Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Night in the Lonesome October, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 49 гласа)

23-и октомври

Ставане сутринта и веднага на работа. Скарах се на Нещата, след това проверих отвън. Близо до пътната врата намерих черно перо. Можеше да е на Нощен вятър. Можеше да е злокобна магия на някой отварач. Можеше да е чисто и просто паднало. Отнесох го от другата страна на пътя и го препиках.

Грималкин я нямаше, така че отидох до къщата на Лари. Той ме покани да вляза и аз му разказах всичко, което се бе случило след последната ни среща.

— Трябва да проверим онзи хълм — каза той. — Може би някога там е имало параклис.

— Така е. Искаш ли да отидем сега?

— Да вървим.

Докато той отиде да си вземе сакото, аз разгледах растенията. Имаше някои наистина екзотични екземпляри. Все още не му бях казал за Линда Ендърби, може би защото мимоходом спомена, че са говорили само за ботаника. Може пък Големия детектив наистина да се интересуваше от цветя.

Лари се върна със сакото си и излязохме. Когато стигнахме до откритото поле, задуха пронизващ вятър. На едно място попаднахме на големи безформени следи, водещи към къщата на Добрия доктор с вечните бури. Подуших ги — смърт.

— Едрият човек отново е излизал — отбелязах аз.

— Не съм се отбивал там, за да кажа „здрасти“ — отбеляза Лари. — Започвам да се чудя дали той не е един известен човек, когото познавам отпреди, дошъл да продължи работата си.

Не довърши, защото тогава се натъкнахме на стрела от арбалет, забита в едно дърво.

— Ами викарият Робъртс? — попитах аз.

— Амбициозен човек. Няма да се изненадам, ако целта му е накрая да остане сам, единствен облагодетелстван от отварянето.

— Ами Линет? Няма истинска нужда от човешко жертвоприношение, знаеш това. То просто смазва колелата, така да се каже.

— Мислих за нея. На връщане можем да минем покрай къщата на викария, за да ми покажеш в коя стая е.

— Аз лично не знам, но ще накарам Грималкин да ми я покаже, а след това ще ти я покажа и аз.

— Направи го.

Продължихме да ходим и най-накрая стигнахме до склона на малкия хълм, който бях определил като център.

— Значи това е мястото? — попита Лари.

— Повече или по-малко. Добави или извади, все едно. Аз не работя с карти, както повечето от останалите.

След това започнахме да се чудим.

— Най-обикновен склон — поклати глава Лари накрая. — Тук няма нищо специално, освен ако онези дървета не са останки от свещена гора.

— Но те са съвсем млади.

— Да, и аз мисля така. Имам странното чувство, че пропускаш нещо в равенството. Аз участвам ли в тази версия?

— Да.

— Преди време говорихме за това. Какво ще стане, ако ме извадиш?

— Мястото се премества оттатък хълма и още на юг и изток. Горе-долу същото разстояние, колкото от твоята къща до една точка на пътя близо до Оуън.

— Да отидем да видим.

Изкачихме хълма и се спуснахме от другата страна. После тръгнахме на югоизток. След известно време стигнахме до една блатиста ливада, където спрях.

— Нататък — казах. — Петдесет или шейсет крачки. Само че няма никакъв смисъл да газим в калта дотам, след като не виждаме нищо оттук.

— Да, не е обещаващо — съгласи се Лари и впери очи в околността. — Все едно, струва ми се, че пропускаш нещо.

— Тайнствена молитва? — попитах аз. — Някой, който се е спотайвал през цялото време?

— Струва ми се, че това е обяснението. Не се ли е случвало и преди?

Замислих се усилено, припомних си отминалите Игри.

— Опитвали са се — казах накрая, — но другите винаги са ги откривали.

— Защо?

— Заради такива неща. Които не могат да се обяснят по никакъв друг начин.

— Е?

— Вече е доста късно. Никога не е продължавало толкова. Досега всеки трябва да познава всички останали… остава само седмица.

— А как сте разбирали, ако някой е искал да се скрие?

— Обикновено научаваме до смъртта на луната. Ако след това се случи нещо нередно, което може да се обясни единствено с присъствието на друг играч, налице е силата, с чиято помощ може да се извърши гадателство и да се разбере името и местонахождението му.

— Не мислиш ли, че си струва да се опита?

