Катрин О’Нийл
Принцесата на крадците (47)

49

За да влоши още повече нещата, семейството заряза заниманията си и ги посрещна като стари приятели. Очевидно беше, че малцина посещаваха тези отдалечени райони. Въодушевлението по детските лица накара Саранда да се почувства още по-зле поради предишния им план да използват тези хора.

Единственият момент на напрежение се появи, когато дойде бащата, накуцвайки, облечен в униформа на конфедерацията, и започна да се мръщи на английския им акцент.

— Вие говорите много странно — каза той. — Май не сте янки, а?

— Не — обясни Мейс. — Ние сме англичани.

Фермерът кимна философски.

— Разбрах, че сте или от Великобритания, или от Азия.

Семейството дори им спести неприятностите да обясняват какви са и що са, тъй като не им зададе никакви въпроси. Когато Мейс започна майсторски скалъпената си история, бащата каза:

— О, това няма значение. Май че една баня ще ви се отрази добре. Жено, хвърли онази вода от прането. Дай да употребим горещата вода по предназначение!

През ливадата бе опънато въже, на което висяха дрехи, най-вече детски панталонки и ризки, доста кърпени, но безупречно чисти. Фермерът ги премести, за да нагласи огромния юрган, зад който сложиха нещо като вана. Зад юргана първо Саранда, а после и Мейс се изтъркаха с твърдия домашен сапун, докато децата стояха пред завесата и ги гледаха.

Щом се измиха, им дадоха дрехи, за да се облекат. Протестите им не бяха чути.

— Не можете да ходите с това, което е на гърба ви — настоя фермерът. — Ами, няма да е човешко, ако не разделим онова, което имаме, с хора, които имат по-малко и от нас.

Като срещна погледа на Мейс, Саранда отиде зад завесата и облече роклята на жената. Беше толкова избеляла от носене и пране, че изглеждаше мръсносива. Беше й доста широка в гърдите — навярно жената е била бременна или е кърмила през по-голямата част от брачния си живот, — а полата бе много широка, по модата от преди десетилетие. Саранда преброи пет отделни места, където роклята беше внимателно закърпена, но материята бе толкова тънка, че едно по-силно дръпване щеше отново да я скъса. Като се показа иззад завесата, Саранда улови гордия поглед на жената и осъзна със сепване, че това трябва да бе най-хубавата й рокля.

И Мейс нямаше особен късмет, фермерът бе по-нисък от него и крачолите на панталона стигаха до средата на прасците му, а ръкавите едва покриваха лактите му. Той нави ръкавите, като показа силните си мускулести ръце. Но панталоните му бяха така тесни, че едва се движеше. Издутината между краката му бе толкова отявлена, изпънала тесните бричове, че очите на жената се насочиха натам и се разшириха от ужас. Колкото може по-ненатрапчиво Мейс издърпа краищата на ризата и ги спусна отгоре.

Саранда едва сдържа смеха си.

За обяд ги нагостиха със зеленчукова супа. Гостбата едва стигна да нахрани семейството от десет души и въпреки това те настояха да дадат на гостите си най-големите порции. Докато се хранеха гузно, Мейс разпитваше за околностите.

— Май сме на около двайсетина мили от Мемфис — каза фермерът. — Трудно се върви пеша, а ние имаме само едно муле. Взимаме сал, ако се наложи. Ама не ни се налага много-много да ходим в града. Вие обаче идете.

— Не можем да вземем вашия сал — каза Саранда, като осъзна изумена, че предпочита отново да плува посред нощ.

Фермерът махна нетърпеливо с ръка.

— По дяволите, вземете го! Сами виждате, че имам достатъчно материал. Ако ми потрябва пак, ще си скова нов. Жено, дай на тези хора по още една чорба!

Те отказаха, макар да бяха яли съвсем малко дни наред и бяха все още изтощени от плуването.

— Щом настояваш, ще взема сала — рече Мейс. — Ще тръгнем по здрач. Но само при условие, че ми кажеш какво можем да направим за теб в замяна. Може би да пооправим оградата или да помогнем…

— Е, та за какво ми е по-добра ограда? Няма какво да пази. Не, вземете го. Но ако ще ви е приятно, може да поговорите с малките. Те си нямат особени развлечения, нали, деца?

Мълчаливо, с разширени очи, децата поклатиха глави.

— Тате, срамувам се от теб. Не виждаш ли, че хората са уморени? Нуждаят се от почивка, това е. Не е ли така?

— Е — призна Саранда, която едва държеше очите си отворени, — малко сън ще ни се отрази добре.

— Ами, използвайте леглото ни — извика фермерът. — Настанявайте се!

Двамата се спогледаха ужасени.

— Не можем…

— Не си го помисляйте дори! Ние с жената ще лягаме чак към седем. Влизайте и се настанявайте!

Поканиха ги в единствената спалня с малко легло, сковано от грубо издялани пънове. Дадоха им юрган, дръпнаха завеската, която служеше за врата, след което фермерът и жена му се върнаха към ежедневните си занимания.

Легнали един до друг на леглото, Мейс и Саранда се размърдаха непохватно.

— Малко сън наистина ще ни се отрази добре — съгласи се Мейс, — при положение че ще пътуваме цяла нощ.

— Толкова съм гузна — прошепна тя. — За дните, когато бях безсърдечна. Когато нямаш сърце, то поне не може да бъде разбито, както става сега.

