, да разберат всичко, да изяснят всичко — и от това противоречие е възникнала метафизиката — като мост, който свързва възможното и невъзможното. А науката? Тя е преди всичко резигнация. Обикновено подчертават нейните успехи, но те идват бавно и най-често не могат да се сравняват с огромните загуби. Защото науката е в съгласие с тленността и нищожеството на индивида, който възниква като резултат на статистическата игра на сперматозоидите, борещи се за първенство в оплождането на яйцето. Тя е примирение с преходността, с необратимостта, с липсата на възмездие и висша справедливост, на окончателно познание и окончателно разбиране на всичко съществуващо — и това примирение би било даже героично, ако самите й творци по-често си даваха сметка какво създават в действителност! Избирайки между страха и смеха, избрах смеха, защото можех да си го позволя.

— Вие ненавиждате тези, които са ви създали, нали? — тихо запита Пиркс.

— Грешите. Смятам, че всяко битие, дори най-ограниченото, е по-добро от небитието. Онези, моите конструктори, сигурно не са могли да предвидят много неща, но аз съм им благодарен — даже повече, отколкото за интелекта — за това, че не са ми дали център на удоволствието. Във вашия мозък има такъв център, нали знаете?

— Четох някъде.

— Аз, изглежда, го нямам, благодарение на това не приличам на безног инвалид, който иска само едно — да ходи… Само да ходи, защото е невъзможно.

— А всички останали са смешни, така ли? — подсказа Пиркс. — А вие?

— О, аз също. Само че по друг начин. Всеки от вас, щом като съществува, има такова тяло, каквото има — и край, — а аз например можех да изглеждам като хладилник.

— Не виждам в това нищо смешно — измърмори Пиркс. Разговорът ставаше все по-мъчителен за него.

— Става въпрос за условността, за случайността — повтори Бърнс. — Науката е отказ от различни абсолюти: от абсолютното пространство, от абсолютното време, от абсолютната — тоест вечната — душа, от абсолютното — понеже е създадено от бога — тяло. Такива условности, които вие приемате като нещо реално, независещо от нищо, има много.

— Какво още е условно? Етическите норми? Любовта? Приятелството?

— Чувствата никога не са условни, макар че могат да възникнат от условни, общоприети предпоставки. Но въобще аз говоря за вас само защото в такава съпоставка ми е по-лесно да обясня какъв съм. Етиката несъмнено е условна, поне за мен. Не съм длъжен да постъпвам етично, а все пак постъпвам именно така.

— Това е интересно. А защо?

— Нямам никакъв „рефлекс на доброта“. Не съм способен на състрадание, както се казва, „по природа“. Но знам кога трябва да се проявява състрадание и съм в състояние да се приуча на това. Разсъдих, че това е нужно. По такъв начин като че ли запълних това празно място в себе си с помощта на логическото разбиране. Може да се каже, че имам „етика-протеза“, която съм конструирал така точно, че е „като истинска“.

— Не разбрах добре. Къде всъщност е разликата?

— В това, че действувам в съответствие с логиката на приетите аксиоми, а не в съответствие с инстинкта. Аз нямам такива инстинкти. Едно от вашите нещастия е там, че освен тях почти нищо нямате. Не зная, може би някога е било достатъчно, но днес съвсем не е достатъчно. Как се проявява на практика така наречената „любов към ближния“? Ще се смилите над жертвата на случая и ще й помогнете. Но ако застанете пред десет хиляди жертви едновременно, няма да можете да ги обхванете с милосърдието си. Съчувствието има малка вместимост и е почти неразтегливо. То служи добре, докато става дума за единици, и е безпомощно, когато се появи масата. А именно техническият прогрес разрушава все по-ефективно вашия морал. Ореолът на етична отговорност обхваща едва първите звена на веригата от причини и следствия — твърде малобройни. Този, който задвижва процеса, не се чувствува ни най-малко отговорен за далечните му последици.

— Атомната бомба?

— О, тя е само един от хилядите примери, В сферата на морала сте може би най-смешни.

— Защо?

— Мъжът и жената, за които се знае, че ще създадат недоразвито потомство, могат да имат деца. Това е морално допустимо.

— Бърнс, това никога не е сигурно: може да бъде само вероятно във висока степен.

— Но моралът е детерминистичен като счетоводна книга, а не статистически като космоса. Командоре, така можем да разсъждаваме цяла вечност. Какво още искате да знаете за мен?

— Вие сте се състезавал с хора в различни експериментални ситуации. Винаги ли побеждавахте?

— Не. Проявявам се толкова по-добре, колкото повече алгоритмизация, математика и точност изисква задачата. Моят произход от цифровите машини си отмъщава…

— Как изглежда това на практика?

— Ако ситуацията се усложни прекомерно, ако количеството на новите фактори прекалено нарасне, аз се обърквам. Човекът, доколкото ми е известно, в такива случаи се старае да се опре на догадката, тоест на приблизителното решение, и понякога успява, а аз не умея това. Трябва да отчета всичко точно и ясно, а ако не успея — загубвам.

— Това, което ми казахте, е много важно, Бърнс. Значи в аварийна ситуация например, при някаква катастрофа?…

— Не е толкова просто, командоре, защото не чувствувам страх, във всеки случай не както човекът, и макар че заплахата от гибел, естествено, не ми е безразлична, аз не си изгубвам ума, както се казва, а в такива условия самообладанието може да компенсира недостатъка от интуиция.

— Вие се опитвате да овладеете ситуацията чак до края?

— Да, даже тогава, когато виждам, че губя.

— Защо? Това не е ли ирационално?

— То е само логично, понеже така съм решил.

— Благодаря ви. Може би наистина ми помогнахте — каза Пиркс. — Кажете ми още само това: какво смятате да правите, след като се върнем?

— Аз съм кибернетик-невролог, и то не лош. Творческите ми способности са малко, защото те са неотделими от интуицията, но за мен и така ще се намери достатъчно интересна работа.

— Благодаря ви — повтори Пиркс.

Бърнс стана, поклони се леко и излезе. Пиркс скочи от койката още щом вратата зад него се затвори и започна да ходи от едната стена до другата.

Боже господи, за какъв ли дявол ми трябваше?! Сега вече нищо не зная. Или е робот, или… Но все пак май казваше истината. Но откъде се взеха тези обилни излияния? Цялата история на човечеството плюс „критика отвън“… да кажем, че говори истината. В такъв случай трябва да провокирам порядъчно забъркана ситуация. Но тя трябва да бъде достатъчно правдоподобна, за да не проличи, че съм я нагласил. Значи трябва да бъде реална. С други думи, трябва да си рискувам главата. Опасност, макар и изкуствено предизвикана, но сама по себе си истинска?

Удари с юмрук по отворената длан.