— Да, прав си. Разбира се, това не е моята специалност. Макар и да знам нещичко за гадаенето, аз съм преди всичко наблюдател и изчислител. Ще накарам някой друг да го направи.

— Кого?

— Още не знам. Ще трябва да разбера кой го бива за тези неща и ще го предложа официално, за да получа достъп до резултата. Разбира се, след това ще го споделя с теб.

— Ами ако е някой, когото не можеш да понасяш?

— Няма значение. Има си правила, дори и да се опитвате да се убиете един друг. Ако не ги спазваш, няма да се задържиш дълго. Може би ще разполагам с нещо, от което той ще има нужда — като способността да правя странни изчисления, например, за нещо друго, освен центъра.

— Какво например?

— Ами мястото, където ще бъде намерено тялото. Мястото, където може да се открие някоя билка или по-особена съставка.

— Така ли? Не знаех за тези второстепенни изчисления. Трудни ли са?

— Някои са много трудни. Други са лесни.

Обърнахме се и тръгнахме назад.

— Колко трудни са изчисленията за намиране на тялото? — попита Лари, когато се изкачвахме на хълма.

— Сравнително лесни са.

— Какво ще стане, ако ги приложиш за полицая, когото хвърлихме в реката?

— Може да се окаже сложно, защото участват много променливи. Ако знаем, че някой е преместил трупа или че даден човек е умрял, но не знаем къде… не би било трудно.

— Звучи ми като някакво гадателство — каза той.

— Когато ти казваш, че умееш да „очакваш“ и че имаш доста добра представа какво ще се случи в бъдеще, това не е ли гадателство?

— Не. Струва ми се, че то е повече подсъзнателно умение за боравене със статистически данни, сравнени със сравнително добре известни полета на действие.

— Е, някои от моите изчисления много наподобяват това, което ти правиш подсъзнателно, само че те са съзнателни. Може би си начинаещ изчислител.

— И въпреки всичко тази работа с откриването на трупове ми намирисва на гадателство.

— Така изглежда само на незапознатите. Освен това ти видя какво може да се случи с изчисленията ми, ако пропусна някой ключов фактор. Това не е гадателство.

— Ами ако ти кажа, че цяла сутрин имам силното чувство, че някой от играчите е умрял?

— Боя се, че това е малко извън възможностите ми. Трябва да знам кой е и поне някои от обстоятелствата. Всъщност се занимавам повече с факти и вероятности, отколкото с подобни неща. Сериозно ли говориш за това чувство?

— Да, това е истинско очакване.

— Почувства ли, когато промушиха Графа?

— Не. Но не мисля, че можем да го смятаме за жив в истинския смисъл на думата.

— Измъкване, измъкване — казах аз, той долови усмивката и ми се усмихна в отговор. Струва ми се, че затова е необходимо съществата да се познават.

— Искаш ли да ми покажеш Кучешкото гнездо? Възбуди любопитството ми.

— Хайде — казах аз и се изкачихме горе.

На върха пообикаляхме малко и след това му показах камъкът, през който бяхме всмукнати. Надписите върху него отново се бяха превърнали в едва забележими драскулки. Лари също не успя да ги разчете.

— Оттук има хубава гледка — отбеляза той и огледа пейзажа наоколо. — А, ето я къщата на мисис Ендърби. Чудя се дали растенията, които й дадох, са се хванали?

Ето това беше моята възможност. Можех да се възползвам от нея веднага и да му разкажа цялата история от Сохо до тук. И най-накрая си дадох сметка кое ме кара да не го направя — той ми напомняше на някого. Напомняше ми за Роко. Роко беше голямо куче с клепнали уши, винаги щастливо — подскачаше нагоре-надолу и робуваше на живота си с такъв висок дух, че някои намираха това за дразнещо. Освен всичко бе много особен. Един ден го повиках на улицата и той просто се втурна през нея, без да обръща каквото и да било внимание на заобикалящата го действителност. Блъсна го каруца. Изтичах до него и проклет да съм, ако не изглеждаше щастлив, че ме вижда през онези последни няколко минути. Ако си бях държал муцуната затворена, щеше да е щастлив значително по-дълго. Сега… Лари, разбира се, не беше глупав като Роко, но притежаваше същата способност да се ентусиазира — от дълго време потискана от сериозен проблем в неговия случай. Изглежда сега бе на път да намери начин да реши проблема си и маскираният детектив го разведряваше значително. Тъй като и без това нямаше да му издаде кой знае какво, помислих си за Роко и реших да не се бъркам. По-късно.

