Катрин О’Нийл
Принцесата на крадците (65)

69

Месец по-късно Саранда стоеше до перилата на един параход, който пътуваше на юг, и гледаше мътната Мисисипи, спомняйки си по-щастливи дни. Точно на параход като този тя и Мейс бяха признали дълбоките си чувства един към друг. Тя се бе почувствала излекувана, бе усетила, че вече нищо не може да им навреди. Но като всичко друго в живота й, и това се оказа илюзия…

Двамата успяха да вземат вестник „Глоуб“, както бяха мечтали. Мейс написа серия статии, в които разкри истината. Думите му бяха толкова дръзки, сякаш бяха изковани от светкавици и запратени от бурните небеса. Той доказа за сетен път колко силна може да бъде пресата. Отпечатаха писмото на Джаксън в „Глоуб“ и другите вестници бързо поеха историята. Сандър беше арестуван, а Саранда оневинена. Но това не беше всичко. Тъй като си беше блъфьор, Мейс нарисува такава драматична картина на участието им в сделката, че за една нощ двамата станаха прочути герои. Измамниците, които бяха разкрили убийството на двама от най-обичаните граждани на Ню Йорк и бяха осъществили огромно ужилване, за да докарат престъпника до съд. Посрещнаха ги не само във вестника, а и в обществото, с отворени обятия.

Тъй като всички обвинения срещу Саранда бяха свалени, тя си възвърна „Глоуб“. Маклауд бе осъден да върне парите, които бе получил, като по този начин Мейс и Саранда се сдобиха с още сто хиляди долара в банката.

Трябваше да са щастливи. Направиха всичко, което бе по силите им. Никога не говореха открито за това, но и двамата знаеха, че нещо жизнено важно бе умряло. В опита си да съживят старата любов, те решиха да се оженят. Уморени от публични спектакли след арестуването на Сандър, избраха церемонията да е скромна и тиха. Това трябваше да стане най-щастливият ден в техния живот. Но в последния момент двамата се погледнаха в очите и видяха съмнението.

След смъртта на Ланс Мейс се държеше странно. Започна да носи пистолет, нещо, което Саранда не бе успяла да го убеди да направи в дивия Запад. Често пъти, когато мислеше, че не го гледа, той спираше с вдигната глава, сякаш се ослушва. Никога не й каза от какво се страхува, а това още повече ги отдалечи.

Саранда обаче знаеше, че той скърби за смъртта на Ланс. И подозираше, че обвинява нея. Дали бе възможно да си мисли, че ако Ланс бе още жив, биха могли да му помогнат? Дори сега, реши тя, Мейс отказваше да разбере степента на братовата си лудост.

След сватбата те се върнаха в хотела, в който живееха. След всичко случило се беше твърде болезнено да се върнат в имението на Ван Слайк, а купуването на къща им изглеждаше твърде постоянно за сегашното им състояние. И бяха доволни да останат в хотела. В първата им брачна нощ обаче хотелската стая изглеждаше стерилна и пуста. Твърде дълго бяха живели като скитници и въпреки това сега, когато бяха женени, изглежда нищо в живота им не се бе променило.

Събличаха се, за да си лягат — несръчно, едва ли не ужасявайки се от това, което ще последва — когато внезапно Мейс я грабна за раменете както преди.

— Давай да се махаме оттук — помоли я той. — Веднага. Ще се качим на първия влак за Сейнт Луис. Оттам ще вземем парахода, както дойдохме. Нека да изкараме един меден месец. Какво ще кажеш?

Саранда знаеше, че той отчаяно се опитва да върне онова, което бяха открили по време на съдбоносното си пътуване и въпреки това, застанала сега на палубата, загледана в огромната река Мисисипи, чувстваше как трепери. Онова пътуване на север беше един вид поражение. Време, когато се бе научила да му вярва, когато свободно му бе отдала сърцето си и душата си. Не беше сигурна, че ще може да го направи отново. Не беше сигурна, че това ще помогне.

Въпреки това Мейс й се закле, че ще си струва болката. Той толкова много настояваше, че най-накрая тя се съгласи да изиграе отново цялата нощ, да му позволи да я завърже за леглото и да се опита да преоткрие любовта и доверието, изчезнали през онази нощ заедно с Ланс.

Миризмите на реката й припомняха първото й пътуване с парахода, когато Мейс се приближи изотзад. Пътуваха вече часове наред и се стъмваше. Небето беше тъмнолилаво, на места среднощно синьо — като очите на Мейс. Саранда знаеше, че е дошъл моментът и въпреки това го отлагаше колкото е възможно по-дълго.

