Катрин О’Нийл
Принцесата на крадците (3)

2

Едър мъж на около петдесет с увереното държане на човек, който си знае мястото в този свят, пристъпи към тях.

— Господин Мастърсън, виждам, че сте се запознали с моята бъдеща снаха, госпожица Сара Вурс.

Бат погледна Саранда, после отмести поглед към човека, който стоеше до него, сякаш не вярваше на ушите си. Джаксън ван Слайк бе един от най-богатите и най-влиятелните мъже в Ню Йорк. Именно неговият вестник, „Ню Йорк Глоуб“, беше спонсорирал пътуването на Бат на изток в замяна на специално интервю. За Бат Ню Йорк бе непознат, но не му потрябва много време да разбере, че неговият домакин владее лично доста тлъсто парче от града. На границата биха казали, че е достатъчно богат, за да му казват „мистър“.

Бат се огледа. Обстановката бе импозантна. Дворецът на семейство Ван Слайк на Пето авеню се славеше с високите си сводести тавани и с анфиладите една от друга по-красиви стаи. Масите и камините в цялата къща бяха украсени с делфтеки порцелан в синьо и бяло и със завидна колекция от холандски сребърни, бронзови и кристални дреболии. Студените теракотни подове бяха постлани със старинни холандски килими. По стените висяха гоблени. Картини на Рембранд, Вермеер, Ян Стийн и Франс Хале бяха окачени ей така, като семейни портрети. Препълнен с цветя и палми, дворецът бе тих, спокоен, подреден и ведър.

Без съмнение, обитателите му живееха по начин, който малко хора смееха даже да си представят. След пристигането си в Ню Йорк Бат бе свършил много работа. Джаксън ван Слайк бе наследил много пари от баща си, но бе натрупал още повече в състезанието с Джон Астор за изкупуване на всеки продаван имот в Манхатън. За разлика от покойния Астор обаче, Джаксън бе убеден, че на града трябва и да се дава. Това направи семейството му силно в новата родина. Всички уверяваха Бат, че той е преди всичко и най-вече филантроп.

Да, тази къща бе крайно интересна за Саранда Шъруин, наследницата на цяла фамилия измамници и крадци. Точно тук трябваше да се появи.

— И кой е щастливецът? — попита Бат.

— Аз имам честта! — каза вдървено някакъв млад мъж, който се приближи до Саранда.

— Синът ми Уинстън — гордо го представи Джаксън ван Слайк.

Бат се обърна. Искаше да огледа човека, който бе спечелил ръката на Саранда; това не му се бе удало на него самия. Уинстън бе на двайсет и шест, но косата му вече бе доста прошарена и му придаваше сериозния вид на по-възрастен човек. Външността му веднага издаваше принадлежността към семейството Ван Слайк. Лицето му бе деликатно и открито като на баща му, но доверчиво по начин, който не може да се очаква от сина на толкова богат човек. Очите му имаха цвят на фин аквамарин. Носеше очила с телени рамки. Изобщо, раним като пеленаче, реши Бат. Когато погледна Саранда, Уинстън се изчерви, сякаш още не можеше да повярва на късмета си.

— Господин Ван Слайк — поздрави учтиво Бат, — значи се впрягате в брачния хомот?

Уинстън бе поразен.

— Хомот? Ами да, така мисля. Другата седмица. Може би ще ви бъде възможно да продължите престоя си тук и да дойдете на церемонията. Ще ни бъде драго да бъдете наш гост.

— Ами… Това е нещо, за което даже бих си платил, само и само да го видя… Само че задълженията ми като шериф… — Гласът му замря, когато погледна отново Саранда. Искаше я, както винаги я бе искал. Някога я бе обичал, но тя го отхвърли и той отдавна се бе примирил. И все пак, тя бе най-влудяващо съблазнителното създание, което някога бе познавал. Какво ли бе намислила този път?

Саранда го стрелна с очи през рамо. Той разбра: неуловимият поглед бе предназначен само за него. Тя стоеше под портрета на някаква жена, която толкова много приличаше на нея, че Бат няколко пъти мести поглед от портрета към Саранда. Не вярваше на очите си. Най-после я попита с пресипнал глас:

— Това не си ти, нали?

— Това е майка ми — обясни Уинстън. — Лалита ван Слайк.

