Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Night in the Lonesome October, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 49 гласа)

22-и октомври

— Чихуахуа? — предложи Нещото в Кръга. — Само за майтап!

— Не — отговорих аз. — Забравяш езиковата бариера.

— Хайде! Имам почти достатъчно сила, за да се измъкна без чужда помощ. Няма да ти се отрази добре, ако изчакаш да го направя.

— Почти — отговорих аз — не е достатъчно.

То изръмжа. Аз изръмжах в отговор. Стресна се. Все още владеех положението.

Нещото в Корабния куфар също бе станало по-активно и ме гледаше гневно през дупката си. Наложи се да подпрем с железен лост гардероба на тавана, защото Нещото вътре смогна да счупи резето. Успях да го натикам обратно. И тук овладях положението.

След това излязох навън, за да проверя дали има някакви вмешателства. Не открих нищо нередно и тръгнах към къщата на Лари, за да му разкажа новините и да проверя, дали и той не е научил нещо. Стигнах и спрях. Каляската на Ендърби бе спряна отпред, край нея стоеше придружителят. Нима бях допуснал това да продължи прекалено дълго? Какво толкова бе запленило Големия детектив, че да се наложи да дойде повторно? Разбира се, не можех да направя нищо.

Върнах се.

Заварих Грималкин да ме чака в нашия двор.

— Смрък — попита ме тя, — направи ли изчисленията?

— Само мислено. Струва ми се, че ще е по-лесно да ги проверим от един наблюдателен пункт.

— Какъв наблюдателен пункт?

— Кучешкото гнездо. Ела, ако ти е интересно.

Тръгна с мен. Въздухът беше влажен, небето — сиво. Духаше североизточен вятър.

Минахме покрай къщата на Оуън и чухме гласа на Лъжльо от един клон:

— Странна двойка, странна двойка. Отварач, затварач. Отварач, затварач.

Не му обърнахме внимание. Да оставим гадателите да се проявят.

— Намирате се под странно проклятие — отбеляза Грималкин след известно време.

— По-точно е да кажеш, че сме пазачи на проклятие. Може би на повече от едно. Ако живееш достатъчно дълго, тези неща се акумулират. Откъде знаеш за това?

— Джак спомена нещо такова на господарката ми.

— Колко странно! Обикновено не говорим за това.

— Сигурно има причина.

— Разбира се.

— Значи си присъствал на повече от едно? Играл си Играта… много пъти?

— Да.

— Мислиш ли, че може би се опитва да промени… ориентацията си?

— Да.

— Питам се какво ли би станало тогава?

Минахме покрай къщата на Растов, но не се отбихме. По-късно по пътя мина МакКаб с пръчка в ръка. Когато го приближихме, той я вдигна заплашително и аз изръмжах. Отпусна я отново и изсумтя някаква ругатня. Свикнал съм с ругатните и никой не може да каже кога се усмихвам.

Продължихме нататък и след време стигнахме до моя хълм. Изкачихме се до мястото с падналите и побитите камъни. Над къщата на Добрия доктор южно от нас се виждаха святкащите и тътнещи облаци.

На тази височина вятърът беше по-силен и докато обикалях в кръга, започна да ръми. Грималкин се сви на сухо под един камък и започна да наблюдава как правя измерванията.

Прокарах линии от далечното гробище на югозапад до всички други обиталища — видими или мислени. После направих същото, но от мястото, където лежаха останките на Графа. Новата схема се оформи в мислите ми. Центърът се премести от ремонтираната къща надолу, на юг, мина покрай нас, спря малко по-нататък, леко вляво. Стоях неподвижен, забравил за дъжда и мислех, повтарях процеса линия по линия, виждах как центърът се мести, как застава на мястото, където трябва да бъде…

Отново в същия район. Само че там нямаше нищо. Някакъв склон, няколко дървета, камънаци. Никакви характерни особености, никакви постройки.

— Нещо не е наред — промърморих.

— Какво е то? — попита Грималкин.

— Не знам. Просто не е наред. Преди поне имаше интересни, приемливи възможности, а сега… нищо. Само поле ма юг и леко на запад.

— Другите възможности се оказаха погрешни — каза тя и се приближи, — независимо, че бяха интересни. — Качи се на близкия камък. — Къде е?

— Ей там — казах аз и посочих няколкото дървета, скупчени на склона.

Тя се вгледа натам.