— Готова ли си? — попита той, сякаш непознат я питаше как е със здравето.

Саранда се обърна и го погледна. Погледна скъпото лице и почувства само болка. Беше обещала. Навярно Мейс бе прав. Навярно това щеше да им помогне.

Защо тогава се чувстваше така, сякаш й бяха дали последна цигара, преди стрелците да насочат пушките си?

Тя изправи рамене и се отдалечи от перилата.

— Готова съм.

Каютата им беше по-просторна от преди, по-луксозна, тъй като сега имаха много пари за харчене. Мейс обаче се бе погрижил да пресъздаде сцената точно като миналия път. Беше намерил бял шал, за да завърже ръцете й за таблата.

Гола и разпъната, в очакване Мейс да свърши работата си, Саранда се чувстваше като разголена пред непознат. Започваше да й се иска да не се бе съгласявала. Но неговият поглед я караше да не говори. Тя виждаше в очите му любов, която не можеше да отрече.

Истината беше, че все още се чувстваше предадена. Мейс бе имал възможността да докаже своята лоялност към нея, но не го бе сторил. Той можеше да вземе пистолет през онази нощ, когато се срещнаха с Ланс. Можеше сам да извърши убийството, както човек милостиво убива бясно куче. Можеше да я предпази от извършване на убийството. Но не го бе направил. Беше стоял и гледал как Ланс я заплашва. Как едва не убива него самия. Дали Мейс бе осъзнал колко близко е бил до смъртта от ръката на собствения си брат? Дали когато оставаше сам нощем поглеждаше истината в очите? Или още мислеше, че е можел да го разубеди?

Сега, когато бе твърде късно, той постоянно носеше пистолетна колана си под сакото. Дали мислеше, че така ще навакса? Че ще я пази отсега нататък?

Болеше я от тези мисли. Защото въпреки всичко тя го обичаше дори повече от преди. Беше му дала всичко свое. Беше се променила заради него. Въпреки страха си дори искаше да го дари с деца, защото я бе накарал да повярва, че е способна да бъде добра майка. Но как бяха докарали нещата до тук — да са принудени на правят театър, за да се любят? Само за да се почувстват близки?

Навярно това бе в природата на хищниците, мислеше си Саранда, докато Мейс завързваше глезена й. Може би измамниците се нуждаят от роля и без нея се чувстват разголени. Тъжното беше, чене винаги е било така.

Мейс тъкмо поемаше другата й ръка, за да я върже, когато на вратата се почука.

— Господин Блакууд, елате бързо — чу се треперещият глас на стюарда. Мейс спря и двамата си размениха сепнати погледи. Беше помолил да не ги безпокоят. Сигурно нещо не бе наред. Стюардът блъскаше по вратата, сякаш параходът гори.

— Спешно е — чу се настойчивият му глас.

— Веднага се връщам — каза й Мейс.

— Не ме оставяй така! — извика Саранда. Но той вече излизаше. Тя чу как се отвори и затвори вратата, сетне чу някакъв тъп звук. Ослушваше се да чуе превъртането на ключа в ключалката. Не го чу. Дали я беше оставил тук, вързана гола за леглото, при отворена врата? Ами ако влезе някой?

Тя се пресегна със свободната си ръка да разкъса възела, който държеше другата й ръка. Нещо не беше наред. Що за спешен случай би изисквал незабавното присъствие на Мейс? Защо само той? Защото бяха повикани ако всички мъже, щеше да чуе стъпките им по дъсчения под навън?

Докато се бореше да развърже възела, вратата се отвори.

— Мейс? — попита тя.

Тя дочу тихо ахване. Много тихо, почти неразбираемо, той заговори.

— Мили Боже!

— Какво има? Какво се е случило?

— Нищо — прошепна той.

— Но защо те извикаха?

— По грешка.

Той приближаваше към нея гърбом. Саранда чуваше тихите му стъпки по килима. Спирайки се на прага на спалнята, той намали лампата и каютата потъна в полумрак. Завесите бяха дръпнати. За миг в тъмното се възцари странна тишина и очакване. Сърцето на Саранда биеше с непонятен ритъм. Мейс обикновено оставяше лампите да светят, когато правеха любов. Обичаше да вижда лицето й, да наблюдава всяка извивка на тялото й, докато се движи под неговото. Но тази вечер тъмнината й донесе облекчение. По голата й кожа се появиха миниатюрни капчици пот. Дори сега Саранда не знаеше дали ще може да го направи. Някакъв инстинкт крещеше в нея, че нещо не е наред.