След това слязохме от хълма и тръгнахме да се връщаме, а аз го оставих да ми разкаже за някои тропически растения и умерени растения, и арктически растения, за дневните и нощни цикли на растенията, за билковите лекарства на много цивилизации. Когато наближихме къщата на Растов, в началото видях нещо, което ми заприлича на парче въже, увиснало на един клон на дърво, поклащано от вятъра. Миг по-късно си дадох сметка, че това е Негасена вар, която ми правеше знаци да й обърна внимание.

Тръгнах вляво на пътя и ускорих крачка.

— Смрък! Търсих те! — извика тя. — Той го направи! Направи го!

— Какво? — попитах аз.

— Самоуби се! Когато се върнах от лов, го видях да виси. Знаех си, че беше потиснат напоследък! Казах ти, че…

— Преди колко време стана? — прекъснах я аз.

— Преди около час. След това тръгнах да те търся.

— Кога излезе?

— Преди да съмне.

— И тогава всичко беше наред с него?

— Да. Спеше. Снощи пак пи.

— Сигурна ли си, че сам се е обесил?

— На масата наблизо имаше бутилка.

— Той пиеше редовно, така че това не означава нищо.

Лари видя, че водя разговор и спря. Извиних се на Негасена вар и му разказах за какво става дума.

— Излиза, че очакването ти се оправдава — казах накрая. — Но нямаше как да го изчисля.

След това ми хрумна една мисъл.

— Иконата още ли е там?

— Не я видях никъде, но обикновено не се вижда, защото не я показваше, освен ако няма някоя особена причина.

— Провери ли на мястото, където обикновено я държи?

— Не мога. За това трябват ръце. Под леглото му има една разкована дъска. Стои си на мястото и изглежда нормално, но всеки, който има пръсти, може да я извади много лесно. Под нея има кухина. Държи я там, увита с червена копринена забрадка.

— Ще помоля Лари да я вдигне — казах аз. — Има ли отключена врата.

— Не знам. Ще трябва да опитате. Обикновено ги държи заключени. Аз влизам през прозореца си, който стои леко открехнат. Можете да влезете оттам.

Тръгнахме към къщата. Негасена вар се плъзна на земята и ни последва.

Пътната врата беше отключена. Влязохме и изчакахме змията да ни настигне.

— Накъде — попитах.

— Направо през вратата — каза тя.

Влязохме в стаята, която бях наблюдавал отвън при по-раншните си инспекции. Там, на въже, завързано за греда на тавана, висеше Растов с рунтавата си черна коса и брада, очертала бледото му лице, с изпъкнали черни очи и струйка кръв, изтекла към брадата му и съсирена като рана. Недалеч на пода се търкаляше стол.

Разгледахме тленните останки само за миг и си спомних думите на котарака вчера. Това ли беше кръвта, която имаше предвид той?

— Къде е спалнята? — попитах аз.

— През онази врата в дъното — отвърна Негасена вар.

— Хайде, Лари — казах аз. — Трябва да повдигнеш една дъска.

Спалнята бе разхвърляна, навсякъде се търкаляха празни бутилки. Леглото беше неоправено, завивките му миришеха на стара човешка пот.

— Под леглото има разкована дъска — казах на Лари и попитах Негасена вар: — Коя е тя?

— Тази.

— Която показа Негасена вар — обясних на Лари. — Вдигни я, моля те.

Лари се наведе и улови дъската с върховете на ноктите си. Измъкна я почти веднага.

Негасена вар надникна вътре. Лари погледна вътре. Червената забрадка все още беше там, но го нямаше парчето дърво с чудата рисунка.

— Няма я — отбеляза Негасена вар. — Трябва да е някъде в стаята при него. Сигурно не сме я видели.

Лари сложи дъската на мястото й и се върна в стаята, където висеше Растов. Претърсихме основно, но не открихме иконата никъде.

— Не мисля, че се е самоубил — казах аз накрая. — Някой го е пипнал като е бил пиян или с махмурлук и го е обесил. Искали са да прилича на самоубийство.

— Беше доста силен — отбеляза Негасена вар. — Но ако е бил пиян, не е успял да се защити както трябва.

Предадох предположенията си на Лари и той кимна в знак на съгласие.

