Катрин О’Нийл
Принцесата на крадците (54)

57

Саранда се събуди от гадна миризма на урина и гнилоч. За известно време не можа да си спомни къде се намира. Наоколо беше тъмно и студено. Лежеше на твърдо легло, покрита единствено със скъсано и мръсно одеяло. Насреща й имаше тежка стоманена врата. Никакви прозорци, никакъв отвор не пропускаше светлина.

Изведнъж си спомни всичко. Как я измъкнаха от леглото й посред нощ, как й сложиха белезници и я бутаха по улиците на Лоуър ийст енд. И ужаса й, когато осъзна къде я водеха. Гробниците. Официално това беше нюйоркският мъжки затвор, но го наричаха така, защото много напомняше египетска гробница. И, както се говореше, заради чувството на задушаване в ужасните му килии. Нейният стар приятел, касоразбивачът Стъбс беше лежал три месеца в този зловещ затвор и никога не проговори и дупчица за преживяванията си там.

Неосъзнала се все още от съня и шока, Саранда ги бе попитала защо я водят в мъжкия затвор. Те бяха промърморили нещо в смисъл, че няма сграда с изолирани килии за жени. Единият от полицаите й се ухили гадно, показвайки златен зъб.

— Не си ли чувала? — попита я той. — Че си безнадеждна? — Партньорът му само се изсмя.

Саранда не знаеше дали е ден или нощ. Докато седеше на твърдия нар, увила ръце около коленете си, за да се топли, тя започна да трепери не само от студ. Стените сякаш се сключваха около нея. Дори в кошмарите си тя не бе виждала толкова тясна и без никаква пролука килия. Сякаш наистина бе зазидана в гробница. Ни лъч светлина. Ни намек за звук. Никакво усещане за околния свят. Потънала в мрак, тя се намираше насаме със собственото си въображение.

Най-лошият от кошмарите й бе станал реалност.

Саранда не знаеше откога седи така и тръпне в очакване. Нямаше как да отмерва времето освен с лудото биене на сърцето си. Тишината бе неземна. Тя започна да се ослушва за някакви звуци, стъпки, поскърцване на желязо, каквото и да е, което би могло дай подскаже, че не е сама в това чистилище.

Започна да усеща глад. Не можеше да си спомни откога не е яла. Стомахът й леко къркореше. Тя почти се зарадва. Беше нещо истинско, на което можеше да се опре, доказателство, че е жива и че в крайна сметка не полудява.

Най-накрая чу превъртане на ключ в ключалката. Вратата се отвори с изскърцване и вътре се процеди светлина, която я принуди да затвори очи. Сетне на фона й се очерта една фигура. Беше само силует, обкръжен с ореол от лъчи. Но Саранда разпозна любимия образ.

Като се вдигна на крака, тя забърза към него, радостна и облекчена:

— Мейс — извика тя. Но тъкмо се канеше да се хвърли в обятията му, той вдигна фенера към лицето си и се ухили.

— Опитай пак.

Ужасена, Саранда политна назад. Защото не Мейс бе дошъл да я види, а Ланс.

Очите й свикнаха със светлината и тя започна да различава чертите — по-тясната челюст, по-ниското чело, зловещия блясък в сляпото му око. То му придаваше налудничав вид.

Зад него вратата се затвори е трясък. Ланс остави фенера на една кука на нивото на очите и се обърна към Саранда, оглеждайки я замислено.

— Значи знаеш кой е брат ми — изрече. — Чудех се.

Саранда трепереше ужасно. Килията внезапно й се стори прекалено тясна, прекалено малка за двама им. В нейните очи Ланс беше олицетворението на злото. Тя не можеше да не си спомня какво се бе случило помежду им. И въпреки това гордостта й надви. Нямаше да му достави удоволствието да я види трепереща.

— Винаги съм го знаела — каза тя дръзко. — Защо мислиш, че тръгнах след него? За да го накарам да плати за онова, което стори ти.

— Като се намъкна в леглото му ли?

Саранда нямаше намерение да му разкрие чувствата си към Мейс. Тя рече с презрителен тон:

— Бих умряла вместо да пусна още един Блакууд в леглото си!

Ланс приближи и вдигна кичур от сребристорусата й коса. Тя не знаеше колко е красива, колко е уязвима с тия сини очи, разширени от страх. Като наблюдаваше лицето й, докато косата й се изплъзваше от пръстите му, той попита:

— Наистина ли?

Ръката й замахна да го удари. Той я улови и я изви назад, като я принуди да извика.

— Къде е брат ми? — изрева Ланс, забравил да се преструва на възпитан.

— Не знам. Доколкото ми е известно, тъкмо той ме е предал.

Ланс я плесна силно по лицето, от което главата й отскочи встрани, а бузата й пламна.

— Не ме вземай за глупак, Шъруин.

— Ти току-що отговори на въпроса си. Откога някакъв си проклет Блакууд би направил нещо за Шъруин, освен убийство или изнасилване?

— Брат ми е рискувал живота си за друг човек един единствен път. Но той бе готов да умре, за да те защити. Тъй че не се опитвай да ме мамиш. Къде е?

— Не знам. Дори и да знаех, нямаше да кажа на такъв като теб.

Ланс я удари отново, като този път почти я събори. Саранда вдигна глава, тръсна косата си и го загледа дръзко.