Той се приближи, а тя посегна към него с незавързаната си ръка. Искаше само да подържи за малко ръката му, да се успокои, да усети интимния контакт без насилие. Само за малко, докато се приготви за това, което идва. Физически. Емоционално. Всякак.

Но той не разбра намеренията й. Вместо да хване ръката й и нежно да я погали, той я грабна за китката и като взе копринения шал, я завърза бързо и ловко за таблата на леглото. Шалът бе завързан по-стегнато отколкото на другата ръка и се врязваше в плътта й.

— Боли ме — запротестира Саранда.

Той отиде до тоалетката и взе нещо.

— Мейс, боли ме. Отхлаби го малко.

Той приближи до нея и тя усети как нещо меко се отърква о страната й. Тя видя силуета му пред себе си за миг, преди да вкара коприната в устата й и да я завърже зад главата. Сепната, осъзна, че я й е запушил устата. Беше напълно неочаквано. Навярно отново искаше да си играят на бал с маски. Но какъв смисъл имаше да го стори?

Саранда се бори лудо цяла минута, като буташе с език, опитвайки се да извади заглушалката от устата си. Беше я завързал прекалено стегнато — всъщност толкова стегнато, че й спираше дишането.

Какво ставаше?

Леглото помръдна, когато той седна до нея. Ръката му я докосна по корема и се плъзна нагоре, за да я докосне по гърдата. Тя се изви нагоре, отдръпвайки се от ръката му, но завързана и със запушена уста, нямаше как да избяга от него.

Саранда се опита да си спомни нещо подобно в миналото. Нощта, когато на бала с маски бе завързал китките й с въжета и я бе целувал, докато бе останала без дъх, а сетне ненадейно си бе тръгнал, оставяйки я изумена и възбудена от неговата мъжественост. Както и нежните и приятни мигове, които бяха прекарали при бедните фермери в Тенеси. Когато лежаха в неговото легло, заобиколени от децата му, и Мейс прекара целия следобед да ги забавлява с циркови истории, въпреки че беше много уморен. Странно, че си спомняше тези епизоди като най-щастливите мигове с него — колко им беше приятно… и колко бяха влюбени.

Той се наведе и я целуна по заобленото рамо, но й се стори, че по-скоро вдишва аромата на кожата й, отколкото да показва любовта си. Сетне устата му се премести върху гърдата й. Той изглеждаше различен — по-властен, по-агресивен, по-настойчив. Зъбите му хапеха плътта й.

Мейс започна да стене. Докосваше я вече по-настойчиво, сякаш внезапно не можеше повече да се въздържа. Ръцете му грабнаха гърдите й и ги стиснаха толкова силно, че я заболя. Тя извика зад превръзката, но той сякаш не я чу. Премести се и се качи върху нея, както си беше облечен, и губите му дрехи дращеха нежната и кожа.

Тя стенеше силно, като се опитваше да му внуши през превръзката, че иска да спрат за малко.

Той изобщо не й обърна внимание, пресегна се и набързо започна да разкопчава колана си. Щеше ли да я обладае ей така, без никаква подготовка, без…

Внезапно сърцето й изстина. Този мъж не приличаше на Мейс. Дори в най-властните си моменти в леглото той винаги се бе грижил преди всичко за нейното удоволствие. Всъщност това за него беше предизвикателство — да й докаже, че съществува мъж, който може да я задоволи като никой друг. Но това налудничаво дърпане на дрехите… сякаш бързаше, преди да го прекъснат… й приличаше повече на изнасилване, отколкото…

В този миг тя проумя ужасяващата истина. Започна да се бори лудо, като се опитваше да разкъса оковите си, които я разпъваха безпомощна под него. Като използваше всеки грам сила, която й бе останала, тя се бореше като дива котка да го избута от себе си. Но без резултат.

Внезапно Саранда чу как топката на вратата се завъртя. Сигурно беше заключена, тъй като някой започна да тропа силно отвън. Посипаха се яростни удари, а мъжът върху нея се разсмя. Това беше смях на привидение. Тя го усещаше върху себе си като копие, готово да я прободе. И тъкмо когато го насочи към нея, вратата се разтвори с трясък.

Газеният фенер припламна, когато другият мъж нахлу в стаята. Саранда нямаше време да изкрещи, когато натрапникът влетя в стаята. От една дупка в главата му течеше кръв и това беше Мейс!

Мъжът върху нея повдигна глава и тя откри, че гледа втренчено в безжизненото, деформирано око на един мъртвец.

Ланс Блакууд правеше всичко, на което бе способен, за да изиграе отново едно отдавнашно изнасилване.