Роджър Зелазни
Една нощ през самотния октомври (8)

7-и октомври

Снощи пак бяхме навън, за да търсим съставки за Голямата работа. Беше много мъгливо и навсякъде имаше патрули. Това не ни спря, а само ни затрудни. Ножът на господаря ми проблесна, жената изпищя, чу се как се късат дрехи. При бягството си минахме покрай Големия детектив и аз неволно спънах придружителя му, чието куцане бе намалило способността му да реагира на втурващи се срещу него кучета.

Докато минавахме по моста, Джак разгърна парчето плат и го разгледа.

— Много добре — отбеляза той. — Зелен е.

Защо в списъка на материалите беше включено парче от зелена пелерина, носена от дама с червена коса точно на тази дата в полунощ, докато още е на гърба й, не съм много сигурен. Магьосническите рецепти понякога ми приличат на инструкции за полудели мършояди. Но Джак беше щастлив, така че аз бях също.

Доста по-късно, след като неуспешно се опитах да открия Нощен Вятър, се върнах у дома и тъкмо задрямвах в гостната, когато чух някакво драскане в задния край на къщата. Не се повтори. Наложи се да стана и да отида да проверя.

В кухнята нямаше никой, в килера — също. Започнах да циркулирам.

Долових миризмата във входното антре. Спрях, огледах се, ослушах се. Мярнах леко движение — долу ниско, вдясно и напред.

Седеше пред огледалото и наблюдаваше плъзгащите се. Потиснах дишането и се запромъквах напред. Когато се приближих достатъчно, за да мога да го хвана с малък скок, казах:

— Вярвам, че намираш последните си мигове за много забавни.

То скочи и аз се хвърлих върху него, като го улових в основата на врата — голям, черен плъх.

— Чакай! — извика той. — Мога да обясня! Смрък! Ти си Смрък! Идвам при теб!

Зачаках, без нито да отпускам, нито да разхлабвам хватката. С едно тръсване на главата, можех да му пречупя гръбнака.

— Игличката ми каза за теб — продължи плъхът. — Лъжльо ми каза къде да те открия!

Не можех да кажа нищо, защото устата ми беше заета, така че продължих да чакам.

— Лъжльо ми каза, че си му се сторил разумен, така че исках да поговорим. Вън нямаше никой, така че влязох през малката вратичка отзад. Можеш ли да ме оставиш на пода, моля?

Занесох плъха в ъгъла, сложих го на пода и седнах право пред него.

— Значи ти си в Играта — казах аз.

— Да.

— Тогава би трябвало да знаеш, че влизането в дома на друг участник без негова покана те излага на риска от незабавно наказание.

— Да, но нямах представа как иначе да се свържа с теб.

— Какво искаш да ми кажеш?

— Познавам Негасена вар, Негасена вар познава Нощен вятър…

— Е, и?

— Негасена вар каза, че Нощен вятър й е казал, че знаеш много за това, кои са участниците и какво кроят. И че понякога си готов да търгуваш с информация. Искам да изтъргувам една.

— А защо не търгуваш направо с Нощен вятър?

— Не го познавам. Страх ме е от бухал. Освен това чух, че е доста тесночовкест. Пази всичко близо до перата си, пази перушината си за себе си.

Той се изкиска на това. Аз не.

— След като си искал само да поговорим, защо слухтеше наоколо? — попитах го аз.

— Нямаше как да не проявя любопитство, след като видях нещата в огледалото.

— За първи път ли идваш тук?

— Да!

— С кого си?

— С Добрия доктор.

— Имам една приятелка, на име Грималкин, която е котка. Тя идва тук понякога. Ако смяташ да пакостиш, ще й кажа да идва редовно.

— Не си търся белята, дявол да го вземе! Да държим котката настрана от това!

— Добре. Какво продаваш и какво искаш в замяна?

— Искам да ми кажеш кои са в Играта и къде живеят.

— Какво ще получа?

— Знам къде си почива Графа.

— Нощен вятър щеше да издири тази информация.

— Няма да му е много лесно да проследи Игличката през гората. Бухалите не могат да летят на зиг-заг като прилепите.

— Може и да си прав. Ще ме заведеш ли до мястото?

— Да. Ако ми дадеш списъка на останалите.

— Добре — казах аз. — Само че ти дойде при мен, следователно аз ще определям условията. Първо ми покажи мястото. Тогава ще ти кажа имената на другите играчи.

— Съгласен съм.

— А как мога да те наричам?

— Бубо — отвърна плъхът.

Изтеглих се малко назад.

— Да вървим — казах.

Навън беше студено, ветровито и влажно. На запад бяха надвиснали няколко облака. Звездите изглеждаха много близки.

— Накъде? — попитах аз.

