Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Night in the Lonesome October, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 49 гласа)

8-и октомври

Снощи и тази сутрин чертах още мислени линии, но преди да създам удовлетворителна картина, имахме посетител.

Когато иззвъня камбанката на вратата, аз изджавках два пъти, защото това се очакваше от мен. Господарят ми отиде до вратата и аз го последвах. На прага стоеше висок, силен мъж с черна коса.

— Здравейте — каза той. — Казвам се Лари Талбът. Аз съм новият ви съсед и дойдох да ви изразя почитанията си.

— Няма ли да влезете да изпием чаша чай заедно? — покани го Джак.

— Благодаря.

Господарят ми го въведе в гостната, извини се и отиде в кухнята. Аз останах в гостната, за да наблюдавам. Талбът погледна няколко пъти дланта си. След това огледа мен.

— Добро момче — каза той.

Аз отворих уста, оставих езика си да увисне навън и поех няколко пъти въздух задъхано. Но не се приближих към него. Нещо в миризмата му — някакъв намек за дивост — ме озадачаваше.

Джак се върна с поднос за чай и бисквити и двамата побъбриха известно време за времето, за околността, за зачестилите напоследък ограбвания на гробове, за убийствата. Аз ги наблюдавах — двама големи мъже, всеки от тях с излъчване на хищник, които пиеха чай и обсъждаха екзотичните цветя, които отглеждаше Талбът, както и начините да виреят дори и вкъщи при този климат.

След това откъм тавана се разнесе страхотен трясък.

Напуснах стаята незабавно и полетях нагоре по стълбите, покрай ъглите. Нагоре по другата стълба…

Вратите на гардероба бяха отворени. Нещото стоеше отпред.

— Свободен! — заяви то, докато разкършваше крайниците си, докато сгъваше и разгъваше тъмните си, люспести крила. — Свободен!

— Ще ти се — казах аз, оголих зъби и скочих.

Захапах го точно по средата и го натиках обратно в гардероба. После го сръфах два пъти — отляво и отдясно, защото се опита да ме хване. Спуснах се ниско и го ухапах по единия от краката му. Изревах и се спуснах към лицето му.

То се отдръпна назад, в дъното на затвора си, а във въздуха остана тежка миризма на мускус. Избутах вратите, за да се затворят, изправих се на задни крака и се опитах да пусна резето с лапа. В този момент влезе Джак и ми помогна. В дясната си ръка държеше ножа.

— Ти си удивително куче пазач, Смрък — каза ми той.

След миг влезе и Лари Талбът.

— Някакви проблеми? — попита Лари. — Мога ли да ви помогна с нещо?

Ножът изчезна, преди Джак да се обърне.

— Не, благодаря — отвърна той. — Не е толкова сериозно, колкото прозвуча. Да допием чая си.

Тръгнаха. Последвах ги надолу по стълбите. Талбът се движеше толкова безшумно, колкото и господарят ми. Не знам защо, но имах чувството, че и той е в Играта, че този инцидент го е убедил, че и ние сме вътре. Освен всичко друго, преди да си тръгне, Лари каза:

— Виждам някои доста трудни дни, още преди да изтече месецът. Ако имате нужда от помощ… каквато и да е… можете да разчитате на мен.

Джак го изгледа продължително и попита:

— Без да познавате принадлежността ми?

— Мисля, че я познавам — отговори Талбът.

— Откъде?

— Имате добро куче. Умее да затваря врати.

След това си тръгна. Разбира се, аз го проследих, за да видя дали наистина живее, където каза. След като се убедих, че е така, се наложи да чертая още мислени линии, при това доста интересни.

Лари Талбът не се обърна назад нито веднъж и въпреки това бях сигурен, че долавя присъствието ми.

Малко по-късно се изтегнах в двора и продължих с линиите. Нещата ставаха много сложни. Откъм пътя чух стъпки. Спряха.

— Добро куче — изхъхри старинен глас. Беше Друидът. Той подхвърли нещо през оградата, то падна на земята край мен и каза пляс. — Добро куче.

Станах, за да проверя, а той продължи по пътя си. Беше парче месо. Само най-изпадналите улични кучета биха го приели без резерви. Месото вонеше ма екзотични добавки.

Взех го внимателно, занесох го под едно дърво, изкопах дупка в меката пръст, пуснах го вътре и го зарових.

— Браво! — долетя съскащ глас отгоре. — Не предполагах, че ще паднеш чак дотам да го вземеш.

Вдигнах очи. На клона над главата ми се бе увила Негасена вар.

— Откога стоиш там? — попитах.

— Откакто дойде първият ви посетител. Едрият. Наблюдавах го. В Играта ли е?

— Не знам. Може и да е, но е трудно да се каже. Странен тип. Струва ми се, че няма придружител.

— Може би сам си е приятел. Като стана дума за това…

— Да?

— Придружителката на смахнатата вещица може би вече бере душа.

— Какво искаш да кажеш?

— Динг, донг, дел.

— Не разбирам.

— Буквално. Котенцето е в кладенеца.

— Кой го е хвърлил там?

— МакКаб, пълен с грехове.

— Къде е този кладенец?

— До бараката, пълна с лайна. Зад къщата на Лудата Джил. Предполагам, че му пречи да пресъхне.

— Защо ми го казваш? Ти си необщителна.

— Познавам правилата — просъска змията. — Знам, че е твърде рано, за да започваме да елиминираме играчите. Трябва да се изчака смъртта на луната, а МакКаб и Морис са новаци.

Скочих на крака и хукнах.

— Писи, писи, писи. Мокро, мокро, мокро — чух Негасена вар да припява от дървото, докато летях към хълма.

Изкачих се и продължих надолу към къщата на Лудата Джил. Особеностите на пейзажа се размазаха пред очите ми. Промуших се през живия плет, веднага започнах да търся, открих иззиданата от камъни конструкция с покрив, на чиито ръб имаше кофа. Изтичах до нея, подпрях се с лапи на ръба и погледнах вътре. Чуваше се тихо плискане.

— Гри! — извиках.

— Тук съм — чух много тихия отговор.

— Дръпни се до стената. Ще пусна кофата.

Плискането стана по силно и по-бързо.

Бутнах кофата от ръба, чух как се развива въжето и падането й във водата.

— Качи се — извиках.

Ако някога сте се опитвали да въртите макара на кладенец с лапи, знаете, че никак не е лесно. Мина много, много време, преди да изкача кофата достатъчно, за да може Грималкин да скочи на ръба. Застана пред мен прогизнала и задъхана.

— Откъде разбра? — попита ме тя.

— Негасена вар видяла всичко, решила, че моментът не е подходящ и ми каза.

Грималкин се отърси и започна да ближе козината си.

— Джил отмъкна някои от билките на Морис и МакКаб — обясни тя между две близвания. — Но не е влизала в къщата им. Бяха ги оставили на верандата. Нощен вятър трябва да ни е забелязал. Нещо ново?

Разказах й за посещението на Бубо миналата вечер и за Талбът на сутринта.

— Ще дойда с теб — каза тя след малко. — По-късно, когато си почина и изсъхна. Ще проверим гробницата на Графа.

Грималкин се отърси пак и продължи с близането.

— Трябва ми топло място и малко котешки сън.

— Ще се видим по-късно, тогава. Трябва да проверя някои неща в къщата.

— Ще мина да те взема.

Оставих я край бараката. Когато се промушвах през плета, тя се провикна:

— Между другото, благодаря.

— De nada — отговорих аз и тръгнах нагоре по хълма.