— Прав си. Мястото не изглежда особено обещаващо. Сигурен ли си, че си изчислил правилно?

— Проверих два пъти.

Дъждът изведнъж се засили и тя се скри под камъка. Последвах я.

— Предполагам, че трябва да отидем до там — каза Грималкин след малко. — След като спре дъждът, разбира се.

Тя започна да се ближе. Поколеба се.

— Хрумна ми нещо. Скелетът на Графа. Големият пръстен все още ли беше на ръката му?

— Не — отвърнах. — Този, който му е видял сметката, явно го е взел.

— Тогава този някой сега е двойно надарен.

— Вероятно.

— А това го прави по-силен, нали?

— Само в техническо отношение. Може да го направи и по-уязвим.

— Техническото отношение не е без значение.

— Така е.

— Игрите винаги ли стават объркани на даден етап? Винаги ли настъпва хаос в мислите, идеите и стойностите на участниците?

— Винаги. Особено, когато събитията започват да идват едно след друго и да се ускоряват към края. Създаваме нещо като водовъртеж около себе си единствено благодарение на факта, че сме тук и правим някои неща. Твоето объркване може да те препъне. Объркването на някой друг може да те спаси.

— Искаш да кажеш, че бъркотията се неутрализира?

— До голяма степен, струва ми се. Докато дойде края, разбира се.

Някъде наблизо проблесна мълния, разнесе се и тътен. Бурята на Добрия доктор се разпространяваше. Изведнъж вятърът промени посоката си и от небето се изля порой.

Изскочихме от убежището си и се скрихме под по-голям камък.

Както си седяхме там, нещастни по начина, който е характерен за намокрения, изведнъж погледът ми бе привлечен към каменната повърхност. Може би станали видими заради влагата, сега няколко неравности и надраскани места ми се сториха нещо повече от това.

— Надявам се цялата им шайка да оцени неприятностите ни — каза Грималкин. — Нярлатхотеп, Чтхулу и всички останали, чиито имена не се произнасят. Ще ми се да вършех някоя обикновена дребна работа, като например да ловя мишки на жената на някой фермер…

Да, това бяха символи от някакво непознато за мен писмо. Изрязани в камъка и станали почти неразличими с времето. Сега камъкът бе потъмнял от стичащата се вода и отново бяха станали контрастни. Вгледах се и ми се сториха още по-ясни.

После се отдръпнах назад, защото започнаха да излъчват бледа светлина.

— Смрък — повика ме Грималкин, — защо стоиш на дъжда? — След това погледът й проследи моя и тя възкликна: — О-хо-о! Може ли да са ме чули?

Буквите заблестяха ярко и започнаха да се движат, сякаш четяха сами себе си. Светлината образува около тях правоъгълен периметър.

— Само се шегувах — добави тя.

Вътрешността на правоъгълника излъчваше млечнобяло сияние. Част от мен искаше да изскочи и побегне, но останалата стоеше вцепенена пред гледката. За нещастие изглежда втората беше по-силна. Грималкин стоеше като статуя и гледаше втренчено.

Някъде дълбоко вътре се породи шум и изведнъж първата част от мен отново овладя положението — хвърлих се, сграбчих със зъби Грималкин за врата и отскочих вдясно. В този миг от правоъгълника изригна пламък и облиза мястото, където бяхме само преди миг. Олюлях се и почувствах как козината ми настръхва, почти изпаднал в шок. Грималкин прови и въздухът замириса на озон.

— Предполагам, че са докачливи — казах аз, изправих се на крака и паднах отново.

След това усетих как вятърът фучи наоколо поне десет пъти по-силен, отколкото преди. После погледнах камъка и разбрах, че шумът е утихнал, така че не се очакваше нова мълния. Вместо това видях бледите очертания на сребърен ключ. Приближих се до Грималкин. Вятърът се усили още повече. Отнякъде долетя глас: „Я-а! Шуб-Нигурат!“ Черната коза от гората с хилядата козлета!

— Какво става! — прови Грималкин.

— Някой отвори врата, за да осигури начин да изрази неодобрението си към твоята забележка — предположих аз. — Това стана, но вратата все още не се е затворила. Така мисля.

Тя се опря на мен с извит гръб, прибрани уши и настръхнала козина. Вятърът, още по-силен, ни тласкаше почти непреодолимо. Започнах да се плъзгам към вратата, повличайки я с мен.

— Имам чувството, че ще се затвори твърде късно! Ще минем през нея!