— Не се бой, любима. Щом вземем отново „Глоуб джърнъл“ в ръцете си, ще им пратим пари. Ще кажем, че са спечелили някакъв конкурс. Никога няма да разберат истината.

Тази перспектива я развесели, но още повече — фактът, че Мейс говореше в множествено число. Тя повдигна глава да каже нещо, когато едно потрепване на завесата привлече погледа й. Там, от двете страни на плата, бяха застанали шест малки личица, по три от всяка страна и наблюдаваха с немигащи очи. Тя сбута Мейс и той се разсмя, като ги видя. Повдигна се малко и каза:

— Добре, приятелчета, елате тук. Време е за една приказка.

Децата се метнаха на леглото, като наобиколиха двамата непознати, сякаш това бе най-естественото нещо на света. Мейс сграбчи две от тях, за да ги задържи да не паднат от тясното легло.

— Виждали ли сте някога цирк? — Децата поклатиха глави. — Ами това е нещо изключително.

И Мейс прекара времето, през което щеше да спи, като разказваше приказки и рисуваше с думи картини, толкова преизпълнени с цветове, магия и въодушевление, че децата наистина ги видяха. От слоновете до клоуните и летящите хора на трапеца те прекараха следобеда в един свят на фантазии и развлечения, който не се знаеше дали ще зърнат някога.

Саранда наблюдаваше Мейс с нежна усмивка на лице. Той беше омагьосал децата. Ако описваше скок от трапеца, те подскачаха и си запушваха ушите. Ако описваше тъпите номера на клоуна, те се хилеха до уши. Прекараха следобеда, забравили оскъдното си съществуване само защото този мил човек се погрижи за тяхното щастие повече, отколкото за собствените си нужди.

Какъв прекрасен баща ще излезе от него.

Тогава, осъзнала какво си е помислила, Саранда го погледна с ужасени очи. По лицето му виждаше колко много обича децата. След като бе поел цялото бреме, плувайки в Мисисипи, той сигурно беше изтощен. И въпреки това очите му грееха с нежност и топлота, докато им разказваше весели приказки, за да ги развлече. Саранда си помисли, че чува закопняла въздишка в гласа му, сякаш тъгуваше за времето, когато му бе отнето собственото дете. В този момент тя разбра онова, което отчасти бе зърнала, докато му гледа на карти: че търсенето на собственото аз за Мейс се заключаваше в желанието му да създаде семейство. Да има дете.

Дете, което никога не би могла да му дари.

Защото колкото и приятен да бе този следобед, някога тя прекарваше много малко време със собствения си син. Никога не бе имала възможността или потребността да седне с него, да го вземе в скута си и да му разказва приказки за света, който още не познаваше. За нея реалността на майчинството бе истински кошмар. Той бе опожарил сърцето й и бе оставил след себе си само пепел. И тя знаеше дълбоко в сърцето си, че няма да има сили отново да го изпита.

Затова, ако Мейс искаше семейство толкова, колкото казваха очите му… каква бе нейната цел в живота му? Тя не можеше да му даде единственото, което би го направило щастлив. А Саранда не можеше за втори път да го лиши от дете. След цялата несигурност и мъка в живота си той заслужаваше утехата да има собствено семейство.

Тогава Мейс я погледна и долови мъката в очите й. По средата на изречението спря и притегли главата й на гърдите си.

— Тихо, скъпа — промълви той. — Каквото и да си мислиш, то няма значение.

Тя лежеше, обърнала очи към него, като се опитваше да се увери, че е вярно. Но чу как гласът му боботи в гърдите, когато се обърна към децата. Почувства учестеното биене на сърцето му. Той беше в стихията си. Каква по-добра аудитория можеше да има един шмекер от няколко невинни дечица?

Сърцето му обаче започна да се успокоява. Саранда долови умората в гласа му. По всяка вероятност неговата сила щеше да им бъде необходима тази нощ повече от нейната. Тя трябваше да се погрижи Мейс да поспи.

Саранда се надигна и взе нещата в свои ръце.

— Знаете ли да пеете? — попита тя децата.

Те поклатиха глави.

— Дайте да видим какво ще кажете за това.

Тя запя тихо стара английска приспивна песничка. Първоначално гласът й звучеше несигурно, тъй като я болеше да си спомня всичките вечери, когато би трябвало да я пее на сина си, а него направи. Но скоро след това Саранда запя ясно и сладко като птичка. Мейс се сгуши под юргана и затвори очи. Саранда продължи да пее. Като свършеше песента, запяваше друга. Нямаше значение коя. Каквато и да е, само да може Мейс да се отпусне и да поспи.

Саранда го усети как се унася. С въздишка той се обърна на една страна и положи глава на гърдите й. Във всеки друг момент тя би се отнесла подозрително към подбудите му. Но сега изглеждаше толкова спокоен, сигурен в нея, че сърцето й преля от любов.

— Пееш като ангел — промълви той с пресипнал от умора глас.

Тя сложи ръка върху тъмните му къдри и го погали.

Като го гледаше как спокойно се унася, тя усети паника. Беше твърде лесно. Ами ако фермерът ги бе излъгал? Ами ако бе изпратил децата си, за да отвлекат вниманието им, за да може той да извика полицията? Може да ги залъгваше да спят също както ги залъгваше да му се доверят. Тя никога в живота си не се бе доверявала на непознати. Трябваше ли да си позволи да заспи, само за да се събуди и да открие, че са обградени?

Саранда отвори уста, за да изкаже страховете си, но Мейс вече спеше дълбоко.