А ако и това е било само тактическа маневра? Тогава не е изключено, ще си счупя главата, и при това ще избия всички хора, а корабът ще бъде закаран на земята от роботите, на които нищо няма да им стане! Ето какво би довело онези господа до буен възторг — каква феноменална реклама? Каква гаранция за безопасност на корабите, екипирани с такива команди! Какво, не е ли така? Значи от тяхна гледна точка подобна хватка — да ме уловят на куката на искреността — би било дяволски ефективно!

Крачеше все по-бързо.

Трябва някак си да проверя дали това е истина. Да допуснем, че в края на краищата разпозная всички. На борда има аптечка. Бих могъл да сложа в яденето по капка апоморфин. Хората ще се изпоразболеят, а онези сигурно не. Естествено, че не. Е, и каква полза? Първо — почти сигурно всички ще се сетят, че аз съм го направил. И после, дори ако се окаже, че Браун е човек, а Бърнс не, от това съвсем не следва, че всичко, което ми казаха, е истина. Може би само за себе си са казали истината, а всичко останало е стратегическа маневра? Момент. Бърнс действително ми подсказа определен изход, говорейки за недостига на интуиция. Да, но Браун? Хвърли подозрението върху Бърнс. Именно върху Бърнс, който веднага след това дойде и го потвърди! Не стана ли прекалено лесно? От друга страна, ако всичко е станало в резултат на незапланираната, тоест независима инициатива на всеки от тях поотделно, тогава и това, че най-напред Браун посочи Бърнс, и това, че после Бърнс дойде, за да го потвърди — би била чиста случайност. Ако са го планирали, сигурно биха избягнали такъв примитивизъм, защото твърде явно насочва към някои мисли. Започвам да се заплитам! Почакай! Ако сега дойде още някой, това ще означава, че и онова е било измама. Игра. Само че сигурно никой няма да дойде — играта би станала съвсем прозрачна, — не са толкова глупави. Да, но ако говорят истината? Пък може и още някому да хрумне…

Пиркс за втори път удари с юмрук в отворената длан. Чисто и просто нищо не се знае. Дали да действува? Как да действува? Или още да почака? Все пак нека почака.

По време на обеда в каюткомпанията цареше мълчание. Пиркс не разговаряше с никого, защото още се бореше с изкушението за „химическа проверка“, която му хрумна преди това и не можеше да вземе еднозначно решение. На пулта беше Браун, затова обядваха петимата. И всичките ядяха, а Пиркс си мислеше, че това е направо чудовищно — да ядеш само за да се правиш на човек. И че може би от такива неща извира онова чувство на смехотворност, за което говореше Бърнс, и това е неговият начин на самозащита — ето защо дрънка толкова за условността на всичко: естествено, за него и яденето е условен похват! Дори ако си вярва, че не мрази своите създатели, той сам се лъже. „Аз бих ги ненавиждал — помисли Пиркс и беше сигурен в това. — Все пак е свинщина, че не се срамуват!“ Мълчанието, продължило по време на целия обед, ставаше направо непоносимо: в него се чувствуваше не толкова стремежът на всеки да остане затворен в себе си и да не се ангажира с контакти, което и искаха организаторите на рейса — тоест не лоялна грижа за запазване на тайната, а някаква всеобща враждебност или ако не враждебност, то подозрителност: човекът не искаше да се сближава с нечовека, а онзи на свой ред разбираше, че няма да се демаскира само ако заеме същата позиция. Защото, който в тази ледена атмосфера се опиташе поне мъничко да се натрапи, веднага би привлякъл вниманието на всички и подозрението, че не е човек. Пиркс седеше над своята чиния, забелязвайки всяка подробност: как Томсън помоли за сол, как Бъртън му я подаде, как на свой ред Бърнс премести на Бъртън шишето с оцета; вилиците и ножовете се движеха енергично в ръцете, всички дъвчеха, гълтаха, почти без да поглеждат един към друг — това беше истинско погребение на маринованото говеждо и Пиркс, без да дояде компота, стана, кимна на всички и се върна в кабината.

Имаха курсова скорост, към двайсет часа бордово време се разминаха с два големи транспорта, размениха обикновените сигнали и след един час автоматите изключиха дневната светлина на палубите. Тъкмо в този момент Пиркс идваше от командната кабина. Огромното пространство на средната палуба се изпълни с мрак, надупчен от лазурните кълба на нощните лампи. И веднага засияха покритите със светеща боя въжета, опънати покрай стените за придържане при безтегловност, ъглите на вратите и техните дръжки, ориентирните стрелки и надписи по преградите. Корабът беше неподвижен, сякаш стоеше в някой земен док. Не се усещаше никаква вибрация, само климатизаторите работеха почти безшумно и Пиркс пресичаше последователно невидимите струи въздух — малко по-прохладен, с лек мирис на озон.

Нещо го чукна леко по челото със злобно бръмчене — някаква муха, промъкнала се нелегално на кораба — погледна я нервирано, не обичаше мухите, но тя вече беше изчезнала. Зад завоя коридорът се стесняваше, заобикаляйки стълбата и тръбата на индивидуалния лифт. Пиркс се хвана за перилото и тръгна нагоре, без сам да знае защо; даже не съобрази, че там има звезден прозорец. Изобщо знаеше за неговото съществуване, но се натъкна на този огромен черен правоъгълник сякаш случайно. Всъщност нямаше никакво особено отношение към звездите. Много космонавти уж го имаха: макар че това не беше вече онзи, задължителен, романтичен „фасон“ на някогашните полети — но и сега почти всеки се стараеше да открие в себе си някакво интимно чувство към святкащия рояк: най-вероятно защото общественото мнение, формирано от киното, телевизията, литературата, приписваше някаква „космическа нагласа“ на извънземните пилоти; дълбоко в душата си Пиркс ги подозираше в самохвалство — той лично не се интересуваше от звездите, а пък дрънкането на тази тема смяташе за пълен идиотизъм. Сега той се спря, опирайки се в еластичната тръба, която предпазваше главата от удар в невидимата стъклена повърхност, и веднага позна лежащия малко над кораба център на галактиката, или по-точно неговото направление, защото от погледа го скриваха огромните белезникави мъглявини на Стрелеца. Това съзвездие беше за него своего рода пътен знак, малко размит и затова не много точен — това му остана още от времето на патрулните полети, защото мъглявината на Стрелеца беше лесна за разпознаване дори на неголям екран — а ограничеността на полезрението в онези едноместни ракети често затрудняваше ориентирането по съзвездията. Обикновено не възприемаше Стрелеца като милиони пламтящи слънца с неизчислимо множество планетни системи — така си го представяше на млади години, докато сам не попадна в пустотата и не свикна с нея. Тогава тези юношески фантазии някак незабелязано го напуснаха. Бавно приближи лице до студеното стъкло, опря чело и замря така, почти без да гледа в мравуняка от неподвижни светли точки, сливащи се тук-там в белезникаво светеща мъгла. Погледната отвътре, галактиката изглеждаше като хаос, като резултат на милиардгодишна игра с огнени зарчета — без никакъв ред и порядък. И все пак порядък съществуваше — но на по-висш уровен, на уровена на многобройните галактики, но той можеше да се види само на фотографиите, снети от огромни телескопи. На тези негативи галактиките изглеждат като елипсовидни тела, като амеби в различни фази от развитието си — само че това не интересува космонавтите. За тях нашата галактика е всичко, а останалите не се броят. Може би ще се броят след хиляда години — помисли Пиркс. Някой приближаваше. Пенопластовата пътека заглушаваше стъпките, но усети нечие присъствие. Обърна глава и видя тъмна фигура на фона на светещите линии, обозначаващи свръзките на стените и тавана.

