Катрин О’Нийл
Принцесата на крадците (56)

59

Двамата стояха на прага, облечени с черни костюми и жилетки от брокат, обути с ботуши с шпори, с пищови, окачени на коланите и с по една пушка „Шарп 50“ в ръка. Пушка, с която от петдесет крачки може да се пробие дупка в бизон.

Стана кавга, тъй като пазачите протестираха срещу намесата. Гласът на Уайът, рязък и груб, спомена нещо относно заповед за арестуване за предшестващо обвинение. На Саранда толкова силно й се виеше свят, че не можеше да следи думите му. Тя направи стъпка към тях и тихо и неуверено каза:

— Бат?

С невероятния си слух Уайът я чу. Той насочи пушката си към нея и кимна към Бат.

— Сложи й белезниците! — нареди той. — И пази тишина. Мърдай, за Бога! Няма да чакам цял ден!

Всичко беше изпълнено съвършено. Сложиха й белезници и я повлякоха, заплашвайки пазачите с насочени пушки. Минаха по мрачните коридори и излязоха навън, на ослепителното слънце. Метнаха я в една карета, докато директорът на затвора притича.

— Наблюдавай я, докато се погрижа за този глиган — рече Уайът на Бат под мустак. — Ако не се върна до една минута, тръгвайте без мен.

Объркана от ненадейните събития, Саранда се остави Бат да я настани в каретата, гледайки го втренчено, сякаш още не можеше да повярва на очите си. Той й изглеждаше толкова скъп, все съшият с гъстите си черни мустаци и леденостудени очи.

— Как успя…?

Той вдигна ръка, за да я накара да млъкне, заслушан през прозореца на каретата как Уайът обяснява ситуацията на директора на затвора. Когато се върна при тях с най-хубавата си западняшка походка, Уайът излая заповед на кочияша да потегля. Директорът и надзирателите останаха да зяпат с отворени уста след тях, гневни и объркани. Никой не се осмели да подложи на съмнение авторитета на въоръжените мъже. Не и след като имаха заповед за арестуване, издадена във Вашингтон.

Докато каретата се носеше по улиците на Лоуър ийст енд, Саранда се опита да разбере какво става и защо.

— Можеш да благодариш на твоя приятел Блакууд — каза й Бат.

— Мейс е жив?

Бат кимна и Саранда клюмна на рамото му, отпаднала от облекчение.

— Толкова много се тревожех — каза тя, а Бат я прегърна.

— Не си имала причина да се тревожиш за него — каза Уайът, махайки шапката си и изтривайки потта си с ръкав. — Той ни съобщи, че си в беда. Каза ни от какво се нуждае. Аз използвах някои стари връзки във Вашингтон. Направих така, че да ме назначат за щатски съдия-изпълнител, а Бат направих свой заместник. — Той отгърна сакото, за да покаже значката си, закопчана на жилетката. Увисналият му рус мустак щръкна нагоре, когато се ухили. — Доста внушително за един стар негодник, а?

— А какво беше това за заповедта за арестуване? — попита Саранда.

— По дяволите, измислихме я! Използвахме едно закъснение на федералната поща от преди няколко години. По онова време ти беше около Канзас и ние написахме федерална заповед за задържането ти, като те обвинихме в това престъпление. И тъй като това себе случило преди убийствата, даваше на Канзас право на предшестващо обвинение. Те може и да я отхвърлят, но трябва да мине през федерален съдия във Вашингтон. Моят другар ще се погрижи за нея. А междувременно ще направим каквото можем, за да те предпазим от обесване.

— Всичко това е идея на Мейс, така ли?

— Най-вече — каза Уайът. — Макар че аз организирах задържането ти, тъй като бях запознат с това.

— Запознат ли?

Бат се разсмя.

— Запознат в смисъл, че го е правил.

— Е, това беше преди да поема работата на съдия-изпълнител в Уичито — призна Уайът.

Саранда им се усмихна, като поклати глава.

— Вие двамата никога няма да се промените. Но хубаво е, че сте дошли. Най-вече ти, Уайът, тъй като никога не сме били близки.

— По дяволите, това няма значение. И Док дойде да помогне.

— Док Холидей?

— Блакууд сметна, че ще е добре да имаме на разположение лекар, ако си неразположена — обясни Бат. — А ти ми изглеждаш доста отслабнала, скъпа.

— Добре съм. Не че Док ще ми помогне особено, нали е зъболекар.

— Те не знаят това — каза Уайът. — Докато го разберат, ако изобщо го разберат, отдавна ще сме изчезнали от града.

— Къде е Мейс?

— Ще се появи, когато е безопасно. Мисля, че ще ни посещават целия следобед. Не се тревожи, скъпа. Ще те заведем в хотелска стая и така ще те скрием, че дори самият президент на Съединените щати няма да може да те открие.

— Ами ако ви принудят?

Бат и Уайът си размениха коси погледи.

— Няма — увери я Бат.

Докато стигнат до хотела, Саранда едва не загуби съзнание. Беше принудена да стои с белезниците във фоайето, докато Уайът обясни на управителя, че тя е под федерална защита и не бива да я безпокоят. Сетне я вкараха в асансьора и я заведоха в стаята, където чакаше Док Холидей. Бат не го харесваше. Той смяташе Док за най-злия човек, когото познаваше. А Уайът по някаква причина бе привързан към зъболекаря, превърнал се във въоръжен страж. Лоялността на Бат към Уайът го бе принуждавала неведнъж да оставя настрани личните си пристрастия и да оказва помощ на Док; сега Док му връщаше услугата.

