Ангел Каралийчев
Хитроумното магаре

Слънцето мързеливо клонеше надолу. Сенките на дърветата растяха. Жегата гаснеше. Повя разхладянинът. Задрямалите листа на липите зашепнаха. Омърлушените птици се разшаваха. Жълтооките подрумчета, що ръсеха полянките край пътя, трепнаха и протегнаха малките си шии, сякаш се мъчеха да доловят думите на далечната жетварска песен, която вятърът донесе на крилете си.

По пътя откъм манастирската гора се зададоха дядо Матей и магарето му. Дядо Матей вървеше бос, с разкопчана риза. В едната си ръка той държеше рошав овчи калпак, а в другата — кърпа, с която бършеше горещата пот, потекла на бистри струйки от челото му. Магарето пристъпваше лениво подире му с увиснали уши. Краката му затъваха дълбоко в златистия пясък. На гърба му се клатушкаха две дисаги, натъпкани със ситна сол.

— Хайде, дядовото, не се дърпай назад като рак, ами върви! Ей сега ще стигнем реката. Прегазим ли реката — един хвърлей път остава до нашето село. Зная, тежи ти солта, но ти си младо магаре. Кръвта ти кипи. На твоите години аз можех да нося планина на гърба си, а ти се огъваш от две дисаги сол. Срамота е. Ох, че ми засъхнаха устата! От манастира насам капка вода няма. А от реката не ми се ще да пия жабуняк. Хайде де, пак взе да се дърпаш назад!

Умореното магаре едва се мъкнеше. Рой мухи бръмчаха около него, пееха му някаква безкрайна песен и за да не заспи, се навираха в очите му. От леност магарето не се решаваше ухото си да помръдне, за да ги разпъди.

Когато стигна до брега, дядо Матей пусна повода на земята и рече:

— Ти постой малко тука, пък аз ще се отбия на Маринковия бостан. Ще си поискам от наш Маринка да ми откъсне една диня, че да си разквася устата. Сили нямам вече.

Когато дядо Матей кривна към бостана, магарето впери очи към реката и дълго мисли да се потруди ли да слезе до реката да сръбне вода, или да не слиза. Но както гледаше надоле, неочаквано отвъд на другия бряг му се мярна един магарешки бодил, узрял и пропукан. Устата му се наляха и то се затече, но както тичаше, стъпи върху един зеленясал камък, подхлъзна се и падна във водата. Като потъна, то усети хладината на реката и почна да размисля: „Ако се дигна да изям бодила, ще ми стане горещо. Я да си стоя във водата на хладината!“ И за да пропъди мухите, хитрото магаре си потопи и главата.

Мина що се мина, откъм бостана се зададе дядо Матей и взе да се озърта — къде му е магарето? Гледа нагоре, гледа надоле, най-сетне го видя в реката — лежи като бивол. Старецът зина. Мравки полазиха по гърба му: ами солта! Нагази бърже, измъкна неверния си другар на брега и попипа дисагите. Те бяха празни. Всичката сол се беше разтопила.

Дядо Матей се почеса по тила:

— Хубаво ме нареди ти мене. Чакай да ида сега да отсека една дебела тояга, че да ти се отплатя.

Дядо Матей се отби в близката горичка, а магарето потегли бодро с празните дисаги и почна да си мисли: „Ако на всеки двайсет крачки имаше река, земята щеше да прилича на приказна градина.“

Какво стана по-нататък — не ми е удобно да разказвам.

На другата събота по същия път и по същото време се зададоха пак дядо Матей и дългоухият му другар. Дядо Матей пъшкаше като мотор, а магарето не знаеше къде да се дене от мързел, макар че на гърба му нямаше сол, а два вързопа вълна. Като стигнаха до реката, дядо Матей пак кривна към Маринковия бостан, а магарето се спусна към водата и нарочно се строполи в най-дълбокото място.

— Ох, благодат! — въздъхна то и си потопи и главата. Мухите уплашено се пръснаха.

По едно време се зададе дядо Матей. Като видя магарето, той прихна:

— Знаех, че така ще направиш. Добре си сега. Хайде!

Хвана го за повода и почна да го тегли. Магарето посегна да стане, но нали вълната се беше напоила с вода, тежеше като желязо.

С мъка клепоухото магаре извлече мокрия си товар на брега и потегли прегънато одве към село.

Вървеше напреде му дядо Матей и се подсмиваше под мустак. Вървеше подир него магарето и си мислеше: „Не мога да разбера защо има реки по света. Ако пресъхнат реките до една — земята щеше да прилича на приказна градина.“