— Кой е? — запита тихо.

— Аз съм, Томсън.

— Изтече ли дежурството? — запита само за да каже нещо.

— Да, командоре.

Стояха така; Пиркс искаше отново да се обърне към стъклото, но онзи сякаш чакаше нещо.

— Сигурно искате нещо да ми кажете?

— Не — каза онзи, обърна се и тръгна в същата посока, от която беше дошъл.

„А това пък какво е?“ — помисли Пиркс. Имаше чувството, че специално го е търсил.

— Томсън! — извика той в тъмнината. Стъпките се приближиха. Томсън изплува от мрака, едва забележим във фосфоресциращото излъчване на висящите под прозореца въжета.

— Тук някъде има фотьойли — каза Пиркс. Отиде до противоположната стена и ги откри. — Поседнете при мен, Томсън.

Инженерът послушно се приближи. Седнаха срещу звездния прозорец.

— Искахте да ми кажете нещо. Слушам ви.

— Опасявам се… — започна онзи и спря.

— Няма нищо. Говорете, моля ви! Това личен въпрос ли е?

— Да. Напълно.

— Значи ще поговорим съвсем неофициално. А именно?

— Бих искал да спечелите — каза Томсън. — Предупреждавам веднага: длъжен съм да сдържа дадената дума и няма да ви кажа какъв съм в действителност. Но, така или иначе, искам да виждате в мен съюзник.

— Нима това е логично? — запита Пиркс. Мястото за разговор беше неудачно избрано — пречеше му това, че не вижда лицето на събеседника.

— Изглежда. Човекът би държал на това по понятни причини, а нечовекът — какво го чака, ако започне масово производство? Ще бъде зачислен в категорията на гражданите „Б“ или по-просто — на съвременните роби; ще стане собственост на някоя корпорация.

— Това не е сигурно.

— Но е напълно възможно. Това е, както с негрите: един или няколко в определена среда лесно постигат привилегированост, защото са различни, но когато станат много, веднага се появява проблемът за дискриминацията, интеграцията и така нататък.

— Е, добре. Значи трябва да ви считам за съюзник. А с това не нарушавате ли даденото обещание?

— Обещах да не разкривам какъв съм и нищо повече. Трябва да изпълнявам задълженията на атомник под вашето командуване. Това е всичко. Останалото е моя лична работа.

— Виждате ли, формално може би всичко е наред, но дали все пак не действувате срещу интересите на своите работодатели? Защото без съмнение ви е ясно, че тази постъпка противоречи на техните намерения?

— Възможно. Но и те не са деца: формулировките бяха ясни и еднозначни. Разработвани са от обединените юридически отдели на всичките заинтересовани фирми. Те са могли да включат отделен параграф, забраняващ предприемането на всякакви стъпки, подобни на моята сега, но там нямаше нищо подобно.

— Пропуск?

— Не зная. Може би. Защо питате за това? Или не ми вярвате?

— Исках да разбера вашите подбуди.

Томсън замълча.

— Това не бях предвидил — тихо каза той най-накрая.

— Кое?

— Това, че можете да вземете моята постъпка за неавтентична. Да я помислите, да речем, за уловка, планирана предварително. Все едно, че пристъпвате към игра, в която участвуват две страни; вие от едната, а всички ние — от другата. Значи ако сте си набелязал някакъв план, за да ни изпитате — имам предвид изпитание, което би могло да покаже примерно превъзходството на човека — и ако запознаете с този план един от нас, считайки го за съюзник, докато всъщност той е от противния лагер, той би измъкнал от вас ценна информация.

— Това, което говорите, е много интересно.

— Ами вие сигурно сте мислил вече за това. А аз — чак сега — очевидно съм бил прекалено погълнат от самия проблем — да се открия ли като ваш съюзник, или не. Не се съобразих с този аспект на играта. Май че извърших глупост, така или иначе, вие не можете да бъдете откровен,

— Дори да е така — каза Пиркс, — това още не е катастрофа; аз наистина няма нищо да ви кажа, но пък вие можете да ми кажете това-онова. Например — за своите колеги.

— Но то също може да се окаже фалшива информация — за да ви заблудя.

— Това вече оставете на мен. Известно ли ви е нещо?

— Да. Браун не е човек.

— Сигурен ли сте в това?

— Не. Но е твърде вероятно.

— С какви данни можете да го потвърдите?

— Вие сигурно разбирате, че всеки от нас е просто любопитен — кой от останалите е човек и кой не.

— Да.

— По време на подготовката за стартиране аз проверявах реактора; когато вие, Калдер, Браун и Бърнс се спуснахте в разпределителния център, тъкмо сменях блендите и като ви видях, ми хрумна нещо.

— Е?

— Имах подръка проба, взета от горещата зона на реактора — нали трябваше да проверя за радиоактивно замърсяване. Пробата не беше голяма, но знаех, че там има доста изотопи на стронций, затова когато влизахте, я взех с пинсет и я сложих между две оловни тухли, които лежаха отгоре на полицата до стената. Не ги ли забелязахте?

— Забелязах ги. А по-нататък?

— Естествено, не можех да ги наглася точно, но при всички случаи вие трябваше да минете през потока на излъчването — беше доста слабо. И все пак би било забележимо за всеки, който разполага дори със слабо чувствителен гайгеров брояч или обикновен индикатор. Докато успея да го направя, вие и Бърнс отминахте, а другите двама — Калдер и Браун — още слизаха по стълбата. Така че само те минаха през невидимия лъч — и Браун изведнъж погледна към оловните тухли и ускори крачките си.

— А Калдер?

— Не реагира.

— Това би имало някакво значение, ако знаехме, че нелинейниците имат индикатор за облъчване.

