Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Night in the Lonesome October, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 49 гласа)

19-и октомври

Снощи излязох и отидох да душа около старинната къща. Имаше признаци на скорошен ремонт — миризма на току-що рязани дъски, на прясна боя, на нов покрив — но беше затворена по-здраво от египетски каноп и не знаех дали вътре има някой. Прибрах се у дома, като все още изпитвах облекчение, че приключих с влаченето на трупа. Духаше вятър и край мен прелитаха сухи листа. Откъм къщата на Добрия доктор се виждаше отблясък на мълнии.

Нещото в Кръга ме видя, че влизам и попита:

— Френски пудел?

— Днес не.

— Нещо друго? Каквото и да е? Наистина искам да изляза навън, за да убивам и разкъсвам. Неочаквано се почувствах много силен.

— Когато му дойде времето.

Нещото в Корабния куфар бе пробило дупка в предната стена. През нея ме наблюдаваше огромно жълто око. Не издаде никакъв звук, обаче.

От гардероба на тавана се носеше хъркане.

Спрях се пред огледалото в коридора. Всичките Неща вътре пак се бяха скупчили, вместо да пълзят и при по-внимателната проверка открих, че са застанали пред един дефект в стъклото, който досега не бях забелязал. Дали пък не бяха намерили начин да създават такива пространствени дефекти в затвора си? Все пак това бе нещо твърде определено, за да им бъде от полза. Все пак реших да ги държа под око.

Събудих се, защото от пътя пред къщи долетя скърцане на каруци, хрущене на колела, тропот на конски копита и няколко гласа, един от които пееше на чужд език. Протегнах се, отбих се набързо да пия вода и излязох, за да видя какво става.

Беше хубава, свежа утрин със слънце, вятър и шумящи в краката ми листа. По пътя минаваха каруци — мъже с наметала и ярки шапки — цигани. Яздеха или ходеха пеша и се бяха насочили, предположих, към някоя от поляните между нашия район и града — към къщата на Лари Талбът.

— Добро утро, Смрък — поздрави ме глас от буренака край пътя.

Отидох дотам и проверих.

— Добро утро, Негасена вар — отвърнах, когато видях тъмната й извивка. — Как се чувстваш?

— Добре — отвърна тя. — Много по-добре, отколкото онзи ден. Благодаря за съвета.

— Няма защо. На някое конкретно място ли отиваш?

— Всъщност следях циганите. Но дотук мисля, че стига. След време ще научим къде е лагерът им.

— Мислиш ли, че ще спрат наблизо?

— Несъмнено. Очаквахме ги от известно време.

— Така ли? Нещо специално около тях?

— Ами… сега всички знаят, че Графа е наблизо, така че няма да говоря непредпазливо. Господарят ми прекара доста време в Източна Европа, където научи доста неща за похватите му. Когато Графа пътува, често го придружава табор цигани. Според Растов той е дошъл тук набързо, след като е определил мястото, а след това е изпратил да повикат табора.

— А каква ще е функцията им тук?

— Сега, след като преминахме смъртта на луната и силата нараства, нещата стават опасни. Изглежда всички знаят къде живее Графа… освен ако не се е установил в още няколко, хъм, резиденции. Така че някой с кирка и лопата, който сметне, че Играта ще мине по-добре без Графа, много лесно може да го неутрализира. По всяка вероятност иска циганите да охраняват обиталището му през деня.

— Боже мой! — възкликнах аз.

— Какво?

— И през ум не ми беше минала възможността играчите да имат повече от едно обиталище. Даваш ли си сметка какво би станало със схемата?

— Проклятие! Не, не бях мислила за това. Лошо, Смрък! Ако той има още някой и друг гроб наоколо, всички изчисления отиват по дяволите! Добре е, че се сети за това, но все пак какво ще направим?

— Първоначалният ми импулс беше да запазя мислите си за себе си, но после осъзнах, че ще трябва да си сътрудничим. Ще трябва да установим график, да се редуваме да го следим като излиза и се прибира всяка вечер. Ако има още едно обиталище… или обиталища… трябва да ги открием.

— Може би ще е много по-лесно да му попречим да излиза.