Грималкин скочи върху мен и се вкопчи с четирите си лапи във врата ми. Ноктите й бяха много остри.

— Не трябва да се разделяме! — извика ми.

— Съгласен! — отвърнах полузадушен и започнах да се хлъзгам по-бързо.

Успях да събера краката си както трябва — вместо да ме влачи безпомощно, реших, че ако взема мерки за достойния си външен вид, може и да получа някакъв шанс за оцеляване.

Не беше трудно да престана да мисля за нещото пред мен като за скала, защото ясно личеше, че има дълбочина, макар и без ясно очертания. Ключът бе изчезнал. Нямах представа какво има оттатък, но че ще отидем там, не се съмнявах. Е, достойнството, тогава…

Изправих крака и скочих напред. В дупката. В мъглата…

…В тишината. Веднага, щом влязохме вътре, шумът от вятъра и дъжда изчезна. Не се спряхме върху някаква твърда повърхност или върху каквато и да било повърхност. Увиснахме сред перленосива светлина и ако падахме, то по нищо не личеше. Краката ми все още бяха изопнати — напред и назад, както ако прескачах ограда. Наоколо танцуваха неясни вихрушки и течения и усещането ми за движение беше парадоксално — обръщайки главата си в някоя посока, създавах чувството, че се движа по различен вектор.

Обърнах се назад навреме, за да видя, че правоъгълникът изчезва, запълвайки се с камък и трева. Около нас висяха капчици дъжд, няколко листа и стръкчета трева. Или може би всички падахме заедно или се изкачвахме — в зависимост от…

Грималкин нададе вой и се озърна.

— Важно е тук да не се разделяме — каза тя.

— Знаеш ли къде сме? — попитах аз.

— Знам. Сигурна съм, че ще се приземя на краката си, но за теб не съм. Нека се кача на гърба ти. Така и двамата ще се чувстваме по-добре.

Тя се покатери на раменете ми, намести се и прибра ноктите си.

— Къде сме? — попитах.

— Сега си давам сметка, че нещо се опита да ни помогне — отговори тя. — То не е едно и също с мълнията. Само че се отвори врата и той видя в това средство за спасение. Може и да не е само това.

— Боя се, че не те разбирам — казах аз.

— Намираме се между нашето място и Света на сънищата.

— Била ли си някога там?

— Да. Но не точно тук напоследък.

— Имам чувството, че можем да летим тук вечно.

— Предполагам.

— Тогава как да продължим напред… или да се върнем?

— Спомените ми по въпроса са някак си откъслечни. Ако не ни харесва там, където сме, просто се оттегляме и опитваме отново. Сега ще опитам. Извикай ми, ако се случи нещо твърде неестествено.

Тя замълча, а докато чаках да видя какво ще последва, се замислих над събитията, довели ни на това място. Стори ми се странно, че една единствена пренебрежителна забележка за Старите богове не само е била чута, но и предизвикала достатъчно гняв, за да последва реакция. Наистина, силата нарастваше, но ме учудваше подобно пилеене, след като съществуваха хиляди по-добри начини за оползотворяването й — освен ако не ставаше дума за онази прочута непредсказуемост, която понякога предпочитам да наричам детинщина. След това една възможност запали искра в ума ми, но се наложи да се откажа, защото около мен започнаха да настъпват промени.

Над нас започна да изсветлява — не беше като силен източник на светлина, а по-скоро се усили контраста с тъмната зона под краката ми. Не казах нищо на Грималкин, защото реших да не я безпокоя, освен в случай на опасност, докато не заговори сама. Разгледах светлината. В нея имаше нещо познато, нещо, което напомняше за заспиване и събуждане…

После си дадох сметка, че има очертания като карта на континент или остров, може би два и повече, увиснали в небеподобното пространство горе. Това се отрази по особен начин на чувството ми за ориентация и аз се опитах да променя положението си в пространството. Напрегнах мускули и се усуках, така че светлината да дойде под мен.

Оказа се твърде лесно, защото се завъртях веднага. Гледката стана по-ясна, земните маси се уголемиха, релефът им се очерта на синия фон, над възвишенията и крайбрежията се носеха тънки влакна облаци. Между двете големи земни маси имаше два по-малки острова, увенчани с високи планински върхове — на запад, ако нагоре по вертикалната ос бе север. Разбира се, нямаше причина да е, нямаше и да не е.

