Включено в книгите:
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Приказка
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 3 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2008)
Корекция
moosehead (2011)

Издание:

Приказки от български писатели

Издателство „Български писател“, 1981 г.

c/o Jusautor Sofia


На бюфета, в дъното на стаята, срещу широките прозорци, стоеше сърничката. Сив-зеленикав мъх се свличаше по шията и по коремчето й. Зад нея висеше на стената голяма картина с хризантеми, а пред нея бе поставена позлатена глинена ваза.

Във вазата имаше цветя… Картината бе нарисувана от художника.

На другия край на бюфета в кристален съд се червенееха ябълки. На стената бе закачена лампа от ковано желязо с розов абажур като шапката на персийския шах.

Когато лампата светваше с електрическа светлина, ябълките ставаха по-червени и блестяха, а сивият зеленикав мъх на сърничката ставаше златен. Тогава сърничката оперваше уши, извиваше грациозно шията си и гледаше към потъмнелите прозорци. Тънките й крачета потреперваха от нетърпение — всеки миг тя бе готова да подскочи от бюфета и да изчезне навън. Кожата й с позлатен мъх на шията и на коремчето също потреперваше, а белите огледалца отстрани, до опашката й, ставаха по-големи.

— Къде е гората? — питаше сърничката и гледаше към потъмнелите прозорци. — И защо луната не е една, а има три луни?

Сърничката беше виждала само една луна и много звезди, едри като лешничета, само че не зелени, а златни, и други по-дребни като диви ягодки — и те бяха златни, и още по-дребни, като просени зрънца, разпилени по Млечния път.

А над голямата гора, която стигаше чак до Черни връх и вечер ставаше тъмна и страшна, изгряваше луната. Тогава върховете на дърветата се посребряваха. Светлината проникваше и по-навътре, посребряваха се жълъдите, малините, ягодите и гората не беше вече страшна, а украсена със звезди.

Тук, в стаята на художника, имаше всичко, но нямаше гора.

— Къде е гората? — питаше пак сърничката и гледаше към потъмнелите прозорци. — И защо луната не е една, а има три луни?

Най-после момиченцето, което седеше до радиото и слушаше приказката за вожда на индианците Синята брада и за Бялото момиче със златните обички и сините безценни камъчета, не се стърпя и се обади:

— Това не са три луни. Това е полилеят с трите абажура. Ух, каква си ми глупава и все за гората питаш! Толкова ли ти се ще да отидеш в гората? Я виж сега навън какъв сняг вали, в гората има вълци, големи и страшни, с настръхнала козина на гърба. Вълците ще те изядат. Четох в една книжка, че те обичат месо от сърни. А в гората все трябва да се оглеждаш на всички страни — лошо е. Тя цялата е затрупана със сняг и от клонките й висят шушулки. Сега там е студено. Стой си на бюфета. Като свърши приказката за индианския вожд и за бялото момиче, ще ти донеса храна. Тук в стаята е топло и няма вълци.

— Къде е гората? — питаше сърничката и гледаше към потъмнелите прозорци. — И защо луната не е една, а има три луни?…

zdravko_srebrov_prikazki_luni.png

 

 

Сърничката се беше родила в планината, в голямата стара гора, която стигаше до Черни връх. Тя обичаше гората. Там имаше всичко — и зелени листа през лятото, и трева, и боровинки, и много, много вода от потоците, които слизаха покрай мъховете и къпините. Сърничката обичаше да пие вода направо от изворите. В тях играеха сребърни рибки. Долу, в облите камъни на морените, растеше здравец и цялата гора миришеше на хубаво. В клоните на дърветата пееха птички: сини, с жълто по шийките, черни, с червени човчици и бели коремчета, шарени, с качулчици и разперени опашки. В края на гората чукаше кълвачът, а дълбоко гугукаха гривяци. Имаше пчели и калинки, водни кончета над рекичките и зайчета с дълги уши и къси опашки.

А горе, над стръмните скали, живееше дивият козел — до облаците, под самите звезди.

Гората беше родината на сърничката. Тя я обичаше и тъгуваше за нея.

— Къде е гората? — питаше сърничката. — И защо луната не е една, а има три луни?

Но момиченцето вече не я слушаше. Приказката за вожда на индианците Синята брада и за Бялото момиче, което имаше златни обички и сини безценни камъчета, наближаваше към края си.

А както винаги, краят на приказката беше най-интересен.

Тогава на сърничката й се пощя да изблее и да подскочи от бюфета навън. Тръпки минаваха по кожата на шията и на коремчето й и очите й се напълниха с влага. Но не можеше да мръдне наникъде. Тя не беше истинска сърничка, а направена от бронз! Мъхът по шията и коремчето се бе наслагал от времето, а краката й бяха запоени на желязна плочка.

Художникът, който бе нарисувал голямата картина с хризантемите, бе поставил сърничката на бюфета, да му напомня за гората… И той се бе родил в планината, до голямата стара гора, която стигаше до Черни връх, и често тъгуваше за нея.

— Къде е гората? — питаше и той като сърничката, като гледаше вечер към потъмнелите прозорци. — И защо тук луните са три, а не една?…

Той по̀ би искал луната да бъде една, но истинска. И да изгрява над върхарите на старата гора, в планината, под Черни връх, където беше се родил.

Но това бе толкова отдавна, че той беше забравил пътя към нея.

Момиченцето, което слушаше приказката от радиото за вожда на индианците и за бялото момиче, се казваше Здравка. То бе голямата внучка на художника. Щом свърши приказката, то се облече в антрето, обу се, сложи ръкавичките си и изтича на улицата. Там бяха излезли другарките му — цяла бригада, гласовете им се чуваха навън. Те почистваха снега по плочите, замеряха се с топки и се гласяха да правят снежен човек.

А сърничката на бюфета, в дъното на стаята срещу широките прозорци, остана самичка. Не можеше да отива наникъде, защото крачетата й бяха запоени на желязната плочка. Пък и нали тя беше от бронз!…

Може би й стана мъчно. Погледна с насълзени очи към прозорците и вече не запита за нищо.

Край
Читателите на „Сърната на художника и трите луни“ са прочели и: