Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Night in the Lonesome October, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 49 гласа)

13-и октомври

Днес Големия детектив се върна. Зърнах го само за кратко от живия плет, зад който заравях нещо. Той не ме видя.

По-късно Грималкин ме осведоми, че детективът е посетил къщата на Оуън. Оуън и Лъжльо не били там и той огледал наоколо. Открил плетените кошници. Помощникът му наранил китката си, тъй като го изпратили да се изкачи по стълбата на дъба, за да провери здравината на някакви клони, при което паднал. За щастие, отдолу имало купчина имел, иначе щяло да стане по-лошо.

Докато правех обиколката си вечерта, чух драскане по прозореца на горния етаж. Качих се и погледнах навън. В началото не видях нищо, после разбрах, че нещо малко се мята насам-натам.

— Смрък! Пусни ме да вляза! Помощ! — викаше то.

Беше Игличката.

— Не съм толкова глупав, че да каня типове като вас у дома — отвърнах аз.

— Имаш предвид шефа! Аз съм само прилеп! Не обичам дори доматен сок! Моля!

— Какво се е случило?

От другата страна чух силно тупване.

— Викарият! — извика Игличката. — Пощръклял е! Моля те, пусни ме да вляза!

Отворих прозореца с лапа и го дръпнах. Отвори се няколко сантиметра и Игличката влезе. Падна задъхан на пода. Отвън се чу ново тупване.

— Няма да забравя това, Смрък — каза той. — Дай ми минутка…

Дадох му две, след това се размърда.

— Имаш ли някакви насекоми вкъщи? Имам такъв скоростен метаболизъм, а и толкова се натоварих днес…

— Много трудно бих ги уловил — отвърнах аз. — Бързи са. Какво ще кажеш за малко плодове?

— Може и плодове…

— В кухнята има фруктиера.

Беше твърде уморен, за да прелети разстоянието, а пък аз се боях, че е прекалено крехък, за да го пренеса между зъбите си. Оставих го да се вкопчи в козината ми.

Докато слизах надолу, си мърморех:

— Пощурял, пощурял…

— Разкажи ми по-подробно — подканих го, когато го оставих да се храни с една слива и две гроздови зърна.

— Викарият Робъртсън е убеден, че в околността става нещо свръхестествено.

— Колко странно. Кое би могло да предизвика подобно убеждение?

— Мъртъвците, в които няма кръв и хората, страдащи от анемия… Всички те са сънували реалистични сънища с прилепи. Такива работи.

При броденията си бях виждал викарият Робъртсън много пъти — нисък, дебел човек с бакенбарди и старомодни, квадратни очила със златни рамки. Бях чувал, че нерядко във върховните моменти на проповедите лицето му ставало червено, пръскал наоколо малки капчици слюнка, а понякога получавал тикове, следвани от безсъзнателност и странни състояния на транс.

— Това е разбираемо за човек с истерични личностни особености — отбелязах аз.

— Предполагам. Във всеки случай, напоследък е взел да тича из енорията посред нощ, въоръжен с арбалет и колчан стрели… нарича ги „летящи клади“. Някой чука на вратата ви! Обзалагам се, че е той! Скрий ме!

— Не е нужно — успокоих го аз. — Господарят никога няма да позволи един опасен луд, при това въоръжен, да влезе и да претърси къщата. Това е изискано и спокойно място.

Чух вратата да се отваря и двамата да разговарят тихо. След това викарият повиши глас. Джак, който беше джентълмен, отговори с обичайния си тих и учтив тон. Викарият започна да крещи за Съществата на нощта, за Нечестивите деяния, за Живите проклятия и Други подобни неща.

— Ти си му дал убежище! — викаше той. — Ще вляза да го търся!

— Няма — отвърна Джак.

— Имам морално право и като нищо ще вляза! — продължи да крещи викарият.

След това се чу боричкане.

— Извини ме, Игличке — казах аз.

— Разбира се — каза той.

Изтичах до входната врата, но Джак вече бе затворил и бе пуснал резето. Когато ме видя, се усмихна. Викарият заблъска по вратата зад гърба му.

— Всичко е наред, Смрък — каза Джак. — Нямам намерение да насъсквам кучетата срещу горкия човечец. Да… Къде все пак е приятелят ти?

Погледнах към кухнята.

Джак тръгна натам, няколко крачки пред мен. Когато влязох, той вече хранеше Игличката с гроздови зърна.

— „Същество на нощта“ — говореше Джак, — „Живо проклятие“. Тук си в безопасност. Дори можеш да хапнеш праскова, ако искаш.

Той се отдалечи, като си подсвиркваше. Блъскането по вратата продължи още няколко минути, после престана.

— Какво да правим с този човек, как мислиш? — попита Игличката.

— Стой настрана от него.

— Лесно е да се каже. Вчера стреля по Нощен вятър, а днес два пъти по Лъжльо.

— Защо? Те не се занимават с кървища.

— Така е. Но освен това викарият твърди, че получил видение — общество от изпаднали индивиди и семействата им, които се готвят за някакво голямо психическо събитие. То щяло да ги изправи един срещу друг и да застраши безопасността на човечеството. Вампирската работа била само първият „знак“, както се изразява той, че всичко това е истина.

— Чудя се кой ли си е нямал работа да му изпраща подобни видения?

— Не е лесно да се отгатне — каза Игличката. — Но имай предвид, че утре може да стреля по теб или Джак.

— Може би енориашите ще го изпратят на континента — предположих аз, — за да почувства оздравителното влияние на някой минерален извор. На нас ни трябват само около две седмици и половина.

— Съмнявам се, че ще направят такова нещо. Дори си мисля, че той е приобщил някой от тях към каузата и видението си. Тази вечер не само той се разхождаше наоколо, въоръжен с арбалет и стрели.

— В такъв случай ще се наложи да разберем кои са тези хора, къде живеят и ще трябва да държим очите си отворени в тяхна посока.

— Лично аз използвам ултразвук, но разбирам за какво говориш.

— Нощен вятър и Лъжльо вече знаят. Аз ще кажа на Грималкин, а ти кажи на Негасена вар и Бубо.

— Ами онзи приятел Талбът?

— Доколкото знам Лари Талбът няма приятел от нерастително естество. Той ще се погрижи за себе си сам.

— Добре.

— И трябва да се споразумеем да разпространим вестта за тези хора и къде живеят. За тях няма да е от значение, че сме от различни принадлежности.

— Съгласен съм с теб.

По-късно проверих в околността и не видях никого, въоръжен с арбалет. Върнах се, отворих прозореца и пуснах Игличката навън. Стрелите на викария останаха забити отгоре.