Тогава Грималкин започна да мърмори с равен, безразличен глас:

— На запад от Южното море се намират базалтовите колони, отвъд тях е град Катхурия. Брегът на изток е зелен и по него са разположени множество рибарски селища. На юг от кулите Дилат-лийн е земята на белите гъби, където къщите са кафяви и нямат прозорци — под водата там, в спокойно време може да се види пътят на сакатите сфинксове, който води към купола на потъналия храм. На север се виждат градините костници на Зура, място на неизброими удоволствия, храмовите тераси на Зак, двойната кристална земя край пристанището Сона-нил, сирените на Таларион…

Докато говореше, се приближихме още повече и вниманието ми се насочваше от място на място по бреговете на морето, като виждах нещата уголемени въпреки разстоянията, така че гледах сякаш видение от сън. Въпреки че част от мен бе стъписана от това явление, другата го приемаше с чувството, че е спомен, а не откритие.

— … Дилат-лийн — продължаваше Грималкин, — където търговците с големите усти и странни тюрбани идват за роби и злато, за които плащат с рубини, и закотвят черните си галеони, чиято воня може да бъде премахната само с благовонен дим от билки, и потеглят с тласъка на греблата на невидими гребци. След това на югозапад към Тран с полегатите алабастрови стени, несъединени една с друга и достигащите облаците бели кули, окичени със злато, там, край реката Шай, с мраморните кейове… там се простира гранитостенния град Хланит, на брега на Керенейско море, чиито кейове са от дъб, а къщите островърхи и със стрехи… И парфюмираната джунгла Клед — не преставаше Грималкин, — където лежат заспали изоставени палати от слонова кост, приютявали нявга владетелите на забравено царство… И после нагоре по река Окранос, където се издигат янтарните тераси на Киран, където цар Илек-Вад идва всяка година на златен паланкин, за да се моли на бога на реката в храма със седемте кули, от който се носи музика, щом го докосне луната.

Приближавахме все повече. Носехме се над просторни области — кафяви, жълти, зелени…

— … Бахарна е на единайсет дни с кораб от Дилат-лийн — най-важното пристанище на остров Ориаб, с морските фарове Тхон и Тхал на входа, с кейове от порфир. Там е канала към езерото Ят, към разрушения град. Минава през тунел с гранитни врати. Планинците яздят зебри… На запад е долината Пнот, в подножието на върхарите на Тхрок. Там изпоцапаните диви кучета се ровят в планините от кости — изхвърлени като боклук от таласъмите след вековни пиршества… Върхът на юг е Нгранек, на два дни езда със зебра от Бахарна, ако не се страхуваш от нощните изпосталели. Тези, които се осмелят да стигнат там, най-накрая ще видят издялано в скалите лице, с дълги уши, остър нос и брадичка. Видът му не е щастлив… И назад в северните земи, където е прекрасният Ултар на брега на реката Шай, отвъд големия каменен мост, в чийто свод е взидан жив човек, когато са го строили преди хиляда и триста години. Къщите му са спретнати, улиците — павирани, а котките са безброй, защото просветлените законодатели на древни времена са създали закони за нашата защита. Хубаво, мило градче, където пътешествениците забравят тревогите си и галят котките, както и трябва да бъде… И Ург с ниските куполи — спирка по пътя към Инкуанок, където често ходят миньорите от ониксовите находища… И самият Инкуанок — ужасно място край пустошта Ленг, чиито къщи приличат на дворци, с островърхи кули и минарета, с пирамиди и златни стени, черни от надписи, с извити, пищни орнаменти. Улиците му са от оникс, а когато голямата камбана се обади, отговарят хиляди цигулки, рогове и напевни гласове. Високо там на централния хълм се намира величественият храм на Старите богове, заобиколен от градината със седем порти, с колони, фонтани, басейни, в които живеят безброй блестящи рибки, а във водите им танцуват отраженията на храма. Самият храм има висока камбанария върху плоския купол и когато забие камбаната, излизат жреци с маски и качулки и носят димящи блюда в подземните покои. Дворецът на Забуления цар се издига на съседния хълм. Владетелят минава през бронзовите порти на колесница, теглена от якове. Пазете се от бащата на птиците Шантак, който живее в купола на храма. Ако го гледате твърде дълго, ще ви изпрати кошмари. Избягвайте прекрасния Инкуанок — котки там не могат да живеят, защото много от сенките му са отрова за нашия род… И ето, отвъд платото Ленг, се намира Саркоманд. Изкачваме се по покритите със сол стъпала до базалтовите стени и докове, храмове и площади, очертаните с колони улици, към мястото, където са портите със сфинксове, които водят към централния площад и двата монументални крилати лъва, които охраняват стълбата към Голямата бездна.

