Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Princess of Thieves, 1993 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- [Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], 1997 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 37 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Катрин О’Нийл. Принцесата на крадците
ИК „Ирис“, 1997
История
- — Добавяне
15
Саранда пренощува заключена в килията. Бат я пазеше и дремеше на стола си. На сутринта й донесе закуска, сетне излезе „на лов“. Върна се късно след обед с мъжки дрехи в ръце. Смигна й дяволито и докладва:
— Намерих го. Наблюдава пандиза. Без съмнение чака да излезеш. Не се тревожи. Оправих го екстра.
— Оправи го? Как?
— Пуснах слух из града, че е от онези източни контета, дето се мислят за Бог знае какво. Казах на момчетата, че е от хвалипръцковците от Пето авеню. Че ходи нагоре-надолу и се подиграва на каубоите. Това ще свърши работа.
— Какво по-точно ще стане?
— Ще видиш. Вземи. — Той й подаде вързопа дрехи. — Облечи ги. Ще отидем да погледаме веселбата.
Обърна се с гръб към нея, докато тя ловко навлече дрехите. Панталоните й бяха дълги; запретна им крачолите. Наложи се да ги подвие и под колана. Сакото й беше по-добре. Вдигна косата си под сомбрерото. Така можеше да мине за момче, ако я гледаш отдалеч. Бат си наложи бомбето, взе бастуна и й предложи тържествено ръката си.
— Май че е по-добре да не те хващам — каза тя и посочи дрехите си. — Момчетата може да си помислят нещо за теб.
Излязоха точно навреме. На Фрънт стрийт, сред навалицата от коне, волове и мулета, заляла широкото кръстовище, тълпа граждани на Додж налагаше с юмруци Блакууд. После го събориха на земята. Вързаха му ръцете с носна кърпа на гърба, но той се освободи. Бат извади чифт белезници от задния си джоб и им ги подхвърли; последваха ги ключовете. Извиха ръцете на чужденеца на гърба и металните халки щракнаха около китките му. Не особено нежно увиха въже около врата му, метнаха го на гърба на един кон, яхнаха своите животни и го повлякоха нанякъде.
Сърцето на Саранда замря при тази жестока гледка.
— Да не би да смятат да го бесят? — извика тя. — За това, че се перчи? — Тази безсмислена жестокост на Запада винаги я бе отблъсквала.
Бат се усмихваше.
— Нали искаше да те отърва от него? Ела сега да погледаме сеир.
Беше се погрижил за коне. Яхнаха ги и последваха процесията на разстояние. Тълпата спря до голямо дърво край реката. Прехвърлиха въжето през един клон и наместиха жертвата под него.
Заливан от порой подигравки, Блакууд седеше върху седлото, изправен и висок. Свалиха му шапката. Черната коса падна на къдри около главата му. Със стиснати челюсти и невиждащи очи, той седеше самоуверено и спокойно, сякаш сам бе режисирал спектакъла. Но Саранда забеляза, че през цялото време наблюдава съсредоточено тълпата. Тя почти усещаше как мозъкът му трескаво работи с приближаването на смъртта. Наблюдаваше сцената ужасена. Тук, до реката, под самотното дърво, пред все повече нарастващата тълпа зяпачи, тези грубияни щяха да обесят един човек само защото е различен от тях. Те не знаеха, че е преследвал Саранда. Не знаеха, че животът й виси на косъм и зависи от техните прищевки.
Знаеха само онова, което им бе казано, а то беше изфабрикувано. Както винаги, те бяха изиграни много лесно.
Никога не бе виждала такова ужасяващо безразличие към светостта на живота. Даже ако жертвата бе съвсем чужд човек, подобно отношение би я шокирало. Но тя бе свидетел не на наказването на някой безименен престъпник, а на Мейс Блакууд — единствения мъж, с кого се бе любила истински. Загледана в красивото му лице, тя си даде сметка, че още го обича — въпреки всичко.
Мразеше се за тази слабост, но се пресегна и стисна Бат за ръката.
— Бат, спри ги. Веднага.
— Късно е, сладурче.
