Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Night in the Lonesome October, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 49 гласа)

26-и октомври

Тягостен ден. Нямах да правя никакви обиколки. Само от време на време поглеждах бутилката от портвайн, която бе започнала да излъчва слаба светлина. Направих няколко разходки и посетих Грималкин за кратко. Тя не бе научила нищо ново. Наминах към къщата на Растов, но никъде не видях Негасена вар. Подуших около Морис и МакКаб, но Нощен вятър се бе скрил някъде за през деня. Отидох и при Лари, за да го осведомя за последните събития, но беше излязъл. Запътих се към обвитата в бури къща на Добрия доктор, но там не заварих никаква дейност, която можеше да се наблюдава отвън. След това наминах покрай къщата на Големия детектив, но тя беше притихнала. Не можах да разбера дали си е у дома или не. Минах покрай църквата и жилището на викария два пъти и втория Текела ме видя. След това се прибрах и хапнах. Подремнах.

Вечерта станах неспокоен и отново излязох. Грималкин не беше излязла, а Лари не се бе прибрал. Изтичах през някаква нива и реших да побродя из гората, за да поддържам във форма старите си инстинкти. Подплаших няколко заека. Надуших диря на лисица и я следвах известно време. Хитра дама. Усетила ме е, свърнала назад и се отървала от мен, като влязла в потока. Хубаво е да ти се припомнят тези неща.

Изведнъж реших да си взема поука и сам да вляза в потока. Горното течение се намираше по посоката на вятъра, така че тръгнах натам — както беше постъпила и лисицата, когато бе разбрала, че някой я следи, и скоро разбрах, че следят и мен.

Само че моят преследвач бе доста неумел и не беше никак трудно да се върна незабелязано назад и да го изненадам.

Беше голям — по-голям от мен, с размери на вълк.

— Лари? — повиках го аз. — Търсих те.

— Да? — отговори той.

— Ти не си Лари.

— Не съм.

— Защо ме следеше?

— Попаднах тук преди няколко дни и си мислех да прекарам зимата в тази гора. Но мястото е много странно. Хората от околността вършат странни неща… често един с друг. Тръгнах след теб, когато те видях, за да разбера дали тук ще е безопасно за мен.

— Някои от тях се готвят за нещо, което ще се случи в края на месеца — казах аз. — Спотайвай се, докато това мине и вероятно ще прекараш зимата добре, ако проявяваш дискретност, когато отмъкваш овца или свиня. Искам да кажа, че не бива да оставяш трупове пред очите на всички.

— Какво ще стане в края на месеца?

— Чудата работа. Малка специализирана лудост. В онази нощ стой на страна, ако попаднеш на каквато и да било група хора.

— Защо?

Тогава един лунен лъч стигна до нас между клоните на дърветата.

— Защото могат да те убият… дори по-лошо.

— Не разбирам — каза той.

— Не е нужно да разбираш — казах аз, обърнах се и хукнах.

— Смрък! Чакай! Върни се! — извика той след мен.

Но аз продължих да ходя. Опита се да ме проследи, само че от Ръмжача бях научил неща, с които би се гордяла дори една лисица. Отървах се от него без проблеми.

На светлината на лунния лъч го бях разпознал като един от посетителите, опитали се да си пъхат носа в къщата ни, докато бяхме в Лондон. Може би наистина само бе проверявал — както сам каза. Но като вземем предвид и факта, че знаеше името ми, без да съм му го давал, нещата никак не ми харесваха.

Отгоре заедно с мен се движеше старата, помъдряла и с нараснала сила луна. Щях да я накарам да спечели среброто си с труд.