Спуснахме се още по-ниско и сякаш чувах как ветровете шумолят между световете, докато Грималкин продължаваше бълнуването за Страната на сънищата.

— … На път за Кадат прекосяваме ужасната пустиня Ленг, където в големия манастир без прозорци, ограден от монолити, живее Висшия жрец на Страната на сънищата, скрил лицето си зад жълта копринена маска. Неговата сграда е по-стара от историята и е украсена с фрески — нечовешки същества танцуват сред забравени градове, войната с пурпурните паяци, пристигането на черните галеони от Луната… И минаваме Кадат — огромен, тайнствен град от лед, столицата на тази земя… за да стигнем най-накрая до Оот-наргай, на брега на Керенейско море…

Спуснахме се още по-ниско над някакъв покрит със сняг връх.

— Връх Аран — каза напевно Грималкин и видях дърветата в полите му, а в далечината мраморни стени, минарета, бронзови статуи. — Тук река Наракса се влива в морето. В далечината са Танарските планини. В тюркоазения храм в края на Улицата на колоните висшите жреци почитат Нат-хортот… и стигаме до мястото, на което ме повикаха.

След това се спуснахме и краката ни докоснаха ониксовата настилка на улицата. И отново се появиха звуци, но не на вятър. Грималкин скочи от гърба ми, отърси се и се втренчи.

— Из тези земи ли бродиш, в котешките си сънища? — попитах аз.

— Понякога — отговори тя. — Понякога и другаде. А ти?

— Мисля си, че може и да съм.

Тя се обърна на сто и осемдесет градуса, озърна се и тръгна.

Вървяхме дълго. Никой от търговците и камиларите или пък жреците с жълти венци не ни попречи.

— Тук няма време — отбеляза Грималкин.

— Вярвам ти — отвърнах.

Откъм изпълненото с розови изпарения пристанище минаха моряци, слънчевата светлина блестеше по улиците и минаретата. Не видях други кучета наоколо, не подуших да има.

В далечината пред очите ни се разкри ослепителна гледка и ние забързахме нататък.

— Дворецът на Седемдесетте наслади, направен от розов кристал — каза Грималкин. — Откъдето ни извика.

И ние тръгнахме към него. Сякаш част от мен, която обикновено спи, сега беше будна и част от мен, която обикновено е будна, сега спеше. Тази промяна ми даваше възможност да приема чудесата и да забравя грижите и делата си през последните няколко седмици.

Кристалният дворец се извисяваше пред нас като буца розов лед, така че гледах край него, а не право в него. Пътят ни стана тих, а слънцето беше топло.

Когато стигнахме до него, забелязах малка сива форма — единственото друго живо същество наоколо, което се излежаваше на слънце на терасата пред двореца. Вдигна глава и ни изгледа. Грималкин тръгна нататък. Оказа се древна котка, легнала на постамент от черен оникс.

Грималкин се приближи, падна ничком и поздрави тържествено:

— Привет на теб, велики Мъркащи!

— Грималкин, дъще, здравей! Изправи се, моля те.

Тя го направи и каза:

— Струва ми се, че долавях присъствието ти по време на гнева на Старите. Благодаря.

— Да. Наблюдавах целия ти месец. Знаеш защо.

— Зная.

Котаракът обърна глава и жълтите му очи срещнаха моите. Сведох глава от уважение към достолепието му, а и защото Грималкин очевидно гледаше на него с голямо уважение.

— Идваш в компанията на куче.

— Смрък е мой приятел. Той ме измъкна от един кладенец, спаси ме от мълнията на Старите богове.

— Да, видях как те дръпна, малко преди да реша да те извикам. Той е добре дошъл. Здравей, Смрък.

— Здравейте… господине — отвърнах аз.

Старият котарак се изправи бавно, изви гръб, протегна се и се оправи.

— В момента — каза той, — времената са трудни. Влезли сте в необикновена подредба. Ела, разходи се с мен, дъще, и ще ти дам една малка мъдрост за последния ден. Защото някои неща могат да изглеждат твърде дребни за вниманието на Великите, а една котка може да знае неща, които Старите богове не знаят.