Той посочи на югоизток и тръгна натам. Аз го последвах. Прекосихме няколко ниви и най-накрая стигнахме до някакви дървета. Бубо навлезе сред тях.

— Това ли е гората, в която Нощен вятър не може да проследи Игличката?

— Да.

Поведе ме между дърветата. Най-накрая стигнахме до едно каменисто оголено място и той спря.

— Е? — попитах аз.

— Това е мястото.

— Какво е това?

— Останки на стара църква.

Тръгнах напред и започнах да душа. Нищо необичайно. Изкачих се на малкото възвишение, върху което бяха развалините. Между каменните блокове видях отвор. Погледнах вътре и видях, че се спуска надолу.

— Слиза — отбелязах. — Като че ли развалините продължават и под земята. Като че ли са покрити, обрасли… Стъпили сме на тях, нали?

— Не знам. Никога не съм слизал там — отвърна Бубо. — Но това не е мястото. Гробището е от другата страна на хълма. Оттук.

Той тръгна в тази посока и аз го последвах. Попаднахме сред няколко паднали, полузаровени надгробни камъни. След това си дадох сметка, че тук има нещо по-голямо, защото разбрах, че каменните зидове в земята са горните части на стените на крипта. Между тях растяха буренаци. Бубо се втурна напред и застана на средата.

— Виждаш ли? Тук има дупка. Нещата му са в нея.

Отидох дотам и погледнах вътре. Беше твърде тъмно, за да видя каквото и да било. Дощя ми се Нощен вятър и Грималкин да бяха дошли с мен.

— Ще трябва да ти се доверя — казах аз. — Засега.

— Тогава ми кажи имената, както обеща.

— Ще ти ги кажа, по пътя… да се махаме оттук.

— Плаши ли те това място?

— Месецът не позволява да се рискува — отвърнах аз.

Той се засмя и каза:

— Много смешно е.

— Нали? — отвърнах аз.

Умиращата луна се появи над върховете на дърветата и освети пътя ни.

С камбаните в полунощ ми идва дар слово. Станах и се изтегнах в очакване да млъкнат. Джак, който бе станал специално за случая, ме наблюдаваше със смесица от интерес и удоволствие.

— Тежък ден, а, Смрък? — подхвърли той.

— Докато спеше, имахме посетител. Плъхът Бубо, придружителят на Добрия доктор.

— Е, и?

— Изтъргувахме информация. Списък на играчите срещу местонахождението на гроба на Графа. Каза ми, че е в гробището на една разрушена църква и ми го показа.

— Добра работа си свършил — похвали ме Джак. — Как ще се отрази това на изчисленията ти?

— Трудно е да се каже. Най-напред ще помисля върху това, а после ще трябва да походя.

— Все още е рано — отбеляза той. — Знаеш как може да се промени картината.

— Така е — съгласих се аз. — Но поне сме малко по-добре информирани, отколкото бяхме. Разбира се, за да сме сигурни, ще трябва да проучим съдържанието на криптата през деня. Струва ми се, че ще мога да убедя Грималкин да свърши тази работа.

— А не Негасена вар?

— Имам по-голямо доверие на котката. Ако трябва да споделя с някого каквото знам, предпочитам да е с нея.

— Значи познаваш принадлежността й?

Поклатих глава.

— Не. Уповавам се на чувствата си.

— Тя говорила ли е с господарката си, Джил?

— Не в детайли.

— Струва ми се, че тази дама е по-млада, отколкото се прави на външен вид.

— Може би. Просто не знам. Не я познавам.

— Аз я познавам. Кажи ми, ако котката заговори за политика.

— Ще ти кажа, но няма да заговори, освен ако не заговаря аз, а аз нямам такива намерения.

— В тази ситуация си си най-добрият съдник.

— Да. Никой от нас не може да спечели каквото и да било, ако раздава информация на този етап. Можем да минем и без много сътрудници. Освен ако нямаш непреодолима нужда от някаква информация, с която не разполагам. В такъв случай…

— Разбирам. Не. Остави нещата, каквито са. Научи ли нещо за някой от другите?

— Не. Ще излизаме ли тази вечер?

— Не. Засега всичко е, както трябва. Имаш ли някакви планове?

— Ще направя малко изчисления и много ще почивам.

— Добра идея.

— Помниш ли, когато бяхме в Дижон и онази дама от противниковата страна успя да те разконцентрира?

— Помня. Такова нещо трудно се забравя. Защо питаш?

— Ей така. Просто си спомних. Лека нощ, Джак.

Отидох в любимия си ъгъл и опрях глава на лапите си.

— Лека нощ, Смрък.

Вслушах се в отдалечаващите се стъпки. Беше време да посетя Ръмжача за една лекция по усъвършенствано бродене. Скоро светът изчезна.