— Тук е много разхвърляно и не може да се каже със сигурност дали е имало борба — каза той. — Освен това убиецът може после да е пооправил бъркотията. Ще трябва да отида при пристава. Ще му кажа, че съм минал случайно, видял съм вратата отворена и съм влязъл. Идвал съм тук и друг път. Познавахме се с Растов. Приставът не знае, че не сме били чак толкова близки приятели.

— Мисля, че така е най-добре — казах аз и пак огледах трупа. — Не може да се съди и по дрехите му. Имам чувството, че е спал с тях повече от един път.

Върнахме се в предната стая.

— Какво ще правим сега, Негасена вар? — попитах аз. — Искаш ли да дойдеш при Джак и мен? Мисля, че това ще е най-лесно. Ние, затварачите, трябва да се държим един за друг.

— Струва ми се, че не — просъска тя. — Мисля, че приключих с Играта. Той беше добър човек. Грижеше се за мен както трябва. Мислеше за хората, за целия свят. Каква беше онази човешка идея… Състрадание. Имаше такова в изобилие. Това бе една от причините да пие толкова много, струва ми се. Прекалено силно чувстваше болката на другите. Не, приключих с Играта. Ще се върна в гората. Все още знам къде мога да си намеря дупка, знам къде ходят мишките. А сега ме оставете за малко сама. Ще се виждаме, Смрък.

— Както намериш за добре, Негасена вар — казах аз. — Ако зимата стане много сурова, знаеш къде живеем.

— Да. Довиждане.

— Желая ти късмет.

Лари ме пусна да изляза и тръгнахме по пътя.

— Е, аз съм насам — каза той след малко и тръгна надясно.

— Аз съм натам.

Тръгнах наляво.

— Ще се видим скоро, за да продължим — добави той.

— Да.

Отправих се към дома. „И ще загубиш приятел“ — бе казал стария котарак освен другото. Припомних си го едва сега.

Джак го нямаше. Направих обиколката си набързо и заварих всичко в добър порядък. След това излязох навън, надуших следите му и те ме отведоха при Лудата Джил.

Грималкин ме наблюдаваше от стената.

— Здрасти, Смрък — поздрави тя.

— Здрасти, Гри. Джак тук ли е?

— Да. Ще хапне с господарката. Останал е без провизии и тя реши да го нахрани преди да тръгнат.

— Да тръгнат? Къде да тръгнат?

— Отиват на пазар в града.

— Той наистина спомена, че му трябват някои неща от първа необходимост, така че се наложи да отиде до града…

— Да. Поръча каляска и тя ще бъде тук след около час. Ще е вълнуващо да видя града отново.

— И вие ли ще ходите?

— Да, тръгваме всички. Господарката ми също се нуждае от някои неща.

— Не е ли по-добре ние да останем тук, за да пазим?

— Господарката ми има много добра магия за охрана през деня, която ще даде и на вас. Освен всичко друго тази магия залавя опиталите се да проникнат. Доколкото разбрах, една от причините да тръгнем всички е именно да проверят дали някой ще се опита да направи такова нещо. Всички ще видят като минаваме с каляската, а на връщане може би ще научим кои са най-важните ни врагове.

— Това е било решено наскоро, нали?

— Тази сутрин, докато те нямаше.

— Времето е подходящо — съгласих се аз. — До голямото събитие остава само седмица… и в светлината на последните случки…

— О!? — Грималкин стана, изтегна се и скочи от стената. — Има нови случки, така ли?

— Ела с мен — казах аз.

— Къде?

— До къщата на викария. Нали разполагаме с един час?

— Добре.

— Да — заговорих, след като тръгнахме — загубихме лудия монах. — И разказах събитията от сутринта.

— Мислиш, че го е направил викарият ли?

— Вероятно. Изглежда той е най-войнственият играч. Но не затова исках да посетя неговия център. Искам да науча местонахождението на стаята, в която е окована Линет.

— Разбира се — отвърна Грималкин. — Ако у него са пръстенът на Графа, иконата на Алхазред и петостенната купа, до края на следващата седмица може да натвори доста злокобни неща. Ти каза, че тези пособия могат само да увеличат техническите му умения и аз мислех, че имаш предвид церемонията. Но с тях може да причини злини на някого още сега. Попитах господарката си.

— Това също е техническо.

— От думите ти останах с впечатление, че не е съществено.