— Мейс е прав за теб, знаеш ли. Ти наистина си глупав. Прекалено глупав, за да можеш сам да решаваш нещата. Никога няма да бъдеш като Мейс и ти го знаеш. Това те измъчва, нали? Това те държи буден нощем. Затова трябва да изнасилваш деца. Затова никоя нормална жена не би те пожелала никога.

Ланс я сграбчи за гърлото, разтърси я и започна да я сдуши, докато не спря да диша. Очите й се изцъклиха и тя впи нокти в ръцете му, като отчаяно се опитваше да се отскубне. Накрая, точно когато започна да губи съзнание, той я блъсна назад и тя падна върху нара. Като кашляше и се задъхваше, Саранда започна да се опитва да вкара въздух през горящото си гърло в дробовете си.

— Трябваше да те убия, когато имах тази възможност.

Когато най-сетне вдиша поглед, тя видя как Ланс стои насреща й и диша като змей. Гледаше като полудял.

— Знам какво си мислиш — рече той налудничаво. — Ти си мислиш, че съм малоумен, също както мисли и Мейс. Виждам го в очите му, като ме погледне. Той ме съжалява, да, така е. Мисли, че грешката е негова. Но не е. Но аз го оставям да мисли, че е така. За да е на моя страна. Мисли си, че ако е бил по-добър с мен, е щяло да бъде различно.

— Искаш да кажеш, че си се родил малоумен ли?

— Не съм малоумен! Но нямам нищо против Мейс да си мисли така! Така продължава да ме съжалява. Иска да ми помага. И през цялото време аз получавам онова, което иска той. Скоро ще имам всичко. И теб включително. Нямам търпение да видя погледа в очите на брат ми, когато разбере, че си обесена.

— И ти ще сториш това на собствения си брат?

— Брат ми — изплю се той. — Светецът, златоустият, който получава всичко и всички, които пожелае. Докато аз трябва да се боря. Той, който ме предаде, когато най-много се нуждаех от него.

— Искаш да кажеш, когато откри Пилар. — Саранда държеше да го чуе от него.

— Да. Проклетите революционери, които хабяха таланта на брат ми за тъпите си идеали. Аз сложих край на тази дивотия, аз!

— Да, предаде ги дяволски хитро.

— Точно така. И това подейства. Щом се погрижих за Пилар, Мейс беше вече готов да се върне към занаята, с мен…

— Трябва да е било голям шок за теб тогава, да разбереш, че се е заел с Ван Слайк.

— Обаче сега той не е с тях, нали? Мейс откри идеалния свят, идеалното мошеничество. Е, аз разруших този свят и сложих крайна неговото мошеничество. И независимо дали му харесва или не, ще заема неговото място!

— Какво искаш да кажеш? — попита Саранда злобно.

— Не си ли чула? Маклауд ме направи главен редактор на „Глоуб джърнъл“ на мястото на Мейс! Където и да е скъпото ми братле, вярвам, че е обезумял от яд!

— Че какво разбираш ти от ръководство на вестник?

— Абсолютно нищо, скъпа! Но все още зная как да залича следите си. Щом Мейс умре, това няма да има никакво значение.

Саранда усети как я побиват ледени тръпки.

— Ще убиеш собствения си брат?

— Няма да ми се наложи. Ще го направи Маклауд, щом го спипа. Нали не мислиш, че ще му позволи да се измъкне жив?

Преди да успее да отговори, ключът се превъртя в бравата.

— Времето изтече, господин Блакууд!

Хилейки се под мустак, Ланс се обърна да тръгва. Когато й обърна гръб, Саранда се надигна на нара, преизпълнена от страстна нужда да му причини болка.

— Аз родих твоето дете — каза му тя.

Ланс спря. Не се чу нито звук.

— Беше красиво момче. Много приличаше на теб — какъвто трябва да си бил преди оная случка в полицията. Но той умря, защото не можех да се грижа за него. Ако беше до мен, ако беше помогнал, днес можеше да е жив.

Ланс стоеше закован на място, все още с гръб към нея. Саранда чувстваше колко е шокиран.

— Знаеш ли, Ланс? Той няма да е единственото дете, което ще имам. Така или иначе, ще се измъкна оттук. А ти можеш да се залъгваш колкото си искаш. Но и ти като мен знаеш какъв майстор е Мейс. Той ще те надвие. И когато го направи, той и аз ще заместим твоето дете с негово. И той ще има нещо, което ти никога няма да имаш.

Ланс не помръдваше. Пазачът го подкани, но той му махна да се маха. Най-накрая се обърна. Изглеждаше разтърсен. Погледна я отблизо, сякаш си я представяше бременна с неговото дете. После как държи сина му на ръце.

— Не бих бил толкова сигурен — каза тихо той.

— Съмняваш ли се в Мейс? Защото аз — никак.

Жестока усмивка изкриви лицето му.

— Не, скъпа, не се съмнявам в него. Ако това, което казваш, е истина, ако ти наистина се измъкнеш жива оттук, Мейс ще трябва да избира. Ти или аз. А като се стигне дотам, Мейс ще избере мен.

— Толкова ли си сигурен — настоя Саранда.

— Сигурен съм, Шъруин. Винаги е било така.