Грималкин ме погледна и тъй като малцина могат да кажат кога се усмихвам, поклатих глава.

Те влязоха в самия храм, а аз се зачудих дали някъде, на високо скалисто място, няма някой самотен стар вълк, който да ни наблюдава, винаги нащрек, винаги готов да каже: „Внимавай, Смрък, винаги“. Сякаш чувах извечното му ръмжене някъде изпод мислите си.

Подуших наоколо и зачаках. Трудно беше да се прецени колко се бавиха на това място без време. Но от същото следваше, че не би трябвало да ми се стори дълго. Както и стана.

Когато ги видях да излизат, се зачудих отново над странността, която ме бе срещнала с отварач. При това котка.

Когато дойде при мен, забелязах, че Грималкин е разтревожена или най-малкото объркана. Разбрах го по начина, по който вдигна и заразглежда лапата си.

— Сега оттук — каза старият котарак и ме погледна, от което разбрах, че поканата се отнася и за мен.

Поведе ни по една алея зад Двореца на седемдесетте наслади, където имаше кошчета за боклук от аквамарин и умбра, чиито страни бяха инкрустирани с деликатни орнаменти от черно и сребърно, с дръжки от малахит, нефрит, порфир, в които се съдържаха забравените тайни на храма. При приближаването ни се разбягаха розови плъхове, а един капак потрепери и издаде тон, подобен на камбанен звън, който отекна в стената от розов кристал.

— Тук — каза старият котарак и ни поведе към една тъмна ниша. Край нея видях една по-малка врата, която с приближаването ни започна да грее с млечнобяла светлина. Когато застанахме пред нея, котаракът се обърна към мен:

— Тъй като си приятел на мой приятел, бих искал да ти дам малко познание. Задай ми какъвто искаш въпрос.

— Какво ме очаква утре? — попитах аз.

Той мигна веднъж.

И каза:

— Кръв. Реки и морета от кръв навсякъде около теб. И ще загубиш приятел. А сега вървете през вратата.

Грималкин прекрачи прага, изчезна.

— Трябва да благодаря, предполагам — казах аз.

— Carpe baculum — подхвърли той, когато тръгнах и аз. Някак си бе разбрал, че си спомням малко латински и наистина му достави котешко удоволствие да ми каже на класическия език да донеса пръчката. Свиква се с котешките малки подигравки, че си куче, макар че очаквах шефът им да е над тези неща. Все пак той си остава котка, а сигурно не беше виждал куче от доста време, така че не бе в състояние да се въздържи.

— Et cum spirito tuo — отвърнах аз и прекрачих прага.

— Benedicte — чух далечния му отговор, докато се носех из пространството между двата свята.

— Какво беше това накрая? — попита Грималкин през рамо.

— Изпита ме набързо по латински.

— Защо?

— Проклет да съм, ако знам. Той е непредсказуем, забрави ли?

Изведнъж тя се промуши през друг правоъгълник. Беше странно да я гледам как става плоска и се набраздява от вълнички. След това се превърна в права линия, чиито краища се сляха в средата и изчезна. Когато дойде моят ред, нещата не изглеждаха толкова сложни. Застанах до нея до каменния блок на върха на Кучешко гнездо, който отново си беше само камък с някакви драскулки. Слънцето грееше над западния хоризонт, а бурята си бе отишла.

Обърнах се в кръг. Никой не дебнеше от никоя посока.

— Все още е достатъчно светло, за да проверим мястото, което посочи — каза Грималкин.

— Хайде да го оставим за утре. Закъснявам за обиколката си.

— Добре.

Тръгнахме към къщи. Замислих се за предсказанието на стария котарак, но то се отнасяше за утре.

— Кучешките сънища далеч не са така разкошни — казах аз, докато вървяхме.

— Какви са?

— Попадам в една праисторическа гора, където се срещам с един стар вълк, наречен Ръмжач. Учи ме на разни неща.

— Ако около вас има зукси, значи тази гора се намира западно от реката Шай. малко под Портата на дълбоката дрямка.

— Може би — казах аз и си спомних малките кафяви същества, които живеят по дъбовете и се хранят с гъби, освен ако не се появят хора. Ръмжача им се присмиваше, както и на повечето други неща.

Облаците на запад почервеняха и лапите ни се намокриха от тревата. Реки от кръв… Може би трябваше да си припомня…

Тази вечер с Ръмжача щяхме да бродим, след това да се бием и той да ме победи.