— Все още мисля така. Би бил глупак да използва пособията по този начин, когато би трябвало да разчита на собствените си способности. Те могат да дадат опасни странични ефекти, когато се използват извънредно, и ако не е истински майстор, а се съмнявам, че е, може да си изпати сериозно.

— Откъде си толкова сигурен, че не е?

— Един истински майстор никога няма да тръгне с арбалет, за да убива прилепи, и няма да мисли за човешко жертвоприношение, освен ако не е абсолютно необходимо, само за да се подсигури. Майсторите се стремят към икономия на действия, не към разточителство.

— Звучи логично, Смрък. Но ако наистина се чувства несигурен, няма ли да се изкуши да предприеме нещо срещу нас? Просто за да стесни кръга и да направи нещата по-лесни за себе си на по-късен етап?

— Ако е толкова глупав, последствията ще се струпат на собствената му глава.

— И на главата на този, срещу когото насочи силата, не забравяй това. Може да си ти!

— Доколкото разбрах, ако сърцето ти е чисто, си в безопасност.

— Ще се опитам да запомня това.

Стигнахме до къщата на викария и Грималкин ме заведе отзад.

— Ето там — каза тя и погледна един прозорец точно над нас. — Това е стаята.

— Не съм виждал това момиче наоколо.

— Текела ми каза, че е оковано вече няколко седмици.

— Чудя се колко здрави са оковите.

— Доколкото знам, Линет не е излизала навън. Както ти казах, на глезена й видях верига.

— Колко дебела?

— Трудно ми е да преценя. Искаш ли да се кача, за да погледна пак?

— Може би. Дали викарият си е у дома?

— Да проверим дали конят му е в конюшнята.

— Хайде.

Отидохме до малката конюшня и влязохме. Вътре имаше две ясли — празни.

— Отишъл е някъде — казах аз.

— Какво искате? — чухме глас от една греда на тавана. Беше Текела.

— Здравей, Текела — отвърна Грималкин. — Минавахме оттук и искахме да разберем дали си чула за Растов.

Последва кратко мълчание, след което Текела попита:

— Какво за Растов?

— Мъртъв е — обясни Грималкин.

— Ами змията?

— Върна се в гората.

— Браво. Никога не съм обичала змии. Те нападат гнезда, ядат яйца…

— Ти имаш ли някакви новини?

— Само, че големият човек пак се е разхождал навън. В къщата е избухнал спор, той е излязъл и известно време е седял клекнал край плевнята. Добрият доктор отишъл при него и пак заспорили. Тогава той избягал навън в нощта. После се е върнал.

— Интересно. За какво е бил спорът?

— Не знам.

— Е, вече ще тръгваме. Довиждане.

— Да.

Върнахме се пред къщата. Грималкин се обърна назад.

— Не може да ни види от онази греда. Искаш ли да се кача?

— Чакай. Искам да опитам един номер, който научих от Лари.

Приближих се до задната врата и пак погледнах към конюшнята. Не видях нищо бяло.

Изправих се на задни лапи, опрях се с едната предна на вратата, за да се закрепя, след това я преместих до другата върху дръжката на вратата и натиснах. Тялото ми се изви от усилието. Наложи се да опитам три пъти, преди да чуя изщракването и вратата да се отвори от тежестта ми. Застанах в нормално положение и влязох.

— Хубав трик — отбеляза Грималкин и ме последва. — Подушваш ли някакви пазачи?

— Не.

Бутнах с лапа вратата, за да се затвори, но не изцяло. На връщане трябваше да можем да отворим лесно, само с лапа.

— А сега какво? — попита Грималкин.

— Да намерим стълбата. Искам да видя как е оковано момичето.

Минахме през кабинета и тя ми показа купата и черепа. Беше истинската. Виждал съм я много пъти. Иконата и пръстена обаче не се виждаха, а нямаше време да изпробвам уменията си с чекмеджетата. Продължихме да търсим стълбата.

Беше до западната стена. Изкачихме се и Грималкин ме заведе до стаята на Линет. Вратата беше затворена, но реших, че няма да е заключена, след като момичето е оковано. Опитах номера отново и този път отворих от раз. Трябва да видя дали Лари не знае и други такива неща…

Влязохме, очите на Линет се разшириха и тя извика:

— О!?

— Ще се отрия в нея, за да ме погали — каза Грималкин. — Това кара хората да се радват. Ти в това време провери веригата.

