Катрин О’Нийл
Принцесата на крадците (28)

29

След няколко дни осъзнаха, че са се изгубили. От дни не бяха минавали през никакъв град, а запасите им от вода намаляваха. Караха с часове под безпощадния пек на пустинното слънце с надеждата да открият вода — река, поток, каквото и да е. По някакъв начин бяха загубили пътя.

След два дни бродене без вода, когато жените бяха на прага на бунта, се натъкнаха на индианци. Бяха десетима, млади, мъжествени бойци, изрисувани като за война.

Спряха и Летящата гълъбица се премести до Мейс.

— Те са от племето Пони — рече му тихо тя. — Търсят си боя. Трябва да ги убиеш, иначе те ще те убият и ще вземат жените.

Индианците започнаха да ги обкръжават.

— Говориш ли техния език?

— Да.

— Влезте вътре — нареди Мейс на останалите жени. Сетне се обърна към Летящата гълъбица. — Ти ела с мен.

Аби му подаде пушката, която бе взела от фургона. Но той само тръсна глава.

Жените гледаха отвътре сцената. Мейс и Летящата гълъбица бавно вървяха към най-възрастния индианец, който очевидно бе водачът.

— Той ще се опита да разговаря с тях! — удиви се Аби.

— Така ще погуби всички ни! — промърмори Люси. — Или нещо още по-лошо.

Саранда гледаше как индианците слизат от конете и хващат Мейс, като го държат разпънат на кръст, докато Летящата гълъбица говори бързо.

— Имаш ли пистолет? — попита тя Аби.

— Да.

— Дай ми го.

Тя сложи пистолета в джоба си и излезе навън в жегата. Като заслони очи с една ръка, за да отвлече вниманието им от другата си ръка в джоба, Саранда се приближи бавно и застана до Мейс. Индианците спряха и се вторачиха в нея.

— Казах ти да стоиш вътре — тросна се Мейс, все още прикован от двамина индианци.

— Говорят ли английски?

— Не — отвърна Летящата гълъбица.

— Имам пистолет в джоба си. Вземи го и го използвай, преди да е станало твърде късно.

— Не ми трябва — настоя Мейс.

Индианците, които не държаха Мейс, започнаха да я обкръжават. Единият докосна златистата й коса, друг опипа плата на роклята й. Те застанаха наблизо в кръг, като разтегнаха устни в одобрителни усмивки.

— Тези мъже не са виждали жена от доста време — предупреди я Мейс. — Освен ако не искаш…

— Искам да вземеш тоя пистолет и да го използваш.

Един от индианците грабна косата й отзад и грубо я дръпна така, че лицето й се приближи към неговото.

Изражението на Мейс се ожесточи и гласът му прозвуча като конски камшик.

— Саранда, влез в скапания фургон.

Летящата гълъбица се учуди, когато го чу да употребява непознатото име. Но каза нещо остро на индианците и те се оттеглиха.

— Защо си толкова опърничав?

Очите му се присвиха и той изрева към нея:

— Махай се оттук. Веднага!

Един от индианците проговори:

— Той казва, че ще ни оставят на мира, ако дадеш жената — прошепна Летящата гълъбица.

— Кажи му, че не става.

Тя докосна ръката на Мейс.

— Аз ще отида с тях. Ще…

— Кажи му, че жените ми не струват колкото моя живот. Кажи му, че са безполезни. Слаби са. Не могат да готвят, не могат да се грижат за мъжете. Кажи му, че плюя на тях. Понитата ми са по-ценни. Но не ги давам на никого.

Индианката превеждаше, докато Мейс говореше.

Едновременно индианците погледнаха към фургоните и забелязаха лъскавите понита. Мъжете, които го държаха, го пуснаха и тръгнаха да огледат понитата. Освободен, Мейс грабва ръката на Саранда с такава сила, че тя усети как пръстите му се впиват в плътта й. Дръпна я настрани.

— Можеш поне малко да ми вярваш!

— Можеха да те убият…

— Ако ме убият, то ще е заради теб.

Тя го погледна втренчено, ужасена. Той я разтърси.

— По дяволите, не знаеш ли какво правиш с мъжете?

Тя го погледна в очите, студени и твърди като камък. Уплашена заради него, тя промълви:

— Мейс…

Но той не й обърна внимание. Стрелна с поглед индианците, които оглеждаха зъбите на понитата.

— Влизай, по дяволите, в този фургон, преди да си разбрала.

Тя се върна във фургона с нежелание. Вътре въздухът бе наситен със страх.

— Взе ли го? — попита Аби.

— Не. — Саранда извади пистолета от джоба си и го сложи върху леглото.

— Тръгват си — извика Люси.

Близначките се спуснаха към прозореца.

— С нашите понита!

Те се спънаха в полите си в желанието си да излязат навън.

— Почакайте! — извика Аби след заминаващите си индианци. — Върнете се!

Мейс я грабна и сложи ръка на устата й, за да я запуши.

— Глупачка! Да не би да искаш да се върнат за теб?

Тя се дръпна и освободи устата си.

— Ти им даде нашите понита. Сега как очакваш да играем номера си?

— Предпочиташ ли да им бях дал вас?

