Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Night in the Lonesome October, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 49 гласа)

16-и октомври

Тази нощ спах ужасно добре, събудих се от болка и направих обиколката си.

— Какво ще кажеш за афганска хрътка? — попита Нещото в Кръга, приело тази аристократична форма.

— Съжалявам. Днес съм твърде уморен.

То изруга и аз си отидох.

Плъзгащите се бяха сплели тъжно в един ъгъл и не можах да разбера защо. Една от малките тайни на живота…

Навън заварих мъртъв прилеп, прикован за дърво със стрела от арбалет. Не беше Игличката, а някакъв граждански. Трябваше да се предприеме нещо.

Върнах се при трупа, от който липсваха още няколко части и не миришеше особено добре и го завлякох до следващото скривалище. Но не влагах сърце в работата. Не бях в състояние да продължа. Обърнах се и тръгнах към дома с изтръпнали челюсти, болящ врат и зачервени лапи.

— Искам да умра, искам да умра — дочух изтънял глас някъде в краката си.

— Негасена вар, какво се е случило? — попитах аз.

— Господарят ми повърна точно тук. Възползвах се и излязох. Искам да умра!

— Ако останеш да лежиш на пътя, ще мине някоя каруца и желанието ти ще се сбъдне. По-добре е да се отместиш встрани. Хайде, ще ти помогна.

Пренесох болното влечуго в храстите.

— Какво да правя, Смрък? — попита змията.

— Стой на слънце, за да се изпотиш — посъветвах я аз. — Пий много течности.

— Не знам дали си струва!

— Ще се почувстваш по-добре, повярвай ми.

Оставих я да стене върху някакъв камък. Прибрах се у дома и направих с мъка обиколката си. Господарят го нямаше. Поспах в гостната, събудих се, хапнах, пак заспах.

По-късно чух Джак да приближава към пътната врата. Придружаваше го — разбрах по стъпките — Лари Талбът. Спряха отпред и продължиха разговора, който бяха водили доста време. Изглежда се връщаха от кабинета на пристав Терънс, където са били поканени заедно с няколко съседи, за да бъдат разпитани във връзка с изчезналия полицай — онзи, когото влачех към реката. Дочух, че след тях била извикана друга група съседи. Ако ме бяха попитали, щях да им кажа да си вземат, каквото е останало от него.

— … И викарият Робъртсън седеше там и ни гледаше, сякаш всички ние сме го направили — говореше Лари. — Какво право има този човек да присъства на едно официално разследване? Струва ми се, че е доста смахнат.

— За щастие — отбеляза Джак. — Иначе някой можеше да обърне повече внимание на хрумванията му.

— Така е — съгласи се Лари. — Щом някой е трябвало да умира, викарият щеше да е най-добрият избор.

— Тогава щяха да повярват на виденията му.

— Разбира се — последва въздишка. — Просто давам воля на гнева си към хората, които правят трудните неща още по трудни. — Отново въздъхна. — Освен това забелязах, че не носи арбалета си.

— Ето това вече е удивително.

Двамата се засмяха.

— Лари — изведнъж каза Джак. — Признавам, че не схващам твоята роля във всичко това. Че знаеш и очевидно си даваш сметка какво правиш, съм сигурен, че ми помогна — не мога да отрека. И съм ти благодарен за това. Но не те виждам да събираш нещата, необходими за да се сглоби конструкция на силата, която да се насочи в една или друга посока. Също така трябва да призная, че когато дойде за първи път и обяви, че си затварач, си го помислих за малко недодялано. Но дори и в това, давам си сметка, имаше метод. Въпреки всичко, досега не си направил нищо, за да постигнеш тази цел, да не говорим, че не подготвяш зашитата си за бъдещите дни. Ако това е вярно, значи искаш да предизвикаш катастрофа, след като твърдиш, че си свързан и продължаваш да си във владенията на Играта.

— Само на теб съм казал, Джак — отвърна Лари.

— Защо?

— Разбира се, запознах се с повечето други. Но у теб има нещо… може би е свързано с кучето… което ме увери, че мога спокойно да ти съобщя принадлежността си. Казах ти, моята сила е в очакването.

— Но каква е ролята ти в нещата, това е важното!

— Никога не казвам нищо на никого. Това може да повлияе на нечии действия и да промени нещата, които съм предвидил. Тогава ще се наложи да започвам отначало, а може да се окаже, че е твърде късно.

— Признавам, че не разбирам, но чувствам, че в думите ти има здрав разум. В такъв случай ми казвай каквото искаш, когато искаш.

— Разбира се.

Чух как дланите им се плеснаха една в друга, когато се ръкуваха и Лари си тръгна.

По-късно се върнах при трупа, за да го повлача още малко. Бях стигнал до някакво осеяно с храсталаци място и беше ужасно. Непрекъснато се закачаше за тръни, оплиташе се в паднали клони, засядаше в дупки. В този район можеше да е загубил още доста свои части, но бях твърде уморен, за да погледна. Най-накрая просто се отказах и се прибрах у дома. Наближаваше обед, а имаше вероятност тази вечер да излезем отново, защото беше Вечерта и имах нужда от почивка.

На връщане потърсих Негасена вар на камъка, но не я намерих никъде. Все пак една зигзаговидна следа водеше към далечината.

Когато се върнах, Грималкин седеше на най-посещавания клон на дървото. Забелязах, че пронизания прилеп го няма, макар че стрелата още беше на мястото си.

— Смрък — каза котката, когато слезе, — свърши ли вече?

— Не питай — отвърнах аз. — Оказа се тежко начинание.

— Съжалявам. Тази сутрин бях при пристава с господарката си и чух всички разговори…

— Какво казаха?

— Знаели, че е дошъл тук и че не се е върнал, така че щели да изровят всички конски лайна наоколо, но да разберат какво е станало… Такива работи.

— О, нищо ново. Как мина разпитът?

— При нас, добре. Господарката се направи на луда и се разприказва, че са го отвлекли феи, за да го подменят. Наложи се да й кажат да млъкне. Растов изведнъж започна да разбира по-малко английски, отколкото в действителност. Морис и МакКаб бяха много мили, но не знаеха нищо. Джак се държа много почтително и им съчувстваше, но нямаше какво да добави. Добрият доктор изведнъж се възмути, че в тихото местенце, което търсел, за да провежда изследванията си, изведнъж започнали да се случват нещата, от които искал да избяга. Лари Талбът каза, че не е виждал точи човек. Оуън потвърди, че са разговаряли, но обясни, че не го е виждал след това и не знае къде е отишъл, след като си е тръгнал. Все пак може би той го е виждал последен, ако се съди по намеренията на полицая, които споделил с пристава малко преди да тръгне.

— А викарият?

— Той каза, че някой лъже, за да скрие делото на Дявола и че ще открие кой.

Излегнах се на едно сухо място и си извадих трън със зъби.

— Докъде си стигнал? — попита Грималкин след това.

— Изминал съм, може би, две-трети от пътя. Стигнах до едно лошо място.

— Предполагам, че първо ще претърсят околността, а след това ще разширят кръга. Значи все още имаш малко време.

— Това е добре. Ще излизаш ли тази вечер?

— Вероятно.

— Утре то ще умре. Без лоши чувства, както и да се развият нещата.

— Без.

— По пътя към реката, попаднах на голямо находище котешка билка. Ако се справим с всичко това успешно, ще те черпя едно питие.

— Благодаря.

Тя се протегна. Аз се протегнах и се прозинах. Кимнахме си един на друг и всеки тръгна по пътя си.