Най-много ме интересуваха катинарите. Само че още преди да пристъпя към тях, чух в далечината конски тропот, който бързо се приближаваше.

— О-хо-о! — обади се Грималкин между две мъркания. — Текела е видяла, че влизаме и е отлетяла да му каже!

Завърших проверката си. Веригата беше достатъчно дебела, за да изпълни предназначението си, а катинарът, който я държеше за леглото, бе удивително масивен. Другият, с който бе заключена за глезена на Линет, бе по-малък, но с него също не можех да се справя бързо.

— Вече знам достатъчно — казах аз, точно когато конските копита изтрополиха пред къщата и се насочиха към задната й страна. Чух запъхтяно конско дишане.

— Бягай! — извика Грималкин, скочи на пода и хукна към стълбата.

Когато стигнахме на долния етаж, конникът скочи на земята. Секунда след това задната врата се отвори и после — тряс!

— Лошо — каза Грималкин. — Ще опитам да му отвлека вниманието.

— Да върви по дяволите — отвърнах аз. — Ще се измъкна през прозореца на кабинета.

Стигнах до ъгъла, точно когато злобният дребен човек изскочи иззад другия. В ръката си стискаше камшик за езда. Наложи се да намаля скоростта, за да взема завоя към кабинета и в това време той го стовари върху гърба ми. Преди да успее да замахне втори път, Грималкин се хвърли в лицето му, извадила всичките си нокти.

Хукнах през стаята, а зад гърба ми отекна ужасяващ писък. Скочих през прозореца и затворих очи, когато се блъснах в стъклото. Отнесох го със себе си — на милиони парченца. Обърнах се и потърсих с очи Грималкин.

Не я видях, но чух мяукането й отвътре. Два скока и отново се оказах вътре. Викарият я бе вдигнал високо за задните крака и се готвеше да я удари с камшика. Стовари го върху гърба й и я пусна, защото не бе очаквал да се върна, да не говорим, че ще се спусна към него снишен към пода, с прибрани уши и оголени зъби, с рев, освежен от последната ми тренировка с Ръмжача.

Замахна с камшика, но аз минах отдолу. Ако Грималкин бе мъртва, щях да го убия. Но я чух да крещи:

— Тръгвам си!

В този момент се хвърлих на гърдите му и го съборих по гръб. Челюстите ми бяха отворени, стремях се към гърлото му. Тогава чух как Грималкин изскача през прозореца, така че завъртях леко глава и захапах с всички сили. Изхрущя хрущял и зъбите ми сдъвкаха дясното му ухо. После отскочих, прекосих стаята и последвах Грималкин под акомпанимента на писъците му.

— Искаш ли да те кача на гърба си? — извиках й.

— Не. Продължавай да тичаш — отвърна тя.

Тичахме чак до вкъщи.

Легнахме в предния двор и докато аз дишах тежко, а Грималкин се ближеше, казах:

— Съжалявам, че те забърках в това, Гри.

— Давах си сметка с какво се заемам. Какво му направи накрая?

— Струва ми се, че направих ухото му на пихтия.

— Защо?

— Защото те удари.

— Удряли са ме и по-лошо.

— Това не значи, че всеки може да го прави.

— Сега имаш първокласен враг.

— Глупците нямат класа.

— Глупакът може да изпробва пособията срещу теб. Или нещо друго.

Прекъснах тежкото си дишане, за да въздъхна. Точно тогава над нас се плъзна птича сянка. Погледнах нагоре и без изненада съзрях Текела.

След обяд и след като направих набързо обиколката си, дойде каляската, ние се качихме и потеглихме към града. Аз заех мястото до прозореца, а Грималкин се сви на седалката срещу мен. Господарят ми и Джил седнаха един срещу друг вдясно от мен, до другия прозорец. Приказваха си. Аз имах само няколко незначителни порязвания от стъклото, но на десния хълбок на Грималкин имаше зловеща продълговата подутина. Когато се замислих за викария, не почувствах сърцето си чисто.

Наблюдавах небето. Още преди да сме изминали и километър, забелязах Текела пак. Тя направи кръг над каляската, после се спусна ниско, за да надзърне хубаво през прозорците. След това изчезна. Не събудих Грималкин, за да й посоча факта.

Небето беше облачно и от време на време поривите на вятъра разтърсваха каляската. Минахме покрай бивака на циганите, но този път нямаше музика и танци. Вслушах се в тропота на конските копита и в мърморенето на конете заради дълбоките коловози и неуморността на кочияша с камшика, след целия им дълъг работен ден. Радвах се, че не съм кон.

