Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Night in the Lonesome October, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 49 гласа)

18-и октомври

При първото си излизане вчера го замъкнах още по-нататък в храсталаците, но не успях да стигна до края им. Уморих се. Джак бе погълнат от находките си. Полицията претърсваше района. Викарият също бе излязъл и окуражаваше търсещите. Спусна се нощта и не след дълго аз пак се върнах в храсталаците, за да влача трупа, като пътьом пропъдих няколко гадинки.

Работих около час, като си позволих на няколко пъти да си почина, когато разбрах, че вече не съм сам. Беше по-едър дори от мен и завидях на безшумните му стъпки — сякаш се бе откъснало парче от нощта и се прокрадваше към по-осветени места. Изглежда разбра, кога долових присъствието му и се спусна към мен на големи, леки скокове — най-голямото куче, което съм виждал извън Ирландия.

Поправка. Когато приближи, разбрах, че всъщност не е куче. Беше огромен сив вълк, който се спускаше към мен. Бързо възстанових в главата си всичко, което знаех за привичките на тези типове и започнах да отстъпвам назад от трупа.

— Можеш да го вземеш — казах му. — Нямам нищо против. Но не е в най-добрата си форма, все пак.

Той се приближи още повече. Чудовищни челюсти, големи светещи очи… И изведнъж седна.

— Значи ето къде е бил — каза вълкът.

— Какво?

— Изчезналият труп. Смрък, ти увреждаш веществено доказателство.

— Увреждам веществено доказателство, което е достатъчно увредено. Кой си ти?

— Лари. Талбът.

— Можеше да ме излъжеш и нямаше да разбера! Помислих, че си… голям сив вълк… ох!

— Аз съм и това.

— Така значи, а? Преобразил си се. Но това е тъмното на луната.

— Така е.

— Хубав номер. Как го правиш?

— Мога да го направя, когато поискам с помощта на някои ботанически средства, при което запазвам разсъдъка си изцяло… Освен ако луната е пълна. Тогава, без да искам, изпадам в някои нежелателни състояния.

— Вероятно. Пощуряваш.

— Повълчавам.

— А защо си тук?

— Проследих те. Това е най-любимото ми време от месеца, когато няма никаква луна, за да ме безпокои. Само че изоставих удоволствието, за да проуча някои неща и се наложи да поговоря с теб. И дойдох, за да те потърся. Какво изобщо правиш с този труп?

— Опитвах се да го замъкна до реката, за да го изхвърля. Някой го бе оставил близо до дома и се боях, че ще заподозрат Джак.

— Ще ти помогна.

Веднага щом го изрече, той улови трупа с челюстите си и го помъкна, крачейки назад. Не се напрягаше и не засичаше като мен. Просто ходеше, а дори набираше скорост. не виждах как мога да му помогна. Ако хванех трупа някъде, само щях да го забавя. Подтичвах край него и гледах.

След около час стигнахме до брега на реката и с облекчение видяхме как водата поглъща трупа.

— Не мога да ти кажа колко щастлив се чувствам — обадих се аз.

— Току-що ми каза. Да се връщаме.

Върнахме се, но не спряхме у дома, а продължихме нататък.

— Накъде отиваме? — попитах аз накрая, когато на втория кръстопът той зави наляво.

— Казах ти, че тръгнах да те търся, защото исках да поговоря с теб. Но първо искам да ти покажа нещо. Ако правилно съм преценил времето, сега трябва да е към полунощ.

— Наближава — съгласих се аз.

Приближихме местната църква. Вътре се виждаше слаба светлина.

— Предната врата вероятно е заключена, но ние и без това не искаме да влезем през нея — каза той.

— Ще влизаме ли?

— Това е моето намерение.

— Влизал ли си и друг път?

— Да. Познавам вътрешността. Ако няма никой, ще минем през задната врата, след това през малък вестибюл, ще завием наляво и ще минем по малко коридорче. Оттам ще можем да влезем във вестиария.

— И после?

— Ако заемем подходящи места, ще видим нещо.

— Какво?

— Аз сам изгарям от любопитство. Хайде, ще разберем.

Заобиколихме сградата и се ослушахме. Лари реши, че няма никой и се изправи на задните си крака — в тази поза изглеждаше много по-грациозен от мен, но пък беше я и практикувал повече. Той улови дръжката на вратата с предните си лапи, натисна я и бутна леко.

Отвори и влязохме. Затвори също толкова безшумно. Минахме по описания маршрут, застанахме във вестиария и успяхме да заемем подходящите места, за да видим каквото трябва.

Вътре имаше служба.

Присъстваше само една жена. Останалите бяха мъже и седяха на предните редове. Викарият стоеше пред олтара — забелязах, че е драпиран в черно — и четеше на богомолците. Примижаваше зад дебелите лупи на очилата си, тъй като трепкащата светлина не беше особено силна — горяха само няколко черни свещи. Лари ми обърна внимание на факта, че кръстът беше обърнат наопаки, но аз и без това го бях забелязал.

— Знаеш ли какво означава това? — попита той тихо.

— Религиозен сигнал за бедствие? — предположих аз.

— Слушай какво казва.

И аз се заслушах.

— … Нярлатхотеп — прочете викарият — идва със скокове по планините, прескача хълмове. Той е като многокрака коза и стои зад нашата стена, гледа през прозорците, показва се през решетката, с рога от слава. Нярлатхотеп заговори и каза: "Стани, черни мой, излез! Защото, виж, зимата е близо и студени дъждове валят. Цветята умряха по лицето на земята и спрели са птичите песни. Костенурката лежи мъртва. Смокинята вехне, лозята също. Стани, черни мой, и излез…

Жената се изправи и започна да маха робата си.