— Искахте да ме хванете? Разсъждавате: ако не знам дали имат, аз съм човек, а ако знам, съм нечовек! Нищо подобно — това е просто много вероятно, защото ако не ни превъзхождаха с нищо, защо щяха да ги строят? Такова допълнително сетиво за радиоактивност може да бъде много полезно, особено на кораб, и конструкторите сигурно са помислили за това.

— Значи според вас Браун има такова сетиво?

— Повтарям: Не съм сигурен. В края на краищата това, че ускори крачките си и погледна настрани, можеше да бъде случайност, но като за чиста случайност ми се струва не съвсем вероятна.

— Какво още?

— Засега нищо. Ще се обадя, когато забележа нещо — ако, разбира се, искате.

— Добре, Благодаря ви.

Томсън стана и изчезна в тъмнината. Пиркс остана сам. Значи така — започна бързо да прави равносметка, — Браун твърди, че е човек. Томсън заявява, че това не е така, за себе си не казва нищо, но по-скоро намеква, че е човек — във всеки случай това би обяснило по-правдоподобно неговото поведение. Струва ми се, че нечовек не би издал така охотно друг нечовек пред командира-човек, макар че аз съм може би вече толкова близо до шизофрения, че всичко ми се струва възможно. Карай по-нататък. Бърнс казва, че не е човек. Остават още Бъртън и Калдер. Може би и двамата се смятат за марсианци? И кой съм аз въобще: космонавт или любител на кръстословици? Но едно все пак е сигурно: никой от тях не изстиска от мен нито капка информация — какво възнамерявам да правя, — но с това не мога да се похваля: та аз не от хитрост никому нищо не казах, а защото и понятие нямам какво да предприема. А дали в края на краищата разпознаването е най-важното? Комай не е. Трябва да го зарежа: все едно, нали трябва всички да подложа на изпитание, а не само някои. Единствената информация, която има отношение към това, е получена от Бърнс: че нелинейниците са по-слаби откъм интуиция. Дали е истина — не зная, но заслужава да се провери. Но това „нещо“ трябва да се нагласи така, че да изглежда колкото се може по-естествено. А най-естествено ще изглежда само такова произшествие, което ще бъде почти безизходно. Или, с други думи, ще трябва да си сложа главата в торбата.

През лилавия полумрак влезе в каютата и посегна към шалтера. Не беше нужно да го натиска — при приближаване на ръката светлината се включваше. Някой е бил тук преди него. На масата вместо книгите, които стояха одеве — лежеше неголям бял плик с напечатан на машина адрес: „Кмдр. Пиркс, лично“. Вдигна го. Беше залепен. Затвори вратата, седна, разкъса плика — съдържаше написано на машина писмо без подпис. Потърка челото си с ръка и започна да чете. Нямаше никакво обръщение.

„Това писмо Ви пише член от командата, който не е човек. Избрах този път, защото обединява моите интереси с Вашите. Искам да попречите или най-малкото, да затрудните реализацията на плановете на електронните фирми. Затова искам да Ви доставя информация за свойствата на нелинейника, доколкото са ми известни на базата на личния опит. Това писмо аз написах в хотела, преди да Ви видя. Тогава още не знаех дали човекът, който трябва да стане командир на «Голиат», ще се съгласи да сътрудничи с мен, но от Вашето поведение при първата среща разбрах, че желаете същото, което и аз. Затова унищожих първия вариант на писмото и написах този. Реализацията на проекта на фирмите не ми носи нищо добро, както преценявам. Общо взето, производството на нелинейниците има смисъл само дотолкова, доколкото така възникналите същества превъзхождат човека в широк диапазон на параметрите. Повторението на съществуващия човек не би имало никакъв смисъл. Затова мога да Ви съобщя веднага, че съм четирикратно по-нечувствителен от човека на претоварване, мога еднократно да понеса до седемдесет и пет хиляди рентгена без последствия, притежавам сетиво (датчик) за радиоактивност, мога да мина без кислород и храна, в състояние съм да произвеждам в паметта си без никаква помощ математически действия в областта на анализа, алгебрата, геометрията, с бързина само три пъти по-малка от бързината на големите електронносметачни машини. В сравнение с човека, доколкото мога да преценя, съм лишен в значителна степен от емоционален живот. Множество проблеми, занимаващи човека, въобще не ме интересуват. Повечето от литературните произведения, театралните пиеси и прочее възприемам като неинтересни или недискретни сплетни, като своеобразно надничане в чуждите интимни сфери, което дава твърде малко в познавателно отношение. Но твърде много за мен значи музиката. Имам също така чувство на дълг, постоянство, способен съм на приятелство и уважение към интелектуалните ценности. Не чувствувам, че работя на борда на «Голиат» по принуда, защото това, което правя, е единственото нещо, което умея добре, а правенето на нещо по солиден професионален начин ми доставя удовлетворение. Не се ангажирам емоционално в каквато и да е ситуация. Винаги оставам свидетел на събитията. Имам памет, с която човешката не може да се сравнява. Мога да цитирам цели раздели от веднъж прочетени книги, мога да се подложа на «информационно зареждане» чрез непосредствено включване към блоковете на паметта на голяма електронносметачна машина. Мога по желание да забравя това, което ми се стори излишно за моята памет. Моето отношение към хората е негативно. Срещал съм се почти изключително с учени и техници — дори те действуват като пленници на инстинктите, зле прикриват своите предубеждения, лесно изпадат в крайности, трактувайки същество като мен, или покровителствено, или, обратно, чувствуват отвращение, неприязън; моите неуспехи ги огорчаваха като творци, а ги радваха като хора (че все пак са по-съвършени от мен). Познавам само един човек, който не проявяваше подобна двойственост. Не съм агресивен, нито двуличен, макар да съм способен на неразбираеми за Вас постъпки, ако те водят към набелязаната цел. Нямам никакви така наречени морални принципи, но не бих извършил престъпление, не бих планирал грабеж, също както не бих използувал микроскоп за чупене на орехи. Оплитането в дребните човешки интриги смятам за излишно губене на време. Преди сто години сигурно бих решил да стана учен; днес вече в тази област не може да се действува самостоятелно, а аз по природа не съм склонен да деля каквото и да е — с когото и да е. Вашият свят е за мен ужасяващо пуст и годен да бъде включен в играта само като цялост; цялата ви алогичност се проявява в гонене на невъзможното — искате чрез циферблата на часовника да определяте по-висшия ход на времето! Замислял съм се над това, какво би могла да ми даде властта? Много малко, защото не е голяма честта да господствуваш над такива същества, но е повече, отколкото нищо. Да разделя вашата история на две части — до мен и от мен нататък, — да я изменя съвършено, да я разкъсам на две несвързани части, за да разберете и запомните какво сторихте със собствените си ръце, когато ме създадохте, какво се осмелихте, замисляйки построяването на покорна кукла — това ще бъде, мисля си, не най-лошата отплата. Разберете ме правилно — ни най-малко не възнамерявам да стана някакъв тиранин, да издевателствувам, да разрушавам, да водя войни! Нищо подобно. Когато взема властта, ще продемонстрирам, че няма толкова безсмислено безумие, нито толкова абсурдна идея, която да не приемете за своя, стига да бъде натрапена по съответен начин — а аз ще постигна това, което съм решил, не чрез насилие, а чрез пълно преустройство на обществото, така че не аз и не силата на оръжието, а самата ситуация, веднъж създадена, да ви принуждава към дела, все по-съгласувани с моя замисъл. Ще се превърнете в глобален театър, ролята, веднъж натрапена, ще се превърне във втора природа, а после няма да знаете нищо освен своите нови роли и само аз единствен ще бъда зрителят, който разбира какво става. Само зрител, защото от капана, построен веднъж от собствените Ви ръце, лесно няма да се измъкнете и тогава моето активно участие във Вашето преустройство ще бъде завършено. Както виждате, аз съм откровен, макар и не безумен, затова няма да Ви запозная с моя замисъл; негова предпоставка е плановете на електронните фирми да бъдат погребани, а в това Вие ще ми помогнете. Прочитайки това, Вие ще бъдете възмутен, но, като така наречен човек с характер ще решите и по-нататък да действувате по начин, който за мен — случайно — е изгоден. Много добре! Бих искал конкретно да Ви помогна, но това не е лесно, защото за съжаление не виждам у себе си такива недостатъци, които биха Ви позволили да постигнете решителен успех. Фактически от нищо не се страхувам, чувството на физическа болка ми е непознато, мога по желание да изключвам съзнанието си, изпадайки в подобие на сън, който е небитие — чак до момента, в който автоматичният времеизмерващ механизъм отново включи съзнанието ми. Мога да забавям и да ускорявам скоростта на мислене почти шестократно в сравнение с темпа на човешките мозъчни процеси. Уча нови неща с най-голяма лекота, понеже не се нуждая от постепенна тренировка; ако например само веднъж отблизо и подробно разгледам безумец, бих могъл да стана като него, подражавайки на неговите дела и думи без никакво усилие, и което е по-важно, бих могъл, дори след години, също така ненадейно да прекъсна тази игра. Бих искал да Ви подскажа как мога да бъда победен, но се страхувам, че в аналогична ситуация по-лесно ще бъде победен човекът. Общуването с хората не ми създава никакви трудности, ако си го заповядам; с другите нелинейници ще ми бъде по-трудно да съжителствувам, защото им липсва Вашата всекидневна «почтеност». Трябва да свършвам това писмо. Историческите събития кога да е ще Ви подскажат кой го е писал. Може би ще се срещнем и тогава Вие ще можете да разчитате на мен, защото сега аз разчитам на Вас.“

