Катрин О’Нийл
Принцесата на крадците (12)

12

По всяко време на денонощието Баури^[1] дишаше и пулсираше със своя особен, странен начин на живот. През деня той бе убежище на търсачи на сделки. С настъпването на здрача се превръщаше в гнездо на удоволствията и на порока. Саранда обикаляше барове, хотели, бирарии, мюзикхолите, евтини театри, ресторанти и разни малки и странни музеи.

Насилието бе нещо обикновено в района. Хулигани, скитници и пияни главорези, с каквито бе населен, се биеха нощем за пари. Майка на тези боксьори бе нищетата. Градът привличаше мъже с необикновена сила и физическа виталност, но интелигентността и амбициите на много от тях биваха разпилявани, защото не им стигаха средства. Често като единствен източник на доходи оставаше бруталната експлоатация на юмруците им.

Както с всичко останало, районът се перчеше с неуважението си към закона. Сляпата Темида бе опасна за имигрантите, набутани като плъхове в кафез в бордеите на един преситен град. Законите застрашаваха дейностите, които правеха съществуването поносимо. Привържениците на въздържанието постоянно заплашваха да затворят кръчмите в неделните дни — единственото време, когато работниците можеха да пийнат нещо. В района практически нямаше клубове. От собствениците на таверни и от файтонджиите се искаше да притежават разрешителни, но за да подадат молба, трябваше да имат гражданство. Докато реформаторите на Горен Манхатън заклеймяваха порока, насилието и беззаконието, Баури стягаше редиците и бранеше собствените си закони.

С една дума, Баури бе идеалното място да се скриеш.

Бирарията бе задимена и вонеше на вкисната бира и на некъпани мъжки тела. Мъжете, насядали пред халбите по дългите дървени маси, вдигнаха очи, когато влезе Саранда. В своята сватбена рокля нямаше как да не предизвика раздвижване. Сгуши се смутено под погледите им. Би предпочела да се смеси незабелязано с тях. Но в този момент не можеше да направи нищо. Не бе имала време да се преоблече и първата й работа бе да намери къде да се скрие.

Най-после видя човека, когото търсеше. Той се смееше и се чукаше с приятели на една маса. Тя побърза да се приближи до тях. В момента искаше само да стане невидима.

— Стъбс, трябва да поговорим.

Викаха му Стъбс, защото вместо пръсти имаше дебели чукани^[2]. Но беше най-добрият в бизнеса и знаеше повече от всички в Долен Манхатън за нюйоркския подземен свят.

Мъжете се надпреварваха да се хвалят с подвизите си. В средата на един пристъп от неудържим смях Стъбс я погледна. Ухиленото му лице тутакси стана сериозно и на него се изписа уважение.

— О, здрасти! — поздрави я той, очевидно изненадан от това видение в бяла коприна, украсено с искрящи диаманти, с перли в косата, приличащо на ангел небесен. След като се посъвзе, той каза: — При нас е кралското семейство. Запознайте се с най-добрата от проклетите…

Тя прекъсна Стъбс, преди да стигне прекалено далече.

— Нуждая се от помощта ти.

Той усети състоянието й, кимна на момчетата за довиждане, стана и я заведе до една странична маса. Следваха ги цинични коментари. Без да обръща внимание, Саранда седна с гръб към всички и усети как полумракът я обгръща с безопасност и я успокоява, макар че сърцето й още не се бе успокоило.

— В беда съм — започна тя без предисловия. Говореше много тихо.

— Ти си в беда?

— Обвиниха ме, че съм убила семейство Ван Слайк.

Стъбс ставаше все по-сериозен.

— Кой те обвини? — И той започна да говори почти шепнешком.

— Полицията.

— Какво ги накара да мислят така?

— Убиха ги тази вечер, преди малко. Бях се навела над Уинстън, когато Сандър Маклауд влезе в стаята. Мисля, че каза, че бил в тоалетната. Все едно, той веднага заключи, че аз съм ги убила и се разкрещя за полицията. Дойдох тук колкото можах по-бързо.

— Боже! Сандър Маклауд! Какво е търсил там?