— Това няма да реши проблема. Напротив, ще го усложни. Ами ако се окаже, че е твой съюзник… или мой? Ще пожертваме някой, който може да промени всичко.

— Така е. Ще ми се да знаех на чия страна си…

— Не мисля, че е добре да знаеш толкова рано. Можем да работим заедно далеч по-добре, ако не знаем.

— Да работим заедно… имаш предвид следенето ли?

— В момента имам и нещо друго предвид, ако разполагаш с малко свободно време.

— Какво е то?

— Ще трябва да ти разкрия част от изчисленията си, но всичко е наред. Предполагам, че и Растов вече ги е направил.

— Ти правиш изчисленията на вашия екип?!

— Точно така. Сега ще ти кажа нещо, а след това ще отидем и ще проверим. Каквото и да открием, ще научим нещо повече, което ще ни даде известна преднина.

— Разбира се, че ще дойда.

— Добре. Изчисленията ми показват, че едно от възможните места на проявлението е разрушената църква близо до обиталището на Графа. Не знам дали това е случайно или умишлено. И в двата случая, ще можем да го проверим само на дневна светлина. Все пак мисля, че трябва да го направим веднага, защото после могат да се появят циганите пазачи.

— Какво точно искаш да проверим?

— Искам да се спуснеш долу и да видиш дали е подходящо или не за наш център. Аз съм много голям, за да се спусна през отвора. Ще остана горе и ще те предупредя, ако идва някой.

— Ще го направя — просъска Негасена вар. — Да вървим.

Тръгнахме.

— Ще трябва да използваш и въображението си. Може да ти се стори малко, но ако има възможност да го разширят няколко души с кирки и лопати, трябва да ми кажеш.

— Това означава ли, че Лари Талбът е играч?

— Без значение. Разрушената църква е само едно от възможните места.

— Кои са другите?

— Да не бъдем лакоми — казах аз.

Тръгнахме през гората. Когато стигнахме до откритото място, нямаше нито цигани, нито който и да било друг.

— Първо провери гробницата. Накара ме да се чудя дали все още я използва.

Негасена вар се плъзна в отвора и след малко се върна.

— Там е — докладва тя. — Игличката също. И двамата спят.

— Добре. Сега да видим църквата.

Закрачих наоколо, душейки вятъра, наблюдавайки дърветата. Наблизо нямаше никой, никой не приближи.

След малко Негасена вар се появи.

— Не — каза тя. — Пълно е с камъни и боклуци. Нищо не е останало. Ще трябва да се построи отново.

Приближих се до отвора и се мушнах вътре доколкото можах. Нататък се стесняваше до цепнатина.

— Докъде стигна по тази цепнатина? — попитах аз.

— Около три метра. Има и две разклонения, но те са по-плитки.

Това, което видях, ме накара да мисля, че мога да й повярвам.

— Какво означава това? — попита тя.

— Че мястото не е тук — отвърнах аз.

— Къде е тогава?

Замислих се. Не исках да издавам каквото и да било на конкуренцията, но в конкретния случай един истински факт можеше да се окаже заблуждаващ, а и без това рано или късно щеше да го научи по някакъв друг начин.

Измъкнах се от отвора и се обърнах към гората.

— Викарият Робъртс умее блестящо да се прави на религиозен фанатик.

— Какво искаш да кажеш?

— Че е играч.

— Шегуваш се!

— Не. Устройва среднощни служби на Старите богове в самата църква.

— Викарият…

— Провери го — казах аз.

— А как се отразява това на схемата?

— Изчислих, че ако броим викария и оставим настрана Лари Талбът, къщата на викария и църквата застават в центъра, Това, разбира се, няма да е съвсем точно, ако Графа се мести от място на място, но поне засега не разполагаме с по-точни данни.

— Викарият… — повтори Негасена вар.

Навлязохме в гората.

— Така — каза тя след малко, — ако Графа има още едно или две обиталища, ще трябва да разберем дали се е установил в тях преди или след смъртта на луната.