Докато пристигнат, Саранда беше толкова отмаляла, че направо я сложиха да спи. Поръчаха храна, но Саранда, която цели два дни почти не бе яла, не можа да задържи поетата храна. Док й даде някакво укрепващо средство, приготвено от уиски, корени от сарсапарила и кора от дива череша. До вечерта изобщо не й се ядеше и тя бе приятно пияна.

По едно време Бат седна на леглото до нея.

— По-добре ли си?

Тя го погледна с любопитни очи.

— Бат, когато те видях за последен път, ти ме повика да избягам с теб. Искаше да изживееш живота си с мен. Защо тогава помогна на Мейс?

Бат сведе поглед, сякаш беше притеснен.

— Мисля, че когато обичаш някого, си готов да направиш всичко за този човек, за да му помогнеш. Дори ако се наложи да жертваш собствените си чувства, за да го направиш.

— Да — отвърна тя, като разбра за първи път. — Така е наистина, нали? Да искаш да пожертваш себе си заради този, когото обичаш.

— Мисля, че ако им беше казала къде е Блакууд, щяха да се държат по-добре с теб. Но ти не го направи, нали?

 

Както бе предвидил Уайът, през този следобед имаше постоянен поток от най-различни посетители. Бат и Уайът, тежко въоръжени, застанаха пред вратата на дневната и отказваха да допуснат когото и да било. Полицията, репортерите, служители от съда, всички те предявяваха искания или молеха за интервю с прословутата престъпница, която успешно бе отложила часа на своята присъда. Но мъжете с оръжията отстояваха своето, като твърдо заявяваха, че затворничката е твърде болна в следствие отношението на нюйоркските власти, за да се среща с когото и да било. Когато изпратиха лекар, за да потвърди това, Док Холидей го изблъска от вратата и попита със страховит глас:

— Съмняваш се в думите ми, така ли, кучи сине?

Само съвместните усилия на Бат и Уайът го възпряха да не се нахвърли върху градския лекар. Повече лекари не се появиха.

Докато всички се разотидат, бе станало късно вечерта. Саранда беше спала през по-голямата част от следобеда. Тя усети, че се отварят врати и че някой влиза в стаята. Като отвори насила очи, се зачуди дали фигурата, която вижда, не е халюцинация.

— Мейс! — Саранда се опита да се надигне. Косата й беше разпусната и ограждаше лицето й. Той се приближи към нея, а зад него влязоха Бат, Уайът и Док.

Саранда се спусна към него, потапяйки се в топлината и силата му. В този миг той, изглежда, бе всичко онова, което не беше тя, всичко, от което се нуждаеше. Тя повдигна лице, а той го пое в ръцете си, за да го целуне. Но се спря и прокара ръце по влажната й кожа, шокиран от топлината, която се излъчваше от нея. Изпсува грубо под носа си.

— Тя гори!

— Май не са били особено гостоприемни към нея — каза Уайът.- Опитахме се да я накараме да похапне, но не можа. Док й даде подсилващо лекарство.

Саранда се олюляваше. Мейс я постави нежно на леглото, сетне подуши каната с лекарството, опита уискито и едва не се задави.

— Господи! Да не би да се опитвате да я убиете? — Те започнаха да протестират, но той им махна с ръка да мълчат. — Какво й дадохте да яде?

— Пържола, карто…

— Исусе! Нищо ли не знаете, бе хора?

Мейс хвърли сакото си и нави ръкавите на ризата си, като вдигна завивките, които бе изритала и я зави добре.

— Идва ли лекар тук?

— Отпратихме го. Решихме, че не ни трябва — можеше да надуши плана ни.

— Не виждате ли, че наистина е болна? Доктор Холидей — Мейс каза със същия авторитетен и рязък тон, който бе използвал като Арчър във вестника, — бъдете така добър да извикате лекаря. Извадете още одеяла. Сигурно ще поиска да се опита да смъкне температурата чрез изпотяване. Шерифе, господин съдия, върнете се на поста си отвън. Не пускайте никого освен лекаря. В края на краищата ще ни е от полза да имаме потвърждението на външен източник, че тя е сериозно болна. И се обадете да донесат малко бульон. Всеки глупак знае, че не бива да се дава пържола на човек, който не е ял седмици наред.

— Там, на Запад, ние не ядем кой знае какво освен пържоли — каза Уайът раздразнен.

— Тя изглежда ли ви като говедарка?

Саранда изглеждаше крехка и ужасяващо бледа, очите й бяха със зеленикаво-синкав трескав цвят, блеснали на фона на бледото й лице.

Тримата излязоха, като си мърмореха под носа. Мейс седна на леглото и прегърна Саранда.

— Не се тревожи, любима. Вече съм тук и ще се грижа за теб, докато се оправиш.

— Наистина ли?

— Трябва да се оправиш бързо. Тогава ще си възвърнем вестника — каза й той, като я целуна по влажното чело. — Сега не мисли за това. Само се съсредоточи върху оздравяването си.

— Искам да помогна. Искам Маклауд да си плати за това, което е извършил.

— Не се тревожи, любима. Ще го направиш.

— О, Мейс, беше ужасно. Те ми казаха, че си мъртъв…