Жените го загледаха втренчено. Той се бе забравил и говореше с истинския си глас. Последвалата тишина бе потискаща. Те продължаваха да се блещят в него, сякаш ги бе предал.

— Взеха конете в замяна на вода.

Той им подаде мехур, пълен с вода, и жените пиха една по една, но враждебно, сякаш бе опрял дуло в главите им.

— Имахме тези понита от години — рече Аби с глас на малко момиче. — Сами ги обучихме. Трябваше да убиеш тези индианци, а не да им позволиш да ги вземат.

Когато близначките и Люси се върнаха във фургона, Летящата гълъбица се обърна към Мейс.

— Не разбраха каква опасност ги е грозила.

В очите й се четеше, че тя го е разбрала.

Цял ден пътуваха на юг, като се опитваха да увеличат колкото се може повече разстоянието между себе си и индианците, в случай че онези решат да се върнат. Летящата гълъбица увери Мейс, че понитата са достатъчно добри и че индианците ще бъдат доволни. Но въздухът бе толкова задушен и тежък, че Мейс ги пришпорваше все по на юг, като се надяваше да разсее това настроение.

През нощта напрежението се сгъсти дотолкова, че Саранда реши да излезе навън на чист въздух. Люси и близначките останаха във фургона. Но докато минаваше покрай огъня, Саранда чу женски глас. Беше Летящата гълъбица, която седеше с Мейс край огъня.

— Днес ти ме спаси от много тежка съдба — казваше тя.

— Нищо не съм направил. Само им предложих няколко коня в замяна на вода.

Той не се стараеше да имитира друг акцент.

— Ти направи много повече, отколкото си мислиш. Ако бях отишла с тях, това щеше да ме погуби. Една полуиндианка не се приема добре. Затова станах това, което съм. Да продавам тялото си във вашия свят ми изглеждаше за предпочитане пред онова, от което избягах.

— Не трябва да се тревожиш. Никой няма да те отведе никъде.

— Вярвам ти. Исках да… ти благодаря. За добротата ти.

Като го изправи на крака, тя сложи ръцете си около кръста му и го целуна.

Сърцето на Саранда подскочи в гърдите. Импулсът да се втурне напред и да дръпне настрани жената бе толкова силен, че трябваше да стисне юмруци, за да остане на мястото си в тъмното. Защото, колкото и да искаше да бъде само неин, тя нямаше това право. Мейс беше свободен да се забавлява с която си поиска.

Ръцете на индианката се промъкнаха нагоре и зашариха по широкия му гръб, докато го целуваше все по-дълбоко. Кипнала от ревност, с пръсти, които трепереха от желание да пребият хищницата, Саранда се обърна настрани.

Спря я разочарованата въздишка на индианката.

— Моля те — каза тя, — позволи ми да ти благодаря.

Саранда се обърна навреме, за да види как Мейс взема ръката й и я целува нежно, след което я пуска.

— Няма за какво да ми благодариш — настоя той.

Каза го меко, но жената го разбра. Тя го гледа с копнеж известно време, сетне си тръгна.

Мейс клекна до огъня и стисна ръце.

— Бедният Мейс — каза Саранда, като пристъпи към светлината. Той вдигна очи. сепнат изведнъж в мислите си. — Другите жени не искат да ти продумат. А тази не може да си свали ръцете от теб. Животът ти доста се усложни, откакто ме взе със себе си.

Дяволитата му уста се изкриви в язвителна усмивка.

— Преди беше много по-просто — съгласи се той.

Тя седна край огъня срещу него.

— В миналото ти щеше да спиш с всичките и да използваш очарованието си, за да поддържаш дисциплината.

— Нещо такова.

— А сега?

Погледът му се придвижи върху лицето й. Тя долови някаква тъга, докато я изучаваше.

— Сега трябва да мисля за теб.

— Какво означава това? — Гласът й пресекна от надежда.

Той задържа погледа й цяла минута и тя се почувства привлечена в тъмната магия на очите му. Сетне, докато го гледаше в очакване, тя видя как се стяга от обещанието, което прочете в очите й. Ръцете му се свиха на юмруци и той стана отново Блакууд.

— Това означава, че ако искам този документ, трябва да мисля само за работата.

Саранда отвърна очи.

— Разбирам — рече тихо тя. — Мислех си, че вече трябва да сме свършили с игричките.

— Но накрая, любима, нищо не остава освен играта. И двамата сме дяволски добри в това, което вършим. Ти можеш да накараш всеки мъж на света да прави каквото искаш…

— Всеки мъж ли?

— А аз мога да разубедя цяла армия да не ни убива и да не изнасилва жените. Понякога е толкова лесно, че се хващам как се опитвам да придумам хората да правят невероятни неща само, за да видя дали може да стане.

— И то винаги може.

Отвращение премина по лицето му.

— Винаги. Но никога не забравяй едно: ние сме велики в илюзиите, тъй като ни се налага. Защото няма нищо друго вътре в нас.

Тя наблюдава известно време как светлините от огъня играят по лицето му. За миг долови следа от мъката, която бе видяла по време на гадаенето и която толкова я бе наранила.

— Сигурен ли си? — попита тя. — Че няма нищо вътре в нас?

Той вдигна очи и Саранда разбра, че никога не е виждала по-измъчен поглед в очите на човек.

— Не може да има — каза той. — Твърде късно е.