— Извинете ме, че се бях втренчил така. Толкова прилича на вашата… Би могла да бъде госпожица Вурс.

В очите на Уинстън светна обич, когато се обърна от портрета към годеницата си. Баща му обясни:

— Жена ми почина, когато Уинстън бе още бебе. Сара влезе в живота ни и я замести така, както никоя друга жена не би могла.

Очевидно бе, че фамилията Ван Слайк бе обикнала Саранда дълбоко. Бат не можеше да каже кой от двамата я гледа с повече любов в очите. Най-учудващо бе обаче, че тя им се усмихваше с не по-малка и, както изглеждаше, истинска обич.

Джаксън наруши напрегнатото мълчание.

— Скъпа, ти знаеш, че помолихме господин Мастърсън да дойде и да разкаже на нашите читатели за живота си на границата.

— Значи искате да говорите с Арчър, господин Мастърсън — каза тя.

Бат я наблюдаваше внимателно. Зад тази история сигурно се крие повече, отколкото тя показва. Саранда искаше той да се срещне с онзи Арчър; той пък искаше да разбере защо.

— Да, той трябва да се появи всеки… — Джаксън се обърна към другия ъгъл на залата, където бе настъпило някакво раздвижване.- А, ето го и него.

Малката група хора се обърна с възбуден шепот към човека, който бе влязъл току-що. Той бе висок и дяволски красив. Гъстата му черна коса бе къдрава и разрошена; всяка от присъстващите жени би искала да посегне и да я оправи. Общото впечатление бе, че това е човек на неудържимото действие, когото няма как да не забележите, щом е влетял в стаята.

Погледът на Арчър се плъзна над главите на почитателките му и спря на Саранда. Премреженият му поглед я обгърна с интимност, която граничеше с нахалство, смело и собственически, а красивата му уста се изкриви в бавна, безсрамна усмивка.

Бат погледна към Саранда, смаян от израза на лицето й; тя се взираше в новодошлия с блеснали очи, едрите й гърди се повдигаха и спадаха експлозивно. Кожата й порозовя и тя изглеждаше още по-хубава, ако това изобщо бе възможно. Сякаш с пристигането на Арчър бе оживяла внезапно. Бат си мислеше, обиден и по-изненадан, отколкото му се искаше да признае: тя изглежда като влюбена жена! Вгледан в изгарящата чувственост на очите й, той усети, че се втвърдява. Саранда казваше замислено:

— Арчър е легенда като вас. По свой начин.

— Не се съмнявам — изръмжа Бат, почувствал, че вече не е централната фигура на вечерта. — Но кой е той?

— Арчър? — попита Джаксън, сякаш не допускаше някой да него познава. — Ами той е човекът, който направи от „Глоуб“ това, което представлява днес. Той е главният ми редактор, дясната ми ръка и, ако трябва да говоря и за това, ще стане и мой осиновен син. Той ще ви интервюира през седмицата.

— Изглежда като излязъл от някой роман — каза Саранда и хвърли на Бат втренчен поглед. — Пристигна отникъде преди три години и превзе Ню Йорк с щурм.

Джаксън обясни:

— Всъщност Арчър ми предложи да ви доведа в Ню Йорк.

— Значи съм му задължен. Има ли малко име?

Саранда се усмихна.

— Никой не знае. Във вестника пише под името „М. Арчър“.

Млада дама с тъмни къдрици и яркорозови бузи каза сънливо:

— Веднъж чух някой да го пита какво значи това „М.“ И знаете ли какво отговори? Голям сладур! Просто хвърли една от онези негови усмивки и каза: „Мистър“.

Засмяха се одобрително. Сякаш без да разберат, бяха добавили към живота си още приятен аромат. Бат се обърна към Саранда с изпитателен поглед.

— Доста тайнствен човек — каза тя. — Говори с едва доловим британски акцент, но никой не знае кой е той всъщност.

И това е някаква следа, помисли си Бат. Обикновено самата Саранда говореше с британски акцент, но умееше и да го скрива с невероятно умение. Значи Арчър е англичанин, също като Саранда. И какво ли значи това?

— Мисля си — каза друга млада жена, — че е обеднял благородник. Говори като принц.

Саранда се ухили ликуващо, а Бат подсвирна, впечатлен:

— Е, изглежда е човек, който не се нуждае от подпалки, за да запали пожар. — Изгледаха го недоумяващо, като че ли говореше на чужд език. А той обясни: — Нямам търпение да се запозная с него.