След известно време стигнахме до моста и преминахме оттатък. Погледнах мръсната вода и се зачудих докъде ли е стигнал трупа на полицая. Питах са дали има семейство.

Докато минавахме по Флийт стрийт към Странд и след това по Уайтчапъл, от време на време зървах една гарга албинос, кацнала на различни места, за да наблюдава. По пътя спряхме на няколко места за покупки и накрая, когато слязохме в Уестминстър, където често скитахме нощем, Джак се обърна към мен и ми каза:

— Предлагам да се срещнем тук след час и половина. Трябва да купим някои езотерични неща.

Нямах нищо против, тъй като обичам да се разхождам по градските улици, освен това Грималкин щеше да ме заведе да видя старите й свърталища.

Обикаляхме близо час, вдъхвахме разнообразни миризми, наблюдавахме пешеходците. Тогава, в една малка уличка, по която минахме напряко, някъде със средната част на тялото си почувствах, че нещо не е наред. Това се случи само секунди преди набитата фигура на викария да се появи от един тъмен вход с превързана буза и изпъкнала превръзка на ухото. Текела беше на рамото му и цветът й се сливаше с превръзката, така че главата му изглеждаше гротескно несиметрична. Вероятно тя му бе казала къде сме. Показах им зъбите си и продължих напред. След което зад себе си чух стъпки. Двама мъже с бухалки бяха излезли от друг вход и когато ги видях, вече замахваха, за да ме ударят. Опитах се да се обърна и да ги нападна, но беше твърде късно. Чух смеха на викария миг преди едната цепеница да се стовари върху главата ми. Последното нещо, което видях, бе Грималкин, хукнала нагоре по улицата.

Събудих се в някаква мръсна клетка. Носът, гърлото, дробовете ми, бяха изпълнени с някаква отвратителна миризма. Разбрах, че са ми давали хлороформ. Главата ме болеше, гърбът ме болеше. Поех няколко пъти въздух, за да прочистя дихателната си система. Чувах скимтене, ръмжене, тъжно мяукане и слабо, остро джафкане от много посоки. Когато отново възвърнах способността си да определям миризмите, до съзнанието ми достигнаха всевъзможни котешки и кучешки аромати. Вдигнах глава и се огледах. Веднага след което съжалих.

В клетки близо и далеч от мен видях осакатени животни — котки и кучета без опашки или без нужния брой крака, сляпо кутре с отрязани уши, котка, от чийто гръб липсваха големи парчета кожа. Тя лижеше болезнената оголена плът и не преставаше да мяука. Що за лудница беше това? Проверих бързо себе си, за да съм сигурен, че съм цял.

В средата на стаята имаше операционна маса, а до нея — голяма табла с инструменти. На куки до вратата висяха няколко някога бели лабораторни престилки със съмнителни петна.

Постепенно главата ми се прочисти и разбрах какво се е случило. Викарият ме бе предал в ръцете на вивисектора. Поне Грималкин се бе измъкнала. Това все пак беше нещо.

Огледах вратата на клетката си. Беше затворена с най-обикновено резе, но мрежата беше твърде ситна, за да мога да промуша лапа и да го вдигна. Освен това не можех да я скъсам. Какво ли би ме посъветвал Ръмжача? В древната гора нещата бяха далеч по-прости.

Най-близкия до ума план бе да демонстрирам покорство и когато дойдеха да ме вземат, да атакувам светкавично. Имах чувството, обаче, че не съм първият, замислял подобно нещо, а къде бяха другите сега? Все пак не можех да си лежа безучастно, за да допринеса за развитието на медицинското познание, така че реших да опитам с плана си, независимо от всичко.

Естествено, когато дойдоха, бяха готови. Имаха голям опит с дългите зъби, така че знаеха как да се справят с тях. Бяха трима — двамата имаха дълги до лактите подплатени ръкавици. Когато изпълних операцията по събуждането, скока и захапването, една от ръкавиците се мушна между зъбите ми. Някой улови краката ми и изви ухото ми болезнено. Бяха много ловки и ме завързаха за масата за по-малко от минута. Чудех се само колко ли време съм бил в безсъзнание.

Започнаха да се подготвят и се заслушах в разговора им.