— Не зная. Не знаех, че е там. Сигурно беше дошъл да се чукне с Джаксън за сватбата или нещо подобно.

— Възможно ли е той да ги е убил?

— Не. Аз видях кой ги уби.

— Кой беше?

Тя покри лице с длани. И сега не можеше да го повярва. Знаеше, че Блакууд бяха прибягвали до убийство и друг път. Но онова бе Ланс. Тя нямаше доказателства, че е замесен и Мейс. След миналата нощ искаше да вярва…

Какво?

Въпреки това, което му каза, никога не бе мислила за него като за убиец. Ланс Блакууд бе некадърен измамник и затова бе принуден да прибягва до отчаяни действия. Но Мейс бе майстор, фактически бе най-добрият, когото бе виждала през живота си. Никога не би помислила, че той е способен да застреля хладнокръвно хора, които са му се доверили от все сърце.

Но той го направи. Саранда го видя как бяга. Не можеше да има грешка.

Разтри чело. Главата я болеше.

— Един мошеник на име Блакууд ме нареди така. Дълга история. Улиците вече гъмжат от полиция. Стъбс, нуждая се от скривалище. Само докато се разнесе пушекът.

— Готово. Можеш да използваш стаята ми горе. Аз ще спя при един приятел.

— Благодаря ти. Трябват ми и някакви дрехи. Нещо обикновено и незабележимо. Памучен оксфорд. Не, по-добре кафяв муселин. Или сив. Нещо, което се слива с околното. Не мога да се разхождам в дрехи от „Уърт“ и с диаманти. И понеже заговорих за диаманти, виж какво можеш да получиш за тези тук. — Тя сне диамантените гривни от ръцете си и му го подаде. Беше ги носила майката на Уинстън, Лалита. Бяха част от сватбения подарък на Уинстън. — Трябват ми пари.

Той ги разгледа с опитно око.

— Срамота е да се разделяш с тях. Това са стари холандски диаманти. Осемнайсети век, предполагам. По дяволите, та те нямат цена! Тук наоколо няма да вземеш и пет процента от стойността им.

Тя помисли със съжаление за сините диаманти в касата на Ван Слайк.

— Това е всичко, което имам. О, и това. — Тя вдигна ръце, разкопча перлите и ги сне от главата си.

— Не искаш ли да ги задържиш?

— Бижутата не ме интересуват. Искам да живея достатъчно дълго, че да дам на Блакууд да разбере какво мисля за делата му.

Стъбс напъха бижутата в джоба си и въздъхна тежко.

— Не искам да те лъжа, Саранда. Ще направя каквото мога. Ще те скрия, ще ти намеря дрехи, даже ще разузная. Дължа ти го. Професионална вежливост, може да се каже. Зная, че ти би направила същото за мен. Но да убиеш Ван Слайкови, за Бога…

— Казах ти, не съм аз.

— Помня и ти вярвам. Но трябва да ти кажа направо. Сандър Маклауд е почти най-важната клечка в този град, направо след самия Джаксън ван Слайк. Ако той те посочи с пръст… няма да имаш време да се помолиш.

— Точно от това се страхувам.

Само след три дена Саранда започна да разбира, че е изпаднала в по-тежка беда, отколкото си представяше първоначално. Вестниците, които й носеше Стъбс, печатаха на първа страница сензационни статии за убийството и заклеймяваха името й. Още по-лошо: Сандър Маклауд изнасяше смайващи и необясними обвинения. Той не само я обвиняваше в убийството на двамата Ван Слайк, но разкриваше и факта, че тя е известна престъпница, че истинското й име е Саранда Шъруин и че е убила Джаксън и Уинстън, защото те са установили истинската й самоличност след сватбата и й заповядали да се маха. Твърдеше, че Джаксън му е признал всичко това минути, преди да умре.

— Не е вярно! — каза тя на Стъбс и захвърли вестника настрани.- Джаксън и Уинстън знаеха истината. Но я узнаха преди сватбата, а не след нея. Те ми простиха и искаха да вляза в семейството им. Джаксън не е могъл да каже на Маклауд, че ме е изхвърлил. Той лъже.

— Тогава как е узнал всичко останало? Имаше само един начин да го узнае.