Въжето се затегна около шията на Блакууд. Слънцето жареше безмилостно. Саранда усещаше как потта се стича по гърдите й и надолу. Даже когато въжето се вряза в гръкляна му, Блакууд напук седеше спокойно, решен да не им покаже ужаса, който всеки нормален човек би изживял.
— Добре, момчета! — извика един от тях. — Хайде да свършваме!
— Имаш ли да кажеш нещо за последно, господинчо? — попита друг.
Тълпата притихна и наостри уши. Тогава той проговори, запазвайки съвършено самообладание. Гласът му бе прегракнал от натиска на въжето.
— Ще го кажа по-добре в най-близката кръчма.
Момчетата се разсмяха. Едни се тупаха взаимно по гърбовете, други смушкваха съседите с лакти.
— За такова конте си твърде корав, господинчо. Как искаш да ти викат? Мисля си, че куражлии като тебе заслужават надгробен камък за страданията си.
— За името ми ли питаш? — попита Блакууд.
В равнината се възцари напрегнато мълчание, нарушавано само от шумоленето на реката. По някакъв странен каприз на съдбата непознатият ги държеше в ръцете си. И изрече решаващите думи:
— Името ми е Люк Макглу. Но ме наричайте Люк, много държа.
Даже и на най-печените шегаджии им дойде много. Край реката се вдигна такава оглушителна врява, че сигурно и жителите на Бутхил я чуха. Мъжете нападаха по тревата, затъркаляха се и завиха от смях. Навсякъде бушуваше несдържано веселие. Някои отиваха при чужденеца и го тупаха по гърба толкова силно, че конят под него заплашваше да се отскубне и да го обеси. Най-после свалиха въжето от врата му, освободиха му ръцете и му подариха белезниците за спомен. Веднага решиха, че гражданите на Додж черпят.
Саранда се взираше с невярващи очи в тълпата, която го поведе към Лонг Бранч, за да полеят случая.
Бат и Саранда останаха сами. Тя бе така разтърсена от случилото се, че седеше в седлото и се взираше безсмислено в изоставеното дърво.
— Какво стана?
Бат поклати глава възхитено.
— Браво на този Блакууд.
— Не разбирам. Какво е направил?
— Сигурно си спомняш, че гражданите на Додж си умират за хубава шега. Животът тук е труден и всеки повод да се посмеят е добре дошъл.
— Да, да, но какво…
— Люк Макглу не съществува. Момчетата си го измислиха и обвиняват него за всеки гаден номер, случил се в града. Когато откраднаха коня на пастора, казаха му, че Люк Макглу го е направил. Раздадоха стоката на един пласьор на пури и я изпушиха зад гърба му; виновникът пак бе Люк Макглу. Миналата седмица пуснаха във вестника една бележка, адресирана до Люк Макглу, прословутия. Бързо действа този Блакууд, трябва да му се признае. Още в първия ден след пристигането е хванал шегата.
Сърцето на Саранда още биеше ускорено.
— Ама и ти като обещаеш да оправиш някого, хич не се шегуваш. Обесването не беше ли малко прекалено?
— О, те нямаше да го обесят — сви рамене Бат. — Просто искаха да го посплашат.
— Хубаво го сплашиха! Сега всичко си е постарому. С този смешен номер той спечели сърцата на твоите съграждани. Да не говорим какво може да направи сега с помощта на новите си приятелчета.
— Ти се възхищаваше на спокойствието му — каза Бат презрително.
— Нищо подобно! — отрече Саранда, но излъга. Цял живот бе общувала с крадци, но никога не бе виждала такова хладнокръвие пред лицето на смъртта. — И сега какво? Някакви по-блестящи идеи?
— Мисля, че трябва да включим Уайът в тази работа.
— Не. Не се е случвало Уайът да излезе с умна идея — освен, разбира се, ако не я е откраднал и не я използва в своя изгода. Неговите представи за човешко отношение са да бъде прерязано с нож гърлото на онзи ужасен Холидей.
Но Бат бе непоколебим, когато се отнасяше за неговия приятели герой.
— Само да чуем какво ще каже.