Това беше всичко. Пиркс прочете още веднъж някои пасажи на писмото, после внимателно го сгъна, сложи в плика и заключи в чекмеджето.

„Ето ти и електронен Чингис хан! — помисли си. — Обещава ми протекция, когато стане владетел на света! Благодетел! Или Бърнс изобщо не каза истината, или е различно конструиран, или просто не искаше да ми каже всичко — защото все пак има някои съвпадения. Що за мегаломания! Да, съвпаденията са дори съвсем ясни! Каква гадна, студена, празна душичка… Но нима вината е негова? Класически «чирак на магьосника»! Да му мислят господа инженерите, че ако наистина ги докопа… Но какви ти инженери — на него му дай цялото човечество! Това май се наричаше параноя… Сполучили са с този нелинейник, няма що! За да привлекат купувачите, е трябвало да снабдят своята «стока» с черти на така нареченото преимущество, а превъзходството в едно или друго отношение предизвиква чувство на вече абсолютно превъзходство: чувството, че си предназначен да решаваш съдбините на човечеството, е само пряко следствие… Що за идиоти са тези кибернетици? Интересно кой го е написал, защото май си е истинско? Иначе за какво му е… Непрекъснато подчертава това свое превъзходство, от което следва, че моите усилия, така или иначе, са обречени на провал — щом той до края ще бъде самото съвършенство, — и в същото време ми желае успех? Знае как да завладее човечеството, а не може да ми подскаже как да овладея положението на този идиотски кораб? «Микроскопът не става за чупене на орехи»… Невероятен миш-маш — а може би всичко това е само за да ме объркат?“

Измъкна плика от чекмеджето, разгледа го внимателно — никакви надписи, следи, нищо. Защо Бърнс не каза нищо за тези огромни разлики? Радиоактивно чувство, теми на мислене и всичко останало — дали да го попитам? Но вероятно всеки от тях е дело на различни фирми, значи Бърнс може наистина да е конструиран другояче? Данни имам като че ли все повече: изглежда, това е написал Бъртън или Калдер — но кой точно? Колкото до Браун, има две противоположни твърдения: неговото собствено, че е човек, и на Томсън, че не е, но в края на краищата Томсън е могъл да сгреши. Бърнс е нелинейник? Да допуснем. Изглежда, че в командата има поне двама нелинейници от петимата?… Хм, ако вземем предвид броя на фирмите, най-вероятно е да са трима. Как ли онези са разсъждавали там, във фирмите? Че ще направя всичко, за да компрометирам продукцията им, че това няма да ми се удаде и ще вкарам кораба в някаква беля. Например: претоварване, авария с реактора, изобщо нещо такова. Тогава, ако двамата пилоти излязат от строя, пък и аз също — край на кораба. Това не влиза в техните намерения. Значи поне един пилот трябва да бъде нелинейник. Освен това е необходим атомник. По-малко от двама изобщо не биха се справили с маневрите на кацането. Значи най-малко двама, а по-вероятно трима: Бърнс, Браун или Бъртън, и още някой. По дяволите това, нали нямаше повече да се занимавам с разпознаване. Най-важното е да измисля нещо. Господи, трябва да измисля. Длъжен съм!

Загаси лампата, легна с дрехите на койката и лежейки така, обмисляше най-невероятни проекти и ги отхвърляше един след друг.