— Да — съгласих се аз. Всичко замръзваше в тази точка. Смърт, преместване, излизане на играч — всички тези неща можеха да внесат промяна преди това. После можехме да се убиваме едни други или да се местим, колкото си искаме, без да нарушим геометрията на схемата. — Ако имаше как да накараме Игличката да проговори, щяхме да разберем.

— Хъм — каза Негасена вар.

Докато крачехме сред дърветата ми хрумна, че може и да греша, че може би съм дал правилната информация. Все пак, струваше ми се, че тежестта на присъствието на Лари — заедно с тази работа с очакването, за която говореше — правеше влиянието му върху Играта твърде голямо, за да не го броя за участник, независимо дали събираше съставки, дали плетеше магии за двубой, за защита, за отваряне и затваряне или не. Ако го включех — заедно с викария, — трябваше да е онази голяма къща, а не църквата. А и наскоро ремонтираната постройка изглеждаше достатъчно стара, за да има някъде наоколо параклис или нещо, което е било параклис.

Освен това нямаше да е зле да разкрия истинската същност на викария. Веднага щом научеха за него, другите щяха да предприемат неща, с които да осуетят усилията му.

— Е, какво ще кажеш за следенето на Графа? — попитах аз.

— Хайде да изчакаме малко, Смрък — просъска Негасена вар. — Няма нужда да казваме на другите засега. Освен това ми хрумна доста по-добър начин да разберем какво прави Графа.

— Дори ако циганите са около него?

— Да.

— Какво си наумила?

— Остави ме да действам самостоятелно ден-два. Обещавам ти, след това ще ти кажа. Това е добра идея, защото ти си по-добър изчислител от Растов.

— Добре. Ще изчакаме.

Прибрах се у дома, направих бърза обиколка, заварих всичко в ред и отново излязох.

Не беше трудно да проследя циганите, защото те не се бяха отклонили от пътя до самото си местоназначение — една ливада недалеч от къщата на Лари. Скрих се по кучешки в едни храсталаци и в продължение на час-два наблюдавах как устройват бивака си. Не научих нищо съществено, но пък беше шарено.

След това чух звуци откъм пътя и насочих вниманието си натам. Приближаваше старомодна каляска, теглена от два уморени на вид коня. Пренебрегнах я, докато не зави по разклона към къщата на Лари Талбът.

Изоставих скришното си място и се отправих натам. Стигнах точно навреме, за да видя как кочияшът помага на възрастна дама да слезе от превозното средство. Приближих се още, минавайки покрай няколко стари дървета, срещу посоката на вятъра, а в това време старата дама се придвижи до пътната врата на Лари с помощта на бастун от черно дърво. След като стигна, тя вдигна чукчето и го пусна.

Лари отвори и двамата поговориха кратко. Не можах да чуя какво си казват, но не след дълго той се отмести и тя влезе.

Много странно. Заобиколих отзад и започнах да надничам през прозорците. Видях, че седят в гостната и разговарят. Малко по-късно Лари изчезна за малко и донесе поднос с чаши и гарафа шери. Той наля, двамата отпиха и продължиха разговора си. Мина поне половин час.

Най-накрая те станаха и излязоха от стаята. Аз отново тръгнах покрай къщата, за да видя къде са отишли.

Видях ги в осветяваното през тавана помещение, където Лари отглеждаше растенията си. Водеха оживен разговор и често жестикулираха към флората. Това продължи близо час, след което пак се върнаха в гостната, за да си налеят още шери и да продължат да си приказват.

След това повикаха кочияша и Лари го натовари с посадъчен материал от оранжерията. Придружи ги до каляската и се сбогува сърдечно.

Започнах да се разкъсвам от колебания дали да проследя каляската или да отида при Лари. Докато тежкото превозно средство се отдалечаваше с тътен, си дадох сметка, че не съм в състояние да се сдържа — може би глупашки, защото мога да разговарям с Джак само между полунощ и един часа. Изтичах при Лари.

— Коя беше тази дама? — попитах го аз.

Той се усмихна.

— Здравей, Смрък. Как си?

Повторих въпроса си, надявайки се сродният му с моя кучешки дух да му позволява да ме разбира през цялото денонощие.

