Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Night in the Lonesome October, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 49 гласа)

5-и октомври

Закусих по тъмно и направих обиколката на къщата. Всичко беше както трябва. Господарят ми спеше, така че излязох да побродя в околността. Денят нямаше да настъпи много скоро.

Отидох оттатък хълма, до къщата на Лудата Джил. Беше тъмно и тихо. Реших да тръгна към паянтовото жилище на Растов, но в този момент долових миризма и потърсих източника й. Върху стената на двора лежеше неподвижно някаква малка форма.

— Грималкин? — извиках аз. — Спиш ли?

— Никога изцяло — долетя отговорът. — Подремването е полезно. Какво търсиш тук, Смрък?

— Проверявам една своя идея. Тя не засяга теб или твоята дама изцяло. Сега ще отида до къщата на Растов.

Изведнъж котката изчезна от стената. В следващия миг се оказа близо до мен. Зърнах жълтия отблясък на очите й.

— Ще дойда с теб, ако не е нещо тайно.

— Ами ела.

Походихме малко и след това попитах:

— Всичко спокойно ли е?

— При нас — да. Но чух че наскоро в града е станало убийство. Твое дело ли е?

— Не. Бяхме в града, но работата ни беше друга. Къде чу за това?

— Нощен вятър се отби. Поговорихме. Беше прелетял реката, за да ходи в града. Някакъв мъж бил разкъсан на парчета, сякаш от особено злобно куче. Помислих си, че може да си ти.

— Не съм аз, не съм аз.

— Ще има още подобни неща, предполагам, докато другите търсят съставките си. Това ще настрои хората враждебно и улиците ще са по-добре охранявани до голямото събитие.

— И аз мисля така. Жалко.

Стигнахме до къщата на Растов. Вътре се виждаше светлинка.

— Работи до много късно.

— Или до много рано.

— Да.

В мислите си се върнах обратно до дома, след това тръгнах през полето към фермата, която обитаваха Морис и МакКаб. Грималкин продължи с мен. Започна да изгрява част от луната. Облаците се плъзгаха безшумно по небето, а светлината ги гъделичкаше по коремите. Очите на Грималкин блестяха.

Когато пристигнахме, застанахме сред високата трева. Вътре светеше.

— И тук работят — отбеляза тя.

— Кой? — долетя гласът на Нощен вятър от покрива.

— Да отговорим ли?

— Защо не? — попитах аз.

Тя каза името си. Аз изръмжах своето. Нощен вятър излетя от мястото си, за да направи кръг над нас и след това да кацне наблизо.

— Познавате се — отбеляза той.

— Познаваме се.

— Какво търсите тук?

— Исках да те попитам за убийството в града — отвърнах аз. — Ти видя ли го?

— След като беше станало и го откриха.

— Значи не си видял кой от нас го е извършил?

— Не. Ако изобщо е бил някой от нас.

— Колко сме, Нощен вятър? Можеш ли да ми кажеш това?

— Не знам дали имам право да ви дам това знание. Може да се окаже, че влиза в забраните ми.

— Тогава да го разменим? Ще ти кажем тези, които знаем, Ако сред тях има някой, когото не познаваш, ще ни кажеш някой, когото ние не познаваме… ако можеш.

Той завъртя главата си назад, за да помисли и след малко кимна:

— Това ми се струва почтено. Ще спести време на всички ни. Много добре. Вие знаете за моите господари, аз знам за вашите. Стават четирима.

— Освен това Растов с Негасена вар — обади се Грималкин. — Стават пет.

— Знам ги — отвърна Бухалът.

— Старецът, който живее нагоре по пътя оттук ми се струва с друидска принадлежност — казах аз. — Видях го да жъне имел по стария начин и има приятел — една катеричка на име Лъжльо.

— О!? — възкликна Нощен вятър. — Не знаех за тях.

— Името на стареца е Оуън — каза Грималкин. — Наблюдавах ги. Стават шест.

— От три нощи — заговори Нощен вятър, — един дребен, прегърбен човек обикаля гробищата. Видях го при редовните си полети. Преди две нощи, когато беше пълнолуние, го проследих. Занесе плячката си в една голяма ферма на юг от тук — място с много светкавици, над което вилнее вечна буря. Предаде нещата на висок, изправен човек, към когото се обърна с „Добри ми докторе“. Стават седем, а може би осем.

— Ще ни покажеш ли това място?

— Следвайте ме.

Последвахме го и след дълъг преход стигнахме до фермата. В мазето светеше, но пердетата бяха спуснати и не можехме да видим какво прави Добрия доктор. Във въздуха обаче се носеха разнообразни миризми на смърт.

— Благодаря, Нощен бухал — кимнах аз. — Знаеш ли и други?

— Не. А ти?

— Не.

— Тогава мога да кажа, че сме на равно.

Той разпери криле и се изгуби в нощта.

Наведох се, за да подуша край близкия прозорец и долових следи от къщата на Морис и МакКаб дотук, от тук до къщата на Лудата Джил, до моята, до къщата на Оуън, оттам до другата… Беше ми трудно да държа под внимание всички следи едновременно.

Подскочих при ярката светкавица и пращенето зад прозореца. Само след миг до мен достигна мирисът на озон и някакъв безумен смях.

— Да, това място ще си струва да се наблюдава — отбеляза Грималкин от внезапното си убежище високо на едно близко дърво. — Ще тръгваме ли вече?

— Да.

Върнахме се обратно и я оставих при къщата на Джил — в нейно присъствие изпуснах прилагателното от учтивост, — за да продължи да дреме на оградата. Когато се върнах у дома, открих още една следа от лапа.