— Странно да плаща толкова за тази работа — каза онзи, който изви ухото ми.

— Работата е странна и изисква допълнителни усилия — каза другият, който подреждаше инструментите в стройни редове. — Донеси малко чисти кофи за изрезки. Този тип изрично настоя, като го режем на парчета, вътре да не попадат чужди материали и кръв. Искал свещите му да станат абсолютно чисти.

— Как ще разбере?

— След като плаща толкова много, ще стане както иска.

— Тогава ще трябва да ги мия.

— Действай.

Последва кратка отсрочка, при която шумът на течащата вода заглушаваше скимтенето и писъците на другите животни, които започнах да чувам отново.

— Къде е съдът за главата?

— Оставих го оттатък.

— Донеси го. Искам всичко да ми е под ръка. Хубаво кученце. — Той ме потупа по главата, докато чакаше. Бяха завързали муцуната ми, така че нямаше как да изразя своето мнение.

— Странен тип — каза третият мъж — слаб, рус човек със силно развалени зъби, — който дотогава бе наблюдавал мълчаливо. — Какво толкова специално има в кучешките свещи?

— Не знам и не ме интересува — каза онзи, който ме бе потупал — едър, тлъст човек с наситено сини очи и отново насочи вниманието си към инструментите. — Ще дадем на клиента това, което иска.

Тогава се върна третият — нисък, с широки рамене, големи ръце и тик в ъгълчето на устата. В ръката му видях нещо като прекалено голяма купичка за обяд.

— Донесох го — каза той.

— Добре. Елата насам, за да гледате как се прави.

Тогава го чух — Дззп! — тънкото свистене, превръщащо се в ниско пулсиране за около три секунди при всеки цикъл. То е над диапазона на човешкото ухо и придружава главното проклятие, движейки се в кръг с първоначален диаметър от сто и петдесет метра. Дззп!

— Най-напред ще отделя задния ляв крак — започна тлъстия човек и взе скалпела.

Дззп!

Другите се приближиха, взеха в ръце други инструменти, готови да му ги дадат, когато ги поиска.

Дззп! Кръгът можеше и да се е стеснил, разбира се.

На външната врата се почука силно.

— По дяволите! — изруга тлъстият.

— Да видя ли кой е? — попита по-дребният.

— Не. Сега оперираме. Ако е толкова важно, ще дойде пак.

Дззп!

Чукането стана по-настоятелно. Този път явно някой риташе вратата.

— Невъзпитан нахалник!

— Грубиян!

— Простак!

Дззп!

Сега чукането приличаше на тежкото блъскане на силен човек, който се опитва да разбие вратата с рамо.

— Какъв нахалник!

— Може би трябва да поговоря с него?

— Да, отиди.

Ниският направи крачка към вратата, но в този момент от другата стая долетя остро изхрущяване и трясък.

Дззп!

Оттатък се разнесоха тежки стъпки, след миг вратата на нашата стая се отвори. На прага застана Джак и се втренчи в клетките, вивисекторите и мен на операционната маса. Грималкин надникна зад него.

— Кой, по дяволите, мислиш, че си, за да нахълтваш така в една частна лаборатория? — извика тлъстият.

— … и да прекъсваш научен експеримент? — добави високият.

— … и да чупиш вратата ни? — добави ниският, с широките рамене и големите ръце.

Дззп!

Сега го видях — заобикаляше Джак като някакво черно торнадо и се стремеше навътре. Ако влезеше в него изцяло, той повече нямаше да може да контролира действията си.

— Дойдох да взема кучето си — каза той. — Ей това, на масата.

Направи крачка напред.

— Не си познал, приятелче — каза тлъстият. — Това е специална поръчка на специален клиент.

— Ще го взема и ще си тръгна веднага.

Тлъстият вдигна скалпела си и заобиколи масата.

— Това нещо може да върши изумителни неща с човешкото лице, хубавецо — каза той.

Другите също взеха скалпели.

— Предполагам, че досега не си попадал на човек, който наистина знае как да реже — добави тлъстият.

Дззп!

Сега беше изцяло в него и в очите му се появи странен блясък. Извади ръката от джоба си и уловената звездна светлина огря старинните руни по острието на ножа му.

— Приятна среща — процеди Джак през зъби и тръгна право напред.

Когато си тръгнахме, си дадох сметка, че старият котарак беше прав за реките от кръв. Зачудих се каква ли светлина ще излъчват.