— Възхитителна жена — отвърна той. — Името й е Линда Ендърби. Вдовица на офицер от Индия, загинал през Въстанието. Тя и слугата й наскоро се преместили в една къща наблизо, която ремонтирали. Градът се оказал прекалено скъп за нея, а и доста шумен. Посети ме, защото иска да се запознае със съседите си. Освен това е запалена по ботаниката като мен. Проведохме възхитителен разговор за папратите.

— О! — казах аз и подредих мислите си. — Дойдох тук, за да наблюдавам циганите. Струва ми се, че напоследък всичко е свързано с Играта.

— Циганите може би са — каза Лари. — Аз и те сме от доста стари времена.

— Чух, че Графа понякога ги използвал.

— И това е вярно. Съвсем скоро ще трябва да проучим въпроса.

— Обезпокоих се за безопасността ти — казах аз искрено.

— Не е било нужно, Смрък. Тя е интелигентна и много приятна дама. Ще влезеш ли? Имам говежда яхния, която…

— Не, благодаря — отвърнах аз. — Имам още няколко задачи. Благодаря още веднъж за помощта онази вечер.

Лари се усмихна.

— Не ми костваше нищо. Ще поговорим пак — каза той и се прибра у дома си.

— Да — казах аз.

Върнах се бавно, замислен. Докато наблюдавах, бях доловил миризмата й и знаех, че Линда Ендърби и слугата й са Големия детектив и неговият придружител.

Вятърът носеше листа. Едно от тях влезе в устата ми и аз го изплюх. Темпото се ускоряваше.

Когато наближих къщата ни, от нивата край пътя долетя тихо „мяу“.

— Гри? — повиках я аз.

— Да.

— Добре. Исках да говоря с теб.

— Какво съвпадение — каза тя.

Обърнах се и влязох в нивата. Грималкин стоеше на мястото, където бяхме намерили трупа на полицая.

— За какво? — попитах аз, когато стигнах там.

— Реших да не си играя игрички с теб. „Динг, донг, дел“ — както казва МакКаб.

— О… добре.

— Помислих си, че трябва да знаеш това… Когато викарият излезе с групата за издирване, най-напред я доведе тук.

— О!?

— Да. Трябва да е знаел къде е трупът. Искал е да го намерят и да насочат подозренията си към Джак.

— Колко интересно.

— А откъде би могъл да знае къде е трупът, ако сам не го е оставил тук? Смрък, викарият стои зад всичко това.

— Благодаря ти.

— Няма защо.

Казах й къде са циганите. Беше ги видяла да минават. Казах й също, че имаме нова съседка, Линда Ендърби, която бе отишла да се запознае с Лари.

— Да, видях я. Преди това се отби да се види с господарката ми. Очарова я. Проявяваше интерес към билките и майсторското готвене.

— Джил готви майсторски?

— Да. Отбий се малко по-късно и ще ти дам някои отбрани неща.

— С удоволствие. Всъщност и без това искам да те взема малко по късно. Трябва да ми помогнеш в едно разследване.

— На какво?

Не можеше да ми помогне, ако не й кажа истината. Разказах й за заключенията, до които достигнах на хълма, в кръга от препикани камъни, за приключенията си с Негасена вар, за нейните разсъждения, касаещи циганите, за другите неща, които бях научил за викария, за ремонтираната къща. Казах й всичко, освен че Големия детектив е установил домакинството си наблизо и че мога да говоря с Лари Талбът по всяко време на денонощието.

— Докато бродех снощи — продължих аз, — открих счупен прозорец на избата. Достатъчно голям, за да може да мине котка.

— И искаш да вляза вътре, за да проверя дали няма параклис?

— Да.

— Разбира се, че ще го направя. Аз също трябва да знам.

— Кога да мина да те взема?

— Веднага след мръкване.

След това поскитах малко, за да подредя мислите си. Стъпките ми ме отведоха до църквата. На покрива й бе кацнал голям гарван албинос, който ме наблюдаваше с розовите си очи. Заобиколих мястото, за да доведа нещата докрай и отзад забелязах закръгления кочияш да храни конете си. Линда Ендърби бе дошла да посети викария.