— Доказа ми твърдението си — казах аз на Лари и запомних лицата на енориашите, за които подозирах, че са и хората с арбалетите.

— Тогава да излизаме — каза той.

Последвах го навън и минахме по пътя, по който влязохме. Бавно се отправихме към кръстопътя.

— Значи е замесен — отбелязах аз след малко.

— Исках да обсъдя с теб статута му.

— Да?

— Зная, че в тези неща преобладава известна геометрична последователност, но така и не успях да я изуча основно. Знам, все пак, че става дума за местожителството на всеки играч.

— Така е. О, разбирам какво искаш.

— Да. По какъв начин присъствието му ще се отрази на схемата? Знаеш ли как да изчисляваш тези неща, Смрък?

— Знам. От известно време обхождам линиите. А къде всъщност живее той?

— В къщичката зад църквата.

— Добре. Достатъчно близо е. Сега ще трябва да направя доста изчисления.

— Трябва да знам централния терен, мястото на проявлението, Смрък.

— Предположих това, Лари. Ще ти го кажа, след като приключа. Имаш ли нещо против да ми съобщиш плановете си? Имам чувството, че са много особени.

— Съжалявам.

— Тогава ставаш част от проблема, знаеш това.

— Как така?

— Ако не знам какво си намислил, няма да знам дали да те броя за играч, дали да включа къщата ти в схемата.

— Разбирам.

Стигнахме кръстопътя и той спря.

— Можеш ли да го изчислиш по двата начина — с мен и без мен?

— И по двата начина с викария? Това ще е дяволски трудно… да изчислявам два пъти по двата начина. Защо се боиш да ми кажеш? Ти вече обяви, че си затварач. Добре, аз също. Сега доволен ли си? Тайната ти няма да се разчуе. Заедно сме.

— Не е това, Смрък. Не мога да ти кажа, защото не знам. Аз очаквам. Имам предвид някои неща от бъдещето, и очаквам да съм в центъра, когато луната е пълна. И, да, на твоя страна съм. Но освен това в онази нощ ще изгубя ума си. Все още не съм изработил формула, чрез която да преминавам през лунните цикли невредим. Не съм сигурен дори дали трябва да ме категоризират като играч. не съм сигурен и в обратното. Просто не знам.

Аз отметнах глава назад и завих. Понякога това е най-доброто, което можеш да направиш.

Прибрах се у дома, направих обиколките, мислих много и заспах. По-рано днес, докато обикалях околността и изчислявах, срещнах Грималкин.

— Здравей, котко — поздравих я аз.

— Здравей, куче — отвърна тя. — Докъде стигна с плана по отърваването?

— Свърших, готово, изцяло. Водата го отнесе. Снощи.

— Възхитително. На моменти си мислех, че ще го открият преди да успееш.

— Аз също.

— Сега трябва да внимаваме какво говорим.

— И дори как подреждаме фразите си. Но ние сме възрастни, сравнително интелигентни и знаем какъв е резултатът. Е, как върви?

— Не особено добре.

— Проблеми с математиката?

— Не бих казала.

— Това е нормално. Всички в момента ги имат.

— Сигурен ли си? Или само предполагаш?

— Не може да е иначе, повярвай ми.

Тя се втренчи в мен.

— Вярвам ти. Просто исках да знам откъде си толкова сигурен.

— Боя се, че не мога да ти кажа това.

— Разбирам — каза тя, — но не бива да преставаме да си говорим, само защото сме навлезли във втората фаза.

— Съгласен. Това би било грешка.

— Тогава как върви?

— Не особено добре.

— Проблеми с математиката или с идентифицирането?

— Умна си. И двете.

— Ако успееш да разбереш дали Талбът наистина е играч, ще ти дам нещо в замяна.

— Какво?

— Разбира се, не мога да кажа. Но може да ти свърши работа, ако нещата загрубеят.

— Готов съм да се съглася, но все още нямам отговор на въпроса.

— Това вече означава нещо… не много, но все пак е нещо. Един отрицателен факт — не може да е в средата на пътя. Господарката ми проучи въпроса и откри доста солидни метафизически причини за това.

— Аз стигнах до същото заключение, но не знаех за метафизиката. Добре, все още сме на равно.

— Ще поговорим пак скоро.

— Да, скоро.

Разходих се до любимото си място за размисъл — малко възвишение на североизток, откъдето можех да наблюдавам цялата околност. Наричах го Кучешко гнездо. Изкачих се върху един от няколкото каменни блока там и пред очите ми се разкри града.

Идентификация.

Ако нито Талбът, нито викарият бяха участници, имах добър кандидат за центъра. Ако само Лари беше включен, пак щеше да мине. Въпреки че имах склонност да приема Графа, все пак трябваше да проверя. Само че викарият също беше неясна картинка. Ако само той беше играч, а Лари не, пак се явяваше добър кандидат за център — бях го посетил наскоро. Ако и викарият и Лари бяха играчи, възникваше трето възможно място за проявление, на югоизток — все още не бях установил точно къде. Закрачих в кръг по върха на хълма и препикавах камък след камък, докато изчислявах, отчасти за да не изгубя дирята на линиите, отчасти от объркване.

Най-накрая свърших и отбелязах резултата мислено. Ако и двамата играеха, кандидат за мястото ставаше една голяма къща, за която не знаех нищо. Развълнувах се като малко кутре — ентусиазирано и доста наивно. Едно малко освещаване щеше да подсили вероятността на избора. Трябваше да проверя.

Тогава си дадох сметка, че ще ми трябва помощта на котка.

Тръгнах да търся Грималкин, но не я намерих никъде. Никога не можеш да откриеш котка, когато наистина ти трябва. Все пак, имаше още време.