Катрин О’Нийл
Принцесата на крадците (66)

70

Ланс бе жив. И се хилеше както през онази ужасна нощ, когато тя беше още дете. Всичките подробности оттогава се върнаха в съзнанието й. Пламъците, които танцуваха наоколо. Писъците на майка й. Любимият й баща, който удряше по вратата, опитвайки се безумно да намери начин да излезе навън, преди димът да ги задуши до смърт. И през цялото време този налудничав смях в ушите й… точно както сега.

Саранда не осъзнаваше, че крещи. Само разбра, че в един миг гледаше втренчено това омразно лице, а в следващия някой го откъсна от нея с такава сила, сякаш ураган го помете през стаята. Ланс бе запратен в стената толкова силно, че остана без въздух. А над него стоеше Мейс, дишащ тежко.

— Ти, кучи сине — изръмжа Мейс.

— Недей да избухваш, приятелче. Помислих, че си я оставил за мен. Нещо като малък подарък. За това, че се върнах от оня свят. Не е ли голям късмет, че жена ти е толкова лош стрелец? Само ми ожули главата с оня куршум. Остави ми още един белег, ама какво от това?

Този път Мейс бе наистина изненадан и стреснат също като Саранда. Изглеждаше толкова разбит, сякаш точно този път в живота си не можеше да реши какво да направи.

— Накарал си да ме извикат и да ме ударят по главата, за да можеш да…

— Да си отмъстя! Какво друго може да се очаква от един Блакууд, не е ли така? Може да те е придумала, че става за съпруга, но тя почти уби твоя по-малък брат. И така щеше да стане, ако не се бях хванал за една лодка наблизо, та да ме извадят. И аз ви наблюдавах каква щастлива двойчица сте. И чаках да дойде моят миг. И изобщо не съзнавах какво… забавление ме очаква тук. — Последните думи бяха казани с презрителен поглед към Саранда, която се опитваше да се освободи.

Мейс я погледна и видя паниката в очите й. Като пристъпи към нея, той извади запушалката от устата й, метна й едно покривало и попита:

— Добре ли си?

Саранда не можеше да повярва какво чува.

— За Бога, Мейс, убий го!

Ланс се ухили надменно.

— Ти ще ме убиеш, Мейс, така ли? Погледни окото ми, братко! Добре погледни. Такова е заради теб. Или не си спомняш клетвата, която ми даде? Да ме пазиш до деня на смъртта ми?

За миг в стаята настъпи тишина, докато Мейс гледаше Ланс, а после Саранда. Тя не беше сигурна, че ще предприеме нещо, но знаеше едно: Ланс нямаше намерение да ги пусне живи оттук. Видя го в погледа му.

Хванат натясно и ударен лошо в главата, Мейс не се контролираше както обикновено. Кръв от раната на главата му се стичаше в окото. Той я избърсваше така, сякаш бе замаян. От случая с торнадото Саранда не го бе виждала толкова безпомощен, на път да се огъне пред непобедимия си враг. Само че този път негов враг беше обичта към брат му.

Мейс забеляза внезапното отчаяние в нейните очи и се обърна отново към Ланс:

— До деня на смъртта ти ли? — повтори той сухо. — Този ден дойде, Ланс. Ти причини достатъчно нещастия за цял един човешки живот.

— Ти и твоят проклет език, Мейс. Ти успя с приказки да се добереш до всичко, което аз желаех и не можех да постигна. Когато се замисля колко пъти те молех за помощ…

— Кога съм ти отказвал помощ?

— Когато дойдох при теб и те помолих да напуснеш Пилар. Достатъчно бях страдал. Помолих те като брат брата. Но не, ти трябваше да живееш с тази кучка, докато брат ти гладуваше. Затова я предадох. Така ти беше завъртяла главата! Знаех, че щом веднъж се отървеш от нея, ще се върнеш при мен в занаята. Но ти какво направи? Отиде при онези Ван Слайк. И пак не ми предложи да ме вземеш със себе си. Можа само да ме направиш съучастник в тяхното мошеничество. Всичко ще делим по равно, а, братко? Нали все това ми обещаваше през всичките тези години?

Мейс вече трепереше от видима ярост.

— Е, едно нещо поне споделихме — продължаваше Ланс. — Тази малка Шъруин. К’во ще кажеш да заровим томахавката и заедно да опитаме пак, а?

Мейс затвори очи. Сетне бръкна под сакото си и бавно извади пистолета.

— Каниш се да ме застреляш ли, братко? Погледни ме в окото и ми кажи, че можеш да го направиш. Нито една жена на тая земя не струва колкото братската любов. А ти наистина ме обичаш. Каза ми, че ме обичаш.

Мейс погледна в осакатеното око на брат си — окото, заради което бе изпитвал толкова силна вина през годините. Насили се да го гледа, да погледне и истината в очите. Да, Ланс и без побоищата щеше да бъде такъв. Да, той, Мейс, бе защитавал един луд. Трябваше да сложи край.

— Любов ли? — процеди той. — Ти ми отне любовта и я превърна в нещо гадно. Никога не си знаел какво означава тази дума.

Мейс си пое дъх и като човек, който прекратява страданията на умиращ звяр, натисна спусъка.

Изстрелът избухна между четирите стени на стаята. Наглият израз на Ланс изчезна и по лицето му се изписа крайно смайване. От гърдите му бликна кръв — Мейс го бе прострелял точно в сърцето. Ланс се запрепъва из стаята изумен и излезе през вратата, сякаш бягаше от отмъщението, за което никога не бе вярвал, че ще го настигне. Сграбчи перилата, но загуби съзнание и цопна шумно в реката.

— Аз стрелям точно — промълви Мейс, втренчен след него. — Този път няма да възкръсне.

Навън проехтяха стъпки. Идвайки на себе си, Мейс хвърли пистолета и отиде да развърже Саранда и да й подаде един халат. От палубата се чуваха възклицания и писъци. Мейс побърза да се присъедини към хората до перилата.

Завита в халата, Саранда излезе точно навреме, за да види как трупът на Ланс бива повлечен от витлото на кораба. Тя се притисна към Мейс и извърна глава от ужасната гледка.

Наоколо бе настанала суматоха. Но Саранда усещаше някакво огромно спокойствие у Мейс. Той не помръдваше. Изглеждаше, че не диша. Тя вдигна поглед и видя, че той я гледа с наскърбени очи.