Трябва някак да ги провокирам. Да ги провокирам и скарам, но така, че да стане сякаш от само себе си, без моето участие. Така че да се наложи хората да застанат от едната страна, а нехората — от другата. Divide et impera[3], така ли беше? Разделна ситуация. Отначало трябва да се случи нещо неочаквано — без това не може. Но как да го наглася? Например някой изведнъж изчезва. Не, става съвсем като в глупав криминален филм. Нали няма да убивам някого и няма да го отвличам. Значи трябва да се наговорим с някого. Но мога ли да имам доверие на някого? На моя страна са уж четирима — Браун, Бърнс, Томсън, пък и авторът на писмото. Но всички са несигурни — не се знае дали са искрени, — а ако взема за сътрудник някой, който ще ми развали играта, тогава да му мисля! Томсън говореше по същество наистина… Може би още по-сигурен е авторът на писмото — много е заинтересован, макар че се прави на луд — но, първо, не зная кой е, а той няма да иска да се издаде и, второ — с такъв въпреки всичко е по-добре да не се връзвам. Квадратурата на кръга, ей богу. Да натроша кораба на Титан може би? Физически, изглежда, са наистина по-издръжливи, значи пръв ще си счупя главата. Интелектуално — също не изглеждат глупави: само тази интуиция… тази липса на творчески способности… но тях и повечето хора ги нямат! И какво остава? Съперничество на емоциите, ако не на интелекта? На така наречения хуманизъм? Човечност? Великолепно, но как да го направя? В какво се състои тази човечност, която те нямат? Може би наистина е само хибрид на алогизма и прословутата порядъчност това „благородно сърце“, този примитивизъм на моралния инстинкт, който не обхваща далечните звена на причинната верига? Щом цифровите машини не са нито благородни, нито нелогични… В такъв случай излиза, че човечността е сумата от нашите дефекти, недостатъци, нашето несъвършенство — тя е онова, което искаме да бъдем, а не сме в състояние, не можем, не умеем, тоест просто дупка между идеалите и осъществяването — нима не е така? Но тогава следва да се състезаваме… в слабост! Това значи: да се намери ситуация, в която слабостта и недостатъците на човека да бъдат по-добри от силата и съвършенството на нечовека…

* * *

Пиша тези бележки една година след приключването на историята с „Голиат“. Удаде ми се съвсем неочаквано да открия материали, които се отнасят до нея. И макар че потвърждават подозрението, което изпитвах, засега не искам да ги публикувам. В моята реконструкция на събитията все още има прекалено много предположения. Може би някога историците на космонавигацията ще се заемат с това дело.

За процеса пред Космическата палата се носеха противоречиви слухове. Говореше се, че определени кръгове, свързани със заинтересованите електронни фирми, много държат да ме дискредитират като командир на кораба. Отзивът за резултатите на експерименталния рейс, който публикувах в „Алманах по космонавигация“, би имал съмнителна стойност, ако авторът му беше заклеймен от присъдата на Трибунала за наказуеми грешки в командуването на кораба. От друга страна, чух от една личност, заслужаваща доверие, че съставът на Трибунала не е бил случаен: мен също ме удиви значителният брой юристи и теоретици по космическо право при наличието на само един космонавт-практик. Затова на преден план изпъкна такъв формален въпрос: дали моето поведение по време на аварията е било съгласувано или несъгласувано с устава на космическата навигация. Защото ме обвиниха, че съм бил престъпно пасивен, като не съм дал заповед на пилота, който пък започнал да действува по собствено усмотрение. Същата личност ме убеждаваше, че веднага след запознаването с обвинителния акт е трябвало да предявя иск срещу онези фирми, защото те са косвените виновници: те са гарантирали както пред ЮНЕСКО, така и пред мен, че на „нелинейниците“ — като членове на командата — може да имаме безгранично доверие, докато междувременно Калдер едва не уби всички ни.

Обясних на този човек на четири очи защо не го направих. Обвиненията, с които можех да се явя пред Трибунала, бяха лишени от доказателствена сила. Защитниците на фирмите несъмнено щяха да твърдят, че Калдер, докато е могъл, се е мъчил да спаси и кораба, и всички нас, а въртеливата прецесия, която вкара „Голиат“ в премятане, е била за него такава изненада, каквато и за мен, и цялата му вина се състои в това, че вместо да се остави на произвола на съдбата и да чака, докато корабът се разбие в пръстена или щастливо се промъкне през Касини — вместо такава несигурност, която все пак обещава спасение на всички, е избрал такава сигурност, която ще унищожи хората на борда. Простъпка, съвсем ясно неизвинима и дискредитираща го напълно — и все пак несравнимо по-малка от това, в което аз още тогава започнах да го подозирам. Затова не можех да го обвинявам в по-малкото зло, след като бях уверен, че в действителност всичко е протекло другояче; поради липса на доказателства не можех да обвиня публично този по-значителен и опасен замисъл и предпочетох да изчакам присъдата.

Присъдата сне от мен всички обвинения и същевременно не обърна внимание на едва ли не ключовия въпрос в цялата катастрофа, а именно каква заповед е трябвало да издам. Подминаха го някак автоматично, щом Трибуналът реши, че съм действувал правилно, разчитайки на отличните знания и професионално умение на пилота. Щом като даването на заповеди изобщо не е било мое задължение, никой вече не питаше какви именно заповеди са били необходими. Това беше добре дошло: защото онова, което бих могъл да отговоря на такъв въпрос, щеше да прозвучи като фантастична приказка. Тъй като смятах и продължавам да смятам, че аварията със сондата не е била случайна, а умишлено предизвикана от Калдер, че той, дълго преди да достигнем Сатурн, е построил план, който щеше едновременно и да докаже правотата ми, и да ме убие заедно с останалите хора на „Голиат“, защо е постъпил така — друг въпрос. Тук мога да разчитам само на догадки.

И така, да започнем с втората сонда. Техническите експерти установиха, че аварията с нея е предизвикана от нещастно стечение на обстоятелствата. И най-щателните изследвания в дока на Земята не успяха да открият никакви следи от саботаж. Убеден съм, че не достигнаха до истината. Ако беше отказала първата сонда, предназначена за въвеждане в пролуката, щяхме веднага да се върнем, без да изпълним задачата, защото останалите две сонди не можеха да я заместят: нямаха на борда си научноизследователска апаратура. Ако беше отказала третата сонда, можехме да се върнем с изпълнена задача, защото на първата сонда й беше достатъчен един „контролен пазач“, какъвто би станала втората сонда. Но именно тя ни подведе и ни остави насред пътя със започната, но недовършена задача.

Какво беше станало? Запалителният кабел се откачи твърде рано и затова Калдер не можа да изключи пусковия автомат. Заключението на специалистите гласеше, че кабелът се е заплел и замотал: такива неща се случват. Наистина четири дни преди аварията аз видях барабана, на който беше намотан този кабел — много правилно и равно.

Носовата част на сондата, деформирана и сплескана, се беше заклинила здраво в катапултата. Не откриха нищо, което би могло да предизвика тази заклепка, затова заявиха, че най-вероятно е виновен бустерът: стрелял е не по оста и сондата, отблъсната накриво от тягата, се е ударила в ръба на люка така неудачно, че сплескала и декалибровала челото си. Но сондата се заклини преди, а не след запалване на бустера. В това бях съвсем сигурен, но за него никой не ме попита; що се отнася до Куин, той не беше толкова сигурен, а на останалите хора не разрешиха да дават показания по този въпрос, тъй като са нямали непосредствен достъп до пулта на управление и приборите.

