Роджър Зелазни
Една нощ през самотния октомври (10)

9-и октомври

Снощи се сдобихме с още съставки за магията на господаря ми. Когато спряхме на един ъгъл, за да си починем, от мъглата излязоха Големия детектив и неговия придружител и се приближиха към нас.

— Добър вечер — поздрави той.

— Добър вечер — отвърна Джак.

— Случайно да имате огънче?

Джак извади кутийка восъчен кибрит и му го подаде. Докато палеше лулата си, той не свали поглед от господаря ми.

— Много патрули има наоколо.

— Да.

— Нещо се мъти, смея да твърдя.

— Предполагам.

— Сигурно е заради убийствата.

— Да, струва ми се, че сте прав.

Той върна кибрита.

Този човек разглеждаше по много особен начин лицето, дрехите и обувките на другите. По особен начин и слушаше. Като куче пазач мога да оценя пълната му съсредоточеност и внимание към нещата наоколо. Това не беше човешко поведение. Сякаш цялото му същество се концентрираше върху момента, регистрираше и най-малкото незначително сведение, което би могъл да извлече от срещата ни.

— Виждал съм ви и други вечери.

— И аз съм ви виждал.

— Сигурно ще се срещнем пак.

— Може би сте прав.

— Междувременно, пазете се. Става опасно.

— Вие също се пазете.

— О, да. Ще се пазя. Лека нощ.

— Лека нощ.

Въздържах се да не изръмжа леко за ефект, въпреки че мисълта мина през ума ми. Вслушвах се в стъпките им дълго, след като се изгубиха от погледа ми.

— Смрък — обади се Джак. — Запомни този човек.

Някъде по дългия, дългия път към дома над нас прелетя бухал, увиснал в ледения вятър с неподвижните си криле. Не знаех дали е Нощен вятър. Около моста имаше плъхове и не знаех дали някой от тях не е Бубо. Звездите плуваха в Темза и въздухът бе пълен с мръсни миризми.

Вървях наравно с Джак въпреки големите му крачки, и в същото време проучвах всички заспали персони във всички възможни леговища по пътя ни. От време на време имах чувството, че ни следят, но скоро разбрах, че няма причина да се безпокоя. Изглежда самият факт, че октомври напредваше, бе достатъчен, за да ме разтревожи. Разбира се, положението щеше да продължи да се влошава, преди да се подобри. Ако изобщо някога се подобри.

— А, Джак! — чу се глас от тъмнината. — Добър вечер.

Джак спря и се обърна, а ръката му се приближи до мястото, където криеше ножа си.

От сянката се появи Лари Талбът и докосна периферията на шапката си.

— Мистър Талбът… — заговори Джак.

— Моля, да си говорим на ти. Наричайте ме Лари.

— Съгласен съм. Ти си американец, нали Лари? Какво правиш навън толкова късно?

— Разхождам се. Нощта е добра за разходки, а освен това страдам от безсъние. Ходил си до града?

— Да.

— Аз също. Срещнах самия Голям детектив и неговия приятел. Спря ме, за да поиска огънче.

— О!?

Лари погледна дланта си, самоувереността му се възвърна и той продължи:

— Останах с впечатлението, че разследва неотдавнашните убийства… разбрах, че тази вечер е станало още едно. Чу ли нещо за това?

— Не.

— Предупреди ме да внимавам. Предполагам, че това е добър съвет за всички ни.

— А остана ли с впечатлението, че разполага с някакви истински улики?

Лари поклати глава.

— Този човек е неразгадаем. Партньорът му обаче, промърмори нещо за кучетата.

— Интересно.

— Ако позволите, ще вървя с вас към дома.

— Разбира се.

— Още осем дни до смъртта на луната — каза след малко Джак. — Наблюдаваш ли луната, Лари?

— Много — отвърна той.

— Предположих.

Продължихме известно време мълчаливо. Крачките на Лари не отстъпваха на крачките на Джак.

— Познаваш ли един, наречен Графа? — попита неочаквано Лари.

Джак остана мълчалив още няколко крачки, след което отговори:

— Чувал съм за него, но не съм имал честта.

— Дошъл е в града — продължи Лари. — Аз и той сме от много отдавна. Винаги мога да разбера, когато е някъде наоколо. Отварач, предполагам.

Джак отново замълча. Мислено се върнах във вчерашния следобед, когато с Грималкин отидохме до мястото, показано ми от Бубо. Тя се осмели да се промъкне вътре, а аз останах да чакам горе. Забави се в гробницата дълго, притихнала като котка.

— Да — каза ми тя, когато отново се появи, — плъхът е бил прав. Там долу има доста хубав ковчег, поставен на дървени магарета. Има отворен куфар с чисти дрехи и някои лични вещи.

— Огледало?

— Няма огледало. Игличката виси на корените на тавана.

— Значи Бубо не ме е излъгал.

— Никога не се доверявай на плъх — каза ми тя. — Промъкнал се е в къщата ви и е шпионирал. Предполагам, че това е истинската причина да отиде там, а ти е предложил да обмените информация, защото си го хванал и е искал да се отърве.

— И аз си помислих за това, но го чух като влезе и знам къде беше. Просто искаше да види Нещата в огледалото.

— Нещата в огледалото?

— Да. Вие нямате ли?

— Боя се, че не. Какво правят те?

— Плъзгат се.

— О!

— Хайде, ела ще ти покажа.

— Сигурен ли си, че може?

— Да.

По-късно тя се втренчи в отражението си и след малко го закри с лапа.

— Прав си, плъзгат се.

— И променят цвета си, когато се възбудят.

— Къде ги намери?

— В едно запустяло село в Индия. Всички там бяха умрели от чума или избягали.

— Сигурно имат някакво приложение…

— Да, много са лепкави.

— О!

Изпратих я до къщата на Джил и тя каза:

— Боя се, че не мога да те поканя вътре или да ти покажа някои от нашите неща.

— Няма нищо.

— Ще бродиш ли довечера?

— Трябва да отида до града.

— Желая ти късмет.

— Благодаря.

Аз и Джак се разделихме с Лари на кръстопътя близо до къщата му и се отправихме на запад към нашата. Когато пристигнахме в двора ми замириса на бухал и скоро забелязах Нощен вятър, който беше кацнал на същото дърво, на което преди това бе и Негасена вар. Изръмжах „добър вечер“, но той не отговори на поздрава ми. Втурнах се веднага в къщата, за да не би той да охранява някой натрапник, но вътре нямаше необичайни миризми. Всичко беше както трябва. Значи само шпионираше. Когато нямаме какво друго да правим, ние се наблюдаваме едни други.

Джак отиде да се занимава с придобивките си, а аз отидох в гостната и заспах кучешки.