„Глоуб“ я нападаше най-яростно. Разгневени от смъртта на обичания собственик и на сина му, служителите във вестника се кълняха, че Саранда ще увисне на бесилката, преди да наследи вестника. В нормални условия, благодарение на подновеното завещание на Джаксън, вестникът щеше да бъде вече неин. За да предотврати това, което наричаше „пародия на правосъдие“, „Глоуб“ я прокле черно на бяло, обяви десет хиляди долара награда за залавянето й и призова да се претърси града за тази цел. Всичко това бе поместено под общото заглавие

ПРИНЦЕСАТА НА КРАДЦИТЕ

На другия ден всички вестници вече я наричаха по същия начин. Статиите се придружаваха от стара снимка на Лалита; подчертаваше се, че Саранда прилича на нея и че е използвала това, за да осъществи измамата. Нейният собствен вестник унищожи анонимността й с един замах.

Само Блакууд би могъл да изнесе всички подробности. След като ги е убил, той не е имал по-добър начин да избегне правосъдието освен да направи така, че тя да бъде арестувана и обвинена в убийството. Но какво очакваше той от всичко това? Би ли поел толкова рискове само за да разкрие нейната измама?

Имаше само един възможен отговор. Вестникът.

Дойде й на ум нещо ужасяващо. Дали не бе замислял убийствата през цялото време като последна мярка в случай че тя успее с брака? Ако бъде обвинена в убийство, „Глоуб“ ще премине в ръцете на съдия-изпълнителя. Ако намери пари, Блакууд ще го купи на търг. По-рано Джаксън бе споменавал открито за намеренията си да остави вестника на „Арчър“ след смъртта си. Със своето дар слово Блакууд можеше лесно да се оправи. Всяка богата, самотна, жадна за любов жена можеше да му даде парите, от които имаше нужда. И никой нямаше даже и да се усъмни каква е истината.

Никой освен Саранда.

Ако всичко бе така, той имаше интерес да я затворят при първа възможност. След което започваше неговото тотално настъпление.

Но всичко това не обясняваше поведението на Маклауд. Какво бе накарало именно него да лъже полицията? По-рано той открито критикуваше уводните статии на вестника, излизащи в защита на онеправданите. Беше ли възможно да е работил с Блакууд по някакъв начин? В деня на посещението на Бат те спореха. Но и това, както всичко друго в живота на Блакууд, можеше спокойно да бъде фалшификат. Знаели са, че Уинстън ще доведе Бат в кабинета му и съответно са могли доста лесно да инсценират свадата.

Време за разследване нямаше. Веднага след обявяването на наградата тя стана най-търсената жена в Ню Йорк. „Глоуб“ обяви публично, че наема детективите на Пинкъртън да я намерят. Изглежда всеки човек в града се бе включил в преследването.

Полицията беше навсякъде. Когато видя една група гангстери, събрали глави над последния брой на „Глоуб“, Саранда разбра, че е време да се маха. Тук бе прекалено опасно за нея. Заобикаляха я джебчии, проститутки и крадци. Изразът „сред крадците няма чест“ не бе измислен току-тъй. Кой да е от пропадналите типове в Баури можеше да я предаде всеки момент.

На третия ден Саранда слезе долу и видя един полицай да разпитва бармана. Тогава разбра, че повече не бива да чака. Изтича нагоре по стълбите, грабна приготвения куфар и тръгна към временната стая на Стъбс.

— Къде ще бъдеш? — попита той, когато разбра, че заминава. Тя мислеше трескаво. Трябваше да напусне града. Сърцето й крещеше за отмъщение, но тя знаеше, че сега не е възможно. Ръцете й бяха вързани здраво и единственото нещо, което можеше да направи, бе да се махне. Ако останеше макар и един ден, рискуваше да я хванат и присъдата й бе сигурна. В този град нямаше човек, на когото да може да разчита. Къде тогава да отиде?

При Бат. Той ще я скрие, докато реши какво да прави. Той й каза на раздяла: „Докато съм жив, ще има към кого да се обърнеш“. Лицето й светна за пръв път след убийствата.

— Канзас. Връщам се в Додж.