Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Night in the Lonesome October, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 49 гласа)

27-и октомври

Събуди ме драскане по задната врата. Отидох и отворих моят изход. Отпред седеше Грималкин и ме чакаше. Хрумна ми, че и аз не мога да кажа кога се усмихва.

Погледнах небето, което беше облачно със сини промеждутъци.

— Добро утро — поздравих я аз.

— Добро утро, Смрък — отвърна тя. — Събудих ли те?

Излязох навън и се протегнах.

— Да, но и без това се бях успал. Благодаря.

— Как си с болките и раните си?

— Доста по-добре. А ти?

— Също.

— Вчера бе доста спокоен ден — отбелязах. — За разнообразие.

— Но вечерта беше друга история.

— Така ли? Какво искаш да кажеш?

— Значи не си чул за пожара?

— Пожар ли? Не. Какъв пожар?

— Изгоря къщата на Добрия доктор. Все още тлее. Тази сутрин излязох да се разходя много рано и усетих миризмата. Отидох дотам и останах да гледам. Бурята престана, едва когато покривът се срути.

— Той добре ли е? Ами другите? Успели ли са да се измъкнат?

— Не знам. Не съм сигурна. Не ги видях.

— Може би трябва да подуша наоколо.

— Добра идея.

Стори ми се странно да отида на онова място и да не видя бурята. Къщата беше почерняла и все още димеше. Покривът и три от стените бяха срутени, земята бе почерняла от пепелта, отломките и огъня. На запад — вдясно от нас по посока на приближаването ни — стоеше незасегнатата плевня. Земята наоколо беше мокра, почти мочурлива, от потопа, изливал се над нея през последните седмици.

Обиколихме бавно опожарената къща и я огледахме. Сред обгорелите греди и разрушени стени, някъде долу успях да забележа маси с изпочупено оборудване. Миризмата от огъня и влагата наоколо правеха невъзможно да доловя някакви полезни миризми. Казах това на Грималкин и тя попита:

— Значи не можеш да разбереш дали Добрия доктор и помощниците му са се измъкнали?

— Боя се, че не.

Отидохме да надзърнем в плевнята. Когато се отдалечихме от обгорялото място и приближихме постройката, долових свежа миризма. Много свежа. Точно напред. Хукнах.

— Какво има? — попита Грималкин.

Нямаше време да й отговоря. Видях да свива зад ъгъла на плевнята и полетях нататък. Той ме видя, даде си сметка, че мога да тичам много по-бързо от него и се шмугна в един от многото дървени сандъци, пръснати наоколо. Приближих и мушнах вътре муцуната си с оголени зъби.

Бубо се бе сврял в най-далечния ъгъл.

— Не забравяй какво казват за притиснатите в ъгъла плъхове — предупреди ме той. — Можем да бъдем жестоки.

— Сигурен съм — отговорих. — Но какъв е смисълът? Никой не иска да ти навреди.

— Ти ме гонеше!

— Исках да говоря с теб.

— И затова водиш със себе си котка?

— Ако не искаш да говориш с мен, мога да те оставя да поговориш с нея.

Отдръпнах се.

— Не! Чакай! Предпочитам с теб!

— Добре — съгласих се аз. — Просто искам да знам какво се е случило тук.

— Стана пожар.

— Виждам. Как така стана?

— Експерименталният човек се ядоса на Добрия доктор и започна да чупи лабораторията. Някакви искри от апаратурата подпалиха къщата.

— Експериментален човек?

— Знаеш го. Едрият тип, който Добрия доктор сглоби от частите, които му изкопа помощникът.

Припомних си миризмата на смърт и започнах да разбирам.

— И какво стана после?

— Експерименталният човек избяга навън и се скри в плевнята, както винаги след скарване. Аз също излязох, а къщата изгоря.

— Добрия доктор и помощника му успяха ли да се измъкнат навреме?

— Не знам. Когато по-късно излязох и погледнах, нямаше по какво да разбера.

— Ами експерименталният човек? Той още ли е в плевнята?

— Не. Малко по-късно избяга. Не го знам къде е.

Направих крачка назад и измъкнах главата си от сандъка.

— Извинявай — казах.

Грималкин се приближи веднага и попита:

— Отварач или затварач беше Добрия доктор?

— Моля! — проплака Бубо. — Остави ме да живея! Аз съм само един най-обикновен стаден плъх! Не ме давай на нея!

— Вече съм яла — отвърна Грималкин. — Освен това ти дължа учтивост като на участник в Играта.

— Не, не ми дължиш. Всичко свърши! Свърши!

— Това, че господарят ти е мъртъв, не означава, че трябва да променя отношението си към теб.

— Но ти знаеш! Не може да не знаеш! Играеш си с мен, както обикновено правят котките! Аз не съм участник и никога не съм бил! Наистина ли си яла скоро?

— Да.

— Още по-лошо! Значи ще си играеш повече!

— Млъкни за малко! — сряза го Грималкин.

— Виждаш ли! Ето ти учтивост!

— Престани! Наистина започвам да се ядосвам. Какво искаш да кажеш с това, че никога не си бил участник?

— Това, което казах! Видях нещо добро и се присъединих.

— Обясни по-добре.

— Казах ви, че съм най-обикновен стаден плъх. Слушах ви, като си приказвате… Нощен вятър, Негасена вар, Лъжльо, Смрък… докато си гледах работата. Съвсем скоро разбрах, че се играе някаква странна Игра и че всички вие сте играчи. Държахте се помежду си много добре, дори понякога си помагахте. Реших да науча колкото се може повече за Играта и да се опитам да мина за един от вас. Веднага разбрах, че имате доста странни господари и господарки. И установих какво трябва да направя. И без това вече се бях нанесъл в къщата на Добрия доктор, за да се храня с остатъците от експериментите му, така че пуснах слух, че е участник и че работя за него. И наистина, всички останали ме уважаваха и се държаха добре с мен. Това улесни живота ми неимоверно. Каква трагедия! Този пожар! Зимата ще е тежка за мен в тази плевня! Но ние, плъховете, умеем да се приспособяваме. Ние…

— Млъкни малко! — сряза го Грималкин. — Смрък, даваш ли си сметка какво означава това?

— Да — отговорих. — Значи няма таен играч. Значи съм включил в изчисленията един излишен. Добрия доктор случайно е попаднал тук, за да продължи работата си на спокойствие.

— И това обяснява защо гаданията за него винаги се оказваха двусмислени.

— Разбира се. Скоро ще трябва да направя нови изчисления. Благодаря ти, Бубо. Оказа ми неоценима помощ.

Грималкин се отдалечи от сандъка и Бубо надникна навън.

— Искаш да кажеш, че мога да си вървя?

Чувствах се склонен към щедрост, дори щастлив, задето бях стигнал до отговор на загадката. А той изглеждаше някак си нещастен.

— Ако желаеш, можеш да дойдеш и с нас — предложих му. — Не е нужно да живееш в плевнята. Можеш да се настаниш у нас. Топло е и има много храна.

— Наистина ли мога?

— Разбира се. Помогна ми много.

— Но ти живееш в близост до котка…

Грималкин издаде звука, с който се смееше.

— Ти ни помогна професионално. Ще те оставя в списъка на професионалните си задължения.

— Добре, ще дойда — каза Бубо.

Измъкна се от сандъка и се отправихме към дома.