Цветан Ангелов
Бръмбарчето Зум

Малкото бръмбарче Зум се прибра в чудна къщурка от стара кора. Пийна от менчето прясна вода, сгуши се в ъгъла и зарида:

— Как ме обидиха, майчице, всички: белките, златките, двете лисички, дребните птичета, едрите птици, даже и слепите стари къртици.

Как ме обиди кълвачът-ковачът, Гу раздавачът и Ежко шивачът, сойката Сийка и Горчо скорецът, водното конче, щурецът-свирецът…

Вчера настигнах Елица пчелица с бяло котленце и жълта метлица. Литнахме заедно: ту над реката, ту през горичката, ту низ лъката. Срещнахме, майчице, много познати: кротки, грабливи, космати, пернати. Всеки ми казваше: „Зум, добър ден!“ С весели поздрави бях награден. Даже и Грак от високия клон вирна опашка — да стори поклон…

Ех, промени се от вчера светът! Вчера здрависваха, днеска — не щат!

Днеска самичък вървях из гората. Гледам скорецът си роши перата. Кресна ми сойката. Грак се разграчи. Поздрав да стори кълвачът не рачи. Гълъбът Гу надалеч отлетя. Гледам гората — това ли е тя? Белките, златките скрити лежат. Двете лисички сърдито ръмжат. Ежко настръхнал, щурецът мълчи, водното конче на присмех бръмчи. Къртът не клати за поздрав глава. Майчице мила, защо е това? Малкото бръмбарче тропна с крака:

— Бива ли, мамо, така-онака?

Майка му Жим помълча, помълча, после с тъжовен гласец забръмча, тежко въздъхна, заплака дори:

— Питай ги, чедо… и сам… разбери!

Чудом се чуди невръстният Зум: мигар наистина те са без ум? Татко му, бръмбарът Жум, е богат! Татко му, старият Жум, е рогат! Ах, и елените нямат сега толкова вити, красиви рога! Татко му има два чифта крила, лодка с весла и червена кола.

Може ли син на известен баща да преживява такива неща? Утре ще вземат и дребните мравки да го посрещат ей-тъй с подигравки.

Малкото бръмбарче Зум се намръщи, кривна калпаче, излезе от къщи…

Ето я тяхната стара гора. Зум през гората пътека избра.

Първом излезе насреща му Златка — с лапи-възглавнички, с козина гладка. Зум се обади на златката:

— Спри! И на въпроса ми отговори! Вчера ме срещна и поздрав ми стори. Днеска, любезна, защо не повтори?

Златката прихна и бързо се скри. Дума на Зум не отвърна дори.

Ето я бялката Снежка до пъна. Трепна, ослуша се, шийка опъна. Зум заповяда на бялката:

— Спри! И на въпроса ми отговори! Вчера ме срещна и поздрав ми стори. Днеска, любезна, защо не повтори?

Бялката прихна и бързо се скри. Дума на Зум не отвърна дори.

Скоро довтаса и Лиса — кумата. Влачи опашка и бърше земята. Зум изкрещя на лисицата:

— Спри! И на въпроса ми отговори! Вчера ме срещна и поздрав ми стори. Днеска, любезна, защо не повтори?

Прихна Лисана и бързо се скри. Дума на Зум не отвърна дори.

Зум натъжен през гората върви. Никой не иска да го поздрави. Бягат от него, присмиват се всички: белките, златките, двете лисички, дребните птичета, едрите птици, даже и слепите стари къртици. Взе го на подбив кълвачът-ковачът, Гу раздавачът и Ежко шивачът, сойката Сийка и Горчо скорецът, водното конче, щурецът-свирецът.

Зум не разбра. Защо е така? Никой за поздрав не маха с ръка. Вчера здрависваха. Днеска — не щат. Ех! Промени се от вчера светът!

— Да, промени се! — мълви юначината и не разбира каква е причината.

Спря се на пътя до стъпка еленова. Спря се, подпря се на пръчица кленова. Седна с измъчено, свито сърце. Мълком затули с крилце личице.

Малката стъпка след миг заблестя — с бисерни сълзи напълни се тя. Плачеше клетият Зум и скърбеше. Тежко му беше. Обидно му беше…

В тая минутка до него застана с кошница мравката баба Житана.

— Зум, разкажи ми какво ти тежи! Чуваш ли, Зум? Не плачи, не тъжи!

Зум се обърна: не се ли подбива? Жали го тя. Да й каже ли? Бива! Сълзите спряха да капят. Дори с лека усмивчица Зум ги отри.

— Вчера настигнах Елица пчелица с бяло котленце и жълта метлица. Литнахме заедно: ту над реката, ту през горичката, ту низ лъката. В редом ни срещаха наши познати: кротки, грабливи, космати, пернати. Всеки ми казваше: „Зум, добър ден!“ С весели поздрави бях награден… Вчера с поклони ме срещаха те. Днеска, повярвай ми, никой не ще. Скитах и питах. Отиде денят. Смеят се те. И от мене странят. Връщам се вкъщи с пребити крака. Може ли, мравке, така-онака?

Мравката рече:

— Ти бъркаш, дете. Тебе не са и поглеждали те. Те са здрависвали само Елица — малката, но работлива пчелица.

Зум се почуди:

— Елица ли?

— Да.

Малкото бръмбарче пак зарида:

— Тъй ли? Ще кажа на татко. Разбрах… Нека ги мушне с рогата — за страх. Татко е силен и страшен дори. Знаят го през деветнайсет гори. Да, и елени с рога закалени падат пред моя баща на колѐне.

Баба Житана му рече:

— Поспри. Много се хвалиш и лъжеш дори. Татко ти Жум е стругар знаменит. Дай му да мисли за болт и за нит. Но да се бие, да муши с рога — никой не го е видял досега. Само синът му е малко свадлив и мързелив, мързелив, мързелив!

Старата мравка протегна ръка, щипна го нежно и каза така:

— Зум, опомни се! Способен си ти. Зум, опомни се! Иди, работи! Майка ти плаче от мъка, дете. Всеки се труди, а син й — не ще. Гледай пчелицата. Пример вземи. Повече майка си ти не срами.

Малкото бръмбарче Зум се прибра в чудната хижа от стара кора. Грабна топора. Насече дърва. Менче водица наля след това. Копър пося и дръвче посади. Двора помете. Навред подреди. После отиде цветя да полива…

Майка му беше безкрайно щастлива.

Минаха белки. Лисица премина. Скоро се струпаха сто и двамина. Гледат. Не вярват. Стърчат край оградката. Баба Житана развърза забрадката.

— Зум, изправи се! — помаха му тя. — Гледай, душице, що свят прилетя!

Зум се изправи, главица изви.

Всеки работния Зум поздрави.