Устата на Саранда трепна.

— Струва си, уверявам ви Джаксън — каза добродушно:

— Е, да отидем при него. Май че се нуждае от спасител.

Някакъв мъж бе застанал до Арчър и му говореше тихо и напрегнато. Прекосиха стаята и отидоха при тях. Мъжът бе едър и властен; това и безупречно скроеният му фрак показваше, че е богат и с положение. Като много от важните клечки на своето време, той показваше пълнотата си като значка, сякаш за да каже на света, че може да си позволи да има всички хубави неща в този живот, в това число и храна колкото поиска. Беше почти съвсем плешив. Имаше само няколко самотни кичура рижа коса, но компенсираше с огромни бакенбарди, които почти се сливаха на брадичката му.

— Бихме могли да поговорим по-късно за това, Сандър — каза успокоително Джаксън. — На четири очи.

Човекът замълча с нещастен израз на лицето, но очевидно очакваше да хване Джаксън насаме. Джаксън ги представи:

— Господин Мастърсън, позволете да ви представя Сандър Маклауд, един от нашите изтъкнати бизнесмени. А това е Арчър.

Арчър пристъпи напред с дръзка, самоуверена усмивка. Беше се отърсил от сблъсъка с Маклауд, сякаш бе нещо маловажно.

— Шериф Мастърсън, за мен е голямо удоволствие да се запозная най-после с вас. Извинете ме, че не ви посрещнах на гарата. Вестникът ми отнема повече време, отколкото бих искал понякога.

Той протегна голямата си ръка. Бат я стисна и се възползва от възможността да го разгледа по-подробно. Бе на около трийсет и пет, елегантно облечен като всички останали мъже. Черният фрак и снежнобялата риза правеха матовия цвят на кожата му съвършен. Но в него имаше нещо различно. Изпод блестящата си външност той излъчваше сила и мъжественост. В орловия му нос, в изпъкналото чело, в тъмните, блеснали като среднощно небе очи, пронизващи като копия, се отразяваше стаена мъжка сила. Долната му челюст бе изваяна и твърда като гранит. Макар че беше гладко избръснат, Бат усети как отдолу напира тъмна четина. Устата му бе голяма, твърда и чувствена, а зъбите — толкова бели и силни, че напомниха на Бат за вълк. На двете си бузи имаше трапчинки, но не скромни, големи колко върха на пръста, а дълга, вертикални гънки; когато се усмихваше, те му придаваха хитър и дяволит вид. Това бе арогантна усмивка, безмилостно самоуверена гримаса; съчетана с пронизващия му поглед, тя караше присъстващите дами да разперват несъзнателно ветрилата. Да, въпреки очарованието на присъствието си, макар въздухът около него да пращеше от завидна жизненост, той гледаше Бат като че ли бе единственият човек в залата.

Говореше очарователно, сякаш нищо не можеше да му достави по-голямо удоволствие от здрависването с канзаския юрист, когото бе очаквал през цялото време. Бе минал през струпаните в залата хора с елегантна лекота, като да се бе родил с нея. Но имаше нещо озадачаващо… На Бат му се струваше, че изглежда повече като циганин, отколкото като английски джентълмен. Това можеше да обясни и мургавия цвят на кожата му, и това, че прилича на пират.

— Вашето посещение ще да е много интересно, господин Мастърсън — каза Саранда с американския си акцент. — Мисля, че господин Арчър е замислил някои забавления.

— Естествено, ще направим обиколка на града — каза Арчър с подкупваща усмивка. — Ще ви покажем и вестника, ако това ви интересува. Утре вечер има благотворителен маскиран бал за Музея на естествената история. Мадам Зорина също ще бъде там.

— Коя е мадам Зорина? — попита Бат.

Пълният мъж, който одеве бе притиснал Арчър, изскочи от мрачното си настроение и се включи в разговора.

— Мадам Зорина — каза той — е най-известната гадателка в света. Дошла е чак от Унгария, за да бъде с нас утре вечер. Това е голяма чест.

— Задължен съм за всички тези почести — каза Бат, който не даваше и пет пари за мадам Зорина. — Но се питам… просто от любопитство… — Той погледна Арчър. — Защо ги оказвате на мен?