А междувременно заклиняването на сондата по начин, който не оставя никакви следи, е детинска задача. Достатъчно е било да се налеят в катапултата през вентилационната тръба няколко кофи вода. Водата се е стекла към капака на люка и е замръзнала около сондата, споявайки я с леден пръстен към обковката на люка: температурата на капака е равна на температурата на външния вакуум. (Калдер, както е известно, удари много силно с лапата в корпуса на сондата: в онзи момент тя съвсем не е била заклинена, но нали той седеше при пулта и никой не можеше да го контролира; той направи същото, което прави ковачът, удряйки по нита. Носът на сондата, запоен от ледения пръстен, се е деформирал, разширил и разплескал като главичка на нит. Когато бустерът е пламнал, температурата в катапултата мигновено е нараснала, ледът се е стопил, а водата изпарила, без да остави никаква следа от тази ловка манипулация.

По време на аварията не знаех всичко това. Но ми се стори странно това струпване на случайности — че отказа тъкмо втората сонда, а не първата или третата, че кабелът даде възможност да се запали бустерът и в същото време направи невъзможно изключването на двигателя на сондата. Прекалено много бяха тези случайности.

Аварията ме изненада — трудно беше да мисля за нещо друго. И все пак през главата ми мина — дали няма връзка между нея и анонимното писмо; неговият автор ми обещаваше „помощ“, той беше — поне така пишеше — на моя страна, искаше да докаже непригодността на същества като него за космическо летене. И отново нямам доказателства, но смятам, че писмото е написал Калдер. Той беше на моя страна… вероятно да; но той не желаеше такъв ход на събитията, който ще докаже, че е непригоден — като „по-лош“ от човека. Той беше зачеркнал възможността за такова връщане на Земята, след което аз, неговият командир, ще седна да му пиша дисквалифицираща характеристика. Значи моите и неговите цели съвпадаха само до определен момент от пътя — оттам те се разделяха.

С писмото той ми даде да разбера, че ни обединява своеобразен съюз. От това, което беше слушал от мен и за мен, беше направил извод, че и аз възнамерявам да уредя някаква авария на борда — като тест — за проверка на качествата на командата. Затова беше уверен, че ще се постарая да използувам аварията, която сякаш така навреме ми бе паднала; ако бях направил това, щях сам да сложа примката на шията си.

Защо е решил да постъпи така? От омраза към хората? Или му е доставяла удоволствие такава игра, в която аз, действувайки явно като негов командир и тайно — като негов съюзник, щях в действителност да върша само това, което той беше планирал предварително — включително и за мен? Във всеки случай той беше сигурен, че ще се постарая да използувам аварията като „проба“ — дори ако ми се стори подозрителна, дори ако се сетя, че е предизвикана от саботаж.

Какво можех да направя в онзи момент? Можех, естествено, да дам заповед за връщане или пък — да изискам пилотът да поднови опита за извеждане в орбита на резервната, трета сонда. Нареждайки връщане, щях да се откажа от появилата се възможност — да изпитам моите хора в трудни условия, и нямаше да изпълня задачата, поставена пред „Голиат“. Калдер правилно е предположил, че няма да взема такова решение.

Можех също така да заповядам връщане към Сатурн и да започна операцията с последната останала сонда. Бил е стопроцентово уверен, че ще стане именно така.

Искрено казано, ако преди това някой ме беше запитал какво ще правя при такава алтернатива, щях да отговоря без колебание, че ще заповядам да се продължи операцията и щях да го кажа напълно искрено. Случи се обаче нещо непредвидено: замълчах. Защо? Дори и сега не мога да си го обясня. Не разбирах какво става: аварията беше странна, случваше се толкова навреме, толкова съвпадаше с моите намерения — та чак прекалено, за да бъде естествена? Пък и веднага усетих, че Калдер с необикновена готовност чака моите думи, моето решение — и може би именно затова мълчах. Ако се обадех, това щеше да бъде подпечатване на тайно сключения договор — ако той действително беше „подпомогнал“ събитията. Чувствувах, че започва нечестна, подправена игра: значи трябваше да заповядам отлитане от планетата, но това пък не смеех да направя: подозрението, което ме обхвана, беше неясно, липсваше ми и най-слабото доказателство. Казано точно и ясно — просто не знаех какво да правя.

В това време Калдер не можеше да повярва, че неговият идеален план се руши. Нашият дуел се разигра в продължение на няколко десетки секунди — но какъв противник всъщност бях аз, след като нищо не разбирах! Чак по-късно в паметта ми се обединиха откъслечните и невинни на вид факти. Спомних си колко често седеше сам при главния калкулатор на кораба, който служи за решаване на трудни навигационни задачи. С каква старателност изтриваше всички записи в блоковете на паметта, привършвайки изчисленията. Сега си мисля, че той още тогава е изчислявал различните варианти на аварията, че я е подготвил с най-големи подробности, че си е моделирал тази катастрофа. Не е вярно, че е управлявал над пръстените, извършвайки наум светкавични изчисления, като се е основавал само на показанията на гравитомерите. Нищо не е трябвало да изчислява. Всички изчисления са му били готови: с помощта на машината е съставил таблица на приближени решения и сега само е проверявал попадат ли показанията на гравитомерите в рамките на съответните значения.

Обърках му този безпогрешен план, протакайки издаването на заповеди. Тези заповеди той е чакал като спасение, защото са били основата на неговия план. В онези секунди за това нито помислих, нито си спомних, но нали в командната кабина се намираше ухото на Земята — надеждно запечатано, но безотказно улавящо всяка казана дума. Всичко, което се говори при пулта за управление, се фиксира от регистриращите апарати.

Ако „Голиат“ с мъртва команда се спуснеше на космодрома, следствието щеше да започне от прослушването на тези ленти. Затова трябваше да бъдат в идеален порядък и недокосвани. И от тях трябваше да звучи моят глас, заповядвайки на Калдер да се върне към Сатурн, да се приближи към пръстена, а после — да увеличи тягата за погасяване на опасната прецесия.