— Защо на вас? — Гласът на Арчър бе толкова нисък, че чак боботеше в гърдите му. Леко украсен с аристократичен британски акцент, той бе антитеза на нежния, женствен брътвеж на повечето мъже англичани. Беше агресивен, решителен, енергично настъпателен, като цялото му същество. Когато говореше, той сякаш хипнотизираше с гласа си.

— Все едно, че питате защо Дивия Бил! Или Бъфало Бил Коуди!^[1] Нед Бънтлайн^[2] може да е създател на основната идея, но тя се е превърнала в образ, който запалва огъня на въображението ни. Самотният мъж, застанал на огряната от слънцето улица с револвер в ръка, повел самотна битка за законност и ред в Додж-сити, най-трудния от всички градове. От това са направени легендите, шериф Мастърсън.

Бат се изчерви.

— Е, не всичко е толкова блестящо — призна си той. — Обикновено гоня конекрадци.

— Не бъдете толкова скромен. Ние се нуждаем от герои, шерифе, както се нуждаем от музика, за да успокоим душите си, и от големи картини, за да си почиват уморените ни очи. Животът е скучен, ако няма в какво да вярваш. Героите ни вдъхновяват. Карат ни да мечтаем да се издигнем на висотите на тяхната слава, да преминем отвъд дребнавостта на своите наклонности и да направим нещо благородно за общо добро. Вие, шериф Мастърсън, означавате за нас, масите, толкова, колкото и Шекспир, и Сара Бернар.

Смаян от тази похвална реч, Бат се огледа към грейналите лица наоколо, приели вече толкова убедително разказаната легенда за факт. В Ню Йорк бе настъпила ерата на културата и науката, но през февруари 1878 г. по улиците на Западен Канзас все още пълзяха въоръжени хора и да убиеш човек преди закуска бе нещо обикновено. Всички бяха заредени с такива истории и сега бяха повярвали.

— Никога не съм мислил по такъв начин — ухили се той. — Ей богу, Арчър, искам да стисна ръката ви!

Избухнаха аплодисменти, когато Арчър благоволи да протегне ръка. Застигнат от така съчинената приказка, Бат я стисна. Саранда сви уста.

В съседната бална зала засвири квартет и предостави на Бат чаканата възможност. Той се обърна към Уинстън и каза:

— Моля за честта да потанцувам с вашата годеница, господин Ван Слайк, ако е удобно.

— Разбира се!

Взел Саранда в ръце, той я завъртя на безопасно разстояние от тълпата и попита:

— Какво става тук?

Тя го удостои с безлична, изкуствена усмивка, предназначена за околните.

— Очарователно посрещане на отдавна загубен приятел, трябва да кажа.

С естествения за нея британски акцент гласът й звучеше съвсем различно — лек като полъха на бриза, възбуждащ, много чувствен.

— Не ме будалкай, гълъбче. Пробутваш ми разни номера, а аз искам да зная какво значат те, преди да съм пуснал езика си в ход!

— Не мога да говоря сега, Бат. Освен това, много е сложно за разказване. Само след минута ще пристигне Уинстън. Винаги го прави — каза бързо тя.

— Доколкото виждам, всички тези мъже са влюбени в теб.

— До един. — Тя се засмя на сърдитото му лице. — Не се цупи, скъпи. Утре ще намеря начин да ти разкрия всичко.

— За човек с вързани крака чакането до утре е прекалено дълго.

— Моля те, кажи ми: какво те смущава? — Сега усмивката й бе дразнеща. Правеше й удоволствие да го будалка.

— Не забелязах особено вълнение, когато гледаше годеника си. Но ей богу, очите ти светнаха, когато оня приятел Арчър се появи. Какво става тук?

На дансинга дойдоха и други двойки и се завъртяха около тях. Саранда доближи уста до ухото му и се изповяда:

— Арчър е мошеник. — Гласът й се пречупи от вълнение. Сетне тя се отдръпна и се взря в очите му в очакване на реакцията.

— Мошеник? Кой е той?

Тя се огледа. Искаше да е сигурна, че никой не ги гледа. Уинстън вече бе тръгнал към тях; криволичеше между танцуващите двойки с намерение да ги прекъсне. Преди да го достигне обаче, тя прошепна разпалено:

— Той е най-черният проклет измамник, който Англия е произвела някога. А аз съм тук, за да го унищожа!