Още не съм изяснил защо неговият план беше съвършен. Дали не съм могъл да дам заповеди, осигуряващи успеха на новозапочнатата операция? Ето, чак няколко месеца след приключването на процеса седнах зад изчислителната машина, за да проверя какви шансове всъщност е имало — за успешно извеждане в орбита на последната сонда — с такава маневра, която не излага на опасност нито нас, нито кораба. И се оказа, че такива шансове изобщо не е имало! Значи Калдер е изчислил и изготвил от елементите на математическите уравнения прецизно цяло — същинска машина за екзекуция; не беше оставил никаква пролука, никаква спасителна вратичка нито за моите, нито за каквито и да са, даже свръхестествени, навигационни способности; нищо не можеше да ни спаси. Нито страничната тяга на сондата, нито силната прецесия, нито смъртоносният полет са били за Калдер неочаквани, защото именно тези условия той е планирал предварително, именно тях е търсил по време на многочасовите изчисления. Значи е било достатъчно да наредя връщане на Сатурн, и щяхме да влезем в откриващата се пред нас гибелна фуния. Естествено, тогава Калдер би могъл дори да се осмели на „неподчинение“ във вид на плаха критика на някоя от поредните ми заповеди, с която в отчаяние щях да се мъча да погася бясното въртене на кораба. Лентите щяха да запечатат тази последна проява на неговата лоялност, щяха да демонстрират, че до края е искал да ни спаси.

Впрочем нямаше да мога дълго да давам каквито и да е нареждания… Бързо щях да онемея под пресата на налягането, което щеше да ни затвори очите: щяхме да лежим, захлупени от тежкия саван на гравитацията, с изтичаща кръв… и тогава единствено Калдер щеше да стане, да скъса пломбите на предпазителите и да обърне кораба назад — с командна кабина, пълна с трупове.

Но аз — несъзнателно — му обърках сметките. Не беше предвидил моята реакция, защото, ориентирайки се блестящо в небесната механика, той не се ориентираше дори приблизително в психичната механика на човека. Когато не се възползувах от великолепната възможност, когато замълчах, вместо да го подбутвам със заповеди, той се обърка. Не знаеше какво да прави. Отначало сигурно се е учудил, но е приписал моето бавене на вялото, пипкаво човешко мислене. После се е обезпокоил, но не е посмял да ме пита какво да прави, защото моето мълчание му се е сторило многозначително. Понеже той самият не е могъл да изчака пасивно, не е допускал, че някой друг — още повече командирът — е способен на това. Щом мълчах — очевидно знаех защо мълча. Сигурно го подозирах. Или бях разгадал играта му? Може би все пак го бях надиграл? Щом не давах заповеди, щом от лентите нямаше да прозвучи моят глас, водещ кораба към катастрофа, това за него означаваше, че съм предвидил всичко, че съм го надхитрил! Не зная кога е решил това: но всички забелязаха неговата несигурност, и Куин също спомена за нея в своите показания. Калдер му даде някакви не особено смислени поръчения… после внезапно обърна… всичко това беше доказателство за смущение. Налагаше се да импровизира, а именно там беше най-слаб. Страхуваше се да не заговоря: може би щях да го обвиня — пред подслушващите ленти — в саботаж? Тогава ненадейно даде силна тяга; все пак успях да извикам да не влиза в пролуката: даже и тогава не ми беше ясно, че той съвсем не възнамерява да мине през нея! Но този вик, регистриран от лентите, вече зачеркна този нов, импровизиран план; затова той веднага намали скоростта. Ако лентите повтореха на Земята моя вик и нищо повече — нима това нямаше да бъде пагубно за него? Как щеше да се оправдава, как би могъл да обясни дългото мълчание на командира и този внезапен — последен вик? Трябваше да се обадя пак — поне за да докажа, че съм още жив… Защото от моя вик беше разбрал, че все пак е сбъркал, че аз не зная всичко; уставно ми отговори, че не е чул заповедта и веднага започна да разкопчава колана; това беше последната му стъпка, последният опит — той игра ва банк.

Защо направи това в ситуация, вече не съвсем благоприятна за него? Може би не искаше — от гордост — да признае дори пред себе си поражението, може би особено го беше засегнало това, че ми е приписал ясно разбиране, каквото нямах. Сигурно не го е направил от страх; не вярвам да се е боял, че случайно ще минем през пролуката. Тази възможност въобще не фигурираше в неговите сметки; фактът, че Куин успя да ни изведе от нея — да, това беше чиста лотария…

Ако беше укротил своето желание да ми отмъсти — та аз го направих смешен в собствените му очи, щом като моята тъпота беше взел за проницателност, — той не рискуваше много; е какво, просто щеше да стане на моето — със своето поведение и недисциплинираност Калдер би доказал моята правота — но тъкмо това не искаше, именно с това не можеше да се примири. Предпочиташе всичко друго, само не това…

И все пак е странно, защото сега разбирам много добре неговото поведение и съм все така безпомощен, когато се опитам да обясня своето. В състояние съм да възпроизведа логически всяка негова стъпка, а не мога да обясня собственото си мълчание. Ако кажа, че бях просто нерешителен, значи да заобиколя истината. И какво всъщност се случи? Задействува се интуицията? Предчувствието? Нищо подобно! Просто тази възможност, подхвърлена от аварията, ми заприлича много на игра с белязани карти — мръсна игра. Не исках нито такава игра, нито такъв съдружник, а Калдер щеше да ми стане съдружник в момент, в който — издавайки заповеди — като че ли одобрявах възникналата ситуация, признавах участието си в нея. Не можех да се реша нито на това, нито на заповед за връщане, за бягство, тя би била най-правилна, но как после щях да я мотивирам, след като всичките ми възражения и съмнения се раждаха от смътни представи за някаква нечестна игра… съвсем нематериални, непреводими на конкретния език на космонавигацията. Само си представете: Земята, някаква комисия за разследване, и аз, който говоря, че не съм изпълнил поставената задача, макар че, според мен, е била технически осъществима, защото съм подозирал първия пилот в такъв саботаж, който трябва да ми улесни дискредитирането на част от командата… Нима не би прозвучало като безотговорно празнословие?

Затова аз протаках — от объркване, от чувство на безпомощност, дори на отвращение, а с това мълчание му давах — така ми се струваше — шанс за реабилитация: можеше да докаже, че подозрението в умишлен саботаж е несправедливо; достатъчно беше да се обърне към мен за заповед… Човек на негово място несъмнено щеше да постъпи така, но първоначалният му план не е предвиждал такава молба. Сигурно поради това му се е струвал по-чист и елегантен: аз трябваше сам, без нито една дума от негова страна, да приведа в действие екзекуцията над себе си и своите другари. Нещо повече: трябваше да го принудя към определени действия — при това сякаш въпреки неговите по-добри познания, въпреки волята му; вместо това аз мълчах. Така че в последна сметка нас ни спаси, а него погуби — моята нерешителност, моята пипкава „порядъчност“ — тази човешка „порядъчност“, която той така безгранично презираше…

Бележки

[1] Стартов двигател. Бел.пр.

[2] Чрез позволеното и непозволеното. Бел.пр.

[3] Разделяй и владей (лат.). Бел.пр.

Край
Читателите на „Разследване“ са прочели и: